„Как може някой да казва истината за фашизма, срещу който се обявява, ако не иска да каже нищо срещу капитализма, който го поражда? Каква истина би била това?“
Из „Пет трудности при писането на истината“, Бертолт Брехт, 1934 г.
В съвременния политически дискурс понятието „фашизъм“ почти не се използва, освен в пейоративен смисъл. То е заменено от нови термини и неологизми като „неоконсерватизъм“, „алтернативно дясно“, „трети път“ или „четвърта политическа теория“. Впрочем, някои от тях не толкова нови. Например "третия път" се използва още от Мусолини и ратниците у нас. Това води до парадоксална ситуация: явлението, което продължава да оказва влияние върху общественото развитие, се размива дискурсивно и се обезврежда още в самото описание.
Историческата амнезия допълнително засилва тази слепота. Фашизмът „изчезва“ дори от историческите анализи на десни режими извън интербелумния канон. България при първото сговористко правителство, Ли Син Ман в Южна Корея, Пиночет в Чили, Черните полковници в Гърция, Франко в Испания или Салазар в Португалия са примери за политически структури с фашистка функция, които често остават извън полезрението на изследователите и се изваждат от понятието "фашизъм". Държавата може да бъде фашистка, дори когато формално няма фашистка партия, ако е налице срастване с икономическите елити и насилствено потискане на опозицията. В условията на капитализъм всеки авторитаризъм е функционално фашистки – фашизмът не е частен случай или вид авторитаризъм, а логическо следствие от срастването на държавата с реакционните елити.
Съвременните изследвания разглеждат фашизма феноменологично и формалистично, свеждайки го само до набор от външни белези и двете еталонни държави от Интербелума - Италия и Германия. Понякога дори само Италия. Така понятието се свежда до конкретно явление в конкретна епоха и се създава илюзията, че извън еталонния набор и историческата епоха, то няма място.
Но фашизмът не може да се определя чрез лозунги, униформи или маршируващи маси, а чрез своята функция. Не е и историческа аномалия. Това е идеология и политическа практика, която в условия на капиталистическа криза стабилизира властта и обезсилва всякакви опозиционни сили.
В либералния дискурс днес фашизъм няма и не може да има, защото има избори. Това е либералният край на историята и край на фашизма. В същността си това е една голяма беззъба заблуда, отваряща пътя за реабилитацията на фашизма. Създаваме сламено чучело и бием по него с нерелевантни аргументи. Всъщност нито един фашистки режим в историята не отменя изборния процес като такъв.
Чрез неутрален език, оправдаване на социалдарвинистките и антикомунистически постулати, както и чрез фокус върху „ценности“ вместо върху класова и икономическа структура, либералния дискурс създава среда, в която фашистки механизми могат да се проявяват, без да бъдат разпознати. Тази парадигма не вижда, или не иска да види, фашизма днес, защото това би означавало признаване на структурната връзка между капитализма и реакцията.
Фашистката реторика прекрасно се вписва в питателната либерална среда, която не я разпознава, и се маскира като "патриотична", или "лява", а често и двете. В това е голямата привлекателност на фашизма. Не е абстрактния "популизъм", а щедро раздаване на шарени бонбонки, които едва по-късно се разбира, че са еднакви на вкус. С еднаква лекота той обещава да "възроди" нацията и да въздаде "социална" справедливост. Антикапиталистическата и социалистическа реторика, която според някои прави фашизма "ляв", всъщност не отива по-далече от думите. Фашисткият "социализъм" е строго йерархизирана система, а не стремеж за преодоляване на капиталистическите отношения. Антикапиталистическата реторика винаги е насочена навън, срещу транснационалните корпорации, срещу спекулантите, но никога срещу капитализма като такъв. Така се раждат басните за "социално отговорния" и "производителния" капитал. Антикапитализмът и социализмът се обезвреждат и се насочват изцяло в националистическото русло чрез поредната басня за "единение между труда и капитала".
Фашизмът винаги е потенциален и функционален при капиталистически кризи. Академичната методологическа и либерална слепота го правят „невидим“, създавайки илюзията за безопасност и за „край на фашизма“.
Фашизмът не е изчезнал.
Изчезнал е езикът, който го назовава правилно.
На 23 ноември 2022 г. на сайта на БАН е публикувано "Становище на български историци по въпроса: Имало ли е фашистки режим в България?" (https://www.bas.bg/?p=41867). То е предшествано от широка медийна кампания и се радва на също такова отразяване. Тук няма да разглеждаме обстойно целия документ, а ще се се спрем на отявлените внушения, манипулации и лъжи видни на пръв поглед.
Неслучайно е публикувано на сайта на БАН, внушавайки че е становище на цялата научна общност, а не на ограничения кръг от подписали го лица. Това внушение се постига и чрез премълчаването на мненията различни от тяхното и позоваване на мним научен консенсус. Темата за фашизма е една от най-дискусионните в съвременната историография. Още в първото изречение изброяват група автори, които според тях доказват твърдението им за научния консенсус. Естествено, всичко това е прах в очите на широката общественост. Дори изброените от тях автори боравят с различни дефиниции и подходи в изследванията си. Грифин, например, определя фашизма чрез идеологията му, Пейн като набор от белези, премълчава се, че Пакстън остро критикува Линц. Да не говорим, че Пакстън сигурно би се отрекъл от името си, ако види в каква компания са го поставили и как спекулират с него. Всичко това са подробности, които очевидно са несъществени за нашите "учени", защото иначе басните за консесуса няма да хванат дикиш. От текста на "Становището" по-нататък е видно, че нашите "учени" подхождат към тези автори чисто функционално и еклектично чопват идеи от един или друг, за да навържат конструкцията си. От Пейн вземат определението, от Линц типологията.
Но по-важни за нас са авторите, които остават в графа "и др." И едва ли е случайност, че не се споменават поименно. Ишай Ланда (Ishay Landa), Дейв Рентън (Dave Renton), Никос Пуланцас (Nicos Poulantzas), Тимъти Мейсън (Timothy Mason), Даниел Герен (Daniel Guérin), Енцо Траверсо (Enzo Traverso ), Алберто Тоскано (Alberto Toscano), Райнхард Кюнл (Reinhard Kühnl), Браян Д. Палмър (Bryan D. Palmer), примерно, са много по-важни за разбирането на фашизма и чисто тактически ход като този дали ше се прояви чрез масова партия (отдолу), или чрез преврат (отгоре). От тук вече става ясно, защо нашите "учени" предпочитат автори, придържащи се към "фашистки минимум", който стеснява обхвата на понятието. В този смисъл не е случайно, че причисляват нацизма към фашизма "с известна условност и приближение", тоест за тях фашисткия характер на нацизма е подвъпросен.
Това „Становище“ е финалната точка на процес, започнал преди десетилетия. Неговата цел е да изчисти българската държава от петното на фашизма, като го превърне в „екзотично изключение“, неприложимо за нашите географски ширини. Така антифашистката борба се редуцира до „грешка на растежа“, „тероризъм“ или „чужда диверсия“, а реалните механизми на реакцията се легитимират за бъдеща употреба.
„Становището“ не е просто исторически текст или мнение – то е акт на дискурсивно заличаване. Когато официалната наука изважда фашизма от полето на функционалния анализ и го затваря в херметичната кутия на „интербелумния канон“, тя извършва двойно престъпление: към миналото и към бъдещето.
Използването на тесни дефиниции (като „фашисткия минимум“ на Стенли Пейн) служи за създаването на изкуствен имунитет. Ако фашизмът се дефинира единствено чрез масовата партия и специфичната естетика, тогава всеки режим, който постига същите цели чрез държавния апарат, остава невидим. Както доказват Райнхард Кюнл и Никос Пуланцас, фашизмът е преди всичко функция – насилствена реорганизация на капитализма в условия на криза. Да се отрича това в българския контекст означава да се легитимира структурната връзка между реакционните елити и държавното насилие.
Докато формалната експертиза се опитва да побере историческата трагедия в естетическите списъци на Еко или в геополитическите фантазии на Резун, Брехт още през 1934 г. назовава нещата с истинските им имена. Защото фашизмът не е въпрос на стил, а на оцеляване на капитала.
Голямата опасност днес не е в завръщането на „чучелото“ с кафява риза. Опасността е в „неутралния език“, който маскира фашистките механизми като „патриотични ценности“, „държавен прагматизъм“, „национален интерес“ или „защита на цивилизацията“. Либералната амнезия, подкрепена от мнимия академичния консенсус, отваря широко вратата за реабилитация на реакцията. Защото, когато езикът за назоваване на фашизма изчезне, самото явление престава да бъде разпознаваемо, докато не стане твърде късно.
Фашизмът не е историческа аномалия; той е потенциал, вграден в самата структура на капиталистическата държава. И докато изследователите се фокусират върху символите, те пропускат да видят как същите икономически интереси днес използват нови термини, за да постигнат старите цели: пълна демобилизация на труда и безалтернативност на елита.
Библиография:
Brecht, Bertolt. Fünf Schwierigkeiten beim Schreiben der Wahrheit. Pariser Tageblatt, 1934.
Eco, Umberto. Ur-Fascism. The New York Review of Books, June 22, 1995. (на бълг.: Вечният фашизъм, в: „Пет морални есета“, София: Сиела, 1999).
Griffin, Roger. The Nature of Fascism. Pinter Publishers, 1991.
Guérin, Daniel. Fascism and Big Business. Monad Press, 1973 (orig. 1936).
Hobsbawm, Eric. "The Fall of Liberalism." In The Age of Extremes: The Short Twentieth Century, 1914–1991, 109–141. London: Michael Joseph, 1994.
Kühnl, Reinhard. Der deutsche Faschismus in Quellen und Dokumenten. Pahl-Rugenstein, 1975.
Kühnl, Reinhard. Faschismustheorien. Texte zur Faschismusdiskussion. Rowohlt, 1979.
Kühnl, Reinhard. Formen bürgerlicher Herrschaft: Liberalismus – Faschismus. Rowohlt, 1971.
Landa, Ishay. Fascism and the Masses: The Revolt Against the Last Man, 1848–1945. Routledge, 2018.
Landa, Ishay. The Apprentice's Sorcerer: Liberal Tradition and Fascism. Brill, 2010.
Linz, Juan J. Totalitarian and Authoritarian Regimes. Lynne Rienner, 2000.
Mann, Michael. Fascists. Cambridge University Press, 2004.
Mann, Michael. The Dark Side of Democracy: Explaining Ethnic Cleansing. Cambridge University Press, 2005.
Mason, Timothy. Nazism, Fascism and the Working Class. Cambridge University Press, 1995.
Palmer, Bryan D. Cultures of Darkness: Night Journeys in the Histories of Transgression. Monthly Review Press, 2000.
Palmer, Bryan D. Descent into Discourse: The Reification of Language and the Writing of Social History. Temple University Press, 1990.
Paxton, Robert O. The Anatomy of Fascism. Alfred A. Knopf, 2004.
Payne, Stanley G. A History of Fascism, 1914–1945. University of Wisconsin Press, 1995.
Poulantzas, Nicos. Fascism and Dictatorship: The Third International and the Problem of Fascism. NLB, 1974 (orig. 1970).
Renton, Dave. Fascism: Theory and Practice. Pluto Press, 1999.
Rezun, Viktor (Suvorov). Разгромът. София: Факел Експрес, 2009. (Вж. раздел „Вместо предговор“).
Toscano, Alberto. Late Fascism: Race, Capitalism and the Politics of Crisis. Verso, 2023.
Traverso, Enzo. The New Faces of Fascism: Populism and the Far Right. Verso, 2019.
Traverso, Enzo. The Origins of Nazi Violence. New Press, 2003.
