Приемственост или прекъсване?

"Приемственост или прекъсване? Съдбата на късноантичното население в Северна България през VII–VIII век

Настоящата статия е написана като пряк отговор на една тревожна тенденция в българското обществено пространство – все по-настойчивото налагане на теории за пряк и непрекъснат тракийски произход на българите, които често не се основават на научни факти. В последните години ставаме свидетели как се подменя академичният дебат с емоционални твърдения, а научните институции и доказателственият метод биват целенасочено дискредитирани. На пазара се появиха множество книги от автори, които можем да наречем "псевдо-пророци" на миналото. Те предлагат на публиката атрактивни, но недоказуеми хипотези, които експлоатират националната гордост и създават фалшива представа за хилядолетна приемственост. Този процес води до опасно размиване на границата между сериозната наука и популярната митология. Целта на тази статия е да се противопостави на тази вълна от спекулации, като предложи ясен, структуриран и базиран на конкретни археологически и исторически извори анализ. Вместо да се осланяме на предположения и аргументи от мълчанието, тук се прави опит да се отговори на ключовия въпрос за съдбата на завареното население в Северна България чрез данните, с които науката реално разполага. Статията е призив за връщане към фактите и трезвата научна преценка в дебата за корените на българската народност.

Увод

Въпросът за демографската и културна приемственост в земите на юг от Дунав след края на късната античност е фундаментален за разбирането на процесите, довели до формирането на средновековна България. Историографията отдавна дебатира съдбата на завареното население, носител на късноримската провинциална култура. Настоящият анализ се фокусира върху територията на Северна България (провинция Втора Мизия и части от Крайбрежна Дакия) и цели да отговори на ключовия въпрос: съществува ли доказателствена база за продължаващо, организирано присъствие на късноантичното население през VII–VIII век, или данните сочат към дълбок демографски и културен разрив? Аргументите, представени тук, подкрепят тезата за прекъсване, базирайки се на археологически и исторически свидетелства.

1. Крахът на късноантичната градска цивилизация

Краят на VI и първите години на VII век бележат драматичен и окончателен срив на римската/ранновизантийската урбанистична и административна система в Северна България. Това не е процес на бавен упадък, а на бърз и насилствен колапс, пряко свързан с аваро-славянските нашествия след пробива на дунавския лимес около 602 г. Археологическите проучвания на почти всички големи градски центрове и крепости разкриват една и съща картина: масивни разрушения, пластове от пожари и внезапно изоставяне. Никополис ад Иструм, един от символите на римската цивилизация в региона, престава да съществува като градски център. Последните монетни находки са от времето на император Фока (602–610 г.), след което животът в очертанията на крепостта спира за векове [1]. Нове (край Свищов), седалище на Първи италийски легион, споделя същата съдба. Укрепленията са преодолени, а последвалият живот е спорадичен и няма нищо общо с организираната структура на римския град [2].

Този модел на колапс не е изолиран случай, а се потвърждава от данните от цялата територия на Северна България. Рациария (до с. Арчар, Видинско), столицата на провинция Крайбрежна Дакия, е превзета и разрушена от аварите през 586 г. и никога не е възстановена като градски център [3, 4]. Дуросторум (Силистра), един от най-големите военни и църковни центрове по Дунава, също показва ясни следи от разрушения и прекъсване на градския живот в началото на VII век. Въпреки огромното му значение, липсват данни за функциониращи християнски общности до възстановяването на града в рамките на българската държава [5]. Крепостта Ятрус (до с. Кривина, Русенско) е напълно унищожена от пожар в началото на VII век, а по-късно върху руините ѝ се настанява селище от славянски тип, демонстрирайки заселване "върху руини", а не приемственост [6, 7].

Дори в Абритус (Разград), след унищожението на късноантичния град с неговите големи базилики, в непосредствена близост се появява прабългарски езически некропол – пряка илюстрация на културния и религиозен разрив [8, 9].

Крахът не е само физическо разрушение. Това е разпад на цялата социално-икономическа тъкан: администрация, пътна мрежа, търговия, елитарна култура и църковна организация. Масовото обновяване и новото монументално строителство се наблюдават едва през XI–XII век, често върху античните руини, но без доказателства за непрекъснатост на местното население.

2. Мълчанието на некрополите: Демографският и религиозен разрив

Може би най-категоричният аргумент в полза на тезата за прекъсване е липсата на християнски некрополи от VII–VIII век. Погребалният обред е изключително консервативен елемент на всяка култура и е най-добрият археологически маркер за културна и религиозна идентичност. В Северна България са проучени стотици късноантични некрополи (IV–VI век) с хиляди гробове, които ясно демонстрират утвърдената християнска погребална практика – трупополагане в посока запад–изток, липса на гробни дарове, често с християнски символи [10]. След началото на VII век обаче настъпва археологическа "дупка", която продължава повече от два века, до официалното Покръстване през 864 г. На знакови обекти като Шуменската крепост, Девня или Нове липсват сигурни данни за християнски погребения от този "тъмен" период [11]. Тази демографска и религиозна празнина е особено показателна именно на местата на големите, разрушени градски центрове. В Дуросторум, който е бил важен епископски център, не са открити християнски гробища от този период. На територията на унищожената Рациария, както и в крепостите Нове и Ятрус, картината е идентична – пълна липса на християнски некрополи. Контрастът е особено силен в Абритус, където след разрушаването на града с неговите големи базилики, християнската погребална традиция изчезва безследно, за да бъде по-късно заменена от езически некропол в съседство [9]. Спорадичните находки на кръстчета-амулети или други християнски предмети не променят тази картина. Те могат да бъдат обяснени като преизползвани артефакти, плячка, наследство или да са с неясен контекст, но не формират организирани некрополи, които да свидетелстват за съществуването на компактни християнски общности.

3. Настъплението на нов свят: Нови археологически култури

Природният и демографски вакуум, оставен след колапса на византийската власт, е запълнен от носителите на нови, коренно различни културни модели. Археологическата карта на Северна България за VII–VIII век е доминирана от материална култура, свързвана със славянските общности: типични неукрепени селища със землянки, ръчно изработена керамика от типовете "Прага-Корчак" и "Пенковка", и погребален обред чрез кремация (изгаряне на мъртвите) [12]; и от археологически комплекси, свързвани с прабългарите: некрополи с трупополагане (инхумация), но с нехристиянски (езически) характеристики – специфична ориентация на гробовете, различна от християнската, поставяне на дарове (съдове с храна, оръжия, накити) и понякога ритуално убити животни. Такива некрополи са открити край Девня, Нови пазар и др. Ключовият момент е, че тези нови материални култури не се смесват и не надграждат античното наследство в този ранен етап. Те създават свои селища и некрополи на нови места, често в близост до реки, и демонстрират пълен културен разрив с предходната латинско-християнска традиция. Това е в пълно съзвучие с класическата теза на Васил Златарски, че след аваро-славянските нашествия „обелтите“ – романизираното население, изчезват като организирана социална структура [13].

4. Анализ на хипотезите за приемственост

Въпреки тежестта на горните аргументи, в научния дебат съществуват и хипотези за някаква форма на приемственост. Те обаче не намират солидна опора в археологическите данни за Северна България. Основен аргумент за приемственост често е оцеляването на древни имена.

В Северна България обаче оцеляват предимно имената на големи географски обекти (хидроними) като Дунав (Danuvius), Искър (Oescus), Янтра (Iatrus), Осъм (Asamus). Те лесно се възприемат от новодошло население. В същото време имената на градове и селища почти изцяло изчезват или са заменени със славянски. Някои изследователи допускат, че християнството е оцеляло тайно, без да оставя археологически следи. Това е *argumentum ex silentio* (аргумент от мълчанието) – то е недоказуемо и противоречи на научния принцип, който изисква положителни доказателства. Трудно е да си представим общност, която в продължение на осем поколения пази вярата си, без това да се отрази по никакъв начин на погребалните ѝ обреди. Възможно е малки групи от късноантичното население да са намерили убежище в труднодостъпни планински райони, например в Предбалкана. Такива групи обаче биха били демографски незначителни, бързо асимилирани от обкръжаващата ги нова среда и не биха могли да съхранят и предадат културната и езикова традиция на Римската империя.

Заключение:

Съвкупността от археологически и исторически данни за Северна България не предоставя убедителни доказателства в подкрепа на тезата за мащабна демографска и културна приемственост на късноантичното население през VII–VIII век. Централен за този извод е въпросът за религиозната приемственост. Тъй като модерните теории, критикувани в увода, претендират за пряко наследяване именно на завареното "тракийско" население, трябва да се подчертае, че към VI век това население е било напълно и трайно християнизирано. Следователно, всяка теза за масова демографска приемственост е несъстоятелна, ако не може да докаже запазването на основния културен и духовен маркер на тази общност – християнската религия. Напротив, фактите сочат към дълбок разрив, характеризиращ се с пълен колапс на късноантичната селищна мрежа и административна структура, демографска "дупка", видима в липсата на християнски некрополи за период от над 200 години, и налагане на изцяло нови археологически култури, със собствени селищни модели, бит и погребални практики, различни от християнските. Това не изключва напълно оцеляването и последващата асимилация на отделни индивиди или малки групи, но от гледна точка на мащабните исторически процеси, завареното население в Северна България губи своята културна, езикова и религиозна идентичност и не представлява основен демографски и културен субстрат в процеса на формирането на средновековна България и нейната материална култура. Ситуацията е различна в земите на юг от Стара планина (Тракия и Родопите), където византийският контрол е по-траен и данните за приемственост са значително повече, което само подчертава спецификата на процесите в Северна България.

Използвани източници:

1. Poulter, Andrew. *Nicopolis ad Istrum: A Roman, Late Roman and Early Byzantine City*. London, 1995.

2. Biernacki, A. et al. *Novae – The Legionary Fortress and Late Antique Town*. Poznan, 2018.

3. Vagalinski, L. "Ratiaria: the End of the Roman City and the Beginning of a Mediaeval Settlement on Its Ruins". In: *The Roman and Late Roman City. The International Conference, Veliko Turnovo, 26-30 July 2000*, Sofia, 2002, 345–351.

4. Иванов, Т. "Рациария. Проучвания върху историята на града". – *Разкопки и проучвания*, III, 1951, 1–28.

5. Атанасов, Г. *Дуросторум-Дръстър-Силистра. Към историята на един средновековен град*. Силистра, 2002.

6. *Iatrus-Krivina. Spätantike Befestigung und frühmittelalterliche Siedlung an der unteren Donau*. Schriften zur Geschichte und Kultur der Antike. Berlin, 1982-1991.

7. Станилов, Ст. "Селището върху развалините на късноантичната крепост Ятрус при с. Кривина, Русенски окръг, и проблемът за приемствеността между късната античност и ранното средновековие". – *Археология*, 1983, кн. 1–2, 69–85.

8. Иванов, Т. *Абритус. Римски град в Долна Мизия*. Том 1. София, 1980.

9. Михайлов, Ст. "Прабългарски некропол при с. Хума, Разградско". – *Археология*, 1968, кн. 2, 49–59.

10. Генчева, Елена. "Християнски некрополи от ранновизантийската епоха в Мизия", *Археология*, 1998, кн. 2.

11. Станилов, Станислав. *Славяните в българските земи до образуването на българската държава*. София, 2008.

12. Гюзелев, Васил. "Славяни и българи в земите на север от Стара планина (VII–IX в.)", *Исторически преглед*, 1992, кн. 5.

13. Златарски, Васил. *История на българската държава през средните векове, том I, част 1*. София, 1918 (фототипно издание 1994).

Автор: Ивайло Минков"

Как българската държава "спасява" евреите

 

"Работата ми в Гюмюрджина се изрази, доколкото си спомням в следното: най-напред съставих списък на всички евреи. Последния бе съставен по картотеката на полицейското комендантство. След това съвместно с войската и полицията бе извършена блокада на града. Преди това бяха формирани комисии от офицери и войници, които в деня на блокадата отиваха в определените им къщи от гдето след даването на половин час време на евреите, за да вземат най-необходимото, последните бяха отвеждани в определения предварително тютюнен склад. Тук, от комисия в състав директора на Б.Н.Б., данъчния началник и помощник кмета на града, бе извършен обиск на задържаните, за изземане парите и ценостите им. По-следните бяха внесени в Б.Н.Б. по блокираната сметка на комисаря. В лагера евреите престояха два дни. За изхранването им бе организирана кухня. Получаваха храна три пъти на ден. За образуване на лагера, изхранване на евреите и вътрешния ред в лагера имах писмена инструкция. По силата също така на писмена инструкция стана и извозването на евреите за старите предели на страната. Последното се извърши с вагони, като на хората бе раздадена храна за три дни. Във всеки вагон се постави съд за малка и голяма нужда и съдове за вода. Охраната на ешалона бе поверена на полиция. След извозване на евреите, се пристъпи към описване на покъщнината на запечатените къщи, и отнасянето ѝ в предварително определен за целта склад, където вещите бяха складирани по вид. Всичко това се извърши от комисии тричленни в състав две служебни лица и един почтен гражданин. Всичката тази работа се извърши по четвъртата и последна писмена инструкция. След привършването на тази работа, предадох всички протоколи по запечатването и описването, заедно с ключовете и всички други книжа на делегата на местната еврейска община г-н Юрдан Райнов – кмета на Гюмюрджина. Той бе впоследствие натоварен от комисарството с ликвидирането на събраното имущество, по силата на наредбата изработена и одобрена от Министерския съвет. Пропустнах да отбележа, че приемането на покъщнината в общия склад бе възложено на една петчленна комисия с председател директора на Б.З.К.Б. След всичко това, към край на м. март по телефонното нареждане на г-н комисаря се завърнах в София. Доколкото си спомням от гр. Гюмюрджина бяха изселени около 900 души евреи."

Илия Добревски, инспектор при КЕВ.

За "славната" армия и зародиша на фашизма

Офицерът за свръзка в щаба на фелдмаршал Макензен полковник фон Лустиг-Преан на 20 февруари 1916 г. докладва в генералния щаб: "Българите не оставиха да мине неизползувано времето на окупация на Източна Сърбия и Македония. С безцеремонност и бруталност те въведоха в тези райони нова власт, която върши цялата работа, и, разбира се, тя няма да остане без успех. Дейността по побългаряването може да се характеризира в две големи направления: унищожаване на висшите и средни слоеве на населението (интелигенцията) и насилствено въвеждане на българския език. Както е известно, по-голямата част от сръбската интелигенция – чиновници, учители, попове, адвокати и пр. – се оттегли заедно с остатъците на армията, но част от нея постепенно се върна обратно (поради физически и материални трудности). Тази част, подобно на първоначално останалата, навярно едва ли вече може да се намери в окупираните райони. Тя е „заминала за София“ – както гласи българският израз, станал вече пословичен. Тези хора, смятани за подозрителни и съдени по съкратената процедура, биваха предавани на един български патрул (най-вече комитаджии) със заповед да ги отведе „в София“ и на следващия ден да се върне без тях. При това разстоянието не бе от значение – дали 20 или 200 км. Патрулът веднага вземаше със себе си лопати, изчезваше в планините и след кратко време се връщаше обратно без задържаните лица. Българските офицери не крият това правосъдие. По-скоро те се хвалят с него."

Колко голяма е българската полева армия през втората половина на ХІV век?

В историографията отдавна е изказано обоснованото предположение, че ранната османска държава онаследява част от институтите на покорените народи. Такъв институт в частност е войнушкият (от "войнук" турско произношение на славянското "войник"). Османските хронисти разказват, че по време на "невернишкото управление" войнуците са принадлежали към "аскери тайфесинден" ("групата на военните", според Хюсеин) и били "стари спахии" (по Идрис Битлиси). Саадеддин и Хюсеин пишат, че инициативата за създаването на войнушкия корпус била на румелийския бейлербей Тимурташ паша по времето на султан Мурад І. Вера Мутафчиева предполага, че войнуците по начало са създадени като военнопомощна част зачислена към султанските конюшни, но редица факти показват, че поне през първия век на османската власт те са използвани като редовна бойна част. Евгений Радушев цитира документи приведени от турския историк Йомер Лютфи Баркан които говорят за участието им в бойните действия. Законодателен акт от първата половина на ХVІ век постановява: "Тяхната задача е да залавят езици, да разузнават територията на противника и да изпълняват други военни задължения. Поради това, че войнуците са на действителна военна служба, те са напълно освободени от плащането на данъци... да не се допускат липси и недостатъци в бойното снаряжение и в средствата им за защита...", друг закон от 1516 г. забранява да "бъдат заставяни да косят трева, да сушат сено и да набавят дърва за огрев", тоест да изпълняват военнопомощни функции, каквито са по-късните им задължения. Споменаването на "джебелю воюнуци" (войнуци с ризници) в редица ранни описи също навежда на мисълта, че са ползвани като редовна бойна част. През 1433 г. бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер отбелязва, че сред покорените христиански народи султана набирал войска срещу заплащане. Можем да предположим, че в тези ранни години на османската власт войнуците освен данъчни привилегии са получавали и парично възнаграждение за участието им в походи. В последствие остават само данъчните привилегии, като в течение на шестнадесети век войнушкият корпус постепенно започва да изпълнява изцяло военнопомощни функции, макар все още да се срещат и "джебелю воюнуци" предимно в приграничните санджаци Босна и Смедерево. За тях може би се отнася известието на Ханс Дерншвам, който край Темешвар ги видял въоръжени с копия, но във вътрешността на страната срещнатите от него войнуци са зачислени към султанските конюшни. Освен постепенното им привеждане към изпълнение на военнопомощни задачи, част от войнуците въобще са извадени от категорията на военните и са приравнени към останалата рая.

Данните от войнушки опис от 1529 г. за санджаците Никопол, София и Кюстендил показват едно устойчиво съотношение на войнушките към редовите ханета от 1:10, или един военнозадължен на 55 души население, което е около 1,8% от населението. Според османската норма един от трима войнуци непосредствено участва в поход, а това прави реалната полева армия около 0,6% от цялото население. За размера на българската полева армия през ХІV век разполагаме с две цифри, отнасящи се към 1330 и 1332 г. - съответно 12 000 и 10 000 души без наемните или съюзни татарски отряди. Тези цифри отговарят приблизително на население от 1 700 000 до 1 900 000. В "Бележки за броя на населението в късносредновековна България" предположихме, че населението през 60-те години на ХІV век в "трите Българии" е общо малко над 1 100 000, което представлява около 2/3 от населението преди чумната епидемия. Сравнително близките данни, които получаваме по метода предложен в "Бележките" и пресметнатото тук съотношение на полевата армия към броя на населението, показват относителната надеждност на изчисленията и на данните за размера на полевата армия получени от ромейските хронисти. Въз основа на "Бележки..." можем да предположим, че полевата армия през 70-те и 80-те години на ХІV век е била с размер от шест-седем хиляди души, а през последното десетилетие едва ли надвишава три хиляди и то с известна доза фантазия.

Използвана литература:
Йорданов, Кръстьо, "Войнушкото население и общата демографска ситуация в западните и югозападните български земи през първата половина на ХVІ в. (според османски регистри от 1529-1530)" в Македонски преглед, кн. 1, 2016 г., изд. на Македонски научен институт, София.
Мутафчиева, Вера, "Към въпроса за положението на войнушкото население" в Известия на Държавната библиотека „Васил Коларов“ за 1952 г., София, 1953 г.
Радушев, Евгений, "Место вооруженных сил в структуре османской феодальной системый на Балканах" в Османская империя: государственая власть и социально-политическая структура, Москва, 1990 г.
Радушев, Евгений, "Османската гранична периферия (серхад) в Никополския вилает през първата половина на ХVІ век" в Българският шестнадесети век, изд. на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", София, 1996 г.

Бележки за броя на населението в късносредновековна България (втората половина на ХІV в.)

През 1366 г. в писмо до папа Урбан V генерала на миноритите де Витербо съобщава, че във Видинско са покръстени в католицизма 200 000 души, което съставлявало около 1/3 от населението на страната. Според Д. Аркадиев сведението означава, че тези 200 000 души са повече от 1/4 и по-малко от 2/5 от населението, т. е възможната грешка при определянето на числеността е в рамките на +/– 10%. За размера на териториите на Видинско, Търновско и Добруджанско към 1365 г. Аркадиев дава съответно 20 000 км2, 85 000 км2 и 19 000 км2 (Кондов привежда следната площ съгласно "България към средата на XIV в." на Дуйчев и Йончев - съответно 12 000, 85 000 и 18 000, към които цифри ще се придържаме и ние) като определя гъстота на населението пак съответно на 30, 25 и 13 души на км2. Според Н. Тодоров обаче, територията на санджака Видин в края на XV в. е 10 935 км2, което вероятно отговаря по-точно на територията на царството от посочването на Д. Аркадиев, който смята Софийско за територия на Видинското царство. Това пък повдига въпроса за достоверността на данните на де Витербо. Аркадиев, който безусловно приема абсолютната цифра на де Витербо не е съгласен с Кондов, който дава средна гъстота от 12,8 до 16 души на км2 за края на XIV в. Изводите на Кондов пък се основават на два частни случая на села от Атон и нарастването на населението им в рамките на пет века. Конкретния пасаж от писмото на де Витербо, който ни интересува, гласи: "Моят босненски викарий в Босна определи за тази област на кралството и на викариата осем подведомствени нему братя от нашия орден, които в разстояние на петдесет дни са покръстили повече от двеста хиляди души. И за да не би да се яви някакво съмнение за техния брой, по кралска заповед всички покръстени поименно са били вписани в официален списък. Както ни пишат, от населението на тази страна не е обърната дори една трета част." Елементарните сметки показват, че подобна бурна дейност е физически невъзможна според цитираните данни, тъй като означава, че всеки един от осемте братя минорити е покръщавал по един схизматик на всеки три минути и то при условие, че работи денонощно. Смущава обаче фактът, че покрай разказа за осемте монаси и настояванията за повече от тях, ни в клин ни в ръкав се споменава "Видин, славен и голям, където братята се намират в голям брой" (?). Дали, съдейки по контекста, авторът не иска да каже, че е възможно да се загубят душите спечелени от осемте францисканци, така както има опасност да бъде загубен Видин, въпреки, че там братята са повече, т. е. известието за осемте францисканци и покръстените от тях хора не се отнася към Видин? В хроника на миноритите писана от Блазий де Залка (след 1417 г.) мисията на осемте францисканци определено е отнесена към "България и други съседни на Унгария кралства", т. е. има основания да предполагаме, че тези 200 000 души уж покръстени от тях не са само българи, откъдето следва, че, дори цифрата да е достоверна, тя не може да служи като ориентир за числеността на българите. Това потвърждава и горното съображение, че мисията на осемте не се отнася до Видинско, или поне не е само до Видинско, а по-скоро до целия босненски викариат.

При сметките по-долу ние ще изхождаме от реалиите през разглеждания период и максимално близки по време данни. Един общ поглед към демографските процеси през късното средновековие ни дава следната картина - непосредствено след чумата в средата на XIV в. населението намалява с 1/3 спрямо броя преди нея, последвалата поредица от епидемични вълни до средата на XV в. го редуцира с още 1/3, а след това се наблюдава растеж, който към втората половина на XVI в. води до възстановяване на числеността до нивото от преди чумата. Тоест теоретично, ако знаем числеността в някой от тези периоди бихме могли да предположим каква е била тя и в останалите (по същността си метод аналогичен на използвания от Кондов, но с предимството да е с по-малка хронологическа разлика, което позволява да се сведе до минимум възможното отклонение). Пренебрегваме процесите на ислямизация, които на този ранен етап се изразяват в стотни от процента за година и на практика не се отразяват съществено на демографския ръст на немюсюлманското население, както показват данните от регистъра за 1491 г. В санджак Видин през 1560 г. има общо 970 селища от които 530 в султанските хасове, 87 са в охраннически тимари, а останалите в спахийски. Тоест в тимарската система влизат 440 селища срещу 421 в тимарския опис от 1454/5 г. Вера Мутафчиева условно нарича "свободни" селищата, които до 1560 г. не са обхванати от османската ленна система. Това са предимно селища на население ползващо се от специален фискален режим, чийто статут през XVI в. постепенно е приравняван с останалата рая и е включено в султанските хасове. На базата на относително увеличения брой селища в системата на тимарите бихме могли да предполагаме аналогично увеличение и на общия брой (увеличаването на тимарските селища, обаче може да се дължи и на чисто административни мерки). Така общия брой селища в санджак Видин към 1454/5 г. вероятно е бил 928. Тъй като за този период знаем и средния брой ханета на селищата от тимарската система - 15,73 - бихме могли да го съотнесем към общия брой селища, а в този случай за броя на ханетата в санджака получаваме 14 597, което при използване на приетия за хане коефицент 5 дава 72 985 жители на санджака, които са половината от броя на населението след първата вълна на чумната епидемия. Или за втората половина на XIV в. имаме средна гъстота на населението във Видинското царство 12,16 души на км2. Използвайки съотношението на ханетата между санджаците от края на XV в., за санджак Силистра, обхващащ западното черноморие с територия ок. 38 000 км2, получаваме средна гъстота за втората половина на XIV в. 4,13, като населението му е приблизително по равно разпределено между северната и южната му части; за санджак Никопол с площ ок. 36 000 км2 - северната част на Търновското царство - получаваме 6,21; за санджак София с площ ок. 12 000 км2, също влизащ в пределите на Търновското царство до средата на 80-те г. на XIV в. - 20,43; останалата част на Търновското царство през 60-те г. на XIV в., ок. 37 000 км2, обхваща земи от бъдещите санджаци Паша (17 000 км2) и Силистра (20 000 км2) със средна гъстота на населението ок. 11,74 души на км2. Или за Търновското царство през 60-те г. на XIV в. имаме средна гъстота на населението 10,66 души на км2. Общо за "трите Българии" средната гъстота е 9,79 души на км2 непосредствено след първата вълна на чумната пандемия, а населението на всяка от "трите Българии" в абсолютни числа е около 145 000 за Видинско, 900 000 за Търновско и 75 000 за Добруджанско. Заради на практика неизвестните за тези земи ефекти на чумата, предполагам, че възможното отклонение от тези стойности е +/– 15%. Демографските загуби в районите на бойни действия могат да стигнат до няколко десетки процента, но спрямо цялото население едва ли надхвърлят няколко процента (не са пренебрежими, тъй като евентуално биха мултиплицирали ефектите на чумата, но измерението им за момента е чисто умозрително). Емиграцията, подобно на ислямизацията на този етап, също няма значителна роля при определяне демографския облик на района при наличието на много свободни земи за усвояване следствие на слабата заселеност. Още от епохата на кръстоносните походи разполагаме със сведения за обширни пущинаци на северозапад и североизток и нищо не ни дава основание да предполагаме, че това положение се е променило към времето на османското нашествие, още повече, че от първите векове на османската власт разполагаме със законови актове с които се полагат грижи за вътрешната колонизация, а и самите данни от данъчните описи кореспондират с известията от по-ранните наративи. Косвено потвърждение за слабата заселеност на територията между Балкана и Дунав са известията за преселенията на значителни по брой (няколко хиляди) чужди етнически групи с позволението на българските владетели през XIII-XIV в., преките археологически данни за слабата заселеност на североизтока представени от Георги Атанасов и хипотезата на Камен Станев за преселване на население от юг на север по времето на първите Асени.

Погледнато в перспектива числеността на населението на тези територии е продължавала да намалява. В края на ХІV в. вероятно е била 50% от броя преди чумната епидемия. Изразено в абсолютни числа: около 110 000 души във Видинско; около 650 000 за Търновско и около 55 000 за Добруджанско. Проблемът на Търновско обаче е, че от 70-те години непрекъснато губи територии от османлиите, а с тях и населяващите ги жители. Поради това, вместо 650 000 души изчислени за края на ХІV в. при запазена територия, населението на Търновско е много по-малко и пропорционално намалява с намаляването на територията. В края на 70-те години царството вече е загубило Тракия, а населението му е станало около 450 000; през 80-те години губи Софийско, Подбалкана и части от източния край на Мизия с което подвластното население остава около 160 000 - 170 000.

Използвана литература:

Аркадиев, Димитър, "Населението на България през Средновековието VІІ-ХІV в." в Население, кн. 2, 1986 г.

Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.

Боянич-Лукач, Душанка, Видин и видинският санджак през 15-16 век, изд. "Наука и изкуство", София, 1975 г.

Гандев, Христо, Българската народност през XV век, изд. "Наука и изкуство", София, 1989 г.

Георгиева, Цветана, Пространство и пространства на българите ХV-ХVІІ в., изд. "ЛИК", София, 1999 г.

Георгиева, Цветана, Н. Генчев, История на България в три тома, том ІІ, ИК "Анубис", София, 1999 г.

де Залка, Блазий, Из "Хроника на братята от ордена на миноритите в Босна и Унгария" в Латински извори за българската история, том V, изд. на БАН, София, 2001 г.

Кил, Махиел, "Свищов и районът през ХV-ХІХ век. Поселищна история, историческа демография и последици от войните в една равнинна област в Дунавска България" в История на мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания, София 2001 г.

Ковачев, Румен, "Сходства и различия в демографските процеси на територията на днешна северна България и югозападните български земи през втората половина на ХV век" в Българският петнадесети век, изд. на народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", София, 1993 г.

Ковачев, Румен, "Населението на Габрово от средата на ХV до края на ХVІІ в. Демографски аспекти и именна система" в сп. Исторически преглед, кн. 9, 1991 г.

Кондов, Никола, "За броя на населението в България към края на ХІV в." в сп. Исторически преглед, кн. 5, 1968 г.

Клайнер, Блазиус, История на България от 1761 г., изд. на БАН, София, 1977 г.

Матанов, Христо, Възникване и облик на Кюстендилския санджак (XV-XVI век), ИФ-94, София, 2000 г.

Станев, Камен, "Миграцията от Тракия към Северна България в края на XII – началото на XIII век и нейните последици" в Средновековният българин и "другите", университетско изд. "Св. Климент Охридски", София, 2013 г.

Тодоров, Николай, М. Тодорова, "Проблеми и задачи на историческата демография на Османската империя" в сп. Балканистика, кн. 2, 1987 г.

Тодоров, Николай, "За демографското състояние на Балканския полуостров през ХV-ХVІ в." в Годишник на Софийския университет, том LІІІ, 1959 г.

Цветкова, Бистра, "За етническия и демографския облик на Видин през ХVІ в." в Известия на етнографския институт и музей, том VІІ, София, 1964 г.

Boykov, Grigor, "The human cost of warfare: population loss during the ottoman conquest and the demographic history of Bulgaria in the Late Middle Ages and Early Modern era" in The Ottoman conquest of the Balkans. Interpretations and research debates, Wien, 2016

Интернет ресурси:

https://www.pravoslavie.bg/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8/

http://mglishev.blog.bg/history/2013/01/13/opit-za-prebroiavane-naselenie-na-bylgariia-kym-1315-1320-g-.1041827

http://spisaniestatistika.nsi.bg/page/bg/details.php?article_id=84

http://spisaniestatistika.nsi.bg/page/bg/details.php?article_id=95&tab=bg

Войниците по примери от Стогодишната война

I. Възраст при първо постъпване на служба (от 208 души с известни дати на рождение и първо постъпване на служба)

до 16 г. - 10,6%

16 до 20 г. - 37,5%

21 до 25 г. - 26,4%

26 до 30 г. - 13,9%

31 до 35 г. - 5,3%

36 до 40 г. - 2,4%

41 до 45 г. - 2,4%

46 до 50 г. - 1%

51 до 55 г. - 0,5%

II. Възраст на края на военната служба (от 212 души с известна възраст)

21 до 30 г. - 13,7%

31 до 40 г. - 27,8%

41 до 50 г. - 26,4%

51 до 60 г. - 20,8%

61 до 70 г. - 9%

71 до 80 г. - 1,9%

81 до 90 г. - 0,5%

около 1/5 от тях умират в бой

III. Време между последната военна служба и смъртта (от 246 души с известна последна служба и дата на смъртта)

до 3 г. - 44,3%

3 до 5 г. - 12,6%

6 до 10 г. - 16,3%

11 до 15 г. - 9,3%

16 до 20 г. - 5,3%

21 до 30 г. - 6,9%

над 30 г. - 5,3%

IV. Продължителност на службата (от 243 души)

до 10 г. - 18,9%

11 до 20 г. - 29,2%

21 до 30 г. - 22,2%

31 до 40 г. - 19,3%

41 до 50 г. - 8,6%

над 50 г. - 1,6%

половината служат до 20 г.

V. Честота и тип на службата на човек (от 247 души)

средно служи 8 пъти, от тях

4,2 в полеви кампании

1,1 в морски кампании

1,7 в гарнизон

1 Standing force

VI. Участия в полеви кампании (от 239 души)

1 - 15%

2 - 20%

3 - 14%

4 - 12%

5 - 13%

6 - 8%

7 - 3%

8 - 4%

9 - 5%

10 и повече кампании - 6%

VII. Относителен дял на титулуваните рицари в състава на различни контингенти

1370 г. - 10,4% от целия контингент (27,6% от сержантите)

1386 г. - 2,9% (10,9%)

1388 г. - 3% (7,4%)

1417 г. - 1,2% (5,4%)

1430 г. - 1% (3,8%)

1442 г. - 0,4% (2,2%)

1443 г. - 0,15% (1,2%)

във Франция

1340 г. - 15% от сержантите

1392 г. - 9,4% от сержантите

VIII. Рицарските дружини

1385 г. - рицарите водят средно по 21 души, а банеретите по 74

1 до 10 души - 28 рицарски дружини и 1 на банерет

11 до 20 души - 17 рицарски дружини

21 до 30 души - 3 рицарски дружини и 1 на банерет

31 до 40 души - 4 рицарски дружини и 3 на банерети

41 до 50 души - 2 рицарски дружини

51 до 60 души - 2 рицарски дружини и 1 на банерет

61 до 100 души - 2 рицарски дружини и 3 на банерети

над 100 души - 1 рицарска дружина и 4 на банерети

тези дружини съставят около 20% от армията

IX. Честота на службата на сержантите (от 100 души)

1 - 34%

2 - 26%

3 - 17%

4 - 8%

5 - 8%

6 - 3%

8 - 2%

9 - 1%

11 - 1%

средно един сержант служи 2,63 пъти

X. Известната продължителност на службата на сержантите (от 100 души)

до 6 г. - 59%

6 до 10 г. - 10%

11 до 15 г. - 10%

16 до 20 г. - 12%

21 до 25 г. - 5%

26 до 30 г. - 4%

XI. Гарнизонни командири (капитани и лейтенанти) в Северна Франция 1417-1450 г.

2 епископи (0,5%)

4 херцози (1%)

13 графа (3,4%)

11 барона (2,9%)

115 рицари и банерети (30,2%)

236 оръженосци и неопределени (61,9%)

XII. Балистарии (арбалетчици)

10% (46 души) са служили и като сежанти, 21 от тях преди да станат балистарии, 16 след това, а 9 и преди и след

27% (118 души) служат по-често като стрелци с лък

34% (151 души) в даден момент служат и като стрелци с лък

XIII. Съотношение стрелци с лък - арбалетчици (5 до 8% арбалетчици) и стрелци с лък - сержанти (1:1 до 1:3)

XIV. Произход на войниците от гарнизоните в Ланкастърска Нормандия

1 028 нормандци

173 французи

163 гасконци

116 валийци

55 германци

23 ирландци

21 пикардийци

6 италианци

5 ломбардци

4 фламандци

по 3 испанци, савойци, бургундци и от Ено

по 2 португалци, бретонци, арагонци и от Лорейн

по 1 шотландец и поатевинец

В Ежегоднике Королевского Арсенала за 1997 год (The Royal Armouries Yearbook 1997 (ISBN 1366−3925)) есть статья Thom Richardson, The Bridport Muster Roll of 1457. В ней содержатся имена обычных людей, призванных в армию. В списке можно разобрать 174 имени, из них 5 (2,9%) являются женскими. Элис Хэммел имела свой жак, меч, баклер, салад, лук и стрелы. У Элис Гаре (Alis Gare) был лук и coat of plates. У «Condefer Wife» был лук, стрелы, меч и баклер. Маргарет Атин (Margaret Athyn) и Сэлли Пенс (Sally Pens) не имели собственного вооружения, но ее не имели 39% людей, упомянутых в списке.

Примерна биография на типичния войник: произхожда от южните или централните графства (може би дори от Лондон - всеки седми); служи като стрелец с лък или сержант; на възраст е между 16 и 25 години; службата му продължава около 20 години (ако въобще оцелее след заразите, инфекциите и на последно място опитите на враговете да го убият); през това време участва в 4 полеви кампании, 1 морска кампания и два пъти е на гарнизонна служба; след последната му служба живее още около пет години.

1440 г. Ричард, херцог Йорк на служба във Франция като генерал губернатор

2 700 стрелци с лък - 6 пенса на ден

857 сержанти - 1 шилинг на ден

30 рицари - 2 шилинга на ден

6 рицари банерети - 4 шилинга на ден

4 барона - 4 шилинга на ден

2 графа - 6 шилинга и 8 пенса на ден (половин марка)

самия херцог на Йорк - 13 шилинга и 4 пенса на ден (една марка)

общо 3 600 души, чиято издръжка на ден струва 28 004 пенса; 116 фунта, 13 шилинга и 8 пенса (700 флорина дневно по курса от 1357 г.)

1405 г. сир Томас Суинбърн на служба в Гаскония

100 стрелци - 9 пенса на ден

50 сержанти - 18 пенса на ден

1387 г. Ричард, граф Аръндел на експедиция

172 стрелци с лък

4 топчии

14 арбалетчици

27 екипирани стрелци с лък

127 сержанти

32 рицари

4 рицари банерети

граф Маршал и самия граф Аръндел

1430 г. Джон, лорд Стуртън

4 сержанти

12 стрелци с лък

заплащане на гарнизоните в Нормандия

стрелци с лък, пеши или конни - 6 пенса

пеши сержанти - 8 пенса

арбалетчици - 8 пенса

Майкъл де ла Пол започва службата си във Франция като рицар през 1355 и после през 1359 г.. Между 1369 и 1378 г. участва в различни морски и наземни експедиции.

Изключенията:

Джон, лорд Стуртън е на 31 г. при първата му служба

Първия военен опит на Джон Гонт е в морска битка през 1350 г., когато е десет годишен

През 1400 г. Хенри (бъдещия Хенри V) и Томас (бъдещ херцог Кларънс) участват в Шотландската експедиция, тогава те са съответно на 13 и 11 г. Томас е убит при Буже през 1421 г.

Роджър, лорд Клифърд е на 12 през 1345 г.

Хю, лорд Бърнел е на 14 през 1359 г.

Томас, лорд Деспенсър през 1388 г. е на 14 г. и служи при Ричард, граф Аръндел, Фроасар отбелязва участието му в кампания в Шотландия три години по-рано.

Хенри, граф на Съмърсет, е на 14 г. през 1415 г., при обсадата на Харфльор служи под командата на втория си баща Томас, хецог на Кларънс. Хъмфри, лорд Фицуолтър е 16, когато умира при обсадата

Джеймс, бъдещ граф на Уилтшайр, син на графа на Ормонд, е на 9 през 1430 г.

Джон, лорд Талбот, е на 66 г., когато умира в битката при Кастийон през 1453 г., а службата му започва през 1403 г. с битката при Шрусбъри

Уилям, втори лорд Ботрьо, на 21 г. през 1388 г. служи при граф Аръндел, умира на 28 г. през 1395 г.

От артилерийска стрелба умират Томас, граф на Салисбъри (1428 г.), и Джон, граф на Аръндел (1435 г.)

Едуард Куртеней, единадесети граф на Девън, между 1377 и 1388 г. служи в две наземни и четири морски експедиции след което няма свидетелства, че е продължили службата си, умира след 1419 г. бил сляп години преди смъртта си.

Джордж Невил, лорд Латимър, страдал от умствено заболяване преди юни 1451 г., участва в кампании през 1436 г., умира през 1469 г.

Робърт, четвърти лорд Пойнингс, служи от 1404 г. когато е на 21 г., участва в две обсади, три пъти служи по море и три по суша. Напуска през 1424 г. на 41 г., живее до 1446 г.

Гай, лорд Брайан, служи от 1327, когато е на 16, до 1380 г.

Уилям Монтагю служи от 1346 г., когато е на 18, до 1395 г.

Източник: The Soldier in Later Medieval England

Примерен състав на армия през втората половина на XIV в.

титуловани рицари 3%

сержанти 30%

стрелци с лък 60%

арбалетчици 5%

разни %

жени 2,9%

престъпници 12% (3/4 от тях за убийство или тежки телесни увреждания)

оснащеност с коне

55% от рицарите са с по два коня; 35% са с по един кон и 10% са с повече от два коня

Средновековна демография

"Избави нас, Господи, от чума, глад и война" - френска селска молитва от XVII в.

Франция, XVII в.

облагаемо съсловие - 8 млн.

дворяни - 1 млн.

чиновници - 0,5 млн.

свещеници - 0,5 млн.

нищи - 2 млн.

средна гъстота на населението, средата на XVIII в.

Италия, Нидерландия, Белгия - над 46 души на км2

Великобритания, Испания, Средна Европа - 16 до 45 души на км2

Югоизточна Европа - под 15 души на км2 (в Османската империя дори в първата половина на XIX в. е 10,5, а за Румелия 13,4; Сърбия, 1718 г. - 3; Риека, 1718 г. - 10; Пелопонес, 1700 г. - 8,4)

Лондон, първа пол. на XVII в.

до 16 г. доживяват 40% от новородените

до 26 г. доживяват 25% от новородените

до 46 г. доживяват 10% от новородените

до 76 г. доживяват 1% от новородените

Холандия, знатни семейства

до 15 г. доживяват 70% от новородените през XVI в.

до 15 г. доживяват 61% от новородените през XVII в.

до 50 г. доживяват 33% от новородените през XVI в.

до 50 г. доживяват 25% от новородените през XVII в.

средна брачна възраст

за Европа

жени 14-18 г.

мъже 20-28 г.

Флоренция, 1427 г.

жени - 17,6 г.

мъже - 27,5 г.

Прато 1372 г.

жени - 16,8 г.

брачната раждаемост варира от 5,4 до 9,6 деца през XVII и XVIII в.

незаконнородените варират от 1% до 4% през XVII и XVIII в.

теоретични рождения от една жена при встъпване в брак на 20 или 25 г.

Англия - 7,4 и 5,4

Фландрия - 9,6 и 7,1

Североизточна Франция (при брак на 25 г.) - 6,6

Югозападна Франция (при брак на 25 г.) - 5,4

раждаемост:

Флоренция, 1470 г. - 4%

селския окръг на Флоренция, 1470 г. - 6,1%

Барселона, 1494 г. - 4,4%

Паленсия, Кастилия 1561-1595 г. - 34,81 до 37,48 промила

Болоня:

1581 г. - 37,6 промила

1587 г. - 37,8 промила

1595 г. - 35,8 промила

1600 г. - 34,7 промила

1608 г. - 36,4 промила

Венеция:

1581 г. - 34,1 промила

1586 г. - 31,8 промила

Флоренция:

1551 г. - 41,4 промила

1559 г. - 35,6 промила

1561 г. - 46,7 промила

1562 г. - 41,9 промила

смъртност:

Симанкас, край Валядолид 1565-1590 г. - 38,3 промила

детска смъртност в Симанкас, край Валядолид 1565-1590 г. - 41%

Кьонигсберг, Прусия, 1782-1802 г. - 32,8 промила

среден брой членове в едно семейство:

Пелопонес, 1700 г. - 4,04

Болония, 1395 г. - 4,3

Тоскана, 1427 г. - 4,42

Сиена, 1453 г. - 4,28

Флоренция, 1427 г. - 3,8

Лука, 1411 г. - 3,91

Тоскана, 1427 г. състав на домакинствата:

обикновено (съпружеско) семейство - 54,8 %

самотни хора - 13,5 %

патриархално семейство - 12 % (в селата дела на патриархалните семейства е по-висок, ок. 20 %, в градовете - 7-8 %)

живи деца в семейство

Арл, 1340-1440 г. - 2

Нюрнберг, ок. 1450 г. - 1,64

Фрайбург, ок. 1450 г. - 1,74

Ипр, ок. 1450 г. - 2

Тулуза, първа пол. на XV в. - 2-3

женската смъртност при раждане е ок. 20%

полова структура (брой мъже на 100 жени, нормалното съотношение е 105):

Флоренция, до 1348 г.

115

Флоренция, 1427 г.

124,6 при възраст до 4 години

117,6 при възраст 23 - 27 години

Флоренция, 1437 г.

81,5

Флоренция, втора пол. на XV в.

103,5 до 105

Англия, 1377 г.

93 - 95

Франкфурт:

1385 г. - 91

1440 г. - 85

Реймс, 1422 г.

91,3

Фрайбург, 1444 - 1448 г.

81,9

Нюрнберг, 1449 г.

83, 5

Базел, 1454 г.

93

Ипр, 1506 г.

83

Цюрих, 1467 г.

139

Прато:

1371 г. - 97,9

1427 г. - 106,6

1470 г. - 107,3

възрастова структура (поради наличните данни предимно от XIV - XV в. са отразени значителни дисбаланси вследсвие на периодично завръщащите се чумни епидемии):

Реймс, 1422 г. (по данни от енорията Сен Пиер)

до 15г. - 25%

15-45 г. - 59%

над 45 г. - 16%

Прато, 1371 г.

до 15 г. - 39,7%

15-65 г. - 56,5%

над 65 г. - 3,8%

Прато, 1427 г.

до 15 г. - 36,1%

15-65 г. - 54,3%

над 65 г. - 9,5%

Прато, 1470 г.

до 15 г. - 38,7%

15-65 г. - 54,2%

над 65 г. - 7,1%

Верона, 1425 г.

до 15 г. - 28,6%

15-65 г. - 62,8%

над 65 г. - 8,6%

Верона, 1502 г.

до 15 г. - 35,3%

15-65 г. - 58,8%

над 65 г. - 5,9%

Англия, XVI в.

до 14 г. - 32%

Англия, XIV в.

0 до 14 г. - 35-40%

0 до 21 г. - 50%

над 65 г. - 5%

очаквана продължителност на живота 18 г.

средна продължителност на живота при възрастните мъже (над 20 г.) 50 г. за йомените и ок. 45 г. за по-бедните селяни

Среднее соотношение рождаемости и смертности в тогдашней Европе было 4,2 : 3,6, а в период демографического упадка -  0,9 : 4,1, то есть смертность тогда превышала рождаемость. Нередки были бездетные семьи.  В X -  XI  вв. во Франции таких было до 20% от всех крестьянских семей. А на русском севере, по данным из могильников X - XIII вв., на 1 женщину приходилось 1,66 - 2,6 ребенка, то есть в семьях в среднем было не более 2 детей.

естествения прираст за XVII и XVIII в. съставлява 0,6 до 1,1%

Цюрих, края на XV в.

45% от възрастните мъже не са женени основно по финансови причини

Кралство Неапол

1505 г. 255 хиляди огнища (домакинства)

1545 г. 422 хиляди огнища (домакинства)

1595 г. 540 хиляди огнища (домакинства)

1648 г. 500 хиляди огнища (домакинства)

средна продължителност на живота:

23 г., Генуа, втора пол. на XVI в.

30 г. през X в. при германския род Ветинги (без да се отчита детската смъртност)

30,7 г. сред английската кралска фамилия

за Англия Ръсел дава следните цифри:

1276 - 1300 г. - 31,3 г.

1348 - 1375 г. - 17,3 г.

1426 - 1450 г. - 32,8 г.

Флоренция, XIV - XV в.

ок. 35 г.

37,2 г. мъже

33,1 г. жени

духовенството съставлява 1,5 до 3% от цялото население

градско население:

9 - 12% (Англия, XIII в. - за XIV в. различни изследователи дават между 5 и 20%; 12 и 14,3%)

17 - 18% (Ено, XV в.)

26,3% (Тоскана, XIII в.)

45 - 50% (Северна Италия, XIV - XV в.)

66% (Фландрия и Брабант, XV в.)

плътност на градското население:

Париж,  XIII в. - 16 000 души на км2

Лондон, XIV в. - 12 000 души на км2

Падуа, XIV в. - 12 000 души на км2

Барселона, XIV в. - 10 000 души на км2

Брюж, ок. 1300 г. - 8 900 души на км2

Гент, ок. 1300 г. - 10 000 души на км2

Лил, ок. 1300 г. - 13 700 души на км2

Тулуза, ок. 1300 г. - 13 800 души на км2

Нюрнберг, ок. 1300 г. - 14 200 души на км2

площ на средновековните градове

Париж,  XIII в. - площ 3,8 км2

Лондон, XIV в. - площ 2,9 км2

Флоренция, XIV в. - площ 5 км2

Нюрнберг, XV в. - площ 1,4 км2

Тулон,  XIII в. - площ 0,18 км2

Лимож,  XIII в. - площ 0,32 км2

площ на замъците

Сен Фуа ле Гранд - 0,28 км2

Монпасие - 0,16 км2

Монсегюр - 0,16 км2

Лаленд - 0,05 км2

средно по един пожар на седем години (по данни за Новгород; 1045 до 1712 г. 108 пожара)

обитателите на замъка (освен сеньора и семейството му, по примера на замъка на люксембургския граф в Арлон, 1309 г.): капелан, писар, лесничей, привратник, охранител на моста и охранител на кулата, каруцар, ловец и риболовец, майстор на покриви

XIII-XIV в. собствениците на малки фиефи

Брабант - 40% от сеньорите

Лиеж - 72 % от сеньорите

в Лиеж 1/3 от феодалите имат доходи, които са 60 пъти по-малки от тези на най-богатите сеньори

осигуреност на рицарите с коне

за обсадата на замъка Гратед, 1352 г., пред бургундския граф се представили:

13 рицаря с по 2 коня; 5 с по 3 коня и 1 с 4 коня

Дофин, 1353 г.:

10 рицаря с по 6 коня; 52 с по 2 коня; 36 с по 1 кон

социален състав на командирите във Франция през 1369-1380 г.

гарнизонни командири - 4 рицаря, 3 оръженосци, 1 сенешал, 1 кралски капелан

командири на компании - 4 оръженосци, 10 рицари, 4 рицари-банерети, 1 граф

висш команден състав - 2 херцози, 9 рицари-банерети, 2 рицари, 1 оръженосец

през втората половина на XV в. през различните години м/у 10 и 20% са чужденците на длъжност капитани

през 1374 г. около половината от доходите на короната (825 000 ливри турноа от 1 900 000) отишли за издръжката на около 4 000 военни

капитаните на Кале през 1373-1379 г. - 5 рицари и 1 оръженосец, като никой от тях не остава на длъжността повече от две години

численост на градските центрове:

Англия, 1377 - 1381 г.

над 10 000 души - 2 града

5 000 до 10 000 души - 5 града

3 000 до 5 000 души - 11 града

до 3 000 души - ок. 250 града

миграции към градовете:

като социален състав преселниците от близките до града райони са основно селяни, а идващите от по-далеч са основно търговци, заможни занаятчии и представители на свободните професии

разстояние от което идват преселниците:

малки градчета (по примера на Монбрисон, ср. на XIII в.)

40% от преселниците идват от разстояние до 10 км

40% от преселниците идват от разстояние от 10 до 20 км

20% от преселниците идват от разстояние над 20 км

за големите градове (ок. 10 000 жители) основната маса от преселници, до 80%, идват от разстояние до 40 км

в Англия през XIII - XIV в. основната маса преселници, ок. 80%, идват от разстояние до 65 км

при големите градски центрове положението е различно (по примера на Лондон)

20% от преселниците идват от разстояние до 30 км

27% от преселниците идват от разстояние от 30 до 65 км

18% от преселниците идват от разстояние от 65 до 100 км

7% от преселниците идват от разстояние от 100 до 130 км

11% от преселниците идват от разстояние от 130 до 160 км

приток на имигранти в градовете (души за година):

Любек:

до 1350 г. - средно ок. 175

1350 г. - 196 за пет месеца

1351 г. - 422

след това средно ок. 200

Ипр, втора пол. на XIV в. - средно 113 на година

Франкфурт, втора пол. на XIV в. - средно ок. 30 на година

Франкфурт, 1430 - 1500 г. - средно ок. 90 на година

грамотност:

Лангедок, XVI в. - 3% сред безимотните можели да напишат името си, сред заможните селяни до 10%

4% до 8% средна грамотност

Англия:

XIV в. - 5% от възрастните мъже в селата и ок. 20% в градовете - средно 6% при градско население 12%

нач. на ХVІІ в. - женска грамотност в Лондон 9%

40-те г. на ХVІІ в. - грамотни мъже: 67% в Лондон, 5,4% в графство Уестморленд; женска грамотност в Лондон 19%

края на ХVІІ в. - женска грамотност в Лондон 48%; в провинцията 20%

ХVІІ в., графство Норуидж - женска грамотност 11%; мъже: наемни работници 15% и слуги 18%

Флоренция 1336-1338 г. (по Джовани Вилани)

население общо - 90 000 души

граждани способни да носят оръжие от 15 до 70 годишни (мъже?) - 25 000 от тях 1 500 са грандове

бедни (социално слаби, хора, които поради имущественото си положение не подлежат на данъчно облагане) - 17 900 (по сметки на М. Мола според сведение на Вилани отнасящо се към 1333 г.)

раждаемост 5 500-6 000 деца годишно (момчетата са с 300 до 500 повече от момичетата)

грамотност:

8 000-10 000 деца умеят да четат

1 000- 1 200 деца учат смятане в шест училища

550-600 деца учат граматика и логика в четири големи (висши?) училища

неимущи (хора, които не подлежат на данъчно облагане)

42% (Париж, 1297 г.)

47% (Париж, 1298 г.)

18% (Люнел, Лангедок, 1295 г)

33% (Каркасон, 1304 г.)

дарения (по завещания от Лион  XV в.)

духовници - до 50% от имуществото

миряни - до 25% от имуществото

Процента на слепите хора по примери от Франкфурт през XIV в. е 0,2 до 0,42% и на Ипр (1431-1501 г.) 0,36-0,39%

Робите в късното средновековие съставляват 0,75% от населението на Флоренция (300 на 40 000 души)

В края на XV в. във Флоренция 60% от жените работещи под наем (за заплата) са заети като домашна прислуга

Англия, нач. на XIV в. 7 убийства на 100 000 души, което е седем пъти повече от края на XX в., но пък е съпоставим със съвременния брой на убийствата в Литва например.

50 години след Черната смърт населението на Европа е 60% от това до нея.

по време на епидемията смъртността достига 12-27%, като най-висока е при първото появяване на болестта (по данни от Англия през втората пол. на XIV в.)

в селските райони на Тоскана между 40-те г. на XIV в. до 30-те на XV в. населението намалява с 47 до 80%; в различни райони на Франция (Прованс, Дофин, Нормандия, Ил дьо Франс) от средата на XIV в. до третата четвърт на XV в. населението намалява с 57 до 80%; в Норвегия населението през втората пол. на XV в. е само 1/3 спрямо населението от нач. на XIV в.

К 1380 году население Европы уменьшилось на сорок процентов, а к концу века — на пятьдесят. В Безье, городе в Южной Франции, в 1304 году численность населения составляла четырнадцать тысяч человек, а к концу XIV столетия уменьшилась до четырех тысяч.

В  итоге в Нормандии к концу XIV в. осталось не более 60% жителей от уровня 1328 г., в Провансе -  65%.

демографските загуби от чумата през 1630/1 г. в северна и централна Италия съставляват 1/4 от населението

Хляба наш насъщен

Регламентираните хранителни дажби в средните векове

    Първо ще дам енергийната стойност на някои от най-употребяваните храни в ккал./гр.:

    хляб - 2,5

    месо - 2,09

    риба - 1,04

    вино - 0,8

    сирене - 3

    масло - 5,8

    Дневните енергийни потребности на организма могат да се видят от тук: http://chencho.blog.bg/drugi/2008/04...-balans.184129

    Ранновизантийски дневни военни дажби:

    533-543г.

    хляб - 6 паунда

    вино - 1 секстарий

    месо - 1/2 паунд

    563 г.

    хляб - 3 паунда

    вино - 1 секстарий

    месо - 1 паунд

    масло - 1/10 секстарий

    Мерните единици: византийския паунд - литрата е 327 грама; секстария е около 0,55 литра.

Манастирски годишни дажби във Византия:

"Лавра" (1016 г.)

пшеница - 15 модии

вино - 25 мерки (measures)

зеленчуци - 3 модии

и 6 номизми за плат

"Лавра" (1101-1102 г.)

пшеница - 12 модии

вино - 40 мерки

зеленчуци - 3 модии

масло - 6 литри

мед - 1 мегарикон (megarikon)

"Diataxis" (1077 - преди 1118 г.)

пшеница - 24 модии

вино - 24 мерки

зеленчуци - 3 модии

масло - 2 мерки

сирене - 50 паунда

"Пантократор" (1136 г.)

пшеница - 20 модии

вино - 18 мерки

зеленчуци - 2 модии

"Docheiariou" (1381 г.)

пшеница - 8 тагария

вино - 5 и 1/3 тагария

зеленчуци - 1 и 1/3 тагария

сирене - 50 паунда

"Esphigmenou" (1388 г.)

пшеница - 12 тагария

вино - 24 мерки

зеленчуци - 2 тагария

масло - 6 мерки

сирене - 30 паунда

Мерните единици: византийския паунд - литрата е 327 грама; 1 модий е 36 литри (около 12 кг.); 1 тагарий е 2 и 1/4 модии; 1 мярка е около 3 литра; на мегарикона не можах да намеря съответствие, но доколкото разбирам приблизително отговаря на 1 мярка. Явно е, че нищо не съм разбрал относно мегарикона. Все пак информацията, която намерих за тази мерна единица показва, че отговаря на значително количество, което ми е трудно да си представя,че може да бъде изядено от човек, та дори и за година. Става дума за нещо от порядъка на стотина литра. http://www.hrono.ru/organ/ukaz_m/me.php

мегарикон = 24 пинакия

мегарикон = 15 метрона

пинакион = 1/4 модия

Дневни военни дажби на Запад:

Замъка Мурола в Оверн, Франция (1411-1418 г.)

зърнени - 1250 грама

вино - 1,8 литра

месо, риба - 410 грама

сирене - 70 грама

мас или масло - 13 грама

Трябва да се има предвид, че в Югоизтока (особено Византия и ранната Османска империя) основната зърнена култура е пшеницата, докато на Запад тя отстъпва пред ечемика и овеса, а последния е на особена почит в Англия.

Средни дневни войнишки дажби от края на 15 век по време на кампании:

хляб - 1270 грама

вино, ейл, или сайдер - 2 литра

месо - 468 грама

сирене - 14 грама

масло - 14 грама

1 яйце на седмица

Дневни войнишки дажби от началото на 14 век:

Английски гарнизон в Англия (1300 г.)

пшеница - 31 и 1/2 унции (42 унции хляб)

бира - 0,8 галона

риба - 18 унции херинга и 8 унции пушена или осолена риба

грах - 5 унции

овесена каша - 5 унции

Английски гарнизон в Шотландия (1300 г.)

пшеница - 27 и 1/2 унции (36 и 2/3 унции хляб)

бира - 0,35 галона

вино - 0,7 галона

риба - 12 унции херинга и 10 унции друга

грах - 5 унции

овесена каша - 5 унции

Френски армейски дажби през 1327 г.

хляб - 3 паунда (1,039 килограма зърно)

месо - 1/4 паунд

вино - 0,107 галона

Дневни войнишка дажби при Тюдорите:

хляб - 1,5 фунта

бира - 2/3 от галон

месо (говеждо или овнешко) - 2 фунта

сирене - 1 фунт

масло - 1/2 фунт

Робски дажби на венецианска галера през 12 век:

хляб - 709 грама

месо - 57 грама

сирене - 40 грама

зеленчуци - 100 грама

вода - 1,9 литра

Дневни дажби на човек на венецианска галера от нач. на 14 век:

сухари - 715 грама

вино - 114 грама

сирене - 40 грама

месо (осолено свинско) - 52 грама

бобови - 98 грама

обща цена - 0,4 гроша

По данни на шведски устав от 1347 г. работниците, освен незначително парично възнаграждение, получават годишно:

ечемик - 1 до 2 тона ечемик (част от който се използва за направата на пиво)

масло - 13,6 до 27,2 кг.

месо и сланина - 13,6 до 40,8 кг. (в първия случай ежегодно и една крава)

селда - 1 -2,5 кг.

сол - 13,6 до 34 кг.

Храната на селяните в Тоскана, 14 в.

зърнени храни - 1 стайо за месец (ок. 24 кг., от тях 1/4 пшеница и 3/4 други зърнени храни)

месо - 30 кг. годишно

Дневната употреба на вино

Сиена - 1,15 л.

Волтера - 1 л.

Флоренция - 1,1 л.

Лео Мулен, цитирайки изследване на Мишел Руш, пише, че в обикновените дни, когато не се пости, средновековните монаси и монахини консумирали дневно:

хляб 1,5 - 2 кг.

сирене 70 - 110 гр.

сушени плодове 135 - 230 гр.

мед 0,6 - 1,1 гр.

масло (или друга растителна или животинска мазнина) 35 гр.

сол 20 гр.

вино или бира 1,5 л.

Храната на студентите в колежа Монтегю на ден през 15 в.

младши:

парче хляб

едно яйце

половин херинга

старши:

1/3 пинта вино

1/30 фунта масло

евтини плодове

една херинга

две яйца

парченце сирене

Разчет за изхранването на наварската войска за ден, 1429 г.:

чувал зърно и овен на всеки 20 души

мях вино на 8 души

квартал (1,1365 л.) и половина ечемик на кон (ок. 1,7 л. или 1,5 кг.)

За определяне на дажбата вино ще се обърнем към пратеничеството, в което участва пътешественикът Х. Дершвам. Дневната дажба за всички 64 души е 12 мудрета, които, според Дершвам, са равни на 96 оки, или 1926 гр. на човек. Годишната дажба на светогорския монах-отшелник Дамян за 1101-1102 г. е 410 л вино или 1139 гр. дневно.

Дрехите

В женски манастир за година

две туники, платнена наметка, три чифта чорапи

в друг женски манастир за година

две туники, черна мантия, два чифта обувки

влиянието на войните:

В периода между битката при Банокбърн и смъртта на Робърт І дохода от църква принадлежаща на манастира Дърам паднал от 412 на 10 фунта годишно.

1435 г. в Лимож живеели само пет човека. При погрома, който Черния принц устроил над Лимож през 1371 г. по думите на Фруасар загинали 3 000 жители.

Околностите на Амиен били до толкова разрушени, че повечето църкви трябвало да се строят наново. Дори през 80-те г. на 15 в. се чувствал недостиг на добитък вследствие на грабежите през войната (а може би и на чумата). Мъже, жени и деца от цели области се впрягали в плуговете.

На два пъти през 1595 и 1598 г. Михай Витязул напада Свищов - резултата е два пъти по-малко население на града и 30% по-малко жители на поне 7 от околните села

Във войната на двете рози в Англия (втората половина на XV в.) загива до 10% от населението; загиналите войници са 4-6% от цялото население.

Лишь Тридцатилетняя война (1618 - 1648) сказалась на германском населении, сократившемся в среднем на 35%.