През 1366 г. в писмо до папа Урбан V генерала на миноритите де Витербо съобщава, че във Видинско са покръстени в католицизма 200 000 души, което съставлявало около 1/3 от населението на страната. Според Д. Аркадиев сведението означава, че тези 200 000 души са повече от 1/4 и по-малко от 2/5 от населението, т. е възможната грешка при определянето на числеността е в рамките на +/– 10%. За размера на териториите на Видинско, Търновско и Добруджанско към 1365 г. Аркадиев дава съответно 20 000 км2, 85 000 км2 и 19 000 км2 (Кондов привежда следната площ съгласно "България към средата на XIV в." на Дуйчев и Йончев - съответно 12 000, 85 000 и 18 000, към които цифри ще се придържаме и ние) като определя гъстота на населението пак съответно на 30, 25 и 13 души на км2. Според Н. Тодоров обаче, територията на санджака Видин в края на XV в. е 10 935 км2, което вероятно отговаря по-точно на територията на царството от посочването на Д. Аркадиев, който смята Софийско за територия на Видинското царство. Това пък повдига въпроса за достоверността на данните на де Витербо. Аркадиев, който безусловно приема абсолютната цифра на де Витербо не е съгласен с Кондов, който дава средна гъстота от 12,8 до 16 души на км2 за края на XIV в. Изводите на Кондов пък се основават на два частни случая на села от Атон и нарастването на населението им в рамките на пет века. Конкретния пасаж от писмото на де Витербо, който ни интересува, гласи: "Моят босненски викарий в Босна определи за тази област на кралството и на викариата осем подведомствени нему братя от нашия орден, които в разстояние на петдесет дни са покръстили повече от двеста хиляди души. И за да не би да се яви някакво съмнение за техния брой, по кралска заповед всички покръстени поименно са били вписани в официален списък. Както ни пишат, от населението на тази страна не е обърната дори една трета част." Елементарните сметки показват, че подобна бурна дейност е физически невъзможна според цитираните данни, тъй като означава, че всеки един от осемте братя минорити е покръщавал по един схизматик на всеки три минути и то при условие, че работи денонощно. Смущава обаче факта, че покрай разказа за осемте монаси и настояванията за повече от тях, ни в клин ни в ръкав се споменава "Видин, славен и голям, където братята се намират в голям брой" (?). Дали, съдейки по контекста, автора не иска да каже, че е възможно да се загубят душите спечелени от осемте францисканци, така както има опасност да бъде загубен Видин, въпреки, че там братята са повече, т. е. известието за осемте францисканци и покръстените от тях хора не се отнася към Видин? В хроника на миноритите писана от Блазий де Залка (след 1417 г.) мисията на осемте францисканци определено е отнесена към "България и други съседни на Унгария кралства", т. е. има основания да предполагаме, че тези 200 000 души уж покръстени от тях не са само българи, откъдето следва, че, дори цифрата да е достоверна, тя не може да служи като ориентир за числеността на българите. Това потвърждава и горното съображение, че мисията на осемте не се отнася до Видинско, или поне не е само до Видинско, а по-скоро до целия босненски викариат.
При сметките по-долу ние ще изхождаме от реалиите през разглеждания период и максимално близки по време данни. Един общ поглед към демографските процеси през късното средновековие ни дава следната картина - непосредствено след чумата в средата на XIV в. населението намалява с 1/3 спрямо броя преди нея, последвалата поредица от епидемични вълни до средата на XV в. го редуцира с още 1/3, а след това се наблюдава растеж, който към втората половина на XVI в. води до възстановяване на числеността до нивото от преди чумата. Тоест теоретично, ако знаем числеността в някой от тези периоди бихме могли да предположим каква е била тя и в останалите (по същността си метод аналогичен на използвания от Кондов, но с предимството да е с по-малка хронологическа разлика, което позволява да се сведе до минимум възможното отклонение). Пренебрегваме процесите на ислямизация, които на този ранен етап се изразяват в стотни от процента за година и на практика не се отразяват съществено на демографския ръст на немюсюлманското население, както показват данните от регистъра за 1491 г. В санджак Видин през 1560 г. има общо 970 селища от които 530 в султанските хасове, 87 са в охраннически тимари, а останалите в спахийски. Тоест в тимарската система влизат 440 селища срещу 421 в тимарския опис от 1454/5 г. Вера Мутафчиева условно нарича "свободни" селищата, които до 1560 г. не са обхванати от османската ленна система. Това са предимно селища на население ползващо се от специален фискален режим, чийто статут през XVI в. постепенно е приравняван с останалата рая и е включено в султанските хасове. На базата на относително увеличения брой селища в системата на тимарите бихме могли да предполагаме аналогично увеличение и на общия брой (увеличаването на тимарските селища, обаче може да се дължи и на чисто административни мерки). Така общия брой селища в санджак Видин към 1454/5 г. вероятно е бил 928. Тъй като за този период знаем и средния брой ханета на селищата от тимарската система - 15,73 - бихме могли да го съотнесем към общия брой селища, а в този случай за броя на ханетата в санджака получаваме 14 597, което при използване на приетия за хане коефицент 5 дава 72 985 жители на санджака, които са половината от броя на населението след първата вълна на чумната епидемия. Или за втората половина на XIV в. имаме средна гъстота на населението във Видинското царство 12,16 души на км2. Използвайки съотношението на ханетата между санджаците от края на XV в., за санджак Силистра, обхващащ западното черноморие с територия ок. 38 000 км2, получаваме средна гъстота за втората половина на XIV в. 4,13, като населението му е приблизително по равно разпределено между северната и южната му части; за санджак Никопол с площ ок. 36 000 км2 - северната част на Търновското царство - получаваме 6,21; за санджак София с площ ок. 12 000 км2, също влизащ в пределите на Търновското царство до средата на 80-те г. на XIV в. - 20,43; останалата част на Търновското царство през 60-те г. на XIV в., ок. 37 000 км2, обхваща земи от бъдещите санджаци Паша (17 000 км2) и Силистра (20 000 км2) със средна гъстота на населението ок. 11,74 души на км2. Или за Търновското царство през 60-те г. на XIV в. имаме средна гъстота на населението 10,66 души на км2. Общо за "трите Българии" средната гъстота е 9,79 души на км2 непосредствено след първата вълна на чумната пандемия, а населението на всяка от "трите Българии" в абсолютни числа е около 145 000 за Видинско, 900 000 за Търновско и 75 000 за Добруджанско. Заради на практика неизвестните за тези земи ефекти на чумата, предполагам, че възможното отклонение от тези стойности е +/– 15%. Демографските загуби в районите на бойни действия могат да стигнат до няколко десетки процента, но спрямо цялото население едва ли надхвърлят няколко процента (не са пренебрежими, тъй като евентуално биха мултиплицирали ефектите на чумата, но измерението им за момента е чисто умозрително). Емиграцията, подобно на ислямизацията на този етап, също няма значителна роля при определяне демографския облик на района при наличието на много свободни земи за усвояване следствие на слабата заселеност. Още от епохата на кръстоносните походи разполагаме със сведения за обширни пущинаци на северозапад и североизток и нищо не ни дава основание да предполагаме, че това положение се е променило към времето на османското нашествие, още повече, че от първите векове на османската власт разполагаме със законови актове с които се полагат грижи за вътрешната колонизация, а и самите данни от данъчните описи кореспондират с известията от по-ранните наративи. Косвено потвърждение за слабата заселеност на територията между Балкана и Дунав са известията за преселенията на значителни по брой (няколко хиляди) чужди етнически групи с позволението на българските владетели през XIII-XIV в., преките археологически данни за слабата заселеност на североизтока представени от Георги Атанасов и хипотезата на Камен Станев за преселване на население от юг на север по времето на първите Асени.
Погледнато в перспектива числеността на населението на тези територии е продължавала да намалява. В края на ХІV в. вероятно е била 50% от броя преди чумната епидемия. Изразено в абсолютни числа: около 110 000 души във Видинско; около 650 000 за Търновско и около 55 000 за Добруджанско. Проблемът на Търновско обаче е, че от 70-те години непрекъснато губи територии от османлиите, а с тях и населяващите ги жители. Поради това, вместо 650 000 души изчислени за края на ХІV в. при запазена територия, населението на Търновско е много по-малко и пропорционално намалява с намаляването на територията. В края на 70-те години царството вече е загубило Тракия, а населението му е станало около 450 000; през 80-те години губи Софийско, Подбалкана и части от източния край на Мизия с което подвластното население остава около 160 000 - 170 000.
Използвана литература:
Аркадиев, Димитър, "Населението на България през Средновековието VІІ-ХІV в." в Население, кн. 2, 1986 г.
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Боянич-Лукач, Душанка, Видин и видинският санджак през 15-16 век, изд. "Наука и изкуство", София, 1975 г.
Гандев, Христо, Българската народност през XV век, изд. "Наука и изкуство", София, 1989 г.
Георгиева, Цветана, Пространство и пространства на българите ХV-ХVІІ в., изд. "ЛИК", София, 1999 г.
Георгиева, Цветана, Н. Генчев, История на България в три тома, том ІІ, ИК "Анубис", София, 1999 г.
де Залка, Блазий, Из "Хроника на братята от ордена на миноритите в Босна и Унгария" в Латински извори за българската история, том V, изд. на БАН, София, 2001 г.
Кил, Махиел, "Свищов и районът през ХV-ХІХ век. Поселищна история, историческа демография и последици от войните в една равнинна област в Дунавска България" в История на мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания, София 2001 г.
Ковачев, Румен, "Сходства и различия в демографските процеси на територията на днешна северна България и югозападните български земи през втората половина на ХV век" в Българският петнадесети век, изд. на народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", София, 1993 г.
Ковачев, Румен, "Населението на Габрово от средата на ХV до края на ХVІІ в. Демографски аспекти и именна система" в сп. Исторически преглед, кн. 9, 1991 г.
Кондов, Никола, "За броя на населението в България към края на ХІV в." в сп. Исторически преглед, кн. 5, 1968 г.
Клайнер, Блазиус, История на България от 1761 г., изд. на БАН, София, 1977 г.
Матанов, Христо, Възникване и облик на Кюстендилския санджак (XV-XVI век), ИФ-94, София, 2000 г.
Станев, Камен, "Миграцията от Тракия към Северна България в края на XII – началото на XIII век и нейните последици" в Средновековният българин и "другите", университетско изд. "Св. Климент Охридски", София, 2013 г.
Тодоров, Николай, М. Тодорова, "Проблеми и задачи на историческата демография на Османската империя" в сп. Балканистика, кн. 2, 1987 г.
Тодоров, Николай, "За демографското състояние на Балканския полуостров през ХV-ХVІ в." в Годишник на Софийския университет, том LІІІ, 1959 г.
Цветкова, Бистра, "За етническия и демографския облик на Видин през ХVІ в." в Известия на етнографския институт и музей, том VІІ, София, 1964 г.
Boykov, Grigor, "The human cost of warfare: population loss during the ottoman conquest and the demographic history of Bulgaria in the Late Middle Ages and Early Modern era" in The Ottoman conquest of the Balkans. Interpretations and research debates, Wien, 2016
Интернет ресурси:
Няма коментари:
Публикуване на коментар