Родствената връзка на константинополския патриарх Йосиф ІІ с българската царска династия е обект на историографски спорове. В един гръцки ръкопис от Флоренция от края на ХV век се казва, че той е "незаконен син на василевса Шишман", приблизително по същото време Дука го определя като "син на василевса Шишман". За част от изследователите, Пламен Павлов например, "василевса Шишман" не може да е някой друг освен българския цар Йоан Шишман. Проблемът тук е, че на 20 февруари 1438 г. Амброзий Траверсари пише от Венеция на папа Евгений ІV, че патриархът е "достигнал много напреднала възраст — смята се, че той е приблизително осемдесетгодишен". Това означава, че той е роден по време, когато бъдещият български цар е едва десетина годишен. Пламен Павлов решава този проблем, като предполага, че Йосиф ІІ е по-млад с няколко години. Наистина известието на Траверсари допуска подобно предположение, тъй като очевидно не отразява реалната възраст на патриарха, а различни предположения фиксирани чрез изразите "смята се" и "приблизително". Въз основа противоречието между възрастта на Йоан Шишман и фиксираните данни на Траверсари за Йосиф ІІ други историци предполагат, че под "василевса Шишман" се крие друг представител на българската царска фамилия. Според Иван Дуйчев, вероятно става дума за самия цар Йоан Александър, но това влиза в противоречие с двете известия - на флорентийския ръкопис и на Дука. Иван Божилов издига хипотезата, че под "василевса Шишман" трябва да разбираме синът на Михаил Шишман, който след възцаряването на Йоан Александър избягал при татарите и в края на юни или юли 1341 г. се явил в Константинопол. Тази хипотеза е изправена пред два съществени проблема. Няма никакви данни, че този Шишман се е титулувал "василевс" (респективно "цар") и другият е, че след 1341 г. няма никакви сведения за него. Остава да предполагаме, че след бунта на Кантакузин, той, или е напуснал Ромейската империя, тъй като Йоан Александър поддържа добри отношения с регентството, или е починал (претендента за ромейската корона не го споменава сред приближените си). Сред царските родственици в средата на ХІV век срещаме още един Шишман, който е племенник на Йоан Александър и се споменава в Ямболския надпис от 1356/7 г., но той също не се е титулувал "цар". Вероятно това е същият Шишман споменат в Бориловия синодик сред други, които "проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра".
Късните историци Джакомо ди Пиетро Лукари и Мавро Орбини в самото начало на ХVІІ век разказват за самозванеца Никола Цапина, който се представял за "Шишман, синът на българския цар Михаил". Съвременните изследователи пренебрегват сведенията за Цапина, а основанията им са ярко изразени във вердикта, който Бурмов, следвайки Иречек и Ников, поставя: "Очевидно е, че тези вести за Сапина ... са с легендарен характер и следователно не заслужават никакво доверие." Мнението на Макушев, че все пак известията за Цапина заслужават доверие, засега остава глас в пустиня. Можем да допуснем, че късните хронисти грешат в някои от детайлите около Никола Цапина, но основната канава на повествованието им не предизвиква съмнения.
Орбини разказва:
"По това време в Зета се появил човек по име Никола Цапина, мъж с много низък произход, който на младини бил слуга у някои рагузани. Носели се слухове, че той е син на бедняк от Зета и някое време там и живял. Бидейки хитър и ловък, той започнал да се представя за Шишман, синът на българския цар Михаил... По някои признаци които показвал, едни му вярвали, а други не били убедени. Събрал някои поддръжници, той като наемник се отправил в Неаполитанското кралство, което управлявал крал Роберт, или, както смятат други, Людовик, предишният управител на Тарент... Обявявайки се за български цар, Цапина срещнал радушен прием у споменатия крал. Изпълнявайки немалко негови поръчения, касаещи в частност залавянето на някакви бунтовници, той получил благоразположението на краля, който му дал за жена своята вдовстваща сестра, родена от баща му извън брака.
...
Людовик, виждайки голямата доблест на Цапина, го изпратил в Сицилия, където той успешно се справил с всички поръчения на краля, за което кралят, докато бил жив, го обичал и почитал, удостоявайки го с положение равно на кралското. Но след смъртта на крал Людовик, Цапина, който си спечелил в кралството немалко врагове, с неголям отряд войници го напуснал. Пристигайки в Драч, той бил радушно приет от местните жители, тъй като им обещал да подчини на властта им Зета и Албания, които тогава владеели синовете на Балша. Последните, узнавайки това, настъпили с голяма войска към Драч и го обсадили. Цапина излязъл със своя отряд и встъпил в бой. Въпреки проявената доблест и това, че един от войниците му, не разпознавайки Джурадж Балшич, го съборил от коня, той, предвид превъзходството на неприятелските сили (доколкото срещу един се сражавали двадесет), бил принуден да отстъпи със своя отряд под стените на града. Тези, които били вътре, виждайки такова развитие на събитията, затворили вратата и, пускайки само Цапина, не позволили никой друг да влезе в града. Затова мнозина попаднали в плен, а други били убити. Цапина изпаднал в немалко негодование и напуснал Драч. Бродейки като наемник по целия свят в търсене на късмет, той, в края на краищата, попаднал в България. Тук отново се представял за Шишман, синът на цар Михаил, и с помощта на турци и българи започнал да завладява земите и градовете на споменатото царство. Виждайки това, Шишман, синът на Александър, който тогава управлявал България, започнал да търси начин да се избави от него. Когато му съобщили, че този живее с една красавица българка по име Дунава, той, обещавайки й планини от злато, успял да направи така, че тя да го отрови. Такъв бил краят на нещастния Цапина. Това се случило през 1373 година, и по това време починал големия син на Балша Страцимир, оставяйки след себе си малолетен син на име Джурадж."
Следвайки разказа на Орбини, ще се опитаме да откроим достоверността му и до колко се разминава с историческата действителност. Научаваме, че Цапина, който по произход е бедняк от Зета, на младини слугувал у някои рагузани. Пребиваването на самозванеца в Рагуза (Дубровник) обяснява от къде може да е научил подробности за Шишман. Повече от десетилетие бившата българска царица и децата й живеят в този град, като първото известие за пребиваването й там датира от 1332 г., а последното от 1346 г. Орбини не е сигурен при кой точно неаполитански владетел Цапина се явява в кралството, "обявявайки се за български цар", и сочи имената на Роберт (1309-1343 г.) или Людовик (1346-1362 г.). Доколкото администрацията на Роберт поддържа активна връзка с бившата българска царица, което прави вероятността за разобличаване доста голяма, то можем да предположим, че Цапина се явява в Неапол едва при Людовик, когато опасността вече е по-малка. Според Орбини, самозванецът способствал за "залавянето на някакви бунтовници" с което "получил благоразположението на краля" и изпълнил някакви поръчения в Сицилия. Тези сведения биха могли да бъдат съотнесени към събитията от края на 50-те и началото на 60-те години на ХІV век. През 1357 г. Луи де Гравина, първи братовчед на кралица Джована, повежда бунт в борба за короната. През 1362 г. е победен и умира в плен две години по-късно, според слуховете е отровен. През 1360 г. влиятелната проанжуйска сицилийска фамилия Киарамонте провокира десант на неаполитанската армия в Месина. Въпреки първоначалния успех на неаполитанците, поддръжниците на Федерико ІІІ с помощта на каталонски наемници успяват да победят. Именно тогава, в началото на 60-те години на ХІV век, в италиански документи неколкократно се споменава някой си неназован по име "imperator de Bolgaria", когото модерните историци безуспешно се опитват да свържат с някой от известните синове на цар Михаил Шишман или най-малко с негов потомък. Орбини разказва, че неаполитанския крал дал на претендента сестра си, родена от извънбрачна връзка на баща му, твърдейки, че тя е майката на албанския владетел Карло Топия. Обаче майката на Топия е леля на кралица Джована и извънбрачна дъщеря на дядо й крал Роберт. Можем само да гадаем дали това е същата Мария д’Аквино, която е екзекутирана през 1382 г., или все пак Орбини има предвид извънбрачна дъщеря на бащата на Людовик, а в този случай той греши относно това, че тя е майка на Топия. По времето когато Цапина се явява в Неапол майката на Топия би трябвало да е около четиридесетгодишна, но в тази епоха възрастта рядко е пречка пред династичните бракове. След това тя повече не се споменава, но години по-късно виждаме Цапина да живее с наложница.
Според Орбини, Цапина не само се обявил за български цар, но и самият владетел на Неапол го удостоил "с положение равно на кралското". Присъствието в Неапол на претендент за българската корона би могло да е резултат от политиката на Анжуйската династия насочена към въстановяване на Латинската империя, а един благосклонен към това начинание български владетел би бил само от полза. Обаче, още от времената на Михаил VІІІ, чрез активните си контакти с Папството, Ромейската империя успешно парира подобни опити. Затова не е очудващо, че в споменатите италиански документи виждаме "imperator de Bolgaria" на страната на Урбан V, който не крие кръстоносните си амбиции, но не е в състояние да ги осъществи, затъвайки в блатото на италианската политика. Цапина, вероятно, също е чувствал сковаващите условия на тази политика и скоро след това го намираме отново като наемник в Драч. Орбини пише, че основните съперници на града са зетската фамилия Балшичи и именно срещу тях са били нужни услугите на самозванеца. Проблемът тук е, че през 60-те години основният претендент за властта над Драч е споменатия вече Карло Топия, който успява да го превземе през 1368 г., а Балшичи стават заплаха за него едва през следващото десетилетие, когато Цапина вече не е между живите.
За няколко години следите на самозванеца се губят. Според Орбини, "бродейки като наемник по целия свят в търсене на късмет, той, в края на краищата, попаднал в България", когато в нея вече властва Йоан Шишман. Чисто спекулативно можем да предположим, че през остатъка от десетилетието Цапина участва в междуособиците в западната част на Балканския полуостров. Имайки предвид написаното от Орбини, което вероятно се явява смътен отглас от реалните събития при които героят често сменя страните за които воюва и замесените имена, може би Цапина първо се сражава за Топия, а след това за Балшичи и най-рано през 1371 г. или дори 1372 г. се явява в Тракия.
Към края на 60-те години османските владения в Тракия са в изолация и са заплашвани от всичките си съседи. Постигнатите договорености, между България и Унгария и България и Ромейската държава от една страна и отказът на Андроник Палеолог да предаде остров Тенедос на Венеция от друга, пряко застрашават венецианските интереси. Мирът между България и Унгария развързва ръцете на последната държава по отношение на политиката й в Далмация, а персоналната полско-унгарска уния в лицето на Лайош след смъртта на Казимир ІІІ го превръща в един от най-могъщите владетели на епохата. Отказът пък на Андроник да предаде Тенедос лишава републиката на Сан Марко от ефективно средство за контрол върху корабоплаването в района между Егейско и Черно море, което облагодетелства другия й голям съперник Генуа. За това не би било очудващо, ако именно с посредничеството на Венеция Цапина е попаднал в Тракия. Във връзка с въстанието на Крит републиката на Сан Марко установява добри отношения с егейските бейлици Айдън и Ментеше, използвайки ги като продоволствена база и за набор на наемници. По същото време са установени дипломатически отношения и с османлиите. Най-заинтересовани от дестабилизация на търновската корона са самите османлии, които след смъртта на Йоан Александър виждат възможност за дипломатически и военен пробив във враждебното им обкръжение, но ограничените успехи които постигат, вероятно, ги карат да подкрепят претенциите на Цапина. Смъртта на Вълкашин и Углеш и завръщането на титулярния ромейски император в Константинопол променя ромейската позиция. Османлиите наистина постигат дипломатически пробив, но не там където го очакват и не без съдействието на западните държави, поставящи за исканата от ромеите помощ неизпълними условия. След смъртта на братята Мрънявчевичи ромейската държава вижда възможност за териториална експанзия и разширяване на политическото си влияние чрез съюза с османлиите, като вероятно също подкрепя самозванеца.
Към края на 60-те години османските владения в Тракия са в изолация и са заплашвани от всичките си съседи. Постигнатите договорености, между България и Унгария и България и Ромейската държава от една страна и отказът на Андроник Палеолог да предаде остров Тенедос на Венеция от друга, пряко застрашават венецианските интереси. Мирът между България и Унгария развързва ръцете на последната държава по отношение на политиката й в Далмация, а персоналната полско-унгарска уния в лицето на Лайош след смъртта на Казимир ІІІ го превръща в един от най-могъщите владетели на епохата. Отказът пък на Андроник да предаде Тенедос лишава републиката на Сан Марко от ефективно средство за контрол върху корабоплаването в района между Егейско и Черно море, което облагодетелства другия й голям съперник Генуа. За това не би било очудващо, ако именно с посредничеството на Венеция Цапина е попаднал в Тракия. Във връзка с въстанието на Крит републиката на Сан Марко установява добри отношения с егейските бейлици Айдън и Ментеше, използвайки ги като продоволствена база и за набор на наемници. По същото време са установени дипломатически отношения и с османлиите. Най-заинтересовани от дестабилизация на търновската корона са самите османлии, които след смъртта на Йоан Александър виждат възможност за дипломатически и военен пробив във враждебното им обкръжение, но ограничените успехи които постигат, вероятно, ги карат да подкрепят претенциите на Цапина. Смъртта на Вълкашин и Углеш и завръщането на титулярния ромейски император в Константинопол променя ромейската позиция. Османлиите наистина постигат дипломатически пробив, но не там където го очакват и не без съдействието на западните държави, поставящи за исканата от ромеите помощ неизпълними условия. След смъртта на братята Мрънявчевичи ромейската държава вижда възможност за териториална експанзия и разширяване на политическото си влияние чрез съюза с османлиите, като вероятно също подкрепя самозванеца.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Бурмов, Александър, "История на България през времето на Шишмановци" в Избрани произведения в три тома, том първи, изд. на БАН, София, 1968 г.
Интернет източници:
https://www.pravoslavie.bg/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%89%D1%80%D0%B8%D1%85%D0%B8-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80/
https://www.litmir.me/bd/?b=156860
https://istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%8F/374-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD-%D0%BE%D1%82-xv-%D0%B2-%D0%B2%D1%8A%D0%B2-%D1%84%D0%BB%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F.html
