Показват се публикациите с етикет Кумани. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Кумани. Показване на всички публикации

вторник, 4 февруари 2020 г.

Бунтът на Петър и Асен - проблеми на хронологията

В историографията аксиоматично е наложено, че формалното начало на въстанието на братята започва с освещаването на храма Св. Димитър в Търново, когато по-големият брат е коронован и обявен за цар с името Петър, а каква по-удачна дата за освещаване на храма от патронния празник на 26 октомври, а за година обикновено се сочи 1185. Основанията за подобна датировка са крайно съмнителни. Въобще не е задължително храмът да бъде осветен на патронния празник, а и от разказа на Никита Хониат личи, че толкова ранна дата за началото на бунта е много съмнителна. Според него въстанието избухва след разходите за сватбата на Исак Ангел, които са за сметка на населението от района на Хемус. А сведението за сватбата той поставя едва след победата на ромеите над норманите, тоест след 7 ноември 1185 г. От това следва, че началото на бунта в никакъв случай не може да се постави по-рано от ноември 1185 г. Хониат разказва за посещението на братята в Кипсела преди похода срещу владетеля на Кипър Исак Комнин и едва след него Исак Ангел потеглил срещу въстаниците. За този поход на василевса авторът ни дава едно сведение, което позволява относителното му датиране: "Тогава Исак се отправил на поход срещу тях. А те заели непроходимите и недостъпни места и дълго време се съпротивлявали. Когато обаче неочаквано паднал мрак, който бог поставя за свое тайно обиталище, и бог изпратил мрак и покрил с него планините, които те пазели, като заели предварително със засада теснините на проходите, ромеите тайно и неочаквано ги нападнали, изплашили ги и така ги разпръснали." Това описание на природния феномен може да бъде отнесено към частичното слънчево затъмнение в ранното утро на 21 април 1186 г., макар Цанкова-Петкова да го преписва по-скоро на внезапно паднала мъгла.
(Изображение: https://eclipse.gsfc.nasa.gov/5MCSEmap/1101-1200/1186-04-21.gif)
Краят на похода също може относително да бъде датиран. Никита Хониат пише, че преди да си тръгне василевсът "предаде на огъня купчините плодове". Повечето изследователи приемат, че става дума за събраните след жътва кръстци, а това ни насочва към месец юли. От казаното до тук можем да направим извода, че въстанието е започнало някъде в началото на 1186 г. Веселин Игнатов предполага, че датата е 6 януари, Йордановден, и привежда Георги Акрополит и Теодор Скутариот, които разказват за пищните тържества и особената привързаност на българите към този ден.
Връщането на Мизия под властта на братята е трудно да се установи със сигурност, но най-вероятно това става към края на 1186 г. На този извод ни навежда участието на кумани във войските им. По свидетелството на Робер де Клари куманите предприемали походите си през зимата. Подобна практика сред номадските народи, що се отнася до набезите им южно от Дунав е засвидетелствана и от други извори. По-късно към нея се придържат и татарите. Вероятно в началото на следващата година братята отново пренасят военните действия в Тракия и срещу тях Исак Ангел изпраща чичо си севастократор Йоан. Той успява да ограничи набезите на бунтовниците и съюзните им кумани, но по думите на Никита: "не след дълго време обаче той бил лишен от длъжността главнокомандващ, понеже бил заподозрян в домогване до императорската власт." След него за командващ е назначен кесар Йоан Кантакузин, който е женен за сестра на василевса. Въстаниците успяват да му нанесат сериозно поражение, тъй като мислел, че са се изтеглили в планините и не взел необходимите мерки за разузнаване и охрана на лагера. Можем да предполагаме, че действията се развиват през късната пролет или началота на лятото, защото Никита не споменава участието на кумани в разгрома, а и оттеглянето в планините най-вероятно е резултат от изтеглянето на куманите към летните им станове. След това поражение командването е поверено на победителя на норманите Алексий Врана. Пред настояванията му за все повече и повече войски, василевсът дори му изпратил пленените нормани. След провъзгласяването на Врана за император, под властта на Исак Ангел остава само Константинопол. Изворите мълчат дали самозванецът е постигнал някаква договореност с братята, но фактът, че очевидно не се е притеснявал от нападение в гръб, когато тръгва срещу столицата, и бягството на много от поддръжниците му при българите след загубата, биха могли да се интерпретират в тази насока.
Историците отдавна са обърнали внимание на възможността описаните от Никита Хониат астрономически явления да се използват за прецизиране на хронологията, макар някои от тях като Ф. Малингудис и П. Петров да настояват, че това е просто стилистичен похват. Това мнение обаче е много спорно, защото не само не обяснява избирателното ползване на този похват, но и се опровергава от астрономията, която показва, че подобни явления действително имат място през разглеждания период. През втората половина на 80-те години на ХІІ век от Балканите са били видими две слънчеви затъмнения, споменатото вече частично от 21 април 1186 г. и пълното по обяд на 4 септември 1187 г.
(Изображение: https://eclipse.gsfc.nasa.gov/5MCSEmap/1101-1200/1187-09-04.gif)
Второто с основание се свързва с бунта на Алексий Врана, тъй като съответства на описанието дадено от Никита Хониат. Наред с това така хронологизиран бунта на Врана съвпада с периода на пребиваването на Конрад Монфератски в Константинопол на път за Йерусалим. За Конрад знаем, че потегля към Йерусалим от двора на германския император след 22 март 1187 г. и пристига в Леванта по време на обсадата на Тир от армията на Саладин от 12 ноември 1187 до 1 януари 1188 г. Затова всякакви опити за по-ранно датиране бунта на Врана са обречени на неуспех.
С това проблемите на хронологията на въстанието на Петър и Асен не се изчерпват, тъй като някои автори въобще се съмняват в действителността на първия поход на Исак Ангел, защото братът на Никита Хониат, атинският епископ Михаил, не го споменава в панегерика си. И тук започват едни обвинения срещу Никита в непоследователност и несвързаност на събитията с обяснението, че писал почти 20 години по-късно. Тезата е изказана още през 1879 г. от руския историк Василевски и към нея се придържат Златарски, Мутафчиев, Дуйчев, според които бунтът на Врана се датира през пролетта на 1186 г. Обаче основният й довод е несериозен. На първо място творбите на Никита и Михаил са в различни жанрове, като в съчинението на втория целта въобще е възхвала на василевса, а не хронология на властването му. Освен това, според Михаил, императорът веднага след победата над Врана потегля срещу българите: "още не беше изтрил потта си от тази борба по богоподобното си лице и ти се отправи срещу отцепника-роб", докато брат му разказва, че, непосредствено след победата, латините на Конрад Монфератски устройстват погром над селищата край Пропонтида подкрепили узурпатора, а в столицата избухват антилатински безредици, тоест, макар бунта на Врана и последвалия поход срещу българите да са хронологично близки събития, те не следват непосредствено едно след друго. Второ, но то е от съществена важност, когато прочетем Акрополит виждаме, че той споменава само похода на Исак Ангел през 1190 г. По логиката на Василевски и сие трябва ли да приемем, че предшестващите походи не са съществували? Отговорът на този въпрос може да е само един. Александър Каждан също изказва сериозни резерви към обвиненията срещу Никита Хониат в непоследователност. Описанието на първите два похода, което авторът е оставил, също никак не се съгласува с тезата, че описва два пъти едно и също събитие. При първия поход ромеите успяват да преминат през Балкана, а при втория сраженията се водят в Тракия и едва на следващата година през София Исак Ангел успява да мине северно от Хемус, където се сблъсква с продължителна неуспешна обсада на Ловеч.

Използвана литература:
Ангелов, Димитър, "Восстание Асеней и восстановление средневекового болгаркого государства" във Византийский временник, том 47, изд. "Наука", Москва, 1986 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Игнатов, Веселин, 100 мита от българската история, том І, изд. "millenium", София, 2007 г.
Литаврин, Генадий "Новое исследование о восстании в Паристрионе и образование второго Болгарского царства" във Византийский временник, том 41, изд. "Наука", Москва, 1980 г.
Цанкова-Петкова, Геновева, България при Асеневци, ДИ "Народна просвета", София, 1978 г.

Интернет източници:
Публикувано от в Няма коментари:
Етикети: ,

неделя, 3 март 2019 г.

Една хипотеза за годината в която е починал цар Йоан Асен ІІ

За дата на смъртта на Йоан Асен ІІ, опирайки се на хрониката на Алберик, съвременната историография приема дните около 24 юни 1241 г. Тази дата обаче влиза в противоречие с други известия. Филип Муске поставя смъртта на царя след като папите Григорий ІХ и Целестин ІV вече са починали (съответно на 22 август и 10 ноември 1241 г.). Същият споменава, че "кралят на земята на власите" (българите) почти разбил татарите. Доколкото татарския поход засяга българските земи едва през 1242 г., то е подвъпросно дали малолетният син на Йоан Асен ІІ Калиман е могъл "почти" да ги разбие, затова може би споменатият крал е самият Йоан Асен ІІ. Сведенията на Акрополит също поставят под съмнение традиционната дата. Той разказва за смъртта на никейската императрица Ирина, поставяйки я като следствие от слънчево затъмнение и предшестваща го комета, а след това пише: "наскоро умря и българският владетел Асен". Обикновено за слънчевото затъмнение предшестващо смъртта на Ирина се сочи това на 3 юни 1239 г., но няма данни преди него да е имало комета. Следващото слънчево затъмнение е на 6 октомври 1241 г., то е предшествано от комета видима през февруари 1240 г. Тук отново се сблъсваме с противоречие, тъй като Акрополит пише, че между кометата и затъмнението са изминали шест месеца. Наред с това споменава, че по времето на затъмнението Слънцето се е намирало в Рак, но то не е в това съзвездие и при двете затъмнения - 1239 и 1241 г. В този случай е напълно допустимо да предположим грешка на автора, който пише 20 години след тези събития. Походът на Никея срещу Епир се датира в годината след смъртта на Йоан Асен ІІ и обикновено се приема, че се е състоял през 1242 г., но Акрополит съобщава, че никейския император получил известие от сина си за победата на монголите при Кьосе даг именно по време на този поход. Доколкото монголската победа е сигурно датирана през лятото на 1243 г., тя е още едно, макар и косвено, съображение, налагащо предатиране на никейския поход и предшествалата го смърт на българския цар. У Ан-Нувайри също има известия, говорещи в полза на хипотезата, че Йоан Асен ІІ е починал през 1242 г. Авторът разказва за влашкия владетел Унусхан от когото куманите искали да ги приеме в страната си през годините от Хиджра 639 (19 юли 1241 - 7 юли 1242 г.) и 640 (8 юли 1242 - 27 юни 1243 г.). Доколкото според Ан-Нувайри преговорите между българи и кумани се водят през 639 г. от Хиджра, а на следващата година куманите вече са настанени "в долината между две планини", то вероятно тези събития са се случили на границата между двете години и може би имат връзка с българския опит за противопоставяне на татарското нашествие. Тук няма да се спираме подробно на идентификацията на Унусхан с Йоан Асен ІІ, но ще отбележим, че арабското име Юнус е транскрипция на библейското Йона, а като варианти на Йоан в славянските езици и във влашки имаме Ян и Йон, като тази вариативност може би е причината авторът да транскрибира името на владетеля като Унус (Йона), а не Яхия (Йоан). Друго косвено съображение за годината в която е починал българският цар е двегодишното примирие сключено от латините с наследника му и с Ватаци. През 1244 г. латините сключват ново едногодишно примирие с никейския император. На практика не знаем има ли някакъв промеждутъчен период между двете примирия, но изворите и състоянието на Латинската империя не ни дават основания да приемем, че е имало. По скоро двете примирия следват непосредствено едно след друго, а това поставя възцаряването на Калиман най-рано през 1242 г., може би втората й половина, доколкото името на баща му се свързва с отблъскването на татарите през лятото на същата година и преселването на куманите.

Използвана литература:
Жаворонков, П. И., Никейская империя и Запад във Византийский временник, т. 36, Москва, 1974 г.
Жаворонков, П. И., Первый поход Йоанна III Ватаци на Фессалоники (1243 г.) и смерть Ивана Асеня II (1242 г.) във Византийский временник, т. 60 (85), изд. "Индрик", Москва, 2001 г.
Плетнева, Светлана, Половцы, изд. "Ломоносовъ", Москва, 2010 г.
Публикувано от в Няма коментари:
Етикети: , ,

вторник, 29 януари 2019 г.

Някои проблеми около името и личността на бунтовническия водач Лахана

За името на бунтовника Пахимер пише: "Там имаше селянин, по име Кордокува, който пасеше свине срещу заплащане. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана." Още през 1857 г. руският учен Измаил Срезневски удобно предполага грешка на Пахимер допускайки, че вместо началното "к" в Кордокува трябва да се чете "б" и оприличава непонятното нему име със славянската дума "бърдоква" със значение "маруля, салата", срещаща се в някои български диалекти и в словенския език. Гръцкото "лахана", според Златарски, означава "градински зеленчук" и "зеле". Общото между допускането на Срезневски и превода, който ни дава Златарски, е, че и в двата случая става дума за храна от растителен произход, но различна по вид, като варианта на Срезневски по-скоро сочи начин на приготвяне (както е в българските диалекти), а не конкретно растение като гръцката дума. Има възможност Пахимер да е съвсем точен за прозвището на бунтовника и превода му на гръцки, което, ако следваме принципа на Окам, е далеч по-просто от допускането на Срезневски за необяснима грешка в предаването на чуждото име. В съвременния казахски език, който е от групата на къпчашките езици, думата "қырыққабат" означава "зеле", както посочва Живко Войников. Пак той сочи името на куманина Кордук споменат в унгарски документ от 1340 г. Което ни насочва към вероятния кумански произход на селянина. За това може би намеква и Пахимер, който многократно нарича Лахана "варварин".
Още под ромейска власт в българските земи и на Балканите изобщо се заселват или са заселвани в качеството им на военизирано население компактни кумански маси. В последствие куманите ще са основния военно-политически съюзник на Асените и като резултат на монголското нашествие нови кумански заселници ще пристигат в България. Дори според най-разпространената хипотеза самите Асени по произход са кумани, макар изворите изрично да ги наричат "власи". За следващите владетелски династии на Тертерите и Шишманите вече има категорични изворови известия, че са с кумански произход. Наистина категорични изворови известия за заселване на кумани в Българското царство няма, но данни от топомимията, антропонимията и изкуството показват тяхното присъствие. Така нареченият "Български апокрифен летопис" говори за "третата част от куманите, наречени българи", които се заселили в земята Карвунска, т. е. североизточна България и по-сетнешна Добруджа. Повечето автори отнасят апокрифа към втората половина на ХІ век, но едва за края на същия век има сигурни данни за кумански набези в Ромейската империя, а първото споменаване на Карвунската хора (земя) е в Дубровнишката грамота издадена след битката при Клокотница през 1230 г., тоест този извор определено се нуждае от предатиране. Едва от средата на ХІІ век има сигурни известия, че куманите обитават Дакия. Съседство, което в последствие ще е ключов фактор за политиката и успехите на Асените. Интерес представлява и названието Карвуна. Бешевлиев го извежда от латинското "carbon" - "въглен", но името не е засвидетелствано никъде преди ХІІІ в., а тогава едноименният град, който е дал названието и на споменатата област, е в границите на България и изглежда малко вероятно името му да е възникнало под гръцко влияние, което привнесло латинската дума. За сметка на това българо-куманските връзки и вероятното куманско присъствие в района, както отбелязва апокрифния летопис, правят куманския произход на думата много по-вероятен. Резиденцията на куманските вождове северно от Дунав се наричала Карабуна. Тази връзка и известието от Дубровнишката грамота позволява да предполагаме куманско присъствие на територията на Българското царство преди разгрома им от монголите. Паметници като "каменните баби" от района на Плиска, които обикновено се приписват на древните българи, са типични за куманската култура. Основният аргумент срещу куманския им произход е, че православната Ромейска империя и Българското царство не биха позволили езичество и езически идоли. Възможността, изваянията да са резултат на синкретизъм и все още неизживяно езичество, не се взема под внимание. Подобни случаи са забелязани в някои украински села, чиито жители христиани отдават почит на "каменните баби" по време летните църковни празници, принасяйки дребни жертви след избелването и украсяването им.
В приписка от Свърлижкото евангелие се казва "...в дните на цар Иваил и при епископа нишавски Никодим в лето 6787 индикт 7 стояха гърците под град Търново". Още от публикуването й тя предизвиква полемика. Името на споменатия в нея цар е в родителен падеж, мъжки род, единствено число. Това означава, че формата Ивайло, под която е добило популярност, не е исторически достоверна и, може би, се дължи на погрешен превод на иречековата "История на българите". Погрешният превод влече след себе си и погрешна етимологизация на името. Проблемът е, че окончанието "-ило" не е засвидетелствано при личните български мъжки имена през средновековието. За сметка на това "-ил" като окончание се среща не само при имената с библейски произход като Даниил, Михаил, но и при типично български като Златил, Страхил, Радил, Момчил и т. н. В този ред на мисли най-приемливо изглежда становището на Йордан Иванов, че името произлиза от Иво и окончанието "-ил", а Иво, може да е както съкратено от Иван, така и да е мъжки вариант на "ива" (вид върба). Днес историците основно приемат отъждествяването на цар Иваил с бунтовника Лахана направено от Иречек, но съществува и мнението изказано от Макушев, че това е синът на Мицо Йоан Асен. Спорът тук е предимно около интерпретацията на израза от приписката "стояха гърците под град Търново". Според Иречек той отразява обсадата преди приемането на мицовия Йоан за цар. Макушев, обаче, смята, че стоенето не означава непременно обсада и приема, че гърците са били там в подкрепа на новият цар. Божилов, който приема идентификацията на цар Иваил с Лахана, по въпроса за стоенето под Търново изглежда е солидарен с мнението на Макушев, твърдейки, че все пак Пахимер никъде не пише за обсада на Търново от ромеите. Това е така, но Мануил Фил в поемата за пълководеца Михаил Глава Тарханиот пише, че Търново, покрай другите превзети от героя крепости, свидетелства за неговите подвизи. От там той се отправя за Дръстър, където три месеца обсажда Лахана, но болестта му (подагра) го принуждава да изостави войските, а събитията, които следват са описани от Пахимер, който съобщава за разгрома на две ромейски армии водени от Мурин и Априн на 17 юли и 15 август от 7 индикт. Тъй като Мануил Фил е категоричен, че героят му се отправя срещу Дръстър непосредствено след пленяването на царицата и сина й, то няма основания да предполагаме, че стоенето му под Търново е продължило, когато на власт вече е Йоан, следователно приписката отразява като цар селянина. Към окончателното решаване на въпроса за идентичността на Иваил решаващо значение може да има Пахимер, който изрично пише, че василевсът нарекъл Йоан "цар на българите" и му дал името на дядо му Асен, като наредил всички да го наричат с това име, тоест липсата на Асен в името на царя от приписката говори в полза на предположението за идентичността на Иваил с Лахана.

Използвана литература:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Павлов, Пламен, "Татарите на Ногай, България и Византия (около 1270 - 1302 г.)" в Българите в северното причерноморие, том 4, УИ "Св. св. Кирил и Методи", Велико Търново, 1995 г.
Павлов, Пламен, Георги Владимиров, Златната орда и българите, Военно издателство, 2009 г.
Павлов, Пламен. Ивайло и Ногай (За българо-татарските отношения през 1277-1280 г.) в България, българите и Европа – мит, история, съвремие. Т. 3. Велико Търново, 2009 г.
Стоянов, Валери, Куманология. Опити за реконструкция, Академично изд. "Проф. Марин Дринов", София, 2006 г.

Интернет ресурси:
Публикувано от в Няма коментари:
Етикети: , , ,
Абонамент за: Публикации (Atom)