В смутния период между битките при Велбъжд и при Русокастро се открояват някои проблемни моменти, които не са намерили задоволителен отговор в историографията и може би ще си останат такива. В резултат на сръбската победа при Велбъжд и последвалите преговори с българските боляри Стефан Дечански успява да наложи на българския трон племенника си Йоан Стефан, който е син на сестра му Ана Неда и починалия вследствие на раните получени в битката български цар Михаил Шишман. Ромейските хронисти, които разказват за събитията, въобще не споменават Йоан Стефан като цар, а отреждат водеща роля на майка му. Кантакузин пише: "... на сестрата на Стефан (става дума за Стефан Дечански - б. м.), която преди това бе съпруга на Михаил, и на децата й предали дворците и властта на българите", а Григора отбелязва: "На следващата година императорът научил, че става спор за царството на българите между първата жена на Михаил и неговите роднини". По-късните автори също не знаят за царуването на Йоан Стефан. Според Григорий Цамблак, Халкокондил, Орбини следващият след смъртта на Михаил Шишман български цар е Йоан Александър. Наред с Даниловият продължител единствените извори споменаващи Йоан Стефан като цар са домашни - Бориловият снодик, Боянският и Погановският поменици. Като знаем как Йоан Александър ревностно преследва потомците на Михаил Шишман възниква въпросът как е допуснал паметта за един от тях да бъде запазена. Отговорът на този въпрос може да не е толкова прост колкото изглежда, но може би Църквата е устояла на натиска името му да не се споменава по простата причина, че все пак той е бил венчан за царството и е получил нейната благословия. По странното е, че никой извор не споменава за някаква политическа активност на Йоан Стефан, напротив, освен в споменатите извори, броящи го за цар, името му винаги остава в сянката на майка му и в мнозинството от случаите само се подразбира като част от "нейната фамилия" (документ от 5 юли 1338 г. с който неаполитанският крал Роберт й изпраща жито), "синовете й" (документ от 1343 г. на наследничката на Роберт Джована), или "децата й" (виж по-горе цитата от Кантакузин). Дори и в периодите на изгнание, както по време на втория брак на баща му, така и след детронирането, името му не е замесено в никакви политически начинания, или ако има такива опити, то надеждите се възлагат основно на майка му. В миналото някои от тези факти са породили съмнение (у Златарски например), че Йоан Стефан е бил малолетен, но наличието на по-малък брат, който според Кантакузин е бил достатъчно възрастен, за да избяга при татарите, когато Александър взема властта, и бракът на родителите му, датиращ още от 90-те години на ХІІІ век, поставя под сериозно съмнение тази хипотеза. По всичко изглежда, че той е бил доста семпла и неугледна личност за разлика от родителите си, а единственото му достойнство е, че по случайно стечение на обстоятелствата се е озовал на българския трон. Дори да приемем, че към датата на сватбата си Ана Неда е била малолетна, то пак най-големият й син към 1330 г. би бил около 20-годишен. Някои автори твърдят, че изобразеният в църквата в Долна Каменица деспот Михаил е неизвестен от другаде син на цар Михаил Шишман и доколкото той е изобразен със съпругата си приемат, че Йоан Стефан който е по-голям от него е роден около 1300 г. Този довод обаче е доста спорен, тъй като надписът към изображението поради неговото състояние позволява разночетене и известна доза хипотетичност на възстановката. Първите му издатели, сърбите Миличевич и Стояноянович, не са разчели предполагаемото "син на Михаил цар" след сигурното "Михаил деспот в Христа Бога верен". От остатъка от надписа двамата сочат отделни букви или срички, които трудно се вписват в предполагаемата въстановка. При това единият е разчел осем букви, а другият четири. С времето едва ли надписът е станал по-четлив. Според Ников деспот Михаил е бъдещия цар Михаил Шишман, което изглежда приемливо. Ферянчич критикува Ников, опирайки се на два много спорни пункта - отбелязаното съмнително допълнение към сигурно разчетената част от надписа и собствената му хипотеза, че Михаил Шишман не е бил деспот.
Още в самото начало на управлението си Йоан Стефан се сблъсква със силна опозиция от страна на роднините на баща си, както отбелязва Григора. Вероятно изправени пред опасността от затягане на войната със Сърбия и неочакваната смърт на Михаил Шишман никой от тях не е бил готов да се бори за короната, така възцаряването на Йоан Стефан се е явило като компромисно решение удовлетворяващо за момента както сръбския крал, така и българската аристокрация. За Стефан Дечански това решение е изгодно поради няколко съображения - наличието на български войски неучаствали в битката, стоящи на пътя му; проблеми с продоволственото снабдяване на вражеска територия; ромейската войска по южната му граница и не на последно място чрез сестра си и сина й налага влиянието си в Търново, което поне на първо време отстранява опасността от българо-ромейски съюз. А болярите отстраняват непосредствената опасност от продължаване на войната и печелят време за реализиране на собствените си амбиции. Съвременната историография, макар и с някои резерви, следвайки повествованието на Кантакузин, представя Йоан Александър като пасивен изпълнител на волята на болярите, които извършват преврата срещу Йоан Стефан, но Григора рисува по-различна картина. Разказвайки за събитията непосредствено след възцаряването на Йоан Стефан, той пише, че между Ана и роднините на мъжа й започнал спор за царството "мнозина се борили и оспорвали властта", тоест срещу царя не е имало обединена опозиция, а поне няколко отделни фракции, всяка с претенции към короната. Изглежда това е една от причините през късната есен на 1330 г. ромеите да не срещнат никакъв отпор при нахлуването им в българските земи, а единствената причина да се оттеглят, пак според Григора, са липсата на продоволствие и съкращаване на доходите. В случая съществена роля за ромейските успехи изиграва, не толкова личната неспособност на царя да даде някакъв отпор, колкото борбата за власт, ангажираща на практика всички способни да се противопоставят на нахлуването. Същият автор разказва, че Александър "завзел върховната власт след много борби". Една приписка от Ловчанския сборник писан през 20-те години на ХІV в. съдържа намек за претенции към върховната власт. Още като деспот Александър не е пропуснал да подчертае родството си с Асеневата династития, тъй като авторът на приписката е добавил фамилията Асен към името на първородния му син. Всичко това говори, че бъдещият цар едва ли е бил пасивен наблюдател на "играта на тронове", а ключовият му опонент вероятно е бил Белаур.
След загубата при Велбъжд, според Даниловия продължител, братът на починалия цар изпъква като авторитетна личност от чието име се водят преговорите със сръбския крал. Към онзи момент изглежда е бил човек със сериозно влияние върху политиката на царството. Съвременната историография го представя като привърженик на Йоан Стефан само защото се е бунтувал срещу Александър. Подобен извод противоречи не само на елементарната логика (бунтът срещу Александър не означава непременно поддръжка за Йоан Стефан), но и на изворите. Григора изрично пише, че "става спор за царството на българите между първата жена на Михаил и неговите роднини", а Белаур е брат на мъжа й, т. е. според Григора влиза в числото на опонентите й, Кантакузин пък казва, че Белаур въстанал срещу Александър и си присвоил част от царството. Няма и намек, че по този начин защитава нечий чужд интерес (в случая на Ана и сина й), а не собствения си. Кантакузин поставя бунта на Белаур през късната пролет и лятото на 1331 г., тъй като по време на битката при Русокастро Александър използвал срещу ромеите татари, които уж бил повикал на помощ срещу Белаур, като ги измамил, че ще воюват срещу него. Авторът разказва, че татарите, ако знаели, нямало да воюват срещу ромеите заради договора сключен неотдавна с тях. Тук ще си позволим да се усъмним в думите му, защото малко преди това, както и Григора, твърди, че още през март Александър използва татари, когато си връща отнетите само няколко месеца по-рано земи. Напълно е възможно Кантакузин да е объркал хронологията, защото намираме не само вътрешни противоречия в повествованието му, но и противоречия с написаното от Григора. Последният изрично пише, че походът на Александър през март започва след като "завзел върховната власт след много борби и щом като утвърдил властта си...", а това поставя борбата между него и Белаур в началото на 1331 г. Надпис от цървата "Св. Никола" в с. Станичане, Пиротско датиран от 1 септември 1331 - 31 август 1332 г. не загатва за никакво напрежение между Александър и Белаур - "в дните на българския цар Йоан Асен и при господин Белаур... в лято 6840". Сянка на съмнение върху трайността на помирението хвърля приписката от Софийския песнивец, където се казва, че след победата при Русокастро Александър превзел Видин с Подунавието чак до Морава. Разбира се, това не е основание да се твърди, че бунтът е продължил чак до 1337 г., но във всеки случай краят на непокорството на Белаур е настъпил някъде между 1332 и 1337 г., когато царят окончателно успява да наложи властта си в контролираните от него земи и вероятно да го отстрани (било чрез убийство, изгнание или замонашаване). Само няколко години по-късно през 1341 г. Кантакузин заплашва да изпрати с кораби по Дунав във Видин по-малкия син на Михаил Шишман. Това известие позволява да предполагаме, че този край е останал размирен и след това, а и по-късно продължава да създава проблеми на царя. Сепаратистичните стремежи в българския северозапад могат да се проследят от управлението на Борил, та чак до обособяването на Видинското царство от Йоан Срацимир, като особено отчетливи са през втората половина на ХІІІ и началото на ХІV в.
Годината на битката при Русокастро и хода й са обект на дискусии (доста по-отчетливи за разлика от някои от споменатите по-горе проблемни моменти), понеже двата основни извора за нея, Кантакузин и Григора, се разминават. Според повествованието на Кантакузин тя се е състояла на 18 юли 1331 г., а Григора я отнася към следващата година. У Кантакузин обаче има редица неточности, които поставят под съмнение изложението му. Вече видяхме, че думите му за нежелаещите да воюват с ромеите татарски наемници с които си служи Александър най-вероятно не съответстват на истината и може би трябва да се отнесат към първия поход на Александър срещу ромеите. Според него те дошли непосредствено в навечерието на битката, докато Григора разказва, че са дошли с останалата войска на царя. В историографията обикновено се отдава предпочитание на повествованието на Кантакузин, който е непосредствен участник в събитията, но не бива да се пропуска и факта, че изложението му на места е объркано и с хронологически неточности. Например за първия ромейски поход в България непосредствено след битката при Велбъжд Кантакузин разказва, че след него, когато Андроник ІІІ се прибрал в Константинопол, трябвало да се погрижи за избора на нов патриарх, понеже Исай починал малко преди това. Патриарх Исай обаче е починал на 13 май 1332 г. За събитията след битката при Русокастро пък пише, че императорът се оттеглил в Димотика и не воювал една година, а следващата война в която участва се отнася към лятото на 1333 г., а от тук следва, че Кантакузин греши или при датировката на битката при Русокастро, която според това би трябвало да е през 1332 г., или императорът не е воювал не една, а две години. Доколкото Григора също отнася битката при Русокастро към 1332 г., то първото допускане изглежда по-вероятно. Друг пример за хронологическа неточност у Кантакузин са действията на сръбския кесар Хрельо, авторът отнася някои от тях към пролетта на 1343 г., докато кесарят е починал още през декември 1342 г.
През март 1331 г. българите успяват да си върнат превзетите от ромеите няколко месеца по-рано градове. Само Месемврия оказва упорита съпротива и отказва да се предаде. Поради проблеми с османлиите в Мала Азия (превземането на Никея и обсадата на Никомидия) Андроник ІІІ не може веднага да отговори на предизвикаталството, а това поражда опасения, че забавянето на помощтта може да доведе до предаването на Месемврия, затова за ръководител на отбраната й е изпратен протостратор Теодор Синадин. Едва през лятото на 1332 г. след раждането на престолонаследника си Йоан V, според Григора, Андроник ІІІ успява да организира поход срещу българите и съвсем неочаквано ги напада. С изключение на Анхиало, градовете се предават с условие за безпрепятствено оттегляне на оставените от Александър гарнизони. Според Кантакузин българският цар успява да изпрати помощ на Анхиало и сам заема височините при Айтоския проход. Вероятно междувременно изчаква да се събере цялата му войска и за да печели време започва преговори, настоявайки всеки да задържи това което има, но Андроник ІІІ иска предаването на Анхиало. Започва спор кой има повече права над градовете. Григора разказва, че като аргумент за мир българите изтъкват, че е по-добре да воюват заедно срещу "безбожниците", врагове и на двете страни, отколкото едни с други, тоест били са наясно с проблемите на ромеите с османлиите. Кантакузин подчертава храбростта на императора, който на няколко пъти предизвиква българите, но Григора не скрива, че василевсът се уплашил от внезапната им поява. Освен това Кантакузин разказва, че сред ромейската войска има остър недостиг на припаси, та за това трябва или да воюват или да отстъпят. Според авторът, надявайки се на скорошен мир василевсът разпуска част от войската, което едва ли отговаря на истината. Вероятно са разпуснати заради настъпилата продоволствена криза още преди появата на българите. Опасността от попадане в обкръжение между стоящите насреща му българи и гарнизона на Анхиало, който би препятствал и оттеглянето в Месемврия принуждават Андроник ІІІ да установи лагера си край Русокастро. Призори на 18 юли българите напускат теснините на Айтоския проход и в боен ред настъпват срещу ромейския стан. Съгледвачите на василевса успяват навреме да го предупредят и той построява армията си, очаквайки нападението. Императорският отряд в който влизат самият Андроник ІІІ и великият доместик Кантакузин заема центъра и е командван от шурея на Кантакузин Мануил Асен, лявото крило - от великия папиаш Алексий Цамблак, а дясното - от простратора Теодор Синадин. Срещу тях в българския център са строени тежковъоръжените войници, а по крилата е леката конница. Заплашени от обкръжение от по-многобройната българска войска ромеите са принудени да отстъпят към Русокастро (според Григора 8 000 българи и 2 000 татари срещу едва 3 000 ромеи). По думите на Григора, когато жителите виждат изхода от битката заключват вратите, но войниците ги разбиват и нахлуват в града. Някои от гражданите са избити, а другите прогонени. Останали без провизии и вода и обградени от врагове ромеите губят надежда за спасение, а вестта за българската победа стига до превзетите градове, които въстават и признават властта на българския цар. Постигнал блестяща победа Александър проявява великодушие, позволявайки на императора да се оттегли при условие, когато достигнат подходяща възраст децата им да се оженят "за по-голямо приятелство и сигурност на договорите" (по думите на Кантакузин). Царят, разбира се, запазва за себе си спорните градове, макар ромейските хронисти да премълчават този факт. Кантакузин въобще пропуска да спомене за безизходното положение на затворените в Русокастро ромеи и настоява, че Андроник ІІІ отказва предложението за сродяване, но приема "в бъдеще да живеят в мир и всеки да владее това, което има", а българите "пуснаха оцелелите ромейски пленници без откуп, защото така бе уговорено в договора".
Използвана литература:
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Бурмов, Александър, "История на България през времето на Шишмановци" в Избрани произведения в три тома, том първи, изд. на БАН, София, 1968 г.
Григора, Никифор, Из "Ромейска история" в Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Кантакузин, Йоан, Из "История" в Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Ников, Петър, "История на Видинското княжество до 1323 г." в Годишник на Софийския университет, том ХVІІІ, София, 1922 г.
Ферјанчић, Божидар, Деспоти у Византији и Jужнословенским земљама, изд. "Научно дело", Београд, 1960 г.
Интернет ресурси:
Няма коментари:
Публикуване на коментар