Алексей Исаев срещу подвига на панфиловци

Десетилетия наред Алексей Исаев в различни вариации повтаря едно и също: "Немците са минали през Дубосеково без да забележат нищо особено.", докато други историци твърдят само че вестникарските подробности за подвига на панфиловци са неточни в подробностите, но не и за самото събитие. Най-поразяващото е, че той познава много добре всички документи от съветска и немска страна и въпреки това настоява на безумната си версия, интерпретирайки превратно дневника на бойните действия на немската втора танкова дивизия и показанията на командира на съветския 1075 полк Капров от 1948 г.

Исаев свежда събитията от 16 ноември 1941 г. до относително безпроблемното напредване на немската втора бойна група през Нелидово, но се прави, че уж нищо не е станало, когато същият немски източник пише, че първа бойна група в която има един танков батальон, тоест приблизително около 50 танка за колкото съобщават и очевидците, сутринта напредва по направлението Ширяево - Петелино. Въпреки че "нищо особено не са забелязали", следобед те все още са на триста метра от Ширяево и докладват, че противникът "упорито" (zäh verteidigt) се отбранява, а командването на дивизията донася в щаба на пети армейски корпус, че напредването е "забавено" (verzögert). Това е точно в района на съветския 1075 полк, чийто втори батальон и по-конкретно втори взвод на четвърта рота поема основния удар, но за Исаев това е "нищо особено". Освен това той спекулира с понятието "Totalschaden" - напълно унищожен танк, който не подлежи на ремонт. Немците не били отбелязали такива унищожени машини, ерго бой нямало. Само че за съветския пехотинец в момента на събитието няма значение дали танка е Totalschaden, важно е да не напредва и да не стреля, дали заради скъсана верига или заклинил купол, все повреди, които не са Totalschaden, няма значение. А това че тези танкове по-късно са отремонтирани на място или в полевите работилници, не значи че не е имало бой.

Другият любим аргумент на Исаев са показанията на Капров от 1948 г., който буквално казва: "Никакого боя 28 панфиловцев с немецкими танками у разъезда Дубосеково 16 ноября 1941 года не было — это сплошной вымысел." И Исаев спира до тука, защото това му е достатъчно да поддържа изсмуканата от пръстите си теза, че бой не е имало, немците нищо особено не забелязали. Толкова нищожно е това "нищо", че смятат за необходимо да доложат нагоре упоритата съпротива, която ги забавя. По-нататък Капров сам се опровергава, но това вече не върши работа на Исаев: "В этот день у разъезда Дубосеково в составе 2-го батальона с немецкими танками дралась 4-я рота, и действительно дралась геройски."

В заключение можем да кажем, че проблеми около сражението край Дубосеково има, но те не са свързани с въпроса дали се е състояло или не, както настоява Исаев, а с конкретната цифра на загиналите и с конкретните им имена. Освен това подвигът на панфиловци има огромно морално-психологическо значение за укрепването на бойния дух. Няма съмнение, че Исаев се опитва да яхне вълната на постсъветския антикомунистически деконструктивизъм. Исаев гледа на историята през прозореца на германската канцелария, а не през окопа край Дубосеково.

Как нацисткият колаборационист и полицай в окупираните територии Добробаба стана героя на Съветския съюз Добробабин?

На 18. 11. 1988 г. във в. "Правда" е публикувана статията на Георги Куманьов "Судьба Ивана Добробабина — одного из 28 героев-панфиловцев". В статията Куманьов разказва как в забутано украинско селце живее оцелелият герой памфиловец Иван Евстафиевич Добробабин, който, оказва се, служил и на немците като полицай, а след войната кръвожадната съветска власт го лишила от всички награди и осъдила на 15 години ИТЛ от които ефективно излежал 7. На свобода работил фотограф.

На пръв поглед в тази история няма нищо странно. Та малко ли хора са сътрудничили с нацистите и са пострадали "невинно" от комунистите. Но само на пръв поглед.

Сам Добробабин разказва, че попаднал в немски плен тежко ранен след знаменития бой при разезда Дубосеково на 16. 11. 1941 г. Но от документите по делото му след войната става ясно, че доброволно се е предал в плен следващия месец на 5. 12. Именно тогава, в първите следвоенни години той за пръв път се представя като оцелелия герой памфиловец. Подвигът им е широко известен още по време на войната и мнимият Добробабин, възползвайки се от съзвучието на имената, си приписва чуждите заслуги. Нищо чудно, ако тази мисъл е възникнала у него по-рано, защото в сайта на ЦАМО по негова информация е отбелязано, че във военкомата изменили фамилията му от Добробаба на "по-благозвучната" Добробабин. Дали грешката е на военния писар или сам Добробаба още тогава, когато за втори път го призовават в РККА, се представя като Добробабин е подвъпросно. Във всеки случай има мотив за това, защото сам признава: "В армии с новой фамилией было легче служить." Несъответствията, обаче, не свършват до тук. Истинският герой Добробабин е роден през 1913 г. и е призован от Чуйския военкомат на Киргизска СССР, а Добробаба е роден 1914 г. и е призован от Наримския военкомат в Западносибирския край.

На сайта на ЦАМО и на двамата се приписва "Герой на Съветския Съюз" с един и същ награден лист от 21. 07. 1942 г., но в него фигурира само един Добробабин. След войната мнимият Добробабин, тоест Добробаба, никога не се среща с оцелелите си уж съслуживци памфиловци и едва в края на 80-те, когато от тях няма никой жив и антисъветизма излиза на мода, а основната задача е да се развенчават съветските "митове", Добробабин (всъщност Добробаба) чрез Куманьов и последвалата го кохорта журналисти излиза от забравата. В Украйна е реабилитиран за колаборационизма още приживе през 1993 г. и му е издигнат паметник, но в РФ отказват да го реабилитират, макар, както видяхме, в ЦАМО да му приписват званието "Герой на Съветския Съюз".

Метафизичното мислене и пропагандната машина в два примера

Според едно от определенията в Български тълковен речник от 1994 г. метафизиката е "начин на мислене, който разглежда явленията като изолирани, независещи едно от друго, неизменни и неподвижни". В метафизическото мислене няма причини и следствия, явленията и събитията се случват сами по себе си в изолация от целия останал свят. Особено показателна в това отношение е пропагандната машина. Така например 16 април 1925 г. е причина за всичко случило се преди и след нея, резултат на събития протичащи строго изолирано само в рамките на Коминтерна или комунистическата партия без никаква връзка с други събития и явления, най-вече с режима на Конвента, обстановката след Първата световна война като цяло и безумната политика на Кобургите. Същото е положението с друга знакова дата - 23 август 1939 г. В пропагандата тя се разглежда само в контекста на германо-съветските отношения; няма Мюнхенски сговор; няма провалени преговори с Англия и Франция; няма и боеве на Халхин Гол; Полша не е окупирала западна Украйна и западна Белорусия.

Съвместният съветско-нацистки парад в Брест на 22 септември 1939 г.

Антикомунистическите басни за съвместен съветско-нацистки парад на 22 септември 1939 г. в Брест дълго време се използват от пропагандната машина, целяща да постави на едни везни нацизма и комунизма. На първо място трябва да отбележим, че за цивилните гарги всяко преминаване на войски може да мине за парад, но съгласно действащият строеви устав на РККА случилото се на 22 септември 1939 г. не е парад, още по-малко съвместен. Именно за това в съветската и руска историография се говори за тържествено предаване на града. На второ място за съвместен парад настоява именно немската страна в лицето на Хайнц Гудериан, а съветският представител комбриг Семьон Кривошеин, както е видно от спомените му, упорито настоява, че танкистите му не могат да участват, позовавайки се на умора и неподготовеност (за последното говорят и спомени на цивилни съвременници, описващи неугледния външен вид на съветските войници и походните им униформи). Накрая се споразумяват войниците на Кривошеин да се строят срещу трибуната до оркестъра на 20 дивизия на Вермахта, докато немците преминават край тях. Всичко това е надлежно фиксирано в спомените на Кривошеин и Гудериан, но, което е по-важно, и в напълно съвременния на събитията дневник на бойните действия на ХІХ армейски корпус на Вермахта.

"Български хроники" като апогей на ненаучната фантастика представяна за история

"Български хроники" на мошеника Цанев към настоящия момент се явява ключов елемент в процеса на подмяна на историческото съзнание. Авторът умело манипулира читателското самолюбие и същевременно спекулира със собствената си начетеност, за да се издигне в очите на слепите. Както споделя Николай Поппетров в едно интервю - това, че някой е държал в ръцете си исторически документ не го прави историк. А ние имаме всички основания да се съмняваме, че Цанев е държал, а още по-малко чел какъвто и да е исторически документ, камо ли пък в оригинал.

От изброените, очевидно, за да си придаде авторитет, в предисловието към първия том антични и средновековни автори, много от тях нямат никакво отношение към България и българите, а в други споменаването им е с по една фраза, която на практика не допринася с нищо за познанието ни за историята на България и българите. Сред изброените съвременни историци присъстват имената на фашиста Никола Алтънков и не по-малки от Цанев фантазьори като Кръстю Мутафчиев, Татяна Ярулина и Ферхат Нурутдинов. На същото място директно си признава, че подбира тенденциозно извори и източници, и направо обвинява "старите хроники" в лъжи. Кой лъже ще видим от примера с хан Кардам:

"Според мирния договор, сключен след това поражение, Византия се задължавала да плаща ежегодно на България 12 коли злато.

Минала обаче година, минали две, минали три - Константинчо, също като дядо си, не ще да плаща никакъв данък. Тогава Кардам му писал:

„Или ми внеси данъка според договора, или ще дойда до Златната врата и ще опустоша Тракия!"

Надменното императорче му отвърнало:

„ Ти си стар и аз не желая да се трудиш да идваш чак дотука; но аз ще дойда до Маркели и ти излез, та каквото отсъди Бог."

И вместо жълтици му изпратил 12 каруци конски фъшкии с думите „Пращам ти данъка, който ти подобава, дивако!".

Тогава иначе старият и спокоен Кардам побеснял, метнал се на коня и повел подире си българите и славяните, които се радвали на гордия си и храбър хан, нападнал изневиделица крепостта Маркели, където се бил разположил и гуляел императорът, сринал стените, избил безмилостно почти цялата византийска армия, строил оцелелите византийски войници в една редица, срещу тях строил своите воини и, както свидетелства неназован източник, накарал пленения византийски император, вързан с каишка за шията като куче, да лази на четири крака между редиците и пред очите на всички да му лиже подметките на ботушите; това не му стигнало на нашия велик хан, ами взел, че си събул гащите, дивакът му с дивак, навел се и (да ми простят дамите) накарал аристократичния византиец да му целува задните космати части, пърдейки гръмовно в лицето му; после го съблякъл дибидюс гол и пратил два конника да го гонят с камшици до Константинопол - тъй император Константин VI се завърнал в столицата си като Адам."

Из "Български хроники", том 1, глава V, Стефан Цанев

И ето какво пише основният извор за това събитие Теофан Изповедник (цитатът е по ГИБИ, том ІІІ, стр. 277):

Това е само един пример сред морето от графомански и грандомански изстъпления, а такива са хиляди - буквално на всяка страница, освен там където директно преписва, а не си измисля, както в конкретния случай. Достатъчно си ценя психиката и времето, за да ги пилея безразборно, но ако съм отказал някой да чете Цанев, значи от написаното е имало полза. По-добре е да се четат дипломирани историци, а не графомани с грандомански комплекси. И въпреки всичко Цанев е китка сред морето шарлатани, изпражняващи се върху българската история.

...

"Писмеността, с която си служим днес, е създадена в Преслав за нуждите на Българската държава и в нея има директно взаимствани знаци от по-старата българска рунна писменост. За съжаление, някои от най-емблематичните и сакрални български букви бяха премахнати от комунистите след 1944 г., което е светотатствен удар срещу самобитността и езиковия интегритет на българите. Въпреки това азбуката ни е утвърдена като една от световните писмености и е крайно време да загърбим идеологемите на ЦК на БКП за "славянската" писменост, насадени от Москва и гордо да наречем нещата с истинските им имена. Те са ясни и неопровержими - писмеността е създадена в България, утвърдена е в България и благодарение на духовния ръст на България, се разпространява в други страни и сред други народи /не непременно "славянски"/."

Из фейсбук страницата на сайта "Биволъ"

Бах тяз гадни комуняги! Изхитрили са се още през ІХ-Х в. да наложат "идеологемата за славянската писменост". С машина на времето, сигурно!?

"...и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч."

"Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят..."

Из "За буквите"

"И тогава Бог яви на Философа славянските писмена..."

Из "Пространно житие на архиепископ Методий"

"...и откриха славянските букви..."

Из "Житие на Климент Охридски"

Под давлението на фашизоидната сган в последните месеци на 44-то ОНС 24 май бе преименуван от "ден на славянската писменост" в "ден на българската азбука" с което великобългарските шовинисти си присвоиха делото на солунските братя посветено на "вси словене", като днес от него се ползват и много неславянски народи благодарение просветителската мисия на съветската власт.

...

Някога големият френски историк Люсиен Февър използва за капиталния си труд заглавието "Битката за историята". Днес ние сме преки свидетели, участници и потърпевши от битката за историята. Антифашистките паметници без оглед на тяхната културна и историческа ценност са вандализирани и унищожавани със сладострастие, говорещо за определени психически девиации, но това е само върхът на айсберга. Оправдаването, не само на отделни колаборационисти и откровени фашисти, но и на самия режим на който те служат, се е превърнало в държавна политика и за това са впрегнати "научни" институти и медиен ресурс.

В Република Северна Македония българската държава поддържа т. нар. "културни институти" на имената на колаборационистите Борис ІІІ и Иван (Ванче) Михайлов на чиито имена в самата България са кръстени улици, издигнати са и се издигат паметници. Същото е положението в България с Димитър Списаревски - активен участник в антипартизански акции и Андон Калчев - колаборационист, водач и организатор на контрачети, участник в клането в Клисура (в Егейска Македония) за което е осъден от гръцката държава. За иконата на днешния български фашизъм Христо Луков вече е писано достатъчно. Райко Алексиев не е гонил партизани по горите, но е силен на идеологическия фронт, ярко изразен антикомунист, който с приятеля си Бекерле прекарва неприятните моменти от "символичната война", изсипваща се във вид на бомби над столицата, на вилата си в Чамкория. Съвременната пропаганда го е превърнала в "жертва на комунизма", макар че е починал от усложнения от язва в болница на БЧК, а името му също е увековечено в галерия, улица и ледник. Идеологът на българския националсоциализъм Любомир Владикин днес го величаят като "виден конституционалист". Друг идеолог на българския фашизъм Александър Сталийски е реабилитиран със съдебно решение, а негов потомък е партньор по карти на един премиер. Името им е Легион и днес те са примерът за следване. Да не говорим на каква популярност се радват по време на демокрацията оцелелите от "кръвожадния комунистически режим" фашисти Илия Минев, Иван Дочев, Дянко Марков и за възможностите им необезпокоявано да сеят идеологическата си отрова, включително и чрез участие в политическия живот, което е важна стъпка към "нормализирането" на фашизма. Едва ли е случайно съвпадение и фактът, че в навечерието на стогодишнината от установяването на сговористкия режим и Септемврийското въстание група историци подписват "Становище" според което фашистки режим в България никога не е имало. Освен представители на Институт за исторически изследвания при БАН и няколко авторитетни университета, сред подписалите Становището е и представител на "независимия" Институт за изследване на близкото минало, който е тясно свързан с "Америка за България" и "Отворено общество" (май по-правилно е "отровено общество"). Публикуването на Становището в сайта на БАН и широкото медийно отразяване, което то получава, създават илюзията, че това е Становище на цялата научна колегия, а не на тясната група, която го е подписала и чиито представители в по-голямата си част са силно политически пристрастни. Някои (Ивайло Знеполски примерно) са били апологети на социалистическия режим и на топли местенца в идеологическите му структури, а после изведнъж ги озарява прозрение и рязко обръщат палачинката. Други, като Даниел Вачков, са неолиберали и от години проповядват идеята за фашизма, който го е нямало. А трети като Петър Стоянович са потомци на облагодетелствани от режима, който отричат, че го е имало, но за сметка на това пък "репресирани от комунистическия режим". В учебници, многотомни истории и популярна литература от десетилетия по повод преврата от 9 юни 1923 г. повтарят опорните точки на тогавашния режим.

Подмяната на историческото съзнание може да се счита за успешно завършена.

...

"Луковмарш е събитие, което обединява всички онези, които почитат героите, които помнят историята и обичат народа си. За тях ген. Луков е светиня" Изказване на фашагите от Луковмарш.

Като знаем кого почитат като светиня, то е повече от ясно, че фашагите не само не помнят историята, но и не обичат народа си. Или поне го обичат толкова колкото и светинята Луков - единствено в качеството му на пушечно месо за Източния фронт или като овце за стригане, когато светинята лично се облагодетелства от доставките за армията. Светиня, какво да направиш?!

Претенциите за помнене на историята и почитането на героите също са в сферата на пожелателното говорене. Пред съда организаторите на марша настояват, че почитат Луков заради участието му в Първата световна война. Само дето неговото участие по нищо не се отличава от това на хиляди други офицери, затова е измислена и баснята как сам спрял сръбското настъпление към Кюстендил в самия край на войната. Архивни документи и мемоарни свидетелства говорят, че по това време Луков е западно от Кюстендил, където не само никакви сражения не се водят, но и никой не дезертира. Междувременно сръбското настъпление е от юг и то е стряно от отстъпващата част на полковник Цвятков подкрепена от ротата на майор Морфов. Ето ти и почитане на герои и помнене на история. Йордан Пеев също не може да е герой, все пак той за разлика от Луков е ранен от разбунтувалите се войници при превземането от тях на щаба на армията в Кюстендил, а по-късно разобличава далаверите на светинята. По слухове е убит за това, но това вече са само слухове.

И така оставаме с едни голи претенции и една светиня в която няма нищо свято, въпреки решението на най-безстрастния, независим и справедлив съд на света, което ни казва точно обратното.

...

https://svobodnoslovo.eu/lyubopitno/17-yuli-1393-nay-chernata-data-v-istoriyata-na-balgariya/118532

Поредният ни пациент е автор на очерк за превземането на Търново от османлиите. Няма да разглеждаме историческата достоверност, която е крайно съмнителна (да не използваме по-силни определения), макар наистина да съществува народно предание, че Търново е предаден от евреин, фантазиите на тази тема са само фантазии. Няма как, обаче, да не отбележим на кои "авторитети" се позовава нашият пациент - Дейвид Дюк и Любомир Владикин. Първият е откровен американски нацист, бивш куклуксклановец, рапространител на антисемитски конспиративни теории, активен участник в американската политика с международни връзки с хора от неговата черга (включително в Украйна и Русия, издаван е и у нас), осъждан за измама. Другият авторитет е не по-малко интересна и отвратителна личност. Още от зората на демокрацията го величаят като "виден конституционалист". В действителност той е един от идеолозите на българския националсоциализъм и СБНЛ, проповедник на антисемитизъм, сътрудник на нацисткото списание предназначено за България и Балканите "Нова Европа". За което съвсем заслужено, но за нещастие задочно, е осъден от Народния съд. Тук възниква съвсем резонният въпрос, защо в цитирания нацистки опус е прекръстен на Владимир? Версията за случайна грешка отпада от самосебе си, защото се среща и в други текстове, включително либерални. Възможният отговор за това изкуствено раздвояване на личността, според мен, е, за да не се сети някой, че "нацистът" и "видният конституционалист" са една и съща личност, а все пак не бива да забравяме, че в България фашизъм няма, не е имало и никога няма да има.

...

 

Подобни пропагандни лъжеисторически агитки поразяват с примитивния си антисемитизъм. Затова бащата на Сюлейман паша носи звучното френско/еврейско име Мехмед Халет ефенди. Според друга агитка Осман паша също е евреин, но в действителност е етнически турчин родом от Анадола. Вейсел паша пък се казвал фон Вексел и бил австрийски немец, а реално е арнаутин от прилепското село Житовче. В трета агитка на Садък паша, който правилно е посочен като поляк, е приписано участие в Освободителната война, докато той още през 1872 г. напуска Османската империя и служба. Поразяващото е, че тези агитки се създават и разпространяват от възрастни хора, които по идея би трябвало да имат някакви исторически познания и критическо мислене, а на практика се държат и действат като малолетни дебили.

...

Лексиката като цяло не е на Левски. Той никога не се е обръщал към Каравелов по малко име, използва обръщението "бай", а не "баьо" (правописната грешка може и да е умишлена с цел придаване на достоверност, но нещо ме съмнява; от къде у дебилите знание, че по времето на Левски няма установена правописна норма). Когато пише за България, я нарича "Българско", а не "Булгурско", никъде не е засвидетелствано, че ползва диалектното "кунки", но пък "ръце" го има в писмата му. Въобще всичко крещи "фейк", но идиотите с възторг и свято упование в думите го споделят. Естествено, тук не вземаме под внимание и напълно пренебрегваме факта, че в документалното наследство на Левски такъв текст няма. Вероятно неслучайно не е посочена дата на предполагаемото писмо, че с тая грамотност фейкометът съвсем ще се оака, като посочи някоя произволна дата.

...

Стефан Цанев - име, което може да е единица мярка за лицемерие. Преводач на Маяковски, който в стихосбирката "Тринадесетият апостол" (2002 г.) внушава на читатателите някакви свои изсмукани от пръстите представи за Маяковски. Именно "внушава", защото няма доблестта да изложи в прав текст мислите си, или да каже цялата истина, но не лъже - за това трябва капчица смелост.

И така: "закъснелият антикомунист" Цанев се опитва да разцепи цялостната личност на Маяковски на две - до 1917 г. и след нея, по същата схема както разделиха "поета" Ботев от "революционера" Ботев - единият е пример за подражание и творчески висини, а другият ... пак пример, но назидателен. Пишейки за ранните работи на Маяковски до 1916 г. и, стигайки до "Облако в штанах", Цанев заявява: "Тази поема е може би най-непостижимата поема на Маяковски, в нея той е най Маяковски" и косвено, съзнателно или не, го противопоставя на онзи другия Маяковски - късния с възторжените, гръмки и пронизани от гордост стихове за съветския му паспорт и гражданство.

Цанев, не само противопоставя единия Маяковски на другия, но го противопоставя и на съветската власт. Разказвайки за първоначалното заглавие на "Облако в штанах", пише: "Поначало поемата се наричала “Тринадесетият апостол”, но цензурата зачеркнала това заглавие." Като знаем, че Маяковски е голям съветски поет, логичната асоциация за непознаващите живота и творчеството му е, че тази цензура е съветската. И това е умишлено търсен ефект. В действителност става дума за царската цензура. Нещо повече, Цанев стига до там да настоява на първоначалното заглавие, наричайки така стихосбирката, макар самият Маяковски да не държи на него и дори в по-късните пълни издания на поемата, вече при съветската власт, тя си остава "Облако в штанах".

Завършващ щрих към извратените представи за Маяковски са намеците, че фаталният изстрел проехтял на 14 април 1930 г. е резултат на "ония времена", разбирай съветската власт, когато много поети постъпвали по същия начин. Изводът - при капитализма поетите не се самоубиват, или, ако го правят причините нямат нищо общо с капитализма; самоубивайствата при съветската власт винаги са по вина на тази власт.

https://knigabg.com/index.php?page=book&id=7836

https://knijarnica.bg/product/trinaisetiqt_apostol/

...

Още една антикомунистическа мистификация

Из мрежата циркулират сътворени от фейкомет стихове уж на Маяковски. Първата им поява е фиксирана през 2010 г. и естествено има пропагандна цел - да потвърди старата либерална басня за тъждеството на комунизма и фашизма, макар под тях да стоят дати в разни вариации - 28 октомври 1922 г. и 31 ноември 1922 г., като втората е очевидно невярна, в единия вариант за източник е посочен в. "Правда", а в другия в. "Известия". Мъчат ме едни съмнения, че в нито един брой на "Правда" или "Известия" няма да открием това стихотворение, както го няма и в събраните съчинения на поета, иначе досега да са ни засипали с факсимилета, фотокопия и прочее снимков материал от въпросния брой. Самият текст също съдържа противоречия с историческата действителност. Такива дреболии, обаче, не смущават копипейстърите, натискането на няколко клавиша по принцип не изисква някаква висша мозъчна дейност. У нас за пръв се споменава от заклетия антикомунист и пещерен русофоб Иво мИнджев през 2013 г.

И още едно:

По времето на Маяковски държава Зимбабве не съществува, но това не смущава никого.

Още от антикомунистическата митология. БРП между 23 август 1939 и 24 юни 1941 г.

"И ако нас ни карат
да умираме,
а ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.

Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!"
Из "Селска хроника", Никола Вапцаров, ноември 1940 г.

В последния работен ден на 41-вото обикновено народно събрание, което е разпуснато след масови протести от февруари 2013 г., сред депутатите настъпва оживление отразено и в медиите. Поводът е разпространен позив за който се твърди, че бил издаден от българските комунисти на 1 март 1941 г. с молба до царя за присъединяване към Тристранния пакт. Андрей Пантев още тогава справедливо отбелязва: „Интересно как след 25 години яростен антикомунизъм у нас, често пъти основателен, често пъти безсмислен, се появи това парче хартия. Без да се знае откъде е и как е направено” (https://nova.bg/news/view/2013/03/08/45896/%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D0%B2-%D0%BE%D1%82-1941-%D0%B3-%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D1%83-%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD), но това не пречи на разпространяващия се като вирус фейк, който и до днес е актуален в антикомунистическите среди и активно е разпространяван в социалните мрежи. Освен професор Пантев, слаб опит за разобличаване прави в личния си блог Александър Симов (http://alexsimov.blogspot.com/2013/03/blog-post_10.html).
Всъщност най-ранното за сега известно споменаване на позива намираме у Христо Карастоянов в негова статия от 2009 г. (https://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/sobolev.htm). Авторът, разбира се, не ни казва нищо за това как позивът е стигнал до него, въпреки че между предполагаемата дата на написването му и датата на публикацията са минали 68 години. Редица външни белези, обаче, показват, че това е съвременен фалшификат, при това писан от писмено и исторически неграмотен човек. На първо място ще отбележим използвания шрифт, т. нар. "българска кирилицата", който е разработен през 50-те години на ХХ век (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0). В актуалният, към предполагаемото време на издаване на позива, правопис се ползват носовките, ятовата гласна и т. н. (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81), а в позива такова нещо няма. Например: "към" вместо "кѫмъ"; "целокупностъ" вместо "цѣлокупность". Авторът на фалшификата вероятно е чувал, че по онова време думите са завършвали на гласна, но ползва единствено големия ер, а в някои случаи дори и него забравя, пише буквата "щ" с "ш" и "т", пренася неправилно "пос-тигнат". Контрааргументите на пещерните антикомунисти са, че позивът е писан на руска пишеща машина и, че авторът му е неграмотен. Подобни твърдения са пълен нонсенс, защото не само не обясняват използвания шрифт, който се е появил поне десетилетие след предполагаемото издаване на позива, но и факта, че уж подписалите го Васил Коларов, Георги Димитров и Вълко Червенков са грамотни хора, чиято дейност е пряко свързана с писменото слово - първият е учител и адвокат, вторият е словослагател и печатар, а третият е редактор на редица вестници. От изброените личности през 1941 г. единствено Вълко Червенков е в ръководството на БРП, Георги Димитров е генерален секретар на Коминтерна, Васил Коларов също е на партийна работа в Коминтерна, а Стою Неделчев по това време е господин Никой и учи в парашутна школа за диверсанти в СССР. Наред с това се забелязва и определен опит на автора на позива за русифициране на текста - например използването на "шт" (то би могло да е и банална неграмотност) и окончания на -ий, каквито действително са били на мода в България около началото на ХХ век, но към 1941 г. са анахронизъм. Името на Георги Димитров също е "русифицирано" и е вписано като Георгий Михайловичъ, ще чакаме да видим някакви доказателства, че той действително се е подписвал така, както и оригиналът на позива.

Целта на фалшификата е с един изстрел да отстреля два заека. От една страна подкрепя антикомунистическата теза, че комунисти и фашисти са еднакво отговорни за разпалването на войната, която е залегнала и в резолюция на ЕС от 19 септември 2019 г., а от друга подчертава сервилното отношение на българските комунисти към СССР, подчертавайки още веднъж неразривната връзка между русофобия и антикомунизъм, нищо че ксенофобските настроения са осъдени в друга резолюция на вездесъщия ЕС. Фактът, че фалшификатът се афишира особено настоятелно около трети март (в публикацията на Карастоянов и през 2013 г.) ясно показва връзката между русофобия и антикомунизъм.
Отвъд чисто езиковите въпроси ще погледнем и събитията от началото на Втората световна война, за да си изясним отношението на комунистите към фашизма въобще и поведението на БРП в частност, и да видим възможно ли е да са издали подобен позив. Позиви и лозунги на партията могат да бъдат видяни на сайта на ДАА.
В антикомунистическите среди пактът Молотов-Рибентроп се сочи като основно доказателство, че нацисткия Райх и СССР носят еднаква вина за началото на Втората световна война. Както и в много други случаи на псевдоисторически фантазии и тук важното е не какво се казва, а какво се премълчава. А премълчаното е ключово за разбиране поведението на СССР и причините да сключи този договор. Непосредствено преди сключването му се провалят преговорите с Великобритания и Франция, като междувременно СССР воюва с японската Квантунска армия по река Халхин Гол. След като не може да привлече съюзници срещу евентуална немска агресия и изправено пред опасността да воюва на два фронта, съветското ръководство решава да сключи договор с Райха. Ще подчертаем, че това е двустранен договор и засяга отношенията между СССР и Райха, не е присъединяване към оста Рим-Берлин, както се опитват да ни убедят пещерните антикомунисти. Резкият политически завой като цяло не води до преоценка на отношението към фашизма, но променя политиката към народните фронтове начертана от Георги Димитров на седмия конгрес на Коминтерна през 1935 г. Според Димитров, възходът на фашизма може да бъде спрян чрез създаване на широки антифашистки коалиции. Отказът на Великобритания и Франция от сътрудничество със СССР и последвалия пакт Молотов-Рибентроп налагат преосмисляне тактиката на Димитров и отказ от нея, тоест отказ от сътрудничество с други антифашистки партии. Надежда Янковска пише: "Съгласно един доклад на Българската работническа партия (БРП) от 4 септември 1939 г. за отражението на германо-съветския договор за ненападение върху различните страни, пактът не е никакъв завой в политиката на СССР, а продължение на следваната мирна политика с всички страни, които също са готови да водят такава политика към СССР. С него СССР отстоява защитата на мира против войната и независимостта на малките държави. БРП заявява, че одобрява сключения пакт за ненападение между СССР и Германия: „Това обаче не спира нашата борба против фашизма, против германската и италианската агресия… За България и другите балкански народи опасността от фашистката агресия и войната не е преминала. Напротив, тя се засили от предателската политика на днешните правителства в Англия и Франция и може да хвърли във война отделни балкански народи помежду им или срещу СССР”." В директива на ИККИ от 8 септември 1939 г. се подчертава, че „настоящата война е империалистическа и несправедлива, война, в която буржоазията на всички воюващи страни има еднаква вина. Войната не може да бъде подкрепяна в никоя страна нито от работническата класа, нито още по-малко от компартиите.” Тези и други документи категорично говорят, че борбата на комунистическите партии против фашизма, империализма и милитаризма никога не е спирала, дори и след подписването на пакта Молотов-Рибентроп, както се опитват да внушават пещерни антикомунисти като Нася Кралевска от САЩ и Даниела Горчева от Кралство Нидерландия. Дори Надежда Янковска, чието изследване е относително обективно, съвсем безоснователно твърди: "В крайна сметка Коминтернът и комунистическите партии преустановяват борбата си срещу фашистката заплаха и насочват усилията си против самата война и своите правителства.", сякаш фашистите не са воюваща страна и сякаш борбата за мир коренно се различава от борбата срещу фашизма, а и подобно твърдение, както видяхме, не съответства на документите от епохата.
Като основно доказателство за прогерманската политика на БРП и отношението на СССР към присъединяването на България към Оста Горчева, Кралевска и прочее антикомунистически фантазьори сочат спомените на комуниста Върбан Ангелов. Те са много удобни за антикомунистическите фантазьори и за това се приемат безусловно и безкритично, въпреки изобилието на анахронизми и документи, които ги опровергават. Например Върбан Ангелов пише: "След и по повод на сключването на договора за ненападение между СССР и Хитлеристка Германия в 1939 г. Вътрешното ръководство на БКП поведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония.", което е пълен нонсенс, защото през 1939 г. Тристанен пакт не съществува, той е подписан на 27 септември 1940 г., анахронизъм е и названието БКП, през периода за който повествува Ангелов актуално е БРП. Друга несъмнена фантазия е измислицата, че комунистите натискали България да се присъедини към Оста. Тази фантазия не взема под внимание отношението на СССР към България и ролята която й се отрежда. Още през октомври 1939 г. по време на преговорите между Молотов и турския външен министър Сарачоглу, съветският представител заявява: „СССР не ще допусне никакво посегателство спрямо България, на която съветското правителство отрежда ролята на стожер на своята политика на Балканския полуостров”. (ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1100; Доклад на Антонов, л. 2-3). Аналогично отношение изразява и при разговор с Шуленбург по повод слуховете, че "Англия и Франция имат намерение да атакуват Гърция и да нахлуят в България с цел да създадат балкански фронт, съветското правителство никога не ще се помири с този натиск срещу България." (Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, VIII, livre I, p. 181). Същевременно Райхът остро се противопоставя на съветските апетити към България след предложението от септември 1939 г. за българо-съветски пакт. През декември 1939 г., поради засилването на българо-съветските връзки, германския посланик в София "Рихтхофен направо заявява, че слухът, който се носи в София, че Германия ще остави русите с развързани ръце на Балканите, очевидно е разпространен от неприятелската пропаганда." ( Ibid., Le ministere a Sofia au ministere des A. E., Sofia, le 4 decembre 1939, p. 420).
Въпреки противоречията съществуващи между Райха и СССР в края на 1939 и по-голямата част от 1940 г. усилията им са насочени предимно срещу опитите за засилване на англо-френското влияние в региона. Повратният момент в политиката им на Балканите настъпва след подписването на Тристранния пакт на 27 септември 1940 г. и италианската авантюра започнала на 28 октомври. Ако в месеца между тези дати България все още е можела да води уклончива политика, то италианската авантюра поставя Германия пред свършен факт и необходимост от активна намеса на Балканите, а това води до остро политическо противопоставяне на СССР, положение коренно противоположно на това което се опитва да представи антикомунистическия мит разпространяван от лицата Горчева, Кралевска и сие. Неуспешният опит на Райха да привлече България към пакта предизвиква ответна реакция и на 12 и 13 ноември се състои посещение на Молотов в Берлин на което разяснява отношението на СССР към България: "Болгария - главный вопрос переговоров, должна быть, по договоренности с Германией и Италией, отнесена к сфере интересов СССР на той основе гарантий Болгарии со стороны СССР, как это сделано Германией и Италией в отношении Румынии, с вводом советских войск в Болгарию" (ДВП. М., 1998. Т. XXIII: В 2-х кн. Кн. 2 (Ч. 1). 1 ноября 1940 - 1 марта 1941. Док. 491. С. 31; См. также: Волков В.К. Советско-германские отношения во второй половине 1940 г. // Вопр. истории. 1997 № 2. С. 9). Хитлер отказва да даде ясен отговор без предварително да се е консултирал с Мусолини, а Рибентроп предлага на СССР присъединяване към пакта. На 17 ноември следва втора покана към България за присъединяване към Оста, която отново е отхвърлена. След три дена Хитлер пише на Мусолини: "Молотов даде да се разбере, че той е повече от всичко заинтересуван от Балканите." и добавя, че "трябва да направим всички възможни усилия да се отклони Русия от района на Балканите и да се насочи на изток" (Les lettres secrètes echangées par Hitler et Mussolini, Paris, Editions du Pavois 1946, p. 42; ЦДИА, ф. 176, on. 8, a..e. 17; Шифрована телеграма на Киров от 24 ноември).
В отговор на немския апетит към България СССР предприема дипломатически стъпки за противодействие. По повод опитите за привличане на България към Оста Николай Генчев пише: "На 19 ноември вечерта, т.е. два дни след като цар Борис III беше отклонил германското предложение, българският пълномощен министър в Москва Стаменов е извикан от помощник-комисаря на външните работи Деканозов, който му заявил, че Съветският съюз не е съгласен България да се превърне в марионетъчна, легионерска държава. Ако трябва България да бъде гарантирана - продължил Деканозов, - това трябва да стане и от Съветския съюз. Дошло е време България да потърси гаранциите на СССР" и "Единствената пряка съветска инициатива през този период е срещата на съветската посланичка в Стокхолм Колонтай с българския пълномощен министър Антонов на 23 ноември. Колонтай изразила голяма загриженост от германската акция за принуждаване на малките държави от Средна и Източна Европа да се присъединят към Тристранния пакт. Тя добре разбирала, че тази акция е насочена против Съветския съюз и изказала особено опасение от мълчанието на Москва след завръщането на Молотов от Берлин, което според нея можело да дезориентира тези държави относно действителното становище на СССР." (ЦДИА, ф. 176. оп. 8, а. е. 17; Шифрована телеграма на Антонов от Стокхолм, 24 ноември 1940 г., л. 104). На 25 ноември Аркадий Соболев пристига в София с предложение за сключване на договор за взаимопомощ при пълно зачитане суверенитета и вътрешната политика на страната, подчертавайки, че само при това условие Съветския съюз няма да възрази срещу евентуално присъединяване на страната към Оста. На 26 ноември Молотов разговаря с посланиците на Германия и България в Москва фон Шуленбург и Стаменов относно Соболевата акция и възможността за присъединяване на СССР към Оста, което може да стане само, ако се гарантират интересите на Съветския съюз във Финландия и България. Виждаме, че противно на твърденията на Горчева и Кралевска, съветското ръководство никак не е въодушевено от идеята за присъединяване на България към Оста и поставя редица условия при които това може да стане. Тоест думите на Горчева, че "СССР уверява България не само, че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини." просто не отговарят на истината и са в сферата на историческата фантастика.
Към същия жанр се отнася и друго твърдение на фамозната дама: "през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт са… българските комунисти." И в този случай тя се опира на спомените на Върбан Ангелов: "В края на 1940 и началото на 1941 г. По нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт – да влезе в антикомунистическата ос, като се добавяше, че и СССР ще влезне в него." Тези "хвърчащи листове" са разпространявани във връзка със Соболевата акция и агитират за приемане на неговите предложения, а не за присъединяване към Тристранния пакт. Вече видяхме, че отношението на СССР по този въпрос коренно се различава от това в което се отитват да ни убедят антикомунистическите фантасти, но какво е отношението на БРП? По този въпрос Горчева се опитва да ни убеди, че БРП действа в разрез с указанията на Сталин, уж агитирайки за присъединяване към Оста. Увлечена в антикомунистическия си плам, тя забравя собствените си твърдения, че СССР натиска България да се присъедини към Тройния съюз, или в нейните изкривени представи Сталин не изразява интересите на СССР? Въобще цялата концепция е пълна каша от нелепи твърдения, които не само противоречат на действителността, но и често, като в този случай, и сами на себе си. В действителност недоволството на Сталин е породено от мащабната агитационна кампания на БРП, която разкрива в детайли предложението на Соболев и позволява действията на партията да се свържат пряко със СССР. На 28 ноември Сталин заявява на Димитров: "Распространение листовок по поводу советского предложения - это большая ошибка. Немедленно прекратите это. Предложение нужно предавать гласности устно, через депутатов и других подходящих лиц, а не через печатные документы и ни в коем случае не от имени наших органов" (РГАСПИ. Ф. 495. Оп. 184. Исх. 1940. Д. 11. Л. 128).
По своята същност антикомунистическите лъжи повтарят фашистката пропаганда от онова време. На 14 януари 1941 г. ТАСС излиза с опровержение на слуховете, че по отношение на България и преминаването през нея на немски войски Райхът действа в съгласие със Съветския съюз (В. Правда, 14.1.1941 г.). На 17 същия месец в Берлин Деканозов връчва на германското външно министерство нота в която се заявява, че СССР ще счита настаняването на чужди войски на територията на България за посегателство срещу интересите му (Joachim von Ribbentrop, о. с., р. 190; също Andre Fontaine, о. с., р. 170). По повод присъединяването на България към Оста Горчева отново се позовава на Върбан Ангелов: "Когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски." Ще оставим настрана въпроса има ли въобще такова нареждане, защото, дори да е имало, фактите говорят за обратното. Още на 2 март във връзка с ратификацията от Народното събрание на договора подписан предния ден група депутати от опозицията, сред които и комунисти, отправят редица неудобни въпроси към правителството. С процесуални хватки мнозинството отлага разглеждането им. По-късно (18 март) те са разпространени във Варна като листовки (ЦДИА, ф. 173, оп. 6, д. 1650, л. 23; ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 780, л. 124). По повод твърденията за радушния прием на немските войски съществуват редица свидетелства, че то не е точно такова каквото го представя профашистката пропаганда, макар и да не се стига до открити сблъсъци и мащабно противодействие. В донесение на полицейското управление на Плевенска област от 18 март се съобщава за униние сред населението пред перспективата за поредна война и безпокойството с което са посрещнати немските войски, както и мерките взети във връзка с проявеното недоволство, изразяващи се основно в административни мерки като преселване на най-изявените му изразители (В. Мавриков. Из моя живот. Спомени. София, 1955, стр. 66). Мерки са взети и на държавно ниво. На 14 март правителството забранява всякакви събрания с изключение на акционерните дружества. Редица опозоционни активисти са арестувани и затворени в лагера Гонда вода. Само за няколко дни през март задържаните в него достигат 250 души, а към края на май вече са 600 (М. Позолотин. Борьба болгарского народа за свободу и независимость в период второй мировой войны. М., 1954, стр. 24). В редица полицейски донесения се говори за умишлени повреди на телефонни кабели, обслужващи немските части (Окръжен държавен архив — Стара Загора, ф. 82 к, д. 210; Окръжен държавен архив — Ямбол, ф. 42 к, оп. 1, д. 115, л. 181 и др.); унищожаване на пътните указатели на немски език и пукане на гумите на машините им (ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 780, л. 124; Окръжен държавен архив — Плевен, ф. 62, оп. 1, д. 11, лл. 2, 3; д. 29, л. 19); във Варна на една от стените на училището, където са разквартирувани немски войски, се появява надпис "Hinaus, deutsche Schweine!" («Ние бяхме партизани». Сборник от материали и спомени от съпротивата. София, 1949, стр. 135; ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 860, л. 13). Това, обаче, не пречи на профашистките среди да афишират симпатиите си към немците (ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 857, л. 47 и 48).
В заключение на цялото това антикомунистическо безумие ще отбележим, че многократно цитираните спомени на Върбан Ангелов са издадени през 1993 г. В ЦДА действително се намират документи от него с автобиографичен характер (Ф. 1113К, 1 опис, 10 а.е., 1944–1968 г.) и би било интересно да се направи сравнение между тях и изданието от 1993 г.

Използвана литература:
Втората световна война - 70 години по късно; съставител Искра Баева; Университетско издателство "Св. Климент Охридски"; София; 2018 г.

Интернет ресурси:
https://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/sobolev.htm
http://alexsimov.blogspot.com/2013/03/blog-post_10.html
https://nova.bg/news/view/2013/03/08/45896/%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D0%B2-%D0%BE%D1%82-1941-%D0%B3-%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D1%83-%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81
http://burgas-podlupa.com/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D1%81%D0%BA%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D1%8F
https://duma.bg/evropa-obnaglya-n200557
https://debati.bg/komunisti/
https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/balgariya-pod-komunizam-ili-kak-nashite-antifashisti-byaha-verni-drugari-s-natsistite
http://www.archives.government.bg/guides/12_P_L_1.pdf
http://jews.archives.bg/68-%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%B8_%D0%B8_%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8
http://macedonia.kroraina.com/bugarash/ng/index.html
http://macedonia.kroraina.com/lv/index.htm
http://macedonia.kroraina.com/b20v/b20v_7.htm

В България никога не е имало фашизъм?!

"Борбата е безмилостно жестока.

Борбата, както казват, е епична."

Н. Й. Вапцаров

Поради твърденията, че в България фашизъм и фашистко управление никога не е имало, ще припомня, че както ЗЗН, така и КЕВ са одобрени и създадени от българското правителство и парламента. Като резултат 11 343 евреи от "новоприсъединените земи" са депортирани в Аушвиц и Треблинка. Юридически фашистите в правителството се водят безпартийни, тъй като след 1934 г. политическите партии са забранени със закон, но общественият живот гъмжи от профашистки организации. Много от тях са създадени от "видни управленци" като Габровски и Цанков. Без претенции за изчерпателност ще споменем само: НСД, открито профашистка (начело с кръволока Цанков), СБНЛ, открито антисемитска и пронацистка (начело с героя на десетки далавери и неистово желание да изпрати българи на Източния фронт, докато върти гешефти от топлата си соба в столицата - Хр. Луков), СРНБ (организацията на човеколюбците Габровски и Белев), СРБЗ, открито се определят като фашисти.

"Още през 1940 г. министъра на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски, подава към Народното събрание за преглед и дебат „Законопроект за защита на нацията“ изготвен лично от него и заимстващ положенията на нацисткото антиеврейско законодателство. Министър Габровски е известен в политическите среди на България, като убеден националист, един от създателите и водачи на „Ратници за напредъка на българщината“ (РНБ), като човек подкрепящ политиката на националсоциалистите и антисемитското законодателство...

На 20 декември в 25 ОНС минава на Второ четене законопроекта, а на 24 декември 1940 г. на 32-то заседание на НС се гласува и приема ЗЗН. На следващия ден Логофетов, тогавашен председател на Народното събрание, изпраща готовият и приет Закон на Габровски за разпореждане. След тези бурни събития, на 15 януари 1941 г. цар Борис III издава Указа номер 3 и утвърждава Законът за защита на нацията...

На 23 януари 1941 г. ЗЗН е публикуван в Държавен Вестник, а на 22 февруари с постановление номер 22, протокол 31, Министерския съвет одобрява сроковете и правилата по прилагането на отделните членове...

Министерският съвет се разпорежда да се изземат радиоапаратите и телефоните на гражданите от еврейски произход; започват масови уволнявания и отстранявания от длъжности на евреи във всички сфери на държавата. Правителството иззема имотите на евреите, като облага с еднократен данък имуществото им.

На 12 август 1941 г. органите на властта одобряват създадената и влязла в сила, Трудова повинност за лицата от еврейски произход, като започва масова мобилизация в трудови бригади и лагери. С оглед на започналите мероприятия, Габровски все повече започва да се убеждава, че за да се реши еврейският въпрос в България е нужна организация, която да се занимава изключително само с това. Така на 26 август 1942 г. с постановление номер 70, протокол 111, Министерският съвет одобрява наредба, издадена въз основа на Закона за възлагане Министерския съвет да взема всички мерки за уреждането на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси. Създадено е учреждението, което ще се занимава само с евреите – Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ).

КЕВ ще започне не само расова политика на изчистване на евреите, но и ще оказва силен икономически натиск върху тях, като събере почти всичкото им имущество в т.нар. „Фонд еврейски общини“.

На 29 август новоучреденото Комисарство по еврейските въпроси започва с първите мерки, които прилага, като например тази, в която „всичкото имущество на евреите влиза в специалният за това фонд, а еврейското население подлежи на изселване в провинцията в специални лагери, като стъпка към изгонването им извън пределите на Царството.“

Наред с изземанията и изселванията, КЕВ се занимава стриктно и с организиран терор и арест на еврейското население в страната, както и депортацията му в трудови групи и специални еврейски лагери.

На 31 декември 1942 г. от София са изселени в провинцията общо 574 души в т.нар. етапни лагери из страната. Документите сочат изселванията по месеци; за септември изведените от София са 40 семейства; за октомври са 226; за ноември са 175 и т.н. Всички са настанени в лагери, като едновременно с това са включени в трудови групи, които се занимават със строежи на мостове, пътища, сгради, прокопаване на канали и др.

В началото на февруари 1943 г. КЕВ започва да среща пречка при изпълнението на задачите, както и затруднения. По този повод Белев се обръща за помощ директно към Берлин. В България пристига СС хауптщурмбанфюрер Теодор Данекер, като съветник по еврейските въпроси. Той не е случаен човек. Лично подчинен на Адолф Айхман, Данекер през 1940 г. организира депортацията на евреите от Албания и Франция. С личния си опит идва, за да помогне на КЕВ и Белев... На 22 февруари 1943 г. Данекер и Белев подписват споразумение, за изселването на евреите от България в Полша.

На 31 август 1944 г. с постановление номер 4, Протокол 167, Министерския съвет одобрява наредбата за частично изменение на някои членове на ЗЗН, като това включва прекратяване дейността на КЕВ и неговото закриване. Комисарството престава да съществува девет дни преди комунистическият преврат в България. Някои членове успяват да се укрият, други да избягат извън граница.

С дейността на КЕВ се занимава VІІ състав на Народния съд. Пред съда изключително интересни са показанията на секретарката на Комисаря – Лиляна Паница. Тя разкрива изключително много за дейността и структурата на КЕВ. Друг източник остава и личната стенографка на Белев – Стефана Стефанова Георгиева. Тя е назначена за машинописка в КЕВ на 22 септември 1942 г."

http://istoriograph.bg/istoriq/nova-istoriq/%D0%94%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%9A%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B9%D1%81

http://istoriograph.bg/istoriq/%D0%94%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%9A%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B9%D1%81-2

https://www.duma.bg/narodniyat-sad-e-sadil-pravoverni-fashisti-n184334

Някои митове и манипулации свързани с Народния съд

"Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова."

Из "История" - Никола Вапцаров

Денят, когато сини динозаври ронят крокодилски сълзи, а пещерни антикомунисти оплакват "невинно" избития "цвят на нацията", трябва да се помни и почита с всенародни тържества. Това е един от малкото случаи в българската история, когато справедливостта тържествува и виновните са получили справедливо възмездие. Преди да скърбим за палачите, трябва да помним техните жертви преследвани по ЗЗД и ЗЗН, загиналите във войната разпалена от същите тези които ни се предлага да оплакваме, хилядите евреи депортирани от "новоприсъединените земи" в Освиенцим и Треблинка.

1 февруари е обявен за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим и за пръв път е отбелязан официално през 2011 година по предложение на президентите Желю Желев и Петър Стоянов. Това е датата на която през 1945 г. са произнесени и изпълнени първите смъртни присъди на "виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея" (цитата е според оглавлението на приетия на 30 септември 1944 г. Наредба-закон). Обвинените са общо 11 122 от тях 9 155 са осъдени, сред които 2 730 на смърт и 1 305 на доживотен затвор.

Процесът по реабилитацията на "виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея" започва доста преди 2011 г. и, за да се прикрият идеологическите мотиви зад реабилитацията на един профашистки режим, протича под прикритието на широко тиражирани исторически митове.

На първо място се изтъква незаконността на Народния съд, тъй като влизал в противоречие с Търновската конституция. Факт, но кой знае защо се премълчава, че е в съгласие с договорености между Съюзниците постигнати много преди края на войната и наличието на такива извънредни трибунали в почти всички европейски държави, та даже и в Азия.

Втората опорна точка е ключова за оневиняването на виновните и активно се разпространява през 90-те години на ХХ век. Нейни апологети са Веселин Методиев, Васил Гоцев, Здравко Даскалов. Тя се заключава в твърдението, че в Нюрнберг са осъдени само 22 нацисти, 11 от тях на смърт, а в България осъдените са над 11 000, смъртните присъди надхвърлят 2 500, като внушението е, че кръвожадният комунистически режим е избил много невинни от "цвета на нацията". Както и в първият мит, и тук важното е не какво се казва, а какво се премълчава. Нюрнбергският процес, който се има предвид в опорката, е насочен срещу "основните военни престъпници", но в същото време признава за престъпни организации NSDAP, SS, SD, Гестапо, чийто общ състав надхвърля 1 200 000 души, което означава, че членовете им подлежат на съдебно преследване. Паралелно с този процес в цяла Германия текат процеси по денацификация. В американската окупационна зона са осъдени 1 517 души, 324 от тях на смърт и 247 на доживотен затвор. В британската окупационна зона са издадени 240 смъртни присъди, във френската 104. И до днес в Германия периодично има процеси срещу бивши есесовци. В самата Франция са издадени 7 037 смъртни присъди. В Белгия 596 от всеки 100 000 жители са осъдени, в Нидерландия този показател е 419, в Норвегия - 633, най-висок в цяла Европа. Показателно е, че в последните две държави смъртното наказание е възстановено през войната за борба с колаборационизма. Обаче, тези факти никога не биха били изречени от лица като Веселин Методиев, Васил Гоцев, Здравко Даскалов. За сметка на това Върховния съд на Република България на 26 август 1996 издава две решения с които отменя присъдите на голяма част от осъдените от Първи и Втори състав на Народния съд "по липса на доказателства", което е най-малкото странно, сякаш не Богдан Филов, а някой друг е подписал договора за присъединяване на България към Оста, сякаш не депутатите от 25-тото ОНС, а някой друг е гласувал антиеврейските закони. По повод присъдата на Димитър Пешев се спекулира, че бил осъден за антисемитизъм, не, присъдата му е за това, че е гласувал антиеврейското законодателство, а не за това, че той лично е антисемит. Въпреки 15-годишната му присъда, той е освободен след около година. Сякаш Александър Цанков и Петър Габровски не са основатели на профашистка и пронацистка организации. В организацията на Габровски впрочем членува и небезизвестният Александър Белев, който все още не е реабилитиран, но както е тръгнало може и неговото име да се появи в някое решение за отмяна на присъдите на Народния съд, а видяхме, че модерните "десни" не се свенят много пред историческата истина и отричат цялостната дейност на Народния съд.

По настояще голяма част от документите свързани с делата на Народния съд са публикувани в сайта на Държавна агенция "Архиви" и желаещите могат да се запознаят с тях. Реабилитирането на "виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея", и т. нар. "Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим" в който им се отдава почит, е гавра с паметта на десетките хиляди загинали и пострадали през войната български граждани.

Интернет ресурси:

http://narodensud.archives.bg/

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%E2%84%96_172_%D0%BD%D0%B0_%D0%92%D1%8A%D1%80%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%8F_%D1%81%D1%8A%D0%B4

https://duma.bg/prisadata-nad-voennoprestapnitsite-ne-podlezhi-na-prerazglezhdane-n146735?h=pdfarchive&pdfarchiveId=2917

http://epicenter.bg/article/12-587-balgari-sa-zaginali-vav-Vtorata-svetovna-voyna/72935/11/61

https://archives.bg/wars/ww2

Един псевдоисторически поглед към въпроса дали Исус е реална личност

https://chitanka.info/text/43638/4#textstart

В сборника с есета на авторите Дейвид Гудинг (филолог) и Джон Ленокс (математик) ни е представено и заглавието "Образът на Иисус не е измислен". Вместо да предложат доказателства и аргументи в полза на хипотетичното реално съществуване на Исус в историческия контекст на Близкия изток от първи век, авторите доказват, че е историческа личност, допускайки възможността да е измислица и довеждайки я до абсурд с редица неверни умозаключения.

Според тях, ако образът на Исус от Галилея е литературен, то той е придобил световна слава, а това прави създателите му, авторите на евангелията, литературни гении и питат реторично възможно ли е четирима обикновени човека, според тях рибар, лекар, бирник и някакъв младеж, да са такива едновременно? Така поставен въпросът съдържа в себе си редица грешни предпоставки. На първо място - не е необходимо литературен образ с широка известност да е плод на литературен гений. Редица митологични образи са световно известни, но това не ги прави по-реални, освен в случаите на много болни съзнания. Или да вземем например Червената шапчица. За създаването на митологичен образ не е необходимо човек да е литературен гений, достатъчна е богатата фантазия и авторите на евангелията я демонстрират. Чрез твърдението си, че евангелистите са хората за които ги представя христианската патристика и, че са писали евангелията едва ли не едновременно, авторите на есето влизат в остро противоречие със съвременната библеистика. Евангелистите не само не са писали едновременно, но и между творбите им има десетилетия разлика, писани са в различни географски региони и на всичкото отгоре преписват един от друг. По тази логика Червената шапчица си е съвсем реален персонаж, защото от времето на Шарл Перо историята е преразказвана многократно и е световно известна.

По-нататък авторите твърдят, че художествените образи си оставали само такива, докато образът на Исус бил възприеман от много хора като реален, което означава, че ако е измислен, то авторите му са постигнали литературен връх, което е пълен нонсенс. Много хора в съвременния ни технологичен и, белким, научен свят, вярват, че Земята е плоска или в НЛО, като проявление на извънземен разум. Но тяхната вяра, нито ще направи Земята по-плоска, нито ще направи извънземните по-реални. Трябва ли по тази логика да приемем Самуел Роуботъм, първият, който през ХІХ в. се заема да доказва, че Земята е плоска, за литературен гений? Или, ако не е литературен гений, означава ли това, че е прав?

Есето достига до ужасяваща с цинизма си лицемерна кулминация: "Хората в днешно време не умират за Сократ. Те обаче умират за Иисус от Новия Завет! Защото той не е литературна или религиозна измислица, създадена от авторите на евангелията." Хората днес умират и заради Аллах и защото вярват, че живеят в матрицата (едноименните филми на братя/сестри Уашовски вдъхновяват не едно убийство). Тук бихме могли да се отплеснем към изначалния въпрос за кокошката и яйцето в посока на това дали изкуството копира живота или обратното, но той е отделна тема. И, да, хората умират за Исус именно защото е религиозна измислица. Но пък, ако се позовем на друго есе от същия сборник, където невярващите в религиозните брътвежи са сравнени с кучета, то излиза, че са унтерменшени (подчовеци). Ето това се опитват да преподават господата Гудинг и Ленокс.

"Подвигът" на майор Луков

"Виолета праща поздрави!"
из плакат на Антифа

Легендата:

"През  1918-та година в последните дни на Първата Световна война, под влияние на комунистическата пропаганда част от войниците, напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирската република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции.  Командирите не са в състояние да възпрат отстъпващите войници.   На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент той с помощта на няколко овчари открил огън по настъпващите сърби.

Те били отблъснати. На другия ден след сключване на примирието, подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба  лице.

“А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него.

“В историята на Франция, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Ней.

Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”"

http://www.lukovmarsh.info/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%bc%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b0/%d1%85%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be-%d0%bb%d1%83%d0%ba%d0%be%d0%b2/%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82-%d0%b8-%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d0%be/

Действителността:

"Все пак на 22 септември ген. Бурмов нарежда Школата за запасни подпоручици да пристигне от столицата на разположение на Главната квартира. Подразделението е преместено с цел превантивното засилване на охраната. Началникът на Военното училище полк. Каишев заповядва веднага да заминат 19 офицери, 21 офицерски кандидати, 20 подофицери, 650 школници и 64 войници с 6 картечници и 57 коне. На другия ден ядрото е последвано от остатъка – 4 офицери, 2 офицерски кандидати, 254 школници, 70 коня и 4 оръдия – 2 полски и 2 планински. Втора батареята се ръководи от майор Хр. Луков. (ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 306, л. 65, 66, 67, 69; а.е. 295, 117–122.; ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 277, л. 215.)(Фонд 1521 – Народно военно училище „Васил Левски“)

Пристигнали в града, те са насочени веднага към Кадин мост с цел да прикриват възможно проникване на войници по направлението от Царево село. Затова са изпратени наблюдателни застави към с. Четирци, по р. Речица и Дупница. Въпреки съсредоточената над 1000 души жива сила неефективното разположение изиграва своята негативна роля. Фактите потвърждават мнението на полк. Коста Николов, че практически самата Главната квартира остава без охрана. (Николов, К. Клетвопрестъпниците. Владайските събития през септември 1918 г. С., 2002, 13–14) В този план са и спомените на Стойчо Мошанов. Налага му се да изслуша доклада на коменданта на Кюстендил подп. Ст. Андреев, който недоволства от заповедта на полк. Каишев основната част от школата да се разположи далеч от града. (НА-БАН, Сб. IV, оп. 1, а.е. 143, л. 232; Документален сборник „Българите и Голямата война“..., с. 394.)

26 септември ... Сред респектиращите фактори безспорно е разполагането отново около Кюстендил на Школата за запасни подпоручици. Според К. Николов призори на същия ден тя успява да достигне града и да заеме ключови места за охрана от казармата през Хисарлъка и дупнишкото шосе до жп гарата. След обяда получава заповед да се съсредоточи на последното място и да се натовари на една композиция. Изпълняват нареждането, но скоро под натиска на тълпата войници отново са разтоварени. Дезертьорите заемат местата им и заминават към Радомир, а школата остава на бивак на същото място. Сутринта на 27 септември получават заповед да се разделят, като една рота под командването на майор Морфов заеме Кадин мост и направлението към Черната скала и Царево село, а други две, ръководени от подп. Печигаргов, обезпечи посоката от вр. Руен и Деве баир. Последната достига до с. Гърляно и там бивакува. Сред бойците се забелязват признаци на разколебаване, прераснали в края на деня в явно нежелание за продължаване към границата, а завръщане в Княжево. Има опити на цели взводове да тръгнат към Кюстендил, но своевременно са успокоени от решителната намеса на офицерите. (Николов, К. Клетвопрестъпниците..., 23–26.)

На 28 септември става ясно, че сръбската кавалерия е достигнала до Царево село... Защитата на града отново се подсигурява от Школата за запасни подпоручици. След повторното превземане на Главната квартира подразделенията са съсредоточени в западната му част... Следва нова заповед, като ротата на майор Никола Спасов заема позиция при Кюнек в посока вр. Руен. Ротата на майор Стефан Серафимов изгражда стражева застава при вр. Бождерица и охранява Деве баир, а тази на майор Александър Морфов достига Черната скала. Последната настъпва и води на следващия ден „жесток бой“ със сърбите. След него се оттегля на старата граница. (Николов, К. Клетвопрестъпниците..., с. 26, 47, 49–50) Именно тя, изглежда, съдейства на отряда на полк. Цветков, който възпира неприятеля да проникне в довоенните предели на Царството...

Факт е, че майор Хр. Луков по същото време е в Кюстендилско. Като командир на школната батарея той пристига в града още на 23 септември и престоява до 14 октомври 1918 г. (ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 295, л. 61, 121, 127; а.е. 277, л. 215–216; ЦДА, ф. 3к, оп. 5, а.е. 27, л. 94.)(Фонд 3к – Монархически институт в България) За присъствието му в района на Деве баир свидетелстват Стойчо Мошанов и Коста Андреев. (НА-БАН, Сб. IV, оп. 1, а.е. 143, л. 231, 243; Документален сборник „Българите и Голямата война“..., с. 394; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. №27, 324.) Друг факт е, че школната рота, изпратена да заеме вр. Руен, стига само до вр. Кюнек, но се завръща чак в с. Богослов. Появата на няколко, а по-сетне на около 100 сърби при Султан тепе води до нежеланието им да останат на заповяданата позиция. Според информацията дезертират много бойци, предимно от пионерната рота. Въобще оттеглянето се отдава на „мълчаливото съгласие на началниците“. В района наистина има сръбски полковник Томич, който след няколко дни иска отдръпването на българската стража по-назад от границата. До сблъсък не се стига и скоро офицерът оттегля желанието си. (ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1527, л. 10, 33.)(Фонд 40 – Щаб на Действащата армия)"

Източник: Джонев, Ангел; Кюстендил - военната столица на България през Първата световна война; стр. 359-369 (със съкращения)

http://www.kyustendilmuseum.primasoft.bg/pdf/Kyustendil-voenna-stolica-na-Bulgaria.pdf

Карта на района около Кюстендил. С червен овал са отбелязани върховете Бождерица (охраняващ Кюстендилския проход - Деве баир), Руен, Кюнек и Черната скала на юг, както и село Богослов, а със син овал Царев връх (Султан тепе) и Калин камен. Царево село е днешното Делчево, което се пада южно от Черната скала извън рамките на картата. Както се вижда на картата между Царев връх и Калин камен няма долина, както гласи легендата, а се простира билото на дял от Осоговската планина. Виждат се и редица други несъответствия с легендата за Луков - сръбският офицер Томич иска българите да се оттеглят от границата и то няколко дена след Солунското примирие, не само не се съобщава за престрелка, но и виждаме, че само ротата изпратена да заеме връх Руен не изпълнява заповедта, докато Луков и ротата на Стефан Серафимов са в района на връх Бождерица. Тук въобще няма да засягаме чисто физическата и техническа възможност сам човек да обслужва четири оръдия, дори да има под ръка необучени овчари, които да му подават снаряди.

Източниците за картата са:

https://maps.vlasenko.net/smtm100/k-34-069.jpg

https://maps.vlasenko.net/smtm100/k-34-070.jpg