Антикомунизмът не е само кресливи лозунги на оядени демагози и пошли лъжи. Това е за простаците. Съвременният антикомунизъм идва образован, умерен и „загрижен“. Той не крещи. Той въздиша.
И започва винаги по един и същи начин:
И започва винаги по един и същи начин:
„Аз нямам нищо против идеята, но…“
Това „но“ не е уговорка. То е нож.
След него идеята вече е призната само формално, за да бъде извадена от действие.
Идеята е „хубава“, но „нереалистична“.
Системата е „добро намерение“, но „неефективна“.
Историята е „сложна“, но „показа“.
Никой не казва „капитализмът е естествен“. Просто се говори така, сякаш е.
Всичко останало се мери спрямо него и неизбежно губи.
Ефективност за кого по дяволите
Когато някой каже, че социализмът е „икономически неефективен“, той вече е решил въпроса.
Ефективен спрямо печалба.
Спрямо конкуренция.
Спрямо натрупване.
Ефективност за премахване на безработица, за масово образование, за жилища без спекула, за здравеопазване без пазар изобщо не влиза в сметката. Това не е пропуск. Това е избор.
Да наричаш това „обективен анализ“ е като да мериш температура с линийка и после да обясняваш, че пациентът е дефектен.
Хуманизмът като пералня
Най-успешният трик е абстрактният хуманизъм.
Всички сме хора. Всички страдаме. Всички сме жертви.
Само че някои страдат от глад, а други от загуба на собственост.
И когато тези две неща се поставят в една морална категория, експлоатацията вече е изпрана.
Тогава класовата борба се превръща в „трагедия“.
Контрареволюцията в „граждански конфликт“.
А защитата на нов обществен ред в „престъпление срещу човечеството“.
Това не е съчувствие. Това е политическа амнезия.
"Историята показа“, казва победителят
Историята не показва. Победителят показва и сочи с пръст.
Когато някой говори от името на Историята, той просто легитимира настоящето.
А настоящето, странно защо, винаги е капитализъм. С кризи, войни, глад и разруха, но „нямало алтернатива“.
Това не е анализ. Това е капитулация, представена като зрялост.
Социализмът не е осъден. Осъдени са категориите.
Социализмът не "се проваля"
Той е съден в чужд съд, с чужд език и по правила, писани от противника.
После същите хора казват, че били „критични и към двете страни“.
Все едно класите са страни в дебат, а не антагонистични позиции в реалността.
Заключение, което не е удобно
Антикомунизмът днес не забранява Маркс. Той го превежда зле.
Сменя думите, подменя критериите и после се чуди защо нищо не излиза.
По-често той действа чрез езика, който приема за „здрав разум“. Критериите изглеждат неутрални, моралните апели – универсални, а историческите обобщения – неизбежни.
Точно затова въпросът не е дали социализмът „е бил правилен“, а в какви категории изобщо мислим политическата реалност. Когато тези категории са предварително зададени от пазарната логика и либералния морализъм, всеки друг обществен проект изглежда предварително осъден.
Да се настоява за материалистичен анализ не е апологетика, нито носталгия. Това е опит за яснота в среда, където подмяната минава за разумност.
