Йоан Александър и гражданската война в Ромейската империя II (1352-1357 г.)

"Варварите изпратили цялата тая плячка в Азия, но сами не желаели да отпътуват преди да наложат данъци на градовете на Херсон"
"Той (Кантакузин - б. м.) ги заселил в някои от градовете в Херсон и им позволил да използват тамошните нещастни ромеи като постоянни роби... От тия градове, като от безопасни укрепени места, щели да излизат винаги в бъдеще, за да опустошават и да си подчиняват Тракия."
"Ромейска история" Никифор Григора
"А от войниците някои загинаха и малцина бяха пленени, а повечето се спасиха в Димотика. Така бе унищожена съюзническата войска на младия император. Това го наскърби твърде много и погуби начинанието му. След победата варварите заедно с палатките на неприятелите, с пленниците, с много оръжие и коне пристигнаха в Адрианопол при императора. Те прекараха там няколко дни, а после нахлуха в Мизия по свой почин и опустошиха много нещо, след което с плячката се върнаха в родината си."
"А Сюлейман, синът на Орхан, пребивавайки в града на изворите на отсрещния бряг на Хелеспонта, когато научи за положението в Тракия, пренебрегна договора, който бе сключил с императора за предаването на Цимпе, премина с голяма бързина в Тракия и прехвърли мнозина от сънародниците си заедно с жените и децата им и засели градовете, като въстанови разрушеното. Особена грижа положи за Калиупол. Защото въстанови стените отново и ги направи по-добре, отколкото бяха по-рано, и накара мнозина от подчинените си знатни да се преселят в него, като остави голяма войска. Той се гневеше на Мизия, нападаше я с голяма войска, завладяваше градове и опустошаваше цялата страна..."
“История” на Йоан Кантакузин

През май 1352 г. Кантакузин е принуден да сключи мир с Генуа. Душан заформя интрига за детронирането му. Според замисъла Йоан V трябва да се разведе с кантакузиновата дъщеря като я изпрати за заложница на сръбския цар и да се ожени за сестрата на българския цар и сръбската царица. Когато научава, Кантакузин спешно изпраща Ана Савойска в Солун, където пребивава синът й още от 1350 г. Императрицата майка успява да го отклони от тези планове, като в замяна той получава владението на кантакузиновия син Матей в Беломорска Тракия и Родопите между Христопол и Димотика. На Матей пък е поверена областта около Адрианопол. Скоро след това Йоан V напада владението на Матей. При вестта за приближаването му жителите на Адрианопол въстават, а Матей е принуден да се затвори в акропола и да чака помощ от баща си. Кантакузин както обикновено си послужва с османлиите. Йоан V е принуден да се оттегли в Димотика откъдето търси помощта на сърби, българи и венецианци.
През 1352 г. патриарх Калист отлъчва Душан и налага схизма на Ипекската патриария. По стара и изпитана схема това води до активизиране на сръбските контакти с Папството. С това се цели да се смекчат, както позициите на Константинопол, така и аспирациите на Унгария. Същевременно Душан подкрепя претендента за властта в Константинопол като му изпраща военна помощ от 7 000 сърби според Кантакузин, или 4 000 според Григора, в замяна на брат му Михаил, който отива заложник в Сърбия. От своя страна България, за да защити новопридобитите си владения по Южното Черноморие също изпраща военен отряд в помощ на Йоан V (Кантакузин пише, че Александър подкрепил опонента му, "защото винаги подозираше император Кантакузин, че не пречи на персите да опустошават земята му", явно и този път покрай помощтта за Матей османлиите са се самовъзнаградили с грабежи на българска територия, или е имало опит от страна на Кантакузин да си върне градовете предадени от Генуа на България). Венецианците, които са недоволни от сключения мир между Кантакузин и Генуа, също подкрепят коалицията срещу него като предоставят на Палеолога заем от 20 000 дуката срещу обещание да им предаде Тенедос. Островът е със стратегическо положение, позволяващо контрол над Дарданелите, а спора за владеенето му по-късно ще доведе до войната Киоджа между морските суперсили.
Опитcj на патриарх Калист да постигне споразумение между императорите се проваля, тъй като когато той пристига в Димотика през октомври Йоан V в Енос води преговори с Венеция, а междувременно съюзническата войска на младия император трябва да опита да превземе крепостта Питион на около 15 км. източно от Димотика, когато изненадващо 10 000 (12 000 според Григора) турци водени от Сюлейман ги атакуват. Българите, които са по-близо до града, заедно с част от ромейските войници успяват да се изтеглят в него, но сърбите, които поемат основния удар на числено превъзхождащия ги противник, са разбити и малцина успяват да се спасят. След този успех Сюлейман се явява при Кантакузин в Адрианопол. От там нахлува в България и награбил богата плячка се връща в земите си.
След поражението Йоан V решил да приеме предложението за мир, но Кантакузин от позицията на силата поискал предаването на поверената му област. Поставеното неприемливо условие принудило младият император да се оттегли на Тенедос, откъдето през пролетта на 1353 г. се явил пред стените на Константинопол. По това време Кантакузин е в Адрианопол, но съпругата му Ирина успява да запази контрола над града, парирайки опитите на поддръжниците на Палеолога да го овладеят отвътре. Поредния неуспех кара Йоан V да търси убежище в Галата. Там успява да спечели генуезците за каузата си и в частност Франческо Гатилузи, собственик на две галери, комуто обещал ръката на сестра си и остров Лесбос. Кантакузин до този момент винаги е подчертавал лоялността си към Палеолозите, но решава, че е дошло времето да промени политиката си, като обявява за свой съимператор и наследник сина си Матей. Патриарх Калист обаче, отказва да го короняса. В края на 1353 г. Калист е заточен на Атон и в началото на следващата година новият патриарх Филотей извършва обреда по коронацията. През юли 1354 г. Кантакузин неуспешно опитва да предземе Тенедос, чиито жители заедно с други егейски острови, като Лесбос, Лимнос, Тасос, Самотраки, признават властта на Йоан V.
Към 1353 г. турските съюзници са повече пречка за Кантакузин, отколкото помощници, тъй като при всеки удобен случай компрометират опитите му за нормализиране отношенията със съседите и сериозно подкопават авторитета му, както във вътрешен, така и във външнополитически план. Затова с цел да ги отстрани от Тракия той започва преговори с Орхан за предаването на Цимпе. Турският владетел отвръща, че не той, а сина му е завладял Цимпе. В крайна сметка е постигната договореност малката крепост на два часа (около десетина км.) път от Галиполи да бъде предадена на ромеите срещу 10 000 перпери, но на 2 март 1354 г., малко преди споразумението да влезе в сила, земетресение разтърсва Тракия. Жертвите на труса, проливния дъжд, снега и студа са големи според Кантакузин. Някои от оцелелите успяват да избягат, а други са пленени от турците, които се настаняват в изоставения Галиполи и възстановяват фортификационните му съоръжения. Така на Кантакузин, който се надява да ограничи османското влияние като фактор в европейската му политика, се налага да влезе в нови преговори с тях. Според Матео Вилани веднага след това те извършват набег в околностите на Константинопол, а Кантакузин разказва, че нападат Мизия, т. е. България, като вероятно при това нападение в началото на 1355 г. загива Михаил най-големият син на Йоан Александър. По думите на Никифор Григора положението е такова, че никой не смее дори да се скара на децата си, за да не помисли някой, че турците нападат и да се предизвика паника. Стига се до там, според писмо на венецианския баил в Константинопол от 6 август 1354 г., че жителите на столицата наплашени от турци и генуезци са готови да се поставят под коя да е чужда власт - на Венеция, Сърбия, или Унгария. През пролетта на следващата година венецианския сенат съвсем сериозно обсъжда идеята за окупация на града, но предложението не е прието, тъй като подобно действие би въвлякло морската република в нежелани конфликти и разходи, поддържането на Ромейската империя на изкуствено дишане е счетено за по-изгодно.
Когато Кантакузин иска Галиполи да му бъде върнат, отговора на Сюлейман е, че той не го е превзел със сила. Градът и околностите му били изоставени, а той просто се настанил там. Все пак по думите на Кантакузин е постигнато споразумение за предаването му срещу 40 000 перпери, но когато се явява в Измит (бивша Никомедия) за среща с Орхан и окончателно сключване на споразумението, се оказва, че турският владетел е болен. Така договорът не влиза в сила, а Кантакузин скоро е свален от власт.
На 22 ноември 1354 г. Йоан V с помощта на Франческо Гатилузи превзема една от константинополските кули. Кантакузин вика на помощ сина си Матей и други военачалници, но и турците, като същевременно преговаря с Палеолога за подялба на империята. В хода на преговорите на Матей са гарантирани правата в Тракия и Родопите, а баща му на 10 декември абдикира. Засегнат е и проблема с турците. Докато някои "млади архонти" предлагат да се действа незабавно, позовавайки се на все още относителната малобройност на османлиите, то Кантакузин заявява, че за да са успешни действията им, на първо място са нужни пари, после силен съюзник и накрая флот, който да пречи на турците да получат подкрепления от Азия, доколкото не разполагат с нито едно от тези неща, следва да разчитат на дипломацията, разбира се, той е обвинен, че говори така заради роднинството си с Орхан, но изглежда доводите му не са счетени за съвсем неоснователни. Същевременно вестта за пристигането на Йоан V в града води до бунт на гражданите срещу властта на Кантакузин. Те разграбват морския арсенал и обсаждат Влахернския дворец, който устоява на пристъпите им само благодарение на каталанската гвардия на Кантакузин. Привържениците му са принудени да бягат от гнева на тълпата, а имотите им са разграбени.
През юни 1354 г. Душан издава хрисовул в който признава върховенството на папата и изявява желание да бъде назначен начело на кръстоносен поход срещу турците. Този ход не е продиктуван от християнска ревност, а е стъпка към неутрализиране на Унгария, чийто войски по същото време нахлуват във владенията на сръбския цар, но поради избухнала в редиците им епидемия са принудени да отстъпят. След това похода би го отвел директно пред стените на Константинопол и само на крачка от осъществяване на старата му мечта. От друга страна преговорите с папството по стара изпитана още от княз Борис I рецепта вероятно целят и смекчаване позициите на патриаршията в Константинопол. В началото на 1355 г. за преговори в Сърбия пристигат големия привърженик на кръстоносната идея кармелита родом от Гаскония Пиер Тома и епископа на Трогир Бартоломей, но до споразумение не се стига. От една страна задълбочаването на унията би вкарало Душан в конфликт със сръбския клир сред който и без това има силно лоби за връщане на положението отпреди 1346 г., а от друга допълнително би влошило отношенията му с православната общност и по-специално с България и Ромейската империя между които след абдикацията на Йоан Кантакузин се забелязва сближаване, което е отбелязано в синодален акт от 17 август 1355 г., разрешаващ брака на най-големия син на Йоан V малолетния Андроник и връстничката му Мария, първо дете от втория брак на българския цар, вероятно именно като отговор на тежненията на сръбския цар да застане начело на кръстоносен поход. В акта е записано, че съюза е във "вреда на безбожниците" под които обикновено се разбират турците. На 20 декември 1355 г. Стефан Душан умира, а огромната му държава се оказва колос на глинени крака. Разпада започва с вражда между новия цар Урош и полубрата на починалия владетел. Различни феодали се възползват от междуособицата като се присъединяват към едната или другата страна с цел да увеличат властта и самостоятелността си. Още на следващата 1356 г. папата призовава Унгария на поход срещу сръбските схизматици, а ромеите осъществяват настъпление с ограничен успех между Места и Струма и в Епир.
На 15 декември 1355 г. Йоан V предлага на папата уния с обширен хрисовул. С този ход вероятно Йоан V цели да парира евентуална подкрепа на католическите страни за Матей Кантакузин. По времето на "авиньонския плен" папството не само е със силно уронен престиж, но и след разточителното управление на Климент VI е с празна хазна. Неговият приемник Инокентий VI се нуждае от голям дипломатически успех за повдигане авторитета на представляваната от него институция, а какво по-успешно от това Ромейската империя, опората на православието, да признае върховенството му. През юли 1356 г. с писма до Генуа, Венеция, Кипър и ордена на хоспиталиерите Инокентий VI с "благородната лъжа", че ромеите са приели унията, настоява съответните страни да им окажат помощ. Проблематичността на проектираната коалиция е видна от имената на участниците в нея. Още в самото начало Генуа отказва да участва, заради добрите й отношения с османлиите, а и с други турски владения. Макар останалите участници да се съгласяват да предоставят по два кораба, противоречията в интересите им правят проектирания съюз практически неефективен още на този етап. Венеция и Унгария са вплетени в противоборство за Далмация, като морската република едва ли би рискувала изостряне на отношенията с Генуа след наскоро приключилата кръвопролитна война, засягайки интересите й в Леванта, освен ако няма възможност да обърне съюза срещу нея, което е малко вероятно с оглед унгарско-генуезкото партньорство. Основния враг на Кипър пък е мамелюшки Египет, където Венеция е установила добри търговски отношения. Хоспиталиерите също нямат интерес от изостряне на обстановката, тъй като са постигнали относително мирно съществуване с малоазийските си съседи, но точно това обръща общественото мнение срещу тях с обвинения, че не желаят да изпълняват задълженията си на воини на Христа, затова и приемат участие в проекта. В Константинопол никога не са забравяли Четвъртия кръстоносен поход, затова вероятно стреснат от отзивчивостта на латините през същата 1356 г. Йоан V пише на папата, че ромеите са много привързани към православието и няма лесно да приемат унията. Въпреки това през пролетта на 1357 г. в лагера на Йоан V, който се готви за поход срещу Матей Кантакузин, пристигат Пиер Тома и доминиканеца Вилхелм Конти. Двамата са посрещнати радушно от василевса с увещания във верността му към папата и обещание за смяна на противника на унията патриарх Калист. В края на годината Матей Кантакузин след неудачен поход срещу Сярското владение е пленен и предаден на Йоан V. Принуден да се откаже от претенциите си, той се оттегля в Морея при брат си Мануил.

Библиография:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Острогорски, Георгий; История на Византийската държава; изд. "Прозорец"; София; 1998 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/459-%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-1300-1481.html?start=2