"Написа тази книжка многогрешния и несмислен по ум Драган, заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време".
Приписка към Апостол от 1365-1369 г.
През 1362-1364 г. кипърския крал Пиер Лузинян обикаля Европа активно подкрепян от Филип де Мезиер и Пиер Тома, агитирайки за кръстоносен поход в Светите земи. За негово нещастие през април 1364 г. почива най-големият му поддръжник френския крал Жан Добрия. В опит да обърнат кръстоносната идея в своя полза, а турците са само удобен претекст за това, и използвайки подходящия момент, ромеите активизират контактите си с папството. През лятото на същата година Йоан V Палеолог пише до Урбан V, обещавайки подкрепа за начинанието, и през октомври получава отговор, че трябва да побърза с унията, ако иска да се надява на помощ. Димитър Кидон пък пише на католическия епископ от гръцко-турски произход Симон Атуман, че е по-добре похода да се насочи срещу турците, защото падне ли Градът (Константинопол) латините "ще се сражават с варварите в Италия и на Рейн". В края на същата 1364 г. в Авиньон е изпратен Йоан Ласкарис Калоферос под чието влияние през пролетта на следващата година Урбан V обявява антиосмански поход с участници Генуа, Кипър и маркиза на Монферат. Начинанието пропада заради конфликти и неуредици между участниците.
Окрилен от кръстоносния подем унгарски крал Лайош се възползва от идеята, за да наложи властта си по долния Дунав. Когато през ноември 1364 г. влашкият воевода Николае Александру умира, Лайош иска васална клетва от наследника му Владислав Влайку, аналогично искане вероятно е отправено и към Йоан Срацимир. Отказът на двамата владетели става формалния повод кралят да започне война срещу схизматиците. Освен това Влайку поддържа бунтовници срещу унгарската власт в Трансилвания, вероятно местни православни христиани, които с влашка подкрепа се възпротивяват на насилствената политика за налагане на католицизма, като православните съставляват повече от половината жители на областта. Атаката на унгарския крал срещу владението на Срацимир е съкрушителна. На 1 май 1365 г. войската му потегля, а на 2 юни влиза във Видин. Край града кратък отпор на нашествениците оказват "яси измаелити", вероятно алани, изповядващи исляма, остава неясно откъде точно са дошли тези алани. Възможно е да са част от разбитите през 1362 г. на река Синюха (приток на Южен Буг) войски на татарските вождове Кутлу Буга, Хаджи бей и Димитрий, които се оттеглят в района между делтата на Дунав и устието на Днестър. Георги Атанасов предполага с основания, че владението на Димитрий е край Днестър. Съдейки по името му можем да предполагаме, че е прохристиански настроен, затова изглежда малко вероятно "измаелитите" да са негови поданици, а и през 1368 г. крал Лайош издава грамота за свободна търговия на брашовци в земите на Димитрий, което говори за вероятно добри отношения между двамата. Основна фигура в дунавската делта е Кутлу Буга, който въпреки молдовското разширение на юг в посока към Черно море, дори и през 80-те години е фактор в региона. Затова изглежда възможно ясите да са осигурени от него с посредничеството на влашкия воевода. Царят и семейството му са пленени и заточени в замъка Хумник (Босилево в Хърватия). Овладяването на областта изисква малко повече време, но протича без сериозна съпротива. Паралелно с това започва установяването на унгарска администрация в завладените земи и процеса на покръстване в католицизма на схизматиците, т. е. православните. За да запазят позициите и властта си някои от местните велможи приемат католицизма. Такъв е примикюр Георги, комуто са потвърдени владетелските права, а впоследствие е издигнат за "воевода на България" и надарен с още земи. Горчивата чаша не отминава и обикновеното население. Във Видин е установена францисканска мисия за разпространяване на вярата. Приписката на братята Драган и Райко към един Апостол отразява атмосферата на епохата: "Написа тази книжка многогрешния и несмислен по ум Драган, заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време".
Впечатлен от демонстрираната от унгарците мощ и готовността им да воюват с враговете на вярата Йоан V Палеолог в края на 1365 г. заминава с кораб по Дунав за Буда придружен от двамата си по-малки синове Мануил и Михаил и от Георги Маникаит, който продължава към Авиньон. Това е първият засвидетелстван случай в който ромейски василевс напуска пределите на империята не като завоевател, а като просител. Остава неясно какво е отношението на българския цар към тази дипломатическа инициатива, но факта, че е имал възможност да блокира движението на имератора, навежда на мисълта за възможна договореност за посредничеството му за дипломатическо разрешаване на спора за Видин, а и начело на империята в Константинопол остава Андроник, зетя на Йоан Александър, което може би има за цел да притъпи опасенията на българската страна относно начинанието. Вероятно чрез тази акция василевса се стреми да заобиколи настояването на папството за уния, а и получава възможност за оказване на натиск върху православните съседи. Папата от своя страна също не се свени да използва турската карта за користни цели. На 25 януари 1366 г. той пише на Йоан V, че Лайош, Пиер Лузинян и Амедей Савойски са готови да му помогнат срещу турците, но трябва да приеме унията. Никой от тези владетели обаче няма планове да воюва срещу османлиите. В началото преговорите между василевса и унгарския крал вървят изненадващо добре. Лайош уведомява папството и Венеция, че е готов да воюва с турците, ако венецианците му предоставят два до пет кораба за шест месеца. Републиката на Сан Марко отвръща, че е съгласна, но с условие корабите да оперират само по малоазийското крайбрежие, т. е. в зоната на интересите на Генуа, която е в добри отношения с Унгария, и далече от православните съюзници на Венеция. Естествено това условие не отговаря на интересите на унгарската страна. През юли Урбан V поставя преговорите под свой контрол като забранява на Лайош да предприема каквито и да е действия в угода на Йоан V преди сключване на уния. След намесата на папата преговорите приключват със съглашение според което Унгария обещава на ромеите военна помощ срещу турците след сключването на уния. През август василевса потегля обратно, но е принуден да спре във Видин поради отказа на българския цар да го пропусне по Дунав. Липсата на резултати за българската страна от визитата на василевса и явно зложелателното отношение на православните духовници подчинени на Константинопол, които подстрекават католическите мисионери срещу българите и техните духовници са ясен знак за Йоан Александър, че не го очакват добри новини. Възпрепятствайки Йоан V той вероятно се надява, че все още може да го използва като посредник с оглед настъплението, което развива в посока Белоградчик, което изглежда е относително успешно, тъй като Петер Химфи на 20 октомври пише до брат си Бенедикт "капитан на Видин и България" за нуждата от подкрепления срещу "княза на Търново". Вероятно паралелно са вървели и преговори с Йоан V, комуто са обещани българските южночерноморски крепости плюс Варна, ако убеди влашкия воевода да отвоюва Видин за българския цар и 180 000 флорина, както научаваме от писмо на Петер Химфи до кралица Елизабет от май 1367 г. (по това време ситуацията е коренно различна, но пък такъв план се вписва в контекста на събитията от октомври на предходната година). Вероятно това са същите интриги заради които през октомври 1366 г. унгарския крал заявява на Венеция, че има намерение да воюва срещу България, Сърбия и Ромейската империя. Морската република отказва сътрудничество, позовавайки се на добрите си връзки с тези държави. Липсата на Влашко сред изброените от Лайош противници показва, че по това време той вече се е помирил с Владислав Влайку. Йоан V, чиято цел на посещението в Унгария също не е постигната, тъй като преговорите зациклят на познатото ниво "първо уния, после помощ" от страна на папството и "първо помощ, после уния" като отговор от ромеите, може би сам е по-склонен на споразумение с българите.
През юни 1366 г. савойският граф най-накрая потегля на поход. Целта му е Египет (противно на историографския мит, че тръгнал срещу турците), където се надява да помогне на кипърския крал Пиер Лузинян. Венецианците, които нямат интерес от разгаряне на конфликта с Египет, в Корон успяват да го излъжат, че Пиер Лузинян е сключил примирие с мамелюшкия султан. Няколко дена по-късно на Негропонт рицарите решават да ударят по Галиполи. На 26 август превземат крепостта и се насочват към Константинопол. Андроник IV подкрепян от патриаршията отказва да пусне рицарите в града, но превес вземат латинофилите начело с Ана Савойска, леля на графа, и Димитър Кидон, който произнася прословутата си реч "За необходимостта от латинска помощ". Приблизително по това време пристига вестта за възпрепятстването на Йоан V, което накланя везните в полза на графа и използването му за осигуряване на безопасен път за императора. Най-добрия начин това да стане е чрез контрол на крайбрежните крепости, или да се принуди Йоан Александър на отстъпки. Като в случая чисто военните цели могат да се използват за решаване на политическата задача. Преди да потегли срещу българите графът опитва да изпрати една генуезка галера в помощ на василевса, но буря в Босфора възпрепятства движението й и това начинание е изоставено. В началото на октомври флота на Амедей отплава, а на 25 същия месец е пред Варна. Към тази дата всички български градове по черноморското крайбрежие южно от нос Емине са превзети като единствено Месемврия оказва по-сериозен отпор. Случайно или не, това са същите градове, които ромеите опитват да превземат през 1364 г. и пак те плюс Варна са споменати като част от споразумението между Йоан V и българския цар. Варна, обаче, се съпротивлява добре и като резултат савойският граф е принуден да започне преговори. Според постигнатото споразумение жителите на града трябва да изпратят 12 души, които да измолят от Йоан Александър да влезе в преговори с графа за мир. От своя страна Амедей обещава през това време да не напада Варна, като града поема продоволственото снабдяване на кръстоносците. Докато получи отговор той успява да превземе Емона и Козяк. В същото време, макар и да изглеждат бързи и лесни, победите му си имат цена. Покрай дадените жертви в български плен попадат четирима знатни рицари, но най-големия проблем за Амедей изглежда е продоволствието, по точно оскъдицата. Вероятно това е причината при първия по-сереиозен неуспех да се реши на преговори, а сред засегнатите въпроси е и този за снабдяването. Можем да предполагаме, че българският цар е наясно с трудностите от подобно естество, съпътстващи едно такова начинание, и затова не е тръгнал панически да прехвърля войски от запад на изток. Едва ли е пренебрегнал и политическите измерения на похода. На пръв поглед изглежда, че действията на савойския граф са в интерес и на Унгария, но атакувайки българските земи той косвено оспорва претенциите на Лайош към тях. Неслучайно българският цар в унгарските документи от периода фигурира не с обичайната за латиноезичните извори титла "император на Загора", а като "князът на Търново" или просто "Александър от Търново". Освен това графът е в близки отношения с австрийските херцози и с императора на Свещената римска империя с които унгарският крал се конкурира за доминация в Централна Европа, а от 1367 г. е в открит конфликт с тях. След като получава принципното съгласие на Йоан Александър за преговори, Амедей на 29 октомври изпраща официални представители начело с папския легат Павел.
През ноември 1366 г. в конфликта се намесва една личност позната ни от събитията през 1346 и 1347 г. Става дума за брата на Балик и Теодор Добротица. Той вече е владетел наследил братята си и носи високата титла "деспот". Не е ясно кой точно дарява Добротица с деспотско достойнство, а това поражда взаимноизключващи се хипотези. Сигурно е, че през ноември 1366 г. той вече носи титлата. Първото му споменаване след 1347 г. датира от 1360 г. и е във връзка с фиктивна продажба на кораб в Килия. Според Г. Атанасов Добротица преследва нерегламентираната търговия и това е причина за сделката. Във въпросния документ Добротица е наречен "господин", обръщение, което се използва за знатни особи. То не доказва категорично, че тогава той още не е деспот, но позволява едно такова допускане. Според доминиращата в историографията хипотеза получава титлата през 1347 г. след предаването на Мидия, когато Кантакузин отбелязва, че е причислен към по-знатните ромеи (без да споменава нищо за титлата). Възможно е обаче, причините за деспотската инвеститура на Добротица да са пряко свързани със събитията от 1365-1366 г. Най-вероятно изглежда да я е получил от Йоан V във връзка с пътуването му към Унгария. Видяхме, че още в началото на десетилетието Добротица се отнася твърде ревниво към нарушителите на суверенните му права, затова е малко вероятно василевса да е преминал край контролираното от него крайбрежие без да се съобрази с властта му и това е на фона на липсата на данни за титлата на добруджанския владетел преди 1366 г. Божилов без сериозни аргументи приема, че българският цар удостоява владетеля на Калиакра с деспотско достойнство, но за това е необходимо той да е в близки роднински връзки с царското семейство, а за такива няма данни. Наистина в някои венециански документи Добротица е наречен "деспот български", което би могло да се тълкува по-скоро като израз за етническа идентификация, и "владетел на част от земята на Загора", което пък отразява реалното положение и може би намеква за противопоставяне, а не за подчиненост на Йоан Александър, както ще видим по-нататък. Според Г. Атанасов установяването на деспотската резиденция в Калиакра, а не в Карвуна, където резидира Балик, говори в подкрепа на предположението, че Добротица се е завърнал във владението приживе на брат си.
Инициативата за започване на преговори с владетеля на Калиакра идва от страна на Амедей, но какво точно ги провокира и от какво естество са разговорите не е ясно. Възможни са няколко обяснения, които не са непременно взаимноизключващи се. Като знаем какво е отношението на Добротица към контрабандистите с основание можем да предположим, че е не по-малко разтревожен от една чужда армия на границата на владенията си. В тази връзка не може да не отчетем отново въпроса за снабдяването в армията на графа и вероятно желанието му да го привлече на своя страна, за да направи Йоан Александър по-отстъпчив. На 29 ноември е постигното съгласие за свободно преминаване на василевса. При получаването на вестта Амедей изпраща към Видин един рицар с преводач и двама балистарии. По неясни причини те са задържани в Калиакра. Може би целта е да се попречи на двамата братовчеди да влязат в пряк контакт преди окончателното приключване на преговорите. Обикновено този случай се сочи като доказателство за подчинение на Добротица спрямо Йоан Александър, но това е пресилено при липсата на други данни за такава субординация и множество факти говорещи за независимост от българския цар. Дали Добротица не се е опасявал, че с приключването на българо-ромейския конфликт рицарите ще се насочат към земите му?
Макар българите да се съгласяват да пропуснат ромейския василевс, преговорите с кръстоносците стигат до задънена улица по други два ключови въпроса - връщането на пленените рицари и на завзетите градове. Йоан Александър вероятно се надява на размяна, но другата страна не е съгласна. Така се стига до посредничеството на Йоан V. Василевса естествено няма интерес да върне градовете, които българите вече са му обещали и в резултат убеждава графа да му ги предаде срещу съответстваща парична компенсация. Преговорите между двамата продължават от края на януари до края на март 1367 г. Едва след това българският цар се съгласява да освободи пленниците срещу откуп. Междувременно жителите на Емона и Козяк въстават и се връщат под властта на Търново. От новопридобитите земи Йоан V формира императорското владение "Загора" и го предава на сина си Михаил.
Преговорите на българския цар с ромейския василевс вероятно имат и друг важен аспект - признаване върховенството в духовно отношение на константинополския патриарх. Конкретни данни за това няма, но знаем, че при новия български патриарх Евтимий то е факт, а най-удобния момент за постигане на тази договореност са събитията от 1366-1367 г. Липсата на каквито и да било данни за активни българо-ромейски контакти през следващото десетилетие, респективно липсата на възможност за постигането му, поставя най-вероятното му място точно през 1366-1367 г. и е напълно възможно да е част от интригата в която през ноември 1366 г. Лайош обвинява България, Сърбия и Ромейската империя. Симптоматично е, че приблизително по същото време и с аналогична цел преговори се водят и със Сярското владение, но опитите на патриарх Филотей Кокин да наложи постигнатото през 1368 г. съглашение и над останалите земи подчинени на Ипекската патриаршия се провалят.
През 1368 г., въпреки постигнатия две години по-рано мир, унгарския крал замисля поход срещу Влашко, атакувайки от Видинско и Трансилвания. На 28 октомври с. г. кралят е в Соколец (дн. Соко баня в Сърбия) с намерение вероятно лично да води похода. При река Дъмбовица армията му е победена от власите. Положението става толкова критично, че с грамота от 4 декември той освобождава от отговорност управителите на Видин, Лом и Белоградчик в случай, че защитаваните от тях крепости бъдат превзети. През февруари 1369 г. власите превземат Видин, а на 29 август Лайош пише на Бенедикт Химфи, че чрез поръчителството на Владислав Влайку и Добротица е решил да освободи царя на Видин и да върне земята му при условие, че последният даде дъщерите си за заложнци. През ноември въстановяването на Срацимир вече е факт. Връщането Срацимир на власт обаче е компромисно решение за края на войната. Той се признава за унгарски васал, като така Търново губи основанията си да претендира за земите му. И в този случай посредничеството на Влайку и Добротица за връщането на Срацимир са по-скоро в негова и на посредниците полза, отколкото на баща му. Още преди края на войната с Унгария Добротица успява да наложи властта си във Варна, Емона, Козяк, Овеч (през пролетта на 1369 г.) и малко по-късно в Дръстър, който е поверен на сина му Тертер. Изострянето на отношенията с Търново не продължава дълго, макар да си остават лоши до края на управленето му, тъй като скоро се вплита в конфликт с императорското владение Загора за властта над Емона и Козяк, който впрочем е решен в негова полза, и започва война срещу Генуа. Според Г. Атанасов разширяването на Добруджанско за сметка на търновските владения е станало по дипломатически път като отплата на Йоан Александър за посредничеството на Добротица при връщането на Срацимир във Видин, но видяхме, че то едва ли е в угода на търновския цар, а и наличните извори не потвърждават тази хипотеза. За превземането им от Добротица, поне що се отнася до Емона и Козяк, обаче говори документ на константинополската патриаршия от 1372 г.
Тук следва да обърнем внимание и на прокламирания от някои историографи българо-османски съюз през периода 1364-1368 г. Христо Димитров например го сочи като основна причина за унгарската агресия, но видяхме, че политиката на Лайош в долнодунавския регион е реакция на сближаването между Влашко, Сърбия и Видинско. Макар и насочено срещу Йоан Александър, то представлява сериозна заплаха за унгарските интереси, чиито владетели още от предното столетие се титуловат "крал на България". Също така се стремят да наложат властта си над влашките воеводи и враждуват със Сърбия. Хипотезата се опира на една грамота на Владислав Влайку от 1372 г. с която той награждава Владислав Добка за участието му на страната на Лайош във войната срещу търновския цар и турците и на Мариацелската легенда според която Лайош победил голяма турска армия. От грамотата на Влайку обаче, не може да се направи категоричен извод, че действията на унгарския крал срещу българи и турци са синхронни, или съгласувани. Най-вероятно става въпрос за две отделни събития различни по време и място - войната срещу българите от 1365-1369 г. и някакъв турски набег във Влашко от началото на 70-те години. Мариацелската ленда пък вероятно засяга събития от средата или втората половина на 70-те години. Що се отнася до 1364 г. вече видяхме, че и тогава е пресилено да се говори за българо-османски съюз, защото Кантакузин изрично пише за наемането от Йоан Александър на някои от варварите в Тракия срещу заплащане и то в отговор на ромейската агресия. Същото може да се каже и за генуезкия нотариален акт от 1360 г., споменаващ пиратските действия на Добротица и турците, макар и синхронни нищо не говори, че са съгласувани. Нещо повече, вероятно владението на Добротица страда не по-малко от турските пирати, чиито набези в посока към дунавската делта водят началото си от поне две десетилетия по-рано.
Използвана литература:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Димитров, Христо, Българо-унгарски отношения през Средновековието, Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 1998 г.
Латински извори за българската история, том V, изд. на БАН, София, 2001 г.
Матанов, Христо, Р. Михнева, От Галиполи до Лепанто, изд. "Наука и изкуство", София, 1988 г.
Поп, Иоан-Аурел; Иоан Болован и др.; История Румынии; изд. "Весь мир"; Москва; 2005 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар