В две приписки датиращи от 50-те години на XIV в. по унгарски и сръбски образец Йоан Срацимир и Йоан Шишман са отбелязани с титлата "млад цар", означаваща престолонаследника. Тъй като не може и двамата да наследят трона, приписките отразяват настъпилото разцепление в царското семейство. Поради несигурността при датирането им не знаем дали аспирациите на Срацимир към короната са резултат от издигането на брат му за престолонаследник. Съвременната историография се придържа към тази теза, обвинявайки в интриги "еврейката", която искала да види на трона собствения си син. Имайки предвид, че няма никакви сигурни доказателства за това твърдение, с основание можем да предполагаме, че обявяването на Шишман за престолонаследник е в отговор на претенциите на брат му към върховната власт в страната, когато в приписка към Бдинския сборник от 1359/1360 г. за пръв и последен път е наречен "...самодържавен наш цар на българи и гърци", титул който по принцип е запазен за номиналния цар, т. е. баща му. Точно по това време Шишман за пръв път се явява на политическата сцена, участвайки в църковния събор през 1359/1360 г.
Според Божилов, липсата на Йоан Срацимир от миниатюрите, изобразяващи царското семейство в Лондонското четириевангелие, което датира от 1355/6 г., вече говори за нарушен ред в престолонаследието. Същият автор датира приписката от четириевангелието на бдинския митрополит Данаил в която Срацимир е титулован "млад цар" към 1352 г. когато неоспорим наследник все още е най-големият син на Йоан Александър Михаил за когото знаем със сигурност, че е починал преди 1357 г. (Григора съобщава, че годеницата на Андроник IV, който е роден през 1348 г., пристигнала в Константинопол, когато той бил на девет години, а малко след нея и вдовицата на Михаил) и предвид сключения през лятото на 1355 г. българо-ромейски съюз бихме могли да предположим, че Михаил е починал приблизително по това време. Към същия извод ни навежда и надпис от църквата "Св. Георги" в Момина клисура, който е датиран от 1355 г. Дуйчев изказва съмнение относно достоверността му, тъй като е използвана ерата от Рождество Христово, а не обичайната от "сътворението на света". Доколкото обаче метода за датиране от Рождество Христово не е уникално за епохата явление, то няма и основания за сериозни съмнения. Според Тютюнджиев Ямболския надпис от 1356/7 г. също може би има връзка със смъртта на Михаил, отразявайки настъпилите административни промени и новия владетел в района. Датирането на приписката в която Йоан Срацимир е наречен "млад цар" от Божилов се основа две главни съображения: търновски патриарх по времето на Йоан Александър е Теодосий II и в месецослова към евангелието, съдържащо приписката, февруари е с 29 дни, откъдето и извода, че търсим високосна година, която би трябвало да е 1356, а не 1352, както предполага Божилов без да отчете съображенията за вероятната година на смъртта на Михаил (той най-общо я поставя между 1345 и 1355 г.). От друга страна приписката от Бдинския сборник не позволява разглежданата приписка от четириевангелието на митрополит Данаил да бъде отнесена към следващото десетилетие. На тази основа бихме могли да предположим, че липсата на Срацимир от миниатюрите в Лондонското четириевангелие отразява не раздор в царското семейство и нарушен ред на престолонаследието, а отсъствието му от Търново в битността му на "млад цар", комуто вероятно е поверена за управляване част от държавата (в случая Видинско). Самата титла "млад цар" е нововъведение в българската практика и ни насочва към мисълта, че Срацимир вече с порастнали амбиции се е отнасял ревниво към новопридобитата си позиция на престолонаследник, и ни препраща към сръбската връзка и тамошните аналози на титлата, но за това малко по-нататък. Друг довод, който привежда Божилов в защита на тезата за интриги на "еврейката" срещу заварения й син, е епитета "багренороден"отнесен към Йоан Шишман в препис на Германовия сборник от 1359 г., но видяхме, че към тази година брат му има аспирации към царската власт, затова по-вероятно изглежда появата на този епитет да е в отговор на бунта на Срацимир, както въобще промяната в престолонаследието в полза на Шишман. Титулуването на царицата като "самодържица" обикновено също се поставя в светлината на тезата за интригите й. Безспорно титлата е уникална за българска царица, но се среща в съседната Ромейска империя. Причината за въвеждането й може да е реакция на нейния произход, чиито негативи трябва да се парират с подобаващи пропагандни средства.
Един поглед към политическата обстановка в края на разглежданото десетилетие ще хвърли допълнителна светлина върху претенциите на Срацимир към самодържавната власт и дали те имат нещо общо с въображаемите интриги на "еврейката". Развода на Йоан Александър с първата му съпруга, дъщеря на влашкия воевода Иванко Басараб, води до влошаване на отношенията със северния съсед. През май 1359 г. воеводството отхвърля духовната власт на Търново и минава под опеката на Константинополската патриаршия. Вероятно в контекста на това събитие трябва да се поставят сватбите на Йоан Срацимир и сръбския цар с дъщери на влашкия воевода Николае Александру. Чрез този брак Йоан Александър се надява да подобри отношенията си с Влашко, но остава излъган. Сина му, сроден с двама силни съседи, посяга към върховната власт. Бихме могли да предположим, че амбициите му вероятно са подклаждани от роднините в Сърбия и Влашко. В тази връзка ще припомним титлата "млад цар", която е аналог на сръбската "млад крал", означаваща престолонаследника, затова е възможно въвеждането й да е по-сръбско внушение. Можем да направим и още един паралел със Сърбия - там престолонаследниците рядко дочакват спокойно реда си да седнат на трона, по-често бързат преждевременно да го заемат. Освен заразителния сръбски пример видинският владетел има възможността да следва и местните традиции. Сепаратистичните тенденции в този край датират още от времето на Константин Тих, а корените им вероятно се простират още по-назад във времето. Споменът за независимостта от търновската корона и факта, че местен владетел се е окичил с нея, сигурно са били живи.
Използвана литература:
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Бурмов, Александър, "Хронологични бележки за търновските патриарси Теодосий І и Теодосий ІІ" в Избрани произведения в три тома, том първи, изд. на БАН, София, 1968 г.
Тютюнджиев, Иван, Българската анонимна хроника от ХV век, изд. "Елпис", Велико Търново, 1992 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар