събота, 14 ноември 2020 г.

Завладяно ли е Видинското царство през 1396 г.? Хипотезата на Павлов и Тютюнджиев

В началото на 90-те години на ХХ век Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев обнародват една хипотеза според която краят на Видинското царство не настъпва през 1396 г. непосредствено след битката при Никопол, а по-късно. Авторите настояват на предположението, че Константин, син и наследник на Йоан Срацимир, останал да властва във Видинско като османски васал след пленяването на баща му.
В желанието си да обосноват съществуването на Видинското царство след 1396 г., авторите премълчават част от изворите, а други интерпретират превратно. Сред основните им аргументи е мондиалната година под която в редица хроники се отбелязва превземането на Видин. На първо място това е Българската анонимна хроника, която пък от своя страна служи за основа на труда на влашкия монах Михаил Мокса, редица сръбски хроники и Руски хронограф от 1512 г. Всички тези извори сочат като година в която е превзет Видин 6906 г., която отговаря на периода септември 1397 - август 1398 г. Въз основа на тези извори авторите заключават, че превземането на Видин и пленяването на Йоан Срацимир е отдалечено по време от битката при Никопол, макар сведенията в някои от тях да не предполагат такава времева дистанция, ако се абстрахираме от числовите изражения за годините, маркиращи събитието. Например в Българската анонимна хроника пише за събитията непосредствено след битката при Никопол: "Баязид обаче, без да се бави, се вдигна от там и се отправи на запад, като завладяваше царства и земи.", Михаил Мокса също отбелязва, че "Баязид не се бавил". Пренебрегвайки тези директни указания, авторите настояват, че превземането на Видин и похода срещу Унгария е именно през мондиалната 6906 г., като Тютюнджиев се позовава на Нешри и хрониката на Йеракос, за да обоснове твърдението, че непосредствено след битката при Никопол Баязид се отправя срещу Константинопол. Работата е там, че нито един от тези извори не може да послужи за датирането на похода срещу Унгария - хронологията на Нешри е объркана (той не само датира грешно събития, но и разказва за късни събития по-рано и ранни събития поставя късно), а хрониката на Йеракос въобще не споменава за поход срещу Унгария.
Същевременно превратно се интерпретира сведението на съвременника на събитията Григорий Цамблак. Той, също както Българската анонимна хроника и Мокса, отнася превземането на Видин непосредствено след битката при Никопол. За да обосноват, твърдението, че това събитие е доста след споменатата битка, авторите настояват, че сръбските велможи и госпожи били на мирновременно посещение при българския цар, което не съответства на военновременния характер на събитията от есента на 1396 г. Работата е там, че от контекста на повествованието на Цамблак става ясно, че царя при когото са били сърбите е именно Баязид, а не Йоан Срацимир, което напълно съответства на обстановката от есента на 1396 г., когато сърбите се бият на страната на османовия потомък. Причината за объркването у Павлов и Тютюнджиев е фактът, че Цамблак използва титлата "цар", както за българския владетел, така и за Баязид. Наред с тази свободна интерпретация на сведенията на съвременника, авторите премълчават за другите извори, които подкрепят датирането на османския поход срещу Унгария (и респективно превземането на Видин) непосредствено след Никополската битка, макар да ги познават. Един от тези извори е друг съвременник и участник в събитията - Ханс Шилтбергер, който изрично отбелязва: "... на третия ден след това (тоест избиването и подялбата на пленниците след битката - б. м.) се вдигна и потегли за Унгария." Авторите цитират грамота на Сигизмунд от 4 април 1404 г. с която награждава бан Йоан Мароти. От грамотата е видно, че банът побеждава турски сили в района на Посега, като събитието е поставено между Никополската битка и Кървавия събор в Крижевци, тоест между 25 септември 1396 г. и 27 февруари 1397 г. По-интересното е, че сведението от грамотата намира паралел в известието на Шилтбергер. И в двата извора се говори, че турците са преминали през река Сава на унгарска територия. Дори само тези извори са достатъчни да сложат край на опитите на Павлов и Тютюнджиев да предатират османския поход срещу Унгария и респективно превземането на Видин. Авторите премълчават и сведенията на редица хроники, които поставят битката при Никопол и превземането на Видин през 6904 г. За мотивите им да ги подминат с мълчание остава само да гадаем. Може би, са счели тези известия за недостоверни, тъй като не отговарят на септемврийската мондиална година в която се е провела битката. Но е напълно възможно да са съвсем достоверни, просто за начало на годината използват месец март, което ги прави половин година по-млади, а това означава, че 6904 г. отговаря на периода март 1396 - февруари 1397 г. Примери за календари с начало през март в късното средновековие съществуват от Балтика до Адриатика и от Германия до Русия, дали през този период се ползват и на Балканите за момента ми е трудно да отговоря, но има мондиална ера с начало през март използвана по-рано в Ромейската империя - например през девети век хронистът Теофан Изповедник използва ерата на Аниан. Пасажи от Българската анонимна хроника и труда на Михаил Мокса показват, че в някои случаи не е ползвана септемврийската година. Става дума конкретно за датирането на битката при Чирмен, която двата извора поставят през мондиалната 6879 г., но тя отговаря на периода септември 1370 - август 1371 г., а за битката е сигурно установено, че е през септември 1371 г., тоест в следващата септемврийска година. По този повод Тютюнджиев привежда мнението на Д. Настасе, че е използвана година с начало през януари, но през този период то е рядко срещано - например в Прибалтика се ползва т. нар. Рождественско новогодие с начало на годината 25 декември, едва след два века 1 януари получава по-широко разпространение като начало на годината. Именно тези съображения навеждат на предположението, че както 6904, така и 6879 са мартенски години.
След като установихме, че превземането на Видин и похода в Унгария се датира към края на 1396 г., ще разгледаме и дали Видинското царство е продължило да съществува след това. В опит за аргументация на мнението, че то продължава да съществува и след 1396 г. (или 1397 г. по версията на съавторите) начело с Константин, син и наследник на Йоан Срацимир, Павлов и Тютюнджиев привеждат няколко документа и логически разсъждения. На първо място е решение на Големия съвет на Дубровнишката република за удължаване правомощията на консулите в Босна, Срем, Славония и България от ноември 1398 г. От споменаването на България авторите правят заключението, че се отнася за държавата България и по-точно нейната част която в историографията е прието да се нарича Видинско царство. Нищо обаче не говори, че споменатата България е самостоятелен политически субект, а не административно-географско понятие като Срем и Славония. Поглед към събитията непосредствено преди датата на решението показва властови размествания в тези страни. През май 1398 г. в Босна става крал Стефан Остоя, а в Срем (унгарския банат Мачва) и Славония през 1397 или 1398 г. за банове са назначени съответно Йоан Мароти и Николай ІІ Гарай. Максимума, който можем да извлечем от този документ, не е съществуването на държавата България (Видинското царство), а някаква смяна на властта в тази страна. Следвайки Павлов и Тютюнджиев, бихме могли да предположим, че документът маркира възшествието на Константин, ако не беше Григорий Цамблак според когото: "Отне Владиката българската слава от нея, а й дарува сръбската, понеже онази [българската] не остана никак!", тоест не може да става дума за българска държава, па макар и васална, както настояват двамата съавтори. Терминът България, използван в решението от Дубровник, би могъл да се дължи както на установената от традицията политико-географска номенклатура, така и на все още неналожила се османска, но е факт, че и по-късно, чак до Освобождението, той се среща в западните извори, но никой не твърди, че държавата България съществува през ХVІІ век да речем. В светлината на тези доводи можем да отхвърлим и друг аргумент на Павлов и Тютюнджиев приведен в полза на твърдението, че Видинското царство начело с Константин съществува като васално на османците, а той е, че за санджак Видин се споменава за пръв път през 1430 г. Както отбелязахме подобно разсъждение не взема под внимание възможността за все още неналожила се османска номенклатура, а и динамиката на османското административно деление. Въобще не е задължително новозавладените земи да бъдат веднага обособявани като санджаци. Възможно е да станат част от някой удж, или да се предадат за администриране на вече съществуващ санджак, граничещ с тях, и едва на по-късен етап да се обособят в самостоятелен санджак. Например санджак Паша се разраства за сметка на всичките си съседи, включително и на Търновското царство в частта му южно от Балкана, но тези земи си остават част от него и нито са обособени в отделен санджак, нито са придадени към санджак Никопол, който на теория би трябвало да е формиран на база на Търновското царство. Територията на санджак Чирмен никога не е била самостоятелно владение, а удж, който по-късно става санджак, аналогично е положението и със Скопие, а на този етап най-вероятно изглежда, че след 1396 г. Видинско също е удж.
Следващият аргумент на съавторите се основава на титлата на Константин, който в писмо на Сигизмунд от 1404 г. е наречен "прославеният император на България". Сама по себе си титлата не доказва, че Константин е реален владетел на нещо, още по-малко България (тоест Видинското царство). Подобен аргумент е странен, особено изречен от Павлов, който е медиевист и би трябвало да знае, че епохата гъмжи от подобни венценосци, които са владетели на указаните области само на думи. Също така в историята на унгаро-българските отношения съществуват прецеденти, когато висши сановници са титуловани "император на България" без реално да са такива - става дума за Ростислав Михайлович и Яков Светослав, а през втората половина на ХІV век в Италия се подвизава някой си "imperator de Bolgaria", който също не властва реално. Наред с това още приживе на баща си Константин е венчан за царството, а според разбиранията на епохата "веднъж цар, завинаги цар", тоест дори да е изгубил владението си в очите на съвременниците Константин си остава цар. Позовавайки се на друг израз от писмото на Сигизмунд, където се казва: "Последните двама (има се предвид Мирчо и Константин - б. м.) също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение", Павлов настоява: "Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет. Излишно е да се доказва, че този сюзеренитет е османски." Той може да счита доказването на чуждия сюзеренитет над Мирчо и Константин за излишно, но ние не мислим така. Няма никакви основания да се приема, че този сюзеренитет е османски, или че въобще има някакъв сюзеренитет. Напротив, Мирчо успешно неутрализира унгарската агресия чрез поддържане на добри отношения с Полско-литовското кралство и Молдова, като същевременно разчита на унгарска помощ срещу османлиите, което през 1395 г. му изиграва лоша шега. С османска помощ Влад Узурпатор успява да го прогони, а, заради заиграванията с унгарците, Ягело предпочита него пред Мирчо. Няма основания да предполагаме, че след като си връща властта през 1397 г. Мирчо е скъсал с тази политика (например през 1408 г. потвърждава пред Венеция съюза си с Ягело), а първото сигурно известие, че е станал османски данъкоплатец, се отнася към 1417 г., малко преди края на управлението му.
Към аргументите, че Видинското царство е продължило съществуването си след 1396 г. като васално на османлиите, двамата автори привеждат още един косвен довод. Според тях, то е било необходимо на Баязид като буферно владение по границата с Унгария, а това означава, че "Предлаганата напоследък схема, според която Баязид I се стремял да унищожи окончателно васалните държавици, едва ли може да се приеме безрезервно." Тук авторите изпадат в противоречие със себе си, тъй като твърдят, че именно съседството на Йоан Шишман с Влашко е причина за унищожаване на владението му, докато съседството на полубрата му с Унгария и Сърбия води до запазване на властта му в района. За Баязид Видинско е много по-излишно от владенията на Шишман, тъй като в този район пречи на прекия контакт със Сърбия. Единствената причина авторите да неглижират политиката на Баязид за унищожаване на васалните владения е невписването й в конструираната от тях схема, въпреки че е отчетлива и ясно проследима още от началото на управлението му (за първите седем години от властването на Баязид от политическата карта като отделни владения са заличени Сарухан, Айдън, Гермиян, Ментеше, Алашехир (Филаделфия - последното византийско владение в Мала Азия), Търновското царство, води се война за остатъците от бейлика Кастамону, Константинопол е под обсада). В контекста на тази политика попада и т. нар. "конгрес на васалите" в Сяр през зимата на 1393-1394 г., по думите на Мануил ІІ Палеолог присъстващите там били убедени, че се готви физическото им ликвидиране. Според Матанов резултатът от този конгрес е разделянето на васалите на два лагера - в единият тези, които се примиряват със съдбата си, а в другият, които решават да прекратят с васалните си задължения щом това не им гарантира безопасност от агресията на сюзерена.
Един пасаж от хрониката на Нешри също говори в полза на пълната османска власт над Видинско, макар и тук по обичая си хронистът да допуска неточности. Става въпрос за сръбско искане Баязид да им отстъпи редица градове по Дунав от Смедерево до Никопол, като сред изброените градове според Мария Калицин (преводачка на въпросната хроника) е и Видин, чието име поради сходното изписване е предадено с турската дума за "друг". Това известие ясно показва кой е господарят в тази част на Дунав и също не е в полза на предположението, че Видинско е запазило васалния си статут. Хронистът споменава, че още при заемането на властта Баязид изпраща във Видин Фируз бей. Съвременните изследователи, изглежда подведени от датировката на Нешри, я приемат безрезервно. Самият Нешри, обаче, свидетелства, че преди Косовската битка Фируз бей е оставен от Мурад като управител на санджака Енгюри (Анкара), а Енвери го отбелязва като управител на Ментеше след превземането на бейлика (името му се среща и в надпис от джамия в Миляс с дата 20 декември 1394 г.). Към лятото на 1402 г. в Ментеше вече управлява Муса - един от синовете на Баязид. Тези сведения позволяват да предполагаме, че най-вероятно Фируз бей се явява във Видин след превземането на града в края на 1396 г. Предатирането на появата на Фируз бей във Видин влече след себе си предатиране на влахо-османската конфронтация свързана с името му, тъй като, според Нешри именно в отговор на неговите набези във Влашко, Мирчо предприема дълбок рейд в османската територия, достигайки акънджийската база в Карън овасъ (Карнобат). Нешри датира този влашки набег през 793 г. от Хиджра, която най-общо отговаря на 1391 г., но в съответствие с наученото до тук за Фируз бей вероятно трябва да го отнесем към 1398 г. Ответният поход на Баязид срещу Влашко би трябвало да е през 1399 г., именно през тази година в Добруджа се появяват татарите на Актав. Според Нешри, османският владетел преминава на влашка територия при Никопол, което косвено датира този поход след 1395 г., макар Нешри да бърка резултатите му с похода по времето на който е битката при Ровине. Други източници показват, че османския поход, който завършил с битката при Ровине и обезглавяването на Йоан Шишман има друг маршрут, а това не позволява да се съгласим с отъждествяването направено от Нешри. Тези сведения позволяват да предполагаме, че видинският удж начело с Фируз бей е насочен основно срещу Влашко, докато охраната на унгарската граница е поверена предимно на Сърбия, като за целта са й отстъпени крайдунавските градове Смедерево и Голубац.
Хипотезата на Павлов и Тютюнджиев, не само има слабости, както признават и самите автори, но и не издържа на елементарна критика. При проверка на изворовата база се оказва, че авторите удобно премълчават документи, които не се вписват в конструкцията им, включително и такива цитирани от тях, но интерпретирани превратно и с неглежиране на определени пасажи и анализа им. В опит да обосноват мнението си, оборват съществуващите парадигми с изрази като "Излишно е да се доказва", "едва ли може да се приеме безрезервно" и недопустими аналогии между институтите на васала, санджак бея, удж бея и представителя на християнското население, а също и доста мъглява представа за динамиката на османското административно деление и инкорпорирането в него на новозавзети земи. Приемането на хипотезата им на юнашко доверие и активното й популяризиране никак не способства за доближаване до историческата истина.

Използвана литература:
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Димитров, Христо, Българо-унгарски отношения през Средновековието, Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 1998 г.
Ермолаев, И. П., Историческая хронология, Издательство Казанского университета, Казан, 1980 г.
Жуков, К. А., Эгейские эмираты в ХІV-ХV вв., изд. "Наука", Москва, 1988 г.
Матанов, Христо, Р. Михнева, От Галиполи до Лепанто, изд. "Наука и изкуство", София, 1988 г.
Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. - Известия на Историческото дружество, 7-8, 1928 г.
Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев, Българите и османското завоевание (краят на ХІІІ - средата на ХV в.), изд. "Слово", Велико Търново, 1995 г.
Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев, Българската държава и османската експанзия 1369-1422, изд. "Correct 044", Велико Търново, 1992 г.
Семенова, Л. Е., Княжества Валахия и Молдавия. Конец XIV - начало XIX в. (Очерки внешнеполитической истории), ИК "Индрик", Москва, 2006 г.
Тютюнджиев, Иван, Българската анонимна хроника от ХV век, изд. "Елпис", Велико Търново, 1992 г.

Интернет източници:

петък, 25 септември 2020 г.

Някои митове и манипулации свързани с Народния съд

"Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова."
Из "История" - Никола Вапцаров


Денят, когато сини динозаври ронят крокодилски сълзи, а пещерни антикомунисти оплакват "невинно" избития "цвят на нацията", трябва да се помни и почита с всенародни тържества. Това е един от малкото случаи в българската история, когато справедливостта тържествува и виновните са получили справедливо възмездие. Преди да скърбим за палачите, трябва да помним техните жертви преследвани по ЗЗД и ЗЗН, загиналите във войната разпалена от същите тези които ни се предлага да оплакваме, хилядите евреи депортирани от "новоприсъединените земи" в Освиенцим и Треблинка.
1 февруари е обявен за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим и за пръв път е отбелязан официално през 2011 година по предложение на президентите Желю Желев и Петър Стоянов. Това е датата на която през 1945 г. са произнесени и изпълнени първите смъртни присъди на "виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея" (цитата е според оглавлението на приетия на 30 септември 1944 г. Наредба-закон). Обвинените са общо 11 122 от тях 9 155 са осъдени, сред които 2 730 на смърт и 1 305 на доживотен затвор.
Процесът по реабилитацията на "виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея" започва доста преди 2011 г. и, за да се прикрият идеологическите мотиви зад реабилитацията на един профашистки режим, протича под прикритието на широко тиражирани исторически митове.
На първо място се изтъква незаконността на Народния съд, тъй като влизал в противоречие с Търновската конституция. Факт, но кой знае защо се премълчава, че е в съгласие с договорености между Съюзниците постигнати много преди края на войната и наличието на такива извънредни трибунали в почти всички европейски държави, та даже и в Азия.
Втората опорна точка е ключова за оневиняването на виновните и активно се разпространява през 90-те години на ХХ век. Нейни апологети са Веселин Методиев, Васил Гоцев, Здравко Даскалов. Тя се заключава в твърдението, че в Нюрнберг са осъдени само 22 нацисти, 11 от тях на смърт, а в България осъдените са над 11 000, смъртните присъди надхвърлят 2 500, като внушението е, че кръвожадният комунистически режим е избил много невинни от "цвета на нацията". Както и в първият мит, и тук важното е не какво се казва, а какво се премълчава. Нюрнбергският процес, който се има предвид в опорката, е насочен срещу "основните военни престъпници", но в същото време признава за престъпни организации NSDAP, SS, SD, Гестапо, чийто общ състав надхвърля 1 200 000 души, което означава, че членовете им подлежат на съдебно преследване. Паралелно с този процес в цяла Германия текат процеси по денацификация. В американската окупационна зона са осъдени 1 517 души, 324 от тях на смърт и 247 на доживотен затвор. В британската окупационна зона са издадени 240 смъртни присъди, във френската 104. И до днес в Германия периодично има процеси срещу бивши есесовци. В самата Франция са издадени 7 037 смъртни присъди. В Белгия 596 от всеки 100 000 жители са осъдени, в Нидерландия този показател е 419, в Норвегия - 633, най-висок в цяла Европа. Показателно е, че в последните две държави смъртното наказание е възстановено през войната за борба с колаборационизма. Обаче, тези факти никога не биха били изречени от лица като Веселин Методиев, Васил Гоцев, Здравко Даскалов. За сметка на това Върховния съд на Република България на 26 август 1996 издава две решения с които отменя присъдите на голяма част от осъдените от Първи и Втори състав на Народния съд "по липса на доказателства", което е най-малкото странно, сякаш не Богдан Филов, а някой друг е подписал договора за присъединяване на България към Оста, сякаш не депутатите от 25-тото ОНС, а някой друг е гласувал антиеврейските закони. По повод присъдата на Димитър Пешев се спекулира, че бил осъден за антисемитизъм, не, присъдата му е за това, че е гласувал антиеврейското законодателство, а не за това, че той лично е антисемит. Въпреки 15-годишната му присъда, той е освободен след около година. Сякаш Александър Цанков и Петър Габровски не са основатели на профашистка и пронацистка организации. В организацията на Габровски впрочем членува и небезизвестният Александър Белев, който все още не е реабилитиран, но както е тръгнало може и неговото име да се появи в някое решение за отмяна на присъдите на Народния съд, а видяхме, че модерните "десни" не се свенят много пред историческата истина и отричат цялостната дейност на Народния съд.
По настояще голяма част от документите свързани с делата на Народния съд са публикувани в сайта на Държавна агенция "Архиви" и желаещите могат да се запознаят с тях. Реабилитирането на "виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея", и т. нар. "Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим" в който им се отдава почит, е гавра с паметта на десетките хиляди загинали и пострадали през войната български граждани.


Интернет ресурси:

събота, 1 август 2020 г.

Пътят на Ботев до Фокшан (септември 1871 - април 1872 г.)

"Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?"
Из "Вяра", Никола Вапцаров

"А тука, тука не направиха ли ни вагабонти, шарлатани, чапкъни и всичко, що може да излезе из устата на едни баснословни невежи..."
Из "Наместо програма", бр. 1 на „Дума на българските емигранти“, 10 юни 1871 г.

В живота на Ботев има период определен от Захари Стоянов като един от "най-мрачните, отчаяните, авантюрните и пропадналите". Това е периодът между спирането на вестника му "Дума на българските емигранти" и пристигането му в Букурещ, където започва работа като коректор в печатницата на Каравелов. На този период се спират в спомените си и други съвременници на Ботев - Киро Тулешков, Димитър Паничков и Иван Вазов. Тук ще се опитаме да изясним кой е източникът на Захари Стоянов, как написаното от него се отнася към другите спомени, възможните взаимовръзки и влияния помежду им, и въобще достоверността им като цяло.
Както отбелязахме Захари Стоянов датира приключенията на Ботев за които разказва в част VІІ от втора глава на биографията му, която е издадена през 1888 г., в относително широката и частично размита рамка на една цяла година от лятото на 1871 г. до лятото на 1872 г. без да посочва категорично точни дати. За относителната датировка на някои от описаните криминални деяния на героя му можем да съдим по косвени данни. Например, първото подобно приключение, свързано с контрабанда на тютюн през замръзналия Дунав за което разказва авторът, може да бъде отнесено към края на 1871 г. или началото на 1872 г. Това позволява значително да стесним хронологичната рамка на описваните криминални деяния, тъй като Ботев е арестуван в края на април или началото на май 1872 г. Текстът на автора, обаче, е вътрешно противоречив, защото последното споменато от него престъпление, изнудването на Петраки Симов, трябва да бъде отнесено към октомври 1871 г. тъй като тогава Киро Тулешков във връзка с него е арестуван и интерниран в Мачин. Тази дата се основава на спомените на самия Тулешков, който разказва, че престоял затворен около месец и половина и в началото на декември, когато е освободен, в Галац се среща с Ботев. Според Паничков, именно след този опит за изнудване, Ботев избягал в Галац, но Тулешков пише за ареста си, че тогава Ботев вече бил в Галац да търси спомоществователи, за да продължи издаването на вестника. Други свидетелства след спирането на "Дума..." показват, че Ботев не се е отказал от списването на свой вестник. Георги Смилов разказва, че през есента на 1871 г. случайно се срещнал с Ботев в Гюргево, който му казал, че издава свой вестник. Според Михаил Димитров, по това време сътрудничи във вестника на Добри Войников "Кърлеж" и планира издаването своя "Комар", който по думите на Каравелов умрял преди да се роди. На 25 декември същата година в каравеловата "Свобода" някой си Стефан Вълчанов публикува обява, че предстои скорошното издаване на хумористическия вестник "Будилник". Остава неизвестно кой е Вълчанов и какви са отношенията му с Ботев, но именно последният, чак след година и половина, започва списването и издаването на "Будилник".
От казаното до тук първият извод който можем да направим е, че Захари Стоянов и респективно източникът му не следват някаква хронологична последователност при описанието на обирите. След първото приключение, авторът описва още четири обира - на някакъв търговец в Галац, на търговец на икони, на Скарлат Стратевич и на Петраки Симов. Тулешков дава следната последователност: Петраки Симов, Скарлат Стратевич, Коста Василев и търговец в Галац. В обира на търговеца на икони Захари Стоянов разказва, че участвал и някой си Иван Дългия. Другите мемоаристи не познават такова име сред приближените на Ботев през периода който ни интересува, но пък има един Петър Дългия споменаван от Тулешков и Паничков, който може би е същото лице. Сам Захари Стоянов на друго място също разказва за Петър Дългия по спомени на Тулешков. Според Паничков през май 1871 г. пристигнал с Ботев в Браила, три месеца работил у някакъв арменец житар, когото намерили обесен, за това Дългия бил арестуван и след шест месеца въдворен в Болград, от там избягал в Кубей, където отворил кафене. След неизвестно какъв период той се върнал в Браила. Тоест, според Паничков, той не може да е съучастник в този обир. Поне не и в периода към който го отнася Захари Стоянов. Ако се доверим на Тулешков, че когато го арестуват Ботев е в Галац, за да търси спомоществователи с цел да продължи издаването на вестника си, излиза, че не е замесен в изнудването на Петраки Симов. За същото престъпление Захари Стоянов обвинява Тулешков в съучастие, но под линия отбелязва: "Бае Киро говори, че няма известие от тая работа". Освен несъответствията между спомените на Тулешков и написаното от Захари Стоянов, виждаме, че някои от сочените като виновни, не само не се признават за такива, но и в два от случаите най-вероятно не са замесени. Това поражда сериозни съмнения в достоверността на разказите за замесените лица. Нещо повече, липсва свидетелство от първо лице, както и независим документ потвърждаващ кое да е от тези престъпления. Единственият от обвиняваните в съучастие, който е оставил спомени, отрича да е замесен. Единият от потърпевшите, Скарлат Стратевич, е участник в революционното движение, представител от Браила на Общото събрание на БРЦК през пролетта на 1872 г., по-късно през 1875 г. посредничи в продажбата на преведената от Ботев книга на Иловайски и на стенния календар. Остава непонятно, защо Ботев би го обирал, когато той очевидно подкрепя революционното движение. Възможно е името на Ботев да е замесено в този предполагаем обир именно през 1875 г., за да навреди на отношенията му със Стратевич, който както отбелязахме посредничи в разпространяването на ботевите творби и изглежда е съвестен, поддържайки го в този труден период.
Тези съображения ни навеждат на мисълта, че имаме работа със слухове. Киро Тулешков пише, че слуховете тръгват след ареста на Ботев: "Пръсна се измежду нашите румънски българи слух, че Ботев бил станал нощен крадец.", Константин Кац (Добруджано-Геря), след като споменава обира на търговеца в Галац, добавя: "Дали това е истинска случка, или една от легендите, които обикновено се измисляха за видните революционери от онова време – аз не зная, но изглежда, в свръзка с тази вярна или невярна история тогава се пуснали за Христо Ботев най-разнообразни некрасиви слухове." За същия обир пишат Захари Стоянов, Киро Тулешков и Иван Вазов, като последният не дава никакви подробности освен, че на следващия ден Ботев е арестуван, явно намеквайки за връзка с обира, но арестът на Ботев не е по криминални, а по политически причини, тоест Вазов, а вероятно и други съвременници, от хронологичната последователност на събитията са направили извод за несъществуваща причинно-следствена връзка. Повод да се направи тази връзка може да е и открития на местопрестъплението вестник "Дума...", както разказват Захари Стоянов и Киро Тулешков. След разрива с Ботев през 1875 г. Каравелов пише за него на Данаил Попов, че е "излязъл завчера от пушкарията за кражба", което си е откровена клевета. Освен този некоректен извод, друга причина за слуховете, свързващи Ботев с престъпна дейност,  може би е отношението му към частната собственост и честото позоваване на Прудон - "собствеността е кражба". Според Димитър Ночев: "Това му беше като „добро утро“ и „добър ден“. Ако собствеността се наруши в името на благородни цели – това не е престъпление. И той посягаше на нея в името на делото или гладните си другари, но никога и за себе си." За тези, които се стремят да свържат името на Ботев със споменатите престъпления, този цитат е достатъчно доказателство, потвърждаващо обирджийските истории. И точно затова пропускат следващото изречение, което показва чия собственост нарушава Ботев, своята или нечия чужда: "Той често оставаше гладен, като даваше и последната си пара на другарите си." Неразбирането, което поражда фразата на Прудон у съвременниците на Ботев, а и в наши дни, се нуждае от известно пояснение. Прудон я заимства от жирондиста Жак-Пиер Брисо и според Мишел Онфре смисълът, който влага в нея, е следния: "В своята “Първа записка” (“Какво е собствеността?”), той  създава следния живописен образ: “Двеста гренадири за няколко часа са издигнали обелиска в Луксор върху основата му; можем ли да предположим, че само един човек за двеста дни ще успее да постигне това?”. Възложителят на тази работа е платил добре за индивидуалния труд на тези двеста работници, но това, което двеста работници могат да постигнат само чрез общия си труд и никога не биха постигнали, ако работеха сами, а именно силата на колективния труд, не бе платена: това ограбване е кражбата. Когато Прудон пише прочутата фраза: “Собствеността е кражба”, именно това има предвид, кражбата, наречена придобивка, която си присвоява собственикът, който не е работил. Придобивката е също арендата за земите, наемът за апартаментите, рентата от инвестираните средства, банковата лихва, облагата и печалбата, получени на борсата. Прудон иска да разпредели справедливо плодовете, получени от колективния труд."
Среднощното посещение на Ботев у Петраки Симов след ареста на Тулешков е дотолкова анекдотично, че не е за вярване. От една страна Ботев и компания уж го изнудват за пари, от друга Ботев сам го заставя да си отвори касата и плюе на парите му, искайки само съдействие за освобождаването на Тулешков. Къде е тук логиката, хем го изнудва, хем не му ще парите? И от какъв зор Петраки ще изпълнява желанието му, след като веднъж не се е поддал на изнудването, а е проявил достатъчно кураж да потърси съдействие от властите, а и в случая Ботев не се е крил, защо не го предава? При един по внимателен прочит ще открием и много други логически противоречия. Хем Ботев е умел обирджия и касоразбивач, хем търси спомоществователи, за да продължи издаването на вестника? Уж живее от грабежи, а развива теории за икономии чрез глад? Паничков също не се свени в разпространяването на подобни нелепици, разказвайки басня за Ботев и Флореско, която не се среща никъде другаде: "Обличаха вечер полицейски дрехи и бастисваха някои лица, но тъй изкусно, щото и полицията не можа нищо да им стори... А на утре уж на работа по скелята." В задачката се пита, защо им е да се правят, че работят на пристанището като са толкова умели обирджии, та Ботев даже е принуден да спи на тавана в училището, където преподава Велико Попов и често няма дори какво да яде? Премахнем ли анекдотичната украса, както и спекулациите със съпричастието на Ботев в изнудването, и го видим в други аналогични ситуации, когато защитава онеправданите, няма да ни удиви, ако лично се е явил при Петраки Симов и е поискал съдействието му за освобождаването на Тулешков. Паничков разказва, че защитил Стойно Троянчето, когато искали да го арестуват, при друг подобен случай избавил някакво карловче, а Вазов в "Немили-недраги" описва съдебен процес на който Ботев защитава другарите си. Това поведение на Ботев се потвърждава и от други на които тук няма да се спираме. Сам Тулешков пише, че е освободен с поръчителството на мачинските първенци и браилските търговци след ходатайството на Григор Писарев. Това, разбира се, не изключва възможността и Ботев да е ходатайствал за него, но не и така както е описано в анекдота.
Тук опираме и до характера на бъдещия воевода. Захари Стоянов, в пълно съответствие с казаното от Стамболов, го описва като буен и невъздържан в емоциите си човек, докато множество други свидетелства го описват като впечатлителен, но умен, красноречив и добронамерен. Според Стамболов: "Ботев имаше буен, сприхав характер и беше несдържан и в думи, и в дела. Обичаше да настоява на своето, искаше да му се подчиняват, беше честолюбив и искаше да свали Л. Каравелов от неговия пиедестал, за да заеме мястото му. И ако беше останал жив, той щеше да се бори за политическа кариера, за да бъде водител на партия или министър; или голямата му крайност щеше да го доведе до бесилката.", а Георги Смилов за времето, когато живеят и учат в Одеса: "...той беше добър другар... приветлив в обръщенията си към всички... никога не предизвикваше другите към спорове, а възникнеха ли някога, той придружаваше своите възражения с весел тон... И когато спорът вземеше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат." Васил Лучков за времето на учителстването на Ботев в Задунаевка: "Той правеше добро впечатление на човек, както по външността си, тъй и по нравствените си качества..." Минават още две години и на 1 февруари 1869 г. Христо Георгиев пише за Ботев на Ангел Репанович в Александрия: "Той е добър младеж, но без опитност". От времето когато се връща за кратко в Калофер датират и първите сведения за смелите му и откровени изказвания против чорбаджиите, които силно са поразявали съвременниците, но те ни показват и една друга страна от характера му, неговата откритост. Димитър Калев си го спомня през времето когато учителства в Измаил: "Не беше неприятен човек, хората не странеха от него". За интересуващия ни период Вазов си спомня: "А тоя момък не мислеше както другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всички мислещи умове и ги смущават и плашат.", на друго място пише за себе си в трето лице: "Вазов се сближил с Ботева от красноречието и ума на когото остана пленен". Поради идейната си еволюция в тези свои късни спомени той дава и донякъде противоречащи си сведения. В тях Ботев е едновременно уважаван и презиран, отбягван и обичан, което впрочем е нормално за всеки жив човек и правилният въпрос тук е по-скоро кой какви чувства питае към него. За година-две по-късно се отнасят спомените на Михаил Греков в които описва впечатленията си от Ботев и отношението на Каравелов към него. Според Греков, Ботев е интелигентен, културен, сладкодумен, докато Каравелов признава таланта му, но твърди, че е мързелив и нахален. Греков забелязва това отношение. Ботев също го усеща и съзнава, но, както отбелязва по-късно в едно писмо, го е търпял, защото мислел, че е за доброто на отечеството. Виждаме пълна противоположност на необуздания, поддаващ се на емоциите си младеж - Ботев съзнателно в името на по-значима цел, както си е мислел тогава, преглъща униженията и крие чувствата си почти две години. Могат да се приведат още много цитати все в тоя дух - умен, разговорлив, но не и бъбрив, понякога язвителен (особено когато бичува някой порок), вежлив към околните - например Димитър Ночев и Иван Андонов, но ще отидем твърде далеч. Достатъчно свидетелства от различни периоди от живота му бяха приведени, за да се види, че не е импулсивна и първосигнална личност, страдаща от мегаломания и суицидни пристъпи, какъвто го описва Захари Стоянов и какъвто ни го представят следващите изследователи. Борис Делчев в монографията "Христо Ботев. Опит за психография" е първият автор, който аргументирано защитава тезата, че у Ботев водеща е мисълта, а не чувствата, които, както видяхме от примера за отношенията му с Каравелов, съзнателно могат да бъдат подчинени и използвани.
Вече споменахме, че слуховете за криминалните подвизи на Ботев се разпространяват още докато е жив и най-вероятно са напълно безоснователни, а популярността им нараства покрай разрива с Каравелов, който ги използва като аргумент срещу бившия си сътрудник. Кой, обаче, е източникът на Захари Стоянов? Във "Вместо предисловие" авторът посочва кръга на ползваните източници без да ги изброява изчерпателно. На първо място това са собствените творби на Ботев, на второ - уж негови спомени разказвани на приятели, после кореспонденцията му и накрая писмените спомени за него, сред които Захари откроява "записката (неиздадена) на г. К. Тулешкова". Именно последното сведение поражда спекулацията, че Тулешков е източникът за обирджийските истории, но ние вече обърнахме внимание на множеството сериозни разминавания между записаното от него и повествованието на Захари Стоянов. Вероятността описанието на този период от живота на Ботев да е плод на друг източник, или източници, се натрапва от самосебе си. Внимателният прочит на интересуващата ни част от съчинението на Захари показва кой е основният му източник за обирджийските истории. На няколко места авторът се позовава на Велико Попов: "Велико Попов участвувал един път в събранието им и чул...", "В. Попов сварил Ботйова на едно търговско кафене", "В. Попов, който го е наблюдавал най-внимателно, разказва...", "В. Попов ... интересувал се е твърде много от участието на своя приятел" и т. н. Само два пъти авторът се позовава на Тулешков, като и двата пъти, за да го опровергае. Първият път е когато му приписва съучастие в изнудването на Петраки Симов, а вторият път по повод ареста и освобождаването на Ботев, отдавайки предпочитание на информацията получена от Стефан Ботев, Попов и Паничков, докато "Тулешков е бил това време в Букурещ" и "е погрешил по всяка вероятност".
В периода, когато пише биографията на Ботев политическите възгледи на Захари Стоянов бързо еволюират от ляво на дясно, от опозиционер с либерално-социалистически уклон, той застава на реакционни държавнически позиции. Те намират отражение и в отношението към Ботев. Още във "Вместо предисловие" авторът представя героя като рушител, а не съзидател, подчертавайки: "Между епохата, в която живял и работил той, и епохата днешна сравнение е невъзможно", "Съвсем други щяха да бъдат средствата, хората и материалът, ако Христо Ботйов и неговите съмишленици бяха повикани не да събарят, а да създават и нареждат." В бурните години след Съединението една такава биография на Ботев е изпълнявала и чисто злободневни политически задачи, служейки за предупреждение към вътрешната опозиция и външните противници, че правителството не се придържа към възгледите на Ботев, но може да се обърне към тях при необходимост. И в този случай, както и по повод Съединението, авторът използва образа на Ботев за консолидиране на силите. Деморализацията на Ботев, чрез обирджийските истории, разказите за омразата му към чорбаджии и калугери и бягането от учебни занятия и просвета, е призвана да подчертае пълната непригодност на него и идеите му в новите условия. Изяснявайки позициите на автора, разбираме защо са му били необходими тези истории и след като са му били необходими, намерил се е и човек който да ги осветли най-подробно. А този човек, както видяхме, е бил Велико Попов. Личност доволно спорна, тъй като съществуват факти показващи, че в по-късния си живот проявява тенденция за осребряване на познанството си с Ботев, както и факти от интересуващия ни период, показващи, че с Ботев не са били особено близки. Например Захари Стоянов пише по спомени на самия Попов, че участвал само веднъж в събрание на организирания от Ботев и Тулешков комитет. Сам Ботев, който по това време живее на тавана на училището, където преподава Попов, на 20 декември 1871 г. пише писмо до Одеса в което отбелязва: "Попов не надежден". Приблизително по това време, или малко по-късно, Ботев се мести в квартирата на Меледин край пристанището в Галац, както личи от телеграма на Меледин. Отношенията на Тулешков с биографа също не са съвсем безкористни. По времето когато Захари Стоянов събира информация от него, той печата брошурата му "Кои са виновниците за Девятий август?" и още една листовка, като се надява да печата и бъдещата биография. Вероятно именно този материален интерес е причината, по сполучливия израз на Стефана Таринска, да "се показва свръхстарателен в припомнянето".
Въпреки убеждението на Захари Стоянов, че "махването им (на обирджийските истории - б. м.) щеше да съставлява една празнота от неговия живот", редица факти и съображения говорят, че такава празнота би съществувала само в авторовата конструкция слепена от поредица несвързани и често противоречиви анекдотични истории. Вече споменахме, че поне до края на 1871 г. Ботев опитва да събере спомоществователи, за да поднови издаването на вестника си или да започне нов. Същевременно взема активно участие в работата по подготовката и провеждането на събранието на БКД и формира и ръководи комитет. За началото на 1872 г. сигурните сведения за дейността на Ботев са по-оскъдни, но също не предполагат някаква престъпна дейност, а по скоро продължение на усилията от предходната година за собствено издание. От кореспонденцията с одеските социалисти знаем, че има план с тяхна помощ да купи печатницата на Паничков. От писмо на Меледин датирано преди 12 февруари 1872 г. можем да заключим, че Ботев не е в Галац, а причината за отсъствието му би могла да е пътуване до Букурещ във връзка с опита да започне издаването на "Будилник". След тази дата през следващите два месеца в каравеловия вестник са публикувани няколко статии и дописки с предполагаемо или сигурно авторство на Ботев, през април и стихотворението "Странник", а през май в изданието на Блъсков "Училище" (отново в Букурещ) нова публикация на "Майце си". От спомените на Паничков знаем, че Ботев и Меледин работят на пристанището. Захари Стоянов разказва, че след ареста на Меледин Ботев избягал във Фокшан, но някои съображения ни карат да предполагаме, че пребиваването му там е временно и не е свързано с преследване от властите. Най-вече това е фактът, че квартирата на Ботев в Галац е обискирана и от нея са иззети книги и писма (за това, освен Захари Стоянов, споменават също Тулешков, Вазов и Киро Ботев). От тук следва и логичният въпрос, ако Ботев е знаел, че го търсят, за да го арестуват, както твърди Стоянов, щеше ли да зареже в квартирата си компрометиращи го книжа (според брат му и Вазов)? Отговорът може да е само отрицателен, а това означава, че причината за пребиваването му във Фокшан въобще не е опит за бягство от полицията, и предвид факта, че там се среща с относително заможния българин Георги Захманов (или Захмански, Захари Стоянов и Паничков го наричат Иван, но Тулешков дава инициала Г., а други документи от епохата пълното му име), собственик на хотел "Патрия" (според Паничков хотелът се наричал "Либерала"), то, може би, отново има връзка с усилията му за намиране на спомоществователи. През 1874 г. Захманов е човекът, който търси спомоществователи за издаването на преведената от Ботев книга на Липранди и му изпраща ръкописните спомени на Яне Каракаш, които така си остават непубликувани и не са достигнали до нас.
Последният проблем с който ще се занимаем в настоящата публикация са обвиненията повдигнати срещу Ботев при ареста му и дали въобще е осъден. Наред със Захари Стоянов, който отбелязва, че проповядването на комунизма фигурира в обвинението, Киро Тулешков също на две места отбелязва, че Ботев е арестуван "като политически престъпник, като комунист, а не като разбойник", "тамошната полиция, като го подозирала за комунист, го арестувала". Никъде ни дума не се споменава за криминални обвинения. Според Захари Стоянов, по донесение на руския консул в Галац Романенко, първо е арестуван Меледин, а малко след него и Ботев. За Меледин е известно, че е задържан на 25 април 1872 г., а на 5 май Романенко пише, че на идеите му съчувствали Велико Попов и Ботев. От троицата споменати от Романенко - Меледин, Ботев, Попов - само за последния няма информация да е арестуван, което, предвид вече отбелязаното му поведение и отношенията му с Ботев, поражда определени съмнения, но на този етап те ще са повече спекулативни и основани само на предположения. В румънските архиви по делото на Ботев е запазена следствена преписка за превод на скъсано писмо от български на румънски, като последният документ по тази преписка е с дата 4 юли, което ни дава приблизителен ориентир за датата след която е освободен, тези дати приблизително съответстват на написаното от З. Стоянов и Тулешков, че Ботев е арестуван за около три месеца. В известна степен бележките на Тулешков си противоречат. В тези, които ползва и Захари Стоянов, пише, че Ботев, окован в железа, е отведен в затвора, а в по-късните, че просто му е наложена мярка за неотклонение забрана да напуска Галац. Възможно е, противоречието да е само привидно и при задържането във Фокшан Ботев действително да е бил окован, а в Галац да му е наложена споменатата забрана. Тази информация поставя под сериозно съмнение басните на биографа за затворническите приключения на героя му. Последната дата приблизително съответства и на един спомен на Паничков, който разказва, че Левски бил при него и питал за Ботев, но заминал за Букурещ при Каравелов, а след седмица Ботев и Горанов също пристигат в Браила и тръгват към Букурещ. От биографията на Левски знаем, че през юни организира комитети сред българската общност в Румъния и затова не е изключено да е посетил и Браила, макар да липсват по-конкретни сведения.
Единствен Захари Стоянов е оставил описание на мотивите с които се е оправдал Ботев. Той твърдял, че защитава комунарите, защото във Франция не е като в Румъния, учел българите на патриотизъм и честност с което бил полезен и на румънското правителство. Биографът изказва сериозни съмнения относно искреността на героя му, но разполагаме и със спомените на Иван Андонов, който три и половина години по-късно също пише, че Ботев е съпричастен към анархистичните идеи, но, що се отнася до българите, за него главно е освобождението от турците. Интересно е, че подобен възглед е застъпван още през 1869 г., когато българските пратеници при Бакунин заявяват, че за тях социалната революция не стои на дневен ред. За сега не можем да твърдим с голяма увереност дали това е последователна политическа позиция, която има за цел обединяването под знамето на революцията на различни социални прослойки и избягването на раздори в революционното движение по тази тема, или е израз на лична позиция, но изглежда Ботев също се придържа към нея. Той, може би, е примирил социалните си възгледи с борбата на българите, като е предполагал, че, веднъж свободни, те ще изберат пътя на прогресивното развитие, така както го разбират последователите на Прудон, а най-голямата пречка за това развитие е турското управление. Така например в заключението на "Народът - вчера, днес и утре" четем: "Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ — дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му, или поне не бъркайте му, да се освободи от това варварско племе с кое той няма нищо общо и ще видите, как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински?"
Димитър Паничков разказва: "Ботев ми писа, че е невиновен и нито го съдили.", тоест прокурора не е намерил достатъчно основания да представи обвинението в съда. По същия въпрос питал и Великсин, който бил приятел на Ботев и често ходел в полицията. Великсин казал: "Няма нищо."

Използвана литература:
Ботев, Христо; Събрани съчинения в три тома, том 3, изд. "Български писател", София, 1976 г.
Вазов, Иван; Събрани съчинения в двадесет и два тома, том шести, изд. "Български писател", София, 1976 г.
Възвъзова-Каратеодорова, Кирила; З. Нонева; В. Тилева, Васил Левски. Документален летопис 1837-1873; ДИ "Д-р Петър Берон"; София, 1987 г.
Дафинов, Здравко, Безсмъртен и гениален. Автентичният Христо Ботев. Документална хроника за живота, творчеството и революционната му дейност, изд. "Изток-Запад", София, 2007 г.
Жечев, Николай, Христо Ботйов. Летопис за живота и дейността му 1847/1848-1876, изд. "Български писател", София, 2007 г.
Каракостов, Стефан; Ботев в спомените на съвременниците си, том 1, Партиздат, София, 1977 г.
Таринска, Стефана; "Спомените на Киро Тулешков за Христо Ботев и тяхната биографична стойност" в Христо Ботев. Литературноисторически изследвания, изд. "Кралица Маб", София, 2016 г.
Унджиев, Иван, Цв. Унджиева, Христо Ботев - живот и дело, изд. "Наука и изкуство", София 1975 г.

събота, 4 юли 2020 г.

Един псевдоисторически поглед към въпроса дали Исус е реална личност


В сборника с есета на авторите Дейвид Гудинг (филолог) и Джон Ленокс (математик) ни е представено и заглавието "Образът на Иисус не е измислен". Вместо да предложат доказателства и аргументи в полза на хипотетичното реално съществуване на Исус в историческия контекст на Близкия изток от първи век, авторите доказват, че е историческа личност, допускайки възможността да е измислица и довеждайки я до абсурд с редица неверни умозаключения.
Според тях, ако образът на Исус от Галилея е литературен, то той е придобил световна слава, а това прави създателите му, авторите на евангелията, литературни гении и питат реторично възможно ли е четирима обикновени човека, според тях рибар, лекар, бирник и някакъв младеж, да са такива едновременно? Така поставен въпросът съдържа в себе си редица грешни предпоставки. На първо място - не е необходимо литературен образ с широка известност да е плод на литературен гений. Редица митологични образи са световно известни, но това не ги прави по-реални, освен в случаите на много болни съзнания. Или да вземем например Червената шапчица. За създаването на митологичен образ не е необходимо човек да е литературен гений, достатъчна е богатата фантазия и авторите на евангелията я демонстрират. Чрез твърдението си, че евангелистите са хората за които ги представя христианската патристика и, че са писали евангелията едва ли не едновременно, авторите на есето влизат в остро противоречие със съвременната библеистика. Евангелистите не само не са писали едновременно, но и между творбите им има десетилетия разлика, писани са в различни географски региони и на всичкото отгоре преписват един от друг. По тази логика Червената шапчица си е съвсем реален персонаж, защото от времето на Шарл Перо историята е преразказвана многократно и е световно известна.
По-нататък авторите твърдят, че художествените образи си оставали само такива, докато образът на Исус бил възприеман от много хора като реален, което означава, че ако е измислен, то авторите му са постигнали литературен връх, което е пълен нонсенс. Много хора в съвременния ни технологичен и, белким, научен свят, вярват, че Земята е плоска или в НЛО, като проявление на извънземен разум. Но тяхната вяра, нито ще направи Земята по-плоска, нито ще направи извънземните по-реални. Трябва ли по тази логика да приемем Самуел Роуботъм, първият, който през ХІХ в. се заема да доказва, че Земята е плоска, за литературен гений? Или, ако не е литературен гений, означава ли това, че е прав?
Есето достига до ужасяваща с цинизма си лицемерна кулминация: "Хората в днешно време не умират за Сократ. Те обаче умират за Иисус от Новия Завет! Защото той не е литературна или религиозна измислица, създадена от авторите на евангелията." Хората днес умират и заради Аллах и защото вярват, че живеят в матрицата (едноименните филми на братя/сестри Уашовски вдъхновяват не едно убийство). Тук бихме могли да се отплеснем към изначалния въпрос за кокошката и яйцето в посока на това дали изкуството копира живота или обратното, но той е отделна тема. И, да, хората умират за Исус именно защото е религиозна измислица. Но пък, ако се позовем на друго есе от същия сборник, където невярващите в религиозните брътвежи са сравнени с кучета, то излиза, че са унтерменшени (подчовеци). Ето това се опитват да преподават господата Гудинг и Ленокс.

вторник, 2 юни 2020 г.

За хипотетичността на срещата между Ботев и Нечаев

Дружбата и познанството между Ботев и Нечаев е добила статус на историографски факт, който все още не е оспорен от никого, за разлика от приятелството на Ботев и Левски, което неоснователно бе подложено на съмнение от страна на Иван Стоянов. Един по внимателен преглед на биографиите на Ботев и Нечаев ще ни покаже колко състоятелно е твърдението за личното им познанство.
Сергей Нечаев с пълно право би могъл да бъде наречен "демон на революцията". Изцяло предан единствено на делото на което се е посветил, той действа изключително безскрупулно и без никакви морални задръжки, което е направило фамилията му нарицателна за подобни революционни методи. Лъжи, измами, кражби, шантажи, убийства са неразделна част от отношението му към околните, дори към съмишлениците. Йезуитското мото "целта оправдава средствата" напълно му приляга. Разбира се, не можем да твърдим, че коя да е революция би била успешна без известна доза йезуитщина или нечаевщина, но подобни методи до тогава не са довеждани до норма, а са ползвани крайно неохотно и след внимателно обмисляне на всички "за" и "против". Въпреки това на Нечаев не липсва лично обаяние, което често заблуждава хората, които не го познават.
Пръв за възможна среща на Нечаев с Ботев пише Евгений Волков през 1921 г. в неговата биография на Ботев. Той се позовава на спомените на Замфир Арборе-Рали според когото Нечаев се възползвал от посещението на българските делегати при Бакунин през лятото на 1869 г. и чрез връзките осигурени му от тях заминал през Румъния за Русия. Авторът заключава: "следователно няма нищо странно и неочаквано, ако той се е видял и с Христо Ботев", а на друго място за пореден път подчертава хипотетичността на предположението си: "непосредствени указания за личната връзка между Нечаев и Христо Ботев ние не намираме, но въпреки това, косвените доказателства за това наше предположение бяха такива, че превърнаха нашите подозрения в пълна увереност". Тази увереност се предава на по-късните автори и те вече без никакви съмнения пишат за среща (а някои дори и за две срещи) на Ботев и Нечаев. Убедеността почиваща на голи предположения се поддържа от Георги Бакалов, Михаил Димитров, Иван и Цвета Унджиеви и други изследователи на живота и делото на Ботев, както и в трудове за българо-руските връзки между революционерите на К. А. Поглубко и В. Я. Гросул. Споменатите автори не изчерпват всички занимавали се с въпроса, а са само представителна извадка на авторитети поддържащи убедеността във възможността за среща между Ботев и Нечаев.
Различните автори привеждат различни периоди през които Ботев и Нечаев биха могли да се срещнат. Михаил Димитров и Александър Бурмов например настояват на пролетта на 1869 г. по време на първото бягство на Нечаев от Русия, позовавайки се на показанията на другаря му Успенски дадени по време на процеса срещу него в които се изброяват поименно българските връзки на Нечаев. Показателно е, че сред изброените имена на български революционери не фигурира името на Ботев. По-късно Поглубко опровергава тази възможност, обръщайки внимание на факта, че Нечаев напуска Русия през западната й граница, а не югозападната през Румъния, и пристига в Швейцария през Белгия. Феликс Моисеевич Лурье в биографията на Нечаев също отбелязва: "Напускайки Москва на 3 март 1869 година, Нечаев минал през Белгия и на 17-и благополучно пристигнал в Женева."
Така периодът през който е възможно Ботев и Нечаев да са се срещнали е отместен към лятото на 1869 г., когато Нечаев се връща в Русия, в края на същата година, когато е принуден отново да емигрира, или дори през двата възможни периода според Иван и Цвета Унджиеви. Вероятната възможност за среща в края на 1869 г. също отпада. Отново ще дадем думата на Лурье: "Нечаев и неговата спътница на 15 декември 1869 година благополучно минали пограничната станция Вержболово и продължили нататък през Кьонигсберг към Швейцария". Така като единствен възможен период през които Ботев и Нечаев биха могли да се срещнат остава лятото на 1869 г., както предполага и Евгений Волков въз основа на много по-малко известни му сигурни данни.
В началото на юни 1869 г. при Бакунин в Женева, с когото по това време Нечаев тясно си сътрудничи, пристигат двама представители на българската революционна емиграция. Единият от тях - Теофан Райнов - в спомените си пред доктор Макс Нетлау споделя: "С помощта на R. Sr. (втория посетител при Бакунин) Нечаев скоро след това, през август 1869 г., заминал за Русия през Измаил". Инициалите на този втори посетител, вероятно поради особености на почерка, Бурмов предава като R. St. В спомените от епохата никъде не се среща пълното му име. Според доктор Нетлау е търговец от Свищов, руския консул в Букурещ в донесение до Азиатския департамент съобщава, че бил от Гюргево, а Марко Балабанов, който придружава двамата представители при посещението им при Мацини в Лондон отбелязва, че единият бил от южна България (изглежда карловецът Райнов), а другият от северна. Според Бурмов отъждествяването на спътника на Райнов с Райчо Гръблев за пръв път е направено от Георги Бакалов без да са посочени някакви основания. За момента ще отбележим само, че данните за Райчо Гръблев, който е родом от Габрово и живее в Плоещ, не съответстват напълно на информацията за втория делегат, както и не е ясно какво налага дори и след Освобождението той да остава анонимен. Остава възможността ръкописните инициали да могат да бъдат разчетени като R. Gr., а в този случай руският консул и Макс Нетлау по различни съображения биха могли да са жертва на дезинформация, или ние да си мислим така, понеже животът на Гръблев не ни е известен в подробности, а и Успенски в показанията си го сочи като един от свръзките на Нечаев в Гюргево. Други свидетелства също говорят, че през тази година Гръблев живее в Гюргево.
(Теофан Райнов)
Неясно на какви основания Волков, а след него и всички, които са разглеждали въпроса, твърди, че Нечаев пристига в Румъния придружаван от другаря на Райнов. Сам Волков цитира спомените на Райнов пред Макс Нетлау, конкретно пасажа приведен малко по-горе от който става ясно, че Нечаев е заминал през август с помощта на Райчо Гръблев, а не заедно с него. Тук възниква въпросът къде се е намирал Гръблев когато помага на Нечаев? Дали при евентуалната им среща в Женева, или след като вече се е върнал в Румъния? Споменът на Райнов, че Нечаев заминава за Русия през август се потвърждава документално от Лурье. На 19 август в Букурещ е издаден сръбски паспорт на името на Степан Гражданович използван от Нечаев. Няколко документа от втората половина на юли показват, че двамата делегати вече са се върнали от Швейцария. На 16 юли групата Млада България пише писмо до Мацини от което научаваме някои от въпросите обсъждани между него и делегатите. В края на юли руският консул в Букурещ пише няколко донесения в които съобщава резултатите от пътешествието на пратениците и отбелязва, че донесли и голямо количество "разни позиви" и "съчинения с възмутително съдържание", но нито дума, че с тях са пристигнали и някакви руснаци. Тоест с пълно основание можем да предполагаме, че Нечаев пристига след тях, вероятно през август. В спомените си Арборе-Рали също косвено потвърждава, че Нечаев е заминал без да е съпроводен от някой от българите, тъй като Бакунин му дал препоръчително писмо до Каравелов в Букурещ. Пристрастието на Арборе-Рали към Каравелов ни кара да се усъмним в това. Мемоаристът разказва за писмо, което Бакунин получил от Нечаев след успешното преминаване на границата в което се описвала среща с Каравелов, колко много той е помогнал и бита му - как с жена си Наталия работи в печатницата. Последният битов детайл можем да приемем за реален факт, тъй като сходни описания срещаме и у други свидетели. Работата е там, че като цяло той е анахронизъм, защото Каравелов започва да издава вестника си чак през ноември. Нещо повече през август той въобще не е в Румъния, което подрива и друг спомен на Арборе-Рали според когото уж лично Нечаев му казал, че Каравелов по него пратил нелегални материали за българите студенти в Москва. В споменатите вече показания на Успенски името на Каравелов също не фигурира сред българските връзки на Нечаев. Наред с това няма никакви сигурни данни, че Каравелов и Бакунин до този момент са поддържали някаква връзка. Дори да е възможно Бакунин да е получил адреса на Каравелов от българските делегати, защо ще изпраща Нечаев при него, а не при хората с които лично се е срещал? Дори няма логика българите да дават адреса на Каравелов, чието положение в Румъния още не е много сигурно. Ако приемем, че все пак Бакунин е дал препоръчително писмо на Нечаев, а сериозни основания за съмнение в обратното няма, то препоръката ще е била до някой от лично познатите му Теофан Райнов или Райчо Гръблев. А това ще означава, че в Женева те не са се срещали с Нечаев. Според показанията на Успенски Нечаев разполага с връзки сред българите в Букурещ, Гюргево, Галац и Браила. Сред тях са знакови фигури в революционното движение като Иван Касабов, Димитър Ценович, Киряк Цанков, но много по знакови са липсите, които отбелязахме - на Каравелов и на Ботев.
(Михаил Бакунин)
Единствен Теофан Райнов съобщава, че Нечаев заминал за Русия през Измаил с помощта на Райчо Гръблев. Димитър Паничков в един свой спомен говори, че извадил сръбски паспорт на Нечаев и някой си Петровски с който заминали за Русия, след което през Шверцария му пратили пет наполеона за разноските и после писали на Каравелов да пита дали ги е получил. Вече обрисувахме моралния облик на Нечаев и това е едно от съображенията които ни карат да мислим, че човекът на когото дядо Паничков е помогнал не е той. В случая мемоаристът се заблуждава, или са го заблудили, че е помогнал на Нечаев. Друг момент, който поражда съмнение, че този човек е Нечаев, е разказът на Паничков, че "русите подушиха, че Нечаев и Петровски са в Браила, даваха награда 4000 рубли да ги обадят", което означава, че двамата нелегални са се задържали известно време в Браила, а нищо не дава основание да смятаме, че Нечаев се е задържъл по-дълго време в Румъния. Според Лурье в края на юли по новия стил той все още е в Женева и една от причините за забавянето му е липсата на средства. Дори да приемем, че е заминал в началото на август, това прави престоя му в Румъния не по-дълъг от няколко дена, вероятно колкото да се уреди издаването на сръбския паспорт, а след това не може никъде да се е бавил дълго, тъй като в началото на септември вече е в Москва.
(Димитър Паничков)
През август Ботев живее в Александрия и очаква назначение за учител по български език в Измаил. На 4 август училищното настоятелство в Измаил удовлетворява молбата на Ботев за назначаването му за учител по български език и Георги Шопов с телеграма го уведомява за това. На 9 август от писмо на Калевич в Александрия до Хр. Георгиев в Букурещ научаваме, че Ботев е напуснал града и не се знае къде е. На 18 август Ботев вече е в Измаил и уведомява училищното настоятелство, че може да заеме длъжността си. Въз основа на тази ограничена информация различни изследователи градят хипотези за среща на Ботев с Нечаев в Букурещ или Измаил. Единствено Илия Широков в спомените си говори, че дал на Ботев заем за пътуване до Букурещ когато напуснал Александрия, но споменатото писмо от 9 август отбелязва: "не знаем за де е тръгнал, че не са е обадил никому". Според Унджиеви именно чрез редакцията на в. "Тъпан", чийто сътрудник е и Ботев, той се е запознал с Нечаев. Всъщност, ако погледнем картата няма нищо изнедващо, че на път за Измаил Ботев вероятно е минал през Букурещ, но да се придава на тази възможност доказателствена тежест за предполагаемо познанство с Нечаев е абсурдно. Нещо повече, според Лурье, сръбският паспорт на Нечаев е издаден в Букурещ на 19 август, тоест един ден след пристигането на Ботев в Измаил.
Сред косвените доказателства за предполагаемата среща между Ботев и Нечаев се сочи и един спомен на Киро Ботев. Според него брат му Христо през пролетта на 1872 г. е арестуван заради някакъв катехизис. В този документ поддръжниците на хипотезата за среща между Ботев и Нечаев виждат нечаевия "Катехизис на революционера". Те твърдят, че Нечаев му го оставил когато са се срещнали. Проблемът е, че този документ никога не е бил предназначен за публикуване, тъй като Нечаев ясно е осъзнавал аморалността на принципите заложени в него и неприятието и отвращението които те могат да предизвикат и с пълно право не го е огласил. Първите сведения за документа и частичната му публикация, именно с оглед на изложените съображения, се появяват във връзка с процеса срещу нечаевците през 1871 г. Много по-вероятно изглежда споменатият от Киро Ботев катехизис да е бакуниновия "Революционен катехизис" публикуван през 1866 г.
За Ботев знаем, че още по време на учението си в Одеса се увлича от народническите идеи, чете Чернишевски, Писарев, Херцен и Добролюбов, но няма никакви сигурни данни за радикализация на възгледите му или някаква нелегална дейност до 1871 г. Първите сведения за активно участие в революционни кръжоци се отнасят именно към периода на учителстването му в Измаил. Поглубко цитира показания на Лазарев (Пилецки) пред руските жандармски власти през 1872 г., че в Измаил има кръжок в който влиза и Ботев, а руският консул в Галац Романенко през пролетта на 1872 г. пише за Ботев като за "българският учител в Измаил", което означава, че е влезнал в полезрението на ІІІ отделение още по времето когато е учител, тоест преди пролетта на 1871 г. В активността на Ботев във връзка с революционните дела Волков и Бакалов например са склонни да видят влияние от хипотетичната среща с Нечаев, но други като Будак и Унджиеви се съмняват тя да е оказала някакво значимо влияние върху Ботев. С последните няма как да не се съгласим, имайки предвид съмнителната възможност за среща между двамата. За някакво влияние на Нечаев върху Ботев пише единствено Димитър Ночев в спомените си: "Нечаев обичаше като революционер и другар. Пред мен за Нечаев говореше, че нещастен му бил краят. За неговите идеи също (говореше) – той се водеше по тях." Това известие е съмнително по няколко пункта. Напълно е възможно Волков, който отчаяно търси някакво потвърждение на хипотезата си за среща между Ботев и Нечаев, да е насочил Ночев към желаната информация, защото изглежда сам мемоаристът не е наясно за какво говори. За какъв нещастен край на Нечаев става дума, когато по онова време той си е жив и здрав, макар и затворен в Петропавловската крепост? От какви негови идеи се е водел Ботев, когато той не го споменава никъде в творчеството си, а и Нечаев по начало не е теоретик? Напротив, Ботев е далеч от нечаевщината и едно от най-ярките свидетелства за това е писмото до Драсов от 26 юни 1875 г., където пише: "Аз съм готов за целта да употребя сичките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди сичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…"
През периода на учителстването в Измаил Ботев действително изпитва силно влияние в посока радикализиране на възгледите му, но това влияние идва не от хипотетичната кратковременна среща с Нечаев, а е много по продължително, и вероятно се дължи на Николай Филипович Меледин (през 1872 г. е арестуван с румънски паспорт на името на Алеко Флореско), който преподава частни уроци по руски език в Измаил по времето когато и Ботев учителства там. На 5 ноември 1869 г. в брой 14 на в. "Тъпан" е публикувана бележка със заглавие "Руски фалшиви асигнации", чийто автор според Стефан Каракостов е Ботев, която защитава обвинените във фалшификации. В спомените си дядо Паничков разказва за този случай, твърдейки, че фалшивите турски бешлици и руски рубли ги правел Петър Татмата - Дългия, а Иванович (мемоаристът отъждествява имената Грималди, Иванович и Флореско) ги разменял. Полицаите ги мъчили, но те не се признали за виновни, като Иванович твърдял, че ги намерил в Болградската градина, където работел като надзирател, и накрая ги освободили. Паничков разказва още, че когато Ботев бил болен в Измаил ходил да го види. Сред книгите му били "Полярная звезда", "Колокол", Огарьов и Нечаев (вероятно става дума за някои от броевете на "Колокол" издаван от Нечаев и Огарьов през пролетта на 1870 г.). Стефан Каракостов отнася този спомен към есента на 1869 г., а Бурмов една година по-късно, но най-вероятно и двамата грешат, тъй като сигурно е установено, че Ботев е болен през втората половина на януари 1871 г., което е надлежно фиксирано в присъствената книга на училището. Дали тези издания са били предназначени за препращане в Русия, или са били лични, както казва Паничков, можем само да спекулираме, но във всеки случай те показват вероятни връзки на Ботев с руски революционери по това време, които категорично се доказват малко по-късно - непосредствено след спирането на "Дума...". Според Евгений Волков в Измаил Ботев се сдружил с някакъв учител когото определял като "ангелска душа". Иван Вазов, който познава Меледин под псевдонима Флореско, пише, че той е оказал решаващо влияние върху Ботев. В Браила и Галац през 1871-1872 г. те били почти неразделни. Вероятно именно чрез Меледин Ботев се запознава със социалните идеи на анархистите от епохата - Бакунин, Сен Симон, Фурие, Прудон - и усъваршенства позабравения френския език.
Меледин е роден през 1843 г. в Семеново, Нижегородска губерния, учи в местното уездно училище. Известно време се препитава със земеделие на Урал, след това работи в кантората на параходното дружество "Кавказ и Меркурий" в Самара и Нижни Новгород. Запозрян в революционна дейност той бяга в Одеса, а от там в Румъния. След ареста му през пролетта на 1872 г. румънските власти отказват да го предадат на Русия, но е принуден да напусне страната по свидетелството на Иван Вазов, може би в Добруджа. През 1879 г. работи като заместник началник на пристанището в Галац и прави постъпки за разрешение да се върне в Русия. Такова е дадено при условие, че ще се намира под полицейски надзор. Не е известно каква е съдбата му след това.

Използвана литература:
Будак, И. Г., Общественно-политическое движение в Бессарабии в пореформенный период, гос. изд. "Картя молдовеняскэ", Кишинев, 1959 г.
Бурмов, Александър, Избрани произведения в три тома, том 2, изд. на БАН, София, 1974 г.
Вазов, Иван; Събрани съчинения в двадесет и два тома, том шести, изд. "Български писател", София, 1976 г.
Волков, Евгений, Христо Ботев, изд. на ФАБ, София, 2009 г.
Гросул, В. Я., Международные связи российской политической эмиграции во 2-й половине ХІХ века, РОССПЭН, Москва, 2001 г.
Дафинов, Здравко, Безсмъртен и гениален. Автентичният Христо Ботев. Документална хроника за живота, творчеството и революционната му дейност, изд. "Изток-Запад", София, 2007 г.
Жечев, Николай, Христо Ботйов. Летопис за живота и дейността му 1847/1848-1876, изд. "Български писател", София, 2007 г.
Унджиев, Иван, Цв. Унджиева, Христо Ботев - живот и дело, изд. "Наука и изкуство", София 1975 г.

Интернет източници:

http://www.hist.msu.ru/ER/Etext/nechaev.htm
http://ak-protest.narod.ru/revolytkatexiz.htm
https://dlib.rsl.ru/viewer/01003048049#?page=43
https://history.wikireading.ru/277704
https://biography.wikireading.ru/131055

Пахимеровия "Цасимпаксин" и ролята му в българската история

В историографията отдавна битува мнението, че в двора на Ногай заедно с Иваил е убит и съратникът му "Цасимпаксин", както го нарича Пахимер. Според Иречек името трябва да се чете Касим бег. Той бил покръстен татарин на българска служба. Отначало служил на мицовия Йоан Асен, а после преминал на страната на Лахана. В последствие това мнение се поддържа от Златарски и Мутафчиев и преминава и у по-късните автори.
Причината за това погрешно в същността си мнение е натруфената проза на Пахимер, която не само е трудна за превод, но и създава предпоставка за многозначни интерпретации. Така например текстът с първото упоменаване на Касим бег по време на обсадата на Търново от Лахана през лятото на 1279 г. в превода на Михаил Войнов за ГИБИ Х има следният вид: "И още докато Асен беше вътре заедно с протостратора Касимбек, когото императорът бе удостоил с това достойнство, понеже по-рано бе благосклонен към Асен, разби ромейските войски." От текста не става много ясно кой по-рано е бил благосклонен към Асен - императорът или протостраторът - и кога по-рано, което позволява и хипотезата, че в последствие Касим бег преминава на страната на Лахана, тоест вече не е бил благосклонен към Асен. Авторът, обаче, пише от позицията на послезнанието на събитията, а това не бива да ни убягва при интерпретацията на разказа. От текста по-нататък става ясно, че Асен е изгубил благосклонността на Михаил VІІІ, който дълго време след позорното му бягство от Търново не го допуска в Константинопол. Също така в контекста на йерархичните отношения протостраторът може да загуби благосклонността на владетеля, но обратното е немислимо, тъй като това би го поставило по-високо от царя, а Пахимер с нищо не показва, че е против установения ред. Тоест смисълът на цитирания пасаж е, че преди бягството от Търново Михаил VІІІ е благосклонен към Асен и израз на тази благосклонност е назначаването на Касим бег за негов протостратор (главнокомандващ). В превода на Мирена Славова този пасаж изглежда така: "И докато Асен все още беше вътре, Лаханà заедно с Касим бег като протостратор (когото и императорът зачиташе със същата титла, тъй като първоначално беше благосклонен към Асен) разбиха много лошо ромейските военни сили." В този превод протостраторът вече категорично е посочен като поддръжник на Лахана. Остава въпросът защо Пахимер никъде изрично не отбелязва предателството му? Като знаем с какви епитети обсипва противниците на василевса, това изглежда най-малкото странно.
Следващият пасаж в който се появява Касим бег е разказът за убийството на Лахана, чиято съдба споделил. Този пасаж също се интерпретира в подкрепа на хипотезата за сътрудничество между двамата. Тук след споменаването на Асен и Лахана в посочените преводи Касим бег е наречен съответно "протостраторът му" от Войнов и "неговият протостратор" от Славова. Чий протостратор е Касим бег? Мнозинството изследователи приемат, че местоименията се отнасят към Лахана, най-вече заради участта, която споделят. Обаче същата участ за малко да сполети и мицовия Йоан, ако не е била намесата на Ефросина. Аргументът, че двамата са убити и следователно Касим бег е протостратор на Лахана е меко казано несъстоятелен. Разположението на сътрапезниците от двете страни на Ногай говори, че те не са съмишленици. Същевременно настаняването на Лахана срещу протостратора показва определено пренебрежение към него и претенциите му, принизявайки го до нивото на Касим бег, докато мицовия Йоан седи непосредствено до Ногай. Фактът, че Лахана по никакъв начин не реагира на това унижение, което недвусмислено показва, че се готвят да го изпързалят, още веднъж подчертава произходът му, сочейки ни че той не е запознат с дипломатическия етикет на епохата, а това слага точка на спекулациите, че е бил благородник, изказвани въпреки изричните свидетелства на Пахимер и Григора. Всеки уважаващ себе си благородник и още повече цар, поставен в такава ситуация, повдигаща въпроси за положението му, би вдигнал скандал или усещайки, че го пързалят, би се изнесъл на мига.
Пламен Павлов също се придържа към мнението, че Касим бег до края си е оставал протостратор на мицовия Йоан, а хипотезата за преминаването на страната на Лахана е доста спорна. По този въпрос той пише: "Повечето автори го смятат за покръстен във Визатия татарин, който станал протостратор на византийското протеже Иван Асен III (1279-1280). Приема се също, че той изведнъж преминал на страната на Ивайло, защото бил убит заедно с него, когато в пристъп на "лошо пиянство" Ногай заповядал да убият българския селски цар. Всъщност този човек не се е казвал "Касим" (име, което византийските автори пишат правилно!), нито пък е бил татарин. Най-вероятно името му било "Джасим бег","паша" (или нещо подобно), както може да се мисли от изписването "Цасимпаксин" у Георги Пахимер. Това ни кара да мислим, че той бил покръстен селджукски турчин или "туркопул". Такива хора имало във Византия по същото време и е съвсем естествено един малоазийски "динат" ("болярин"), какъвто бил преди Ивайловото въстание Иван Асен, да бил свързан с подобни личности. По всяка вероятност т.нар. "Касим бег" си оставал Иван-Асенов протостратор и при "визитата" в двора на Ногай."

Използвана литература:
Гръцки извори за българската история, том Х, съст. М. Войнов, изд. на БАН, София, 1980 г.
Радева, Дора, "Ивайло срещу Иван Асен III и Георги I Тертер - спорът за правото на истинския цар" в Исторически преглед, кн. 3-4, 2006 г.
Славова, Мирена, "Шеста книга от Историята на Георги Пахимер като извор за историята на възобновеното Българско царство (нов превод с бележки и коментар)" в Българско царство (Сборник в чест на 60-годишнината  на доц. д-р Георги Н. Николов), УИ "Св. Климент Охридски", София, 2018 г.

Интернет източници: