Някога големият френски историк Люсиен Февър използва за капиталния си труд заглавието "Битката за историята". Днес ние сме преки свидетели, участници и потърпевши от битката за историята. Антифашистките паметници без оглед на тяхната културна и историческа ценност са вандализирани и унищожавани със сладострастие, говорещо за определени психически девиации, но това е само върхът на айсберга. Оправдаването, не само на отделни колаборационисти и откровени фашисти, но и на самия режим на който те служат, се е превърнало в държавна политика и за това са впрегнати "научни" институти и медиен ресурс.
В Република Северна Македония българската държава поддържа т. нар. "културни институти" на имената на колаборационистите Борис ІІІ и Иван (Ванче) Михайлов на чиито имена в самата България са кръстени улици, издигнати са и се издигат паметници. Същото е положението в България с Димитър Списаревски - активен участник в антипартизански акции и Андон Калчев - колаборационист, водач и организатор на контрачети, участник в клането в Клисура (в Егейска Македония) за което е осъден от гръцката държава. За иконата на днешния български фашизъм Христо Луков вече е писано достатъчно. Райко Алексиев не е гонил партизани по горите, но е силен на идеологическия фронт, ярко изразен антикомунист, който с приятеля си Бекерле прекарва неприятните моменти от "символичната война", изсипваща се във вид на бомби над столицата, на вилата си в Чамкория. Съвременната пропаганда го е превърнала в "жертва на комунизма", макар че е починал от усложнения от язва в болница на БЧК, а името му също е увековечено в галерия, улица и ледник. Идеологът на българския националсоциализъм Любомир Владикин днес го величаят като "виден конституционалист". Друг идеолог на българския фашизъм Александър Сталийски е реабилитиран със съдебно решение, а негов потомък е партньор по карти на един премиер. Името им е Легион и днес те са примерът за следване. Да не говорим на каква популярност се радват по време на демокрацията оцелелите от "кръвожадния комунистически режим" фашисти Илия Минев, Иван Дочев, Дянко Марков и за възможностите им необезпокоявано да сеят идеологическата си отрова, включително и чрез участие в политическия живот, което е важна стъпка към "нормализирането" на фашизма. Едва ли е случайно съвпадение и фактът, че в навечерието на стогодишнината от установяването на сговористкия режим и Септемврийското въстание група историци подписват "Становище" според което фашистки режим в България никога не е имало. Освен представители на Институт за исторически изследвания при БАН и няколко авторитетни университета, сред подписалите Становището е и представител на "независимия" Институт за изследване на близкото минало, който е тясно свързан с "Америка за България" и "Отворено общество" (май по-правилно е "отровено общество"). Публикуването на Становището в сайта на БАН и широкото медийно отразяване, което то получава, създават илюзията, че това е Становище на цялата научна колегия, а не на тясната група, която го е подписала и чиито представители в по-голямата си част са силно политически пристрастни. Някои (Ивайло Знеполски примерно) са били апологети на социалистическия режим и на топли местенца в идеологическите му структури, а после изведнъж ги озарява прозрение и рязко обръщат палачинката. Други, като Даниел Вачков, са неолиберали и от години проповядват идеята за фашизма, който го е нямало. А трети като Петър Стоянович са потомци на облагодетелствани от режима, който отричат, че го е имало, но за сметка на това пък "репресирани от комунистическия режим". В учебници, многотомни истории и популярна литература от десетилетия по повод преврата от 9 юни 1923 г. повтарят опорните точки на тогавашния режим.
Подмяната на историческото съзнание може да се счита за успешно завършена.
