Още една басня от антикомунистическата митология - паметникът на Юда в Свияжск

През 1922 г. от печат излизат мемоарите на малкоизвестния датски дипломат Хениг Келер под заглавие "Червената градина" в които разказва за пребиваването си в Съветска Русия. В един пасаж разказва за откриването на паметник на Юда в Свияжск от "Червения еврей" под който не е трудно да се види Троцки. Западната и белоемигрантската преса бързо подхващат историята и скоро тя става част от антикомунистическия фолклор.

Сам Келер казва, че е бил в Свияжск през юли 1918 г., докато в действителност Троцки се появява в града едва в началото на август. По интересното е, че за паметник на Юда в града не пишат нито Троцки, нито пътуващият с него поет Демян Бедни, или който и да било друг от литерния влак, нито капелевци, които по-късно влизат в града, а това е доволно странно за подобен монумент, който не е удостоен дори с фотография. Друго странно нещо, имайки предвид антирелигиозността на болшевишката власт, е избора за увековечаване на фигура от религиозната митология. Някои свързват този паметник с плана за монументална пропаганда на Ленин, но в списъка с личности на които да се издигнат паметници, който е утвърден на 30 юли и публикуван на 2 август 1918 г., няма нито една митологична фигура, а още по-малко Юда.

Интересното е, че в тази басня може и да има рационално зърно. На 12 август 1918 г. при отбраната на Казан загива командира на латишките стрелци Ян Юдин, който е погребан в Свияжск и му е издигнат надгробен паметник. Нищо чудно незнаещият руски език Келер да е възприел издигането на паметник на Юдин за паметник на Юда. Напълно е възможно това изменение да е внесено и по-късно, тъй като сам авторът признава, че спомените му били "художествено обработени".

Баснята заживява нов живот в началото на ХХІ век, когато журналистически "разкрития" ни поднасят сензацията за паметници на Юда още и в Тамбов и в Козлов (днес Мичуринск). У нас тази басня може да се прочете в глава VІІ на "Бумерангът на злото" от Волен Сидеров, естествено, само за тези, които могат да издържат безкрайния логически слабосвързан поток на съзнанието изпълнен с безпочвени твърдения и "факти" като тази басня.

Как антисъветизмът преименува Стаханов

Българската секция на Уикипедия продължава да поразява с антисъветизма (което едва ли следва да ни учудва предвид, течащата фашизация на обществото). След статията за съвместния парад на Вермахта и РККА, основана на ограничен кръг източников материал, вторичен спрямо основните извори, които са отдавна известни и публикувани, в статията за Стаханов утвърдително се тиражира антисъветската басня, че бил преименуван от Андрей на Алексей, защото в "Правда" объркали името му.

Такива грешки, трябва да отбележим, се случват и то нерядко без оглед на епохата, но никой заради тях не преименува човека, а се спомнят като анекдотични и забавни случки, повод за шеги. През интересуващият ни период такъв е случаят с ударника Никифор Изотов. През май 1932 г. в. "Правда" публикува негова статия само с инициала на малкото му име. През септември същата година под друг материал от него редакцията поставя името Никита Изотов.

По повод Стаханов родното Уики ни казва: "Според свидетелството за раждането му Стаханов е с лично име Андрей. Но във вестник „Правда“, където излиза голям материал за трудовия подвиг на миньора, по погрешка го наричат Алексей. След няколко дни по лично указание на Сталин, който научава за грешката, на миньора е връчен нов паспорт с името Алексей."

Обширният материал в "Правда" от 2 септември 1935 г. за Стаханов се оказва една кратка бележка, където е наричан само по фамилия. "Свидетелството за раждането му" никой не е виждал, а потомците му не знаят нищо за предполагаемото преименуване и твърдят, че в рода им никога не е имало някой с име Андрей.

За сега най-ранното известно споменаване на баснята с преименуването на Стаханов се среща в спомените на журналиста Ярослав Голованов издадени през 2001 г. и впоследствие многократно е тиражирана в различни медии, естествено без позоваване на някакъв източник или архивни документи. Голованов е родоначалник на още поне един антисъветски мит - за счупената челюст на С. П. Корольов (в биографична книга за него издадена през 1994 г.), който се основава изцяло на фантазията му и също прескача от публикация в публикация, но това е съвсем друга тема.

...

"Писмеността, с която си служим днес, е създадена в Преслав за нуждите на Българската държава и в нея има директно взаимствани знаци от по-старата българска рунна писменост. За съжаление, някои от най-емблематичните и сакрални български букви бяха премахнати от комунистите след 1944 г., което е светотатствен удар срещу самобитността и езиковия интегритет на българите. Въпреки това азбуката ни е утвърдена като една от световните писмености и е крайно време да загърбим идеологемите на ЦК на БКП за "славянската" писменост, насадени от Москва и гордо да наречем нещата с истинските им имена. Те са ясни и неопровержими - писмеността е създадена в България, утвърдена е в България и благодарение на духовния ръст на България, се разпространява в други страни и сред други народи /не непременно "славянски"/."

Из фейсбук страницата на сайта "Биволъ"

Бах тяз гадни комуняги! Изхитрили са се още през ІХ-Х в. да наложат "идеологемата за славянската писменост". С машина на времето, сигурно!?

"...и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч."

"Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят..."

Из "За буквите"

"И тогава Бог яви на Философа славянските писмена..."

Из "Пространно житие на архиепископ Методий"

"...и откриха славянските букви..."

Из "Житие на Климент Охридски"

Под давлението на фашизоидната сган в последните месеци на 44-то ОНС 24 май бе преименуван от "ден на славянската писменост" в "ден на българската азбука" с което великобългарските шовинисти си присвоиха делото на солунските братя посветено на "вси словене", като днес от него се ползват и много неславянски народи благодарение просветителската мисия на съветската власт.

...

Някога големият френски историк Люсиен Февър използва за капиталния си труд заглавието "Битката за историята". Днес ние сме преки свидетели, участници и потърпевши от битката за историята. Антифашистките паметници без оглед на тяхната културна и историческа ценност са вандализирани и унищожавани със сладострастие, говорещо за определени психически девиации, но това е само върхът на айсберга. Оправдаването, не само на отделни колаборационисти и откровени фашисти, но и на самия режим на който те служат, се е превърнало в държавна политика и за това са впрегнати "научни" институти и медиен ресурс.

В Република Северна Македония българската държава поддържа т. нар. "културни институти" на имената на колаборационистите Борис ІІІ и Иван (Ванче) Михайлов на чиито имена в самата България са кръстени улици, издигнати са и се издигат паметници. Същото е положението в България с Димитър Списаревски - активен участник в антипартизански акции и Андон Калчев - колаборационист, водач и организатор на контрачети, участник в клането в Клисура (в Егейска Македония) за което е осъден от гръцката държава. За иконата на днешния български фашизъм Христо Луков вече е писано достатъчно. Райко Алексиев не е гонил партизани по горите, но е силен на идеологическия фронт, ярко изразен антикомунист, който с приятеля си Бекерле прекарва неприятните моменти от "символичната война", изсипваща се във вид на бомби над столицата, на вилата си в Чамкория. Съвременната пропаганда го е превърнала в "жертва на комунизма", макар че е починал от усложнения от язва в болница на БЧК, а името му също е увековечено в галерия, улица и ледник. Идеологът на българския националсоциализъм Любомир Владикин днес го величаят като "виден конституционалист". Друг идеолог на българския фашизъм Александър Сталийски е реабилитиран със съдебно решение, а негов потомък е партньор по карти на един премиер. Името им е Легион и днес те са примерът за следване. Да не говорим на каква популярност се радват по време на демокрацията оцелелите от "кръвожадния комунистически режим" фашисти Илия Минев, Иван Дочев, Дянко Марков и за възможностите им необезпокоявано да сеят идеологическата си отрова, включително и чрез участие в политическия живот, което е важна стъпка към "нормализирането" на фашизма. Едва ли е случайно съвпадение и фактът, че в навечерието на стогодишнината от установяването на сговористкия режим и Септемврийското въстание група историци подписват "Становище" според което фашистки режим в България никога не е имало. Освен представители на Институт за исторически изследвания при БАН и няколко авторитетни университета, сред подписалите Становището е и представител на "независимия" Институт за изследване на близкото минало, който е тясно свързан с "Америка за България" и "Отворено общество" (май по-правилно е "отровено общество"). Публикуването на Становището в сайта на БАН и широкото медийно отразяване, което то получава, създават илюзията, че това е Становище на цялата научна колегия, а не на тясната група, която го е подписала и чиито представители в по-голямата си част са силно политически пристрастни. Някои (Ивайло Знеполски примерно) са били апологети на социалистическия режим и на топли местенца в идеологическите му структури, а после изведнъж ги озарява прозрение и рязко обръщат палачинката. Други, като Даниел Вачков, са неолиберали и от години проповядват идеята за фашизма, който го е нямало. А трети като Петър Стоянович са потомци на облагодетелствани от режима, който отричат, че го е имало, но за сметка на това пък "репресирани от комунистическия режим". В учебници, многотомни истории и популярна литература от десетилетия по повод преврата от 9 юни 1923 г. повтарят опорните точки на тогавашния режим.

Подмяната на историческото съзнание може да се счита за успешно завършена.

...

Както и подозирах, новият "Шогун" се оказа пълен трешак правен за милениали и зумъри. Отделни сцени събрани като клипови нарезки; прекалено много компютърна графика и панорамни пейзажи; диалози като за малоумници; сюжет, не препускащ, а направо галопиращ; отвратителен монтаж, режисура, операторска (в частност цветокорекцията) и актьорска работа. Сред последните в интерес на истината трябва да отбележим, че има някакви проблясъци - Таданобу Асано примерно, за сравнение между Тоширо Мифуне и Хироюки Санада въобще и дума не може да става. Единственото хубаво нещо са костюмите и прическите, които за разлика от тези в стария сериал съответстват на епохата. Само дето едните костюми не правят филма качествен и гледаем, и това се вижда именно в сравнението със стария сериал.

https://www.imdb.com/title/tt2788316/?fbclid=IwZXh0bgNhZW0CMTEAAR3C86b2QoSspq6dq_5wQYXxcl2TDF8GF2zwuD0EE3VbimaqvPjnoBLHm8U_aem_Aea8SyXbsdqMFzIuGforzkKz3b5HY-7zgJikbIcnqByQjPO4pVvcDD3Ex_UjJ2uWGNTccoRAH2SZYrRO1HsY-5HE

https://www.imdb.com/title/tt0080274/?ref_=nv_sr_srsg_3_tt_6_nm_2_q_%2520Sh%25C3%25B4gun

...

"Луковмарш е събитие, което обединява всички онези, които почитат героите, които помнят историята и обичат народа си. За тях ген. Луков е светиня" Изказване на фашагите от Луковмарш.

Като знаем кого почитат като светиня, то е повече от ясно, че фашагите не само не помнят историята, но и не обичат народа си. Или поне го обичат толкова колкото и светинята Луков - единствено в качеството му на пушечно месо за Източния фронт или като овце за стригане, когато светинята лично се облагодетелства от доставките за армията. Светиня, какво да направиш?!

Претенциите за помнене на историята и почитането на героите също са в сферата на пожелателното говорене. Пред съда организаторите на марша настояват, че почитат Луков заради участието му в Първата световна война. Само дето неговото участие по нищо не се отличава от това на хиляди други офицери, затова е измислена и баснята как сам спрял сръбското настъпление към Кюстендил в самия край на войната. Архивни документи и мемоарни свидетелства говорят, че по това време Луков е западно от Кюстендил, където не само никакви сражения не се водят, но и никой не дезертира. Междувременно сръбското настъпление е от юг и то е стряно от отстъпващата част на полковник Цвятков подкрепена от ротата на майор Морфов. Ето ти и почитане на герои и помнене на история. Йордан Пеев също не може да е герой, все пак той за разлика от Луков е ранен от разбунтувалите се войници при превземането от тях на щаба на армията в Кюстендил, а по-късно разобличава далаверите на светинята. По слухове е убит за това, но това вече са само слухове.

И така оставаме с едни голи претенции и една светиня в която няма нищо свято, въпреки решението на най-безстрастния, независим и справедлив съд на света, което ни казва точно обратното.

...

https://svobodnoslovo.eu/lyubopitno/17-yuli-1393-nay-chernata-data-v-istoriyata-na-balgariya/118532

Поредният ни пациент е автор на очерк за превземането на Търново от османлиите. Няма да разглеждаме историческата достоверност, която е крайно съмнителна (да не използваме по-силни определения), макар наистина да съществува народно предание, че Търново е предаден от евреин, фантазиите на тази тема са само фантазии. Няма как, обаче, да не отбележим на кои "авторитети" се позовава нашият пациент - Дейвид Дюк и Любомир Владикин. Първият е откровен американски нацист, бивш куклуксклановец, рапространител на антисемитски конспиративни теории, активен участник в американската политика с международни връзки с хора от неговата черга (включително в Украйна и Русия, издаван е и у нас), осъждан за измама. Другият авторитет е не по-малко интересна и отвратителна личност. Още от зората на демокрацията го величаят като "виден конституционалист". В действителност той е един от идеолозите на българския националсоциализъм и СБНЛ, проповедник на антисемитизъм, сътрудник на нацисткото списание предназначено за България и Балканите "Нова Европа". За което съвсем заслужено, но за нещастие задочно, е осъден от Народния съд. Тук възниква съвсем резонният въпрос, защо в цитирания нацистки опус е прекръстен на Владимир? Версията за случайна грешка отпада от самосебе си, защото се среща и в други текстове, включително либерални. Възможният отговор за това изкуствено раздвояване на личността, според мен, е, за да не се сети някой, че "нацистът" и "видният конституционалист" са една и съща личност, а все пак не бива да забравяме, че в България фашизъм няма, не е имало и никога няма да има.

...

 

Подобни пропагандни лъжеисторически агитки поразяват с примитивния си антисемитизъм. Затова бащата на Сюлейман паша носи звучното френско/еврейско име Мехмед Халет ефенди. Според друга агитка Осман паша също е евреин, но в действителност е етнически турчин родом от Анадола. Вейсел паша пък се казвал фон Вексел и бил австрийски немец, а реално е арнаутин от прилепското село Житовче. В трета агитка на Садък паша, който правилно е посочен като поляк, е приписано участие в Освободителната война, докато той още през 1872 г. напуска Османската империя и служба. Поразяващото е, че тези агитки се създават и разпространяват от възрастни хора, които по идея би трябвало да имат някакви исторически познания и критическо мислене, а на практика се държат и действат като малолетни дебили.

...

Лексиката като цяло не е на Левски. Той никога не се е обръщал към Каравелов по малко име, използва обръщението "бай", а не "баьо" (правописната грешка може и да е умишлена с цел придаване на достоверност, но нещо ме съмнява; от къде у дебилите знание, че по времето на Левски няма установена правописна норма). Когато пише за България, я нарича "Българско", а не "Булгурско", никъде не е засвидетелствано, че ползва диалектното "кунки", но пък "ръце" го има в писмата му. Въобще всичко крещи "фейк", но идиотите с възторг и свято упование в думите го споделят. Естествено, тук не вземаме под внимание и напълно пренебрегваме факта, че в документалното наследство на Левски такъв текст няма. Вероятно неслучайно не е посочена дата на предполагаемото писмо, че с тая грамотност фейкометът съвсем ще се оака, като посочи някоя произволна дата.

...

Стефан Цанев - име, което може да е единица мярка за лицемерие. Преводач на Маяковски, който в стихосбирката "Тринадесетият апостол" (2002 г.) внушава на читатателите някакви свои изсмукани от пръстите представи за Маяковски. Именно "внушава", защото няма доблестта да изложи в прав текст мислите си, или да каже цялата истина, но не лъже - за това трябва капчица смелост.

И така: "закъснелият антикомунист" Цанев се опитва да разцепи цялостната личност на Маяковски на две - до 1917 г. и след нея, по същата схема както разделиха "поета" Ботев от "революционера" Ботев - единият е пример за подражание и творчески висини, а другият ... пак пример, но назидателен. Пишейки за ранните работи на Маяковски до 1916 г. и, стигайки до "Облако в штанах", Цанев заявява: "Тази поема е може би най-непостижимата поема на Маяковски, в нея той е най Маяковски" и косвено, съзнателно или не, го противопоставя на онзи другия Маяковски - късния с възторжените, гръмки и пронизани от гордост стихове за съветския му паспорт и гражданство.

Цанев, не само противопоставя единия Маяковски на другия, но го противопоставя и на съветската власт. Разказвайки за първоначалното заглавие на "Облако в штанах", пише: "Поначало поемата се наричала “Тринадесетият апостол”, но цензурата зачеркнала това заглавие." Като знаем, че Маяковски е голям съветски поет, логичната асоциация за непознаващите живота и творчеството му е, че тази цензура е съветската. И това е умишлено търсен ефект. В действителност става дума за царската цензура. Нещо повече, Цанев стига до там да настоява на първоначалното заглавие, наричайки така стихосбирката, макар самият Маяковски да не държи на него и дори в по-късните пълни издания на поемата, вече при съветската власт, тя си остава "Облако в штанах".

Завършващ щрих към извратените представи за Маяковски са намеците, че фаталният изстрел проехтял на 14 април 1930 г. е резултат на "ония времена", разбирай съветската власт, когато много поети постъпвали по същия начин. Изводът - при капитализма поетите не се самоубиват, или, ако го правят причините нямат нищо общо с капитализма; самоубивайствата при съветската власт винаги са по вина на тази власт.

https://knigabg.com/index.php?page=book&id=7836

https://knijarnica.bg/product/trinaisetiqt_apostol/

...

Още една антикомунистическа мистификация

Из мрежата циркулират сътворени от фейкомет стихове уж на Маяковски. Първата им поява е фиксирана през 2010 г. и естествено има пропагандна цел - да потвърди старата либерална басня за тъждеството на комунизма и фашизма, макар под тях да стоят дати в разни вариации - 28 октомври 1922 г. и 31 ноември 1922 г., като втората е очевидно невярна, в единия вариант за източник е посочен в. "Правда", а в другия в. "Известия". Мъчат ме едни съмнения, че в нито един брой на "Правда" или "Известия" няма да открием това стихотворение, както го няма и в събраните съчинения на поета, иначе досега да са ни засипали с факсимилета, фотокопия и прочее снимков материал от въпросния брой. Самият текст също съдържа противоречия с историческата действителност. Такива дреболии, обаче, не смущават копипейстърите, натискането на няколко клавиша по принцип не изисква някаква висша мозъчна дейност. У нас за пръв се споменава от заклетия антикомунист и пещерен русофоб Иво мИнджев през 2013 г.

И още едно:

По времето на Маяковски държава Зимбабве не съществува, но това не смущава никого.