NANDOR: Границите на кубратовата държава - проблеми на интерпретацията

В историографията няма единство по въпроса за териториалния обхват на държавата на Кубрат. Едни автори (Бурмов, Д. Ангелов, Артамонов) се придържат към мнението за сравнително широки граници - от Кубан и Северен Кавказ до Днепър. Други (Маркварт, Моравчик, Патканов, Чичуров) се съмняват, че властта на Кубрат се е простирала западно от Дон и Азовско море, като всеки според собствената си представа за това къде са обитавали българите поставя държавата било по Кубан, било между Кубан и Азовско море, или в Северен Кавказ и Покубанието. Тези разноречиви интерпретации за географското положение на Кубратовата държава се дължат не на личните качества и способности на споменатите историци, а на състоянието на изворовата база, оставяща значителна свобода за различни интерпретации. В подкрепа на интерпретацията за по-широки географски граници обикновено се привеждат и археологически доказателства, което накланя везните в полза на тази трактовка.

Основните извори за Кубрат и държавата му са ромейските историографи от края на VІІІ и началото на ІХ в. патриарх Никифор и Теофан Изповедник. И двамата по отношение на сведенията им за Кубратовата държава имат недостатъци. Патриархът описва местоположението й твърде общо ("Около Меотидското езеро, по реката Куфис"), а Теофан Изповедник се впуска в подробно географско описание, което показва, че знанията му за описвания район са меко казано съмнителни. Така, според него, река Ател (Волга) се влива в Меотидското езеро (Азовско море), Танаис (Дон) извира от Кавказ и тече на север, вливайки се в Ател, а от това сливане, което по описанието е някъде северно от Азовско море, води началото си реката Куфис (според общоприетата представа Кубан), която се влива в Евксинския Понт (Черно море), тоест според Теофан Куфис тече от север на юг, докато в действителност Кубан тече на северозапад. Разбира се, изопачената представа на автора за географията на описвания район, не е резултат на въображението му, а изцяло на книжните му знания за него. Например представата, че Дон извира от Кавказ се споделя от Теофан Митиленски и Павел Орозий.

Разглеждайки географското описание на Теофан Изповедник, Чичуров допуска, че Куфис от описанието е различен от Куфис в историографския екскурс, разказващ собствено за българското минало. Според изследователят в първият случай става дума за Буг или Днепър, или друга река от този район, а във вторият - собствено за Кубан, аргументирайки се, че в изворът ползван от Теофан за географското описание е пишело Хипанис. Тъй като античните географи наричат Хипанис както Кубан, така и Буг, Чичуров, твърдейки че Буг никога не е наричан Куфис, допуска, че Теофан, знаейки за Хипанис (Куфис, Кубан) е допуснал, че става дума за същата река и в използваното от него географско описание, замествайки оригиналното Хипанис (Буг) с Куфис. Разсъжденията на изследователя, обаче, са изцяло умозрителни. Те тръгват от допускането, че ядрото на кубратовата държава трябва да се търси край Кубан, а след това, че в общия извор ползван от Теофан и Никифор, географското описание приведено от Теофан е липсвало и за него авторът ползва друг извор. От тук следва и цяла поредица бездоказателствени твърдения - че в този друг извор е пишело за Хипанис (Буг), а авторът, знаейки (от къде?), че Куфис (Кубан) е наричан и Хипанис е допуснал, че става дума именно за него и е заменил оригиналното Хипанис с Куфис.

Хипотезата на Чичуров изглежда наред, докато не видим, че едно от твърденията му не отговаря на истината, а именно, че Хипанис (Буг) никога не е наричан Куфис. От тук вече следва, че отпада и всякакво основание да се твърди, че Куфис от географското описание и Куфис от историографския екскурс на Теофан са различни реки. Интересното е, че Чичуров знае, че това му конкретно твърдение намира опровержение в изворите, но деликатно подминава този въпрос с мълчание. Така например в "За управлението на империята" в глава 38, описвайки земите обитавани от маджарите, а след това и печенегите, Константин Багренородни изброява реките им - Варух, Куву, Трул, Брут и Серет, следвайки последователността им от изток на запад. Според коментатора, отговарят на Днепър, Буг, Днестър, Прут и Серет. В глава 42 на същото произведение авторът описва района между дунавската делта и хазарската крепост Саркел на Танаис (Дон), сред изброените реки е и Куфис. Би могло да се спори дали Куфис от този пасаж е точно Буг, тъй като е спомената и Богу, тоест според коментаторите, собствено Буг, но доколкото двете имена Куфис и Богу са едно до друго, би могло да се мисли в насока, че става дума за две имена на една и съща река.

Допускането, че географското описание на Теофан е заимствано от друг извор, а не от общия, ползван и от Никифор, Чичуров обосновава с довода, че то липсва у Никифор. Но и този довод не е съвсем състоятелен, защото и на други места патриархът е по-лаконичен, докато Теофан е по-обстоятелствен. Тоест възниква въпросът, дали Теофан дописва, заимствайки и от други извори, или Никифор съкращава? Във всеки случай мнението на Чичуров не ни дава отговор, колкото и категорично да е то.

От казаното до тук можем да направим извод, че за правилното локализиране на Кубратовата държава е необходимо да се открие коя точно река се крие под името Куфис, а, според описанието на Теофан, тя категорично не е Кубан и трябва да се търси някъде на запад от Азовско море.

Разказвайки за суровата зима на 762 срещу 763 г. Теофан споменава Куфис редом с Днестър и Днепър. Някои изследователи предполагат, че авторът използва Куфис в опозиция на другите две реки, задавайки географските координати между които морето е замръзнало. В този смисъл Куфис би могла да е и Кубан, но и тук срещаме топоним, който в географското описание е свързан с Куфис - Некропили. Позовавайки се на Моравчик, съставителите на ГИБИ, том 3, го поставят близо до Дунав, което е пълен нонсенс и противоречи, както на текста на Теофан, така и на идентификацията на Куфис с Кубан. В действителност става дума за Каркинтийския залив, което говори в полза на идентификацията на Куфис с Буг. Другият топоним, който Теофан поставя в близост с Куфис, Криупропосон, същите съставители съвсем безоснователно, може би подведени от идентификацията на Куфис с Кубан, отъждествяват с Таманския полуостров. Вероятно в случая става дума за античния Криуметопон - нос в южния край на Кримския полуостров, тоест район който е доста по близо до Некропилите и Куфис.

Разказът за разселването на Кубратовите синове също навежда на мисълта, че държавата трябва да се търси в северните причерноморски степи, а не по Кубан и Кавказ. В този случай повествованието на Теофан и Никифор е толкова сходно, че е, едва ли не, дословно. И така, двамата твърдят, че Котраг преминал Танаис и се заселил срещу брат си Баян, а Аспарух пресякъл Днепър и Днестър и стигнал до Дунав. Още на ранните изследователи, които изхождат от предпоставката, че Куфис е Кубан, е направило впечатление, че някак странно на Аспарух не се е наложило да пресича Танаис. Бурмов обяснява това с предположението, че Аспарух е станувал западно от Дон, което съответства и на концепцията му за относително широките граници на Кубратовата държава. Но всякаква нужда от допълнителни обяснения отпада ако се приеме очевидното, а именното, че държавата на Кубрат се е намирала между Дон и Днепър, за което говори и географското описание на Теофан, и се отхвърли априорното отъждествяване на Куфис с Кубан. Тоест Котраг е преминал Дон от запад на изток, а не обратно. Това означава, че и Никифор, макар и косвено, подкрепя географското описание на Теофан и локализацията на Кубратовата държава западно от Дон и Азовско море. Йордан също е категоричен по въпроса: "над Понтийско море, се простират местата, обитавани от българите". Съвременникът му Прокопий никъде не споменава за българи, но на същото място поставя родствените им котраги.

В подкрепа на тази локализация може да се приведат и други косвени аргументи. Теофан разказва за реката Куфис в която се ловяла българската риба ксистон, а Помпоний Мела и Йордан пишат, че в Днепър се ловяла риба с несравним вкус. Съставителите на ГИБИ, том ІІІ, отъждествяват рибата ксистон с рибата берзитикон за която Константин Багренородни пише, че се ловяла в една от реките, вливащи се в Азовско море, наречена Харакул и неподдаваща се на убедителна идентификация, но категорично не е Кубан, тъй като Багренородния в същата глава на "За управлението на империята" използва за тази река името Укрух. В "Повесть временных лет" и в "За управлението на империята" се споменават "черни българи" и, макар локализацията им да е спорна (Моравчик ги отъждествява с волжките българи, а Ласкин и Златарски ги поставят по Кубан), сведенията на Константин Багренородни почти не оставят съмнение, че трябва да се поставят между Днепър и Дон (към тази интерпретация се придържат Вестберг и Маркварт). Известието от "Повесть временных лет" също предполага обитанията на черните българи да се търсят в северното причерноморие. Според него, византийско-руският договор от 944 г. е сключен за защита на Херсон от нападенията им. Тази локализация дава отговор и на въпроса от кого се е освободил Кубрат, пресичайки спекулациите, че бил подвластен на тюрките, противоречащи на ромейските автори, според които е въстанал срещу аварското господство. Районът между Днепър и Дон съдържащ топонимни препратки към легендата за Ахил, може би, обяснява и защо някои средновековни автори като Йоан Малала и Йоан Цецес отъждествяват българи и мирмидони. Например остров Тендровска коса срещу устието на Днепър и Буг в древността е наричан Ахилов бяг или Ахилов остров у Йордан и Помпоний Мела, а на Кримския полуостров недалеч от Боспор се е намирал град Мирмекий, който в средата на четвърти век запустява, но споменавания за него се срещат и у по-късни географи.

С археологическите доказателства, къде точно се е намирала държавата на Кубрат, също са възможни различни интерпретации и понякога откровени спекулации. Ще отбележим два важни принципа, които трябва да се имат предвид при интерпретацията на археологическите данни, когато ги използваме за доказателство по въпроса с политическите граници. На първо място не бива да се бъркат границите на разпространение на културата с границите на политическата власт и второ - възможността към един и същ културен кръг да принадлежат различни етноси, тоест проблема за етническата атрибуция на археологическите находки, който категорично не може да бъде решен без използване на писмени извори.

В началото на 80-те години на ХХ век Амброз за пръв път обособява археологическите паметници в степната зона между Южен Буг и Волга, датиращи от VІ - нач. на VІІІ в., като отделна група (ІV по неговата класификация) със специфични особености, определяйки ги като "номадски" или "хунски", но подчертава етническата неопределеност на тези понятия, позовавайки се на смесения характер на населението. Придържайки се към тезата на Артамонов, той не изключва богатите погребения от поднепровието със следи от трупоизгаряне да са дело на тюрки, оглавяващи хазарски отряди по време на експанзията в този район след рухването на кубратовата държава. Малко по-късно през същото десетилетие се появяват и двете основни тези за етническата атрибуция на тази археологическа група. Орлов я разглежда като хомогенна култура и предлага да се нарича тип или култура Сивашовка, свързвайки я с кутигури и българи, а отделни паметници с ярко изразена тюркска обредност го карат да предполага и присъствие на угри и авари. От своя страна Айбабин изразява другата гледна точка за тази археологическа група, свързвайки я с ранната хазарска експанзия, позовавайки се на вече споменатата теза на Артамонов и на мнението на Чичуров, че за българи на запад от Дон и Азовско море не може да става дума (в чиято спорност вече се убедихме). Явния стремеж на Айбабин да обвърже тази група с хазарите проличава и от абсолютното значение което се отдава на датировката на отделни находки, което също е доста спорно, не само от археологическа гледна точка, но и от историографска, тъй като няма никакви преки изворови данни за хазарско присъствие в северното причерноморие. Поради това, че хазарите се възприемат като наследници на тюрките, Айбабин опитва да свърже гробовете от групата Сивашовка с тюрките, но то едва ли е реално възможно, тъй като са налице съществени отличия, а и погребенията от групата Сивашовка показват ясна приемственост с погребенията от предходните периоди в същия район, достигайки до късносарматската култура (ІІ-ІV в.). Характерния за тюрките погребален обряд включва първично погребване в ниски могили, издигани най-често от натрупани дребни камъни. В обща яма с покойника, или отделна яма до него, се поставя цял кон, чиято ориентация на главата е противоположна на ориентацията на човека. За сравнение в групата Сивашовка погребенията са вторични, тоест използват по-ранни могилни насипи, конете (конските кожи и конски чучела, които са непознати за тюркския обичай) са с еднаква ориентация с покойника и обикновено са над него (днепърска подгрупа) или на стъпало отстрани (волжка подгрупа), в случаите когато се използва обща яма (кубанската подгрупа) конят никога не е цял. При последния случай най-близките паралели са с погребалния обряд на фино-угорските племена от приуралието, а не с тюрките. В по-късни свои работи Айбабин, очевидно преодолял постулатите на предпоставената и безоснователна теза, че българи по северното причерноморие няма, опитва да раздели гробовете от групата на "български" (по-ранните) и "хазарски" (по-късните), отново, допускайки наличие на хазари, там където никой извор не ги поставя, и придавайки абсолютно значение на, като цяло, относителни датировки, които съвсем не са безспорни. В края на все същото десетилетие на ХХ век Семьонов категорично атрибутира находките от групата като "български", посочвайки, че след средата на VІІ век паричния поток се пренасочва от поднепровието (Малая Перешчепина, Келегей, Новие Сенжари) към подонието, където монети са откривани в първични могилни гробове "с ровики", датиращи от втората половина на VІІ до средата на VІІІ век, които свързва с хазарите. Спорът за етническата атрибуция на групата Сивашовка продължава и до днес, с различни вариации, в рамките зададени от Орлов и Айбабин.

Сред привържениците на хазарската теза изпъква Комар, чието изследване граничи с псевдонауката. Той не само оспорва българската принадлежност на гроба от Малая Перешчепина и доводите на Вернер, но и изворовите известия за държавата на Кубрат, наричайки ги "историографски мит", а мнението му е изцяло политически мотивирано и няма нищо общо с науката. Според него, приписването на тези паметници на българите е "явен българоцентризъм на съветската, а и въобще на европейската литература" и "официално-негласна забрана на изследването на хазарския проблем в СССР, довел до невероятно раздуване на количеството и ролята на българите в Хазарския каганат".

Рашев отбелязва, че най-много паметници от групата Сивашовка са открити в поднепровието и на Крим, което би могло да се дължи на състоянието на археологическите проучвания, но би могло да е и резултат на факта, че именно в северното причерноморие, а не по Кубан, се е намирал консолидиращия център на племената, които ще останат в историята като българи. Тук няма как отново да не подчертаем приемствеността с предходните култури, достигаща до късносарматския период, което означава, че в етногенезиса на българите вероятно сарматите имат значителен дял, но участието им не бива и да се абсолютизира, поне на този етап. Предположението, че именно в поднепровието е бил консолидиращия център на племената от българската група се потвърждава от редица богати гробни и поменални съоръжения синхронни на групата Сивашовка - Малая Перешчепина, Вознесенка, Глодоси, Келегей, Ясиново, Новие Сенжари и още няколко. Рашев ги определя като "перешчепински тип". Съдейки по богатия инвентар от златни и сребърни предмети, те най-вероятно са издигани в чест на степната върхушка. Погребалния обряд намира паралели в паметници от средноаварския период (най-общо втората половина на VІІ в.) и показва определено тюркско влияние. По съдържанието и техниката на изработка, предметите и монетите издават връзки със Средна и Централна Азия, Северен Кавказ и Византия. Част от тези съоръжения (Малая Перешчепина, Келегей, Новие Сенжари) се датират относително спрямо намерените в тях византийски монети с най-късна емисия 641-646 г., тоест именно в периода на кубратовата държава, като находката от Малая Перешчепина директно е свързана с Кубрат.

Единственият извор, даващ някакви основания за локализацията на българите в района на Кубан е арменската география "Ашхарацуйц". В нея се казва, че северно от Кавказ и реките Валданис (Кубан) и Псевхрос (вероятно Псоу по която днес минава границата между Руската федерация и Грузия, според друга интерпретация левия приток на Кубан Псекупс) живеят народите турки и българи. Аспарух синът на Кубрат избягал от Конските планини (Хипийски, Дзиакан, вероятно днешното бърдо Ергени, съдейки по описанието в Ашхарацуйц) гонен от хазарите. В случая, обаче, не можем да сме сигурни дали това е територия в границите на кубратовата държава, или просто става дума за български набег, или опит за разширяване на властта им източно от Дон, който е успешно пресечен от хазарите, тъй като известието на Ашхарацуйц, че българите обитават само Азиатска Сарматия (пространството между Волга, Дон и Кавказ) преди преселението към Балканите не намира потвърждение в другите извори, някои от които вече посочихме. Но Ашхарацуйц противоречи не само на изворите, отнасящи се към VІ-VІІ в., поставящи българите по северното причерноморие, но и на изворите, които въобще ги споменават в района на Кавказ, чиито известия се отнасят предимно към ІV-V в. В същото време не е много ясно дали под тюрки се разбират собствено тюрките, които господстват в Азиатска Сарматия до 30-те години на VІІ век или въобще сродни на тях племена. Ако допуснем първия случай, то е налице явен анахронизъм, както спрямо времето на написването на Ашхарацуйц, така и спрямо известието за Аспарух.

Най-ранният извор в който се говори за българите в района на Северен Кавказ е арменската история на Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски; ок. 410 - ок. 490 г.). Съвременните изследователи са отбелязали редица недостатъци на извора, което предполага внимателна работа с него. Въз основа на изобилието от анахронизми, несъотносими към пети век, някои западни изследователи (Робърт Томсън), дори предполагат, че историята е написана не по-рано от седми век. Източните историографи (предимно арменци и руснаци; Мушегян, Тер-Мкртичян, Новосельцев) настояват, че анахронизмите са резултат на по-късни интерполации и все пак трудът в основата си е създаден през пети век. Към това трябва да добавим и факта, че авторът проявява тенденция към удревняване на историята, отнасяйки късни събития към по-ранни периоди. Тези съображения трябва да се имат предвид при интерпретацията на сведенията, които той ни дава за българите. Първото е поместено сред повествованието за царуването на Вахаршак (153 – 131 пр. Хр.): "След това, като изпратил и западните жители, самият той слязъл в зелените ливади близо до границата на Шарай, която древните нарекли Безлесен или Горен Басеан, и [който] по-късно вследствие на преселението на Влъндур на булкара Вунд, който се установил по тези места, бил наречен по неговото име Вананд." От така приведения цитат не може категорично да се твърди, че това преселение е станало именно по времето на Вахаршак. По-скоро става дума за отстъпление указващо на съвременниците на автора къде е била областта Басеан (античната Фасиан) чрез отъждествяването й с актуалната географска номенклатура и промените довели до нея. Областта Вананд днес е в североизточна Турция около град Карс. Тоест промяната в названието на областта би трябвало да се търси в периода между царуването на Вахаршак и времето по което авторът пише историята (481-482 г.). Доколкото родът Ванандаци в средата на пети век е на седемнадесето място в списъка на нахарарските родове, то някои автори (Петър Голийски, Петър Добрев) предполагат, че преселението на Вунд трябва да се датира през втори или трети век, което дава достатъчно време на Ванандаци да се издигнат в йерархията. Косвен довод за това е и предположението, че известието се е съдържало и в източника на Хоренаци Мар Абас Катина. Въпреки, че авторът отнася живота му към времето на Вахаршак, редица съображения показват, че Мар Абас Катина е живял не по-рано от началото на втори век и не по-късно от средата на четвърти век, когато родното му място е сринато от земетресение. Второто сведение Мовсес Хоренаци отнася към времето на Аршак І (35 - 41 г.): "В неговите [на Аршак] дни имало голямо безредие във веригата на великата Кавказка планина, в страната на булгхарите и много от тях, като се отделили, дошли в страната наша и заживели за дълги времена под Кол, на плодородно и изобилно на хляб място."

Районът в който са се преселили българите, според това известие, е северно от днешния Карс, което ни навежда на мисълта, че вероятно и двете сведения на автора се отнасят към едно и също събитие. Мнозина съвременни автори се съмняват във възможността за толкова ранна датировка и предполагат, че събитието трябва да се отнесе към втората половина на четвърти век, свързвайки го, или с хунската експанзия около 375 г., или с хунския поход в Предна Азия от 395 г. Тъй като областта Вананд се споменава във връзка със събития от средата на четвърти век, би могло да се предположи, че преселението е станало по-рано, но, според Петър Голийски, името не може етимологически да се изведе от името на българския предводител, както твърди авторът, а най-вероятно има връзка с иранските представи за деленето на света и се отнася за посоката Запад. В този случай остава подвъпросно дали името на областта е свързано с преселилите се в нея българи, или няма отношение към тях и е възникнало независимо от появата им. В същия район - мястото, където се срещат границите на съвременните Турция, Грузия и Армения - южно от езерото Паравани в южна Грузия е селището Пока. То е известно още на Птолемей и фигурира в Табула певтингериана и Равенския космограф под формите Пога и Пагас. Намирало се е на пътя от Артаксата за Кутаиси и източното черноморие. В случая, то ни интересува, не само защото попада в района в който са се посели българи, но и заради известието на Теофилакт Симоката, че оногурският град Бакат бил сринат от земетресение. Съвременните изследователи, като Петър Добрев, са склонни да търсят Бакат в Средна Азия, отъждествявайки го с днешния Байканд. Но дали етимологически Бакат не е по-близо до Пагас? По този въпрос би трябвало да се произнесат езиковедите. Във всеки случай, все за този район между горните течения на реките Кура и Аракс, съществуват и други известия, които твърдят, че българите имат градове. Едното е на Михаил Сирийски, който завършва хрониката си през 1195 г., и се отнася, според автора, за преселение станало по времето на император Маврикий (582 - 602 г.): "Другите двама братя дойдоха в страната аланска, която се нарича Барзалия, чиито градове бяха построени от римляните, които са Каспия, наричана Порти Торайски. Българите и Пугурите, техните жители, бяха някога си християни; а когато един чужд народ достигна господство над оная страна, те бяха наречени хазари..." Другото известие е на Псевдозахарий и е писано в средата на шести век: "Базгун е земя със [свой език], която се допира и простира до Каспийските врати и до морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите [живеят] бургарите със [свой] език, народ езически и варварски; те имат градове; и аланите – те имат пет града." Градът Каспия най-вероятно е съвременният Каспи в Грузия и се намира на все същия античен път от Артаксата за Кутаиси, среща се в Табула Певтингериана и у Равенския космограф. Тези сведения пряко кореспондират и с известието на арменската география "Ашхарацуйц" в която се казва, че: "Между българите и Понтийското море живеят народите гарши, кути и свани..." Кути и свани вероятно са предците на съвременните грузинци, а "гарши" Еремян чете като "гашк" и предполага, че това са по-сетнешните "касоги" (кашоги, касаки, кашаги) - предци на съвременните адиги и кабардинци. Живко Войников, подведен от предходното съобщение, поставя българите на североизток от тези народи, но най-вероятно това конкретно сведение се отнася именно за района на югоизток от тях, тоест района между горните течения на Кура и Аракс. Тъй като Хипийските планини от които избягал синът на Кубрат, най-вероятно са съвременното бърдо Ергени, то тогава между тях и Понта нямаше да са само тези три народа, но също и абхази и апшеги.

От кой по-точно район на Кавказ българите се преселват към Армения и северното причерноморие, научаваме от Приск Панийски, който под 463 г. отбелязва, че оногури, сарагури и уроги прогонени от савирите вече са се преселили към земите на акацирите, обитаващи именно северното причерноморие (виж Джафаров, Ю. Р., "Оногуры византийских писателей и Хайландуры Елишэ" във Византийский временник, том 41 (66), изд. "Наука", Москва, 1980 г.). От началото на шести век савирите се споменават в североизточен Кавказ по поречията на Кума и Терек, което предполага, че това е изходната територия от където българите се преселват към северното причерноморие и Армения. Едно от имената на българските племена споменати в Ашхарацуйц също, може би, съдържа указание, насочващо към този район на Кавказ. "Олхонтор" би могло да е производно от името на река Алонта. Името на друго племе "Дучи", което обикновено се поправя на "Кучи", е съзвучно с едно от племената, населяващи кавказка Албания, но тук трябва да имаме предвид и възможността за чисто случайно съзвучие. Може би и в този случай в текста на Ашхарацуйц срещаме анахронизъм спрямо края на седми век, който отразява реалии относими най-късно към 60-те години на пети век. В съвременните карти съшествува тенденденция тези племена да се поставят безразборно в цялата степна зона от Днепър до Волга в условните широки граници на кубратовата държава, като единствено "купи" категорично се привързва към Кубан, а "дучи" поправено на "кучи" към Днепър, понякога с референция на "кучи" към кутигурите. Останалите две племена се поставят произволно, било по Северски Донец и Крим, било в източен Кавказ и приазовието (без значение на изток или север от него). Поне що се отнася до източен Кавказ и българската власт там, уверено можем да кажем, че отнесено към седми век, или дори в частност към властването на Кубрат, това твърдение е чиста проба ненаучна фантастика.