Приемственост или прекъсване?

"Приемственост или прекъсване? Съдбата на късноантичното население в Северна България през VII–VIII век

Настоящата статия е написана като пряк отговор на една тревожна тенденция в българското обществено пространство – все по-настойчивото налагане на теории за пряк и непрекъснат тракийски произход на българите, които често не се основават на научни факти. В последните години ставаме свидетели как се подменя академичният дебат с емоционални твърдения, а научните институции и доказателственият метод биват целенасочено дискредитирани. На пазара се появиха множество книги от автори, които можем да наречем "псевдо-пророци" на миналото. Те предлагат на публиката атрактивни, но недоказуеми хипотези, които експлоатират националната гордост и създават фалшива представа за хилядолетна приемственост. Този процес води до опасно размиване на границата между сериозната наука и популярната митология. Целта на тази статия е да се противопостави на тази вълна от спекулации, като предложи ясен, структуриран и базиран на конкретни археологически и исторически извори анализ. Вместо да се осланяме на предположения и аргументи от мълчанието, тук се прави опит да се отговори на ключовия въпрос за съдбата на завареното население в Северна България чрез данните, с които науката реално разполага. Статията е призив за връщане към фактите и трезвата научна преценка в дебата за корените на българската народност.

Увод

Въпросът за демографската и културна приемственост в земите на юг от Дунав след края на късната античност е фундаментален за разбирането на процесите, довели до формирането на средновековна България. Историографията отдавна дебатира съдбата на завареното население, носител на късноримската провинциална култура. Настоящият анализ се фокусира върху територията на Северна България (провинция Втора Мизия и части от Крайбрежна Дакия) и цели да отговори на ключовия въпрос: съществува ли доказателствена база за продължаващо, организирано присъствие на късноантичното население през VII–VIII век, или данните сочат към дълбок демографски и културен разрив? Аргументите, представени тук, подкрепят тезата за прекъсване, базирайки се на археологически и исторически свидетелства.

1. Крахът на късноантичната градска цивилизация

Краят на VI и първите години на VII век бележат драматичен и окончателен срив на римската/ранновизантийската урбанистична и административна система в Северна България. Това не е процес на бавен упадък, а на бърз и насилствен колапс, пряко свързан с аваро-славянските нашествия след пробива на дунавския лимес около 602 г. Археологическите проучвания на почти всички големи градски центрове и крепости разкриват една и съща картина: масивни разрушения, пластове от пожари и внезапно изоставяне. Никополис ад Иструм, един от символите на римската цивилизация в региона, престава да съществува като градски център. Последните монетни находки са от времето на император Фока (602–610 г.), след което животът в очертанията на крепостта спира за векове [1]. Нове (край Свищов), седалище на Първи италийски легион, споделя същата съдба. Укрепленията са преодолени, а последвалият живот е спорадичен и няма нищо общо с организираната структура на римския град [2].

Този модел на колапс не е изолиран случай, а се потвърждава от данните от цялата територия на Северна България. Рациария (до с. Арчар, Видинско), столицата на провинция Крайбрежна Дакия, е превзета и разрушена от аварите през 586 г. и никога не е възстановена като градски център [3, 4]. Дуросторум (Силистра), един от най-големите военни и църковни центрове по Дунава, също показва ясни следи от разрушения и прекъсване на градския живот в началото на VII век. Въпреки огромното му значение, липсват данни за функциониращи християнски общности до възстановяването на града в рамките на българската държава [5]. Крепостта Ятрус (до с. Кривина, Русенско) е напълно унищожена от пожар в началото на VII век, а по-късно върху руините ѝ се настанява селище от славянски тип, демонстрирайки заселване "върху руини", а не приемственост [6, 7].

Дори в Абритус (Разград), след унищожението на късноантичния град с неговите големи базилики, в непосредствена близост се появява прабългарски езически некропол – пряка илюстрация на културния и религиозен разрив [8, 9].

Крахът не е само физическо разрушение. Това е разпад на цялата социално-икономическа тъкан: администрация, пътна мрежа, търговия, елитарна култура и църковна организация. Масовото обновяване и новото монументално строителство се наблюдават едва през XI–XII век, често върху античните руини, но без доказателства за непрекъснатост на местното население.

2. Мълчанието на некрополите: Демографският и религиозен разрив

Може би най-категоричният аргумент в полза на тезата за прекъсване е липсата на християнски некрополи от VII–VIII век. Погребалният обред е изключително консервативен елемент на всяка култура и е най-добрият археологически маркер за културна и религиозна идентичност. В Северна България са проучени стотици късноантични некрополи (IV–VI век) с хиляди гробове, които ясно демонстрират утвърдената християнска погребална практика – трупополагане в посока запад–изток, липса на гробни дарове, често с християнски символи [10]. След началото на VII век обаче настъпва археологическа "дупка", която продължава повече от два века, до официалното Покръстване през 864 г. На знакови обекти като Шуменската крепост, Девня или Нове липсват сигурни данни за християнски погребения от този "тъмен" период [11]. Тази демографска и религиозна празнина е особено показателна именно на местата на големите, разрушени градски центрове. В Дуросторум, който е бил важен епископски център, не са открити християнски гробища от този период. На територията на унищожената Рациария, както и в крепостите Нове и Ятрус, картината е идентична – пълна липса на християнски некрополи. Контрастът е особено силен в Абритус, където след разрушаването на града с неговите големи базилики, християнската погребална традиция изчезва безследно, за да бъде по-късно заменена от езически некропол в съседство [9]. Спорадичните находки на кръстчета-амулети или други християнски предмети не променят тази картина. Те могат да бъдат обяснени като преизползвани артефакти, плячка, наследство или да са с неясен контекст, но не формират организирани некрополи, които да свидетелстват за съществуването на компактни християнски общности.

3. Настъплението на нов свят: Нови археологически култури

Природният и демографски вакуум, оставен след колапса на византийската власт, е запълнен от носителите на нови, коренно различни културни модели. Археологическата карта на Северна България за VII–VIII век е доминирана от материална култура, свързвана със славянските общности: типични неукрепени селища със землянки, ръчно изработена керамика от типовете "Прага-Корчак" и "Пенковка", и погребален обред чрез кремация (изгаряне на мъртвите) [12]; и от археологически комплекси, свързвани с прабългарите: некрополи с трупополагане (инхумация), но с нехристиянски (езически) характеристики – специфична ориентация на гробовете, различна от християнската, поставяне на дарове (съдове с храна, оръжия, накити) и понякога ритуално убити животни. Такива некрополи са открити край Девня, Нови пазар и др. Ключовият момент е, че тези нови материални култури не се смесват и не надграждат античното наследство в този ранен етап. Те създават свои селища и некрополи на нови места, често в близост до реки, и демонстрират пълен културен разрив с предходната латинско-християнска традиция. Това е в пълно съзвучие с класическата теза на Васил Златарски, че след аваро-славянските нашествия „обелтите“ – романизираното население, изчезват като организирана социална структура [13].

4. Анализ на хипотезите за приемственост

Въпреки тежестта на горните аргументи, в научния дебат съществуват и хипотези за някаква форма на приемственост. Те обаче не намират солидна опора в археологическите данни за Северна България. Основен аргумент за приемственост често е оцеляването на древни имена.

В Северна България обаче оцеляват предимно имената на големи географски обекти (хидроними) като Дунав (Danuvius), Искър (Oescus), Янтра (Iatrus), Осъм (Asamus). Те лесно се възприемат от новодошло население. В същото време имената на градове и селища почти изцяло изчезват или са заменени със славянски. Някои изследователи допускат, че християнството е оцеляло тайно, без да оставя археологически следи. Това е *argumentum ex silentio* (аргумент от мълчанието) – то е недоказуемо и противоречи на научния принцип, който изисква положителни доказателства. Трудно е да си представим общност, която в продължение на осем поколения пази вярата си, без това да се отрази по никакъв начин на погребалните ѝ обреди. Възможно е малки групи от късноантичното население да са намерили убежище в труднодостъпни планински райони, например в Предбалкана. Такива групи обаче биха били демографски незначителни, бързо асимилирани от обкръжаващата ги нова среда и не биха могли да съхранят и предадат културната и езикова традиция на Римската империя.

Заключение:

Съвкупността от археологически и исторически данни за Северна България не предоставя убедителни доказателства в подкрепа на тезата за мащабна демографска и културна приемственост на късноантичното население през VII–VIII век. Централен за този извод е въпросът за религиозната приемственост. Тъй като модерните теории, критикувани в увода, претендират за пряко наследяване именно на завареното "тракийско" население, трябва да се подчертае, че към VI век това население е било напълно и трайно християнизирано. Следователно, всяка теза за масова демографска приемственост е несъстоятелна, ако не може да докаже запазването на основния културен и духовен маркер на тази общност – християнската религия. Напротив, фактите сочат към дълбок разрив, характеризиращ се с пълен колапс на късноантичната селищна мрежа и административна структура, демографска "дупка", видима в липсата на християнски некрополи за период от над 200 години, и налагане на изцяло нови археологически култури, със собствени селищни модели, бит и погребални практики, различни от християнските. Това не изключва напълно оцеляването и последващата асимилация на отделни индивиди или малки групи, но от гледна точка на мащабните исторически процеси, завареното население в Северна България губи своята културна, езикова и религиозна идентичност и не представлява основен демографски и културен субстрат в процеса на формирането на средновековна България и нейната материална култура. Ситуацията е различна в земите на юг от Стара планина (Тракия и Родопите), където византийският контрол е по-траен и данните за приемственост са значително повече, което само подчертава спецификата на процесите в Северна България.

Използвани източници:

1. Poulter, Andrew. *Nicopolis ad Istrum: A Roman, Late Roman and Early Byzantine City*. London, 1995.

2. Biernacki, A. et al. *Novae – The Legionary Fortress and Late Antique Town*. Poznan, 2018.

3. Vagalinski, L. "Ratiaria: the End of the Roman City and the Beginning of a Mediaeval Settlement on Its Ruins". In: *The Roman and Late Roman City. The International Conference, Veliko Turnovo, 26-30 July 2000*, Sofia, 2002, 345–351.

4. Иванов, Т. "Рациария. Проучвания върху историята на града". – *Разкопки и проучвания*, III, 1951, 1–28.

5. Атанасов, Г. *Дуросторум-Дръстър-Силистра. Към историята на един средновековен град*. Силистра, 2002.

6. *Iatrus-Krivina. Spätantike Befestigung und frühmittelalterliche Siedlung an der unteren Donau*. Schriften zur Geschichte und Kultur der Antike. Berlin, 1982-1991.

7. Станилов, Ст. "Селището върху развалините на късноантичната крепост Ятрус при с. Кривина, Русенски окръг, и проблемът за приемствеността между късната античност и ранното средновековие". – *Археология*, 1983, кн. 1–2, 69–85.

8. Иванов, Т. *Абритус. Римски град в Долна Мизия*. Том 1. София, 1980.

9. Михайлов, Ст. "Прабългарски некропол при с. Хума, Разградско". – *Археология*, 1968, кн. 2, 49–59.

10. Генчева, Елена. "Християнски некрополи от ранновизантийската епоха в Мизия", *Археология*, 1998, кн. 2.

11. Станилов, Станислав. *Славяните в българските земи до образуването на българската държава*. София, 2008.

12. Гюзелев, Васил. "Славяни и българи в земите на север от Стара планина (VII–IX в.)", *Исторически преглед*, 1992, кн. 5.

13. Златарски, Васил. *История на българската държава през средните векове, том I, част 1*. София, 1918 (фототипно издание 1994).

Автор: Ивайло Минков"

Деспина кира Евдокия - историографският спор за съдбата на една трапезундска принцеса

"Този Емануил доведе овдовялата дъщеря на императора на Колхида, която беше женена за турския хегемон Тезетин, отличаваща се с красота. И когато той я доведе от Колхида във Византий, императорът, неговият баща, виждайки я и считайки, че тя по красота превъзхожда много жени и е надарена с всичко останало, което и съответствало на действителността, сам се оженил за нея, отнемайки я от сина си."
Лаоник Халкокондил

В средата на ХХ век историографският наратив за съдбата на трапезундската принцеса Евдокия, основаващ се на едно известие от хрониката на Лаоник Халкокондил, е подложен на съмнение от В. Лоран и Р. Льонерц. Днес мнението на Льонерц е господстващо в българската историография, като към него се придържат Хр. Матанов и Пл. Павлов например.
Пръв Лоран в публикация от 1955 г. изказва съмнение относно достоверността известието на Халкокондил, основавайки се на сведение от неиздаван ръкопис от който става ясно, че Елена Кантакузина е надживяла съпруга си Йоан V и е починала в края на 1396 г. Възможността съпрузите да са се развели въобще не се разглежда, априорно приемайки липсата на писмени сведения за това като доказателство, че развод не е имало и Евдокия не е била съпруга на Йоан V, а негова любовница. Тази трактовка поражда повече въпроси от колкото решава, единствено заради предположението, че щом няма сведения за развод на Йоан V, то той априорно не се е развел. Две години след публикацията на Лоран, Льонерц опитва да отговори на някои от тези въпроси. Според него в известието на Халкокондил все пак има някаква истина, твърдейки, че Халкокондил не е разбрал правилно мястото от Георги Сфранцес, където се казва: "... деспина кира Евдокия била отначало омъжена за тюрк, владетел на малка и незначителна местност, и имала от него деца, нея взел за жена твоят дядо." Тъй като Сфранцес се обръща към Константин ХІ, то дядото за когото става въпрос може да е не Йоан V, а дядо му по майка - Константин Драгаш. Хипотезата на Льонерц също поражда въпроси. В опит да я обоснове той убедително доказва зависимостта на Голямата хроника на Сфранцес от труда на Халкокондил, но проблемът тук е, че обратна зависимост на Халкокондил от Сфранцес не е регистрирана. Освен това Евдокия е титулована "деспина" от Сфранцес и Михаил Панарет. Льонерц настоява, че тази титла е защото тя е дъщеря на трапезундския император Алексий ІІІ. Той, обаче, пропуска, че в Трапезунд право на титлата "деспина" имат само майката и съпругата на императора. Наистина има прецеденти, когато трапезундски принцеси са титуловани "деспина", но това се дължи на царственото положение на съпрузите им. Показателно в това отношение е използването от Панарет на титула спрямо Евдокия. Той я титулова така едва след завръщането й от Константинопол през септември 1395 г. Освен това няма никакви сведения за пребиваване на Евдокия в Кюстендилско, което не се явява категорично доказателство, но в контекста на вече приведените аргументи срещу хипотезата на Льонерц го прави много вероятно.
В крайна сметка нека погледнем какво знаем за Евдокия. Още в началото на 60-те години на ХІV век между Трапезунд и Константинопол е постигната договореност за брак между неизвестна по име дъщеря на Алексий ІІІ и бъдещия император Мануил ІІ. Дали тази дъщеря на Алексий ІІІ е Евдокия не е много сигурно, но изглежда вероятно. Във всеки случай до реализация така и не се стига, а Алексий ІІІ предпочита да заздрави връзките си с номадстващите съседи. Показателно е, че паралелно с преговорите в Константинопол преговори за брачен съюз се водят и с бъдещия съпруг на Евдокия емира на Лимния Тадж ад-дин (Таджедин, Тезетин). На 8 октомври 1379 г. този съюз става факт, а на 24 октомври 1386 г. Тадж ад-дин е убит в бой. Едва след това, вероятно в края на 1388 или началото на 1389 г., Евдокия се озовава в Константинопол по сведението на Халкокондил и се омъжва за Йоан V, който скоро след това, 16 февруари 1391 г., умира. На 4 септември 1395 г. тя се връща в Трапезунд, водейки невести за новия император Мануил ІІІ и сина му Алексей, съответно Ана Филантропина и Теодора Кантакузина (племенница на Йоан Кантакузин). Това е последното сведение за живота на Евдокия, което още веднъж косвено показва, че тя не е била съпруга на Константин Драгаш, тъй като по това време би трябвало да е в траур, а не да пътува за предстоящи сватби.
Съдбата на Евдокия разкрива интересни моменти от отношенията между Трапезунд и Константинопол и позволява да се видят някои от политическите мотиви зад тези отношения, които неизменно се пресичат с "голямата" политика в черноморския регион.



Използвана литература:
Сергей Карпов "Трапезунд и Константинополь в ХІV в." във Византийский временник, том 36 (61), изд. "Наука", Москва, 1974 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
http://www.promacedonia.org/hm2/hm_4_2.html
https://www.vostlit.info/Texts/rus2/Sfrandzi_2/frametext.htm
https://www.vostlit.info/Texts/rus/Panaret/frametext.htm

Войната за проливите (1350-1352 г.)

"През месец октомври, 5 индикт 6860 година, дойде флотата на генуезците, 60 катърги. Пътьом те превзеха Хераклея и я опустошиха. Когато дойдоха в Цариград, отделиха няколко катърги и превзеха Созопол и го разграбиха. Те извършиха и други немалко щети"
Кратка хроника от XIV в.
"За дрехи за тримата пратеници, които ще бъдат проводени при императора на Загора..."
"Също за една копринена пелерина отвън с кожи и за един кожен кожух и една кадифена шапка с кожи взети от онзи Тома де Магнери за една от жените на пратениците от Загора..."
Счетоводна книга на генуезката "Военна служба"

Дори и след края на гражданската война геополитическия възел на Балканите си остава все така оплетен. През 1347 г. българският цар подписва търговско споразумение с Венеция, което е деликатен намек на двете страни към Душан, че може да минат и без него в противопоставянето на Унгария, което към момента не изглежда трудно, имайки предвид, че крал Лайош е ангажиран в конфликт с неаполитанските си роднини. Междувременно още през пролетта на същата година генуезците безуспешно опитват да измъкнат Йоан V от хватката на Кантакузин, а нито българския цар, нито Венеция имат интерес от продължаване на междуособицата, тъй като това само би укрепило позициите на Генуа и Сърбия. В този контекст вероятно трябва да се постави забраната на Душан за износ на оръжие от Дубровник към съседните му страни от 1349 г. и венецианско-ромейския договор от ноември същата година. Същевременно около 95% от сръбските грошове на територията на Добруджанското деспотство са емисии от края на 40-те и началото на 50-те години като липсва най-късната душанова емисия, което ни дава основание да предполагаме, че в борбата за власт по това време сръбската държава е изиграла определена роля за еманципирането на Добруджа като противовес на Търново. Процес, който започнал в средата на 20-те години на XIV в., когато за пръв път добруджанското владение преминава за кратко в диоцеза на патриаршията в Константинопол, като това положение окончателно се утвърждава от 1340 г. насетне при варненския митрополит Методий II (1340-1347 г.). Г. Атанасов свързва възхода на владението с падането от власт на фамилията Тертер и новите господари в Търново Шишманите.
През 1350 г. ескалацията на напрежението между Венеция и Генуа достига връхната си точка и скоро прераства в открита война. През септември генуезците конфискуват венециански кораб навлязъл в Азовско море без тяхно разрешение. В отговор Венеция атакува край Евбея генуезки флот, пътуващ към Галата и Кафа. През октомври Венеция уведомява Папството, че няма да може да участва в подновената Свещена лига за защитата на Смирна от аспирациите на Хъзър Айдъноглу, който наследява Умур след смъртта му през 1348 г. Айдънският владетел умело се възползва от противоречията в Лигата и към 1351-1353 г. сключва сепаративни договори с Генуа, Венеция и хоспиталиерите.
Когато през декември 1350 г. Кантакузин се връща от Солун в Константинопол, заварва български пратеници, които го критикуват за това, че позволява на османските си съюзници да опустошават страната им. По рано през същата година в кампанията на Кантакузин срещу Сърбия, която започва през септември, участват 20 000 османлии водени от Сюлейман син на Орхан. В спомените си императорът разказва, че скоро те поели по обратния път, тъй като Сюлейман получил вест от баща си, чиито владения били нападнати от неназован противник. Пътьом обаче преминали през брод на Марица и отвлекли богата плячка от земите на българския цар. В отговор Кантакузин изпраща пратеници в Търново, които заявяват, че няма как да попречат на турците, освен ако българите не се съгласят да изхранват екипажите на катъргите патрулиращи в Проливите. Българския цар не е толкова глупав да се съгласи на съюз при който няма гаранции или средство за контрол, че другата страна ще изпълнява задълженията си. Въпреки това готвеното съглашение е широко прокламирано. Така то стига до ушите на Душан, който пред опасността от българо-ромейска коалиция е принуден на отстъпки към българския цар, вероятно прекратявайки подкрепата си за Карвуна, като в същото време поема моралния негатив за проваления съюз с уж антитурска насоченост и прави евентуално сърбо-ромейско съглашение невъзможно (приблизително по това време, с оглед на противопоставянето с Генуа, Венеция предлага на сръбския цар да посредничи за урегулиране на отношенията му с Константинопол).
Поставен в практическа изолация и заобиколен от врагове Душан търси съюз с османците, предлагайки дъщеря си за съпруга на сина на Орхан. По пътя към Сърбия пратениците носещи дарове и отговора на османския владетел са нападнати и избити от зетя на Кантакузин по дъщеря, сина на Конт, което неизбежно влече след себе рязко влошаване на османо-ромейските отношения и нарежда Орхан сред враговете на Империята. Междувременно през май 1351 г. венециански флот от 22 галери начело с Николо Пизани обсажда Галата. Генуезците, подозирайки василевса в съпричастност, обстрелват Константинопол, което го подтиква да се включи в редовете на венецианско-арагонския съюз. През есента на 1351 г. голям генуезки флот в състав 60 галери начело с Паганино Дория навлиза в Проливите и Черно море. Нуждата от продоволствие заставя генуезкия адмирал да влезе в преговори с "императора на Загора" и османците за доставяне на сухари. Ние не разполагаме с конкретни данни за хода на преговорите, но знаем какви са резултатите от тях. Генуезците получават необходимите припаси за изхранване на огромния им флот, българите - южните черноморски градове Ахтопол, Василико, Урдовиза, Созопол (завладяни от Генуа в края на 1351 г.), а османците възможност да грабят в Тракия, където, по думите на Григора, безуспешно опитали да наложат властта си, като при това опустошавали и българските предели. Анализирайки политическата ситуация през периода можем да предположим какви са мотивите на българския цар за заиграването му с Генуа. По всяка вероятност той се е стремил към промяна политиката на Венеция да посредничи за помиряването на сърби и ромеи, както и да осуети по нататъшно сближаване между Венеция и Сърбия (въпреки отказа на Венеция да съдейства на Душан за превземането на Константинопол, сръбският цар не се отказва от замислите си и на 10 май 1351 г. негови пратеници заминават за републиката на Св. Марко за нови преговори по въпроса). През зимата на 1351/2 г. Кантакузин изпраща четири посолства при Орхан в опитите си да попречи на османо-генуезкия съюз. Вероятно точно през пролетта на 1352 г. османлиите превземат малката крепост Цимпе на Галиполския полуостров и пак според Григора изпратили плячката си в Азия, но самите те останали в Тракия, а това вероятно е сложило край и на българо-генуезкото сътрудничество. Опитите на Кантакузин за построяване на собствен флот решително са парирани от генуезците и на 6 май той е принуден да сключи мир с тях и вероятно да поднови съюзническите отношения с османлиите, които вече са се настанили на Балканския полуостров, но никой не е предполагал, че ще е завинаги и че само след век ще станат господари на Града. На 4 октомври 1352 г. венециански флот начело с Марино Фалиеро акостира в Никопол, където Йоан Александър писмено препотвърждава ангажамента си към Републиката на Сан Марко от 1347 г. Самата война между Венеция и Генуа ще приключи три години по-късно на 1 юни 1355 г. без явен победител.

Библиография:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Острогорски, Георгий; История на Византийската държава; изд. "Прозорец"; София; 1998 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/459-%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-1300-1481.html?start=2

Унгарската инвазия и походът на Амедей Савойски (1365-1369 г.)

"Написа тази книжка многогрешния и несмислен по ум Драган, заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време".
Приписка към Апостол от 1365-1369 г.

През 1362-1364 г. кипърския крал Пиер Лузинян обикаля Европа активно подкрепян от Филип де Мезиер и Пиер Тома, агитирайки за кръстоносен поход в Светите земи. За негово нещастие през април 1364 г. почива най-големият му поддръжник френския крал Жан Добрия. В опит да обърнат кръстоносната идея в своя полза, а турците са само удобен претекст за това, и използвайки подходящия момент, ромеите активизират контактите си с папството. През лятото на същата година Йоан V Палеолог пише до Урбан V, обещавайки подкрепа за начинанието, и през октомври получава отговор, че трябва да побърза с унията, ако иска да се надява на помощ. Димитър Кидон пък пише на католическия епископ от гръцко-турски произход Симон Атуман, че е по-добре похода да се насочи срещу турците, защото падне ли Градът (Константинопол) латините "ще се сражават с варварите в Италия и на Рейн". В края на същата 1364 г. в Авиньон е изпратен Йоан Ласкарис Калоферос под чието влияние през пролетта на следващата година Урбан V обявява антиосмански поход с участници Генуа, Кипър и маркиза на Монферат. Начинанието пропада заради конфликти и неуредици между участниците.
Окрилен от кръстоносния подем унгарски крал Лайош се възползва от идеята, за да наложи властта си по долния Дунав. Когато през ноември 1364 г. влашкият воевода Николае Александру умира, Лайош иска васална клетва от наследника му Владислав Влайку, аналогично искане вероятно е отправено и към Йоан Срацимир. Отказът на двамата владетели става формалния повод кралят да започне война срещу схизматиците. Освен това Влайку поддържа бунтовници срещу унгарската власт в Трансилвания, вероятно местни православни христиани, които с влашка подкрепа се възпротивяват на насилствената политика за налагане на католицизма, като православните съставляват повече от половината жители на областта. Атаката на унгарския крал срещу владението на Срацимир е съкрушителна. На 1 май 1365 г. войската му потегля, а на 2 юни влиза във Видин. Край града кратък отпор на нашествениците оказват "яси измаелити", вероятно алани, изповядващи исляма, остава неясно откъде точно са дошли тези алани. Възможно е да са част от разбитите през 1362 г. на река Синюха (приток на Южен Буг) войски на татарските вождове Кутлу Буга, Хаджи бей и Димитрий, които се оттеглят в района между делтата на Дунав и устието на Днестър. Георги Атанасов предполага с основания, че владението на Димитрий е край Днестър. Съдейки по името му можем да предполагаме, че е прохристиански настроен, затова изглежда малко вероятно "измаелитите" да са негови поданици, а и през 1368 г. крал Лайош издава грамота за свободна търговия на брашовци в земите на Димитрий, което говори за вероятно добри отношения между двамата. Основна фигура в дунавската делта е Кутлу Буга, който въпреки молдовското разширение на юг в посока към Черно море, дори и през 80-те години е фактор в региона. Затова изглежда възможно ясите да са осигурени от него с посредничеството на влашкия воевода. Царят и семейството му са пленени и заточени в замъка Хумник (Босилево в Хърватия). Овладяването на областта изисква малко повече време, но протича без сериозна съпротива. Паралелно с това започва установяването на унгарска администрация в завладените земи и процеса на покръстване в католицизма на схизматиците, т. е. православните. За да запазят позициите и властта си някои от местните велможи приемат католицизма. Такъв е примикюр Георги, комуто са потвърдени владетелските права, а впоследствие е издигнат за "воевода на България" и надарен с още земи. Горчивата чаша не отминава и обикновеното население. Във Видин е установена францисканска мисия за разпространяване на вярата. Приписката на братята Драган и Райко към един Апостол отразява атмосферата на епохата: "Написа тази книжка многогрешния и несмислен по ум Драган, заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време".
Впечатлен от демонстрираната от унгарците мощ и готовността им да воюват с враговете на вярата Йоан V Палеолог в края на 1365 г. заминава с кораб по Дунав за Буда придружен от двамата си по-малки синове Мануил и Михаил и от Георги Маникаит, който продължава към Авиньон. Това е първият засвидетелстван случай в който ромейски василевс напуска пределите на империята не като завоевател, а като просител. Остава неясно какво е отношението на българския цар към тази дипломатическа инициатива, но факта, че е имал възможност да блокира движението на имератора, навежда на мисълта за възможна договореност за посредничеството му за дипломатическо разрешаване на спора за Видин, а и начело на империята в Константинопол остава Андроник, зетя на Йоан Александър, което може би има за цел да притъпи опасенията на българската страна относно начинанието. Вероятно чрез тази акция василевса се стреми да заобиколи настояването на папството за уния, а и получава възможност за оказване на натиск върху православните съседи. Папата от своя страна също не се свени да използва турската карта за користни цели. На 25 януари 1366 г. той пише на Йоан V, че Лайош, Пиер Лузинян и Амедей Савойски са готови да му помогнат срещу турците, но трябва да приеме унията. Никой от тези владетели обаче няма планове да воюва срещу османлиите. В началото преговорите между василевса и унгарския крал вървят изненадващо добре. Лайош уведомява папството и Венеция, че е готов да воюва с турците, ако венецианците му предоставят два до пет кораба за шест месеца. Републиката на Сан Марко отвръща, че е съгласна, но с условие корабите да оперират само по малоазийското крайбрежие, т. е. в зоната на интересите на Генуа, която е в добри отношения с Унгария, и далече от православните съюзници на Венеция. Естествено това условие не отговаря на интересите на унгарската страна. През юли Урбан V поставя преговорите под свой контрол като забранява на Лайош да предприема каквито и да е действия в угода на Йоан V преди сключване на уния. След намесата на папата преговорите приключват със съглашение според което Унгария обещава на ромеите военна помощ срещу турците след сключването на уния. През август василевса потегля обратно, но е принуден да спре във Видин поради отказа на българския цар да го пропусне по Дунав. Липсата на резултати за българската страна от визитата на василевса и явно зложелателното отношение на православните духовници подчинени на Константинопол, които подстрекават католическите мисионери срещу българите и техните духовници са ясен знак за Йоан Александър, че не го очакват добри новини. Възпрепятствайки Йоан V той вероятно се надява, че все още може да го използва като посредник с оглед настъплението, което развива в посока Белоградчик, което изглежда е относително успешно, тъй като Петер Химфи на 20 октомври пише до брат си Бенедикт "капитан на Видин и България" за нуждата от подкрепления срещу "княза на Търново". Вероятно паралелно са вървели и преговори с Йоан V, комуто са обещани българските южночерноморски крепости плюс Варна, ако убеди влашкия воевода да отвоюва Видин за българския цар и 180 000 флорина, както научаваме от писмо на Петер Химфи до кралица Елизабет от май 1367 г. (по това време ситуацията е коренно различна, но пък такъв план се вписва в контекста на събитията от октомври на предходната година). Вероятно това са същите интриги заради които през октомври 1366 г. унгарския крал заявява на Венеция, че има намерение да воюва срещу България, Сърбия и Ромейската империя. Морската република отказва сътрудничество, позовавайки се на добрите си връзки с тези държави. Липсата на Влашко сред изброените от Лайош противници показва, че по това време той вече се е помирил с Владислав Влайку. Йоан V, чиято цел на посещението в Унгария също не е постигната, тъй като преговорите зациклят на познатото ниво "първо уния, после помощ" от страна на папството и "първо помощ, после уния" като отговор от ромеите, може би сам е по-склонен на споразумение с българите.
През юни 1366 г. савойският граф най-накрая потегля на поход. Целта му е Египет (противно на историографския мит, че тръгнал срещу турците), където се надява да помогне на кипърския крал Пиер Лузинян. Венецианците, които нямат интерес от разгаряне на конфликта с Египет, в Корон успяват да го излъжат, че Пиер Лузинян е сключил примирие с мамелюшкия султан. Няколко дена по-късно на Негропонт рицарите решават да ударят по Галиполи. На 26 август превземат крепостта и се насочват към Константинопол. Андроник IV подкрепян от патриаршията отказва да пусне рицарите в града, но превес вземат латинофилите начело с Ана Савойска, леля на графа, и Димитър Кидон, който произнася прословутата си реч "За необходимостта от латинска помощ". Приблизително по това време пристига вестта за възпрепятстването на Йоан V, което накланя везните в полза на графа и използването му за осигуряване на безопасен път за императора. Най-добрия начин това да стане е чрез контрол на крайбрежните крепости, или да се принуди Йоан Александър на отстъпки. Като в случая чисто военните цели могат да се използват за решаване на политическата задача. Преди да потегли срещу българите графът опитва да изпрати една генуезка галера в помощ на василевса, но буря в Босфора възпрепятства движението й и това начинание е изоставено. В началото на октомври флота на Амедей отплава, а на 25 същия месец е пред Варна. Към тази дата всички български градове по черноморското крайбрежие южно от нос Емине са превзети като единствено Месемврия оказва по-сериозен отпор. Случайно или не, това са същите градове, които ромеите опитват да превземат през 1364 г. и пак те плюс Варна са споменати като част от споразумението между Йоан V и българския цар. Варна, обаче, се съпротивлява добре и като резултат савойският граф е принуден да започне преговори. Според постигнатото споразумение жителите на града трябва да изпратят 12 души, които да измолят от Йоан Александър да влезе в преговори с графа за мир. От своя страна Амедей обещава през това време да не напада Варна, като града поема продоволственото снабдяване на кръстоносците. Докато получи отговор той успява да превземе Емона и Козяк. В същото време, макар и да изглеждат бързи и лесни, победите му си имат цена. Покрай дадените жертви в български плен попадат четирима знатни рицари, но най-големия проблем за Амедей изглежда е продоволствието, по точно оскъдицата. Вероятно това е причината при първия по-сереиозен неуспех да се реши на преговори, а сред засегнатите въпроси е и този за снабдяването. Можем да предполагаме, че българският цар е наясно с трудностите от подобно естество, съпътстващи едно такова начинание, и затова не е тръгнал панически да прехвърля войски от запад на изток. Едва ли е пренебрегнал и политическите измерения на похода. На пръв поглед изглежда, че действията на савойския граф са в интерес и на Унгария, но атакувайки българските земи той косвено оспорва претенциите на Лайош към тях. Неслучайно българският цар в унгарските документи от периода фигурира не с обичайната за латиноезичните извори титла "император на Загора", а като "князът на Търново" или просто "Александър от Търново". Освен това графът е в близки отношения с австрийските херцози и с императора на Свещената римска империя с които унгарският крал се конкурира за доминация в Централна Европа, а от 1367 г. е в открит конфликт с тях. След като получава принципното съгласие на Йоан Александър за преговори, Амедей на 29 октомври изпраща официални представители начело с папския легат Павел.
През ноември 1366 г. в конфликта се намесва една личност позната ни от събитията през 1346 и 1347 г. Става дума за брата на Балик и Теодор Добротица. Той вече е владетел наследил братята си и носи високата титла "деспот". Не е ясно кой точно дарява Добротица с деспотско достойнство, а това поражда взаимноизключващи се хипотези. Сигурно е, че през ноември 1366 г. той вече носи титлата. Първото му споменаване след 1347 г. датира от 1360 г. и е във връзка с фиктивна продажба на кораб в Килия. Според Г. Атанасов Добротица преследва нерегламентираната търговия и това е причина за сделката. Във въпросния документ Добротица е наречен "господин", обръщение, което се използва за знатни особи. То не доказва категорично, че тогава той още не е деспот, но позволява едно такова допускане. Според доминиращата в историографията хипотеза получава титлата през 1347 г. след предаването на Мидия, когато Кантакузин отбелязва, че е причислен към по-знатните ромеи (без да споменава нищо за титлата). Възможно е обаче, причините за деспотската инвеститура на Добротица да са пряко свързани със събитията от 1365-1366 г. Най-вероятно изглежда да я е получил от Йоан V във връзка с пътуването му към Унгария. Видяхме, че още в началото на десетилетието Добротица се отнася твърде ревниво към нарушителите на суверенните му права, затова е малко вероятно василевса да е преминал край контролираното от него крайбрежие без да се съобрази с властта му и това е на фона на липсата на данни за титлата на добруджанския владетел преди 1366 г. Божилов без сериозни аргументи приема, че българският цар удостоява владетеля на Калиакра с деспотско достойнство, но за това е необходимо той да е в близки роднински връзки с царското семейство, а за такива няма данни. Наистина в някои венециански документи Добротица е наречен "деспот български", което би могло да се тълкува по-скоро като израз за етническа идентификация, и "владетел на част от земята на Загора", което пък отразява реалното положение и може би намеква за противопоставяне, а не за подчиненост на Йоан Александър, както ще видим по-нататък. Според Г. Атанасов установяването на деспотската резиденция в Калиакра, а не в Карвуна, където резидира Балик, говори в подкрепа на предположението, че Добротица се е завърнал във владението приживе на брат си.
Инициативата за започване на преговори с владетеля на Калиакра идва от страна на Амедей, но какво точно ги провокира и от какво естество са разговорите не е ясно. Възможни са няколко обяснения, които не са непременно взаимноизключващи се. Като знаем какво е отношението на Добротица към контрабандистите с основание можем да предположим, че е не по-малко разтревожен от една чужда армия на границата на владенията си. В тази връзка не може да не отчетем отново въпроса за снабдяването в армията на графа и вероятно желанието му да го привлече на своя страна, за да направи Йоан Александър по-отстъпчив. На 29 ноември е постигното съгласие за свободно преминаване на василевса. При получаването на вестта Амедей изпраща към Видин един рицар с преводач и двама балистарии. По неясни причини те са задържани в Калиакра. Може би целта е да се попречи на двамата братовчеди да влязат в пряк контакт преди окончателното приключване на преговорите. Обикновено този случай се сочи като доказателство за подчинение на Добротица спрямо Йоан Александър, но това е пресилено при липсата на други данни за такава субординация и множество факти говорещи за независимост от българския цар. Дали Добротица не се е опасявал, че с приключването на българо-ромейския конфликт рицарите ще се насочат към земите му?
Макар българите да се съгласяват да пропуснат ромейския василевс, преговорите с кръстоносците стигат до задънена улица по други два ключови въпроса - връщането на пленените рицари и на завзетите градове. Йоан Александър вероятно се надява на размяна, но другата страна не е съгласна. Така се стига до посредничеството на Йоан V. Василевса естествено няма интерес да върне градовете, които българите вече са му обещали и в резултат убеждава графа да му ги предаде срещу съответстваща парична компенсация. Преговорите между двамата продължават от края на януари до края на март 1367 г. Едва след това българският цар се съгласява да освободи пленниците срещу откуп. Междувременно жителите на Емона и Козяк въстават и се връщат под властта на Търново. От новопридобитите земи Йоан V формира императорското владение "Загора" и го предава на сина си Михаил.
Преговорите на българския цар с ромейския василевс вероятно имат и друг важен аспект - признаване върховенството в духовно отношение на константинополския патриарх. Конкретни данни за това няма, но знаем, че при новия български патриарх Евтимий то е факт, а най-удобния момент за постигане на тази договореност са събитията от 1366-1367 г. Липсата на каквито и да било данни за активни българо-ромейски контакти през следващото десетилетие, респективно липсата на възможност за постигането му, поставя най-вероятното му място точно през 1366-1367 г. и е напълно възможно да е част от интригата в която през ноември 1366 г. Лайош обвинява България, Сърбия и Ромейската империя. Симптоматично е, че приблизително по същото време и с аналогична цел преговори се водят и със Сярското владение, но опитите на патриарх Филотей Кокин да наложи постигнатото през 1368 г. съглашение и над останалите земи подчинени на Ипекската патриаршия се провалят.
През 1368 г., въпреки постигнатия две години по-рано мир, унгарския крал замисля поход срещу Влашко, атакувайки от Видинско и Трансилвания. На 28 октомври с. г. кралят е в Соколец (дн. Соко баня в Сърбия) с намерение вероятно лично да води похода. При река Дъмбовица армията му е победена от власите. Положението става толкова критично, че с грамота от 4 декември той освобождава от отговорност управителите на Видин, Лом и Белоградчик в случай, че защитаваните от тях крепости бъдат превзети. През февруари 1369 г. власите превземат Видин, а на 29 август Лайош пише на Бенедикт Химфи, че чрез поръчителството на Владислав Влайку и Добротица е решил да освободи царя на Видин и да върне земята му при условие, че последният даде дъщерите си за заложнци. През ноември въстановяването на Срацимир вече е факт. Връщането Срацимир на власт обаче е компромисно решение за края на войната. Той се признава за унгарски васал, като така Търново губи основанията си да претендира за земите му. И в този случай посредничеството на Влайку и Добротица за връщането на Срацимир са по-скоро в негова и на посредниците полза, отколкото на баща му. Още преди края на войната с Унгария Добротица успява да наложи властта си във Варна, Емона, Козяк, Овеч (през пролетта на 1369 г.) и малко по-късно в Дръстър, който е поверен на сина му Тертер. Изострянето на отношенията с Търново не продължава дълго, макар да си остават лоши до края на управленето му, тъй като скоро се вплита в конфликт с императорското владение Загора за властта над Емона и Козяк, който впрочем е решен в негова полза, и започва война срещу Генуа. Според Г. Атанасов разширяването на Добруджанско за сметка на търновските владения е станало по дипломатически път като отплата на Йоан Александър за посредничеството на Добротица при връщането на Срацимир във Видин, но видяхме, че то едва ли е в угода на търновския цар, а и наличните извори не потвърждават тази хипотеза. За превземането им от Добротица, поне що се отнася до Емона и Козяк, обаче говори документ на константинополската патриаршия от 1372 г.
Тук следва да обърнем внимание и на прокламирания от някои историографи българо-османски съюз през периода 1364-1368 г. Христо Димитров например го сочи като основна причина за унгарската агресия, но видяхме, че политиката на Лайош в долнодунавския регион е реакция на сближаването между Влашко, Сърбия и Видинско. Макар и насочено срещу Йоан Александър, то представлява сериозна заплаха за унгарските интереси, чиито владетели още от предното столетие се титуловат "крал на България". Също така се стремят да наложат властта си над влашките воеводи и враждуват със Сърбия. Хипотезата се опира на една грамота на Владислав Влайку от 1372 г. с която той награждава Владислав Добка за участието му на страната на Лайош във войната срещу търновския цар и турците и на Мариацелската легенда според която Лайош победил голяма турска армия. От грамотата на Влайку обаче, не може да се направи категоричен извод, че действията на унгарския крал срещу българи и турци са синхронни, или съгласувани. Най-вероятно става въпрос за две отделни събития различни по време и място - войната срещу българите от 1365-1369 г. и някакъв турски набег във Влашко от началото на 70-те години. Мариацелската ленда пък вероятно засяга събития от средата или втората половина на 70-те години. Що се отнася до 1364 г. вече видяхме, че и тогава е пресилено да се говори за българо-османски съюз, защото Кантакузин изрично пише за наемането от Йоан Александър на някои от варварите в Тракия срещу заплащане и то в отговор на ромейската агресия. Същото може да се каже и за генуезкия нотариален акт от 1360 г., споменаващ пиратските действия на Добротица и турците, макар и синхронни нищо не говори, че са съгласувани. Нещо повече, вероятно владението на Добротица страда не по-малко от турските пирати, чиито набези в посока към дунавската делта водят началото си от поне две десетилетия по-рано.

Използвана литература:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Димитров, Христо, Българо-унгарски отношения през Средновековието, Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 1998 г.
Латински извори за българската история, том V, изд. на БАН, София, 2001 г.
Матанов, Христо, Р. Михнева, От Галиполи до Лепанто, изд. "Наука и изкуство", София, 1988 г.
Поп, Иоан-Аурел; Иоан Болован и др.; История Румынии; изд. "Весь мир"; Москва; 2005 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Йоан Александър и гражданската война в Ромейската империя II (1352-1357 г.)

"Варварите изпратили цялата тая плячка в Азия, но сами не желаели да отпътуват преди да наложат данъци на градовете на Херсон"
"Той (Кантакузин - б. м.) ги заселил в някои от градовете в Херсон и им позволил да използват тамошните нещастни ромеи като постоянни роби... От тия градове, като от безопасни укрепени места, щели да излизат винаги в бъдеще, за да опустошават и да си подчиняват Тракия."
"Ромейска история" Никифор Григора
"А от войниците някои загинаха и малцина бяха пленени, а повечето се спасиха в Димотика. Така бе унищожена съюзническата войска на младия император. Това го наскърби твърде много и погуби начинанието му. След победата варварите заедно с палатките на неприятелите, с пленниците, с много оръжие и коне пристигнаха в Адрианопол при императора. Те прекараха там няколко дни, а после нахлуха в Мизия по свой почин и опустошиха много нещо, след което с плячката се върнаха в родината си."
"А Сюлейман, синът на Орхан, пребивавайки в града на изворите на отсрещния бряг на Хелеспонта, когато научи за положението в Тракия, пренебрегна договора, който бе сключил с императора за предаването на Цимпе, премина с голяма бързина в Тракия и прехвърли мнозина от сънародниците си заедно с жените и децата им и засели градовете, като въстанови разрушеното. Особена грижа положи за Калиупол. Защото въстанови стените отново и ги направи по-добре, отколкото бяха по-рано, и накара мнозина от подчинените си знатни да се преселят в него, като остави голяма войска. Той се гневеше на Мизия, нападаше я с голяма войска, завладяваше градове и опустошаваше цялата страна..."
“История” на Йоан Кантакузин

През май 1352 г. Кантакузин е принуден да сключи мир с Генуа. Душан заформя интрига за детронирането му. Според замисъла Йоан V трябва да се разведе с кантакузиновата дъщеря като я изпрати за заложница на сръбския цар и да се ожени за сестрата на българския цар и сръбската царица. Когато научава, Кантакузин спешно изпраща Ана Савойска в Солун, където пребивава синът й още от 1350 г. Императрицата майка успява да го отклони от тези планове, като в замяна той получава владението на кантакузиновия син Матей в Беломорска Тракия и Родопите между Христопол и Димотика. На Матей пък е поверена областта около Адрианопол. Скоро след това Йоан V напада владението на Матей. При вестта за приближаването му жителите на Адрианопол въстават, а Матей е принуден да се затвори в акропола и да чака помощ от баща си. Кантакузин както обикновено си послужва с османлиите. Йоан V е принуден да се оттегли в Димотика откъдето търси помощта на сърби, българи и венецианци.
През 1352 г. патриарх Калист отлъчва Душан и налага схизма на Ипекската патриария. По стара и изпитана схема това води до активизиране на сръбските контакти с Папството. С това се цели да се смекчат, както позициите на Константинопол, така и аспирациите на Унгария. Същевременно Душан подкрепя претендента за властта в Константинопол като му изпраща военна помощ от 7 000 сърби според Кантакузин, или 4 000 според Григора, в замяна на брат му Михаил, който отива заложник в Сърбия. От своя страна България, за да защити новопридобитите си владения по Южното Черноморие също изпраща военен отряд в помощ на Йоан V (Кантакузин пише, че Александър подкрепил опонента му, "защото винаги подозираше император Кантакузин, че не пречи на персите да опустошават земята му", явно и този път покрай помощтта за Матей османлиите са се самовъзнаградили с грабежи на българска територия, или е имало опит от страна на Кантакузин да си върне градовете предадени от Генуа на България). Венецианците, които са недоволни от сключения мир между Кантакузин и Генуа, също подкрепят коалицията срещу него като предоставят на Палеолога заем от 20 000 дуката срещу обещание да им предаде Тенедос. Островът е със стратегическо положение, позволяващо контрол над Дарданелите, а спора за владеенето му по-късно ще доведе до войната Киоджа между морските суперсили.
Опитcj на патриарх Калист да постигне споразумение между императорите се проваля, тъй като когато той пристига в Димотика през октомври Йоан V в Енос води преговори с Венеция, а междувременно съюзническата войска на младия император трябва да опита да превземе крепостта Питион на около 15 км. източно от Димотика, когато изненадващо 10 000 (12 000 според Григора) турци водени от Сюлейман ги атакуват. Българите, които са по-близо до града, заедно с част от ромейските войници успяват да се изтеглят в него, но сърбите, които поемат основния удар на числено превъзхождащия ги противник, са разбити и малцина успяват да се спасят. След този успех Сюлейман се явява при Кантакузин в Адрианопол. От там нахлува в България и награбил богата плячка се връща в земите си.
След поражението Йоан V решил да приеме предложението за мир, но Кантакузин от позицията на силата поискал предаването на поверената му област. Поставеното неприемливо условие принудило младият император да се оттегли на Тенедос, откъдето през пролетта на 1353 г. се явил пред стените на Константинопол. По това време Кантакузин е в Адрианопол, но съпругата му Ирина успява да запази контрола над града, парирайки опитите на поддръжниците на Палеолога да го овладеят отвътре. Поредния неуспех кара Йоан V да търси убежище в Галата. Там успява да спечели генуезците за каузата си и в частност Франческо Гатилузи, собственик на две галери, комуто обещал ръката на сестра си и остров Лесбос. Кантакузин до този момент винаги е подчертавал лоялността си към Палеолозите, но решава, че е дошло времето да промени политиката си, като обявява за свой съимператор и наследник сина си Матей. Патриарх Калист обаче, отказва да го короняса. В края на 1353 г. Калист е заточен на Атон и в началото на следващата година новият патриарх Филотей извършва обреда по коронацията. През юли 1354 г. Кантакузин неуспешно опитва да предземе Тенедос, чиито жители заедно с други егейски острови, като Лесбос, Лимнос, Тасос, Самотраки, признават властта на Йоан V.
Към 1353 г. турските съюзници са повече пречка за Кантакузин, отколкото помощници, тъй като при всеки удобен случай компрометират опитите му за нормализиране отношенията със съседите и сериозно подкопават авторитета му, както във вътрешен, така и във външнополитически план. Затова с цел да ги отстрани от Тракия той започва преговори с Орхан за предаването на Цимпе. Турският владетел отвръща, че не той, а сина му е завладял Цимпе. В крайна сметка е постигната договореност малката крепост на два часа (около десетина км.) път от Галиполи да бъде предадена на ромеите срещу 10 000 перпери, но на 2 март 1354 г., малко преди споразумението да влезе в сила, земетресение разтърсва Тракия. Жертвите на труса, проливния дъжд, снега и студа са големи според Кантакузин. Някои от оцелелите успяват да избягат, а други са пленени от турците, които се настаняват в изоставения Галиполи и възстановяват фортификационните му съоръжения. Така на Кантакузин, който се надява да ограничи османското влияние като фактор в европейската му политика, се налага да влезе в нови преговори с тях. Според Матео Вилани веднага след това те извършват набег в околностите на Константинопол, а Кантакузин разказва, че нападат Мизия, т. е. България, като вероятно при това нападение в началото на 1355 г. загива Михаил най-големият син на Йоан Александър. По думите на Никифор Григора положението е такова, че никой не смее дори да се скара на децата си, за да не помисли някой, че турците нападат и да се предизвика паника. Стига се до там, според писмо на венецианския баил в Константинопол от 6 август 1354 г., че жителите на столицата наплашени от турци и генуезци са готови да се поставят под коя да е чужда власт - на Венеция, Сърбия, или Унгария. През пролетта на следващата година венецианския сенат съвсем сериозно обсъжда идеята за окупация на града, но предложението не е прието, тъй като подобно действие би въвлякло морската република в нежелани конфликти и разходи, поддържането на Ромейската империя на изкуствено дишане е счетено за по-изгодно.
Когато Кантакузин иска Галиполи да му бъде върнат, отговора на Сюлейман е, че той не го е превзел със сила. Градът и околностите му били изоставени, а той просто се настанил там. Все пак по думите на Кантакузин е постигнато споразумение за предаването му срещу 40 000 перпери, но когато се явява в Измит (бивша Никомедия) за среща с Орхан и окончателно сключване на споразумението, се оказва, че турският владетел е болен. Така договорът не влиза в сила, а Кантакузин скоро е свален от власт.
На 22 ноември 1354 г. Йоан V с помощта на Франческо Гатилузи превзема една от константинополските кули. Кантакузин вика на помощ сина си Матей и други военачалници, но и турците, като същевременно преговаря с Палеолога за подялба на империята. В хода на преговорите на Матей са гарантирани правата в Тракия и Родопите, а баща му на 10 декември абдикира. Засегнат е и проблема с турците. Докато някои "млади архонти" предлагат да се действа незабавно, позовавайки се на все още относителната малобройност на османлиите, то Кантакузин заявява, че за да са успешни действията им, на първо място са нужни пари, после силен съюзник и накрая флот, който да пречи на турците да получат подкрепления от Азия, доколкото не разполагат с нито едно от тези неща, следва да разчитат на дипломацията, разбира се, той е обвинен, че говори така заради роднинството си с Орхан, но изглежда доводите му не са счетени за съвсем неоснователни. Същевременно вестта за пристигането на Йоан V в града води до бунт на гражданите срещу властта на Кантакузин. Те разграбват морския арсенал и обсаждат Влахернския дворец, който устоява на пристъпите им само благодарение на каталанската гвардия на Кантакузин. Привържениците му са принудени да бягат от гнева на тълпата, а имотите им са разграбени.
През юни 1354 г. Душан издава хрисовул в който признава върховенството на папата и изявява желание да бъде назначен начело на кръстоносен поход срещу турците. Този ход не е продиктуван от християнска ревност, а е стъпка към неутрализиране на Унгария, чийто войски по същото време нахлуват във владенията на сръбския цар, но поради избухнала в редиците им епидемия са принудени да отстъпят. След това похода би го отвел директно пред стените на Константинопол и само на крачка от осъществяване на старата му мечта. От друга страна преговорите с папството по стара изпитана още от княз Борис I рецепта вероятно целят и смекчаване позициите на патриаршията в Константинопол. В началото на 1355 г. за преговори в Сърбия пристигат големия привърженик на кръстоносната идея кармелита родом от Гаскония Пиер Тома и епископа на Трогир Бартоломей, но до споразумение не се стига. От една страна задълбочаването на унията би вкарало Душан в конфликт със сръбския клир сред който и без това има силно лоби за връщане на положението отпреди 1346 г., а от друга допълнително би влошило отношенията му с православната общност и по-специално с България и Ромейската империя между които след абдикацията на Йоан Кантакузин се забелязва сближаване, което е отбелязано в синодален акт от 17 август 1355 г., разрешаващ брака на най-големия син на Йоан V малолетния Андроник и връстничката му Мария, първо дете от втория брак на българския цар, вероятно именно като отговор на тежненията на сръбския цар да застане начело на кръстоносен поход. В акта е записано, че съюза е във "вреда на безбожниците" под които обикновено се разбират турците. На 20 декември 1355 г. Стефан Душан умира, а огромната му държава се оказва колос на глинени крака. Разпада започва с вражда между новия цар Урош и полубрата на починалия владетел. Различни феодали се възползват от междуособицата като се присъединяват към едната или другата страна с цел да увеличат властта и самостоятелността си. Още на следващата 1356 г. папата призовава Унгария на поход срещу сръбските схизматици, а ромеите осъществяват настъпление с ограничен успех между Места и Струма и в Епир.
На 15 декември 1355 г. Йоан V предлага на папата уния с обширен хрисовул. С този ход вероятно Йоан V цели да парира евентуална подкрепа на католическите страни за Матей Кантакузин. По времето на "авиньонския плен" папството не само е със силно уронен престиж, но и след разточителното управление на Климент VI е с празна хазна. Неговият приемник Инокентий VI се нуждае от голям дипломатически успех за повдигане авторитета на представляваната от него институция, а какво по-успешно от това Ромейската империя, опората на православието, да признае върховенството му. През юли 1356 г. с писма до Генуа, Венеция, Кипър и ордена на хоспиталиерите Инокентий VI с "благородната лъжа", че ромеите са приели унията, настоява съответните страни да им окажат помощ. Проблематичността на проектираната коалиция е видна от имената на участниците в нея. Още в самото начало Генуа отказва да участва, заради добрите й отношения с османлиите, а и с други турски владения. Макар останалите участници да се съгласяват да предоставят по два кораба, противоречията в интересите им правят проектирания съюз практически неефективен още на този етап. Венеция и Унгария са вплетени в противоборство за Далмация, като морската република едва ли би рискувала изостряне на отношенията с Генуа след наскоро приключилата кръвопролитна война, засягайки интересите й в Леванта, освен ако няма възможност да обърне съюза срещу нея, което е малко вероятно с оглед унгарско-генуезкото партньорство. Основния враг на Кипър пък е мамелюшки Египет, където Венеция е установила добри търговски отношения. Хоспиталиерите също нямат интерес от изостряне на обстановката, тъй като са постигнали относително мирно съществуване с малоазийските си съседи, но точно това обръща общественото мнение срещу тях с обвинения, че не желаят да изпълняват задълженията си на воини на Христа, затова и приемат участие в проекта. В Константинопол никога не са забравяли Четвъртия кръстоносен поход, затова вероятно стреснат от отзивчивостта на латините през същата 1356 г. Йоан V пише на папата, че ромеите са много привързани към православието и няма лесно да приемат унията. Въпреки това през пролетта на 1357 г. в лагера на Йоан V, който се готви за поход срещу Матей Кантакузин, пристигат Пиер Тома и доминиканеца Вилхелм Конти. Двамата са посрещнати радушно от василевса с увещания във верността му към папата и обещание за смяна на противника на унията патриарх Калист. В края на годината Матей Кантакузин след неудачен поход срещу Сярското владение е пленен и предаден на Йоан V. Принуден да се откаже от претенциите си, той се оттегля в Морея при брат си Мануил.

Библиография:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Острогорски, Георгий; История на Византийската държава; изд. "Прозорец"; София; 1998 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/459-%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-1300-1481.html?start=2

Йоан Александър и гражданската война в Ромейската империя I (1341-1347 г.)

"Като изпрати византийска и персийска войска срещу градовете в Тракия, той искаше да му се подчинят. Понеже не му се подчиняваха, опустоши ги, доколкото бе възможно, а всички села бяха разрушени и поробените се продаваха на близките им. И мнозина загинаха. Императорът се измъчваше много от това и не намираше никакъв лек за злото. Защото нито градовете минаваха на негова страна, та варварите да ги пощадят, нито разполагаше с достатъчно ромейска войска срещу неприятелите, за да отпрати персите, та да доведе войната докрай със съмишлениците си ромеи. И поради това против волята си и опечален от нещастието на ромеите той по неволя ги завладяваше."
"Защото каква вина имат хора селяни, жени и пеленачета, които ежедневно биват убивани и продавани в робство, биват възпитавани във варварските нрави и закони и биват принуждавани да се откажат от създателя бог? Или каква вина имат опозорените девици, разрушените храмове, потъпканите и осквернени свети предмети, предадени в ръцете на безбожници против всяко право и справедливост?"
“История” на Йоан Кантакузин

Отношенията между Йоан Кантакузин и българския цар имат дълга предистория и едва ли бихме ги определили като дружески. Александър чрез най-големия си син е сроден с Палеолозите и няма интерес да подкрепя Кантакузин, който на 26 октомври 1341 г. се самообявява за император и не пропуска случай да насочи турските си съюзници срещу "мизите". Претендентът за ромейската корона постоянно подчертава, че е принуден от обстоятелствата да си служи с турците, или пък, че те действат на своя глава. Още преди да се провъзгласи за император през септември Кантакузин изпраща срещу каталаните в Атика Омур Айдъноглу, чиято флота брои 250 кораба. Целта е да се омаломощят каталаните, тъй като стоят на пътя към Ахейското княжество, чиито барони са предложили властта на Кантакузин. Айдънския емир обаче е принуден да изгори корабите си и по суша да се върне. В края на 1341 г. Александър е обсадил самозванеца в Димотика, но зимата и нападенията на турци и ромеи го принуждават да се оттегли. Кантакузин остава с убеждението, че е постигнал мир. През есента на следващата година войските на българския цар отново са пред стените на Димотика призовани от съпругата на Кантакузин, която е достатъчно предвидлива да изпрати брат си при Омур. Надеждите на българите да влязат в града се изпаряват с пристигането на айдънския емир начело на 29 000 души и 380 кораба, а наближава поредната тежка зима и двете страни се оттеглят. В края на 1343 г. Кантакузин и Омур с 6 000 от турците му предприемат набег към Станимака, но владетеля на Айдън се разболява и са принудени да се върнат. При този поход са засегнати и българските земи, което е използвано като аргумент от регентството за привличането на Александър с военна помощ. През 1344 г. регентството в Константинопол му отстъпва девет града и крепости - Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Филипопол, Станимака, Аетос, Бяднос и Косник - заедно с над 1 000 войници. Когато регентството ги отстъпва на Александър, той предприема опит от лагера си в Стилбно (Сливен) да овладее Хиперперакион, но Кантакузин със съюзниците си отбива нападението и сключва мир с него (това трябва да е станало през юни, тъй като Кантакузин пише, че потеглил срещу българите след като научил за победата на Омур при Стефаниана - северно от Серес, която е в средата на май). Уповавайки се на мира с българския цар, самозвания император замисля настъпление срещу Момчил, който се е обявил за независим владетел. През пролетта на следващата година Омур и съседа му Сюлейман Саруханоглу се явяват в стана на Кантакузин, който все още не е събрал войската си, и вместо да чакат решават да грабят "мизите", въпреки увещанията на съюзника им да не нарушават мира. На 7 юли в битката при Перитеорион загива Момчил, а четири дена по-късно е убит и другият непримирим противник на Кантакузин Алексий Апокавк. През следващата 1346 г. регентството успява да привлече на своя страна саруханските турци, но те вместо да нападнат претендента за короната отново нахлуват в българските земи с 6 000 войска. След този неуспех, може би със съдейтвието на Александър, в помощ на регентството владетеля на Карвуна Балик изпраща братята си Теодор и Добротица начело на 1 000 души отбрана войска. През лятото на същата година Кантакузин със съгласието на Омур, който е зает да брани земите си от нападенията на западните рицари, привлича за съюзници османските турци като изпраща в харема на Орхан дъщеря си Теодора.
На практика регентството чрез подкрепяните от него западни коалиции срещу малоазийските бейлици, в частност срещу основния съюзник на Кантакузин Омур, разчиства пътя за появата на османлиите на Балканите.
Действията на Омур до този момент са продиктувани не толкова от "приятелството" му с Кантакузин, колкото от антилатинската му политика. Освен това, самозваният император е привърженик на ново ултраортодоксално течение в православието, което е против каквото и да било съглашателство с Папството по въпросите на вярата и проповядва съзерцателност и смирение, възприемайки турците като божие наказание, което трябва да се изтърпи. Така не само политически, но и психологически са подготвени условията за установяване на османската власт на Балканите. По това време смирението пред османската заплаха изглежда удачна политика - църковните структури в Мала Азия функционират безпроблемно под османска власт.
През 1343 г. новият татарски хан Джанибек решава, че е дошло времето да сложи край на латинските търговски колонии по северното причерноморие. След превземането на Тана той се насочва към ключовия за генуезката търговия град Кафа. Венецианците успяват да постигнат договореност с хана и възвръщат позициите си, като същевременно в съюз с Папството и хоспиталиерите от Родос участват в Свещената лига срещу малоазийските бейлици. Заплашена от прекъсване на връзката й с Черно море през юни 1346 г. Генуа, възползвайки се от гражданската война във Византия, изпраща флота от 26 кораба начело със Симоно Виньози и успява да си върне Хиос, като превзема и двете Фокеи (през есента на 1349 г. Кантакузин успява да си върне Стара Фокея), Самос, Панагиа, Никариа. Хиос, освен със стратегическото си положение, позволяващо контрол върху търговските пътища, е апетитна хапка и заради уникалния продукт добиван само там - смолата от мастиково дърво, която се ползва като подправка, в медицината, за направата на бои, като козметично средство за избелване на зъбите и освежаване на дъха.
Отговорът на регентството в Константинопол не закъснява. Правителството на Ана Савойска наема италианеца Фочолати и му дава няколко галери. Главния успех на Фочолати е пленяването на генуезки търговски кораб, чието откарване в столицата разгневява жителите на Галата. Без посредническата роля в търговията със зърно на генуезците от Галата в Константинопол се настанява гладът.
На 3 февруари 1347 г. Кантакузин влиза в Константинопол, на 8 е подписано съглашение според което поема властта за срок от десет години. На 21 май новият патриарх Исидор Вухирас го коронясва за пореден път, а на 28 е сватбата на Йоан V и кантакузиновата дъщеря Елена.

Библиография:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Острогорски, Георгий; История на Византийската държава; изд. "Прозорец"; София; 1998 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
https://info.wikireading.ru/49590
https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/459-%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-1300-1481.html?start=2

Вероятният първообраз на легендарния дядо Иван

През Възраждането един митичен образ крепи надеждите за политическо освобождение на българите - образът на някой си легендарен руски цар наричан "дядо Иван". Опитите да се докаже, че този мит е продукт на Възраждането могат да срещнат основателния довод, че последният руски цар с името Иван е коронясан като пеленаче през 1740 г., "управлението" му продължава само година, а остатъка от живота си - повече от две десетилетия - прекарва в заточение. Предходният Иван, който "управлявал" в края на ХVII в., е слабоумния по-голям брат на Петър I. Като най-вероятни кандидати за прототипи на "дядо Иван" остават Иван Грозни, управлявал 1533-1584 г. и дядо му Иван III 1462-1505 г. За да преценим кой от двамата е най-вероятния първообраз ще разгледаме историческия контекст в който те се явяват и какво евентуално биха могли да знаят българите за тях.
Иван III е монарха, който поставя основите на руските имперски амбиции. Успешно воюва срещу съседите си и в края на управлението му Московското княжество е с четири пъти по-голяма територия отколкото го заварва. Освен това като предлог за войните, които води дори и срещу едноверци, използва православието (такъв е случая с Новгород, нападнат защото уж отстъпил от православието), а втората му съпруга е София Палеолог, която е дъщеря на морейския деспот Тома - брата на последния император на ромеите. Така в герба му се появява двуглавият орел на Палеолозите. Концепцията за Москва като "трети Рим" пък ни отпраща към търновските книжовници. В новата трактовка обаче, той не е конкурентен на "втория", а негов наследник и правоприемник, включително като опора и защитник на православието, а формулировката си получава в писмо от 1510 г. на псковския монах Филотей до Василий III. Но какво биха могли да знаят българите за този Иван? Той поддържа широка мрежа от дипломатически контакти и е първият руски монарх установил дипломатически отношения с Османската империя. Обаче достатъчно ли е това, за да появи легендата за "дядо Иван"? Може би някои високопоставени българи, интересуващи се от политика, са научили за могъществото му, но няма сведения, че информацията е стигнала до по-широките народни маси.
Иван Грозни е известен преди всичко с параноичните си пристъпи, вероятно следствие на сифилис (ексхумация извършена през 1960 г. показва завишени нива на живак в останките му, тогава съветските учени издигат тезата, че е отровен, но по онова време живакът е възприеман като лекарство за тази болест), и неуспешния опит за въвеждане на опричнината в противовес на болярството. Прозвището му в превод от руски ще рече "страшни". В същото време воюва, по-малко или повече успешно, с противници на православието като Ливонския орден и разни татарски държави, като окончателно присъединява към Русия Казан и Астрахан. През 1547 г. е коронясан като първи цар на Русия, а последвалия църковен събор унифицира обрядите в руската православна църква. На него е постановено, че тя е пазител на истинското православие. През 1561 г. константинополската патриаршия признава царската титла на Иван Грозни, а патриарх Йоасаф предписва името му да се споменава при църковните служби. Тази практика на споменаване на руските монарси като благовери, благочестиви и наши (т. е. на всички православни) прадължава поне до времето на Михаил Романов. При Иван Грозни е издигната и идеята за единство на всички православни народи с оглед противопоставяне на домогванията на исляма и католицизма. Духовен глава на всички православни е константинополският патриарх, а руският цар е техния светски закрилник (политика, която в бъдеще ще даде доста поводи на Русия за намеса във вътрешните дела на Османската империя, но и ще я изправи пред заплахата от антируски коалиции). Следователно имаме обяснение как сведения за руския цар са могли да стигнат до широките народни слоеве и да доведат до формиране на легендарния образ. Разполагаме и с известия, че вярата в освободителната мисия на едноверна Русия е била сравнително популярна и за това, както видяхме, способства най-вече православната църква. Още в средата на ХVI в. александрийският патриарх Йоаким тълкува пасажи от Апокалипсиса като доказателство за издигането на Русия. В края на века италиански дипломати отбелязват, че населението на Балканите винаги е готово да въстане срещу турците и да се подчини на руския цар, а през следващото столетие гърци, които посетили Москва, уверявали, че вярата в освободителната й мисия е едва ли не общоразпрастранена на Балканите. Така имаме пълно основание да твърдим, че началото на мита за "дядо Иван" е поставено по времето на Иван Грозни.

Използвана литература:
Макарова, Ирина; Болгарский народ в XV-XVIII вв. Этнокультурное исследование; изд. "КомКнига", Москва, 2005 г.

Установяване на българската държава южно от Дунав. Проблеми на хронологията

Българо-ромейският конфликт и последвалият го мир между двете страни, който бележи началото на българската държавност южно от Дунав, занимават историографията повече от век с опити да се установи някаква по-точна хронология на събитията от тази която ни дават основните извори - патриарх Никифор и Теофан Изповедник. При първия интересуващите ни събития се датират относително спрямо другите му сведения, а вторият ги поставя в 6171 г. от сътворението на света.

Самата датировка на Теофан не е безпроблемна, тъй като през средните векове съществуват редица летоизчисления от сътворението на света и ключовото тук е да се открие коя точно мондиална ера използва авторът. Това не представлява кой знае какъв проблем при съпоставка с други извори и анализ на творбата му. Те показват, че Теофан използва александрийска ера с коефициент 5492. Затова В. Златарски съвсем основателно поставя тези събития през 679 г., но той пропуска два важни за точното датиране факта. На първо място е изоставането на Теофан за определени периоди при датиране по мондиалната ера. За пръв път като научен факт това се установява от Георги Острогорски в няколко публикации от края на 20-те и 30-те години на ХХ век. Другият факт на който почти не се обръща внимание е началото на годината. Индиктите са с начало 1 септември, а приятелят и вдъхновител на Теофан Георги Синкел използва ерата на Аниан с начало 25 март, тоест между мондиалната и индиктионната година няма пълно съвпадение, като мондиалната е с около седем месеца по-млада. Тук неразборията става пълна, тъй като за някои от годините при които Острогорски е установил изоставане, то е само мнимо, тъй като не е отчел разминаването поради началото на годината по ерата на Аниан и индиктионната година, предполагайки, че то съвпада. Към това гледище се придържат и съвременните изследователи като Кузенков, който предполага, че Теофан използва модернизирана александрийска ера с начало съвпадащо с индиктионната година. В същото време в хрониката има пасажи, които категорично свидетелстват, че поне при тях Теофан използва мартенско начало на годината, при това и в случай когато упоменава година и по византийската ера - например при съобщението за земетресението през октомври 740 г. Използването на мартенско начало за годината по византийската ера, според Грюмел, е засвидетелствано в Еклогата на Лъв ІІІ и Константин V.

Що се отнася до интересуващата ни 6171 г., то тя категорично е грешна, без значение какво начало ще изберем за нея, тъй като събитията, или част от тях, за които повествува Теофан под нея не попадат в периода към който се приравнява. Ако приемем, че отговаря на септемврийската 678/9 г., то в нея не попадат нито смъртта на Омаядския халиф Моавия, който, според различните арабски извори, е починал между 7 и 29 април 680 г., нито Шестия вселенски събор, чието начало е 7 ноември 680 г., аналогично е положението и ако приемем, че годината е мартенска, тоест в случая най-вероятно действително става въпрос за изоставане с една година и то мартенска, тъй като само в този случай в нея се падат, както смъртта на Моавия, така и началото на Шестия вселенски събор. Така за годината за която повествува Теофан трябва да приемем периода 25 март 680 до 24 март 681 г.

След като отбелязва смъртта на Моавия Теофан пише: "През същата тази година народът на българите нападнал Тракия.", а след това прави ретроспекция на българското минало, довеждайки събитията до сключването на българо-ромейския мир и Шестия вселенски събор. Тук проблемът е къде свършва ретроспекцията за българите? Дали при първите сведения, "че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните", или след битката при Онгъла и разместването на славянските племена, когато българите "се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт."? За разбирането на този въпрос на първо място трябва да си изясним какво има предвид авторът под "Тракия". За мнозинството съвременни изследователи, които се придържат към схващането, че ретроспекцията за българите завършва с първите известия за нападенията им край Дунав, под "Тракия" следва да се разбира античния диоцез Тракия, а последвалите събития се разиграват след пролетта на 680 г. и вероятно отчасти и през следващата 681. Макар Теофан композиционно да разполага разказа за Шестия вселенски събор след сведенията за българите, нищо от текста му не пречи на подобна интерпретация, която предполага, че събитията отчасти се развиват паралелно. Патриарх Никифор обаче е по-категоричен и според него съборът започва след мира с българите, "когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир". Като косвен довод, че към 19 септември 680 г. мирът с българите вече е факт може да послужи писмото на Константин Погонат до патриарх Георги в което пише: "При все че наша светлост е непрестанно обезпокоявана от военни и политически тревоги, ние пренебрегнахме работите на нашата христолюбива държава заради всесвятата ни вяра." Според Цанкова-Петкова, това означава, че "военните грижи на императора по време на откриването на събора били причинени тъкмо от войната с българите, която по това време навярно е била в разгара си." Обаче самият текст на писмото не ни дава основание за подобно твърдение. Тревогите на императора се идентифицират с конкретни действия като войната с българите, но биха могли да са резултат на терзания и съмнения в ефективността на вече взети решения, които са постфактум на мира с българите, както и самият мир, и засягат военната и политическа сфера. Така например на събора участва и някой си Теодор, който е едновременно комит на Опсикия и ипостратег на Тракия. Обикновено се предполага, че става дума за някаква военно-административна реформа в резултат на войната с българите, било като временно обединение на Опсикия и Тракия, било като начален етап на обособяване на бъдещата тема Тракия.

Тук е моментът да се върнем отново на въпроса какво разбира Теофан под "Тракия" и респективно на кое място свършва ретроспекцията за българите? В това отношение патриарх Никифор отново е по-ясен. Според него, българите започнали да "опустошават селата и градовете на Тракия" след като се установяват между Дунав и Балкана и разместват славянските племена, тоест той изглежда визира именно територията южно от Балкана. Съвременните изследователи, които твърдят, че Теофан има предвид диоцеза Тракия, най-вероятно са прави, но пропускат дребния факт, че той не е в античните си граници простиращи се на север до Дунав. Още през 536 г. Юстиниан създава отделна армейска квестура от Цикладските острови, Кипър, Кария от диоцеза Азия и бившите тракийски провинции Малка Скития и Долна Мизия. За последно армейски квестор се споменава през 70-те години на VІ век и на практика не знаем дали тази структура е продължила съществуването си. Според Шарл Дил, тя е основа на която е създадена морската тема Карабисиани, която от своя страна през 732 г. е присъединена към темата  Кибириот. Текстът на патриарх Никифор позволява да предполагаме, че провинциите Малка Скития и Долна Мизия не са били върнати в състава на диоцеза Тракия, а необяснимия на пръв поглед факт, че при походите на север от Балкана в края на VІІ и през VІІІ век неизменно участва и флота може би означава, че двете провинции все още са възприемани като част от морската тема. От казаното до тук нямаме основание да смятаме, че под Тракия се разбира диоцезът в античните му граници, по-скоро той се схваща в юстиниановите граници - ограничен на север от Балкана. В този смисъл известието на Теофан за нападението на българите над Тракия следва да се разбира именно като пренасяне на войната южно от Стара планина, маркирайки заключителният й етап немного преди сключването на мира, а това означава, че битката при Онгъла вероятно се е състояла през предходната 679 г.

Въз основа на изказването на Константин от Апамея по време на шестнадесетото заседание на Шестия вселенски събор проведено на девети август 681 година редица изследователи градят хипотези с различни нюанси, че войната и мира с българите следва да се поставят и през 681 г. Например Юрдан Трифонов в статия през 1932 г. настоява, че под думите на презвитер Констатин "нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България" следва да се разбира, че претърпяното е битката при Онгъла, а от тук следва, че мирът трябва да се отнесе по-късно през същата година. Според Г. Цанкова-Петкова и Михаил Войнов, думите на Константин следва да се интерпретират в смисъл, че претърпяното е позорният мир с българите, поставяйки го между началото на събора и изказването на Константин от Апамея. Презвитерът заявява, че претърпяното нямало да се случи, ако е бил изслушан още в началото на събора, но от писмото на императора до патриарх Георги от 19 септември знаем, че той вече е пренебрегнал работите на държавата, тоест би могло да се заключи, че мирът или преговорите за сключването му вече са факт. Тази интерпретация напълно се съгласува с написаното от патриарх Никифор, който изрично подчертава, че съборът започва "когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир". В светлината на тези разсъждения под началото на събора презвитер Константин вероятно има предвид не първото му заседание, а датата на свикването му - 10 септември. Тук следва да се запитаме и какво презвитерът разбира под "тази година", а и вече видяхме голямата вариативност и неустановеност на календарните системи? Тъй като произхожда от провинция Втора Сирия и е църковно лице, то под "тази година" може да се предполага, или вариант на календар по Селевкидската ера с начало 24 септември, или църковната година с начало 23 септември, или индикта с начало на 1 септември. Във всеки случай на този въпрос за момента не може да се даде по категоричен отговор. А може просто да има предвид и едногодишния период предхождащ датата на изказването му.

Извори:

Теофан Изповедник:

"6171г.

През същата тази година народът на българите нападнал Тракия.

Необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите - българи и котраги. В Северните отвъдни части на Евксинското море, в т. нар. Меотидско езеро се влива огромна река, наречена Ател, спускаща се от Океана през земята на сарматите. В нея се влива реката, на име Танаис, която извира също от Иберийските врати в Кавказките планини. От съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро) води началото си реката, наречена Куфис, която се влива в края на Понтийското море, близо до Некропилите, при носа, наречен Криопрозопон. От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав, и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Босфор. В тази река се лови т. нар. риба мурзули и други ней подобни риби, а в източните части на лежашото по-горе езеро, около Фанагория и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, където се лови българската риба ксистон, се намира старата велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменкици.

През годините на Константин, който управлявал на Запад, Кробат, господарят на казаната България и на котрагите, завършил живота си. Той оставил петима сина и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ. Малко време след неговата смърт петте му сина се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт. И първият син, наречен Батбаян, спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега, а вторият, неговият брат, наречен Котраг, преминал реката Танаис и се заселил срещу първия брат. Четвъртият пък и петият, като прехвърлили реката Истър, наречена още Дунав, единият останал там в аварска Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена и се подчинил на царството на християните. Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и трудно превзимаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ. А след като били разделени така на пет части и станали малобройни, излязъл големият народ на хазарите от най-вътрешните части на Верзилия в първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтийско море. И първият брат Батбаян, владетелят на първата България, станал техен данъкоплатец и досега получават от него данък.

А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша към т.нар. Оглос и Дунава и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелявали да излязат от споменатото укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията. Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при т.нар. Варна близо до Одесос и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно – отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се там племена т.нар. седем племена, поселили северите от предната клисура до Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. И до края на живота си той бил необезспокояван от враговете си и със всички сили се стремил да обедини светите божи църкви, разединени повсеместно от времето на неговия дядо император Ираклий и на злоумишления Сергий и Пир, които недостойно заемали патриаршеския престол на Константинопол и постановили, че има една воля и една природа у господа бога и нашия спасител Исус Христос. Стремейки се да отклони техните заблуди, най-благочестивият император свикал вселенски събор в Константинопол от 289 епископи. И чрез светия и истинен Шести вселенски събор той потвърдил постановленията, взети на предишните пет вселенски събора и решил да се издаде благочестиво постановление за двете воли и двете действия. Съборът бил председателстван от самия всеблагочестив император Константин и от благочестивите йерарси.

6172 … През тази година по поръчение на светия император Константин бил свикан в Константинопол светият Шести вселенски събор от 289 свети епископи и отци."

Патриарх Никифор:

"Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по реката Куфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето на Константин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тези племена, умрял, като оставил петима сина, на които той завещал по никакъв начин да не разделят обиталищата, за да могат с благоразположение един към друг да запазят това, що е под тяхна власт. Те пък, като малко ги било грижа за бащиното завещание, след кратко време се разделили един от друг и всеки от тях откъснал със себе си своята част от народа. Първият от тях син, наречен Ваян, останал според заръката на баща си в земята на прадедите си чак досега; вторият, наричан Котраг, преминал реката Танаис и се заселил срещу него; четвъртият преминал през река Истър в Панония, която днес се намира под властта на аварите, като се заселил сред местните племена чрез подчиняване; петият пък, като се установил в Равенския Пентаполис, станал поданик на ромеите. Последният от тях, третият брат, на име Аспарух, като преминал реките Данапър и Данастър, се заселил в местата около Истър, като заел една изключително удобна за заселване местност, наричана на техния език Огъл, недостъпна и непревземаема за враговете. От една страна отпред тя е оградена от това, че пред нея се намират теснини и блата, а пък отзад тя е защитена със стени от непристъпни стръмнини. Именно поради това, че народът така се разделил и разселил, племето на хазарите, живеещо в областта, наричана Верилия, в близко съседство със Сарматия, често го нападало. И като преминало през всички области, които лежат отвъд Евксинския Понт, проникнало през всички земи чак до морето. И веднага след това подчинило Ваян и го принудило да плаща данък.

А пък Константин, понеже той научил, че народът е разположил шатрите си на Истър и че същият подлага на опустошение разположените в съседство земи, които се намирали под властта на ромеите, прехвърлил въоръжена армия в Тракийската област и след като съоръжил също така и флот, се отправил срещу този народ, за да се отбранява. А пък българите, след като видели многобройността на конницата и корабите, поразени от страха вследствие на неочакваността и безнадеждността, избягали в своите укрепления и останали там четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат с тях сражение поради непроходимостта на местността, те се съвзели и се окуражили. А пък императорът, като боледувал от подагра и страдал много остро, отплавал за град Месемврия, за да се лекува; той заповядал на военачалниците и на войските да обсаждат укреплението и да направят всичко възможно за отблъскване на този народ. Но тъй като от някого била пусната мълва, че императорът избягал, обезпокоени от нея, ромеите, без да бъдат преследвани от когото и да било, се обърнали в стремително бягство. Като видели това, българите започнали упорито да ги преследват и тези от тях, които заловили, те избили, а мнозина ранили. След като стигнали до Истър при така наричаната Варна, близо до Одисос, и като стигнали до лежащия по-високо материк, те видели укрепеното и сигурно положение на това място, от всички страни оградено от реката, и поради неговата непроходимост се разположили там. Те властват и над живеещите наблизо славянски племена и едни поставили да охраняват от намиращите се в съседство авари, а пък други да наблюдават намиращите се наблизо ромеи. А между това след като се укрепили и се засилили, те [започнали] да опустошават селата и градовете на Тракия. А пък на императора, който виждал това, се наложило да сключи с тях договор с условието да им се изплаща годишен данък.

И когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир, се засилила нечестивата ерес на монотелитите, която получила началото си още по времето на император Ираклий. И имало несъгласие в православната църква. Като научил за това, Константин свикал вселенски събор, който утвърдил петте предшестващи свети вселенски събора, които всячески разясняват за двете воли на Спасителя Христос и двете природни сили, извършени и в неговата божествена същност, извършени и в неговата човешка същност, и предал на анатема овладяните от ереста. И така в спокойствие и строг ред Константин завършил остатъка от живота си и починал на седемнадесетата година от царуването си."

Константин от Апамея:

"Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори на събора за мене, та да настане любов и мир, защото бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което бог ми е внушил за вярата, по сирийски и да се преведе на гръцки."

Зигеберт:

"680 г.

Българското племе, като излязло от Скития и буйствало навсякъде, върлувало в Тракия под водачеството на Батай. Войската на император Константин, която се опълчила срещу него, била прогонена позорно и съвсем разбита. Техните набези из ромейската държава се засилили дотолкова, че императорът бил принуден да сключи с тях мир и да им плаща ежегоден данък. Отсега нататък трябва да се отбележи Българското царство, чийто владетел бил Батай."

Интернет ресурси:

http://macedonia.kroraina.com/gibi/3/gal/3_261.html

http://macedonia.kroraina.com/npk/npk_istorija.htm#673

https://chitanka.info/text/30003-istorija-na-bylgarija-v-tri-toma/6

http://vremennik.biz/opus/BB/66/53394

https://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/secondary/BURLAT/21*.html#2

http://www.vostlit.info/Texts/rus2/Feofan/text9.phtml?id=11653

https://azbyka.ru/otechnik/Feofan_Ispovednik/hronografija-georgija-sinkella-feofana-ispovednika-hronologicheskij-aspekt/

http://macedonia.kroraina.com/pp2/pp_2_1_3.htm

http://ebox.nbu.bg/hist12/ne3/1%20Zv.%20Cholova%20Kalendar%20i%20hronologia.pdf