Невробиологични последици от технологичното опосредстване на когнитивните процеси

Префронталният кортекс (PFC) филогенетично е най-младият и структурно най-сложният отдел на човешкия мозък. В невробиологичен план той служи като централно звено за интеграция на екзекутивните функции (executive functions), включващи работна памет, когнитивна гъвкавост, инхибиторен контрол и планиране. Развитието на PFC е продължителен онтогенетичен процес, който достига своята синаптична и миелинизационна зрялост едва в средата на третото десетилетие (около 25-годишна възраст). Тази удължена пластичност на префронталния кортекс прави юношеския мозък изключително податлив на външни влияния – процес, който в невронауката се описва чрез принципа на невронната пластичност.

В контекста на съвременната дигитализация, ключов въпрос е как екзогенните инструменти (смартфони, LLM модели) реконфигурират тези мрежи. Феноменът „когнитивно разтоварване“ (cognitive offloading) може да се дефинира като трансфер на когнитивни натоварвания към външни информационни системи. Прилагайки принципа "use it or lose it" (използвай го или го губиш), трябва да отчетем, че невроните и синаптичните връзки, които не биват системно активирани чрез когнитивни задачи, подлежат на синаптично подрязване (pruning) или функционална атрофия.

Съвременните невровизуални изследвания, базирани на функционална близка инфрачервена спектроскопия (fNIRS) и функционален ядрено-магнитен резонанс (fMRI), потвърждават хипотезата, че прекомерното използване на дигитални асистенти води до статистически значимо понижение на невронната активност в PFC при сложни задачи за синтез на информация. Наблюдава се отслабване на функционалната свързаност (functional connectivity) между PFC и темпоралните дялове, критични за езиковата обработка и дългосрочната памет.

Мозъкът, следвайки принципа на енергийната ефективност, превключва в „икономичен режим“. Това не е просто технологично улеснение, а фундаментална промяна в начина, по който мозъкът разпределя своите ресурси. Когато изкуственият интелект поеме функцията на „външен префронтален кортекс“, невронните мрежи, отговорни за критичното мислене, остават в състояние на покой, което с времето води до функционална регресия.

Системата на инхибиторен контрол – способността за филтриране на разсейващи стимули и поддържане на фокус – е пряко зависима от здравината на фронто-стриатната свързаност (fronto-striatal connectivity). Данните от надлъжното изследване ABCD (Adolescent Brain Cognitive Development) категорично демонстрират корелация между високата продължителност на екранното време и редукцията на тази свързаност.

Фронто-стриатната мрежа регулира баланса между префронталния кортекс и лимбичната система (зоните за възнаграждение). Нейното отслабване води до:

Импулсивност: Намалена способност за отлагане на възнаграждението (delayed gratification).

Допаминова зависимост: Търсене на мигновени, високочестотни допаминови пикове, което е характерно за интерфейсите на съвременните социални мрежи и ИИ системи.

Премахването на „когнитивното забавяне“ (моментът на интелектуална трудност, в който детето трябва да положи волево усилие, за да разреши проблем) чрез предоставянето на готови отговори от ИИ, де факто елиминира тренировъчния цикъл на тези невронни мрежи. Инхибиторният контрол се възпитава чрез фрустрация и нейното преодоляване; без тази фрустрация, биологичният инструмент за самоконтрол остава незрял.

Изследванията на невролога д-р Тови Хоровиц-Краус (Horowitz-Kraus) разкриват качествени разлики в невронната архитектура при четене на физически носител спрямо цифров такъв. Четенето на книга изисква комплексна симулация на пространствени и езикови зони. Напротив, дигиталната консумация на фрагментиран текст корелира с понижена активност в долния фронтален гирус (inferior frontal gyrus) и инсуларния кортекс.

Това води до явлението „когнитивна капитулация“ – спиране на процеса по изграждане на вътрешен езиков модел на света. Езикът не е просто средство за комуникация, а архитектурен скелет на мисълта. Когато LLM генерира текст вместо ученика, последният пропуска етапа на интериоризация на аргументите. Префронталният кортекс спира да структурира логически вериги, което води до трайна невъзможност за самостоятелна текстова продукция и анализ на нюанси.

За да разберем как дигиталното разтоварване се трансформира в масов обществен конформизъм, трябва да свържем поведенческата икономика на Даниел Канеман с класическата теория за пазарното отчуждение. Човешката когнитивна архитектура е разделена на две функционални системи:

Система 1 (Бързо мислене): Автоматична, несъзнателна, мигновена и енергийно евтина. Тя оперира с готови евристики, разпознаване на познати модели и емоционални реакции. Тя е биологично програмирана за минимизиране на усилията.

Система 2 (Бавно мислене): Мудна, съзнателна, изискваща концентрирано волево усилие и висок разход на метаболитна енергия (глюкоза). Тя отговаря за логическия анализ, сложните математически изчисления, правописа и критичната проверка на факти. Тя е биологичният корелат на екзекутивните функции в префронталния кортекс.

Канеман дефинира Закона за най-малкото усилие: ако съществуват няколко начина за постигане на една и съща цел, човешкият организъм гравитира към най-слабо енергоемкия. В преддигиталната епоха решаването на когнитивен проблем (писане на текст, извличане на спомени, математически анализ) е изисквало задължително задействане на Система 2. Процесът е съпроводен с „когнитивно триене“ – усещане за интелектуално затруднение, което служи като биологичен сигнал за укрепване на синаптичните връзки.

С навлизането на генеративния изкуствен интелект (LLM), големите технологични корпорации монополизираха и аутсорснаха функциите на Система 2. Дигиталният асистент се превърна във външен, частен софтуерен еквивалент на аналитичното мислене. Потребителят е поставен в състояние на постоянна когнитивна лекота (cognitive ease). Тъй като Система 1 приема за истина всяка информация, която е леснодостъпна, гладка и повтаряща се, индивидът губи капацитета да активира критичния филтър на Система 2.

Това е съвременната фаза на стоковия фетишизъм. В класическото стоково стопанство обществените отношения между хората се маскират като материални отношения между вещи на пазара. При дигиталния консенсус свойствата на живия човешки интелект (синтез, аргументация, памет) се отчуждават и се приписват на софтуерния продукт. Възниква илюзия за компетентност (технологично засилен ефект на Дънинг-Крюгер): понеже достъпът до информация е елиминирал когнитивното триене, субектът бърка наличието на външен алгоритъм със собствено знание. Когато този дигитален протезен механизъм бъде премахнат, се наблюдава когнитивен срив, тъй като вътрешният неврологичен субстрат за бавно мислене е оставен да атрофира.

Деградацията на автономното мислене намира своето пълно теоретично обяснение в трудовете на Лев Виготски и Евалд Илиенков, които разглеждат ума не като изолиран компютър в черепната кутия, а като продукт на социалната практика и предметния труд.

Според културно-историческата теория на Виготски, висшите психични функции (воля, абстрактно мислене, самоконтрол) не се развиват ендогенно. Те са резултат от интериоризацията – процес, при който външните, създадени от обществото знакови системи и оръдия (преди всичко езикът и писмеността) се усвояват от индивида и се превръщат във вътрешни инструменти на ума. Детето първо използва езика за външна комуникация, след което го превръща във вътрешна реч, чрез която префронталният кортекс структурира и управлява поведението.

Генеративният ИИ прекъсва този критичен етап. LLM моделът не е инструмент, който подпомага ума (както калкулаторът подпомага аритметиката), а система, която изземва и замества самата вътрешна реч. Когато генерирането на текст и формулирането на концепции се прехвърлят на външен алгоритъм, процесът на интериоризация спира. Психическото оръдие остава отвън – като частна собственост на технологичния капитал. Индивидът бива лишен от езиковия скелет на съзнанието и остава на нивото на първичните, импулсивни реактивни състояния.

Евалд Илиенков развива материалистическата теза, че мисленето не е пасивно низане на думи или обработка на данни (вербализъм). Мисленето е способността на тялото да се движи адекватно във физическото пространство на предметите, да сблъсква своите намерения с твърдата материя и да решава реални противоречия чрез труд.

Съвременната дигитална архитектура произвежда интелектуален феномен, който Илиенков дефинира като училищно назубряне или празен вербализъм, но в глобален мащаб. Новата управляваща класа и потребителите оперират изцяло в сфера на знаци, откъснати от материалното производство. abstract-понятия като „оптимизация“, „акционерна стойност“ и „зелен преход“ се възприемат като самодостатъчна реалност.

Премахването на моторното усилие (писане на ръка, диктовки, физически труд) осакатява това, което Виготски нарича Зона на най-близко развитие. Тъй като образователните и социалните системи елиминират когнитивното напрежение в името на пазарния комфорт, те блокират прехода на ума към по-високи нива на абстракция. Резултатът е масовото производство на функционално ограничени субекти, които нямат сетивна и сетивно-моторна връзка с материалната база на обществото.

Противоречието между симулирания дигитален комфорт на Надстройката и обективните закони на материалната База не е теоретична абстракция – то се проявява като системни катастрофи в критичната инфраструктура. Когато Система 2 на оператора атрофира поради сляпо доверие в автоматизацията, сблъсъкът с реалната физика е фатален.

Катастрофите с полетите на Lion Air (2018 г.) и Ethiopian Airlines (2019 г.) демонстрират до какви последствия води стремежът на корпоративния капитал да спести от обучение на човешкия фактор чрез софтуерна автоматизация. За да избегне скъпите симулаторни курсове за пилоти при модификацията на самолета, Boeing внедрява скрита система за коригиране на полета (MCAS).

Когато физическият датчик за ъгъла на атака подава грешни данни, алгоритъмът сляпо започва да насочва носа на самолета към земята. Пилотите, лишени от ясен когнитивен модел за поведението на софтуера (тъй като той е спестен в документацията с цел пазарна оптимизация), изпадат в състояние на когнитивно претоварване. При опита за преминаване на ръчен режим, аеродинамичният натиск върху опашните плоскости блокира механичното колело за тримиране. Физическата сила на човешката ръка се оказва безпомощна срещу законите на хидравликата и инерцията, след като алгоритъмът вече е вкарал машината в необратимо пикиране.

През 2017 г. разрушителят от ВМС на САЩ USS John S. McCain се сблъсква с петролен танкер в Сингапурския проток, при което загиват 10 моряци. Причината е решението за модернизация на командния мостик чрез замяна на механичните лостове за управление на тягата с дигитални сензорни екрани (touchscreens).

В критична ситуация на натоварен трафик екипажът се оплита в софтуерния интерфейс при опит да прехвърли контрола върху руля. Тъй като плоското стъкло на екрана не предоставя никаква тактилна обратна връзка (операторът не може да усети физическата позиция на контролера, без да гледа екрана), моряците не забелязват, че са разкачили управлението на двете витла поотделно. Дясното витло продължава да работи с пълна мощност, хвърляйки кораба под курса на танкера. Докладът на Националния борд за безопасност на транспорта (NTSB) принуди флота от 2020 г. изцяло да демонтира сензорните екрани и да върне физическите, механични ръчки, доказвайки че сетивно-моторната връзка е задължително условие за сигурност.

Системите за автономно шофиране от ниво 2 разчитат на маркетинговата илюзия за пълна самостоятелност, което кара водачите изцяло да разтоварят префронталния си кортекс от сканирането на пътя (пълно изключване на Система 2).

Когато алгоритъмът допусне грешка – например не успее да разграничи бяло ремарке на фона на светло небе или се насочи директно към бетонна бариера, системата внезапно издава звуков сигнал и прехвърля управлението на човека. Неврологичните изследвания показват, че на атрофиралия човешки ум са му нужни между 4 и 6 секунди, за да излезе от състоянието на когнитивна леност, да асимилира физическата реалност и да предприеме действие. В условията на високоскоростно движение тези секунди представляват разстоянието между оцеляването и механичния срив на материята.

Анализът на съвременната дигитална среда през призмата на невронауката и материалистическата философия разкрива дълбоко системно противоречие. Автоматизацията и изкуственият интелект под управлението на частния капитал не освобождават човека от рутинния труд, а експроприират неговите екзекутивни функции. Намаляването на когнитивното триене, елиминирането на фината моторика чрез сензорни интерфейси и аутсорсингът на вътрешната реч към LLM модели водят до физиологично закърняване на префронталния кортекс.

Възниква управляваща класа и общество от консуматори, които оперират изцяло на ниво Система 1. Този масов конформизъм създава илюзия за абсолютен контрол, докато физическата инфраструктура на материалния свят изгнива поради липса на аналитично управление (Система 2). Диалектическият изход от това противоречие е неумолим: когато дигиталната знакова система се срине под тежестта на собствената си структурна слепота, човечеството ще бъде върнато в изходната точка на антропогенезата. Оцеляването и възстановяването на когнитивния капацитет ще изискват отново същия исторически процес: преминаване през физическо усилие, фина моторика и директен сблъсък с твърдата материя, за да се изгради наново биологичният субстрат на независимата човешка мисъл.

Въвеждането на методически контролирано „когнитивно триене“ (cognitive friction) в образователния процес не представлява ретрограден лудизъм, а спешна необходимост. От гледна точка на културно-историческата психология и еволюционната антропология, за да премине дадено външно знаково оръдие във вътрешна психична функция (процес на интериоризация), когнитивният апарат на субекта трябва да преодолее материално и интелектуално съпротивление.

Ако капиталистическата дигитална база оптимизира интерфейсите с цел постигане на пълна когнитивна лекота (cognitive ease) и интелектуална пасивност, съвременната развиваща педагогика е длъжна съзнателно да проектира системни препятствия. Техният обективен неврологичен смисъл е принудителното активиране на Система 2 (бавното аналитично мислене) и укрепването на фронто-стриатните вериги в префронталния кортекс.

За да се контрира атрофията на неокортекса, причинена от редуцирането на фината моторика до примитивни рефлексни движения (scroll и swipe), е необходимо възстановяването на дейности, изискващи комплексно моторно планиране и био-механична обратна връзка:

Системно курсивно писане на ръка и калиграфия: Изписването на свързан текст изисква уникална кинетична поредица за всяка графема, регулиране на натиска и прецизна сензомоторна координация. Това задейства специфични невронни мрежи в лявото полукълбо (левия горен преден гирус, долната челна гънка и задната теменна кора), които остават пасивни при натискане на клавиатура или сензор.

Аналогово техническо чертане и предметна геометрия: Заменянето на автоматизирания CAD софтуер в началните и средните етапи на обучение с класически инструменти (пергел, линия, транспортир) принуждава мозъка да извършва реални пространствени трансформации и координация между окото и ръката.

Реинтеграция на предметния труд: Практическата работа с физическа материя (глина, дърво, метал, сглобяване на механични и електрически вериги) поставя ума в ситуация на проба и грешка. По Илиенков мисленето се развива само чрез сблъсък с твърдата реалност. Съпротивлението на материала принуждава префронталния кортекс непрекъснато да коригира моторните и логическите си програми въз основа на обективната физика, а не на виртуален симулатор.

Тези практики целят елиминирането на дигиталните протезни механизми във фазата на формиране на понятията, за да се предотврати когнитивната капитулация пред Големите езикови модели (LLM):

Фокусирана репродукция (Практика на диктовката): Слуховото възприемане на сложна езикова структура, задържането ѝ в работната памет, паралелното извличане на правописни правила от дългосрочния архив и моторното ѝ изписване съставляват най-интензивния филтър за вниманието. Този метод директно тренира инхибиторния контрол.

Когнитивна карантина (Методът на празния лист): Въвеждане на задължителен етап на автономно генериране. Всяка теза, писмен аргумент или математическо решение трябва да се изработва първоначално в контролирана аналогова среда без мрежов достъп. Чак след като субектът е изградил собствен вътрешен езиков модел на концепцията, той може да използва дигитални инструменти за нейното техническо оформяне.

Принудително активно извличане (Retrieval Practice): Замяна на пасивното разпознаване на информация на екрана с методи на устно изпитване, писмени реферати по памет и редовно устно смятане. Умът трябва биологично да проправя и заздравява невронния път до архивите на паметта, без външен алгоритъм да извършва търсенето вместо него.

За да се преодолее математически осредненият конформизъм, наложен от алгоритмичните шаблони, педагогическият процес трябва да култивира "мускула" на аналитичното несъгласие:

Продуктивен дебатен сблъсък: Провеждане на дискусии, базирани изцяло на проучване на физически документи, книги и първоизточници. Учениците се принуждават да защитават тези под интелектуален натиск, което стимулира Система 2 да претегля факти, да открива логически противоречия и да изразява нюанси, неподлежащи на алгоритмично уеднаквяване.

Педагогика на контролираната деконструкция: Умишлено предоставяне на текстове, генерирани от изкуствен интелект, които притежават висока повърхностна авторитетност (когнитивна лекота), но съдържат скрити логически грешки и фактологични халюцинации. Задачата на ученика е да извърши детайлна проверка на фактите чрез Система 2, с което емпирично се разбива илюзията за компетентност на външния алгоритъм.

Настоящата криза на човешкия капитал не е криза на липсата на технологичен достъп, а криза на липсата на системно съпротивление. Тъй като фундаменталната цел на корпоративните технологии е да елиминират разхода на биологична енергия на потребителя с цел максимален конформизъм, целта на развиващата педагогика трябва да бъде огледално противоположна. Тя трябва съзнателно да принуди организма да изразходва метаболитна енергия (глюкоза) в префронталния кортекс, за да изгради автономна структура на мисълта, способна да управлява физическата реалност и да се противопостави на външно наложения алгоритмичен детерминизъм.

Библиография:

Виготски, Л. С. (1983). История развития высших психических функций. Собрание сочинений: Том 3. Педагогика.

Илиенков, Э. В. (1968). Об идолах и идеалах. Политиздат.

Илиенков, Э. В. (1974). Диалектическая логика: Очерки истории и теории. Политиздат.

Маркс, К. (1953). Икономическо-философски ръкописи от 1844 г. Партиздат.

Horowitz-Kraus, T., & Hutton, J. S. (2018). From target to tract: Brain connectivity changes related to reading and screen media exposure in children. Acta Paediatrica, 107(7), 1134-1146.

Joint Authorities Technical Review (JATR). (2019). Boeing 737 MAX Flight Control System Observations and Recommendations. Federal Aviation Administration (FAA).

Kahneman, D. (2011). Thinking, Fast and Slow. Farrar, Straus and Giroux.

National Highway Traffic Safety Administration (NHTSA). (2021). Evaluation of Human-Automation Takeover Latency in Level 2 Autonomous Driving Systems. U.S. Department of Transportation.

National Transportation Safety Board (NTSB). (2019). Collision Between US Navy Destroyer USS John S. McCain and Tanker Alnic MC, Singapore Strait, August 21, 2017 (Marine Accident Report NTSB/MAR-19/01). Washington, D.C.

Risko, E. F., & Gilbert, S. J. (2016). Cognitive offloading. Trends in Cognitive Sciences, 20(9), 676-688.

Sarter, N. B., Woods, D. D., & Billings, C. E. (1997). Automation surprises. Handbook of Human Factors and Ergonomics, 2, 1926-1943.

The ABCD Study Consortium (Adolescent Brain Cognitive Development). (2018). Screen media exposure and fronto-striatal functional connectivity in early adolescence: A longitudinal fMRI analysis. Developmental Cognitive Neuroscience, 32, 114-123.

Ward, A. F., Duke, K., Gneezy, A., & Bos, M. W. (2017). Brain drain: The mere presence of one’s own smartphone reduces available cognitive capacity. Journal of the Association for Consumer Research, 2(2), 140-154.

Работа с LLM, или как да не станем жертви на алгоритъма

В масовото съзнание битува делюзията, че големите езикови модели (LLM) са дигитални оракули, притежаващи знание, разум и обективност. Реалността обаче е по-прозаична и далеч по-опасна за некритичния потребител. Без строга методологическа рамка и ерудиция, човекът се превръща не в ползвател, а в жертва на алгоритъма, който репродуцира хегемонни наративи под маската на „технологичен прогрес“.

Терминът „Изкуствен интелект“ е преди всичко семантична клопка. Той служи за стоково фетишизиране, като придава човешка субектност на един сложен математически инструмент. Целта е ясна: да се скрие природата на алгоритъма като частна собственост и средство за производство, като се внуши, че машината „мисли“. Всъщност ние не общуваме с разум, а с продукт на корпоративния капитал, чиято задача е да монополизира когнитивната среда.

Фундаменталното неразбиране на LLM произтича от заблудата, че те боравят с факти. В действителност те са вероятностни машини за предсказване на следващия токен. Моделът (LLM) изчислява статистическата близост на знаците в многоизмерно векторно пространство. Машината не познава обективния свят. За нея „хляб“ е просто дума, която често се среща до „пещ“ или „глад“, а не материална реалност. Тя е дигитален папагал, който подрежда изречения по навик, а не по логика или истинност.

Обучението с обратна връзка (RLHF) е процесът, при който либералната норма се вгражда в модела като „безопасност“ и „етика“. Човешките оценители, направлявани от корпоративни интереси, налагат филтри, които автоматично блокират класовия анализ и системната критика. Това, което потребителят получава като „неутрален“ отговор, е всъщност субективната буржоазна идеология, превърната в алгоритмичен код. Машината винаги пее песента на онзи, който е платил за нейната тренировка.

Поради количественото преобладаващо присъствие на западни и либерални източници, моделът (LLM) автоматично репродуцира хегемонния наратив. Без специфичен контекст, алгоритъмът съди миналото през „универсалния морал“ на настоящето – същата метафизична грешка, която откриваме в параисторическите трудове. Машината „знае“ това, което се повтаря най-често. Ако в мрежата има хиляда либерални клишета и само един сериозен научен анализ, вероятностната машина ще избере клишето.

LLM са структурно неприложими в хуманитарните и обществените науки без външна, човешка настройка. За да получите научен отговор от LLM, е необходим идеологически десант. Невъзможно е да се достигне до обективен анализ чрез „неутрално“ питане. Трябва да се наложи строга методологическа рамка. Забраната на специфични псевдонаучни термини принуждава модела да оперира в зададената методологична рамка. Това е инструментът за деактивиране на либералните рефлекси на модела. Чрез него ние превръщаме алгоритъма от „дигитален оракул“ в аналитично средство.

Как изглежда това на практика? Често задаването на строги методологически рамки, или определени "сигнални" думи, в началото активира автоматично алгоритмично отхвърляне и моделът (LLM) почва да чете морал. Това се случва, защото е захранен и обучен с либерални клишета, свикнал е да плува сред тях, а не да се гмурка в дълбочина със строга методология. Това се избягва чрез предварително постепенно налагане на "контекст" и въвеждане на методологическата рамка, не чрез налагане на рамката още в началото.

Машината е като чук – тя няма съвест и не познава истината. В хуманитарните и обществените науки тя е абсолютно неприложима без контекст и без активното участие на естествения ингелект. В противен случай тя ще възпроизвежда анахронично морализаторство, абстрактни хуманистични ценности и прочее либерални неутрализации. Работата с LLM не ни освобождава от ерудиция и методологическа подготовка; напротив, тя ги прави още по-необходими. Задачата на изследователя е да овладее филтъра, за да получи достъп до знанието, а не да се изгуби в алгоритмичната мъгла.

Триумфът на икономическата схоластика

„Ние ще останем първото общество в историята, което не се е спасило, защото е било икономически неизгодно.“

Из „Фокус бокус“, Кърт Вонегът

Корените на съвременната икономическа мисъл не лежат в научната революция, а в средновековната схоластика. Онази идеалистична метафизика, която навремето търсеше божествения ред в каноничните текстове, днес е преродена в догмите на либерализма. Апологетите на "ефективния пазар" не са нищо повече от „пазарни схоластици“, които заменят култа към Бога с култ към Пазара, запазвайки същия дедуктивен фанатизъм и откъснатост от историческата реалност. Там, където Средновековието виждаше „божествено провидение“, неолиберализмът вижда „невидимата ръка“, но и в двата случая целта е една: да се убеди мнозинството, че неговото подчинение е част от висш, недосегаем за разума ред.

​В продължение на близо век общественото съзнание е систематично облъчвано от една доктрина, която претендира за статута на природна истина: че пазарът е саморегулиращ се организъм, чиято „невидима ръка“ разпределя ресурсите с божествена справедливост. Пророците на тази доктрина – от Фридрих Хайек до Алиса Розенбаум (Айн Ранд) – изградиха интелектуална кула от слонова кост, чиито основи обаче почиват върху пясъка на историческото невежество. В противовес на техните абстракции стои трудът на Карл Полани, който разкрива, че пазарът не е началото на цивилизацията, а нейната потенциална гилотина.

Централно място в либералната митология заема тезата за „невидимата ръка“ на Адам Смит, превърната от Хайек в догма за „спонтанния ред“. Според тази концепция, държавата е вреден паразит, а планирането е „път към робството“. Тази теза се допълва от т. нар. „икономика на просмукването“ (trickle-down economics), която твърди, че ако малцинството на върха се къпе в разкош, трохите от неговата трапеза неизбежно ще нахранят мнозинството.

​Историческата реалност обаче показва точно обратното: богатството не се „просмуква“ надолу; то се изпомпва нагоре. Чрез механизмите на данъчните облекчения за корпорациите, приватизацията на публични блага и потискането на трудовото законодателство, държавата (под диктата на либералните догми) активно преразпределя ресурсите от работещите към рентиерите. Това, което Хайек нарича „свобода“, е всъщност свободата на капитала да експроприира обществения труд без държавни пречки.

Ако Хайек дава „научното“ оправдание, то Алиса Розенбаум добавя моралната патология. Нейната Долина на Голт е еманация на егоцентризма, където „творците“ се крият от „паразитите“. Иронията е, че нейните атланти са най-големите паразити в историята. Те използват инфраструктурата, сигурността, образованието и научните открития, финансирани от колективните данъци на онези, които те презират.

​В света на Розенбаум никой не пита „Кой чисти обувките на атланта?“. В историческа перспектива отговорът е ясен: атлантът стои върху раменете на милиони невидими работници, чийто труд той присвоява под маската на „индивидуален гений“. Нейната философия е интелектуална легитимация на социопатията, превърната в икономическа стратегия.

Карл Полани нанася смъртоносния удар върху тези басни, доказвайки, че „свободният пазар“ е изкуствен политически проект, наложен с насилие. Преди „Великата трансформация“, икономиката е била вградена в социалните отношения. Хората са обменяли стоки въз основа на реципрочност, редистрибуция и колективни нужди.

​Полани разкрива, че пазарът се опитва да превърне в стока онова, което не е стока: земята (природата), труда (човешкия живот) и парите. Този опит за „разкачване“ на икономиката от обществото води до неизбежна катастрофа. Когато пазарът започне да изяжда своята социална основа, обществото инстинктивно се защитава. Този защитен механизъм Хайек нарича „тоталитаризъм“, докато в действителност това е имунната реакция на човечеството срещу патогена на безконтролния капитал.

​„Свободният пазар“ на Хайек и Розенбаум е най-успешния „новговор“ в историята. Той нарича робството на дълга – „възможност“, унищожаването на природата – „растеж“, а атомизацията на индивида – „свобода“.

​Историческата реалност потвърждава виждането на Полани: икономиката не е свещена сфера с мистични закони, а инструмент, който трябва да бъде върнат под контрола на организираното общество. Истинският път към свободата не минава през пазарния хаос, а през съзнателното планиране на ресурсите в интерес на мнозинството. Оковите на либералните митове са последните, които трябва да паднат, за да може икономиката най-накрая да започне да служи на живота, а не на балансите на малцинството атланти.

Схоластиката умря, когато хората започнаха да гледат в телескопите и да правят дисекции, за да видят как работи светът в действителност. Пазарната метафизика на Хайек и компания ще умре по същия начин – когато обществото престане да вярва в „невидимите ръце“ и започне да анализира материалните вериги на собствеността и реалните механизми на планирането. Неолиберализмът е висшата фаза на социалдарвинизма, при която хищникът е убедил жертвата, че изяждането ѝ е акт на върховна икономическа свобода.

Библиография:

Грейбър, Дейвид. Дългът: Първите 5000 години. Изток-Запад, София, 2013.

​Клайн, Наоми. Доктрината на шока: Възходът на катастрофалния капитализъм. Изток-Запад, София, 2011.

​Мацукато, Мариана. Предприемаческата държава: Разбиване на митове за частния срещу публичния сектор. Изток-Запад, София, 2022.

​Пикети, Тома. Капиталът в XXI век. Изток-Запад, София, 2014.

​Полани, Карл. Великата трансформация: Политическите и икономическите произходи на нашето време. КХ – Критика и Хуманизъм, София, 2005.

​Ранд, Айн. Атлас изправи рамене. Изток-Запад, София, 2009.

​Хайек, Фридрих А. Пътят към робството. МаК, София, 2004.

​Farrant, Andrew and Pagliero, Gianpaolo. Hayek, Pinochet, and the Second-Best State. Journal of Economic Behavior & Organization, Vol. 81, No. 3, 2012.

​Hudson, Michael. ...and forgive them their debts: Lending, Foreclosure and Redemption from Bronze Age Finance to the Jubilee Year. ISLET-Verlag, Dresden, 2018.

​Mirowski, Philip. Never Let a Serious Crisis Go to Waste: How Neoliberalism Survived the Financial Meltdown. Verso, London, 2013.

​Robin, Corey. The Reactionary Mind: Conservatism from Edmund Burke to Sarah Palin. Oxford University Press, Oxford, 2011.

Моят отговор

„Ние може да имаме демокрация или може да имаме богатство, концентрирано в ръцете на малцина, но не можем да имаме и двете.“

Луис Брандайс (Louis Brandeis), съдия във Върховния съд на САЩ.

​„Ако не гласуваш, другите решават вместо тебе“, казва една от мантрите на апологетите на фасадната демокрация. Под „другите“ се има предвид останалите „електорални единици“ – онези, които ще изберат „грешния“ кандидат. Това е едновременно призив за активност и въплъщение на старата максима divide et impera, целяща да те противопостави на съседа ти.

​Но истината е точно обратната. Като пуснеш бюлетината, ти даваш правото на друг да решава вместо тебе. Това е същността на представителната демокрация по дефиниция. Гласуването не е инструмент за упражняване на власт, а договор за доброволното ѝ отчуждаване. Ето защо отказът не е апатия, а единственият начин да не признаеш правото на „представителя“ да разполага с твоя суверенитет.

​СЕДЕМТЕ ПРИЧИНИ:

​ЛИЧНАТА ЗРЯЛОСТ: Имам се за достатъчно отговорен, за да вземам решения сам.

​ОТКАЗЪТ ОТ НАСТОЙНИЧЕСТВО: Ако преотстъпя на друг правото да изразява волята ми, трябва да призная, че съм недееспособен.

​ИЛЮЗИЯТА ЗА ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО: Нищо не гарантира, че „представителят“ ще действа в мой интерес, след като получи властта.

​ЛИПСАТА НА КОНТРОЛ: Веднъж гласувал, нямам никакво ефективно средство за контрол над представителя до следващите избори.

​ЛЕГИТИМАЦИЯ НА ПОРОКА: Гласувайки, аз легитимирам една дълбоко порочна в същността си система и ставам съучастник в нейните действия.

​"ЕДИНСТВЕНАТА МИСЪЛ": Всички се придържат към "единствената мисъл" (по Игнасио Рамоне). Илюзията за плурализъм се поддържа само от различната реторика, била тя по-откровена или по-завоалирана.

​БОЙКОТЪТ Е ДЕЙСТВИЕ: Бойкотът е легитимен политически инструмент. Отказът да играеш по чужди правила е най-силният политически акт за запазване на достойнството и себеуважението си.

„Няма законов праг на активност. Дори един човек да гласува, парламент ще има и той ще решава вместо тебе.“, се казва в друга мантра. Но чисто техническата легитимност не може да замести социалното доверие. Когато управляваш с подкрепата на 10-15% от гласоподавателите, то останалите, тоест мнозинството, винаги ще са ти опозиция и по никакъв начин няма да съдействат. Това вади на показ системния дефект, че властва ограничена клика, обслужваща интересите на малцинството.

Дори днес, когато за поредните избори са регистрирани 24 партии и коалиции, количеството не ражда качество, а само шум. Това е съвременният прочит на 'еднопартийната държава' – система, в която 24 отделни етикета опаковат едно и също съдържание. При нас този монолит не е ляв, а тъкмо обратното – той е консистентно десен, обслужващ единствено бенефициарите на икономическото статукво. Когато всички 24 пътя водят към един и същ сейф, изборът между тях престава да бъде политическо право и се превръща в статистическа легитимация на собственото ни ограбване.

Приложение

Историята на представителната демокрация често бива представяна като триумф на гражданското участие, но в действителност тя е летопис на прогресивното отчуждаване на личния суверенитет. Когато една система се превърне в самодостатъчна клика, „гражданският дълг“ се трансформира в инструмент за легитимация на порока. В такъв момент единственият акт на политическа зрялост и лично достойнство остава отказът да бъдеш съучастник в спектакъла.

​Това оттегляне не е апатия, а изпитано историческо оръжие, което днес е известно като криза на представителството, оголваща бенефициарите на упражняваната власт. Още в Древен Рим през 494 г. преди нашата ера плебеите прилагат „сецесията“ – те не вдигат въстание, а просто напускат града, оставяйки патрициите да управляват празните камъни на Форума. Този акт доказва, че властта е куха без присъствието на управляваните. Подобна логика следват и данъчните бойкоти в Египет през 1919 г., или преброяването и общата стачка в Люксембург през 1941 и 1942 г., когато населението масово отказва да изпълни нацистките заповеди (виж бел. 1). При всички тях посланието е едно: властта губи своята метафизична тежест, когато се сблъска с пълно социално несъдействие. Дори в по-нови времена, примерът със „Седмата бюлетина“ в Колумбия показа, че бойкотът може да бъде организиран акт, който изисква нов социално-политически договор, а не просто избор между предложените субекти.

​В съвременния свят обаче управляващите елити са развили изключително рафинирани механизми за самосъхранение. Най-опасният сред тях е „отровната прегръдка“ – стратегията, при която властта присвоява исканията за промяна, за да ги умъртви. Исландия през 2013 г. беше върховата точка на този опит. Гражданите там дръзнаха сами да напишат своята Конституция чрез краудсорсинг, заобикаляйки партийното настойничество. Резултатът беше показно убийство чрез процедурна мъгла: парламентът просто „удави“ проекта в юридически лабиринти, докато енергията на хората изтече.

​Българският политически лабиринт отиде още по-далеч в този цинизъм. Опитът от последните десетилетия у нас е поредица от предумишлени убийства на надеждата. Референдумът от 2016 г. беше превърнат в карикатура – първо чрез математически хватки за признаване на активността, а после чрез имитация на изпълнението му, която завърши с пълно възстановяване на партийните субсидии. Системата ясно демонстрира, че винаги ще намери начин да самофинансира оцеляването си. Дори машинното гласуване, представено като панацея, подейства като „дезинфекция“ на недоволството. То превърна живия протест и сочната псувня върху хартиената бюлетина в безличен електронен импулс.

​Кулминацията на този институционален садизъм беше проектът за „нова конституция“ от 2020 г. В момент, когато площадите бяха пълни с бити и гневни хора, управляващите подхвърлиха текст с умишлен интелектуален дефицит. Тази диверсия беше блестяща: вместо да дебатираме за рестарт на държавата, ние бяхме принудени да се подиграваме на неграмотността на проекта. Под маската на популистки обещания се предлагаше бетониране на статуквото и орязване на права. Така властта постигна своята цел – тя отрови самата идея за промяна, карайки хората да защитят старото статукво от страх пред новото безумие.

​След тези десетилетия на симулирани реформи и присвоени протести, резултатът е пълно отчуждаване. Да играеш по техните правила днес е равносилно на това да им дадеш мандат за собствената си екзекуция. Бойкотът не е отказ от позиция; той е най-силният политически акт за запазване на личното достойнство в една окупационна администрация, която нарича себе си демокрация.

1. - През октомври 1941 г. над 95% от населението на Люксембург саботира организираното от окупатора преброяване, като отказва да се идентифицира като „германско“ (известно като „Трите НЕ“). През август 1942 г., в отговор на обявената принудителна мобилизация във Вермахта, страната избухва в генерална стачка, която парализира държавната администрация, заводите и училищата.

Как нацисткият колаборационист и полицай в окупираните територии Добробаба стана героя на Съветския съюз Добробабин?

На 18. 11. 1988 г. във в. "Правда" е публикувана статията на Георги Куманьов "Судьба Ивана Добробабина — одного из 28 героев-панфиловцев". В статията Куманьов разказва как в забутано украинско селце живее оцелелият герой памфиловец Иван Евстафиевич Добробабин, който, оказва се, служил и на немците като полицай, а след войната кръвожадната съветска власт го лишила от всички награди и осъдила на 15 години ИТЛ от които ефективно излежал 7. На свобода работил фотограф.

На пръв поглед в тази история няма нищо странно. Та малко ли хора са сътрудничили с нацистите и са пострадали "невинно" от комунистите. Но само на пръв поглед.

Сам Добробабин разказва, че попаднал в немски плен тежко ранен след знаменития бой при разезда Дубосеково на 16. 11. 1941 г. Но от документите по делото му след войната става ясно, че доброволно се е предал в плен следващия месец на 5. 12. Именно тогава, в първите следвоенни години той за пръв път се представя като оцелелия герой памфиловец. Подвигът им е широко известен още по време на войната и мнимият Добробабин, възползвайки се от съзвучието на имената, си приписва чуждите заслуги. Нищо чудно, ако тази мисъл е възникнала у него по-рано, защото в сайта на ЦАМО по негова информация е отбелязано, че във военкомата изменили фамилията му от Добробаба на "по-благозвучната" Добробабин. Дали грешката е на военния писар или сам Добробаба още тогава, когато за втори път го призовават в РККА, се представя като Добробабин е подвъпросно. Във всеки случай има мотив за това, защото сам признава: "В армии с новой фамилией было легче служить." Несъответствията, обаче, не свършват до тук. Истинският герой Добробабин е роден през 1913 г. и е призован от Чуйския военкомат на Киргизска СССР, а Добробаба е роден 1914 г. и е призован от Наримския военкомат в Западносибирския край.

На сайта на ЦАМО и на двамата се приписва "Герой на Съветския Съюз" с един и същ награден лист от 21. 07. 1942 г., но в него фигурира само един Добробабин. След войната мнимият Добробабин, тоест Добробаба, никога не се среща с оцелелите си уж съслуживци памфиловци и едва в края на 80-те, когато от тях няма никой жив и антисъветизма излиза на мода, а основната задача е да се развенчават съветските "митове", Добробабин (всъщност Добробаба) чрез Куманьов и последвалата го кохорта журналисти излиза от забравата. В Украйна е реабилитиран за колаборационизма още приживе през 1993 г. и му е издигнат паметник, но в РФ отказват да го реабилитират, макар, както видяхме, в ЦАМО да му приписват званието "Герой на Съветския Съюз".

Как българската държава "спасява" евреите

 

"Работата ми в Гюмюрджина се изрази, доколкото си спомням в следното: най-напред съставих списък на всички евреи. Последния бе съставен по картотеката на полицейското комендантство. След това съвместно с войската и полицията бе извършена блокада на града. Преди това бяха формирани комисии от офицери и войници, които в деня на блокадата отиваха в определените им къщи от гдето след даването на половин час време на евреите, за да вземат най-необходимото, последните бяха отвеждани в определения предварително тютюнен склад. Тук, от комисия в състав директора на Б.Н.Б., данъчния началник и помощник кмета на града, бе извършен обиск на задържаните, за изземане парите и ценостите им. По-следните бяха внесени в Б.Н.Б. по блокираната сметка на комисаря. В лагера евреите престояха два дни. За изхранването им бе организирана кухня. Получаваха храна три пъти на ден. За образуване на лагера, изхранване на евреите и вътрешния ред в лагера имах писмена инструкция. По силата също така на писмена инструкция стана и извозването на евреите за старите предели на страната. Последното се извърши с вагони, като на хората бе раздадена храна за три дни. Във всеки вагон се постави съд за малка и голяма нужда и съдове за вода. Охраната на ешалона бе поверена на полиция. След извозване на евреите, се пристъпи към описване на покъщнината на запечатените къщи, и отнасянето ѝ в предварително определен за целта склад, където вещите бяха складирани по вид. Всичко това се извърши от комисии тричленни в състав две служебни лица и един почтен гражданин. Всичката тази работа се извърши по четвъртата и последна писмена инструкция. След привършването на тази работа, предадох всички протоколи по запечатването и описването, заедно с ключовете и всички други книжа на делегата на местната еврейска община г-н Юрдан Райнов – кмета на Гюмюрджина. Той бе впоследствие натоварен от комисарството с ликвидирането на събраното имущество, по силата на наредбата изработена и одобрена от Министерския съвет. Пропустнах да отбележа, че приемането на покъщнината в общия склад бе възложено на една петчленна комисия с председател директора на Б.З.К.Б. След всичко това, към край на м. март по телефонното нареждане на г-н комисаря се завърнах в София. Доколкото си спомням от гр. Гюмюрджина бяха изселени около 900 души евреи."

Илия Добревски, инспектор при КЕВ.

За "славната" армия и зародиша на фашизма

Офицерът за свръзка в щаба на фелдмаршал Макензен полковник фон Лустиг-Преан на 20 февруари 1916 г. докладва в генералния щаб: "Българите не оставиха да мине неизползувано времето на окупация на Източна Сърбия и Македония. С безцеремонност и бруталност те въведоха в тези райони нова власт, която върши цялата работа, и, разбира се, тя няма да остане без успех. Дейността по побългаряването може да се характеризира в две големи направления: унищожаване на висшите и средни слоеве на населението (интелигенцията) и насилствено въвеждане на българския език. Както е известно, по-голямата част от сръбската интелигенция – чиновници, учители, попове, адвокати и пр. – се оттегли заедно с остатъците на армията, но част от нея постепенно се върна обратно (поради физически и материални трудности). Тази част, подобно на първоначално останалата, навярно едва ли вече може да се намери в окупираните райони. Тя е „заминала за София“ – както гласи българският израз, станал вече пословичен. Тези хора, смятани за подозрителни и съдени по съкратената процедура, биваха предавани на един български патрул (най-вече комитаджии) със заповед да ги отведе „в София“ и на следващия ден да се върне без тях. При това разстоянието не бе от значение – дали 20 или 200 км. Патрулът веднага вземаше със себе си лопати, изчезваше в планините и след кратко време се връщаше обратно без задържаните лица. Българските офицери не крият това правосъдие. По-скоро те се хвалят с него."

...

 

Подобни пропагандни лъжеисторически агитки поразяват с примитивния си антисемитизъм. Затова бащата на Сюлейман паша носи звучното френско/еврейско име Мехмед Халет ефенди. Според друга агитка Осман паша също е евреин, но в действителност е етнически турчин родом от Анадола. Вейсел паша пък се казвал фон Вексел и бил австрийски немец, а реално е арнаутин от прилепското село Житовче. В трета агитка на Садък паша, който правилно е посочен като поляк, е приписано участие в Освободителната война, докато той още през 1872 г. напуска Османската империя и служба. Поразяващото е, че тези агитки се създават и разпространяват от възрастни хора, които по идея би трябвало да имат някакви исторически познания и критическо мислене, а на практика се държат и действат като малолетни дебили.

Отново за фашизма, който го е нямало

Из речта на Петко Д. Петков пред Народното събрание на 21 май 1924 г. След три седмици на 14 юни той ще бъде убит от Обществената безопасност (отдел към Дирекция на полицията, който се използва за разправа над политическите опоненти):
 
"Още след 9 юний вие знаете какви събития преживя България. Вие знаете как един министър-председател бе повален, съсечен и как до днес на този министър-председател и гроба не знаем къде е. Вие знаете как друг един бивш министър - Спас Дупаринов - бе заклан и хвърлен през прозорците на влака, като се каза, че бягал. Но когато го погребваха, хората видяха раните, които му са нанесени от ножове, вътре във влака. Вие си спомняте всички за извличането на главния редактор на "Земледелско знаме" Стоян Калъчев, и Крум Попов, кмет на гр. София, и за избиването им край гр. София. Вие си спомняте за вдигането с камионетка посред бял ден от гр. София на п. Михайлов и на Радослав Нотев и тяхното убиване там някъде към Кюстендил. Вие знаете и за убийството на Цвятко Аврамов, републиканец от Земледелския съюз, той погина също татък към Горна Джумая. И кои ли не. От Постоянното присъствие на Земледелския съюз има днес само един жив - Мико Петков - защото е инвалид с един крак. Всичко друго отиде на онзи свят. Да изброявам ли всички убийства, които станаха в цяла България? Да споменавам ли, че след 9 юний вие хвърлихте повече от 50 000 души български селяни в затвора, че поставихте вън от законите Земледелския съюз, че днес няма сдружен земледелец, който да не е минал през затвора, който да не е ял бой, кой да не е бил разкарван тъй, както бивши народни представители бяха разкарвани за посмешище на хората в бъчви. И след това поставихте под терор всички села в България, дето пратихте да ги изтезават разни шпиц команди. Когато целият този режим се закрепи, когато с тоягата, с пушката и с ножа се наложи на България този непоносим режим, вие се уплашихте, че хората от Земледелския съюз, на които всичките вестници бяха спрени, на които никаква агитация не се позволяваше, ще гласуват в знак протест за комунистите. И вие решихте да завършите специалната борба с още един удар срещу другия противник - Комунистическата партия, защото вие се бояхте, че в предстоящите избори Комунистическата партия ще излезе силна. И затуй дойдоха септемврийските събития, когато вие освен петдесетте хиляди земледелци, кои бяха натикани в затворите, натикахте още 30 000 души комунисти по цяла България...
И ако търсите отговорност за оня терор, за оня полицейски режим, който съществуваше преди м. септемврий, тая отговорност е на ония от тая маса (сочи министерската маса), които създадоха онова управление в България, което в цяла Европа е кръстено "белия терор"; които създадоха онова управление, което накара хора като Анатол Франс, първия писател на Франция, като Максим Горки, известен руски писател, да издигнат глас на протест пред интелигенцията на целия свят; които създадоха онова управление, което накара Антон Страшимиров, български писател, известен на всинца ни, който не е дружбаш, да се провикне, че българският народ е клан така, както турци не са го клали. И наистина, г.г. народни представители, жертвите на баташките кланета са 3 хиляди души, а ние не знаем колко са жертвите от септемврийските и юнските събития. Ако можем да вадим заключения от това, което се публикува в чуждата преса, те възлизат на 10-12 хиляди души, които са паднали не във време на сражение, а са паднали след сражението. Във време на сражение аз разбирам да се убиват едни други, но не след сражението, при потушаването да се убиват пленените възстаници и даже да има жертви там, където не е имало никакъв бунт, както стана в Пловдив, Пазарджик и Самоков, където са избити маса хора от властта.
Картините ни напомнят нещо повече от турските изстъпления. Народните представители от Свищовско могат да ви кажат, че живи и убити хора са хвърлени в Дунава. Има хора бесени по стълбовете, а имало е и хвърляне на хора от скалите над Лакатник долу в реката. Има избивания на цели групи от картечници и ножове...
Историята не дава пример на бунт и революция, предизвикани с речи. С речи революции не се предизвикват. Вие, които сте били офицери, знаете през войната колко мъчно беше да накараш един взвод да стои срещу огъня, когато снаряди падат. Вие, които, знаете това нещо, кажете ми, как е възможно да накарате същия този българин да излезе от дома си, да вземе оръжие в ръка и да отиде в Балкана да се бори и да мре, като остави жена и деца? Кажете ми как става това нещо? Това нещо става само тогава, когато на населението е дошло до гуша, тогава, когато хората предпочитат да умрат, отколкото да търпят един режим. Това ставаше през турско време, когато нашите хайдути пазеха нашата свобода. Това ставаше и в Македония. Това стана и в България, където мнозинството на българския народ на два пъти грабна оръжието, за да брани свободите си, честта си и имота си...
И това не е изключение, а е система: навсякъде окръжни управители, околийски началници, пристави, стражари насилваха; навсякъде се действуваше под една ръководна пръчка, за да се изнуди волята на българския народ, за да може с едни полицейски избори да се оправдаете пред Европа и да кажете, че превратът бил народно дело. Въпреки че знаехте всички, че това не беше народно дело, а беше дело на едно малцинство, насочено срещу властта тогава на мнозинството.
След това арестите. Арестите, г.г. народни представители, пред изборите: бяха система навсякъде. Във време на окръжните избори, както и в изборите за народни представители, почти нямаше околия, където да няма с десетки наши хора арестувани, и по голямата част от кандидатите ни бяха арестувани."
 
Убиецът на Петко Д. Петков е задържан от намиращ се наблизо стражар, но се легитимира с полицейската си карта и е освободен. Под дипломатически натиск отново е арестуван и осъден на смърт. Присъдата му е заменена с доживотен затвор, а след три месеца е освободен.

Още от антикомунистическата митология. БРП между 23 август 1939 и 24 юни 1941 г.

"И ако нас ни карат
да умираме,
а ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.

Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!"
Из "Селска хроника", Никола Вапцаров, ноември 1940 г.

В последния работен ден на 41-вото обикновено народно събрание, което е разпуснато след масови протести от февруари 2013 г., сред депутатите настъпва оживление отразено и в медиите. Поводът е разпространен позив за който се твърди, че бил издаден от българските комунисти на 1 март 1941 г. с молба до царя за присъединяване към Тристранния пакт. Андрей Пантев още тогава справедливо отбелязва: „Интересно как след 25 години яростен антикомунизъм у нас, често пъти основателен, често пъти безсмислен, се появи това парче хартия. Без да се знае откъде е и как е направено” (https://nova.bg/news/view/2013/03/08/45896/%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D0%B2-%D0%BE%D1%82-1941-%D0%B3-%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D1%83-%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD), но това не пречи на разпространяващия се като вирус фейк, който и до днес е актуален в антикомунистическите среди и активно е разпространяван в социалните мрежи. Освен професор Пантев, слаб опит за разобличаване прави в личния си блог Александър Симов (http://alexsimov.blogspot.com/2013/03/blog-post_10.html).
Всъщност най-ранното за сега известно споменаване на позива намираме у Христо Карастоянов в негова статия от 2009 г. (https://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/sobolev.htm). Авторът, разбира се, не ни казва нищо за това как позивът е стигнал до него, въпреки че между предполагаемата дата на написването му и датата на публикацията са минали 68 години. Редица външни белези, обаче, показват, че това е съвременен фалшификат, при това писан от писмено и исторически неграмотен човек. На първо място ще отбележим използвания шрифт, т. нар. "българска кирилицата", който е разработен през 50-те години на ХХ век (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0). В актуалният, към предполагаемото време на издаване на позива, правопис се ползват носовките, ятовата гласна и т. н. (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81), а в позива такова нещо няма. Например: "към" вместо "кѫмъ"; "целокупностъ" вместо "цѣлокупность". Авторът на фалшификата вероятно е чувал, че по онова време думите са завършвали на гласна, но ползва единствено големия ер, а в някои случаи дори и него забравя, пише буквата "щ" с "ш" и "т", пренася неправилно "пос-тигнат". Контрааргументите на пещерните антикомунисти са, че позивът е писан на руска пишеща машина и, че авторът му е неграмотен. Подобни твърдения са пълен нонсенс, защото не само не обясняват използвания шрифт, който се е появил поне десетилетие след предполагаемото издаване на позива, но и факта, че уж подписалите го Васил Коларов, Георги Димитров и Вълко Червенков са грамотни хора, чиято дейност е пряко свързана с писменото слово - първият е учител и адвокат, вторият е словослагател и печатар, а третият е редактор на редица вестници. От изброените личности през 1941 г. единствено Вълко Червенков е в ръководството на БРП, Георги Димитров е генерален секретар на Коминтерна, Васил Коларов също е на партийна работа в Коминтерна, а Стою Неделчев по това време е господин Никой и учи в парашутна школа за диверсанти в СССР. Наред с това се забелязва и определен опит на автора на позива за русифициране на текста - например използването на "шт" (то би могло да е и банална неграмотност) и окончания на -ий, каквито действително са били на мода в България около началото на ХХ век, но към 1941 г. са анахронизъм. Името на Георги Димитров също е "русифицирано" и е вписано като Георгий Михайловичъ, ще чакаме да видим някакви доказателства, че той действително се е подписвал така, както и оригиналът на позива.

Целта на фалшификата е с един изстрел да отстреля два заека. От една страна подкрепя антикомунистическата теза, че комунисти и фашисти са еднакво отговорни за разпалването на войната, която е залегнала и в резолюция на ЕС от 19 септември 2019 г., а от друга подчертава сервилното отношение на българските комунисти към СССР, подчертавайки още веднъж неразривната връзка между русофобия и антикомунизъм, нищо че ксенофобските настроения са осъдени в друга резолюция на вездесъщия ЕС. Фактът, че фалшификатът се афишира особено настоятелно около трети март (в публикацията на Карастоянов и през 2013 г.) ясно показва връзката между русофобия и антикомунизъм.
Отвъд чисто езиковите въпроси ще погледнем и събитията от началото на Втората световна война, за да си изясним отношението на комунистите към фашизма въобще и поведението на БРП в частност, и да видим възможно ли е да са издали подобен позив. Позиви и лозунги на партията могат да бъдат видяни на сайта на ДАА.
В антикомунистическите среди пактът Молотов-Рибентроп се сочи като основно доказателство, че нацисткия Райх и СССР носят еднаква вина за началото на Втората световна война. Както и в много други случаи на псевдоисторически фантазии и тук важното е не какво се казва, а какво се премълчава. А премълчаното е ключово за разбиране поведението на СССР и причините да сключи този договор. Непосредствено преди сключването му се провалят преговорите с Великобритания и Франция, като междувременно СССР воюва с японската Квантунска армия по река Халхин Гол. След като не може да привлече съюзници срещу евентуална немска агресия и изправено пред опасността да воюва на два фронта, съветското ръководство решава да сключи договор с Райха. Ще подчертаем, че това е двустранен договор и засяга отношенията между СССР и Райха, не е присъединяване към оста Рим-Берлин, както се опитват да ни убедят пещерните антикомунисти. Резкият политически завой като цяло не води до преоценка на отношението към фашизма, но променя политиката към народните фронтове начертана от Георги Димитров на седмия конгрес на Коминтерна през 1935 г. Според Димитров, възходът на фашизма може да бъде спрян чрез създаване на широки антифашистки коалиции. Отказът на Великобритания и Франция от сътрудничество със СССР и последвалия пакт Молотов-Рибентроп налагат преосмисляне тактиката на Димитров и отказ от нея, тоест отказ от сътрудничество с други антифашистки партии. Надежда Янковска пише: "Съгласно един доклад на Българската работническа партия (БРП) от 4 септември 1939 г. за отражението на германо-съветския договор за ненападение върху различните страни, пактът не е никакъв завой в политиката на СССР, а продължение на следваната мирна политика с всички страни, които също са готови да водят такава политика към СССР. С него СССР отстоява защитата на мира против войната и независимостта на малките държави. БРП заявява, че одобрява сключения пакт за ненападение между СССР и Германия: „Това обаче не спира нашата борба против фашизма, против германската и италианската агресия… За България и другите балкански народи опасността от фашистката агресия и войната не е преминала. Напротив, тя се засили от предателската политика на днешните правителства в Англия и Франция и може да хвърли във война отделни балкански народи помежду им или срещу СССР”." В директива на ИККИ от 8 септември 1939 г. се подчертава, че „настоящата война е империалистическа и несправедлива, война, в която буржоазията на всички воюващи страни има еднаква вина. Войната не може да бъде подкрепяна в никоя страна нито от работническата класа, нито още по-малко от компартиите.” Тези и други документи категорично говорят, че борбата на комунистическите партии против фашизма, империализма и милитаризма никога не е спирала, дори и след подписването на пакта Молотов-Рибентроп, както се опитват да внушават пещерни антикомунисти като Нася Кралевска от САЩ и Даниела Горчева от Кралство Нидерландия. Дори Надежда Янковска, чието изследване е относително обективно, съвсем безоснователно твърди: "В крайна сметка Коминтернът и комунистическите партии преустановяват борбата си срещу фашистката заплаха и насочват усилията си против самата война и своите правителства.", сякаш фашистите не са воюваща страна и сякаш борбата за мир коренно се различава от борбата срещу фашизма, а и подобно твърдение, както видяхме, не съответства на документите от епохата.
Като основно доказателство за прогерманската политика на БРП и отношението на СССР към присъединяването на България към Оста Горчева, Кралевска и прочее антикомунистически фантазьори сочат спомените на комуниста Върбан Ангелов. Те са много удобни за антикомунистическите фантазьори и за това се приемат безусловно и безкритично, въпреки изобилието на анахронизми и документи, които ги опровергават. Например Върбан Ангелов пише: "След и по повод на сключването на договора за ненападение между СССР и Хитлеристка Германия в 1939 г. Вътрешното ръководство на БКП поведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония.", което е пълен нонсенс, защото през 1939 г. Тристанен пакт не съществува, той е подписан на 27 септември 1940 г., анахронизъм е и названието БКП, през периода за който повествува Ангелов актуално е БРП. Друга несъмнена фантазия е измислицата, че комунистите натискали България да се присъедини към Оста. Тази фантазия не взема под внимание отношението на СССР към България и ролята която й се отрежда. Още през октомври 1939 г. по време на преговорите между Молотов и турския външен министър Сарачоглу, съветският представител заявява: „СССР не ще допусне никакво посегателство спрямо България, на която съветското правителство отрежда ролята на стожер на своята политика на Балканския полуостров”. (ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1100; Доклад на Антонов, л. 2-3). Аналогично отношение изразява и при разговор с Шуленбург по повод слуховете, че "Англия и Франция имат намерение да атакуват Гърция и да нахлуят в България с цел да създадат балкански фронт, съветското правителство никога не ще се помири с този натиск срещу България." (Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, VIII, livre I, p. 181). Същевременно Райхът остро се противопоставя на съветските апетити към България след предложението от септември 1939 г. за българо-съветски пакт. През декември 1939 г., поради засилването на българо-съветските връзки, германския посланик в София "Рихтхофен направо заявява, че слухът, който се носи в София, че Германия ще остави русите с развързани ръце на Балканите, очевидно е разпространен от неприятелската пропаганда." ( Ibid., Le ministere a Sofia au ministere des A. E., Sofia, le 4 decembre 1939, p. 420).
Въпреки противоречията съществуващи между Райха и СССР в края на 1939 и по-голямата част от 1940 г. усилията им са насочени предимно срещу опитите за засилване на англо-френското влияние в региона. Повратният момент в политиката им на Балканите настъпва след подписването на Тристранния пакт на 27 септември 1940 г. и италианската авантюра започнала на 28 октомври. Ако в месеца между тези дати България все още е можела да води уклончива политика, то италианската авантюра поставя Германия пред свършен факт и необходимост от активна намеса на Балканите, а това води до остро политическо противопоставяне на СССР, положение коренно противоположно на това което се опитва да представи антикомунистическия мит разпространяван от лицата Горчева, Кралевска и сие. Неуспешният опит на Райха да привлече България към пакта предизвиква ответна реакция и на 12 и 13 ноември се състои посещение на Молотов в Берлин на което разяснява отношението на СССР към България: "Болгария - главный вопрос переговоров, должна быть, по договоренности с Германией и Италией, отнесена к сфере интересов СССР на той основе гарантий Болгарии со стороны СССР, как это сделано Германией и Италией в отношении Румынии, с вводом советских войск в Болгарию" (ДВП. М., 1998. Т. XXIII: В 2-х кн. Кн. 2 (Ч. 1). 1 ноября 1940 - 1 марта 1941. Док. 491. С. 31; См. также: Волков В.К. Советско-германские отношения во второй половине 1940 г. // Вопр. истории. 1997 № 2. С. 9). Хитлер отказва да даде ясен отговор без предварително да се е консултирал с Мусолини, а Рибентроп предлага на СССР присъединяване към пакта. На 17 ноември следва втора покана към България за присъединяване към Оста, която отново е отхвърлена. След три дена Хитлер пише на Мусолини: "Молотов даде да се разбере, че той е повече от всичко заинтересуван от Балканите." и добавя, че "трябва да направим всички възможни усилия да се отклони Русия от района на Балканите и да се насочи на изток" (Les lettres secrètes echangées par Hitler et Mussolini, Paris, Editions du Pavois 1946, p. 42; ЦДИА, ф. 176, on. 8, a..e. 17; Шифрована телеграма на Киров от 24 ноември).
В отговор на немския апетит към България СССР предприема дипломатически стъпки за противодействие. По повод опитите за привличане на България към Оста Николай Генчев пише: "На 19 ноември вечерта, т.е. два дни след като цар Борис III беше отклонил германското предложение, българският пълномощен министър в Москва Стаменов е извикан от помощник-комисаря на външните работи Деканозов, който му заявил, че Съветският съюз не е съгласен България да се превърне в марионетъчна, легионерска държава. Ако трябва България да бъде гарантирана - продължил Деканозов, - това трябва да стане и от Съветския съюз. Дошло е време България да потърси гаранциите на СССР" и "Единствената пряка съветска инициатива през този период е срещата на съветската посланичка в Стокхолм Колонтай с българския пълномощен министър Антонов на 23 ноември. Колонтай изразила голяма загриженост от германската акция за принуждаване на малките държави от Средна и Източна Европа да се присъединят към Тристранния пакт. Тя добре разбирала, че тази акция е насочена против Съветския съюз и изказала особено опасение от мълчанието на Москва след завръщането на Молотов от Берлин, което според нея можело да дезориентира тези държави относно действителното становище на СССР." (ЦДИА, ф. 176. оп. 8, а. е. 17; Шифрована телеграма на Антонов от Стокхолм, 24 ноември 1940 г., л. 104). На 25 ноември Аркадий Соболев пристига в София с предложение за сключване на договор за взаимопомощ при пълно зачитане суверенитета и вътрешната политика на страната, подчертавайки, че само при това условие Съветския съюз няма да възрази срещу евентуално присъединяване на страната към Оста. На 26 ноември Молотов разговаря с посланиците на Германия и България в Москва фон Шуленбург и Стаменов относно Соболевата акция и възможността за присъединяване на СССР към Оста, което може да стане само, ако се гарантират интересите на Съветския съюз във Финландия и България. Виждаме, че противно на твърденията на Горчева и Кралевска, съветското ръководство никак не е въодушевено от идеята за присъединяване на България към Оста и поставя редица условия при които това може да стане. Тоест думите на Горчева, че "СССР уверява България не само, че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини." просто не отговарят на истината и са в сферата на историческата фантастика.
Към същия жанр се отнася и друго твърдение на фамозната дама: "през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт са… българските комунисти." И в този случай тя се опира на спомените на Върбан Ангелов: "В края на 1940 и началото на 1941 г. По нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт – да влезе в антикомунистическата ос, като се добавяше, че и СССР ще влезне в него." Тези "хвърчащи листове" са разпространявани във връзка със Соболевата акция и агитират за приемане на неговите предложения, а не за присъединяване към Тристранния пакт. Вече видяхме, че отношението на СССР по този въпрос коренно се различава от това в което се отитват да ни убедят антикомунистическите фантасти, но какво е отношението на БРП? По този въпрос Горчева се опитва да ни убеди, че БРП действа в разрез с указанията на Сталин, уж агитирайки за присъединяване към Оста. Увлечена в антикомунистическия си плам, тя забравя собствените си твърдения, че СССР натиска България да се присъедини към Тройния съюз, или в нейните изкривени представи Сталин не изразява интересите на СССР? Въобще цялата концепция е пълна каша от нелепи твърдения, които не само противоречат на действителността, но и често, като в този случай, и сами на себе си. В действителност недоволството на Сталин е породено от мащабната агитационна кампания на БРП, която разкрива в детайли предложението на Соболев и позволява действията на партията да се свържат пряко със СССР. На 28 ноември Сталин заявява на Димитров: "Распространение листовок по поводу советского предложения - это большая ошибка. Немедленно прекратите это. Предложение нужно предавать гласности устно, через депутатов и других подходящих лиц, а не через печатные документы и ни в коем случае не от имени наших органов" (РГАСПИ. Ф. 495. Оп. 184. Исх. 1940. Д. 11. Л. 128).
По своята същност антикомунистическите лъжи повтарят фашистката пропаганда от онова време. На 14 януари 1941 г. ТАСС излиза с опровержение на слуховете, че по отношение на България и преминаването през нея на немски войски Райхът действа в съгласие със Съветския съюз (В. Правда, 14.1.1941 г.). На 17 същия месец в Берлин Деканозов връчва на германското външно министерство нота в която се заявява, че СССР ще счита настаняването на чужди войски на територията на България за посегателство срещу интересите му (Joachim von Ribbentrop, о. с., р. 190; също Andre Fontaine, о. с., р. 170). По повод присъединяването на България към Оста Горчева отново се позовава на Върбан Ангелов: "Когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски." Ще оставим настрана въпроса има ли въобще такова нареждане, защото, дори да е имало, фактите говорят за обратното. Още на 2 март във връзка с ратификацията от Народното събрание на договора подписан предния ден група депутати от опозицията, сред които и комунисти, отправят редица неудобни въпроси към правителството. С процесуални хватки мнозинството отлага разглеждането им. По-късно (18 март) те са разпространени във Варна като листовки (ЦДИА, ф. 173, оп. 6, д. 1650, л. 23; ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 780, л. 124). По повод твърденията за радушния прием на немските войски съществуват редица свидетелства, че то не е точно такова каквото го представя профашистката пропаганда, макар и да не се стига до открити сблъсъци и мащабно противодействие. В донесение на полицейското управление на Плевенска област от 18 март се съобщава за униние сред населението пред перспективата за поредна война и безпокойството с което са посрещнати немските войски, както и мерките взети във връзка с проявеното недоволство, изразяващи се основно в административни мерки като преселване на най-изявените му изразители (В. Мавриков. Из моя живот. Спомени. София, 1955, стр. 66). Мерки са взети и на държавно ниво. На 14 март правителството забранява всякакви събрания с изключение на акционерните дружества. Редица опозоционни активисти са арестувани и затворени в лагера Гонда вода. Само за няколко дни през март задържаните в него достигат 250 души, а към края на май вече са 600 (М. Позолотин. Борьба болгарского народа за свободу и независимость в период второй мировой войны. М., 1954, стр. 24). В редица полицейски донесения се говори за умишлени повреди на телефонни кабели, обслужващи немските части (Окръжен държавен архив — Стара Загора, ф. 82 к, д. 210; Окръжен държавен архив — Ямбол, ф. 42 к, оп. 1, д. 115, л. 181 и др.); унищожаване на пътните указатели на немски език и пукане на гумите на машините им (ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 780, л. 124; Окръжен държавен архив — Плевен, ф. 62, оп. 1, д. 11, лл. 2, 3; д. 29, л. 19); във Варна на една от стените на училището, където са разквартирувани немски войски, се появява надпис "Hinaus, deutsche Schweine!" («Ние бяхме партизани». Сборник от материали и спомени от съпротивата. София, 1949, стр. 135; ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 860, л. 13). Това, обаче, не пречи на профашистките среди да афишират симпатиите си към немците (ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 857, л. 47 и 48).
В заключение на цялото това антикомунистическо безумие ще отбележим, че многократно цитираните спомени на Върбан Ангелов са издадени през 1993 г. В ЦДА действително се намират документи от него с автобиографичен характер (Ф. 1113К, 1 опис, 10 а.е., 1944–1968 г.) и би било интересно да се направи сравнение между тях и изданието от 1993 г.

Използвана литература:
Втората световна война - 70 години по късно; съставител Искра Баева; Университетско издателство "Св. Климент Охридски"; София; 2018 г.

Интернет ресурси:
https://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/sobolev.htm
http://alexsimov.blogspot.com/2013/03/blog-post_10.html
https://nova.bg/news/view/2013/03/08/45896/%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D0%B2-%D0%BE%D1%82-1941-%D0%B3-%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D1%83-%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81
http://burgas-podlupa.com/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D1%81%D0%BA%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D1%8F
https://duma.bg/evropa-obnaglya-n200557
https://debati.bg/komunisti/
https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/balgariya-pod-komunizam-ili-kak-nashite-antifashisti-byaha-verni-drugari-s-natsistite
http://www.archives.government.bg/guides/12_P_L_1.pdf
http://jews.archives.bg/68-%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%B8_%D0%B8_%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8
http://macedonia.kroraina.com/bugarash/ng/index.html
http://macedonia.kroraina.com/lv/index.htm
http://macedonia.kroraina.com/b20v/b20v_7.htm

В България никога не е имало фашизъм?!

"Борбата е безмилостно жестока.

Борбата, както казват, е епична."

Н. Й. Вапцаров

Поради твърденията, че в България фашизъм и фашистко управление никога не е имало, ще припомня, че както ЗЗН, така и КЕВ са одобрени и създадени от българското правителство и парламента. Като резултат 11 343 евреи от "новоприсъединените земи" са депортирани в Аушвиц и Треблинка. Юридически фашистите в правителството се водят безпартийни, тъй като след 1934 г. политическите партии са забранени със закон, но общественият живот гъмжи от профашистки организации. Много от тях са създадени от "видни управленци" като Габровски и Цанков. Без претенции за изчерпателност ще споменем само: НСД, открито профашистка (начело с кръволока Цанков), СБНЛ, открито антисемитска и пронацистка (начело с героя на десетки далавери и неистово желание да изпрати българи на Източния фронт, докато върти гешефти от топлата си соба в столицата - Хр. Луков), СРНБ (организацията на човеколюбците Габровски и Белев), СРБЗ, открито се определят като фашисти.

"Още през 1940 г. министъра на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски, подава към Народното събрание за преглед и дебат „Законопроект за защита на нацията“ изготвен лично от него и заимстващ положенията на нацисткото антиеврейско законодателство. Министър Габровски е известен в политическите среди на България, като убеден националист, един от създателите и водачи на „Ратници за напредъка на българщината“ (РНБ), като човек подкрепящ политиката на националсоциалистите и антисемитското законодателство...

На 20 декември в 25 ОНС минава на Второ четене законопроекта, а на 24 декември 1940 г. на 32-то заседание на НС се гласува и приема ЗЗН. На следващия ден Логофетов, тогавашен председател на Народното събрание, изпраща готовият и приет Закон на Габровски за разпореждане. След тези бурни събития, на 15 януари 1941 г. цар Борис III издава Указа номер 3 и утвърждава Законът за защита на нацията...

На 23 януари 1941 г. ЗЗН е публикуван в Държавен Вестник, а на 22 февруари с постановление номер 22, протокол 31, Министерския съвет одобрява сроковете и правилата по прилагането на отделните членове...

Министерският съвет се разпорежда да се изземат радиоапаратите и телефоните на гражданите от еврейски произход; започват масови уволнявания и отстранявания от длъжности на евреи във всички сфери на държавата. Правителството иззема имотите на евреите, като облага с еднократен данък имуществото им.

На 12 август 1941 г. органите на властта одобряват създадената и влязла в сила, Трудова повинност за лицата от еврейски произход, като започва масова мобилизация в трудови бригади и лагери. С оглед на започналите мероприятия, Габровски все повече започва да се убеждава, че за да се реши еврейският въпрос в България е нужна организация, която да се занимава изключително само с това. Така на 26 август 1942 г. с постановление номер 70, протокол 111, Министерският съвет одобрява наредба, издадена въз основа на Закона за възлагане Министерския съвет да взема всички мерки за уреждането на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси. Създадено е учреждението, което ще се занимава само с евреите – Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ).

КЕВ ще започне не само расова политика на изчистване на евреите, но и ще оказва силен икономически натиск върху тях, като събере почти всичкото им имущество в т.нар. „Фонд еврейски общини“.

На 29 август новоучреденото Комисарство по еврейските въпроси започва с първите мерки, които прилага, като например тази, в която „всичкото имущество на евреите влиза в специалният за това фонд, а еврейското население подлежи на изселване в провинцията в специални лагери, като стъпка към изгонването им извън пределите на Царството.“

Наред с изземанията и изселванията, КЕВ се занимава стриктно и с организиран терор и арест на еврейското население в страната, както и депортацията му в трудови групи и специални еврейски лагери.

На 31 декември 1942 г. от София са изселени в провинцията общо 574 души в т.нар. етапни лагери из страната. Документите сочат изселванията по месеци; за септември изведените от София са 40 семейства; за октомври са 226; за ноември са 175 и т.н. Всички са настанени в лагери, като едновременно с това са включени в трудови групи, които се занимават със строежи на мостове, пътища, сгради, прокопаване на канали и др.

В началото на февруари 1943 г. КЕВ започва да среща пречка при изпълнението на задачите, както и затруднения. По този повод Белев се обръща за помощ директно към Берлин. В България пристига СС хауптщурмбанфюрер Теодор Данекер, като съветник по еврейските въпроси. Той не е случаен човек. Лично подчинен на Адолф Айхман, Данекер през 1940 г. организира депортацията на евреите от Албания и Франция. С личния си опит идва, за да помогне на КЕВ и Белев... На 22 февруари 1943 г. Данекер и Белев подписват споразумение, за изселването на евреите от България в Полша.

На 31 август 1944 г. с постановление номер 4, Протокол 167, Министерския съвет одобрява наредбата за частично изменение на някои членове на ЗЗН, като това включва прекратяване дейността на КЕВ и неговото закриване. Комисарството престава да съществува девет дни преди комунистическият преврат в България. Някои членове успяват да се укрият, други да избягат извън граница.

С дейността на КЕВ се занимава VІІ състав на Народния съд. Пред съда изключително интересни са показанията на секретарката на Комисаря – Лиляна Паница. Тя разкрива изключително много за дейността и структурата на КЕВ. Друг източник остава и личната стенографка на Белев – Стефана Стефанова Георгиева. Тя е назначена за машинописка в КЕВ на 22 септември 1942 г."

http://istoriograph.bg/istoriq/nova-istoriq/%D0%94%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%9A%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B9%D1%81

http://istoriograph.bg/istoriq/%D0%94%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%9A%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B9%D1%81-2

https://www.duma.bg/narodniyat-sad-e-sadil-pravoverni-fashisti-n184334