За името на бунтовника Пахимер пише: "Там имаше селянин, по име Кордокува, който пасеше свине срещу заплащане. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана." Още през 1857 г. руският учен Измаил Срезневски удобно предполага грешка на Пахимер допускайки, че вместо началното "к" в Кордокува трябва да се чете "б" и оприличава непонятното нему име със славянската дума "бърдоква" със значение "маруля, салата", срещаща се в някои български диалекти и в словенския език. Гръцкото "лахана", според Златарски, означава "градински зеленчук" и "зеле". Общото между допускането на Срезневски и превода, който ни дава Златарски, е, че и в двата случая става дума за храна от растителен произход, но различна по вид, като варианта на Срезневски по-скоро сочи начин на приготвяне (както е в българските диалекти), а не конкретно растение като гръцката дума. Има възможност Пахимер да е съвсем точен за прозвището на бунтовника и превода му на гръцки, което, ако следваме принципа на Окам, е далеч по-просто от допускането на Срезневски за необяснима грешка в предаването на чуждото име. В съвременния казахски език, който е от групата на къпчашките езици, думата "қырыққабат" означава "зеле", както посочва Живко Войников. Пак той сочи името на куманина Кордук споменат в унгарски документ от 1340 г. Което ни насочва към вероятния кумански произход на селянина. За това може би намеква и Пахимер, който многократно нарича Лахана "варварин".
Още под ромейска власт в българските земи и на Балканите изобщо се заселват или са заселвани в качеството им на военизирано население компактни кумански маси. В последствие куманите ще са основния военно-политически съюзник на Асените и като резултат на монголското нашествие нови кумански заселници ще пристигат в България. Дори според най-разпространената хипотеза самите Асени по произход са кумани, макар изворите изрично да ги наричат "власи". За следващите владетелски династии на Тертерите и Шишманите вече има категорични изворови известия, че са с кумански произход. Наистина категорични изворови известия за заселване на кумани в Българското царство няма, но данни от топомимията, антропонимията и изкуството показват тяхното присъствие. Така нареченият "Български апокрифен летопис" говори за "третата част от куманите, наречени българи", които се заселили в земята Карвунска, т. е. североизточна България и по-сетнешна Добруджа. Повечето автори отнасят апокрифа към втората половина на ХІ век, но едва за края на същия век има сигурни данни за кумански набези в Ромейската империя, а първото споменаване на Карвунската хора (земя) е в Дубровнишката грамота издадена след битката при Клокотница през 1230 г., тоест този извор определено се нуждае от предатиране. Едва от средата на ХІІ век има сигурни известия, че куманите обитават Дакия. Съседство, което в последствие ще е ключов фактор за политиката и успехите на Асените. Интерес представлява и названието Карвуна. Бешевлиев го извежда от латинското "carbon" - "въглен", но името не е засвидетелствано никъде преди ХІІІ в., а тогава едноименният град, който е дал названието и на споменатата област, е в границите на България и изглежда малко вероятно името му да е възникнало под гръцко влияние, което привнесло латинската дума. За сметка на това българо-куманските връзки и вероятното куманско присъствие в района, както отбелязва апокрифния летопис, правят куманския произход на думата много по-вероятен. Резиденцията на куманските вождове северно от Дунав се наричала Карабуна. Тази връзка и известието от Дубровнишката грамота позволява да предполагаме куманско присъствие на територията на Българското царство преди разгрома им от монголите. Паметници като "каменните баби" от района на Плиска, които обикновено се приписват на древните българи, са типични за куманската култура. Основният аргумент срещу куманския им произход е, че православната Ромейска империя и Българското царство не биха позволили езичество и езически идоли. Възможността, изваянията да са резултат на синкретизъм и все още неизживяно езичество, не се взема под внимание. Подобни случаи са забелязани в някои украински села, чиито жители христиани отдават почит на "каменните баби" по време летните църковни празници, принасяйки дребни жертви след избелването и украсяването им.
В приписка от Свърлижкото евангелие се казва "...в дните на цар Иваил и при епископа нишавски Никодим в лето 6787 индикт 7 стояха гърците под град Търново". Още от публикуването й тя предизвиква полемика. Името на споменатия в нея цар е в родителен падеж, мъжки род, единствено число. Това означава, че формата Ивайло, под която е добило популярност, не е исторически достоверна и, може би, се дължи на погрешен превод на иречековата "История на българите". Погрешният превод влече след себе си и погрешна етимологизация на името. Проблемът е, че окончанието "-ило" не е засвидетелствано при личните български мъжки имена през средновековието. За сметка на това "-ил" като окончание се среща не само при имената с библейски произход като Даниил, Михаил, но и при типично български като Златил, Страхил, Радил, Момчил и т. н. В този ред на мисли най-приемливо изглежда становището на Йордан Иванов, че името произлиза от Иво и окончанието "-ил", а Иво, може да е както съкратено от Иван, така и да е мъжки вариант на "ива" (вид върба). Днес историците основно приемат отъждествяването на цар Иваил с бунтовника Лахана направено от Иречек, но съществува и мнението изказано от Макушев, че това е синът на Мицо Йоан Асен. Спорът тук е предимно около интерпретацията на израза от приписката "стояха гърците под град Търново". Според Иречек той отразява обсадата преди приемането на мицовия Йоан за цар. Макушев, обаче, смята, че стоенето не означава непременно обсада и приема, че гърците са били там в подкрепа на новият цар. Божилов, който приема идентификацията на цар Иваил с Лахана, по въпроса за стоенето под Търново изглежда е солидарен с мнението на Макушев, твърдейки, че все пак Пахимер никъде не пише за обсада на Търново от ромеите. Това е така, но Мануил Фил в поемата за пълководеца Михаил Глава Тарханиот пише, че Търново, покрай другите превзети от героя крепости, свидетелства за неговите подвизи. От там той се отправя за Дръстър, където три месеца обсажда Лахана, но болестта му (подагра) го принуждава да изостави войските, а събитията, които следват са описани от Пахимер, който съобщава за разгрома на две ромейски армии водени от Мурин и Априн на 17 юли и 15 август от 7 индикт. Тъй като Мануил Фил е категоричен, че героят му се отправя срещу Дръстър непосредствено след пленяването на царицата и сина й, то няма основания да предполагаме, че стоенето му под Търново е продължило, когато на власт вече е Йоан, следователно приписката отразява като цар селянина. Към окончателното решаване на въпроса за идентичността на Иваил решаващо значение може да има Пахимер, който изрично пише, че василевсът нарекъл Йоан "цар на българите" и му дал името на дядо му Асен, като наредил всички да го наричат с това име, тоест липсата на Асен в името на царя от приписката говори в полза на предположението за идентичността на Иваил с Лахана.
Използвана литература:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Павлов, Пламен, "Татарите на Ногай, България и Византия (около 1270 - 1302 г.)" в Българите в северното причерноморие, том 4, УИ "Св. св. Кирил и Методи", Велико Търново, 1995 г.
Павлов, Пламен, Георги Владимиров, Златната орда и българите, Военно издателство, 2009 г.
Павлов, Пламен. Ивайло и Ногай (За българо-татарските отношения през 1277-1280 г.) в България, българите и Европа – мит, история, съвремие. Т. 3. Велико Търново, 2009 г.
Стоянов, Валери, Куманология. Опити за реконструкция, Академично изд. "Проф. Марин Дринов", София, 2006 г.
Стоянов, Валери, Куманология. Опити за реконструкция, Академично изд. "Проф. Марин Дринов", София, 2006 г.
Интернет ресурси:
Няма коментари:
Публикуване на коментар