„Всички днешни владетели имат цел и защото ни е невъзможно да узнаем тайните им, сме задължени да ги отгатваме от думите и действията им или да си ги въобразим.”
Из писмо на Николо Макиавели до Франческо Ветори, юли 1513 г.
За народа, православната църква и наративите от епохата Йоан Шишман е борец срещу османското нашествие и защитник на православието. Фолклорната традиция в песни, легенди и предания е увековечила героичната съпротива на царя срещу нашествениците в широк географски ареал - Панагюрско, Самоковско, Софийско, т. е. по пътя на основното направление по което османлиите напредват, както и от Търновско. Църквата покрай славословията по негов адрес, като "първопрестолен" и "велик" цар, не пропуска да призове небесна закрила срещу враговете ("Канон молебен за царя" на химнописеца Ефрем и в житията на св. Петка и Иван Рилски от патриарх Евтимий), наред с това патриарх Евтимий не пропуска да подчертае ролята му на покровител на културата, например в житието на св. Петка. Не бива да забравяме, че книжовната реформа на духовния водач и светителството му съвпадат с управлението на Шишман и едва ли биха били възможни без щедрата подкрепа на царя за Църквата засвидетелствана в запазените му грамоти. Противниковата страна също не пропуска да подчертае ролята и значението на българския цар като фактор, препятстващ завоевателната й политика. За Хюсеин той е "един от видните невернишки царе", а Саадеддин го характеризира така: "между невернишките владетели тогава най-могъщ бил Шишман" и хвърля върху него вината за поражението на османлиите при Плочник.
Установената историографска парадигма и художествената литература от новото време представят Йоан Шишман като посредствен владетел при чието управление България губи независимостта си. Иван Божилов го характеризира като бледо подобие на Йоан Александър, а Божидар Димитров директно го нарича "некадърникът Иван Шишман". В следосвобожденската литература, върху която се гради популярната представа за царя, той е описан като слабохарактерен и безволев владетел, който едва ли не узурпира трона благодарение интригите на майка си. Знакови творби в тази насока са "Към пропаст" на Вазов, "Иван Шишман" на Камен Зидаров, "Последните Шишмановци" на Вера Мутафчиева. Има я и противоположната тенденция в която се забелязва стремеж за реабилитирането на царя в масовото съзнание и излизане от щампата за некадърността му, като някои се увличат в ревизионизма и стигат до писане на панегерици. Без да се впускаме в подробен историографски преглед ще отбележим, че и двата подхода към Йоан Шишман подлежат на критика. Критикуеми са в един или друг аспект или в цялост, до голяма степен, не защото не са верни, а заради оскъдната изворова база, оставяща значителна свобода за историческата интуиция.
А за да си изясним много моменти от живота и дейността на последния български цар трябва да се потопим в епохата му и да анализираме всички онези фактори, влияещи на формирането му като личност и на взетите политически решения. Ще се сблъскаме с редица проблемни моменти. Някои от тях ще се опитваме да решим по нов начин - до колко задоволителен, ще покажат бъдещи проучвания, други, поради оскъдната информация, ще си останат нерешени, или предложените решения ще са в сферата на вероятното.
Използвана литература:
Андреев, Йордан, А. Пантев, Българските ханове и царе, изд. "Абагар", София, 2015 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Игнатов, Веселин, "Цар Иван Шишман - най-неспособният български владетел през Средновековието" в 100 мита от българската история, том І, изд. "millenium", София, 2007 г.
Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев, Българите и османското завоевание (краят на ХІІІ - средата на ХV в.), изд. "Слово", Велико Търново, 1995 г.
Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев, Българската държава и османската експанзия 1369-1422, изд. "Correct 044", Велико Търново, 1992 г.
Интернет ресурси:
Няма коментари:
Публикуване на коментар