През юни 1853 година Драган Цанков, който тогава все още носеше кръщелното си име Димитър, и съгражданинът му Гаврил Хаджиденков се разхождаха из Галата, когато срещнаха двама дервиши бекташи. Единият от тях вдигна показалец пред устните си в знак за мълчание и отмина без да продума. Той се стори някак познат на Цанков, но... Просто не можеше да си спомни къде го е виждал. Бялата ленена роба, високия кюляф, бръснатата глава и обецата на ухото никак не се връзваха със спомена и му пречеха да изплува ясно в съзнанието.
По това време Цанков живееше в Пера с Гаврил Хаджиденков. Той беше дошъл в Цариград с препоръки до Стефан Богориди и Вселенската патриаршия, за да издейства разрешение за отваряне на печатница в Свищов, но вече няколко месеца усилията му оставаха безрезултатни. По време на посещението в Цариград на руския княз Александър Меншиков през март-май на същата година Цанков се запозна в Балкапан с поляка Клемент Пшевлоцки, когото прибра на квартира в същата къща където живееше. Чрез него се свърза с лазариста Евгений Боре от манастира "Сан Бенедето", който дълги години е бил френски консул в Дамаск и Бейрут. Така Цанков получи достъп до посолствата на Франция и Англия, но и те не можаха да му помогнат да вземе дългоочакваното разрешение, особено след като Портата изпрати запитване до Свищов и от там отговориха, че нямат нужда от печатница.
Няколко дена след срещата с двамата бекташи, онзи, който бе направил знак за мълчание, се яви в квартирата на Цанков. Домакинът изумен стана иззад писалищната си маса, но преди да продума, бекташът рече на чист български:
- Не ме ли позна, Димитре? Аз съм!... Сава Раковски. Нека не те учудва облеклото ми.
Двамата се бяха запознали в Балкапан по повод изпращането на прошение от българите до Меншиков, което му бе предадено на първи май.
Без да дочака покана Раковски взе един стол, седна срещу опомнилия се Цанков и заразправя:
- Сега, както виждаш, съм дервиш бекташ. Шейхът на бекташите има голяма почит към мене, защото знам турски, персийски и арабски, редовно ходя на джамия и обеща да ме направи голям чиновник в някое министерство.
- Ще рече, - жлъчно вметна Цанков - надянал си дервишкия кюляф само и само да станеш висок чиновник!
Раковски кипна:
- Слушай, Димитре! Знаеш, че наближава война на Русия с Турция. По този начин аз ще действам за освобождението на Отечеството ни. И ти можеш да станеш бекташ и от там чиновник, защото бекташите не гледат на вяра и народност, а приемат всекиго в ордена си.
- Помисли си! - добави разпалено Раковски преди да си тръгне. - Можеш да ме намериш в текето в Рекидър.
Сава Раковски премълча конкретния повод, който го принуди да стане бекташ, но и от това положение той мислеше как да извлече полза за народа си.
Наред с опитите да възвърне изгубеното богатство на баща си - над един милион гроша пръснати за освобождаването им от затвора през 1844 - 1847 години - като откупи данъците на Румелия, той работи като адвокат в Цариград и не страни от народните работи. С неговите съвети и съдействие се свързват издаването на "Цариградски вестник" и султанското ираде за построяване на българската църква в Цариград, също съдейства и на делегатите от Северозападна България при представяне исканията на въстаналия народ пред Портата.
Същевременно финансовите му начинания не бяха чак толкова доходоносни, а и той живееше на широка нога. Бе наел къща във Фенер и някаква жена да я поддържа, която стана повод за слухове достигнали дори до баща му в Котел. Съдружникът му Мустафа Агя бей на няколко пъти заплашва да го даде под съд, а веднъж от осми септември 1850 година за три месеца го прати в затвора за дългове и ощетяване на държавната хазна. През пролетта на 1853 година Мустафа бей предложи на Раковски да опрости дълговете му при условие, че приеме исляма и се ожени за дъщеря му, а в противен случай ще го предаде на правосъдието. Дъщерята на Мустафа бей се беше влюбила в снажния и горд българин още преди да стане съдружник на баща й, когато той й преподаваше частни уроци по френски език. Опознал от личен опит цариградските тъмници и правосъдната система Раковски намери изход от създалото се положение при бекташите. В случая най-важните качества на тази дервишка секта бяха, че не придиряха много за вяра и народност и даваха обет за безбрачие.
Сектата беше основана през ХІV век по времето на Орхан от хаджи Бекташи Вели (Светеца). Наречена по името на своя създател, който бе дал благословията си за новата войска - йеничерите, тя се отличаваше с веротърпимост, свободомислие и опростен ритуал в който присъстваха елементи на зороастризма и христианството. Противници на строгите норми на правоверния ислям, бекташите допускаха употребата на алкохол и присъствие на жени при изпълняване на церемониите. До разгрома на йеничерите от султан Махмуд през 1825 - 1826 г., когато и те пострадват, се радваха на значително влияние сред висшите управляващи кръгове. Макар и западнала и в нелегалност от 1861 г., когато султан Абдул Азис дори забранил споменаването на името й, сектата просъществува до разоряването на главното й теке в Йенишехир от Мустаха Кемал през 1925 г.
Новоприетите бекташи полагаха три клетви - на ръка, на уста и на корем, което означаваше, че няма да вършат зло, да лъжат и да се отдават на похот, като последното включва и обет за безбрачие. Те доброволно се отричаха от богатствата си и радостите на светския живот. Девизът им беше: "Бир локма, бир хърка." (Един залък, една дреха.)
На 26 юни 1853 година Русия окупира дунавските княжества Влашко и Молдова. Скоро след това Пшевлоцки отиде при Цанков с идея да организират чета, коята да разбунтува българите и да даде повод на русите да нахлуят в Империята и да ги освободят. Мотивите на поляка, разбира се, бяха твърде далеч от добруването на българите, но на младия Цанков идеята се стори примамлива. Той каза, че познава човек способен да поведе такава чета. На другия ден намери Раковски в Рекидър и го покани в квартирата си. Двамата с Пшевлоцки му разясниха плана. Бекташът се съгласи с условие да му дадат хиляда лири с които да екипира и въоръжи четата.
За опитния в конспирациите и политическите комбинации Раковски замисълът на поляка бе доволно прозрачен. Чрез една българска буна той искаше да провокира намесата на Англия и Франция в полза целостта на османовата държава и разгром на русите, които владееха родината му. Това противоречеше на собствения замисъл на Раковски, който бе повлиян от друг поляк - Михаил Чайковски. Той мислеше под егидата на Турция да създаде български полк с който в подходящ момент, възползвайки се от противоборството на двете империи, да оглави въстание. Предвид положението в което се намираше, за него нямаше друг изход освен привидно да се съгласи с Пшевлоцки и Цанков, за да може с техните пари да работи по собствения си план.
Огромната сума сякаш се стори шега за поляка, който я осигури и раздаде печатни прокламации на българите, за да ги разпространят щом избухне въстанието. Цанков и Хаджиденков, който междувременно бе спечелен за идеята, увиха част от прокламациите около кръстовете си под дрехите и отплаваха за Свищов. Раковски остана в Цариград да организира четата, която не просъществува дълго. Като повод за разтурянето й той използва една пиянска свада в Едрине при която ударникът на пищова му откъсна кутрето на лявата му ръка. Дали случайно или нарочно никой не разбра.
Едва завърнал се в Цариград Раковски използва всичките си познанства и цялото красноречие на което бе способен, за да постъпи на турска служба в изпълнение на замисъла на "Тайното общество". Липсата на организационни документи и конкретни спомени за "обществото", както и условията на нелегалност в които то работи, забулват в тайна началото, дейността, структурата и голяма част от състава му. С основание началото му може да се търси в гръцката "етерия" в която членуват и българи. По известни сред тях са сливенците Атанас Иванов и Иван Селимински, както и представителите на ивестните Чалъковци - Михаил Чалики и Стоян Тодорович Чалъкоглу. Основата на подобни организации сред българите поставя младия Иван Селимински в Сливен през 1825 година. Неговото "Тайно братство" просъществува едва до 1828 година, когато хиляди сливенски семейства бягат отвъд Дунав. Традицията за изграждане на такива структури продължава и след руско-турската война от 1828 - 1829 г., когато русите назначават за губернатор на останалия в залог за изплащане на турските задължения град Силистра капитан Георги Мамарчев, който също е бивш участник в гръцката "етерия" и въстанието на Александър Ипсиланти, а също и вуйчо на Раковски, който по-късно в негова чест ще вземе малкото му име. "Заверата" се заражда в Търново и постепенно обхваща околността му, а вероятно и по-далечни селища. В нея, освен капитан Мамарчев, който трябвало да поеме военното ръководство на бойните действия, влизали Велчо Атанасов - Джамджията, даскал Андон Никопит, бащата на Петко Славейков Рачо Казанджията и други от Търново, хаджи Йордан Кисьов - Брадата от Елена, игумена на Плаковския манастир Максим, проигумен Сергий и други монаси. Планът предвиждал, когато майстор Димитър Софиялията събере работници за поправка на разрушената през войната Варненска крепост, нейните складове да бъдат ограбени и така да се осигури допълнително въоръжение за въстаниците. Заговорът бил осуетен в заключителната му фаза. Капитан Мамарчев като руски поданик е заточен, а мнозина други съзаклятници са обесени.
Събитията в революционна Европа през 1848 г., макар и със закъснение, не отминават и българските земи, особено що се отнася до развитието на тайните организации. Добър пример в това отношение подготовката на въстанието от 1850 г. и разкриването на заговора в Нишко в който участват бивши бунтовници от 1841 г. - все хора политически просветени и с богат опит като Станко Атанасов, Никола Сръндак, Стоян Чавдар, Иван Тодоров и други. През 1848 г. от Париж се връщат доктор Стоян Чомаков и Александър Екзарх. Двамата до голяма степен са повлияни от полския княз Адам Чарториски и българина доктор Никола Пиколо, които са емигранти във френската столица. Още с пристигането си в Пловдив Чомаков инициира създаването на просветителско дружество в което влизат Найден Геров, Йоаким Груев, роднините му Георги Чалоглу и Атанас и Никола Чалъкови, за чиято сестра Раковски планирал да се жени. За подобна дейност на Екзарх в Цариград няма конкретни сведения. Зародиша на "Тайното общество", може би, трябва да се търси в контактите на Раковски с Чалъковци, Чайковски и връзките му с тесало-епиротските дружества. От юли 1853 г. той изпъква като водеща личност в "обществото", след като с парите на Пшевлоцки успява да укрепи несигурното си положение. Започва да полага усилия за разширяване на организацията и за съгласуване на взаимодействието между отделните й клонове.
След завръщането в Цариград Раковски убеди дори Мустафа бей да му съдейства за назначаване на висока служба, като обеща, че след войната ще приеме исляма и дъщеря му за жена. Използвайки връзките сред бекташите получи аудиенция при военния министър Мехмед Али паша, който го назначи за баш терджуманин на румелийската войска. За отговор на предложението да се създаде български доброволчески отряд, беше препратен при външния министър Рашид паша, но той отказа да съдейства за реализирането на тази идея.
В цариградския клон на "обществото", освен Раковски, влизаха и братя Тъпчилещови, управителят на тяхната фирма Иван Бацов, чиновникът при външното министерство Константин Ранов, търговецът Павел Куртов Чалъков и други. Тук за основна свръзка с Влашко и русите бе привлечен Стефан Русков Берон - племенник на доктор Петър Берон и управител на мушията му във влашкото село Дърваре между Крайова и Калафат.
През септември новоназначеният баш терджуманин с чин юзбашия придружен от Иван Бацов, панагюреца хаджи Христо и още един българин, се отправи към щаба на румелийската войска в Шумен. Когато минаваха през факийската гора край Карабунар, юзбашията се отби в близкото теке, за да поздрави шейха "като турчин и бекташия". Шейхът го прие радушно и се заинтересува от хода на военните приготовления. Юзбашията му разказа, че тръгнал да се бие с гяурите за ислямската вяра и така нататък. От своя страна шейхът призна, че непрестанно бие гяури като провожда тайно свои хора по пътищата и край селата: "Чистя - казва - неверните кучета! Нека не останат!"
След това посещение четиримата другари продължиха пътя си. През Шипка и Габрово пристигнаха в Търново, където преспаха в медресето. Раковски се запозна с имама на обърнатата в джамия църква "Св. Димитър". С негово позволение сутринта призова от минарето вярващите с определената за случая молитва. После слезе, направи си намаза и най-обстойно разгледа вътрешността и двора на бившата църква в която братята Асен и Петър бяха провъзгласили независимостта от ромеите. В двора прочете надгробен камък с надпис на старобългарски: "Хора, не се надявайте на бъдещето, тъмна тайна е то. Не се надявайте и на младостта, защото увяхва бързо като цвете. Само добродетелта ни остава след смъртта. Жив е спомена за защитника и нему паметник издигат над костите."
В началото на октомври, когато Турция официално обяви война на Русия, Раковски пристигна болен в Шумен. За лечението зае от търговския партньор на баща си Анастас Стоянович хиляда гроша със задължението да ги върне до три месеца. В разговор с главнокомандващия от хърватски произход Омер Лютфи паша предложи идеята си за създаване на български отряд. Началникът на румелийската войска отказа с мотива, че, ако искат да воюват, българите могат да постъпят направо в армията, а не да създават свои формирования.
Във връзка с предстоящата офанзива Омер Лютфи паша изпрати Раковски в щаба на командващия войските във Видин Топал Ахмет паша като негов тахрират кятиби. Юзбашията и спътниците му минаха през Русчук, където се срещнаха с видни местни българи в дома на Тихо Обретенов, а после отплаваха за Свищов.
От прозореца на втория етаж на къщата си Цанков видя влезлия в двора юзбашия с четирима войници. Уплашен, че са дошли да го арестуват, той хвърли цялата си кореспонденция по съзаклятието в горящата печка. Едва бе възвърнал самообладанието си, когато юзбашията и един войник нахълтаха в стаята. Щом разпозна Раковски облекчението му бързо се смени с гняв.
- Що стори бре, кюлхане? - изсъска през зъби Цанков след като се върна от кухнята, където отведе войника по заповед на юзбашията.
- Слушай, да ти разправя... - започна Раковски.
- По-тихо да не чуе онзи! - нервно го прекъсна Цанков, поглеждайки към вратата на кухнята.
- Той е мой човек. Панагюрец. Хаджи Христо го думат. Беше с мене, с четата в Едрене. Разпиляха ни - рече Раковски, показвайки лявата си ръка с липсващо кутре - и аз намерих за по-разумно да се върна в Цариград и да постъпя като преводач във войската. Сега имам в ръцете си ключа за всички тайни разпореждания на турците и щом стигна във Видин ще съумея да го предам на русите. Когато те влезнат в града въстанието ще избухне, ако не в цялото ни Отечество, то поне от Янтра до Тимок.
Под предлог, че трябва да даде някакви нареждания на слугите, Цанков отиде в кухнята. Разказа на хаджи Христо разговора си с Раковски, а, когато го попита за битката в която е изгубил пръста си, възрастнията мустакат панагюрец отвърна с пълна уста:
- Лъже магарето! Една вечер в Едрене, като се напи, гръмна с пищова и кондака откъсна пръта му.
След посещението у Цанков Раковски се срещна и с други свищовлии, сред които Хаджиденков и Апостол Конкович. После през Враца стигна във Видин. От там изпрати Иван Бацов в Белград при руския консул Мухин със задача да го информира за съзаклятието и предстоящата турска офанзива по направлението Видин - Калафат - Крайова. Мухин се отнесе крайно скептично към думите на българина, но все пак го препрати в щаба на войската, където той остана до края на войната, изпълняваки някои малки поръчения.
Изнесеното пред Мухин дава ясна представа за целите и мащабите на "Обществото", както и за проблемите пред които то е изправено. Бацов се явява пред руския консул с две основни желания - руската страна да осигури средства за въстанието и опитни офицери, които да поемат ръководството, когато то избухне. Със собствени средства от 940 000 пиастра "Обществото" е въоръжило около 3 600 души разпределени както следва: в Казанлъшко - 2 000; Еленско и Търноско - 800; Габровско - 600 и Свищовско - 200. Планът на Раковски за създаване на български отряд към турската войска целеше да осигури именно военно подготвени хора въоръжени от самото турско правителство, но провалът му го накара чрез Бацов да се обърне за съдействие към русите. На тях, разбира се, не им харесва идеята за самостаятелно въстание на българите, което няма да е под контрола им и за това на подкрепят "Обществото", а отдават предпочитание за набиране на български доброволци, които да се сражават в редовете на войската им, където лесно могата да бъдат управлявани. По същество мотивите за отказа на русите са същите като на Омер Лютфи паша.
През декември 1853 година турската войска премина Дунав. Превзе Калафат и се насочи към Крайова. Въпреки първоначалното недоверие към сведенията на Бацов, в битката при Четате край Крайова на Коледа русите удържаха побида. В тази битка Раковски изгуби и безименния пръст на лявата си ръка. Междувременно той бе успял да изгради цяла мрежа от съгледвачи в тила на турската войска, които бяха предимно българи доставчици на продоволствия от Видинско, Ломско и Белоградчишко. Установи връзки и с известниместни българи, които да подготвят въстание, сред тях беше и дядо Цеко Петков от село Дългошевци.
Изглеждаше, че всичко се нарежда според плановетена "Обществото", докато през един зимен ден в началото на 1854 година двама влашки чобани се явиха в квартирата на Ахмед паша в Калафат и му доложиха, че в мушията на чокоина Стефан Берон край село Дърваре, намиращо се по средата между Крайова и Калафат, често се навъртат влашки офицери. Дали тези сведения бяха резултат на непредпазливост от страна на Берон, или на работата на турското контраразузнаване, трудно може да се каже, но, така или иначе, пашата изпрати на място един мюлязим с петдесет войници, за да провери слуховете. С тях като преводач тръгна и Раковски.
Призори мушията на Берон беше обградена. Когато управителят й още по халат излезе по нужда, няколко пушки се насочиха към него и мюлязима извика:
- Давранма, гяур!
Берон застина на мястото си, обхождайки с поглед насочените към гърдите му дула.
Раковски, сякаш от години не бе виждал приятеля си от детство, попита развълнувано:
- Ти ли си, бе, Стефчо?
Когато получи утвърдителен отговор, терджуманина го успокои:
- Не бой се! - и, сменяйки влашкия език с турски, се обърна към мюлязима - Това не са шпиони! Те са наши познати хора! Стойте мирно и бъдете спокойни като у дома си.
Опомнилият се Берон ги покани да закусят. Мюлязимът строго разстави стража и влезе в къщата, където завари майката на Стефан, по-малкия му брат Петър и влашкия офицер Гица Николеску. След закуската Раковски дипломатично предложи на Стефан Берон и Николеску да ги придружат до Калафат, където да изяснят недоразумението. Тримата се качиха във файтона на Берон, а край тях яздеха мюлязима и конвоиращите ги войници. Без да подозират, че турският офицер разбира езика, Раковски и Берон заговориха на френски.
- Тая работа не ми харесва! По-добре да не ходим в Калафат, за да не си изпатим. Да бягаме в Крайова, докато е време. - притеснено рече Берон.
- Няма страшно! - успокои го Раковски. - По-добре да идем в Калафат. Така сам ще видиш турските сили, а аз още повече ще спечеля доверието им.
Щом стигнаха в Калафат, мюлязимът докладва на Ахмед паша за разменените реплики като добави личното си мнение, че приятелството на тези хора е съмнително и работата им не е чиста. Когато и Раковски се яви на рапорт пред пашата в квартирата му бе извършен обиск при който намериха писма, уличаващи го в заговор и шпионаж. Арестувани по отделно Раковски, Берон и Николеску бяха отведени във Видин.
Когато научиха за задържането на Раковски, двамата му другари - хаджи Христо и другия - откриха къде го държат и успяха да се свържат с него. Той им нареди да следват конвоя преоблечени като турци, за да може при удобен случай да избяга.
Раковски беше откаран в Шумен след Берон и Николеску. Съпровождаха го шестима войници начело с мюлязим.
Зимата беше в стихията си, когато двама турци изненадващо посетиха дома на Драган Цанков в Свищов. Недоумението на домакина премина, след като узна в единия турчин хаджи Христо. Панагюрецът му предаде бележка от Раковски в която той съобщаваше за задържането си и за отменянето на въстанието, защото планът не сполучил.
Цанков се увери от почерка, подписа и съдържанието, че бележката действително е от Раковски. Тогава покани двамата мними турци да седнат и ги заразпитва за подробности. Те му съобщиха каквото им бе известно. Казаха, че вървят половин конак след конвоя и вечерта пристигат там, където той нощува.
В Шумен Раковски беше затворен заедно с много други арестувани за шпионаж. Заплахите на Омер Лютфи паша с бесилка и разстрел не помогнаха да изтръгне някакви признания, макар такива присъди да бяха изпълнени над други арестанти. Въпреки намесата на варненския гръцки владика Порфирий и някои котленски чорбаджии, които за пореден път след 1844 г. побързаха да оклеветят сина на Стойко чорбаджи, животът му бе спасен от Михаил Чайковски.
Полякът още през 1850 г. бе приел исляма и новото име Садък паша. От осми февруари 1854 година, заедно с наскоро формирания и командван от него казак алай, той беше на гарнизон в Шумен. Казак алаят, тоест казашкият полк, бе замислен като войскова част в която да служат немюсюлмани. Чайковски внуши на Омер Лютфи паша, че, може би, Раковски е изпратен от Цариград с тайна мисия, като му каза, че обвиняемият е назначен лично от Мехмед Али паша. За да ходатайства за освобождаването на шурея си в Шумен беше дошъл и Кръстьо Тарпански.
През март 1854 година Раковски беше изпратен към Цариград под конвой от четирима войници начело с мюлязим. Преминавайки през покрития със сняг проход Чалъ кавак, стражите спряха да пренощуват в едно от беклеметата, а окования с вериги царски душманин оставиха в обора при конете. Малко след тях пристигнаха и двама пътници турци. Те се разговориха с мюлязима и войниците, почерпиха ги и от дума на дума разбраха, че водят арестант за Цариград. Двамата пътници поискаха да видят разбойника, който тръгнал срещу царщината. Мюлязима ги изпрати в обора с идин войник, използвайки повода да проводи малко храна на задържания.
- Бъдетете рахат, аалар! - рече единият от любопитните пътници. - Хубаво ще го нагостим тоя керата!
Въпреки уверенията им, войникът тръгна с тях, за да не наранят или убият арестанта. Все пак имаха заповед да го отведат в Цариград.
Раковски кимна, когато войникът се наведе да му остави храната. Двамата любопитни пътници турци бяха верните му другари. Хаджи Христо разбра намека и ханджара му преряза войнишкия врат. Конете зашаваха неспокойно от миризмата на кръв. Докато двамата пътници ги оседлаваха, Раковски смогна да скъса само веригата на краката си. С една пиличка, дадена от другарите му още в Шумен, той достатъчно бе изтънил една брънка, за да може да я счупи.
Към края на май Раковски се яви в дома на Мустафа бей, припомняйки му обищанието си от преди година, че ще приеме исляма и дъщеря му за жена. Мустафа бей прие бъдещия си зет с отворени обятия и дори го настани у дома си.
Докато траеха приготовленията по сватбата, Раковски се свърза с поп Христо от българската църква и с поляка Ян Рудницки, наричан Реиз Янко, комуто остави първите си ръкописи "Неповинен българин" и "България страждуща". Чрез тях събра и въоръжи 12 българи с които мислеше да иде в помощ на миналите Дунав руси. Поп Христо закле четата, а воеводата им нареди да се съберат край Босфора след пет дена - на 19 юни в петък сутринта.
Два-три дена преди насрочената дата Раковски се преструваше на болен и не излизаше от дома на Мустафа бей. На 18 юни вечерта той изрази съжаление пред благодетеля си, че неразположението му пречи да присъства на петъчната молитва. За да остане единственият мъж в къщата, изпрати векил харча на бея - арменец на име Гарабет - да купи тютюн. После задигна чанта с търговски книжа и скъпоценности на кредитора си, а на дъщеря му каза, че отива на доктор. И не се върна.
С ценностите и парите ограбени от Мустафа бей Раковски се разплати за въоръжаването на четата. Търговските книжа, сред които бяха записките за дълговете му, той разкъса на брега на Босфора и пое на север начело на малката чета.
На изпроводяк:
"Бекташът" е написан въз основа на спомените на Драган Цанков разказвани по различно време и повод пред Данаил Юруков, Филип Симидов и Иван Шишманов, както и на семейни предания запазили се у роднини на Раковски. Подтикът за написването му дойде от студията на Михаил Арнаудов ""Невъзможния образ" на Г. Раковски".
16. ХІІ. 2007 г.
