Вероятният първообраз на легендарния дядо Иван

През Възраждането един митичен образ крепи надеждите за политическо освобождение на българите - образът на някой си легендарен руски цар наричан "дядо Иван". Опитите да се докаже, че този мит е продукт на Възраждането могат да срещнат основателния довод, че последният руски цар с името Иван е коронясан като пеленаче през 1740 г., "управлението" му продължава само година, а остатъка от живота си - повече от две десетилетия - прекарва в заточение. Предходният Иван, който "управлявал" в края на ХVII в., е слабоумния по-голям брат на Петър I. Като най-вероятни кандидати за прототипи на "дядо Иван" остават Иван Грозни, управлявал 1533-1584 г. и дядо му Иван III 1462-1505 г. За да преценим кой от двамата е най-вероятния първообраз ще разгледаме историческия контекст в който те се явяват и какво евентуално биха могли да знаят българите за тях.
Иван III е монарха, който поставя основите на руските имперски амбиции. Успешно воюва срещу съседите си и в края на управлението му Московското княжество е с четири пъти по-голяма територия отколкото го заварва. Освен това като предлог за войните, които води дори и срещу едноверци, използва православието (такъв е случая с Новгород, нападнат защото уж отстъпил от православието), а втората му съпруга е София Палеолог, която е дъщеря на морейския деспот Тома - брата на последния император на ромеите. Така в герба му се появява двуглавият орел на Палеолозите. Концепцията за Москва като "трети Рим" пък ни отпраща към търновските книжовници. В новата трактовка обаче, той не е конкурентен на "втория", а негов наследник и правоприемник, включително като опора и защитник на православието, а формулировката си получава в писмо от 1510 г. на псковския монах Филотей до Василий III. Но какво биха могли да знаят българите за този Иван? Той поддържа широка мрежа от дипломатически контакти и е първият руски монарх установил дипломатически отношения с Османската империя. Обаче достатъчно ли е това, за да появи легендата за "дядо Иван"? Може би някои високопоставени българи, интересуващи се от политика, са научили за могъществото му, но няма сведения, че информацията е стигнала до по-широките народни маси.
Иван Грозни е известен преди всичко с параноичните си пристъпи, вероятно следствие на сифилис (ексхумация извършена през 1960 г. показва завишени нива на живак в останките му, тогава съветските учени издигат тезата, че е отровен, но по онова време живакът е възприеман като лекарство за тази болест), и неуспешния опит за въвеждане на опричнината в противовес на болярството. Прозвището му в превод от руски ще рече "страшни". В същото време воюва, по-малко или повече успешно, с противници на православието като Ливонския орден и разни татарски държави, като окончателно присъединява към Русия Казан и Астрахан. През 1547 г. е коронясан като първи цар на Русия, а последвалия църковен събор унифицира обрядите в руската православна църква. На него е постановено, че тя е пазител на истинското православие. През 1561 г. константинополската патриаршия признава царската титла на Иван Грозни, а патриарх Йоасаф предписва името му да се споменава при църковните служби. Тази практика на споменаване на руските монарси като благовери, благочестиви и наши (т. е. на всички православни) прадължава поне до времето на Михаил Романов. При Иван Грозни е издигната и идеята за единство на всички православни народи с оглед противопоставяне на домогванията на исляма и католицизма. Духовен глава на всички православни е константинополският патриарх, а руският цар е техния светски закрилник (политика, която в бъдеще ще даде доста поводи на Русия за намеса във вътрешните дела на Османската империя, но и ще я изправи пред заплахата от антируски коалиции). Следователно имаме обяснение как сведения за руския цар са могли да стигнат до широките народни слоеве и да доведат до формиране на легендарния образ. Разполагаме и с известия, че вярата в освободителната мисия на едноверна Русия е била сравнително популярна и за това, както видяхме, способства най-вече православната църква. Още в средата на ХVI в. александрийският патриарх Йоаким тълкува пасажи от Апокалипсиса като доказателство за издигането на Русия. В края на века италиански дипломати отбелязват, че населението на Балканите винаги е готово да въстане срещу турците и да се подчини на руския цар, а през следващото столетие гърци, които посетили Москва, уверявали, че вярата в освободителната й мисия е едва ли не общоразпрастранена на Балканите. Така имаме пълно основание да твърдим, че началото на мита за "дядо Иван" е поставено по времето на Иван Грозни.

Използвана литература:
Макарова, Ирина; Болгарский народ в XV-XVIII вв. Этнокультурное исследование; изд. "КомКнига", Москва, 2005 г.