Българо-ромейският конфликт и последвалият го мир между двете страни, който бележи началото на българската държавност южно от Дунав, занимават историографията повече от век с опити да се установи някаква по-точна хронология на събитията от тази която ни дават основните извори - патриарх Никифор и Теофан Изповедник. При първия интересуващите ни събития се датират относително спрямо другите му сведения, а вторият ги поставя в 6171 г. от сътворението на света.
Самата датировка на Теофан не е безпроблемна, тъй като през средните векове съществуват редица летоизчисления от сътворението на света и ключовото тук е да се открие коя точно мондиална ера използва авторът. Това не представлява кой знае какъв проблем при съпоставка с други извори и анализ на творбата му. Те показват, че Теофан използва александрийска ера с коефициент 5492. Затова В. Златарски съвсем основателно поставя тези събития през 679 г., но той пропуска два важни за точното датиране факта. На първо място е изоставането на Теофан за определени периоди при датиране по мондиалната ера. За пръв път като научен факт това се установява от Георги Острогорски в няколко публикации от края на 20-те и 30-те години на ХХ век. Другият факт на който почти не се обръща внимание е началото на годината. Индиктите са с начало 1 септември, а приятелят и вдъхновител на Теофан Георги Синкел използва ерата на Аниан с начало 25 март, тоест между мондиалната и индиктионната година няма пълно съвпадение, като мондиалната е с около седем месеца по-млада. Тук неразборията става пълна, тъй като за някои от годините при които Острогорски е установил изоставане, то е само мнимо, тъй като не е отчел разминаването поради началото на годината по ерата на Аниан и индиктионната година, предполагайки, че то съвпада. Към това гледище се придържат и съвременните изследователи като Кузенков, който предполага, че Теофан използва модернизирана александрийска ера с начало съвпадащо с индиктионната година. В същото време в хрониката има пасажи, които категорично свидетелстват, че поне при тях Теофан използва мартенско начало на годината, при това и в случай когато упоменава година и по византийската ера - например при съобщението за земетресението през октомври 740 г. Използването на мартенско начало за годината по византийската ера, според Грюмел, е засвидетелствано в Еклогата на Лъв ІІІ и Константин V.
Що се отнася до интересуващата ни 6171 г., то тя категорично е грешна, без значение какво начало ще изберем за нея, тъй като събитията, или част от тях, за които повествува Теофан под нея не попадат в периода към който се приравнява. Ако приемем, че отговаря на септемврийската 678/9 г., то в нея не попадат нито смъртта на Омаядския халиф Моавия, който, според различните арабски извори, е починал между 7 и 29 април 680 г., нито Шестия вселенски събор, чието начало е 7 ноември 680 г., аналогично е положението и ако приемем, че годината е мартенска, тоест в случая най-вероятно действително става въпрос за изоставане с една година и то мартенска, тъй като само в този случай в нея се падат, както смъртта на Моавия, така и началото на Шестия вселенски събор. Така за годината за която повествува Теофан трябва да приемем периода 25 март 680 до 24 март 681 г.
След като отбелязва смъртта на Моавия Теофан пише: "През същата тази година народът на българите нападнал Тракия.", а след това прави ретроспекция на българското минало, довеждайки събитията до сключването на българо-ромейския мир и Шестия вселенски събор. Тук проблемът е къде свършва ретроспекцията за българите? Дали при първите сведения, "че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните", или след битката при Онгъла и разместването на славянските племена, когато българите "се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт."? За разбирането на този въпрос на първо място трябва да си изясним какво има предвид авторът под "Тракия". За мнозинството съвременни изследователи, които се придържат към схващането, че ретроспекцията за българите завършва с първите известия за нападенията им край Дунав, под "Тракия" следва да се разбира античния диоцез Тракия, а последвалите събития се разиграват след пролетта на 680 г. и вероятно отчасти и през следващата 681. Макар Теофан композиционно да разполага разказа за Шестия вселенски събор след сведенията за българите, нищо от текста му не пречи на подобна интерпретация, която предполага, че събитията отчасти се развиват паралелно. Патриарх Никифор обаче е по-категоричен и според него съборът започва след мира с българите, "когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир". Като косвен довод, че към 19 септември 680 г. мирът с българите вече е факт може да послужи писмото на Константин Погонат до патриарх Георги в което пише: "При все че наша светлост е непрестанно обезпокоявана от военни и политически тревоги, ние пренебрегнахме работите на нашата христолюбива държава заради всесвятата ни вяра." Според Цанкова-Петкова, това означава, че "военните грижи на императора по време на откриването на събора били причинени тъкмо от войната с българите, която по това време навярно е била в разгара си." Обаче самият текст на писмото не ни дава основание за подобно твърдение. Тревогите на императора се идентифицират с конкретни действия като войната с българите, но биха могли да са резултат на терзания и съмнения в ефективността на вече взети решения, които са постфактум на мира с българите, както и самият мир, и засягат военната и политическа сфера. Така например на събора участва и някой си Теодор, който е едновременно комит на Опсикия и ипостратег на Тракия. Обикновено се предполага, че става дума за някаква военно-административна реформа в резултат на войната с българите, било като временно обединение на Опсикия и Тракия, било като начален етап на обособяване на бъдещата тема Тракия.
Тук е моментът да се върнем отново на въпроса какво разбира Теофан под "Тракия" и респективно на кое място свършва ретроспекцията за българите? В това отношение патриарх Никифор отново е по-ясен. Според него, българите започнали да "опустошават селата и градовете на Тракия" след като се установяват между Дунав и Балкана и разместват славянските племена, тоест той изглежда визира именно територията южно от Балкана. Съвременните изследователи, които твърдят, че Теофан има предвид диоцеза Тракия, най-вероятно са прави, но пропускат дребния факт, че той не е в античните си граници простиращи се на север до Дунав. Още през 536 г. Юстиниан създава отделна армейска квестура от Цикладските острови, Кипър, Кария от диоцеза Азия и бившите тракийски провинции Малка Скития и Долна Мизия. За последно армейски квестор се споменава през 70-те години на VІ век и на практика не знаем дали тази структура е продължила съществуването си. Според Шарл Дил, тя е основа на която е създадена морската тема Карабисиани, която от своя страна през 732 г. е присъединена към темата Кибириот. Текстът на патриарх Никифор позволява да предполагаме, че провинциите Малка Скития и Долна Мизия не са били върнати в състава на диоцеза Тракия, а необяснимия на пръв поглед факт, че при походите на север от Балкана в края на VІІ и през VІІІ век неизменно участва и флота може би означава, че двете провинции все още са възприемани като част от морската тема. От казаното до тук нямаме основание да смятаме, че под Тракия се разбира диоцезът в античните му граници, по-скоро той се схваща в юстиниановите граници - ограничен на север от Балкана. В този смисъл известието на Теофан за нападението на българите над Тракия следва да се разбира именно като пренасяне на войната южно от Стара планина, маркирайки заключителният й етап немного преди сключването на мира, а това означава, че битката при Онгъла вероятно се е състояла през предходната 679 г.
Въз основа на изказването на Константин от Апамея по време на шестнадесетото заседание на Шестия вселенски събор проведено на девети август 681 година редица изследователи градят хипотези с различни нюанси, че войната и мира с българите следва да се поставят и през 681 г. Например Юрдан Трифонов в статия през 1932 г. настоява, че под думите на презвитер Констатин "нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България" следва да се разбира, че претърпяното е битката при Онгъла, а от тук следва, че мирът трябва да се отнесе по-късно през същата година. Според Г. Цанкова-Петкова и Михаил Войнов, думите на Константин следва да се интерпретират в смисъл, че претърпяното е позорният мир с българите, поставяйки го между началото на събора и изказването на Константин от Апамея. Презвитерът заявява, че претърпяното нямало да се случи, ако е бил изслушан още в началото на събора, но от писмото на императора до патриарх Георги от 19 септември знаем, че той вече е пренебрегнал работите на държавата, тоест би могло да се заключи, че мирът или преговорите за сключването му вече са факт. Тази интерпретация напълно се съгласува с написаното от патриарх Никифор, който изрично подчертава, че съборът започва "когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир". В светлината на тези разсъждения под началото на събора презвитер Константин вероятно има предвид не първото му заседание, а датата на свикването му - 10 септември. Тук следва да се запитаме и какво презвитерът разбира под "тази година", а и вече видяхме голямата вариативност и неустановеност на календарните системи? Тъй като произхожда от провинция Втора Сирия и е църковно лице, то под "тази година" може да се предполага, или вариант на календар по Селевкидската ера с начало 24 септември, или църковната година с начало 23 септември, или индикта с начало на 1 септември. Във всеки случай на този въпрос за момента не може да се даде по категоричен отговор. А може просто да има предвид и едногодишния период предхождащ датата на изказването му.
Извори:
Теофан Изповедник:
"6171г.
През същата тази година народът на българите нападнал Тракия.
Необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите - българи и котраги. В Северните отвъдни части на Евксинското море, в т. нар. Меотидско езеро се влива огромна река, наречена Ател, спускаща се от Океана през земята на сарматите. В нея се влива реката, на име Танаис, която извира също от Иберийските врати в Кавказките планини. От съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро) води началото си реката, наречена Куфис, която се влива в края на Понтийското море, близо до Некропилите, при носа, наречен Криопрозопон. От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав, и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Босфор. В тази река се лови т. нар. риба мурзули и други ней подобни риби, а в източните части на лежашото по-горе езеро, около Фанагория и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, където се лови българската риба ксистон, се намира старата велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменкици.
През годините на Константин, който управлявал на Запад, Кробат, господарят на казаната България и на котрагите, завършил живота си. Той оставил петима сина и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ. Малко време след неговата смърт петте му сина се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт. И първият син, наречен Батбаян, спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега, а вторият, неговият брат, наречен Котраг, преминал реката Танаис и се заселил срещу първия брат. Четвъртият пък и петият, като прехвърлили реката Истър, наречена още Дунав, единият останал там в аварска Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена и се подчинил на царството на християните. Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и трудно превзимаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ. А след като били разделени така на пет части и станали малобройни, излязъл големият народ на хазарите от най-вътрешните части на Верзилия в първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтийско море. И първият брат Батбаян, владетелят на първата България, станал техен данъкоплатец и досега получават от него данък.
А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша към т.нар. Оглос и Дунава и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелявали да излязат от споменатото укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията. Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при т.нар. Варна близо до Одесос и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно – отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се там племена т.нар. седем племена, поселили северите от предната клисура до Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. И до края на живота си той бил необезспокояван от враговете си и със всички сили се стремил да обедини светите божи църкви, разединени повсеместно от времето на неговия дядо император Ираклий и на злоумишления Сергий и Пир, които недостойно заемали патриаршеския престол на Константинопол и постановили, че има една воля и една природа у господа бога и нашия спасител Исус Христос. Стремейки се да отклони техните заблуди, най-благочестивият император свикал вселенски събор в Константинопол от 289 епископи. И чрез светия и истинен Шести вселенски събор той потвърдил постановленията, взети на предишните пет вселенски събора и решил да се издаде благочестиво постановление за двете воли и двете действия. Съборът бил председателстван от самия всеблагочестив император Константин и от благочестивите йерарси.
6172 … През тази година по поръчение на светия император Константин бил свикан в Константинопол светият Шести вселенски събор от 289 свети епископи и отци."
Патриарх Никифор:
"Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по реката Куфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето на Константин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тези племена, умрял, като оставил петима сина, на които той завещал по никакъв начин да не разделят обиталищата, за да могат с благоразположение един към друг да запазят това, що е под тяхна власт. Те пък, като малко ги било грижа за бащиното завещание, след кратко време се разделили един от друг и всеки от тях откъснал със себе си своята част от народа. Първият от тях син, наречен Ваян, останал според заръката на баща си в земята на прадедите си чак досега; вторият, наричан Котраг, преминал реката Танаис и се заселил срещу него; четвъртият преминал през река Истър в Панония, която днес се намира под властта на аварите, като се заселил сред местните племена чрез подчиняване; петият пък, като се установил в Равенския Пентаполис, станал поданик на ромеите. Последният от тях, третият брат, на име Аспарух, като преминал реките Данапър и Данастър, се заселил в местата около Истър, като заел една изключително удобна за заселване местност, наричана на техния език Огъл, недостъпна и непревземаема за враговете. От една страна отпред тя е оградена от това, че пред нея се намират теснини и блата, а пък отзад тя е защитена със стени от непристъпни стръмнини. Именно поради това, че народът така се разделил и разселил, племето на хазарите, живеещо в областта, наричана Верилия, в близко съседство със Сарматия, често го нападало. И като преминало през всички области, които лежат отвъд Евксинския Понт, проникнало през всички земи чак до морето. И веднага след това подчинило Ваян и го принудило да плаща данък.
А пък Константин, понеже той научил, че народът е разположил шатрите си на Истър и че същият подлага на опустошение разположените в съседство земи, които се намирали под властта на ромеите, прехвърлил въоръжена армия в Тракийската област и след като съоръжил също така и флот, се отправил срещу този народ, за да се отбранява. А пък българите, след като видели многобройността на конницата и корабите, поразени от страха вследствие на неочакваността и безнадеждността, избягали в своите укрепления и останали там четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат с тях сражение поради непроходимостта на местността, те се съвзели и се окуражили. А пък императорът, като боледувал от подагра и страдал много остро, отплавал за град Месемврия, за да се лекува; той заповядал на военачалниците и на войските да обсаждат укреплението и да направят всичко възможно за отблъскване на този народ. Но тъй като от някого била пусната мълва, че императорът избягал, обезпокоени от нея, ромеите, без да бъдат преследвани от когото и да било, се обърнали в стремително бягство. Като видели това, българите започнали упорито да ги преследват и тези от тях, които заловили, те избили, а мнозина ранили. След като стигнали до Истър при така наричаната Варна, близо до Одисос, и като стигнали до лежащия по-високо материк, те видели укрепеното и сигурно положение на това място, от всички страни оградено от реката, и поради неговата непроходимост се разположили там. Те властват и над живеещите наблизо славянски племена и едни поставили да охраняват от намиращите се в съседство авари, а пък други да наблюдават намиращите се наблизо ромеи. А между това след като се укрепили и се засилили, те [започнали] да опустошават селата и градовете на Тракия. А пък на императора, който виждал това, се наложило да сключи с тях договор с условието да им се изплаща годишен данък.
И когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир, се засилила нечестивата ерес на монотелитите, която получила началото си още по времето на император Ираклий. И имало несъгласие в православната църква. Като научил за това, Константин свикал вселенски събор, който утвърдил петте предшестващи свети вселенски събора, които всячески разясняват за двете воли на Спасителя Христос и двете природни сили, извършени и в неговата божествена същност, извършени и в неговата човешка същност, и предал на анатема овладяните от ереста. И така в спокойствие и строг ред Константин завършил остатъка от живота си и починал на седемнадесетата година от царуването си."
Константин от Апамея:
"Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори на събора за мене, та да настане любов и мир, защото бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което бог ми е внушил за вярата, по сирийски и да се преведе на гръцки."
Зигеберт:
"680 г.
Българското племе, като излязло от Скития и буйствало навсякъде, върлувало в Тракия под водачеството на Батай. Войската на император Константин, която се опълчила срещу него, била прогонена позорно и съвсем разбита. Техните набези из ромейската държава се засилили дотолкова, че императорът бил принуден да сключи с тях мир и да им плаща ежегоден данък. Отсега нататък трябва да се отбележи Българското царство, чийто владетел бил Батай."
Интернет ресурси:
