Ролята на Левски в революционната организация и поведението му пред комисията в София според протоколите с предложенията за присъдите на задържаните по Софийското приключение

Кои мазбати са стигнали до нас:
"До 3 януари 1873 година специалната комисия под председателството на Али Саиб паша е била вече издала присъди на известен брой от арестуваните комитетски дейци. Тия присъди били изложени в 5 заключителни протокола („мазбати“) и представени на великия везир за одобрение. Наред с това Саиб паша нарежда да се изготвят преписи от протоколите, за да бъдат изпратени на валията в Русе. От въпросните 5 протокола ние притежаваме само два, а именно: N° 1, присъдата на Димитър Общи, от 14 декември 1872, и № 5, присъдите на орханийци, от 1 януари 1873 година.

В телеграмата си Али Саиб паша обещава да изпрати преписи от още 3 протокола с присъди, които също така са били вече изготвени. Както ще се види по-нататък, той изпълнил обещанието си. С телеграма от 10 януари той изпраща препис от протокола с присъдите на видрарци, носещ дата 4 януари. По-късно бива изпратен препис от протокол № 7, присъдите на изворци, от 8 януари 1873 год. Третият обещан препис от протокол, който трябва да е носил N° 8, тук липсва.

Протоколът с присъдата на Левски, с който специалната комисия приключила процеса, носи № 15 и дата 14 януари 1873 год. Следователно по целия процес са били изготвени всичко 15 протокола - присъди, от които ние притежаваме и публикуваме тук само 5. В липсващите 10 протокола ще се съдържат присъдите на комитетските хора от Тетевен и тетевенските колиби, от Етрополе, от София и софийските села, Ловеч и др."

Из "Мазбат №1" от 14 декември 1872 г. (предложението за присъдата на Димитър Общи)

"Тъй като бунтовникът Дякон Левски, заедно с когото са били натоварени да подготвят въстанието, не бил там и нямал възможност да го намери ... получил заповед да намери непременно Дякон Левски ... Дякон Левски искал да запознае Димитра с революционната работа и да го изпробва до известна степен, за да му се отдаде или не доверие, не го посветил в самата работа ... В Ловеч се състояло бунтовническо събрание, след което заедно с Дякон Левски и Ангел Кънчев обходили Пловдивските околии, както предишния път. Когато се завърнали в Ловеч, Ангел Кънчев се оплакал на Ловчанския комитет от постъпките на Дякон Левски, като казал, че той не им давал никакви сведения и че ги влякъл след себе си като слуги. Вследствие на това, задачите им били разпределени така: Дякон Левски, със седалище Ловеч, да подбужда и подготвя за въстание околиите в Пловдивския окръг; Ангел Кънчев – да подбужда разположените покрай Дунава околии, а той да бунтува селата и градовете, дето има комитети, от Ловеч та до София ... Обикаляйки втори път, както и по-преди, от село на село, той, като не можал да успее с красноречиво слово, а и поради бездарността му, постарал се да подбужда за въстание чрез заплашвания и лъжливи уверения, че цяла България била готова за тази работа, и така разширил твърде много кръга на бунтовническата дейност...

Въпросният Димитър е подбуждал и подстрекавал българите за бунт срещу Османската държава; осмелил се да убие предумишлено дякона; станал главатар на хайдушка банда, която образувал, за да присвои и заграби държавни пари. Обосновавайки убийството със заповедта и принудата на комитета, той, макар и да е искал да се покаже като действащ по принуда, не е могъл да представи за това никакви други документи, освен комитетското съобщение, не представляващо положително доказателство, с което би могло да се установи „заповедта и принудата“. Но и дори да представи такова, понеже той, който, познавай- ки комитетските наредби, доброволно предложил услугите си, и дори за дето приел принудата да извърши такова престъпление, твърдението му е несъстоятелно дори и като смекчаваше вината обстоятелство. Макар бунтът да не е осъществен напълно, предприети са някои подготвителни мерки и е купено оръжие. Нападението в къщата на Арнаудов с въоръжена група, последствие на същата подстрекателска дейност, и обирът на хазната от името на комитета се счетоха за обстоятелства, установяващи отпочването на бунта."

Из "Мазбат №5" от 1 януари 1873 г. (предложението за присъдата на орханийци)

"И тъй, от изложените по-горе в резюме показания и от съдържанието на наличните следствени документи се установи, че чрез водача на бунта, Дякон Левски, комитетската дейност се разпростряла и в града Орхание"

Из "Мазбат №6" от 4 януари 1873 г. (предложението за присъдата на видрарци)

"Подобно на основаните в Тетевен и Орхание комитети, от Дякон Левски и Димитра е бил създаден такъв и в селото Видраре, имащ за цел чрез въоръжено въстание срещу Османската държава да се придобият права."

Из "Мазбат №7" от 8 януари 1873 г. (предложението за присъдата на изворци)

"Революционната организация, подготвяща въстание с оръжие в ръка против Османската държава, е била пренесена от Тетевен в с. Извор чрез Герго Стойков и Марин Попов по същия начин, както е била разпространена в другите села, а именно в резултат на идването на Дякон Левски и личното му въздействие и подбуждане."

Из "Мазбат №15" от 14 януари 1873 г. (предложението за присъдата на Левски)

"Въпреки това, той не познавал никого от комитетите, дори не познавал куриерите, които пренасяли собствените му писма; че тия писма били предавани чрез нарочни знаци, и, както се каза по-горе, без да се споменува никакво име или личност ... И изобщо той отказа категорично да съобщи някакви имена и лица ...  След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра, че не може да казва: „Аз не мога да зная техните имена!“ и че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени. Съобщи само за хората от Видрарския комитет, за които знае, че са арестувани, както и за Марин от Ловеч, че са комитетски хора...

Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания, както и писмените и устни показания на заловените, установява се, че споменатият Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници, той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърчаване, образували са се някакви бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие. Освен дето той е дал на Димитра писмена заповед за убийството на дякона-владишки наместник, влязъл е в къщата на един чорбаджия в Ловеч, за да вземе от него насила пари като помощ за комитета, и когато е вършил това престъпление, за да не бъде заловен, той е убил с кама слугата, който започнал да вика.

От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България."
Изрично подчертах основния извод до който стига извънредната комисия в София.

Източник: "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

За опита на Левски да избяга от ханчето в Къкрина

Спомените на Никола Цвятков за самото задържане на Левски след като му отваря вратата към яхъра се основават на това което Левски споделя с него, докато ги карат по пътя към София. Петър Попов предава разказ на Христо Цонев, който също се основава на Левски. Към тях трябва да прибавим и показанията пред комисарите в София на самия Левски и на Христо Цонев, както и спомените на Юсеин Бошнак предадени от Иван Драсов. Левски взел двата револвера, своя и на Христо, и тръгнал през яхъра към вратата водеща в двора на братя Ганеви. За да не изскърца при отварянето й, той решил да я прескочи. Петър Попов и д-р Стоянов по спомен на Цвятков казват, че тръгнал да прескача плета, но противоречието тук е привидно, защото вратата също е направена от преплетени пръти, както и оградата на яхъра, затова и двамата говорят за плет, а и от бележките на доктора се вижда, че става дума именно за опит да се прескочи вратата, която е била по-ниска от останалия плет. Въпросът около възникналата престрелка също е спорен. Юсеин Бошнак (според предаденото ни от Драсов) и Петър Попов твърдят, че Левски още с излизането си в яхъра гръмнал в което няма логика. Защо да привлича излишно внимание, при условие, че насреща му няма никой? Сам Цвятков никъде не казва, че Левски още с излизането си гръмнал, а споменава единствено раняването на Юсеин Бошнак. Тоест той е стрелял едва когато върху него се нахвърлят скритите край вратата три заптиета. Друг въпрос предизвиква стрелбата на заптиетата. Никола Цвятков я отнася след като Левски е паднал и трите заптиета се хвърлят върху него, което също е глупаво. Колкото и митологемата около Левски да приписва на османските служители глупост и некадърност, те едва ли са били толкова тъпи, че да стрелят и по свои. Най-вероятно е това което пише Захари Стоянов и разказва Петър Попов. В момента в който Левски стъпва върху вратата, силуетът му ясно се откроява и го прави удобна мишена. Същото личи и от написаното от Драсов по думи на Юсеин Бошнак, според когото изстрелът по Левски (Юсеин Бошнак казва, че е стрелял само той) съвпада с падането му край плета. Юсеин Бошнак дори помислил, че може да го е убил. Вероятно именно при този изстрел (или изстрели) Левски е ранен над лявото ухо, губи равновесие и пада, а после в сборичкването, при което успява да рани Юсеин Бошнак в един от пръстите на ръката с изстрел от револвер, някой прерязва на половина ухото му от същата страна. Пред комисарите в София Левски въобще не споменава стрелба от страна на заптиетата, но отбелязва, че стрелял по този който се опитвал да го задържи и го ранил, а после го ударили по главата и го заловили. Колкото и да е лаконично, това свидетелство не противоречи на установеното до момента, то на практика пропуска цялата история до падането на Левски и някои моменти от сборичкването, но съдържа вътрешни противоречия. От една страна човекът държи Левски за ръката, но въпреки това беглецът успява да извади и двата револвера и да стреля, но онзи дори и ранен продължава да го държи, а Левски започва да бяга. Тъй като до нас са достигнали преписи от оригиналните протоколи на разпитите, следва да се запитаме до колко адекватно предават оригиналите, а и дали преводът им е адекватен. Същото се отнася и до показанията на Христо Цонев в които четем, че той е чул само "един пушечен изстрел", когато ясни свидетелства, като раните на Левски и Юсеин Бошнак, показват, че са стреляли и двете страни, тоест при всички варианти на събитията изстрелите по време на задържането на Левски са най-малко два - на Юсеин Бошнак и на Левски. При падането дъното на потурите на Левски се закачило за един от коловете на вратата и когато заптиетата се хвърлили върху него от тежестта им вратата паднала според Петър Попов, докато според разказа на Цвятков пред Пъшков, вратата паднала само от тежестта на Левски. Първият вариант изглежда по достоверен защото се съгласува с написаното от Драсов по думите на Юсеин Бошнак, който твърди, че Левски висял на плета надолу с главата и, макар да пропуска да спомене последвалото падане на плета, можем да допуснем, че то става после в резултат от сборичкването, както казва Петър Попов. Точно тогава край вратата падат и се разпиляват парите които Левски носи. За събирането им пише Захари Стоянов и разказва Цачо Ганчев, който предава спомен на баща си Сяро. По думи на Левски Никола казва, че са били 1 500 гроша лични и 3 000 от Ловеч. Това е значителна за времето си сума, която дава основание на Левски да съчини легендата, че е търговец. За сравнение Никола, който твърди, че тръгнал да си купува бакър необходим за занаята му носи само 250 гроша, а в хана са намерени и иззети още 2 500 на Христо. Интерес представлява и въпросът за тескерето на Добри Койнов, което Левски носи, но докато бяга опитва да го изяде, а и защо въобще решава да бяга след като съществуват много спомени за изключителното му хладнокръвие в отношението му към властта. Това на пръв поглед странно поведение се дължи на факта, че Никола разпознава гласа на Али чауш, тоест Левски е направил извода, че заптиетата са от Ловеч и, за да не навлече допълнителни неприятности на Добри Койнов, а и на себе си, опитва да унищожи тескерето. След като предния ден вече е излъгал същото заптие, единственият му ход е бил да се опита да избяга. Изглежда, че когато са го хванали той все още не е погълнал цялото тескере, защото Никола казва, че научил за опита на Левски да го изяде от заптиетата, но пък изглежда е било достатъчно повредено, за да не се чете, иначе те щяха да знаят, чие е то и че е издадено в Ловеч. Не случайно по-късно Левски благодари на Никола, че не е споменал Ловеч, а е твърдял, че се срещнали по пътя, с което го избавил от необходимостта да говори за града.

Колко голяма е българската полева армия през втората половина на ХІV век?

В историографията отдавна е изказано обоснованото предположение, че ранната османска държава онаследява част от институтите на покорените народи. Такъв институт в частност е войнушкият (от "войнук" турско произношение на славянското "войник"). Османските хронисти разказват, че по време на "невернишкото управление" войнуците са принадлежали към "аскери тайфесинден" ("групата на военните" според Хюсеин) и били "стари спахии" (по Идрис Битлиси). Саадеддин и Хюсеин пишат, че инициативата за създаването на войнушкия корпус била на румелийския бейлербей Тимурташ паша по времето на султан Мурад І. Вера Мутафчиева предполага, че войнуците по начало са създадени като военнопомощна част зачислена към султанските конюшни, но редица факти показват, че поне през първия век на османската власт те са използвани като редовна бойна част. Евгений Радушев цитира документи приведени от турския историк Йомер Лютфи Баркан които говорят за участието им в бойните действия. Законодателен акт от първата половина на ХVІ век постановява: "Тяхната задача е да залавят езици, да разузнават територията на противника и да изпълняват други военни задължения. Поради това, че войнуците са на действителна военна служба, те са напълно освободени от плащането на данъци... да не се допускат липси и недостатъци в бойното снаряжение и в средствата им за защита...", друг закон от 1516 г. забранява да "бъдат заставяни да косят трева, да сушат сено и да набавят дърва за огрев", тоест да изпълняват военнопомощни функции, каквито са по-късните им задължения. Споменаването на "джебелю воюнуци" (войнуци с ризници) в редица ранни описи също навежда на мисълта, че са ползвани като редовна бойна част. През 1433 г. бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер отбелязва, че сред покорените христиански народи султана набирал войска срещу заплащане. Можем да предположим, че в тези ранни години на османската власт войнуците освен данъчни привилегии са получавали и парично възнаграждение за участието им в походи. В последствие остават само данъчните привилегии, като в течение на шестнадесети век войнушкият корпус постепенно започва да изпълнява изцяло военнопомощни функции, макар все още да се срещат и "джебелю воюнуци" предимно в приграничните санджаци Босна и Смедерево. За тях може би се отнася известието на Ханс Дерншвам, който край Темешвар ги видял въоръжени с копия, но във вътрешността на страната срещнатите от него войнуци са зачислени към султанските конюшни. Освен постепенното им привеждане към изпълнение на военнопомощни задачи, част от войнуците въобще са извадени от категорията на военните и са приравнени към останалата рая.

Данните от войнушки опис от 1529 г. за санджаците Никопол, София и Кюстендил показват едно устойчиво съотношение на войнушките към редовите ханета от 1:10, или един военнозадължен на 55 души население, което е около 1,8% от населението. Според османската норма един от трима войнуци непосредствено участва в поход, а това прави реалната полева армия около 0,6% от цялото население. За размера на българската полева армия през ХІV век разполагаме с две цифри, отнасящи се към 1330 и 1332 г. - съответно 12 000 и 10 000 души без наемните или съюзни татарски отряди. Тези цифри отговарят приблизително на население от 1 700 000 до 1 900 000. В "Бележки за броя на населението в късносредновековна България" предположихме, че населението през 60-те години на ХІV век в "трите Българии" е общо малко над 1 100 000, което представлява около 2/3 от населението преди чумната епидемия. Сравнително близките данни, които получаваме по метода предложен в "Бележките" и пресметнатото тук съотношение на полевата армия към броя на населението, показват относителната надеждност на изчисленията и на данните за размера на полевата армия получени от ромейските хронисти. Въз основа на "Бележки..." можем да предположим, че полевата армия през 70-те и 80-те години на ХІV век е била с размер от шест-седем хиляди души, а през последното десетилетие едва ли надвишава три хиляди и то с известна доза фантазия.

Използвана литература:
Йорданов, Кръстьо, "Войнушкото население и общата демографска ситуация в западните и югозападните български земи през първата половина на ХVІ в. (според османски регистри от 1529-1530)" в Македонски преглед, кн. 1, 2016 г., изд. на Македонски научен институт, София.
Мутафчиева, Вера, "Към въпроса за положението на войнушкото население" в Известия на Държавната библиотека „Васил Коларов“ за 1952 г., София, 1953 г.
Радушев, Евгений, "Место вооруженных сил в структуре османской феодальной системый на Балканах" в Османская империя: государственая власть и социально-политическая структура, Москва, 1990 г.
Радушев, Евгений, "Османската гранична периферия (серхад) в Никополския вилает през първата половина на ХVІ век" в Българският шестнадесети век, изд. на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", София, 1996 г.