„Буржоазията превръща всичко в стока, а следователно също и историята. На самия ѝ характер, на условията на нейното съществуване е присъщо да фалшифицира всяка стока: тя е фалшифицирала и историята. Защото най-добре се заплаща онова историческо съчинение, в което фалшифицирането на историята отговаря най-много на интересите на буржоазията.“
— Фридрих Енгелс (Из фрагментите към „История на Ирландия“, Съчинения, т. 16, с. 531)
В края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век Турция е в тежък имиджов кризис с репутация на държава наркопроизводител, политическа нестабилност близка до гражданска война с цяла поредица политически атентати и убийства, преврата на Кенан Еврен и последвалата го емигрантска вълна от десетки хиляди души, която залива Западна Европа. Но съкрушителния удар върху масовото съзнание нанася „Среднощен експрес“. Автобиографичната книга на Били Хейс излиза през 1977 г., а следващата година Алън Паркър по сценарий на Оливър Стоун режисира едноименния филм с шест номинации и две статуетки Оскар.
През 60-те години близо 80% от хероина, заливащ американския пазар, се произвежда от турска суровина изнасяна в Марсилия (това е прословутата „Френска връзка“), където нарколабораториите на корсиканската мафия, основно клановете на Пол Карбоне и Антоан Герини, я преработват и пласират в щатите и Западна Европа. През 1969 г. администрацията на Ричард Никсън обявява първата „война срещу наркотиците“, а основната мишена става Турция, която е подложена на силен натиск и заплашена със спиране на икономическата и военна помощ. Именно в тази напрегната обстановка през октомври 1970 г. на летището в Истанбул е арестуван 23-годишният американски студент Били Хейс със залепени за тялото му над два килограма хашиш. С цялата си арогантност властта в Анкара решава да направи от него изкупителна жертва, мислейки си, че пред международната общност ще прехвърли вината за наркотрафика върху янките. През 1975 г. Били Хейс успява да избяга от затвора в Имралъ, а после знаем как е използвана историята му.
След преврата на Кенан Еврен през страната минава вълна от репресии. Арестуваните са над 600 000, над 200 000 са осъдени, издадени са стотици смъртни присъди, стотици загиват в затворите от изтезанията и непоносимите условия. В този момент щатите са склонни да си затворят очите, но вълната от турски бежанци в Западна Европа вдига толкова шум, че това става става невъзможно. Въпреки подкрепата на САЩ, на практика Турция изпада в международна изолация. Европейската икономическа общност замразява 75 милиона екю помощи за турската икономика, а в последствие и траншове на стойност 600 милиона долара. През май 1981 г. Турция е изключена от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Изправен пред тази изолация и дипломатически натиск Кенан Еврен насрочва избори, които, въпреки множеството нарушения, са спечелени от Тургут Йозал. Но това не помага за промяна на негативния облик на страната. Амнести Интернешънъл периодично продължава да изнася доклади за мъченията и убийствата в турските затвори, които са основание за блокиране на молбата за членство в ЕИО през 1987 г.
По това време посланик на Турция в щатите е Шюкрю Елекдаг, който е извлякъл съответните уроци от предишния исторически опит и функционирането на американската политика. Осъзнал, че униформите на хунтата са пагубни за дипломацията, той директно заявява на правителството в Анкара, че не може да изпрати генералите в Конгреса, за да защитават позициите на страната. За да противодейства на гръцкото и арменското лоби в Конгреса на негативния имидж на Турция, той инициира създаването на Institute of Turkish Studies, който е финансиран от турската държава с три милиона долара. Целта на института е да подпомага изследвания на турската история, език и култура в американските висши училища чрез степендии и грантове. Реално под маската на обективна наука се прокарва турската гледна точка върху „спорни“ събития. Под формата на стипендии и грантове се спонсорират изследвания на учени в университетите от Бръшляновата лига, като единственото условие е те да не противоречат на политиката на Анкара. Тази тактика дава резултат и през 1985 г. под натиска на научната общност е блокирана поредната резолюция на Конгреса признаваща арменския геноцид. Кампанията включва и платени публикации в The New York Times и The Washington Post. През 1996 г. изтича преписка в която професорът от катедрата по турски изследвания в Принстън Хийт Лоури, съветва тогавашния турски посланик как да отговори на изследване в което се засяга геноцида над арменците. През 1997 г. университета на Лос Анджелис връща дарение от един милион долара на турското правителство за разкриване на катедра по османски изследвания, след като учени и студенти разкриват, че в условието за дарението на хората признаващи арменския геноцид се отказва достъп до архивите.
Докато в щатите турската държава директно купува катедри и диктува какво да се пише, то в Европа с нейните отдавна институционализирани османистика и ориенталистика се налага да действа доста по-рафинирано. Не може да диктува какво да се пише, но може да ограничава достъпа на неудобни учени до архивите под различно предлози. Тук номера е да се подбере онзи, който ще говори и пише каквото трябва. През 90-те на мода излизат мултикултурализма и постколониализма. Анкара успява извлече максимума и от двете течения. От една страна Османската империя се представя като веротърпима и благотелна към населяващите я народи, един вид протоевропейски съюз, а от друга като жертва на колониализма, нищо че самата тя владее огромни земи в Северна Африка, Близкия Изток и Балканите. Турция и Османската империя започват да се промотират чрез културата и религията като част от нея, естествено някои нелицеприятни моменти са осмислени като „културни особености“.
Първият инструмент на тази нова политика е Дианетът (Diyanet İşleri Başkanlığı - Дирекция по религиозните въпроси). Организацията е създадена като държавна структура още от Мустафа Кемал през 1924 г., но тогава целта й е да държи религията далече от властта. След преврата на Кенан Еврен и приемането на новата конституция през 1982 г. новата доктрина предвижда турско-ислямски синтез, според който да си турчин, означава да си религиозен мюсюлманин предан на държавната власт. С цел противодействие на радикални и марксистки течения религиозното обучение е въведено в училищата, които формално остават под шапката на министерството на образованието, но учебните програми се разработват и одобряват с прякото участие на Дианета с оглед на новата доктрина. Самите учители по религия формално се обучават и назначават от министерството на образованието, но техните преподаватели са тясно свързани с Дианета..jpg)
.jpg)
Големият пробив на Анкара в Европа идва през 1984 г., когато в Кьолн е учреден DİTİB (Türkisch-Islamische Union der Anstalt für Religion e.V. / Турско-ислямски съюз за религиозни въпроси). По това време политиците в Бон още живеят с илюзията, че гастарбайтерите са само временни гости и не виждат смисъл да инвестират в ингегрирането им, затова с облекчение приемат инициативата, като виждат и все същата положителна страна на преграда срещу радикализма. Тъй като по немското законодателство чужди държавни органи не могат да оперират на територията на ФРГ, създаването на DİTİB формално е представено като инициатива на местните общности подкрепена от Фондацията на Дианета (Türkiye Diyanet Vakfı – TDV), която юридически е частна с нестопанска цел. Съюзът поема издръжката на съществуващите тогава 230 джамии и строежа на нови, като общият им брой нараства до 900.
През 1992 г. е създадена TİKA (Турската агенция за сътрудничество и координация), която се грижи за реставрирането и съхраняването на паметници от османския период. На Балканите доминира разказа за "мирното съжителство" и "съвместно съществуване", в Северна Африка - за ислямското братство, в Централна Азия продават пантюркизма. От тук насетне културно-историческите фондации се роят като гъби след дъжд. Античното наследство в съвременна Турция се продава на западняците като "Анадолско наследство".
Парадоксално, но това влияние на Турция у нас е относително слабо и се дължи както на административни пречки, така и на работата на службите за сигурност и самото ДПС, което поне до разпада си имаше противоположни на Анкара икономически интереси. Когато някоя джамия се реставрираше с турски пари, българската власт не подчертаваше това и не даваше и на изпълнителите да го афишират, обратното на това което прави Еди Рама в Тирана, примерно. А Борисов се стараеше да подчертава, че България дава еднакво за всички: „Нашите деди са построили църкви, манастири и джамии. Държавата се грижи еднакво за всички, хората трябва да са спокойни. Само етническата толерантност и разбирателството могат да изведат държавата напред.“ Така неоосманизмът у нас идва не от Турция, а опосредвано през западни университети опакован като модерна и съвременна наука. И тук няма никакво значение дали приносителите му го осъзнават като такъв, или просто са "полезни идиоти" (противно на разпространеното мнение фразата не е на Ленин, а за пръв път се появява в The New York Times през юни 1948 г.). Те per fas et nefas са готови да изнасилят историята, за да докажат перверзните си тези за мултикултурния рай разпрострял се на три континента; кариерното развитие, което дава девширмето; масовото "доброволно" ислямизизиране; примера за напредък и прогрес в който печатарската преса е забранена в момент когато изобретението на Гутенберг залива Европа с милиони томове литература и отприщва небивал интелектуален разцвет; и прочее дивотии.
Сред медийно най-видимите адепти на неоосманизма у нас са социалният антрополог Харалан Александров и историкът Александър Стоянов (презрително наричан в социалните мрежи Искендер Стояноглу). През 90-те Александров следва в Бристол и Лондон. По това време в академичните сдреди там е особено популярен деконструктивизма, а Едуард Саид в „Ориентализмът“ вече е провъзгласил, че всеки антиосмански наратив е просто западна пропаганда. Стоянов идва от Лайден, където процъфтява „оптимистичната школа“ на Махиел Киел и Ерик-Ян Цюрхер. Докато те се ползват от престижа на западните университети, Емил Джасим, който е завършил само Софийския университет, е посрещнат доста по-критично, но пък неговият случай ни показва колко „пробита“ е академията у нас. Именно тази секта е особено гласовита във връзка с термина „робство“, като напълно умишлено отсичат другите му семантични значения и го свеждат единствено и само до институционализираното робство.
Но паралелно на „оптимистичната школа“, прокарваща тезите на неоосманизма, съществуват и цяла редица авторитетни учени, които критикуват методите й. Например професора по средновековна балканска история Джон Файн отбелязва залитанията по „документалния позитивизъм“ и отбелязва, че зад сухия административен документ често се крие корупция и произвол. Ноел Малкълм разбива мита за „доброволната“ ислямизация. Спирос Врионис също отбелязва прикриването на насилието зад официалните дефтери и „романтизацията“ на завоеванието. Но ножът в сърцето на ревизионизма забива стопанския историк Майкъл Паларе, който разкрива колко упадъчна и структурно неспособна на реформи и модернизация е Османската империя.
Самият термин „неоосманизъм“ се появява в гръцките журналистически среди в контекста на сблъсъка за Кипър, като описващ експанзионистичната политика, но в последствие се трансформира към означаване на културната „мека“ сила на турската политика. Сръбският професор ориенталист Дарко Танасович отблизо е следил и е свидетел на тази политика, той синтезира наблюденията и опита си в „Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите“
Сам по себе си периодът довел до преврата на Кенан Еврен е достатъчно интересен и заслужава самостоятелно отделно проучване.
