сряда, 28 април 2021 г.

Установяване на българската държава южно от Дунав. Проблеми на хронологията

Българо-ромейският конфликт и последвалият го мир между двете страни, който бележи началото на българската държавност южно от Дунав, занимават историографията повече от век с опити да се установи някаква по-точна хронология на събитията от тази която ни дават основните извори - патриарх Никифор и Теофан Изповедник. При първия интересуващите ни събития се датират относително спрямо другите му сведения, а вторият ги поставя в 6171 г. от сътворението на света.
Самата датировка на Теофан не е безпроблемна, тъй като през средните векове съществуват редица летоизчисления от сътворението на света и ключовото тук е да се открие коя точно мондиална ера използва авторът. Това не представлява кой знае какъв проблем при съпоставка с други извори и анализ на творбата му. Те показват, че Теофан използва александрийска ера с коефициент 5492. Затова В. Златарски съвсем основателно поставя тези събития през 679 г., но той пропуска два важни за точното датиране факта. На първо място е изоставането на Теофан за определени периоди при датиране по мондиалната ера. За пръв път като научен факт това се установява от Георги Острогорски в няколко публикации от края на 20-те и 30-те години на ХХ век. Другият факт на който почти не се обръща внимание е началото на годината. Индиктите са с начало 1 септември, а приятелят и вдъхновител на Теофан Георги Синкел използва ерата на Аниан с начало 25 март, тоест между мондиалната и индиктионната година няма пълно съвпадение, като мондиалната е с около седем месеца по-млада. Тук неразборията става пълна, тъй като за някои от годините при които Острогорски е установил изоставане, то е само мнимо, тъй като не е отчел разминаването поради началото на годината по ерата на Аниан и индиктионната година, предполагайки, че то съвпада. Към това гледище се придържат и съвременните изследователи като Кузенков, който предполага, че Теофан използва модернизирана александрийска ера с начало съвпадащо с индиктионната година. В същото време в хрониката има пасажи, които категорично свидетелстват, че поне при тях Теофан използва мартенско начало на годината, при това и в случай когато упоменава година и по византийската ера - например при съобщението за земетресението през октомври 740 г. Използването на мартенско начало за годината по византийската ера, според Грюмел, е засвидетелствано в Еклогата на Лъв ІІІ и Константин V.
Що се отнася до интересуващата ни 6171 г., то тя категорично е грешна, без значение какво начало ще изберем за нея, тъй като събитията, или част от тях, за които повествува Теофан под нея не попадат в периода към който се приравнява. Ако приемем, че отговаря на септемврийската 678/9 г., то в нея не попадат нито смъртта на Омаядския халиф Моавия, който, според различните арабски извори, е починал между 7 и 29 април 680 г., нито Шестия вселенски събор, чието начало е 7 ноември 680 г., аналогично е положението и ако приемем, че годината е мартенска, тоест в случая най-вероятно действително става въпрос за изоставане с една година и то мартенска, тъй като само в този случай в нея се падат, както смъртта на Моавия, така и началото на Шестия вселенски събор. Така за годината за която повествува Теофан трябва да приемем периода 25 март 680 до 24 март 681 г.
След като отбелязва смъртта на Моавия Теофан пише: "През същата тази година народът на българите нападнал Тракия.", а след това прави ретроспекция на българското минало, довеждайки събитията до сключването на българо-ромейския мир и Шестия вселенски събор. Тук проблемът е къде свършва ретроспекцията за българите? Дали при първите сведения, "че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните", или след битката при Онгъла и разместването на славянските племена, когато българите "се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт."? За разбирането на този въпрос на първо място трябва да си изясним какво има предвид авторът под "Тракия". За мнозинството съвременни изследователи, които се придържат към схващането, че ретроспекцията за българите завършва с първите известия за нападенията им край Дунав, под "Тракия" следва да се разбира античния диоцез Тракия, а последвалите събития се разиграват след пролетта на 680 г. и вероятно отчасти и през следващата 681. Макар Теофан композиционно да разполага разказа за Шестия вселенски събор след сведенията за българите, нищо от текста му не пречи на подобна интерпретация, която предполага, че събитията отчасти се развиват паралелно. Патриарх Никифор обаче е по-категоричен и според него съборът започва след мира с българите, "когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир". Като косвен довод, че към 19 септември 680 г. мирът с българите вече е факт може да послужи писмото на Константин Погонат до патриарх Георги в което пише: "При все че наша светлост е непрестанно обезпокоявана от военни и политически тревоги, ние пренебрегнахме работите на нашата христолюбива държава заради всесвятата ни вяра." Според Цанкова-Петкова, това означава, че "военните грижи на императора по време на откриването на събора били причинени тъкмо от войната с българите, която по това време навярно е била в разгара си." Обаче самият текст на писмото не ни дава основание за подобно твърдение. Тревогите на императора се идентифицират с конкретни действия като войната с българите, но биха могли да са резултат на терзания и съмнения в ефективността на вече взети решения, които са постфактум на мира с българите, както и самият мир, и засягат военната и политическа сфера. Така например на събора участва и някой си Теодор, който е едновременно комит на Опсикия и ипостратег на Тракия. Обикновено се предполага, че става дума за някаква военно-административна реформа в резултат на войната с българите, било като временно обединение на Опсикия и Тракия, било като начален етап на обособяване на бъдещата тема Тракия.

Тук е моментът да се върнем отново на въпроса какво разбира Теофан под "Тракия" и респективно на кое място свършва ретроспекцията за българите? В това отношение патриарх Никифор отново е по-ясен. Според него, българите започнали да "опустошават селата и градовете на Тракия" след като се установяват между Дунав и Балкана и разместват славянските племена, тоест той изглежда визира именно територията южно от Балкана. Съвременните изследователи, които твърдят, че Теофан има предвид диоцеза Тракия, най-вероятно са прави, но пропускат дребния факт, че той не е в античните си граници простиращи се на север до Дунав. Още през 536 г. Юстиниан създава отделна армейска квестура от Цикладските острови, Кипър, Кария от диоцеза Азия и бившите тракийски провинции Малка Скития и Долна Мизия. За последно армейски квестор се споменава през 70-те години на VІ век и на практика не знаем дали тази структура е продължила съществуването си. Според Шарл Дил, тя е основа на която е създадена морската тема Карабисиани, която от своя страна през 732 г. е присъединена към темата  Кибириот. Текстът на патриарх Никифор позволява да предполагаме, че провинциите Малка Скития и Долна Мизия не са били върнати в състава на диоцеза Тракия, а необяснимия на пръв поглед факт, че при походите на север от Балкана в края на VІІ и през VІІІ век неизменно участва и флота може би означава, че двете провинции все още са възприемани като част от морската тема. От казаното до тук нямаме основание да смятаме, че под Тракия се разбира диоцезът в античните му граници, по-скоро той се схваща в юстиниановите граници - ограничен на север от Балкана. В този смисъл известието на Теофан за нападението на българите над Тракия следва да се разбира именно като пренасяне на войната южно от Стара планина, маркирайки заключителният й етап немного преди сключването на мира, а това означава, че битката при Онгъла вероятно се е състояла през предходната 679 г.
Въз основа на изказването на Константин от Апамея по време на шестнадесетото заседание на Шестия вселенски събор проведено на девети август 681 година редица изследователи градят хипотези с различни нюанси, че войната и мира с българите следва да се поставят и през 681 г. Например Юрдан Трифонов в статия през 1932 г. настоява, че под думите на презвитер Констатин "нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България" следва да се разбира, че претърпяното е битката при Онгъла, а от тук следва, че мирът трябва да се отнесе по-късно през същата година. Според Г. Цанкова-Петкова и Михаил Войнов, думите на Константин следва да се интерпретират в смисъл, че претърпяното е позорният мир с българите, поставяйки го между началото на събора и изказването на Константин от Апамея. Презвитерът заявява, че претърпяното нямало да се случи, ако е бил изслушан още в началото на събора, но от писмото на императора до патриарх Георги от 19 септември знаем, че той вече е пренебрегнал работите на държавата, тоест би могло да се заключи, че мирът или преговорите за сключването му вече са факт. Тази интерпретация напълно се съгласува с написаното от патриарх Никифор, който изрично подчертава, че съборът започва "когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир". В светлината на тези разсъждения под началото на събора презвитер Константин вероятно има предвид не първото му заседание, а датата на свикването му - 10 септември. Тук следва да се запитаме и какво презвитерът разбира под "тази година", а и вече видяхме голямата вариативност и неустановеност на календарните системи? Тъй като произхожда от провинция Втора Сирия и е църковно лице, то под "тази година" може да се предполага, или вариант на календар по Селевкидската ера с начало 24 септември, или църковната година с начало 23 септември, или индикта с начало на 1 септември. Във всеки случай на този въпрос за момента не може да се даде по категоричен отговор. А може просто да има предвид и едногодишния период предхождащ датата на изказването му.

Извори:
Теофан Изповедник:
"6171г.
През същата тази година народът на българите нападнал Тракия.
Необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите - българи и котраги. В Северните отвъдни части на Евксинското море, в т. нар. Меотидско езеро се влива огромна река, наречена Ател, спускаща се от Океана през земята на сарматите. В нея се влива реката, на име Танаис, която извира също от Иберийските врати в Кавказките планини. От съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро) води началото си реката, наречена Куфис, която се влива в края на Понтийското море, близо до Некропилите, при носа, наречен Криопрозопон. От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав, и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Босфор. В тази река се лови т. нар. риба мурзули и други ней подобни риби, а в източните части на лежашото по-горе езеро, около Фанагория и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, където се лови българската риба ксистон, се намира старата велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменкици.
През годините на Константин, който управлявал на Запад, Кробат, господарят на казаната България и на котрагите, завършил живота си. Той оставил петима сина и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ. Малко време след неговата смърт петте му сина се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт. И първият син, наречен Батбаян, спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега, а вторият, неговият брат, наречен Котраг, преминал реката Танаис и се заселил срещу първия брат. Четвъртият пък и петият, като прехвърлили реката Истър, наречена още Дунав, единият останал там в аварска Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена и се подчинил на царството на християните. Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и трудно превзимаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ. А след като били разделени така на пет части и станали малобройни, излязъл големият народ на хазарите от най-вътрешните части на Верзилия в първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтийско море. И първият брат Батбаян, владетелят на първата България, станал техен данъкоплатец и досега получават от него данък.
А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша към т.нар. Оглос и Дунава и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелявали да излязат от споменатото укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията. Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при т.нар. Варна близо до Одесос и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно – отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се там племена т.нар. седем племена, поселили северите от предната клисура до Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. И до края на живота си той бил необезспокояван от враговете си и със всички сили се стремил да обедини светите божи църкви, разединени повсеместно от времето на неговия дядо император Ираклий и на злоумишления Сергий и Пир, които недостойно заемали патриаршеския престол на Константинопол и постановили, че има една воля и една природа у господа бога и нашия спасител Исус Христос. Стремейки се да отклони техните заблуди, най-благочестивият император свикал вселенски събор в Константинопол от 289 епископи. И чрез светия и истинен Шести вселенски събор той потвърдил постановленията, взети на предишните пет вселенски събора и решил да се издаде благочестиво постановление за двете воли и двете действия. Съборът бил председателстван от самия всеблагочестив император Константин и от благочестивите йерарси.
6172 … През тази година по поръчение на светия император Константин бил свикан в Константинопол светият Шести вселенски събор от 289 свети епископи и отци."
Патриарх Никифор:
"Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по реката Куфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето на Константин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тези племена, умрял, като оставил петима сина, на които той завещал по никакъв начин да не разделят обиталищата, за да могат с благоразположение един към друг да запазят това, що е под тяхна власт. Те пък, като малко ги било грижа за бащиното завещание, след кратко време се разделили един от друг и всеки от тях откъснал със себе си своята част от народа. Първият от тях син, наречен Ваян, останал според заръката на баща си в земята на прадедите си чак досега; вторият, наричан Котраг, преминал реката Танаис и се заселил срещу него; четвъртият преминал през река Истър в Панония, която днес се намира под властта на аварите, като се заселил сред местните племена чрез подчиняване; петият пък, като се установил в Равенския Пентаполис, станал поданик на ромеите. Последният от тях, третият брат, на име Аспарух, като преминал реките Данапър и Данастър, се заселил в местата около Истър, като заел една изключително удобна за заселване местност, наричана на техния език Огъл, недостъпна и непревземаема за враговете. От една страна отпред тя е оградена от това, че пред нея се намират теснини и блата, а пък отзад тя е защитена със стени от непристъпни стръмнини. Именно поради това, че народът така се разделил и разселил, племето на хазарите, живеещо в областта, наричана Верилия, в близко съседство със Сарматия, често го нападало. И като преминало през всички области, които лежат отвъд Евксинския Понт, проникнало през всички земи чак до морето. И веднага след това подчинило Ваян и го принудило да плаща данък.
А пък Константин, понеже той научил, че народът е разположил шатрите си на Истър и че същият подлага на опустошение разположените в съседство земи, които се намирали под властта на ромеите, прехвърлил въоръжена армия в Тракийската област и след като съоръжил също така и флот, се отправил срещу този народ, за да се отбранява. А пък българите, след като видели многобройността на конницата и корабите, поразени от страха вследствие на неочакваността и безнадеждността, избягали в своите укрепления и останали там четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат с тях сражение поради непроходимостта на местността, те се съвзели и се окуражили. А пък императорът, като боледувал от подагра и страдал много остро, отплавал за град Месемврия, за да се лекува; той заповядал на военачалниците и на войските да обсаждат укреплението и да направят всичко възможно за отблъскване на този народ. Но тъй като от някого била пусната мълва, че императорът избягал, обезпокоени от нея, ромеите, без да бъдат преследвани от когото и да било, се обърнали в стремително бягство. Като видели това, българите започнали упорито да ги преследват и тези от тях, които заловили, те избили, а мнозина ранили. След като стигнали до Истър при така наричаната Варна, близо до Одисос, и като стигнали до лежащия по-високо материк, те видели укрепеното и сигурно положение на това място, от всички страни оградено от реката, и поради неговата непроходимост се разположили там. Те властват и над живеещите наблизо славянски племена и едни поставили да охраняват от намиращите се в съседство авари, а пък други да наблюдават намиращите се наблизо ромеи. А между това след като се укрепили и се засилили, те [започнали] да опустошават селата и градовете на Тракия. А пък на императора, който виждал това, се наложило да сключи с тях договор с условието да им се изплаща годишен данък.
И когато навсякъде в ромейското царство настъпил мир, се засилила нечестивата ерес на монотелитите, която получила началото си още по времето на император Ираклий. И имало несъгласие в православната църква. Като научил за това, Константин свикал вселенски събор, който утвърдил петте предшестващи свети вселенски събора, които всячески разясняват за двете воли на Спасителя Христос и двете природни сили, извършени и в неговата божествена същност, извършени и в неговата човешка същност, и предал на анатема овладяните от ереста. И така в спокойствие и строг ред Константин завършил остатъка от живота си и починал на седемнадесетата година от царуването си."
Константин от Апамея:
"Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори на събора за мене, та да настане любов и мир, защото бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което бог ми е внушил за вярата, по сирийски и да се преведе на гръцки."
Зигеберт:
"680 г.
Българското племе, като излязло от Скития и буйствало навсякъде, върлувало в Тракия под водачеството на Батай. Войската на император Константин, която се опълчила срещу него, била прогонена позорно и съвсем разбита. Техните набези из ромейската държава се засилили дотолкова, че императорът бил принуден да сключи с тях мир и да им плаща ежегоден данък. Отсега нататък трябва да се отбележи Българското царство, чийто владетел бил Батай."

Интернет ресурси:

неделя, 28 март 2021 г.

Границите на кубратовата държава - проблеми на интерпретацията

В историографията няма единство по въпроса за териториалния обхват на държавата на Кубрат. Едни автори (Бурмов, Д. Ангелов, Артамонов) се придържат към мнението за сравнително широки граници - от Кубан и Северен Кавказ до Днепър. Други (Маркварт, Моравчик, Патканов, Чичуров) се съмняват, че властта на Кубрат се е простирала западно от Дон и Азовско море, като всеки според собствената си представа за това къде са обитавали българите поставя държавата било по Кубан, било между Кубан и Азовско море, или в Северен Кавказ и Покубанието. Тези разноречиви интерпретации за географското положение на Кубратовата държава се дължат не на личните качества и способности на споменатите историци, а на състоянието на изворовата база, оставяща значителна свобода за различни интерпретации. В подкрепа на интерпретацията за по-широки географски граници обикновено се привеждат и археологически доказателства, което накланя везните в полза на тази трактовка.

Основните извори за Кубрат и държавата му са ромейските историографи от края на VІІІ и началото на ІХ в. патриарх Никифор и Теофан Изповедник. И двамата по отношение на сведенията им за Кубратовата държава имат недостатъци. Патриархът описва местоположението й твърде общо ("Около Меотидското езеро, по реката Куфис"), а Теофан Изповедник се впуска в подробно географско описание, което показва, че знанията му за описвания район са меко казано съмнителни. Така, според него, река Ател (Волга) се влива в Меотидското езеро (Азовско море), Танаис (Дон) извира от Кавказ и тече на север, вливайки се в Ател, а от това сливане, което по описанието е някъде северно от Азовско море, води началото си реката Куфис (според общоприетата представа Кубан), която се влива в Евксинския Понт (Черно море), тоест според Теофан Куфис тече от север на юг, докато в действителност Кубан тече на северозапад. Разбира се, изопачената представа на автора за географията на описвания район, не е резултат на въображението му, а изцяло на книжните му знания за него. Например представата, че Дон извира от Кавказ се споделя от Теофан Митиленски и Павел Орозий.
Разглеждайки географското описание на Теофан Изповедник, Чичуров допуска, че Куфис от описанието е различен от Куфис в историографския екскурс, разказващ собствено за българското минало. Според изследователят в първият случай става дума за Буг или Днепър, или друга река от този район, а във вторият - собствено за Кубан, аргументирайки се, че в изворът ползван от Теофан за географското описание е пишело Хипанис. Тъй като античните географи наричат Хипанис както Кубан, така и Буг, Чичуров, твърдейки че Буг никога не е наричан Куфис, допуска, че Теофан, знаейки за Хипанис (Куфис, Кубан) е допуснал, че става дума за същата река и в използваното от него географско описание, замествайки оригиналното Хипанис (Буг) с Куфис. Разсъжденията на изследователя, обаче, са изцяло умозрителни. Те тръгват от допускането, че ядрото на кубратовата държава трябва да се търси край Кубан, а след това, че в общия извор ползван от Теофан и Никифор, географското описание приведено от Теофан е липсвало и за него авторът ползва друг извор. От тук следва и цяла поредица бездоказателствени твърдения - че в този друг извор е пишело за Хипанис (Буг), а авторът, знаейки (от къде?), че Куфис (Кубан) е наричан и Хипанис е допуснал, че става дума именно за него и е заменил оригиналното Хипанис с Куфис.
Хипотезата на Чичуров изглежда наред, докато не видим, че едно от твърденията му не отговаря на истината, а именно, че Хипанис (Буг) никога не е наричан Куфис. От тук вече следва, че отпада и всякакво основание да се твърди, че Куфис от географското описание и Куфис от историографския екскурс на Теофан са различни реки. Интересното е, че Чичуров знае, че това му конкретно твърдение намира опровержение в изворите, но деликатно подминава този въпрос с мълчание. Така например в "За управлението на империята" в глава 38, описвайки земите обитавани от маджарите, а след това и печенегите, Константин Багренородни изброява реките им - Варух, Куву, Трул, Брут и Серет, следвайки последователността им от изток на запад. Според коментатора, отговарят на Днепър, Буг, Днестър, Прут и Серет. В глава 42 на същото произведение авторът описва района между дунавската делта и хазарската крепост Саркел на Танаис (Дон), сред изброените реки е и Куфис. Би могло да се спори дали Куфис от този пасаж е точно Буг, тъй като е спомената и Богу, тоест според коментаторите, собствено Буг, но доколкото двете имена Куфис и Богу са едно до друго, би могло да се мисли в насока, че става дума за две имена на една и съща река.
Допускането, че географското описание на Теофан е заимствано от друг извор, а не от общия, ползван и от Никифор, Чичуров обосновава с довода, че то липсва у Никифор. Но и този довод не е съвсем състоятелен, защото и на други места патриархът е по-лаконичен, докато Теофан е по-обстоятелствен. Тоест възниква въпросът, дали Теофан дописва, заимствайки и от други извори, или Никифор съкращава? Във всеки случай мнението на Чичуров не ни дава отговор, колкото и категорично да е то.
От казаното до тук можем да направим извод, че за правилното локализиране на Кубратовата държава е необходимо да се открие коя точно река се крие под името Куфис, а, според описанието на Теофан, тя категорично не е Кубан и трябва да се търси някъде на запад от Азовско море.
Разказвайки за суровата зима на 762 срещу 763 г. Теофан споменава Куфис редом с Днестър и Днепър. Някои изследователи предполагат, че авторът използва Куфис в опозиция на другите две реки, задавайки географските координати между които морето е замръзнало. В този смисъл Куфис би могла да е и Кубан, но и тук срещаме топоним, който в географското описание е свързан с Куфис - Некропили. Позовавайки се на Моравчик, съставителите на ГИБИ, том 3, го поставят близо до Дунав, което е пълен нонсенс и противоречи, както на текста на Теофан, така и на идентификацията на Куфис с Кубан. В действителност става дума за Каркинтийския залив, което говори в полза на идентификацията на Куфис с Буг. Другият топоним, който Теофан поставя в близост с Куфис, Криупропосон, същите съставители съвсем безоснователно, може би подведени от идентификацията на Куфис с Кубан, отъждествяват с Таманския полуостров. Вероятно в случая става дума за античния Криуметопон - нос в южния край на Кримския полуостров, тоест район който е доста по близо до Некропилите и Куфис.
Разказът за разселването на Кубратовите синове също навежда на мисълта, че държавата трябва да се търси в северните причерноморски степи, а не по Кубан и Кавказ. В този случай повествованието на Теофан и Никифор е толкова сходно, че е, едва ли не, дословно. И така, двамата твърдят, че Котраг преминал Танаис и се заселил срещу брат си Баян, а Аспарух пресякъл Днепър и Днестър и стигнал до Дунав. Още на ранните изследователи, които изхождат от предпоставката, че Куфис е Кубан, е направило впечатление, че някак странно на Аспарух не се е наложило да пресича Танаис. Бурмов обяснява това с предположението, че Аспарух е станувал западно от Дон, което съответства и на концепцията му за относително широките граници на Кубратовата държава. Но всякаква нужда от допълнителни обяснения отпада ако се приеме очевидното, а именното, че държавата на Кубрат се е намирала между Дон и Днепър, за което говори и географското описание на Теофан, и се отхвърли априорното отъждествяване на Куфис с Кубан. Тоест Котраг е преминал Дон от запад на изток, а не обратно. Това означава, че и Никифор, макар и косвено, подкрепя географското описание на Теофан и локализацията на Кубратовата държава западно от Дон и Азовско море. Йордан също е категоричен по въпроса: "над Понтийско море, се простират местата, обитавани от българите". Съвременникът му Прокопий никъде не споменава за българи, но на същото място поставя родствените им котраги.
В подкрепа на тази локализация може да се приведат и други косвени аргументи. Теофан разказва за реката Куфис в която се ловяла българската риба ксистон, а Помпоний Мела и Йордан пишат, че в Днепър се ловяла риба с несравним вкус. Съставителите на ГИБИ, том ІІІ, отъждествяват рибата ксистон с рибата берзитикон за която Константин Багренородни пише, че се ловяла в една от реките, вливащи се в Азовско море, наречена Харакул и неподдаваща се на убедителна идентификация, но категорично не е Кубан, тъй като Багренородния в същата глава на "За управлението на империята" използва за тази река името Укрух. В "Повесть временных лет" и в "За управлението на империята" се споменават "черни българи" и, макар локализацията им да е спорна (Моравчик ги отъждествява с волжките българи, а Ласкин и Златарски ги поставят по Кубан), сведенията на Константин Багренородни почти не оставят съмнение, че трябва да се поставят между Днепър и Дон (към тази интерпретация се придържат Вестберг и Маркварт). Известието от "Повесть временных лет" също предполага обитанията на черните българи да се търсят в северното причерноморие. Според него, византийско-руският договор от 944 г. е сключен за защита на Херсон от нападенията им. Тази локализация дава отговор и на въпроса от кого се е освободил Кубрат, пресичайки спекулациите, че бил подвластен на тюрките, противоречащи на ромейските автори, според които е въстанал срещу аварското господство. Районът между Днепър и Дон съдържащ топонимни препратки към легендата за Ахил, може би, обяснява и защо някои средновековни автори като Йоан Малала и Йоан Цецес отъждествяват българи и мирмидони. Например остров Тендровска коса срещу устието на Днепър и Буг в древността е наричан Ахилов бяг или Ахилов остров у Йордан и Помпоний Мела, а на Кримския полуостров недалеч от Боспор се е намирал град Мирмекий, който в средата на четвърти век запустява, но споменавания за него се срещат и у по-късни географи.
С археологическите доказателства, къде точно се е намирала държавата на Кубрат, също са възможни различни интерпретации и понякога откровени спекулации. Ще отбележим два важни принципа, които трябва да се имат предвид при интерпретацията на археологическите данни, когато ги използваме за доказателство по въпроса с политическите граници. На първо място не бива да се бъркат границите на разпространение на културата с границите на политическата власт и второ - възможността към един и същ културен кръг да принадлежат различни етноси, тоест проблема за етническата атрибуция на археологическите находки, който категорично не може да бъде решен без използване на писмени извори.
В началото на 80-те години на ХХ век Амброз за пръв път обособява археологическите паметници в степната зона между Южен Буг и Волга, датиращи от VІ - нач. на VІІІ в., като отделна група (ІV по неговата класификация) със специфични особености, определяйки ги като "номадски" или "хунски", но подчертава етническата неопределеност на тези понятия, позовавайки се на смесения характер на населението. Придържайки се към тезата на Артамонов, той не изключва богатите погребения от поднепровието със следи от трупоизгаряне да са дело на тюрки, оглавяващи хазарски отряди по време на експанзията в този район след рухването на кубратовата държава. Малко по-късно през същото десетилетие се появяват и двете основни тези за етническата атрибуция на тази археологическа група. Орлов я разглежда като хомогенна култура и предлага да се нарича тип или култура Сивашовка, свързвайки я с кутигури и българи, а отделни паметници с ярко изразена тюркска обредност го карат да предполага и присъствие на угри и авари. От своя страна Айбабин изразява другата гледна точка за тази археологическа група, свързвайки я с ранната хазарска експанзия, позовавайки се на вече споменатата теза на Артамонов и на мнението на Чичуров, че за българи на запад от Дон и Азовско море не може да става дума (в чиято спорност вече се убедихме). Явния стремеж на Айбабин да обвърже тази група с хазарите проличава и от абсолютното значение което се отдава на датировката на отделни находки, което също е доста спорно, не само от археологическа гледна точка, но и от историографска, тъй като няма никакви преки изворови данни за хазарско присъствие в северното причерноморие. Поради това, че хазарите се възприемат като наследници на тюрките, Айбабин опитва да свърже гробовете от групата Сивашовка с тюрките, но то едва ли е реално възможно, тъй като са налице съществени отличия, а и погребенията от групата Сивашовка показват ясна приемственост с погребенията от предходните периоди в същия район, достигайки до късносарматската култура (ІІ-ІV в.). Характерния за тюрките погребален обряд включва първично погребване в ниски могили, издигани най-често от натрупани дребни камъни. В обща яма с покойника, или отделна яма до него, се поставя цял кон, чиято ориентация на главата е противоположна на ориентацията на човека. За сравнение в групата Сивашовка погребенията са вторични, тоест използват по-ранни могилни насипи, конете (конските кожи и конски чучела, които са непознати за тюркския обичай) са с еднаква ориентация с покойника и обикновено са над него (днепърска подгрупа) или на стъпало отстрани (волжка подгрупа), в случаите когато се използва обща яма (кубанската подгрупа) конят никога не е цял. При последния случай най-близките паралели са с погребалния обряд на фино-угорските племена от приуралието, а не с тюрките. В по-късни свои работи Айбабин, очевидно преодолял постулатите на предпоставената и безоснователна теза, че българи по северното причерноморие няма, опитва да раздели гробовете от групата на "български" (по-ранните) и "хазарски" (по-късните), отново, допускайки наличие на хазари, там където никой извор не ги поставя, и придавайки абсолютно значение на, като цяло, относителни датировки, които съвсем не са безспорни. В края на все същото десетилетие на ХХ век Семьонов категорично атрибутира находките от групата като "български", посочвайки, че след средата на VІІ век паричния поток се пренасочва от поднепровието (Малая Перешчепина, Келегей, Новие Сенжари) към подонието, където монети са откривани в първични могилни гробове "с ровики", датиращи от втората половина на VІІ до средата на VІІІ век, които свързва с хазарите. Спорът за етническата атрибуция на групата Сивашовка продължава и до днес, с различни вариации, в рамките зададени от Орлов и Айбабин.
Сред привържениците на хазарската теза изпъква Комар, чието изследване граничи с псевдонауката. Той не само оспорва българската принадлежност на гроба от Малая Перешчепина и доводите на Вернер, но и изворовите известия за държавата на Кубрат, наричайки ги "историографски мит", а мнението му е изцяло политически мотивирано и няма нищо общо с науката. Според него, приписването на тези паметници на българите е "явен българоцентризъм на съветската, а и въобще на европейската литература" и "официално-негласна забрана на изследването на хазарския проблем в СССР, довел до невероятно раздуване на количеството и ролята на българите в Хазарския каганат".

Рашев отбелязва, че най-много паметници от групата Сивашовка са открити в поднепровието и на Крим, което би могло да се дължи на състоянието на археологическите проучвания, но би могло да е и резултат на факта, че именно в северното причерноморие, а не по Кубан, се е намирал консолидиращия център на племената, които ще останат в историята като българи. Тук няма как отново да не подчертаем приемствеността с предходните култури, достигаща до късносарматския период, което означава, че в етногенезиса на българите вероятно сарматите имат значителен дял, но участието им не бива и да се абсолютизира, поне на този етап. Предположението, че именно в поднепровието е бил консолидиращия център на племената от българската група се потвърждава от редица богати гробни и поменални съоръжения синхронни на групата Сивашовка - Малая Перешчепина, Вознесенка, Глодоси, Келегей, Ясиново, Новие Сенжари и още няколко. Рашев ги определя като "перешчепински тип". Съдейки по богатия инвентар от златни и сребърни предмети, те най-вероятно са издигани в чест на степната върхушка. Погребалния обряд намира паралели в паметници от средноаварския период (най-общо втората половина на VІІ в.) и показва определено тюркско влияние. По съдържанието и техниката на изработка, предметите и монетите издават връзки със Средна и Централна Азия, Северен Кавказ и Византия. Част от тези съоръжения (Малая Перешчепина, Келегей, Новие Сенжари) се датират относително спрямо намерените в тях византийски монети с най-късна емисия 641-646 г., тоест именно в периода на кубратовата държава, като находката от Малая Перешчепина директно е свързана с Кубрат.

Единственият извор, даващ някакви основания за локализацията на българите в района на Кубан е арменската география "Ашхарацуйц". В нея се казва, че северно от Кавказ и реките Валданис (Кубан) и Псевхрос (вероятно Псоу по която днес минава границата между Руската федерация и Грузия, според друга интерпретация левия приток на Кубан Псекупс) живеят народите турки и българи. Аспарух синът на Кубрат избягал от Конските планини (Хипийски, Дзиакан, вероятно днешното бърдо Ергени, съдейки по описанието в Ашхарацуйц) гонен от хазарите. В случая, обаче, не можем да сме сигурни дали това е територия в границите на кубратовата държава, или просто става дума за български набег, или опит за разширяване на властта им източно от Дон, който е успешно пресечен от хазарите, тъй като известието на Ашхарацуйц, че българите обитават само Азиатска Сарматия (пространството между Волга, Дон и Кавказ) преди преселението към Балканите не намира потвърждение в другите извори, някои от които вече посочихме. Но Ашхарацуйц противоречи не само на изворите, отнасящи се към VІ-VІІ в., поставящи българите по северното причерноморие, но и на изворите, които въобще ги споменават в района на Кавказ, чиито известия се отнасят предимно към ІV-V в. В същото време не е много ясно дали под тюрки се разбират собствено тюрките, които господстват в Азиатска Сарматия до 30-те години на VІІ век или въобще сродни на тях племена. Ако допуснем първия случай, то е налице явен анахронизъм, както спрямо времето на написването на Ашхарацуйц, така и спрямо известието за Аспарух.
Най-ранният извор в който се говори за българите в района на Северен Кавказ е арменската история на Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски; ок. 410 - ок. 490 г.). Съвременните изследователи са отбелязали редица недостатъци на извора, което предполага внимателна работа с него. Въз основа на изобилието от анахронизми, несъотносими към пети век, някои западни изследователи (Робърт Томсън), дори предполагат, че историята е написана не по-рано от седми век. Източните историографи (предимно арменци и руснаци; Мушегян, Тер-Мкртичян, Новосельцев) настояват, че анахронизмите са резултат на по-късни интерполации и все пак трудът в основата си е създаден през пети век. Към това трябва да добавим и факта, че авторът проявява тенденция към удревняване на историята, отнасяйки късни събития към по-ранни периоди. Тези съображения трябва да се имат предвид при интерпретацията на сведенията, които той ни дава за българите. Първото е поместено сред повествованието за царуването на Вахаршак (153 – 131 пр. Хр.): "След това, като изпратил и западните жители, самият той слязъл в зелените ливади близо до границата на Шарай, която древните нарекли Безлесен или Горен Басеан, и [който] по-късно вследствие на преселението на Влъндур на булкара Вунд, който се установил по тези места, бил наречен по неговото име Вананд." От така приведения цитат не може категорично да се твърди, че това преселение е станало именно по времето на Вахаршак. По-скоро става дума за отстъпление указващо на съвременниците на автора къде е била областта Басеан (античната Фасиан) чрез отъждествяването й с актуалната географска номенклатура и промените довели до нея. Областта Вананд днес е в североизточна Турция около град Карс. Тоест промяната в названието на областта би трябвало да се търси в периода между царуването на Вахаршак и времето по което авторът пише историята (481-482 г.). Доколкото родът Ванандаци в средата на пети век е на седемнадесето място в списъка на нахарарските родове, то някои автори (Петър Голийски, Петър Добрев) предполагат, че преселението на Вунд трябва да се датира през втори или трети век, което дава достатъчно време на Ванандаци да се издигнат в йерархията. Косвен довод за това е и предположението, че известието се е съдържало и в източника на Хоренаци Мар Абас Катина. Въпреки, че авторът отнася живота му към времето на Вахаршак, редица съображения показват, че Мар Абас Катина е живял не по-рано от началото на втори век и не по-късно от средата на четвърти век, когато родното му място е сринато от земетресение. Второто сведение Мовсес Хоренаци отнася към времето на Аршак І (35 - 41 г.): "В неговите [на Аршак] дни имало голямо безредие във веригата на великата Кавказка планина, в страната на булгхарите и много от тях, като се отделили, дошли в страната наша и заживели за дълги времена под Кол, на плодородно и изобилно на хляб място."

Районът в който са се преселили българите, според това известие, е северно от днешния Карс, което ни навежда на мисълта, че вероятно и двете сведения на автора се отнасят към едно и също събитие. Мнозина съвременни автори се съмняват във възможността за толкова ранна датировка и предполагат, че събитието трябва да се отнесе към втората половина на четвърти век, свързвайки го, или с хунската експанзия около 375 г., или с хунския поход в Предна Азия от 395 г. Тъй като областта Вананд се споменава във връзка със събития от средата на четвърти век, би могло да се предположи, че преселението е станало по-рано, но, според Петър Голийски, името не може етимологически да се изведе от името на българския предводител, както твърди авторът, а най-вероятно има връзка с иранските представи за деленето на света и се отнася за посоката Запад. В този случай остава подвъпросно дали името на областта е свързано с преселилите се в нея българи, или няма отношение към тях и е възникнало независимо от появата им. В същия район - мястото, където се срещат границите на съвременните Турция, Грузия и Армения - южно от езерото Паравани в южна Грузия е селището Пока. То е известно още на Птолемей и фигурира в Табула певтингериана и Равенския космограф под формите Пога и Пагас. Намирало се е на пътя от Артаксата за Кутаиси и източното черноморие. В случая, то ни интересува, не само защото попада в района в който са се посели българи, но и заради известието на Теофилакт Симоката, че оногурският град Бакат бил сринат от земетресение. Съвременните изследователи, като Петър Добрев, са склонни да търсят Бакат в Средна Азия, отъждествявайки го с днешния Байканд. Но дали етимологически Бакат не е по-близо до Пагас? По този въпрос би трябвало да се произнесат езиковедите. Във всеки случай, все за този район между горните течения на реките Кура и Аракс, съществуват и други известия, които твърдят, че българите имат градове. Едното е на Михаил Сирийски, който завършва хрониката си през 1195 г., и се отнася, според автора, за преселение станало по времето на император Маврикий (582 - 602 г.): "Другите двама братя дойдоха в страната аланска, която се нарича Барзалия, чиито градове бяха построени от римляните, които са Каспия, наричана Порти Торайски. Българите и Пугурите, техните жители, бяха някога си християни; а когато един чужд народ достигна господство над оная страна, те бяха наречени хазари..." Другото известие е на Псевдозахарий и е писано в средата на шести век: "Базгун е земя със [свой език], която се допира и простира до Каспийските врати и до морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите [живеят] бургарите със [свой] език, народ езически и варварски; те имат градове; и аланите – те имат пет града." Градът Каспия най-вероятно е съвременният Каспи в Грузия и се намира на все същия античен път от Артаксата за Кутаиси, среща се в Табула Певтингериана и у Равенския космограф. Тези сведения пряко кореспондират и с известието на арменската география "Ашхарацуйц" в която се казва, че: "Между българите и Понтийското море живеят народите гарши, кути и свани..." Кути и свани вероятно са предците на съвременните грузинци, а "гарши" Еремян чете като "гашк" и предполага, че това са по-сетнешните "касоги" (кашоги, касаки, кашаги) - предци на съвременните адиги и кабардинци. Живко Войников, подведен от предходното съобщение, поставя българите на североизток от тези народи, но най-вероятно това конкретно сведение се отнася именно за района на югоизток от тях, тоест района между горните течения на Кура и Аракс. Тъй като Хипийските планини от които избягал синът на Кубрат, най-вероятно са съвременното бърдо Ергени, то тогава между тях и Понта нямаше да са само тези три народа, но също и абхази и апшеги.

От кой по-точно район на Кавказ българите се преселват към Армения и северното причерноморие, научаваме от Приск Панийски, който под 463 г. отбелязва, че оногури, сарагури и уроги прогонени от савирите вече са се преселили към земите на акацирите, обитаващи именно северното причерноморие (виж Джафаров, Ю. Р., "Оногуры византийских писателей и Хайландуры Елишэ" във Византийский временник, том 41 (66), изд. "Наука", Москва, 1980 г.). От началото на шести век савирите се споменават в североизточен Кавказ по поречията на Кума и Терек, което предполага, че това е изходната територия от където българите се преселват към северното причерноморие и Армения. Едно от имената на българските племена споменати в Ашхарацуйц също, може би, съдържа указание, насочващо към този район на Кавказ. "Олхонтор" би могло да е производно от името на река Алонта. Името на друго племе "Дучи", което обикновено се поправя на "Кучи", е съзвучно с едно от племената, населяващи кавказка Албания, но тук трябва да имаме предвид и възможността за чисто случайно съзвучие. Може би и в този случай в текста на Ашхарацуйц срещаме анахронизъм спрямо края на седми век, който отразява реалии относими най-късно към 60-те години на пети век. В съвременните карти съшествува тенденденция тези племена да се поставят безразборно в цялата степна зона от Днепър до Волга в условните широки граници на кубратовата държава, като единствено "купи" категорично се привързва към Кубан, а "дучи" поправено на "кучи" към Днепър, понякога с референция на "кучи" към кутигурите. Останалите две племена се поставят произволно, било по Северски Донец и Крим, било в източен Кавказ и приазовието (без значение на изток или север от него). Поне що се отнася до източен Кавказ и българската власт там, уверено можем да кажем, че отнесено към седми век, или дори в частност към властването на Кубрат, това твърдение е чиста проба ненаучна фантастика.


Използвана литература:
Бурмов, Александър; Избрани произведения, том 1; изд. на БАН; София; 1968 г.
Гръцки извори за българската история, том ІІІ, съст. Иван Дуйчев, Цанкова-Петкова, Тъпкова-Заимова, Йончев, Тивчев, Изд. на БАН, С., 1960 г.
Очерки истории и археологии Боспора; ред. Кошеленко, Г. А.; изд. "Наука"; Москва; 1992 г.
Подосинов, А. В.; Восточная Европа в римской картографической традиции; изд. "Индрик"; Москва; 2002 г.
Рашев, Рашо; Прабългарите V - VІІ в.; ИК "Орбел"; София; 2005 г.
Чичуров, И. С.; Византийские исторические сочинения; изд. "Наука"; Москва; 1980 г.
Чичуров, И. С.; "Экскурс Феофана о протоболгарах" в Древнейшие государства на територии СССР; изд. "Наука"; Москва; 1975 г.

Интернет ресурси:

вторник, 9 март 2021 г.

Още от антикомунистическата митология. БРП между 23 август 1939 и 24 юни 1941 г.

"И ако нас ни карат
да умираме,
а ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.

Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!"
Из "Селска хроника", Никола Вапцаров, ноември 1940 г.

В последния работен ден на 41-вото обикновено народно събрание, което е разпуснато след масови протести от февруари 2013 г., сред депутатите настъпва оживление отразено и в медиите. Поводът е разпространен позив за който се твърди, че бил издаден от българските комунисти на 1 март 1941 г. с молба до царя за присъединяване към Тристранния пакт. Андрей Пантев още тогава справедливо отбелязва: „Интересно как след 25 години яростен антикомунизъм у нас, често пъти основателен, често пъти безсмислен, се появи това парче хартия. Без да се знае откъде е и как е направено”
(https://nova.bg/news/view/2013/03/08/45896/%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D0%B2-%D0%BE%D1%82-1941-%D0%B3-%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D1%83-%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD), но това не пречи на разпространяващия се като вирус фейк, който и до днес е актуален в антикомунистическите среди и активно е разпространяван в социалните мрежи. Освен професор Пантев, слаб опит за разобличаване прави в личния си блог Александър Симов (http://alexsimov.blogspot.com/2013/03/blog-post_10.html).
Всъщност най-ранното за сега известно споменаване на позива намираме у Христо Карастоянов в негова статия от 2009 г. (
https://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/sobolev.htm). Авторът, разбира се, не ни казва нищо за това как позивът е стигнал до него, въпреки че между предполагаемата дата на написването му и датата на публикацията са минали 68 години. Редица външни белези, обаче, показват, че това е съвременен фалшификат, при това писан от писмено и исторически неграмотен човек. На първо място ще отбележим използвания шрифт, т. нар. "българска кирилицата", който е разработен през 50-те години на ХХ век (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0). В актуалният, към предполагаемото време на издаване на позива, правопис се ползват носовките, ятовата гласна и т. н. (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81), а в позива такова нещо няма. Например: "към" вместо "кѫмъ"; "целокупностъ" вместо "цѣлокупность". Авторът на фалшификата вероятно е чувал, че по онова време думите са завършвали на гласна, но ползва единствено големия ер, а в някои случаи дори и него забравя, пише буквата "щ" с "ш" и "т", пренася неправилно "пос-тигнат". Контрааргументите на пещерните антикомунисти са, че позивът е писан на руска пишеща машина и, че авторът му е неграмотен. Подобни твърдения са пълен нонсенс, защото не само не обясняват използвания шрифт, който се е появил поне десетилетие след предполагаемото издаване на позива, но и факта, че уж подписалите го Васил Коларов, Георги Димитров и Вълко Червенков са грамотни хора, чиято дейност е пряко свързана с писменото слово - първият е учител и адвокат, вторият е словослагател и печатар, а третият е редактор на редица вестници. От изброените личности през 1941 г. единствено Вълко Червенков е в ръководството на БРП, Георги Димитров е генерален секретар на Коминтерна, Васил Коларов също е на партийна работа в Коминтерна, а Стою Неделчев по това време е господин Никой и учи в парашутна школа за диверсанти в СССР. Наред с това се забелязва и определен опит на автора на позива за русифициране на текста - например използването на "шт" (то би могло да е и банална неграмотност) и окончания на -ий, каквито действително са били на мода в България около началото на ХХ век, но към 1941 г. са анахронизъм. Името на Георги Димитров също е "русифицирано" и е вписано като Георгий Михайловичъ, ще чакаме да видим някакви доказателства, че той действително се е подписвал така, както и оригиналът на позива.

Целта на фалшификата е с един изстрел да отстреля два заека. От една страна подкрепя антикомунистическата теза, че комунисти и фашисти са еднакво отговорни за разпалването на войната, която е залегнала и в резолюция на ЕС от 19 септември 2019 г., а от друга подчертава сервилното отношение на българските комунисти към СССР, подчертавайки още веднъж неразривната връзка между русофобия и антикомунизъм, нищо че ксенофобските настроения са осъдени в друга резолюция на вездесъщия ЕС. Фактът, че фалшификатът се афишира особено настоятелно около трети март (в публикацията на Карастоянов и през 2013 г.) ясно показва връзката между русофобия и антикомунизъм.
Отвъд чисто езиковите въпроси ще погледнем и събитията от началото на Втората световна война, за да си изясним отношението на комунистите към фашизма въобще и поведението на БРП в частност, и да видим възможно ли е да са издали подобен позив. Позиви и лозунги на партията могат да бъдат видяни на сайта на ДАА.
В антикомунистическите среди пактът Молотов-Рибентроп се сочи като основно доказателство, че нацисткия Райх и СССР носят еднаква вина за началото на Втората световна война. Както и в много други случаи на псевдоисторически фантазии и тук важното е не какво се казва, а какво се премълчава. А премълчаното е ключово за разбиране поведението на СССР и причините да сключи този договор. Непосредствено преди сключването му се провалят преговорите с Великобритания и Франция, като междувременно СССР воюва с японската Квантунска армия по река Халхин Гол. След като не може да привлече съюзници срещу евентуална немска агресия и изправено пред опасността да воюва на два фронта, съветското ръководство решава да сключи договор с Райха. Ще подчертаем, че това е двустранен договор и засяга отношенията между СССР и Райха, не е присъединяване към оста Рим-Берлин, както се опитват да ни убедят пещерните антикомунисти. Резкият политически завой като цяло не води до преоценка на отношението към фашизма, но променя политиката към народните фронтове начертана от Георги Димитров на седмия конгрес на Коминтерна през 1935 г. Според Димитров, възходът на фашизма може да бъде спрян чрез създаване на широки антифашистки коалиции. Отказът на Великобритания и Франция от сътрудничество със СССР и последвалия пакт Молотов-Рибентроп налагат преосмисляне тактиката на Димитров и отказ от нея, тоест отказ от сътрудничество с други антифашистки партии. Надежда Янковска пише: "Съгласно един доклад на Българската работническа партия (БРП) от 4 септември 1939 г. за отражението на германо-съветския договор за ненападение върху различните страни, пактът не е никакъв завой в политиката на СССР, а продължение на следваната мирна политика с всички страни, които също са готови да водят такава политика към СССР. С него СССР отстоява защитата на мира против войната и независимостта на малките държави. БРП заявява, че одобрява сключения пакт за ненападение между СССР и Германия: „Това обаче не спира нашата борба против фашизма, против германската и италианската агресия… За България и другите балкански народи опасността от фашистката агресия и войната не е преминала. Напротив, тя се засили от предателската политика на днешните правителства в Англия и Франция и може да хвърли във война отделни балкански народи помежду им или срещу СССР”." В директива на ИККИ от 8 септември 1939 г. се подчертава, че „настоящата война е империалистическа и несправедлива, война, в която буржоазията на всички воюващи страни има еднаква вина. Войната не може да бъде подкрепяна в никоя страна нито от работническата класа, нито още по-малко от компартиите.” Тези и други документи категорично говорят, че борбата на комунистическите партии против фашизма, империализма и милитаризма никога не е спирала, дори и след подписването на пакта Молотов-Рибентроп, както се опитват да внушават пещерни антикомунисти като Нася Кралевска от САЩ и Даниела Горчева от Кралство Нидерландия. Дори Надежда Янковска, чието изследване е относително обективно, съвсем безоснователно твърди: "В крайна сметка Коминтернът и комунистическите партии преустановяват борбата си срещу фашистката заплаха и насочват усилията си против самата война и своите правителства.", сякаш фашистите не са воюваща страна и сякаш борбата за мир коренно се различава от борбата срещу фашизма, а и подобно твърдение, както видяхме, не съответства на документите от епохата.
Като основно доказателство за прогерманската политика на БРП и отношението на СССР към присъединяването на България към Оста Горчева, Кралевска и прочее антикомунистически фантазьори сочат спомените на комуниста Върбан Ангелов. Те са много удобни за антикомунистическите фантазьори и за това се приемат безусловно и безкритично, въпреки изобилието на анахронизми и документи, които ги опровергават. Например Върбан Ангелов пише: "След и по повод на сключването на договора за ненападение между СССР и Хитлеристка Германия в 1939 г. Вътрешното ръководство на БКП поведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония.", което е пълен нонсенс, защото през 1939 г. Тристанен пакт не съществува, той е подписан на 27 септември 1940 г., анахронизъм е и названието БКП, през периода за който повествува Ангелов актуално е БРП. Друга несъмнена фантазия е измислицата, че комунистите натискали България да се присъедини към Оста. Тази фантазия не взема под внимание отношението на СССР към България и ролята която й се отрежда. Още през октомври 1939 г. по време на преговорите между Молотов и турския външен министър Сарачоглу, съветският представител заявява: „СССР не ще допусне никакво посегателство спрямо България, на която съветското правителство отрежда ролята на стожер на своята политика на Балканския полуостров”. (ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1100; Доклад на Антонов, л. 2-3). Аналогично отношение изразява и при разговор с Шуленбург по повод слуховете, че "Англия и Франция имат намерение да атакуват Гърция и да нахлуят в България с цел да създадат балкански фронт, съветското правителство никога не ще се помири с този натиск срещу България." (Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, VIII, livre I, p. 181). Същевременно Райхът остро се противопоставя на съветските апетити към България след предложението от септември 1939 г. за българо-съветски пакт. През декември 1939 г., поради засилването на българо-съветските връзки, германския посланик в София "Рихтхофен направо заявява, че слухът, който се носи в София, че Германия ще остави русите с развързани ръце на Балканите, очевидно е разпространен от неприятелската пропаганда." ( Ibid., Le ministere a Sofia au ministere des A. E., Sofia, le 4 decembre 1939, p. 420).
Въпреки противоречията съществуващи между Райха и СССР в края на 1939 и по-голямата част от 1940 г. усилията им са насочени предимно срещу опитите за засилване на англо-френското влияние в региона. Повратният момент в политиката им на Балканите настъпва след подписването на Тристранния пакт на 27 септември 1940 г. и италианската авантюра започнала на 28 октомври. Ако в месеца между тези дати България все още е можела да води уклончива политика, то италианската авантюра поставя Германия пред свършен факт и необходимост от активна намеса на Балканите, а това води до остро политическо противопоставяне на СССР, положение коренно противоположно на това което се опитва да представи антикомунистическия мит разпространяван от лицата Горчева, Кралевска и сие. Неуспешният опит на Райха да привлече България към пакта предизвиква ответна реакция и на 12 и 13 ноември се състои посещение на Молотов в Берлин на което разяснява отношението на СССР към България: "Болгария - главный вопрос переговоров, должна быть, по договоренности с Германией и Италией, отнесена к сфере интересов СССР на той основе гарантий Болгарии со стороны СССР, как это сделано Германией и Италией в отношении Румынии, с вводом советских войск в Болгарию" (ДВП. М., 1998. Т. XXIII: В 2-х кн. Кн. 2 (Ч. 1). 1 ноября 1940 - 1 марта 1941. Док. 491. С. 31; См. также: Волков В.К. Советско-германские отношения во второй половине 1940 г. // Вопр. истории. 1997 № 2. С. 9). Хитлер отказва да даде ясен отговор без предварително да се е консултирал с Мусолини, а Рибентроп предлага на СССР присъединяване към пакта. На 17 ноември следва втора покана към България за присъединяване към Оста, която отново е отхвърлена. След три дена Хитлер пише на Мусолини: "Молотов даде да се разбере, че той е повече от всичко заинтересуван от Балканите." и добавя, че "трябва да направим всички възможни усилия да се отклони Русия от района на Балканите и да се насочи на изток" (Les lettres secrètes echangées par Hitler et Mussolini, Paris, Editions du Pavois 1946, p. 42; ЦДИА, ф. 176, on. 8, a..e. 17; Шифрована телеграма на Киров от 24 ноември).
В отговор на немския апетит към България СССР предприема дипломатически стъпки за противодействие. По повод опитите за привличане на България към Оста Николай Генчев пише: "На 19 ноември вечерта, т.е. два дни след като цар Борис III беше отклонил германското предложение, българският пълномощен министър в Москва Стаменов е извикан от помощник-комисаря на външните работи Деканозов, който му заявил, че Съветският съюз не е съгласен България да се превърне в марионетъчна, легионерска държава. Ако трябва България да бъде гарантирана - продължил Деканозов, - това трябва да стане и от Съветския съюз. Дошло е време България да потърси гаранциите на СССР" и "Единствената пряка съветска инициатива през този период е срещата на съветската посланичка в Стокхолм Колонтай с българския пълномощен министър Антонов на 23 ноември. Колонтай изразила голяма загриженост от германската акция за принуждаване на малките държави от Средна и Източна Европа да се присъединят към Тристранния пакт. Тя добре разбирала, че тази акция е насочена против Съветския съюз и изказала особено опасение от мълчанието на Москва след завръщането на Молотов от Берлин, което според нея можело да дезориентира тези държави относно действителното становище на СССР." (ЦДИА, ф. 176. оп. 8, а. е. 17; Шифрована телеграма на Антонов от Стокхолм, 24 ноември 1940 г., л. 104). На 25 ноември Аркадий Соболев пристига в София с предложение за сключване на договор за взаимопомощ при пълно зачитане суверенитета и вътрешната политика на страната, подчертавайки, че само при това условие Съветския съюз няма да възрази срещу евентуално присъединяване на страната към Оста. На 26 ноември Молотов разговаря с посланиците на Германия и България в Москва фон Шуленбург и Стаменов относно Соболевата акция и възможността за присъединяване на СССР към Оста, което може да стане само, ако се гарантират интересите на Съветския съюз във Финландия и България. Виждаме, че противно на твърденията на Горчева и Кралевска, съветското ръководство никак не е въодушевено от идеята за присъединяване на България към Оста и поставя редица условия при които това може да стане. Тоест думите на Горчева, че "СССР уверява България не само, че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини." просто не отговарят на истината и са в сферата на историческата фантастика.
Към същия жанр се отнася и друго твърдение на фамозната дама: "през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт са… българските комунисти." И в този случай тя се опира на спомените на Върбан Ангелов: "В края на 1940 и началото на 1941 г. По нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт – да влезе в антикомунистическата ос, като се добавяше, че и СССР ще влезне в него." Тези "хвърчащи листове" са разпространявани във връзка със Соболевата акция и агитират за приемане на неговите предложения, а не за присъединяване към Тристранния пакт. Вече видяхме, че отношението на СССР по този въпрос коренно се различава от това в което се отитват да ни убедят антикомунистическите фантасти, но какво е отношението на БРП? По този въпрос Горчева се опитва да ни убеди, че БРП действа в разрез с указанията на Сталин, уж агитирайки за присъединяване към Оста. Увлечена в антикомунистическия си плам, тя забравя собствените си твърдения, че СССР натиска България да се присъедини към Тройния съюз, или в нейните изкривени представи Сталин не изразява интересите на СССР? Въобще цялата концепция е пълна каша от нелепи твърдения, които не само противоречат на действителността, но и често, като в този случай, и сами на себе си. В действителност недоволството на Сталин е породено от мащабната агитационна кампания на БРП, която разкрива в детайли предложението на Соболев и позволява действията на партията да се свържат пряко със СССР. На 28 ноември Сталин заявява на Димитров: "Распространение листовок по поводу советского предложения - это большая ошибка. Немедленно прекратите это. Предложение нужно предавать гласности устно, через депутатов и других подходящих лиц, а не через печатные документы и ни в коем случае не от имени наших органов" (РГАСПИ. Ф. 495. Оп. 184. Исх. 1940. Д. 11. Л. 128).
По своята същност антикомунистическите лъжи повтарят фашистката пропаганда от онова време. На 14 януари 1941 г. ТАСС излиза с опровержение на слуховете, че по отношение на България и преминаването през нея на немски войски Райхът действа в съгласие със Съветския съюз (В. Правда, 14.1.1941 г.). На 17 същия месец в Берлин Деканозов връчва на германското външно министерство нота в която се заявява, че СССР ще счита настаняването на чужди войски на територията на България за посегателство срещу интересите му (Joachim von Ribbentrop, о. с., р. 190; също Andre Fontaine, о. с., р. 170). По повод присъединяването на България към Оста Горчева отново се позовава на Върбан Ангелов: "Когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски." Ще оставим настрана въпроса има ли въобще такова нареждане, защото, дори да е имало, фактите говорят за обратното. Още на 2 март във връзка с ратификацията от Народното събрание на договора подписан предния ден група депутати от опозицията, сред които и комунисти, отправят редица неудобни въпроси към правителството. С процесуални хватки мнозинството отлага разглеждането им. По-късно (18 март) те са разпространени във Варна като листовки (ЦДИА, ф. 173, оп. 6, д. 1650, л. 23; ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 780, л. 124). По повод твърденията за радушния прием на немските войски съществуват редица свидетелства, че то не е точно такова каквото го представя профашистката пропаганда, макар и да не се стига до открити сблъсъци и мащабно противодействие. В донесение на полицейското управление на Плевенска област от 18 март се съобщава за униние сред населението пред перспективата за поредна война и безпокойството с което са посрещнати немските войски, както и мерките взети във връзка с проявеното недоволство, изразяващи се основно в административни мерки като преселване на най-изявените му изразители (В. Мавриков. Из моя живот. Спомени. София, 1955, стр. 66). Мерки са взети и на държавно ниво. На 14 март правителството забранява всякакви събрания с изключение на акционерните дружества. Редица опозоционни активисти са арестувани и затворени в лагера Гонда вода. Само за няколко дни през март задържаните в него достигат 250 души, а към края на май вече са 600 (М. Позолотин. Борьба болгарского народа за свободу и независимость в период второй мировой войны. М., 1954, стр. 24). В редица полицейски донесения се говори за умишлени повреди на телефонни кабели, обслужващи немските части (Окръжен държавен архив — Стара Загора, ф. 82 к, д. 210; Окръжен държавен архив — Ямбол, ф. 42 к, оп. 1, д. 115, л. 181 и др.); унищожаване на пътните указатели на немски език и пукане на гумите на машините им (ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 780, л. 124; Окръжен държавен архив — Плевен, ф. 62, оп. 1, д. 11, лл. 2, 3; д. 29, л. 19); във Варна на една от стените на училището, където са разквартирувани немски войски, се появява надпис "Hinaus, deutsche Schweine!" («Ние бяхме партизани». Сборник от материали и спомени от съпротивата. София, 1949, стр. 135; ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 860, л. 13). Това, обаче, не пречи на профашистките среди да афишират симпатиите си към немците (ЦДИА, ф. 370, оп. 1, д. 857, л. 47 и 48).
В заключение на цялото това антикомунистическо безумие ще отбележим, че многократно цитираните спомени на Върбан Ангелов са издадени през 1993 г. В ЦДА действително се намират документи от него с автобиографичен характер (Ф. 1113К, 1 опис, 10 а.е., 1944–1968 г.) и би било интересно да се направи сравнение между тях и изданието от 1993 г.

Използвана литература:
Втората световна война - 70 години по късно; съставител Искра Баева; Университетско издателство "Св. Климент Охридски"; София; 2018 г.

Интернет ресурси:

https://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/sobolev.htm
http://alexsimov.blogspot.com/2013/03/blog-post_10.html
https://nova.bg/news/view/2013/03/08/45896/%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D0%B2-%D0%BE%D1%82-1941-%D0%B3-%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D1%83-%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81
http://burgas-podlupa.com/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D1%81%D0%BA%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D1%8F
https://duma.bg/evropa-obnaglya-n200557
https://debati.bg/komunisti/
https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/balgariya-pod-komunizam-ili-kak-nashite-antifashisti-byaha-verni-drugari-s-natsistite
http://www.archives.government.bg/guides/12_P_L_1.pdf
http://jews.archives.bg/68-%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%B8_%D0%B8_%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8
http://macedonia.kroraina.com/bugarash/ng/index.html
http://macedonia.kroraina.com/lv/index.htm
http://macedonia.kroraina.com/b20v/b20v_7.htm

неделя, 21 февруари 2021 г.

В България никога не е имало фашизъм?!

"Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична."
Н. Й. Вапцаров

Поради твърденията, че в България фашизъм и фашистко управление никога не е имало, ще припомня, че както ЗЗН, така и КЕВ са одобрени и създадени от българското правителство и парламента. Като резултат 11 343 евреи от "новоприсъединените земи" са депортирани в Аушвиц и Треблинка. Юридически фашистите в правителството се водят безпартийни, тъй като след 1934 г. политическите партии са забранени със закон, но общественият живот гъмжи от профашистки организации. Много от тях са създадени от "видни управленци" като Габровски и Цанков. Без претенции за изчерпателност ще споменем само: НСД, открито профашистка (начело с кръволока Цанков), СБНЛ, открито антисемитска и пронацистка (начело с героя на десетки далавери и неистово желание да изпрати българи на Източния фронт, докато върти гешефти от топлата си соба в столицата - Хр. Луков), СРНБ (организацията на човеколюбците Габровски и Белев), СРБЗ, открито се определят като фашисти.
"Още през 1940 г. министъра на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски, подава към Народното събрание за преглед и дебат „Законопроект за защита на нацията“ изготвен лично от него и заимстващ положенията на нацисткото антиеврейско законодателство. Министър Габровски е известен в политическите среди на България, като убеден националист, един от създателите и водачи на „Ратници за напредъка на българщината“ (РНБ), като човек подкрепящ политиката на националсоциалистите и антисемитското законодателство...
На 20 декември в 25 ОНС минава на Второ четене законопроекта, а на 24 декември 1940 г. на 32-то заседание на НС се гласува и приема ЗЗН. На следващия ден Логофетов, тогавашен председател на Народното събрание, изпраща готовият и приет Закон на Габровски за разпореждане. След тези бурни събития, на 15 януари 1941 г. цар Борис III издава Указа номер 3 и утвърждава Законът за защита на нацията...
На 23 януари 1941 г. ЗЗН е публикуван в Държавен Вестник, а на 22 февруари с постановление номер 22, протокол 31, Министерския съвет одобрява сроковете и правилата по прилагането на отделните членове...
Министерският съвет се разпорежда да се изземат радиоапаратите и телефоните на гражданите от еврейски произход; започват масови уволнявания и отстранявания от длъжности на евреи във всички сфери на държавата. Правителството иззема имотите на евреите, като облага с еднократен данък имуществото им.
На 12 август 1941 г. органите на властта одобряват създадената и влязла в сила, Трудова повинност за лицата от еврейски произход, като започва масова мобилизация в трудови бригади и лагери. С оглед на започналите мероприятия, Габровски все повече започва да се убеждава, че за да се реши еврейският въпрос в България е нужна организация, която да се занимава изключително само с това. Така на 26 август 1942 г. с постановление номер 70, протокол 111, Министерският съвет одобрява наредба, издадена въз основа на Закона за възлагане Министерския съвет да взема всички мерки за уреждането на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси. Създадено е учреждението, което ще се занимава само с евреите – Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ).
КЕВ ще започне не само расова политика на изчистване на евреите, но и ще оказва силен икономически натиск върху тях, като събере почти всичкото им имущество в т.нар. „Фонд еврейски общини“.
На 29 август новоучреденото Комисарство по еврейските въпроси започва с първите мерки, които прилага, като например тази, в която „всичкото имущество на евреите влиза в специалният за това фонд, а еврейското население подлежи на изселване в провинцията в специални лагери, като стъпка към изгонването им извън пределите на Царството.“
Наред с изземанията и изселванията, КЕВ се занимава стриктно и с организиран терор и арест на еврейското население в страната, както и депортацията му в трудови групи и специални еврейски лагери.
На 31 декември 1942 г. от София са изселени в провинцията общо 574 души в т.нар. етапни лагери из страната. Документите сочат изселванията по месеци; за септември изведените от София са 40 семейства; за октомври са 226; за ноември са 175 и т.н. Всички са настанени в лагери, като едновременно с това са включени в трудови групи, които се занимават със строежи на мостове, пътища, сгради, прокопаване на канали и др.
В началото на февруари 1943 г. КЕВ започва да среща пречка при изпълнението на задачите, както и затруднения. По този повод Белев се обръща за помощ директно към Берлин. В България пристига СС хауптщурмбанфюрер Теодор Данекер, като съветник по еврейските въпроси. Той не е случаен човек. Лично подчинен на Адолф Айхман, Данекер през 1940 г. организира депортацията на евреите от Албания и Франция. С личния си опит идва, за да помогне на КЕВ и Белев... На 22 февруари 1943 г. Данекер и Белев подписват споразумение, за изселването на евреите от България в Полша.
На 31 август 1944 г. с постановление номер 4, Протокол 167, Министерския съвет одобрява наредбата за частично изменение на някои членове на ЗЗН, като това включва прекратяване дейността на КЕВ и неговото закриване. Комисарството престава да съществува девет дни преди комунистическият преврат в България. Някои членове успяват да се укрият, други да избягат извън граница.
С дейността на КЕВ се занимава VІІ състав на Народния съд. Пред съда изключително интересни са показанията на секретарката на Комисаря – Лиляна Паница. Тя разкрива изключително много за дейността и структурата на КЕВ. Друг източник остава и личната стенографка на Белев – Стефана Стефанова Георгиева. Тя е назначена за машинописка в КЕВ на 22 септември 1942 г."