През средните векове се налага един устойчив стереотип за ромеите като изнежени учени. Гийом от Апулия разказва как норманските рицари крещят преди бой, че ромеите трябва веднага да се откажат от съпротива, тъй като те още от детство са научени да държат в ръцете си не меч, а калем и дъска за писане, учителите им ги бият за немарливостта им и от тогава ужасът от камшика е влязъл в кръвта им (бел. 1). Никита Хониат пък твърди, че западните кръстоносци се подиграват над ромеите заради навика им да носят със себе си тръстикови пера (калам, калем), мастилници и книги (бел. 2), но изглежда ромейската грамотност не е така повсеместна, въпреки наложения стереотип, а по-скоро е близка до типичната за средновековието. И ако в 43-тата си новела Лъв VI постановява в градовете да не се привличат за свидетели неграмотни лица, то тя си остава едно добро пожелание видно от множество актове подписвани с кръст, и дори векове по-късно Теодор Валсамон се жалва, че извън столицата има малко грамотни хора (бел. 3). Както в законодателството, така и в авторски текстове има редица упоменавания за "олигограмати", т. е. малограмотни и "аграмати" - неграмотни (бел. 4), а грамотността се определя основно от умението за четене и писане. На основата на грамотността се гради образоваността, чиито основни белези са правописа, краснописа и атикизиращия стил наследен от античността, но вече доволно далеч от живата разговорна реч.
Според Самодурова, която се позовава на Пол Лемерл, 9/10 от жителите на Империята са неграмотни, или грамотните са 10% (бел.5). Аналогична цифра привежда и Татяна Кущ, позовавайки се на Тинфелд, която за времето на Палеолозите дава 10-15% (бел. 6). В същото време данните за нивото на грамотност на Запад са по-ниски, макар и близки до изводите за ромейската грамотност, но за сметка на това се основават по-често на точни данни отколкото на умозаключения. Така например според Арон Гуревич в Лангедок през 70-90-те години на XVI в. 3% сред мъжете ратаи можели да напишат името си, а сред състоятелните селяни този дял е 10%. Пак според него в Прованс през XVII и XVIII в. грамотността сред мъжете се движи между 4 и 8% (бел. 7). За Англия през XIV в. Мортимър пише, че грамотността сред мъжете е около 5% в селата и около 20% в градовете, или средно около 6% (бел. 8). Ниското ниво на грамотност в провинцията вероятно се дължи както на характера на получените знания, както отбелязва Петрушенко за западна Европа, често абстрактно-схоластически без никакво приложение в реалния живот (бел. 9), така и на нивото на образованост и педогогическите способности на самите преподаватели, които най-често са местните енорийски свещеници или монасите от някой манастир (бел. 10).
Във Византия образованието често се разглежда като възможност за кариерен ръст, или достигане на по-висок социален статус. В житието на патриарх Методий се разказва, че, след като в Сиракуза изучил граматиката, отишъл в Константинопол, за да добие "царска служба", т. е. да стане чиновник (бел. 11); а Самодурова пише, че родителите на бъдещия епископ на Милет Никифор, в желанието си да му осигурят бъдеще, го изпращат в Константинопол, за да получи светско образование (бел. 12). И в същото време не липсват неграмотни и необразовани хора на високи постове, включително и императори, служещи за негативен пример - за Михаил II казват, че друг ще успее да прочете цяла книга преди той да разбере буквите от името си, неграмотен е и Роман Лакапин; логотет Йоан назначен на мястото на Константин Лихуд е необразован човек; такъв е и Подарон - един от флотските командири при Лъв VI (бел. 13). Макар, Михаил Псел и Христофор Митилински да осмиват неграмотните монаси, в повечето случаи агиографите разказват, че героите им се учат с лекота, но в отделни произведения това не им се отдава, докато не получат просветление, което им открива цялата божия премъдрост. Изглежда, че това е най-образованата прослойка в ромейското общество. Анализ на актове на манастира Ивирон от ср. на X до XII в. според Самодурова показва, че от 205 монаси само 8 не са можели да напишат името си и са поставили кръстове, а сред останалите има двама лекари, вероятно един юрист и 13 висококвалифицирани кописти, т. е. поне 16 души са с образование, което не е ограничено само до "свещената грамота" (7,8% при наполовина по-малко неграмотни; от Джовани Вилани знаем, че във Флоренция от 1336-1338 г. средно шест от всеки сто души със започнато начално образование стигат до най-високата образователна степен) (бел. 14).
Срещат се и мнения, че образованието и науките са ненужни за хората на физическия труд като селяни и занаятчии. Такова мнение изказва през XIV в. Йосиф Ракендит, макар и сам да произхожда от бедно семейство от Итака, а Михаил Аплухир твърди, че няма полза от науките, защото учените живеят в нищета, докато занаятчии и търговци не знаят какво е нужда. Макар това да е по-скоро едно от характерните за средновековните интелектуалци оплаквания, подобни мнения, особено що се отнася до “елинската мъдрост”, не са рядкост, както ще видим по-нататък. Михаил Хониат също говори за неминуемата бедност на учените. Никифор Григора осмива онези, които са готови да “изхвърлят през вратата” великия Омир (бел. 15). За нивото на учените и състоянието на образованието можем да съдим и от забележките на някои съвременници: Никифор Григора в писмо до севаст Калоид твърди, че времето бързо отнася хората способни да преподават такава важна част от философията като квадривиума; Георги Куртесис, бъдещият Генадий Схоларий, се изказва крайно критично за съвременната му наука, като думите му намират потвърждение и у Франческо Филелфо, който твърди, че в Константинопол няма човек, разбиращ езика на Омир и Калимах, а Йосиф Вриений съжалява, че не е учил в Италия, Франция, или Англия. Към общия хор можем да присъединим и гласа на Ана Комнина, която пише, че от Василий II до Константин Мономах образованието e пренебрегвано, а и баща й не го заварил в по-добро състояние (бел. 16).
Някои интересни наблюдения върху географията на учеността и социалния произход и положение на учените хора ще ни помогнат да добием по-пълна представа за тях. Анализ на Каждан на авторите от IX-X в. показва, че 36 от тях се трудят в Константинопол, 11 и в столицата и в провинцията и само 9 изцяло в провинцията (бел 17). "Свещената грамота" (“йера грамота”) до голяма степен се възприема като нещо естествено сред върхушката на ромейското общество (неслучайно от тази социална група има най-много представители с по-високо образование), но за голяма част от низините "йера грамота", макар и достъпна, не е задължителна и в мнозинството от случаите е най-високата степен на образованост до която могат да стигнат, а понякога се възприема вероятно като излишно разточителство. Малкото примери за високообразовани хора от низините илюстрират това съждение - такива са Висарион Никейски, чиито родители изкарвали прехраната си с ръцете си и не били знатни и известни, Мануил Оловол, чийто дядо бил шапкар, а баща му търговец на вино, Антоний Касимат - син на обущар, Стефан Нови, Михаил Аталиат, Йосиф Ракендит (бел. 18). Немският изследовател Бек, анализирайки състава на писателите през цялата история на Византия, отбелязва, че около 20% от тях са дворцови служители и аристократи, 30% принадлежат към висшия църковен клир и около 15% са професионални учители, а Татяна Кущ в анализ на интелектуалците от къснопалеологовия период отбелязва, че повече от 30% от тях принадлежат към висшата знат, като много от тях са се издигнали благодарение на собствените си способности, а други произлизат от наскоро установени аристократични родове, като Нотара, 50% са интелектуалците, имащи отношение към църковните структури, а според Шевченко за XIV в. този процент е 55 (бел. 19). Приблизително същото е съотношението и при писателите от X в. по Каждан. Според него 23 са светски лица, а от останалите 27 шестима са служили в гражданската администрация преди да приемат духовен сан (бел. 20). От изследването на Кущ впечатляват данните за продължителността на живота на интелектуалците - от 44 души на които са известни датите на рождение и смърт, на възраст между 40 и 50 г. са починали двама, 30 живеят над 70 г., а четирима надхвърлят 90, като средната продължителност на живота е около 72 г. (аналогична средна продължителност на живота на интелектуалците през комниновата епоха дават Поляковская и Чекалова) Според изследователката до известна степен тази особеност се дължи на факта, че мнозина интелектуалци добиват известност в зряла възраст, когато публикуват и основните си трудове, докато други многообещаващи умове не са имали възможност да разгърнат потенциала си и са починали рано. Такива според Димитър Кидон са Раден и Синадин Астри, Теодор Антиохит според Йоан Хортасмен, Йоан Гавра според брат му Михаил, от по ранни времена - Никифор, син на Роман Диоген, според Ана Комнина, който бил екзекутиран от баща й заради метеж (бел. 21).
Типична за средновековието особеност е, че към образованието на жените се отнасят с подозрение и пренебрежение. Така например родителите на Ана Комнина ограничават стремежа й към знания, но мъжът й Никифор Вриений е по-широко скроен и й помага да навлезе в науките (бел. 22), подобен е случаят и с майката на Теодор Студит Теоктиста, която се научава да чете и пише след като се омъжва, и при това постига такива успехи, че лично ръководи ограмотяването на трима синове и дъщеря (бел. 23). Въпреки това не липсват сведения за грамотни и образовани жени освен вече споменатите. Една от тях през IX в. е поетесата Касия, която, според преданието, е сред девойките представени на император Теофил, за да си избере от тях невеста. Отхвърлена от царствения жених, Касия се оттегля в манастир и пише епиграми, бичуващи глупците и невежите (бел. 24). Грамотни, и някои от тях високо образовани, са също Теодора Солунска, Атанасия Егинска, дъщерята на Псел Стилиана, Склирена - фаворитката на Константин Мономах, съпругата на Константин Х Дука Евдокия (бел. 25), Теодора Раулина, Елена Кантакузина, Ирина-Евлогия Хумнина, както и други, но макар някои да се изявяват на писателското поприще, или като възпитателки на децата си и наставнички в благочестието, те си остават само жени в един мъжки свят, защото колкото и парадоксално да изглежда при цялата им образованост, не се среща и едно женско име свързано с активна преподавателска дейност.
Каждан в "Книга и писатель в Византии" твърди, че Църквата преподава "свещена грамота" само за собствени нужди като привежда за примери: устава на Бачковския манастир от 1083 г. според който за сметка на манастира се обучават шест деца (в манастирските школи изглежда бройката е норма - в Ивирската обител един "старец" обучава 6-10 деца; аналогични цифри за броя на учениците обучавани от един учител в западна Европа през XIV-XV в. привежда Петрушенко - 6 до 12, за Англия 8-10 (бел. 26)) срещу условието да станат свещеници; устав на кипърски манастир от 1210 г. който забранява да се преподава на млади миряни "свещена грамота", това съждение до някъде се потвърждава от още два примера: знаменития монах Йоаникий Велики се ограмотява чак на 47-годишна възраст, постъпвайки в манастир след 24 години военна служба, съвременникът му Евтимий Нови, наследствен стратиот, също се ограмотява след подстригването си за монах. Аналогичен възглед споделят Н. Дж. Уилсън, З. Г. Самодурова, Дж. Бъклър, и др. Според последната в ромейските манастири продължава да се спазва постановление на Халкидонския събор, забраняващо в манастирските школи да се обучават деца, които не желаят да свържат бъдещето си с Църквата и чак Максим Плануд е първият монах, който го пренебрегва. Има обаче и изключения от правилото, които показват, че начално образование в манастирските школи могат да получат и светски лица, такива са Михаил Псел, който преминава началния курс на обучение в школата при Нарсийския манастир, и Исак и Йоан Комнини при Студийската обител (бел. 27). Лемерл, обаче недоумява откъде се е взел мита, че има постановление на Халкидонския събор, забраняващо на монаси да преподават на миряни и привежда като пример постановление приписвано на патриарх Никифор (806 - 815 г.). Според него, именно наличието на учащи се деца миряни, е сред поводите при които даден монах може да напусне манастира си. Десетото правило на Втория Никейски събор пък постановява да не се приемат в частни домове монаси за изпълняване на мирски поръчения, но допуска това да става, ако целта е да се учат на Писанието деца и роби (бел. 28). Тоест, имайки предвид казусите на Псел и братята Комнини, мнението на Лемерл изглежда по-достоверно, което не изключва в уставите на някои манастири изрично да е залегнало решение монасите им да не обучават миряни.
За миряните пътя към "свещената грамота" минава през частен учител, или в нередки случаи са обучавани от родителите си, или близки роднини. Така например патриарх Антоний Кавлей, чийто баща бил военен (неясно е с какъв чин, но вероятно офицерски), усвоява Псалтира под бащиното си ръководство, а в манастира, където бил изпратен на 12-годишна възраст, преминава общообразователния курс ("енкиклион педия") под наставничеството на игумена; Йоан Исихаит също е ограмотен от баща си, който бил свещеник; Мария Нова и Йоан Ксифилин учат под майчиното си ръководство; Михаил Синкел, Виталий Сицилийски и Доротей Нови са обучавани от частни учители в домовете си; Йоан Мавропод започва своето образование под наставничеството на чичо си епископ на Клавдиопол, Никифор Григора също започва учението си при близък роднина - вуйчо си, епископ на Хераклеа Понтийска; Теодора Солунска е ограмотена от близка родственица; Николай Студит и Йосиф Песнописец са ограмотени от родителите си; Никита-Давид Пафлагонийски получава начално образование у дома си; представителите на по-бедните слоеве от населението се учат при местния свещеник или в селската школа, като едновременно с това трябва да помагат в домакинството - Давид, Симеон и Георги Митилински, Евстратий Авгарски, Лука Еладски, Григорий Акритски, Полихроний и Теосвий пасат добитък и учат (бел. 29), но както видяхме други въобще не се интересуват от това и изучават "свещената грамота" на значителна възраст, след подстригването им за монаси. Редица агиографски паметници дават основания да смятаме, че в провинцията е имало школи, които са давали и по-добро образование - обучението по граматика е сравнително широко разпространено с множество провинциални школи, където преподават граматици - например бъдещият патриарх Методий учи правопис и бързопис в Сиракуза, Йоан Ксифилин учи граматика в Трапезунд, а игумен Николай - на Родос, но за продължаване на обучението трябва да се отиде в Константинопол (през късния период в резултат на ред причини - основно центробежните процеси, четвъртия кръстоносен поход, османското нашествие, а според Медведев, исихастката реакция (бел. 30), и ред други проблеми раздиращи късновизантийското общество, положението е по-различно и пълният курс "енкиклион педия" може да бъде завършен и в някои от провинциалните образователни центрове - Солун, Одрин, Мистра, макар западните хуманисти, като Енеа Силвио Пиколомини - бъдещият папа Пий II, да считат, че никой не може да се смята за образован, ако не е учил в Константинопол) (бел. 31).
Ромейската империя в лицето на столицата си Константинопол изпъква като един от крупните образователни центрове на европейското средновековие въобще. Около 1300 г. в Германия е написана поемата “Вартбургската война” в която един от героите изброява градовете в които може да се получи добро образование - Константинопол, Париж и Багдад, като последният дори не е в Европа (бел. 32). И това не е само литературна фикция. В Константинопол завършват своето образование славянският първоучител Константин-Кирил Философ, където преподава философия “на местни жители и чужденци”, и българският цар Симеон, наричан “емиаргос” - полугрък, заради високата си образованост. Мълвата за учеността на Лъв Математик стига до арабските халифи (според различните извори: Мамун, халиф през 813-833 г., или брат му Мутасим, 833-842 г.). Псел отбелязва, че в столицата учат и хора от западните страни, Багдад, Египет и други арабски области. Ана Комнина пък пише, че при основания от баща й орфанотрофий, освен сираци и неимущи, учат още “латини” и “скити”. През XV в. в Константинопол учат предимно италийци. В школата на Мануил и Йоан Хрисолори учат Франческо Филелфо и Гуарино да Верона, а Георги Куртесис в писмо до Марк Ефесски споделя, че като частен учител у дома си освен на гърци преподава и на италийци, в писмо до Георги Трапезундски Аргиропул също пише, по времето когато е начело на държавната школа, че при него идват да учат италийци. Не можем пак да не припомним думите на Енеа Силвио Пиколомини - “Никой от латините не може да се счита за достатъчно образован, ако известно време не е учил в Константинопол” (бел. 33).
В началото на разглеждания период заварваме ромейското образование в сериозно запустение и както отбелязва Лемерл съхраняването и предаването на знанията е зле обезпечено (бел. 34), което е видно и от анализа му на ръкописите от периода VI-VIII в. (бел. 35). Късна легенда от средата на IX в. свързва упадъка на образованието с името на първия иконоборчески император Лъв III, който в деветата година от своето управление изгорил държавното учебно учреждение при Халкопратия, което съществува от времето на Теодосий II, заедно с преподавателите. Каква е реалната съдба на това училище можем да гадаем, но е сигурно, че през IX в. то е само блед спомен, а по-ранни автори като патриах Никифор и Теофан Изповедник не казват нищо за закриването му. Първият свързва упадъка на образованието с времето предшестващо Лъв III, сочейки като причина за това политическата нестабилност, а вторият говори за безредиците и репресиите над иконопочитателите след свалянето на иконата на Христос, която била над Медната порта без да споменава нищо за близкото училище (бел. 36). Възможно е то действително да е изгоряло, без значение умишлено, или не, и впоследствие да не е възстановено. На практика няма данни, че през VIII в. философия и квадривиум се изучават в Константинопол, изключая житието на патриарх Никифор от дякон Игнатий. Ако не за липсата, то за слабото разпространение на тези дисциплини в столицата, обаче имаме доста примери: Йоан Дамаскин никога не е учил в Константинопол, в родния му Дамаск го обучава някакъв калабрийски монах (бел. 37); Стефан Сурожски по време на странстванията си среща някакви философи и ритори в Атина; странстванията на Лъв Математик в търсене на знания са повече от показателни (бел. 38). Все пак имаме данни за едно учебно учреждение в Константинопол, където се преподава право в края на VIII - нач. на IX в. - Сфоракиу, вероятно школата при църквата "Св. Теодор Тирон" вдясно от Меса и форума на Константин в която през XI в. преподава Евстратий Никейски. Нямаме основания да предполагаме непрекъсната преподавателска дейност в нея за целия период IX - XI в., но можем да предполагаме поне някакви традиции в преподаването на това място (бел. 39). Идеологическият сблъсък между иконоборци и иконопочитатели води до постепенно реабилитиране на "елинската мъдрост" в която и двете страни търсят аргументи за правотата си, когато не ги намират в Светото писание. Обаче трябва да имаме предвид, че по онова време "елин" е равнозначно на "езичник" и мнозина се боят от "елинизма" сравнявайки го със скрито зло и отрова. Такова е мнението на Константин Сицилийски - ученик на Лъв Математик, който засипва с хули учителя си. И все пак се намират достатъчно хора, които го порицават за позицията му. Същото отрицание на "елинската мъдрост" се среща и в житието на Никифор Латмоски, чието учение се отнася към управлението на Роман Лакапин (бел. 40). Подобно отношение, което Поньон нарича "проблем с античните автори", виждаме и на Запад. Все пак голяма част от по-образованите хора се придържат към по-умерена позиция. Те разделят античното наследство на приемливо и неприемливо за христианина. Такава е позицията на Йоан Мавропод, такава е и на ученика му Михаил Псел (бел. 41). И тя ще остане доминираща в образованието още векове наред.
През 30-те години на IX в. Лъв Математик преподава в школа при църквата "Св. 40 севастийски мъченици", намираща се на Меса между хиподрума и форума на Константин. Вероятно същата школа споменава Йоан Мавропод през XI в. в една от епиграмите си. Тогава тя участва в междуучилищни състезания по схедография, а по-късно там преподава Йоан Итал (бел. 42). И тук виждаме една традиция в преподаването, която се корени в IX в. Продължителят на Теофан и други автори ни навеждат на мисълта, че още по това време школата на Лъв Математик е субсидирана от държавата (бел. 43). През 50-те години на IX в. в столицата по настояване на логотет Теоктист Константин-Кирил преподава философия, вероятно при храма "Св. Апостоли" според Дворник, където и в края на XII - нач. на XIII в. има школа (бел. 44).
За пръв път след повече от вековно прекъсване държавата създава изцяло поддържано от нея учебно заведение, това в Магнавра. Продължителят на Теофан, който е най-надеждният източник по въпроса, поставя началото на дейността му след похода срещу арабите през 863 г., а общо взето изворите са единодушни, че то е основано по инициатива на кесар Варда, вуйчо на император Михаил III. В училището има четири катедри: по философия, геометрия, астрономия и граматика. Първата е поверена на Лъв Математик, който поне до началото на 869 г. е все още жив, останалите съответно на Теодор, Теодигий и Комит. Кедрин вместо Теодор като преподавател по геометрия сочи Сергий и отбелязва, че обучението е безплатно за всички желаещи (бел. 45). При самостоятелното управление на Константин Багренородни в средата на X в. тази школа е все още действаща. От Продължителя на Теофан знаем, че съществуват същите четири катедри, както и по-рано. По философия преподава протоспатарий и мистик Константин, който е най-ученият човек в сената - в последствие е назначен за епарх на мястото на Теофил Еротик, по риторика - митрополита на Никея Александър, по геометрия - патриций Никифор, зет на Теофил Еротик, по астрономия - асикрит Григорий. Императорът полага големи грижи за учениците, споделя с тях трапезата си и им купува учебни пособия (бел. 46). Каква е по-нататъшната съдба на това учебно заведение не знаем. Можем да предполагаме, че то е прекратило дейността си по времето на Василий II. Именно с неговото управление Псел и Ана Комнина свързват началото на пренебрежението към учеността. Йоан Геометър, който безспорно няма причини да харесва императора, също се изказва неласкаво за състоянието на образованието по това време - “невежество цари у нас и пиянство” (бел. 47). При управлението на Василий I е построена т. нар. Нова църква при която се преподава "енкиклион педия" (бел. 48).
Междувременно през 20-те г. на X в. в Константинопол действат поне четири частни школи, преподаващи "енкиклион педия", сред които и тази на анонимен учител на когото дължим информацията. От житието на Атанасий Лавърски, или Атонски, с мирско име Авраамий научаваме за някои реформи в сферата на частното образование. Във всеки случай реалности от школския живот, които не са отразени от анонимния учител, и въобще как се става учител. Авраамий пристига в Константинопол вероятно в самия край на управлението на Роман Лакапин и постъпва в школата на майстор Атанасий, чиято титла е "глава на училището", комуто са подчинени "педевти". У анонимния учител не срещаме аналог на подобна усложнена структура. Тя може да се дължи на популярността на Атанасий, който изглежда ръководи доста по-голямо училище, въобще на засиления интерес към знанието, на намесата на държавата, или на комбинация от трите фактора. След като показва усърдие и успехи в усвояването на науките Авраамий е избран от учители и ученици за "учител след учителя", вероятно нещо като заместник учител, или младши преподавател. След още някое време, отново по общо решение на учители и ученици, но този път с одобрението на император Константин Багренородни, е избран за пълноправен учител, но не в същото училище, тъй като общият (на Авраамий и бившите му съученици) учител още преподавал. Преместването на Авраамий в ново училище повлича и част от учениците на стария Атанасий, което води до раздор между двамата (както ще видим обичайно явление между конкурентни преподаватели с обичаен повод) (бел. 49).
По времето на Константин Багренородни действа граматическа школа при църквата “Св. Богородица Халкопратийска”. Упоменавания за нея имаме до 70-те г. на XI в. Псел преподава философия при църквата “Св. Петър”, чиято школа просъществувала поне до 80-те г. на XI в. Освен тях, пак благодарение на Псел знаем и за поне две школи в които се преподава “свещена грамота”. Едната при Нарсийския манастир, която продължава съществуването си и през XII в., където Псел започва своето учение, а по-късно там се замонашава, а другата при “Св. Богородица Дякониса”. Подобна школа действа и при Студийската обител. По времето на Василий II там получават началното си образование братята Исак и Йоан Комнини. В началото на IX в., когато е основана, тя е доволно скромна и се ръководи от един монах-учител, комуто сборникът с епитимии препоръчва да се отнася към децата с любов и търпение, иначе го очаква наказание от сто поклона до земята, пост и отлъчване за една седмица (бел. 50).
Един от популярните преподаватели през 30-те години на XI в. е Йоан Мавропод. Занятията провежда у дома си напълно безплатно, тъй като счита за грешно да взима пари за благородно занятие като възпитанието на младежта и да търгува с науката, а организацията на училището напомня за школата на майстор Атанасий, тъй като Мавропод споменава, че взема отношение в споровете между учители и ученици (бел. 51). В края на 30-те г. на XI в. се оттегля в манастир, а двама от най-видните му ученици се заемат с преподаване. Михаил Псел обучава философите, а Йоан Ксифилин юристите. Между учениците на двамата се разгаря съревнование в което всяка от двете групи настоява за откриване на училище начело със своя учител. Константин Мономах решава да удовлетвори желанията и на двете страни, създавайки две катедри - на първо време философска начело с Псел, а скоро след това и юридическа ръководена от Ксифилин. Това става в периода между 1044 и 1047 г. На Псел е присвоено званието “ипат на философите” и съответстваща държавна издръжка, чийто размер не знаем. Философската школа се помещава в портика на Ахил - вероятно покритата колонада между хиподрума и бившите бани на Зевксип, при Халкопратия и св. Петър. Ксифилин пък е удостоен със званието “номофилак”, а школата му е настанена при новопостроения храм св. Георги в Мангана. Той получава държавна издръжка в размер на четири литри злато годишно, копринена дреха, храна и великденски подарък. Формално учението е безплатно за всички желаещи, но подаръците в знак на уважение към учителя не са забранени (бел. 52). Скоро настъпва сериозен обрат. Константин Лихуд, който покровителства този интелектуален кръг, е свален от власт и принуден да стане монах (събитието се датира приблизително преди смъртта на императрица Зоя в 1050 г.). Мавропод успешно е отстранен от столицата като му е поверена епископската катедра на Евхаит. Ксифилин става монах след злобен донос срещу него. В негова защита с апология излиза Псел, който никак не бърза да се замонаши. Едва към края на 1054 г., когато Константин Мономах е на смъртно ложе, той не вижда друг изход и става монах, но скоро след смъртта на василевса възвръща позициите си. Впоследствие Лихуд и Ксифилин след смъртта на Михаил Кируларий са последователно патриарси. Последният умира през 1075 г. По това време почива и Мавропод. Наскоро след това и Псел се оттегля от активна дейност и според Любарски почива към 1097 г. (бел. 53).
След оттеглянето на Псел на длъжността ипат на философите е назначен Йоан Итал. Родом от южна Италия към 1050 г. с баща му се преселили в столицата, където става ученик на Псел, а впоследствие и сам преподава философия. По-късно, по времето на Михаил VII, Псел и Итал провеждат научни диспути при двора (бел. 54).
Идването на власт на Комнините през 1081 г. води до промяна в политиката за общественото образование. Още от началото на управлението на Алексий I Комнин прозира стремежа то да бъде предадено изцяло в ръцете на църквата. Първата жертва на новата образователна политика е ипатът на философите Йоан Итал. През 1082 г. той е осъден от църковен събор, а длъжността му заема Теодор Смирненски (бел. 55). През 1107 г. Алексий I издава две новели с които учредява нови четири учителски длъжности, като всички са църковни. За една от тях, обаче има данни, че се назначава с одобрението на императора, а именно майстора на риторите. Другите длъжности са за учители по евангелие, по апостол и по псалтир. Освен това с новелите се вменяват на учителите две задължения - да проповядват вярата и да доносничат на патриарха за настроенията сред населението. През 1117 г. отново от църковен събор е осъден ученикът на Йоан Итал Евстратий Никейски, а сред подписалите присъдата срещаме името на познатия ни ипат на философите Теодор Смирненски (бел. 56).
Един от видните преподаватели през втората четвърт на XII в. е Михаил Италик, който последователно заема длъжностите учител по псалтир, учител по апостол и учител по евангелие. Последната длъжност е наричана и вселенски учител. Преподавателската дейност на споменатите длъжности не се изчерпва само с тълкование на Писанието, но включва и дисциплини от “енкиклион педия”. Към 1147 г. той вече е митрополит на Филипопол. Въобще през XII в. преподавателската практика е път към получаване на доходоносна църковна длъжност и в това отношение Италик не е изключение (бел. 57). Но дори под контрола на църквата образованите хора не са застраховани от изпадане в ерес. На съборите през 1156 и 1157 г. са осъдени майстора на риторите Михаил, учителя по апостол Никифор Василаки и дякона при св. София Сотирих, който е спряган за патриарх на Антиохия (бел. 58). Към 1165 г. отново срещаме длъжността ипат на философите, но вече в ръцете на църквата. В слово по случай заемането на поста Михаил Анхиал отбелязва възраждането й след дълго забвение, вероятно от времето на Теодор Смирненски тя не е заемана от никого. През 1170 г. Михаил Анхиал става патриарх, а длъжността ипат на философите е поверена на дякона и хартофилак на великата църква Теодор Ириник, който през 1214 г. също се окичва с патриаршеско достойнство (бел. 59).
Имаме информация за поне две учебни учреждения в Константинопол през XII в. Едното е орфанотрофиона (сиропиталище), който е изцяло на държавна издръжка, създаден от Алексий I при храма св. Павел, където сираците получават общо възпитание, т. е. “енкиклион педия” (бел. 60). Другото е при църквата св. Апостоли от края на века, където също се провежда курс по “енкиклион педия”, но описанието, което ни е оставил Николай Месарит позволява да предполагаме и преподаване на “йера грамота”. Освен ученици, които си преглеждат записките, или ги заучават наизуст, той споменава и за такива, които се учат да смятат по пръстите и за всяка грешка моментално следва наказание. Тук се провеждат и научни дискусии, които понякога стигат до бой, а понякога спора е отнасян до патриарх Йоан Каматир, който има последната дума. За разлика от Месарит, който превъзнася учеността на Йоан Каматир, Никита Хониат се изказва доста по-скептично за него (бел. 61)
След превземането на Константинопол от латините през 1204 г. император Балдуин се опитва да създаде висше училище, като преподавателския състав трябва да бъде осигурен от Парижкия университет, но планът му е посрещнат без особен ентусиазъм. Университетът се ограничава само с осигуряване обучението на 20 ромейски клирици, които след това трябва да се върнат в родината си. Така планът за латинизация претърпява неуспех още в зародиш.
Част от ромейската интелигенция бяга в Мала Азия, където императорите от династията Ласкарис създават Никейската империя и покровителстват учените. В началото обаче няма ясно обособен “център на учеността” и това е видно от биографията на Никифор Влемид. Родителите му бягат от Константинопол в Бурса, където той получава началното си образование при някой си Монастириот, който впоследствие става митрополит на Ефес. Риторика учи в Никея, диалектика в Смирна при ипата на философите Димитър Карик. После учи в Ефес и накрая в Скамандър при някой си Продром, вероятно един от популярните педагози от началото на XIII в. Иларион Продром. Впоследствие Влемид също започва да преподава, като сред учениците му са Теодор II Ласкарис, Григорий Кипърски, Георги Акрополит. През 50-те години на XIII в. Влемид преподава в школата при основания от него Имафийски манастир край Ефес, а Теодор II основава школа при църквата св. Трифон в Никея, където занятията водят Епсаптериг, Андроник Франкопул и Михаил Сенахерим, който за времето си е сред най-прославените коментатори на Омир. Влемид оставя в наследство учебни пособия по диалектика и физика, и две по география, от които едното е елементарно, а другото за напреднали. Чертежи и рисунки онагледяват текстовете му.
След като ромеите си връщат Константинопол, Михаил VIII създава държавно учебно учреждение, където Георги Акрополит преподава аристотеловата философия и математика по Евклид и Никомах (бел. 62). Григорий Кипърски, един от учениците на Акрополит, отбелязва, че учителят му не следвал установения ред в преподаването на предметите, тъй като разглеждал аристотеловата логика преди занятията по риторика, една новост, която впрочем не се наложила. От този период вероятно съществува традицията това училище да е под опеката на великия логотет, като някои от заемащите този пост лично преподават, например Акрополит и Теодор Метохит. След съдебната реформа на Андроник III школата минава под надзора на един от четиримата велики съдии. Последните сведения за държавното учебно учреждение се отнасят към XV в., когато Георги Куртесис е назначен за вселенски съдия. По това време то вероятно се помещава при манастира Йоан Предтеча. До тогава Куртесис като частен учител преподава у дома си на гърци и италийци. След Флорентийския събор е сменен на длъжността вселенски съдия от Йоан Аргиропул (бел. 63).
Заради униатските пристрастия на Акрополит, паралелно с държавното училище е създадена школа под егидата на патриаршията, която тогава е оглавявана от Герман III (1265-1266 г.). Отначало тя се помещава при орфанотрофия основан от Алексий I, а към началото на XV в. при Студийския манастир, чиято школа значително се е разрастнала в сравнение с началния й период. През XV в. в нея преподават 30 учители. Първият ръководител на школата при патриаршията е Мануил Оловол, когото величаят като “ритор на риторите”, не е много ясно, но изглежда, че това е нова титла, заместваща старата “майстор на риторите”. В средата на XIV в. начело на школата е Теодор Мелитениот, който е наречен “учител на учителите”, вероятно заместила по-ранната титла “вселенски учител”. През XV в. я ръководят Йосиф Вриений, Никифор Калист Ксантопул и Матей Камариот, който остава на поста и след падането на Константинопол през 1453 г. (бел. 64).
През 70-те и 80-те години на XIII в. отново срещаме титлата “ипат на философите”, носена от Йоан Педиасим. Той същевременно заема и други църковни длъжности, а преподавателската му дейност, освен с Константинопол, се свързва и с Охрид и Солун (бел. 65). Максим Плануд е сред най-популярните учители от края на XIII в. От 80-те години той преподава в школата при манастира Акаталипта. При него учат видни впоследствие преподаватели като Тома Магистър, Мануил Мосхопул, Георги Лакапин, Меркурий и Йоан Захарий Актуарий. Последните двама са известни медици. Не е ясно кога и при какви обстоятелства Плануд е изучил латинския, но преподаването на този език е една от характеристиките на школата му. Плануд преподава всички предмети от “енкиклион педия”, пише коментари, съставя учебни пособия, издирва стари ръкописи, сравнява ги, подлага ги на филологическа критика и ги редактира (бел. 66).
Някои от учителите от края на XIII - началото на XIV в. добиват значителна популярност. Илия преподава риторика и се ползва от протекцията на логотета на геникона Теодор Музалон, благодарение на когото му е отпусната държавна издръжка. Халкоматопул пък получавал издръжка по протекцията на Никифор Хумн. Известни преподаватели по граматика са Мануил Мосхопул и Георги Лакапин, по риторика Теодор Иртакин и Йоан Глика, бъдещ патриарх, по философия Йосиф Ракендит, Мануил Вриений пък преподава "математическата четворка", още Теодор Метохит, Константин Лукит, Никифор Григора (бел. 67). Една от крупните фигури в областта на образованието през втората половина на XIV в. е Димитър Кидон, възпитател на не едно поколение държавници, учени и преподаватели. Негов ученик е Георги Гемист Плитон през чиято школа в Мистра през XV в. пък минават Георги Куртесис, Висарион Никейски, Марк Евгеник, Михаил Апостолий. В края на XIV в. особено популярна е школата на Мануил Хрисолор и племенника му Йоан, който го наследява, когато заминава да преподава във Флоренция. По-късно Йоан Аргиропул също преподава във Флоренция и Падуа, където същевременно учи (бел. 68).
Основа на ромейското образование е така наречената “йера грамота” - "свещена грамота", т. е. начални умения за четене, писане, смятане и църковно пеене. Тази степен на начална образованост се нарича "пропедия" - "предвъзпитание, предобразование" и продължава 2-4 години, започвайки от 5-6-годишна възраст, но понякога и по-късно (Антоний Кавлей - на 5; Михаил Псел - на 5; Стефан Нови - на 6; Теодор Студит, Атанасия Егинска и дъщерята на Михаил Псел Стилиана - на 7; Андрей Критски и Григорий Декаполит - на 8; Давид Митилински - на 9 (бел. 69)). Обучението се води от граматисти, т. е. хора овладели "свещената грамота". Най-често местния свещеник, частен учител, или родители и близки роднини са ангажирани с ограмотяването на децата, както видяхме по-горе. Започва се с изучаване на буквите, отделни срички и думи, за да се стигне до четене на Псалтира предимно, жития на светци, или подбрани откъси от произведенията на църковните отци, и всичко това се върши хорово. За писане се използват материали за многократна употреба - например стило и навосъчени таблички, или пясък върху който се пише директно с пръст. Смятането се изучава по пръстите, с камъчета, или посредством абак - дъска с отвори над всеки от които стои изписана цифра, означена чрез буква от азбуката, сметките се извършват като се пъхат пръсти в съответни отвори. Като цяло ромеите не ползват позиционната система, макар да я познават (бел. 70). Примери за приложението й има в схоли към "Начала" на Евклид в ръкопис от XII в., анонимна аритметика от 1252 г., която Максим Плануд използва за написването на собствен учебник. Друга анонимна аритметика от XV в. показва една по-широка употреба на арабските цифри (бел. 71). От друга страна дори и в Западна Европа масовото използване на позиционната система започва три века след Фибоначи.
Следващото образователно ниво е "енкиклион педия" (всеобщо възпитание/образование), наричано и "външна мъдрост" (за разлика от "божията мъдрост" - богословието), или още "елинска мъдрост", т. е. то е светско и е запазило много от античното наследство, разбира се, осмислено през христианската призма. Така например патриарх Фотий и Лъв Хиросфакт основават богословските си съждения съответно на Аристотел и Платон; Михаил Псел продължава да признава богословието за най-висша наука, а разсъжденията си основава на Платон и неоплатониците; Евстратий Никейски в тълкуването на христовите думи се основава на аристотеловите силогизми (бел. 72); биографа на патриарсите Тарасий и Никифор дякон Игнатий се опитва да ни убеди, че изучаване на светските науки помага за по-доброто разбиране на богословието, като веднага прави уговорката, че те се отнасят към него така както слугиня към господарка; в житието на Теодор Студит необходимостта от светско образование е обоснована с това, че то запознава христианите с доводите на противниците им и им дава оръжие срещу тях; Ана Комнина пък утвърждава, че липсата на елинско възпитание е причината еретикът Нил да изврати смисъла на Светото писание (бел. 73).
Това образователно ниво включва познатите и на Запад "седем свободни изкуства". Няма конкретни данни за деленето им на две степени, но Псел приравнява риториката към изкуствата (техне), а философията към знанието (епистеме). Характерно за него е, че настоява за хармоничното им съчетаване, а не всяка степен да е самодостатъчна сама по себе си (бел. 74). Към втората половина на XIII и началото на XIV в. се наблюдава едно по ясно разграничение в структурата на "енкиклион педия" под влиянието на Запада. Йосиф Вриений пише за "седем науки", поставяйки в низшата степен граматика, диалектика и риторика, като същия ред в преподаването им следва и Георги Акрополит. Григорий Кипърски определя като новост изучаването на диалектиката преди риториката, традиционно тя се изучава след риторическия курс. Пахимер пише учебника "Квадривиум", а Никифор Григора формулира квадривиума като "тетрактис тон математон", т. е. "математическата четворка" (бел. 75). До XIII в. изглежда диалектиката не е част от низшата степен на "енкиклион педия". Йоан Мавропод и ученикът му Псел я разглеждат като начална или въвеждаща дисциплина във философията. Редът на изучаване включените във философията дисциплини следва определена логика като се върви от естествените науки ("физика" или "физиология" както ги наричат ромеите) към метафизиката, т. е. това което е отвъд физиката, първопричината на природните явления (затова е наричана и "първа философия"), а преходното звено между тях е математическата четворка (бел. 76).
Целият този умствен багаж не е задължителен, за да се счита един ромей за образован. Достатъчно е да изучи граматиката и риториката. Обучението по граматика се води от граматици и продължава 6-7 години. Целта е да се постигне пълна атикизация на ума и речта, което не е толкова лесно, като имаме предвид, че разговорният език вече доста се е отдалечил от класическия гръцки. Стремежът на преподавателите е да приучат учениците да говорят и пишат правилно и да разбират и тълкуват старите автори. След усвояването на правописа и структурата на речта се преминава към изучаването на различни автори - поети, ритори, историци. На първо място Омир - Псел разказва, че за една година под ръководството на граматик наизустил цялата "Илиада" и освен това можел да я тълкува - също и Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан, откъси от Хезиод, Пиндар, Теокрит, наред с античната митология, без която те не биха могли да бъдат разбрани, но и библейски текстове, и различни христиански поети. Демостен, Демад, Исократ, Лизий, Ливаний, Синезий, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст са примери сред риторите, а сред историците - Херодот, Тукидит, Ксенофонт, Плутарх и някои от старозаветните книги. Морализацията по повод прочетенето, основно в светлината на христианските ценности, е важно условие за преподаването, и тъй като прекият текст невинаги дава материал за съответстващите морални заключения, се прибягва до алегорично тълкуване и откриване на "вътрешния смисъл" (бел. 77).
Основни пособия в преподаването на граматиката са "Граматика" на Дионисий Тракиец от II в., трудове на Аполоний Дискол и сина му Елий Херодиан, "Канони"-те на Теодосий Александрийски от V в., "Епимерисми" на Георги Хировоск от VI в. (според Сирил Манго е живял не по-рано от втората пол. на IX в. (бел. 78)), който излага граматичните норми по примери от Псалтира, и труд по граматика на Теогност от IX в.; в славянски превод се е запазил труд по граматика с много сбито и сухо изложение, който се приписва на Йоан Дамаскин от VIII в. През Палеологовия период, за по-лесно усвояване, материалът се излага под формата на въпроси и отговори. На този принцип са писани "Диалог за граматиката" на Максим Плануд и "Граматически въпросник" на Мануил Мосхопул. Към някои от тях с времето са добавяни множество коментари, схоли и тълкования. "Канони"-те са коментирани от Йоан Харакс и Георги Хировоск, който коментира и Дионисий Тракиец, Аполоний Дискол и Елий Херодиан. Въз основа на труда по ортография на Херодиан свои учебници пишат Йоан Филопон, Йоан Харакс и Георги Хировоск. Филопон оставя и исторко-граматически схоли към Библията и трактат за ударенията със списък думи, менящи значението си в зависимост от ударението. В учебния процес се ползват и различни видове речници, лексикони и анотировани издания, например синонимният речник на Амоний (525 синонима в азбучен ред), етимологични речници на Орион от Тива (V в.) и Ора (V в.), като трудът на последния е използван от Стефан Византийски (VI в.) за написването на лексикон от 55 книги, по-популярен в съкратената си редакция (бел. 79).
Следващата дисциплина е риториката, както тогава наричат изкуството да се говори и пише красиво. Курсът продължава 3-4 години и започва след изучаването на граматиката, или още преди това, тъй като двете дисциплини са непосредствено свързани и нерядко се преподават съвместно от едно и също лице. Често за сметка на риторическото изящество е жертвана яснотата на изказа. Целта е писмено и говоримо да се овладее атикизиращият стил. Основен пример за красноречие е Демостен, но с времето на този пиедестал е издигнат Григорий Богослов. Четат се също и работите на Демад, Исократ, Лизий, Ливаний, Василий Велики, Синезий, Йоан Златоуст. Освен това слушат съвременни ритори и проповедници, но основата на обучението са писмените упражнения систематизирани в 12 вида: 1. басни; 2. къси разкази; 3. хрии - мисли, тезиси с обстойния им анализ; 4. гноми - сентенции; 5. опровержения и потвърждения с помощта на доказателства на даден разказ или сентеция; 6. общи места; 7. енкомии (възхвали) и порицания; 8. сравнения на две личности; 9. етопии - описание на характер и настроение на личност чрез реч вложена в неговата уста; 10. екфразис - подробно описание на личност или предмет; 11. тезиси по даден въпрос; 12. обосновка на предложение за закон. От ученика се изисква също свободно да декламира и коментира предложен текст. След усвояването на тези упражнения, се учат да съставят речи, писма и схеди - произволни импровизации на стоящи далеч от реалността теми - да водят беседи. В качеството на учебни пособия се ползват основно "Риторическото изкуство" на Хермоген от Тарс (II-III в.) и сборник с упражнения на Афтоний (IV в.). Хермоген систематизира натрупания до неговото време материал по риторика, класифицира и определя техническите термини (по свидетелството на лексикона "Свидас" творбата му била в ръцете на всички), като с времето към него са натрупани множество коментари, повечето анонимни. Използват се и сборници с упражнения на Ливаний, Николай от Мира и Север Александрийски (IV в.), а по-късно се появяват и трактати посветени на частни въпроси от риториката - за тропите, обратите на речта и т. н. Популярен труд по схедография оставя Мануил Мосхопул (бел. 80).
За тези, които имат желание и възможност, учението продължава с курса по философия. Той дава обширни знания за окръжаващия ни свят и движещите го закони. Нямаме конкретни данни за продължителността му, но вероятно е около 4-5 години - например 25-годишният Псел твърди, че го е преминал целия (бел. 81). Въвеждаща дисциплина във философския курс е логиката, наричана още диалектика, т. е. науката за правилното мислене. Успоредно с това се изучават основни философски понятия, както и съдържанието на термина "философия" и отношението му към различни отрасли на знанието. След това се преминава към история на философията, разглеждат се различните философски школи и биографиите на видните им представители. Основно учебно пособие е "Исагога" на Порфирий - преработка за учебни цели на аристотеловия "Органон" (бел. 82). През 1040 г. е написано популярно пособие по диалектика приписвано на съдията на Селевкия Роман, което се ползва чак до XVI в. (бел. 83).
Физиологията като част от философията обхваща всички естествени науки - от космология и география, та до ботаника и зоология. В основата на обучението са трудовете на Аристотел "Физика", "За възникването и унищожението", "Метеорологика" и "За небето". В тях се засягат основни физически понятия като "движение", "форма" и т. н. (бел. 84).
През разглеждания период идеята за сферичността на Земята и геоцентричният модел се налагат като единствено приемливи за обясняване устройството на Вселената. Към нея се придържат Никифор Влемид, Георги Пахимер, Теодор Метохит, Димитър Триклиний, Теодор Мелитениот и др. "Всеобща география" на Влемид е основана върху труда на Дионисий Периегет, Йоан Канавуцис коментира Дионисий Халикарнаски. Страбоновата "География" продължава да е на почит. Плануд и Григора си вадят бележки от нея, труд по география на Йоан Катрарий се опира на Страбон, Теодор Мелитениот го цитира, а Григора прави препис, Висарион Никейски отнася в Италия нейно копие. През палеологовия период има тенденция към синтез между страбоновата и птолемеевата географска традиция. В очите на ромеите Страбон е незаменим по отношение описанието на конкретни географски особености, но пък Птолемей го превъзхожда в теоретичен план с принципите за далене на земната повърхност, измерването й и теорията за климатическите зони. Запазена е епиграма на Плануд в която изразява радост от намирането на текста на птолемеевата "География", патриарх Атанасий преписва "География"-та за император Андроник II, копие притежава и Йосиф Вриений, Йоан Хортасмен прави препис. Болшинството от тези преписи са снабдени с карти, издаващи познаването и ползването на меркаторова проекция повече от 200 години преди раждането на Меркатор. Въз основа на Птолемей в собствен труд по география Плитон поправя някои погрешни възгледи на Страбон, опитвайки се да подхожда рационално към наличната информация. Освен това източници за географски сведения са и периплите (отчети за плавания), итинерариите (разкази за поклоннически пътешествия) и портоланите (ръководства по навигация, описващи морските маршрути) (бел. 85). Интересът към познанията по география се обуславя и от чисто практическото им приложение. Наред с това те подготвят за бъдещите занимания по геометрия и астрономия, а чрез описанието на различни земи и народи имат отношение към етнография (която по това време не съществува като отделен клон на познаниято), история, ботаника, зоология. От своя страна историята е съпределна с правото, а ботаниката и зоологията с медицината и селското стопанство.
В основата на познанията по ботаника са залегнали трудове на Теофраст (372 - 287 г. пр. Хр.), Диоскорид (I в.) - военен лекар при император Клавдий, Никандър от Колофон (II в.), псевдоаристотеловския "За растенията". Последният отново е преведен от латински от Максим Плануд. От късновизантийския период са запазени значително количество анонимни ботанически речници, като авторството на някои от тях се приписва на Неофит Продромин и Димитър Пепагомен. В сферата на зоологията аристотеловият авторитет е засвидетелстван с цели четири произведения - "История на животните", "За частите на животните", "За възникването на животните" и "За движението на животните". По времето на Анастасий I Тимотей от Газа въз основа на античните писатели Ктесий и Ариан написал сравнително популярен труд по зоология, който е познат само по цитатите от него у други автори. През XII в. коментари към зоологическите трудове на Аристотел оставят Михаил Ефески и Йоан Цец. В областта на ботаниката и зоологията са познати и трактати посветени на частни въпроси. Такива например са: "Геопоника" от времето на Константин Багренородни засягаща земеделието и животновъдството; от същата епоха е посветената на зоологията "Събрани истории за сухопътните животни, птиците и морските", която не е запазена изцяло; в различни компилации са запазени и два от трудовете на Опиан (II в.) - "За лова" и "Риболовство"; също в компилация е включен и "За птиците" на Дионисий Филаделфийски; известни са и трудове по ветеринарна медицина на Йерокъл (от времето на Диоклециан) и Апсирт (от епохата на Константин Велики), засягащи коневъдството, те са цитирани в "Корпус хипиатрик" и в "Геопоника"; трактат за грижите за ловния сокол оставя Димитър Пепагомен; трудове по земеделие оставят съвременника на Юлиан Апостат Винданий Анатолий и опиращият се на него Касиан Бас (VI в.), които също са използвани от по-късните автори. Сравнително популярни са компилациите от знанията по физиология обобщени и събрани в различни "Физиолози" и "Хексамерони". Последният тип произведения са изцяло христианско изобретение и основната им идея е разширеното описание на сътвореното през шестте дни според библейското Битие (бел. 86). Дори през палеологовия период, когато господстват идеите на неоплатонизма, учените не пропускат да подчертаят значението на аристотеловите трудове. Според Теодор Метохит някои от тях са непреходни, тъй като още никой не е написал нещо подобно (бел. 87).
След занятията по физиология в които бъдещите учени се запознават с окръжаващия ги свят и движещите го закони се преминава към изучаване на "математическата четворка". Предметите залегнали в нея са аритметика, геометрия, музика и астрономия, като по традиция наложила се още от времето на Платон, те са преподавани точно в този ред. Според ромейските учени занятията по "математическата четворка" са важни, защото развиват абстрактното и логическото мислене, което е подготовка за занятията по "първа философия" (метафизика и теология). Точно в тези дисциплини влиянието на платонизма е най-силно и нерядко стига до мистицизъм, основаващ се на символиката на числата. Аритметиката е считана за "майка на всяко знание", а основно учебно помагало е "Въведение в аритметиката" на Никомах от Гераса (I - II в.). Теодор Метохит го счита за ненадминато. Според Григорий Кипърски учителят му Георги Акрополит използва Никомах при лекциите си. Коментари върху този труд е оставил Михаил Псел. С определена популярност се ползват "Аритметика" на Диофант и труд на Домнин Лариски в който той полемизира с Никомах заради разделянето на аритметиката от геометрията, придържайки се към методическите възгледи на Евклид. В учебния процес се ползват и пособия по логистика, т. е. изчисляване. След усвояване теорията на абстрактните числа се преминава към изучаване на пространственото им въплъщение - геометрията. Основно учебно пособие е "Начала" на Евклид, но се ползва също и "Метрика" на Херон Александрийски, както и приписвани нему други трудове. Коментари и схоли към труда на Евклид са оставили Лъв Математик, Арета Кесарийски, Максим Плануд. Изучаването на музиката сред математическите дисциплини се дължи на възможността височината на звуците и интервалите между тях да се изразяват чрез числови съотношения. Неоплатоникът Прокъл например твърди, че "аритметиката е майка на музиката". Теорията за хармоничното съчетаване на звуците произлиза от платоновско-питагорейската школа и е засегната от Платон в "Държава", "Закони", "Алкивиад", "Федон", "Пир", "Филеб" и най-вече в "Тимей". В основата на изучаването на музикалната теория, освен споменатите работи на Платон, са залегнали "Хармоника" на Клавдий Птолемей, "Въведение в хармонията" на Клеонид Аристоксенит, "За музиката" на Аристид Квинтилиан и труд на Алипий. Аристоксен Тарентски през IV в. критикува питагорейско-платоновското учение. Той не отрича математическото начало, но поставя на първо място чувственото възприятие на звука и реалната слушаемост. Сред популярните пособия е "Въведение в музикалното изкуство" на Вакхий Херонт, където са изложени и двете музикални теории, както и аналогичното анонимно "Музикално изкуство", което е с по-съкратено изложение. Астрономията е завършващата дисциплина на "математическата четворка". Обикновено под астрономия се разбира науката за подвижните обекти и математическите величини чрез които те се описват и характеризират, тоест строго погледнато, тя е по-близо до механиката, според съвременните ни разбирания. В основата на обучението по астрономия е "Алмагест" на Клавдий Птолемей, който се придържа към геоцентричния модел на Вселената, и макар тази хипотеза да е господстваща, ромеите не са забравили хелиоцентризма на Аристарх Самоски. Вероятно през XII в. негов привърженик е Михаил Италик. Пособия по астрономия са оставили Симеон Сиф, Михаил Псел, Евстратий Никейски, Теодор Метохит, който освен Птолемей ползва и Теон Александрийски, Никифор Григора, Исак Аргир, Теодор Мелитениот.
Тясно свързана с астрономията е астрологията, която през различни периоди ту е на почит, ту е изобличавана като лъженаука, но практикуването й никога не е спирало. Като цяло църквата е враждебно настроена към астрологията, тъй като идеята, че положението на звездите влияе на човешките съдби и дела, противоречи на собственото й учение за свободната воля и отплатата за всички добри и зли дела в отвъдното. Това, разбира се, не е спирало хората и в частност някои високопоставени особи от стремежа да надникнат в бъдещето. Алексий I Комнин като ревностен христианин изгонва астролозите от Константинопол, но явно не всички. По повод появата на комета той иска от епарха на града Василий да му разтълкува знамението. В същото време изполва астрономическите познания за политически цели, предсказвайки небесно явление василевсът убеждава едно от нахлулите в Империята племена да му се подчини. За разлика от дядо си, Мануил I Комнин се огражда с астролози и не предприема нищо без да се съветва с тях. Заради тази мания Михаил Глика остро го критикува. Скептично се отнасят към астрологията и Ана Комнина, Михаил Псел, Михаил Аталиат. На другия полюс са Лъв Математик и Йоан Каматир. Основни пособия са "Четирикнижие" на Птолемей и "Въведение в астрологията" на Павел Александрийски (бел. 88).
В заключение ще оставим настрана въпросите за училищната мрежа, нивото на образованост, изучаваните дисциплини и ще се потопим в ежедневието, съпътстващо процеса на обучение в ромейската школа. Общо преподавателите са наричани "педевт", "педагог" и "дидаскал", а според преподаваните дисциплини, и вероятно образоваността им, се делят на "граматисти" - преподаватели по "свещена грамота", "граматици" - преподаватели по граматика, "ритори" - по риторика, и "философи", които минават за хора усвоили всички тънкости на науките и познанието. Преподавателите в "енкиклион педия" са наричани още "майстор" - гръцко произношение на латинската дума "магистър", която също означава "наставник", "учител", както и гръцката "дидаскал". Псел ни е оставил няколко интересни щрихи, илюстриращи школското всекидневие, които можем да допълним и с други сведения. До късно през нощта подготвя лекциите си, а утрото отново го заварва над съчиненията на древните автори. Когато влиза в аудиторията, която обикновено не е пълна, най-добрите ученици скачат от местата си и успокояват шумните си другари. Вероятно това са най-усърдните и успели ученици, които се радват на доверието на учителя си, който ги обучава лично, и в някои случаи го заместват. За тази категория ученици намираме подробности в писмата на анонимния учител от X в. Те обикновено се занимават с обучението на по-младите си, или изостанали съученици, учителят им периодично (два пъти седмично) проверява доколко добре се справят със задълженията си като препитва поверените им младши съученици. Когато Псел сяда на извисеното си кресло, учениците му го следват, настанявайки се по скамейките, някои по-наблизо, други по-встрани (навярно местата се разпределят според прилежанието). Появяват се и закъсняващите ученици, тези в главите на които, по думите на Псел, са не учението, а хиподрумът и други развлечения. Анонимният учител споменава за ученици, които прекарват повече време на птичия пазар, отколкото в училището и за родителите им, които никак не са доволни от това и от факта, че децата им са оставени да скитат безпризорни. Подобен проблем има и Теодор Иртакин, който в писмо се оплаква на Теодор Метохит от поведението на сина му. Той предпочитал гимнастиката и театрите пред училището. Ана Комнина, величаейки управлението на баща си, отбелязва, че след смъртта му учениците предпочитат играта на шашки и лова на пъдпъдъци пред науките. В лошо време се случва в училището да няма и един ученик. Учениците задават въпроси по предварително определена тема. Учителят им отговоря, развивайки лекция, която по-прилежните записват в тетради върху коленете си. Освен това пишат и упражнения, които преподавателят им критикува и поправя. При поддържането на реда и за неуспехи в учението се налагат и телесни наказания от учителя. Николай Месарит, като хвали ученолюбието на брат си Йоан, твърди, че затова учителя не му се карал и не го биел по бузите. Тази е, може би, причината учениците да не разчитат само на усърдие, но и на помощ от висшите сили и на магия. Псел ни е оставил данни и за външния вид и отношенията между учениците. Те ходят сополиви и рошави, загрижени преди всичко да изглеждат мъдри, хвалят се с мними успехи в науките и презират новопостъпилите (бел. 89).
В писмата на анонимния учител намираме сведения за учителските грижи и несгоди, които се простират отвъд възпитаването на поверениците му. На първо място - за възнаграждението на труда му, което е нерегулярно и според възможностите на всеки ученик, понякога му плащат със закъснение, или въобще не му плащат, а за сънародници (нашият учител е бежанец от Тракия вследствие нападенията на българите) обучението е съвсем безплатно. Учителят се оплаква, че заради интриги на недоброжелатели му спрели църковната субсидия с хляб. Недостигът на средства го заставя не само да се бори за всеки ученик и за доброто име на школата, но и да работи допълнително. На нетърпелив родител обяснява, че е нужно време детето да се адаптира и обучението да даде видими резултати; роптае срещу нелоялен колега, който примамва учениците му, оплаква се за това на патриарха, чийто служител пък покровителства конкурентен преподавател; друг конкурент пък го заплашва със съд. За практиката да се привличат чужди ученици имаме сведение и от Михаил Псел. В писмо до протоасикрит Аристин, той му съобщава, че синът му и някои други спрели да посещават водения от Псел курс по риторика и отишли при друг преподавател. Анонимният учител заработва допълнително като преписвач и издател, виждаме го да продава и купува книги, пазарейки се за цената; понякога дава, или взема назаем книги; друг път изпраща на приятели и покровители собствени творби. Нашият учител използва и рекламни трикове. В писмо до мистик Теодор заявява, че има намерение да възложи на учениците си да съчинят стихове в негова чест, които да разлепят из столицата. Така с един мах печели разположението на мистика и прави реклама на школата си. Други учители, обаче, са по безскрупулни и срещу съответно заплащане пишат упражненията на учениците. Теодор Иртакин също има проблеми с нередовно плащане и изкарва допълнително пари, правейки преписи, макар да се радва на влиятелни покровители и възпитаници (бел. 90). Когато на Йоан Мавропод се наложило да продаде родния си дом в столицата, император Константин Мономах го откупил и му го върнал (бел. 91). Вече споменахме оплакванията на интелектуалците от бедността им. Положението им се дължи не толкова на нередовни приходи и ниско заплащане, колкото на скъпо струващите занимания с наука. През средните векове на книгата се гледа като на занаятчийски инструмент. Никифор Хумн например пише, че учен без книги е като занаятчия, който не познава инструмента на своя занаят. Книгата е доволно скъпо изделие и не всеки може да си го позволи. В зависимост от обема и качеството на ръкописа, може да струва от няколко до няколко десетки номизми (респ. перпери), а луксозните богато илюстрирани издания могат да стигнат до няколко стотин. По агиографски данни цената на един Псалтир е една номизма, а преписът му отнема минимум седмица. Множество свидетелства показват, че учените хора понякога сами преписват необходимите им книги, които са взели назаем, било от частно лице, или манастирска библиотека, а понякога от императорската, или патриаршеската библиотеки. Григорий Кипърски например се оплаква, че поради бедност сам преписва интересуващите го съчинения, въпреки грозния си почерк, но пък има и примери за достатъчно богати хора, като Теодора Раулина, племенница на Михаил VIII, и Теодор II Ласкарис, които сами извършват преписи. Към ръкописите има и чисто естетически изисквания. Освен Григорий Кипърски, който се оплаква от почерка си, можем да споменем Йоан Ставракий, който преписва труд на Платон на широки листа стара неравна хартия, споделящ в писмо, че би предпочел да хвърли копието в огън, или вода, отколкото да го гледа сред книгите си. Не са редки случаите в които частни лица завещават библиотеката си на някой манастир, понякога с условие да бъде ползвана свободно от наследниците им, или от учениците в школата при манастира. Обмена на книги и писма, участието в частни или публични диспути и въобще интелектуалното общуване, са съществествен елемент на т. нар. "автодидаскалия" (самообразование), която допълва облика на ромейското образование (бел. 92).
Бележки:
1. - Димов, Георги, Западнобалканският град във времето на норманските нашествия и походи XI-XII в., стр. 9 (https://www.academia.edu)
2. - http://www.vostlit.info/Texts/rus3/Honiat_3/frametext5.htm
3. - Каждан, А. П. "Книга и писатель в Византии", изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 44.
4. - Сорочан, Сергей Борисович, Византиял Парадигмы быта, сознания и культуры,изд. "Майдан", Харьков, 2011 г., стр. 192.
5. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 380.
6. - Кущ, Татьяна "На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии", изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 43.
7. - Гуревич, Арон Яковлевич, Средневековый мир. Культура безмолвствующего большинства, изд. "Искусство", М., 1990 г., стр. 332
8. - Мортимер, Ян, Средневековая Англия: путеводитель путешественника во времени, изд. "Эксмо", Москва, 2015 г., стр. 83.
9. - Петрушенко, Леонид Авраамиевич, Повседневная жизнь средневековой Европы, изд. "Молодая гвардия", М., 2012 г., стр. 267.
10. - Сорочан, Сергей Борисович, Византиял Парадигмы быта, сознания и культуры,изд. "Майдан", Харьков, 2011 г., стр. 199.
11. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 151.
12. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв." (окончание) във Византийский временник, том 52, 1991 г., стр. 44.
13. - Каждан, А. П., Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 44; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 369, 389
14. - Каждан, А. П., Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 44; Самодурова, Зинаида Гавриловна. "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 380; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "К вопросу о существовании монастырских школ в Византии VIII–XII вв." във Византийский временник, том 56, 1995 г., стр. 207; http://www.vostlit.info/Texts/rus8/Villani_G/frametext112.htm
15. - Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г., стр. 128, 133. Рудаков, Александр Петрович, Очерки византийской культуры по данным греческой агиографии, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 1997 г., стр. 198. За отношението към античното наследство виж и бел. 40.
16. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 402, 406; Каждан, А. П. "Книга и писатель в Византии", изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 72; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989г., стр. 373.
17. - Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (850-1000 гг.), изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 347.
18. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв." (окончание) във Византийский временник, том 52, 1991 г., стр. 45; Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г., стр. 128.
19. - Кущ, Татьяна, На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 61-62, 90.
20. - Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (850-1000 гг.), изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 345.
21. - Кущ, Татьяна, На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 47-48; Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV - XV вв., изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 1997 г., стр. 20; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр.368; Поляковская, М. А., Чекалова, А. А., Византия: быт и нравы, изд. Уральского университета, Свердловск, 1989 г., стр. 150.
22. - Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 48.
23. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 378.
24. - Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 48.
25. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 385-386; Скабаланович, Николай Афанасьевич, "Византийская наука и школы в XI в." във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. "Олега Абышко", Санкт Петербург, 2004 г., стр. 198-199.
26. - Петрушенко, Леонид Авраамиевич, Повседневная жизнь средневековой Европы, изд. "Молодая гвардия", М., 2012 г., стр. 268.
27. - Каждан, А. П., Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 46-47; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "К вопросу о существовании монастырских школ в Византии VIII–XII вв." във Византийский временник, том 56, 1995 г., стр. 204-206, 210, 212, 214; Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 398, 402.
28. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 149-150.
29. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 398, 402; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв." (окончание) във Византийский временник, том 52, 1991 г., стр. 35-36, 38-39, 41, 42, 43-46
30. - Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV - XV вв., изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 1997 г., стр.54-55.
31. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 388.
32. - Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 72.
33. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 218-223, 234-237; Латински извори за българската история, том 2, съст. Дуйчев, Войнов, Лишев, Примов, изд. на БАН, С. 1960 г., стр. 323; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 396; Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 404-405.
34. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 121.
35. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 107-110.
36. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 135-136.
37. - http://www.pravoslavieto.com/life/12.04_sv_Joan_Damaskin.htm
38. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 151, 216-218.
39. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 205-206.
40. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 252-255, 360.
41. - Поньон, Эдмон, Повседневная жизнь Европы в тысячном году, изд. "Молодая гвардия", М., 1999 г., стр. 224-225; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 383.
42. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 220; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 389; Иванов, Сергей, В поисках Константинополя, изд. “Вокруг света”, Москва, 2011 г., стр. 263-264.
43. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 220, 222.
44. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 234-237.
45. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 230-232; http://www.vostlit.info/Texts/rus5/TheophCont/frametext4.htm
46. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 390-391; http://www.vostlit.info/Texts/rus5/TheophCont/frametext65.htm
47. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 372-373.
48. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 390.
49. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 367, 380-382.
50. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 386, 392-393; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв." (окончание) във Византийский временник, том 52, 1991 г., стр. 36; Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 150.
51. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 392; Скабаланович, Николай Афанасьевич, "Византийская наука и школы в XI в." във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. "Олега Абышко", Санкт Петербург, 2004 г., стр. 194-195; Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г., стр. 237.
52. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 395-396; Гранстрем, Евгения Эдуардовна, "Система образования" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 355; Каждан, Александр Петрович, "Школа и наука" в Никита Хониат и его время, изд. "Дмитрий Буланин", Санкт петербург, 2005 г., стр. 169-171; Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г., стр. 218-219.
53. - Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г., стр. 223-224, 228-230.
54. - Каждан, Александр Петрович, "Школа и наука" в Никита Хониат и его время, изд. "Дмитрий Буланин", Санкт петербург, 2005 г., стр. 172; Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г., стр. 226.
55. - Каждан, Александр Петрович, "Школа и наука" в Никита Хониат и его время, изд. "Дмитрий Буланин", Санкт петербург, 2005 г., стр. 172; Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 67.
56. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 398; Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 67-68; Каждан, Александър Петрович, "Богословие" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 366.
57. - Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 69.
58. - Каждан, Александър Петрович, "Богословие" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 366-367; Каждан, Александр Петрович, "Школа и наука" в Никита Хониат и его время, изд. "Дмитрий Буланин", Санкт петербург, 2005 г., стр. 174.
59. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 398.
60. - Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 57.
61. - Каждан, Александр Петрович, "Школа и наука" в Никита Хониат и его время, изд. "Дмитрий Буланин", Санкт петербург, 2005 г., стр. 174-175.
62. - Липшиц, Елена Эммануиловна, "Наука и образование" в История Византии, том 3, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 219-222.
63. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 395-396, 404, 410.
64. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 406-409.
65. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 403.
66. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 398-400; Липшиц, Елена Эммануиловна, "Наука и образование" в История Византии, том 3, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 222-224.
67. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 403-404, 410.
68. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 404, 406.
69. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "К вопросу о существовании монастырских школ в Византии VIII–XII вв." във Византийский временник, том 56, 1995 г., стр. 210; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 385-386; Сорочан, Сергей Борисович, Византиял Парадигмы быта, сознания и культуры,изд. "Майдан", Харьков, 2011 г., стр. 196-197.
70. - Каждан, А. П., Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 45-46, 81.
71. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Естественнонаучные знания" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г.,стр. 301; Гукова, Сания Нуховна, "Естественнонаучные знания в палеологовский период" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр.362-363.
72. - Гранстрем, Евгения Эдуардовна, "Наука" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 361-362; Каждан, Александър Петрович, "Богословие" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр.366; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 383, 392.
73. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 366-367, 369; Скабаланович, Николай Афанасьевич, "Византийская наука и школы в XI в." във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. "Олега Абышко", Санкт Петербург, 2004 г., стр. 184-185.
74. - Скабаланович, Николай Афанасьевич, "Византийская наука и школы в XI в." във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. "Олега Абышко", Санкт Петербург, 2004 г., стр. 202; Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г., стр. 23.
75. - Гукова, Сания Нуховна, "Естественнонаучные знания в палеологовский период" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 361.
76. - Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г., стр. 22; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 391; Брагина, Лидия Михайловна, "Аргиропуло" (из истории филосоии итальянского Возрождения)" в Средние века, вып. 31, Москва, 1968 г., стр. 242.
77. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г., стр. 482-483; Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (850-1000 гг.), изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 340-341; Каждан, А. П. "Книга и писатель в Византии", изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 50-52; Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 372-373.
78. - Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (650-850 гг.), изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2002 г., стр. 491.
79. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г., стр. 483-485; Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 405; Липшиц, Елена Эммануиловна, "Наука и образование" в История Византии, том 3, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 224.
80. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г., стр. 485-487; Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 374-375; Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 397 и 401; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 390; Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 52-53.
81. - Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г., стр. 22-23.
82. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г., стр. 487-488.
83. - Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 192-193.
84. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г., стр. 494.
85. - Бородин, О. Р., "Развитие географии в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 376-394.
86. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Естественнонаучные знания" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г., стр. 418-420 и 424-425; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Естественнонаучные знания" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 319; Гукова, Сания Нуховна, "Естественнонаучные знания в палеологовский период" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 372-373.
87. - Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV - XV вв., изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 1997 г., стр. 74-75.
88. - Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г., стр. 488-493; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Естественнонаучные знания" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 300 и 302-310; Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 396; Гукова, Сания Нуховна, "Естественнонаучные знания в палеологовский период" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 362-367.
89. - Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г., стр. 57 и 66; Каждан, Александр Петрович, "Школа и наука" в Никита Хониат и его время, изд. "Дмитрий Буланин", Санкт петербург, 2005 г., стр. 170-171; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 396; Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 366, 370-371; Гранстрем, Евгения Эдуардовна, "Система образования" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 355-356; Липшиц, Елена Эммануиловна, "Наука и образование" в История Византии, том 3, изд. "Наука", Москва, 1967 г., стр. 222; Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г., стр. 129; Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г., стр. 237.
90. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 401; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 392; Иванов, Сергей, В поисках Константинополя, изд. “Вокруг света”, Москва, 2011 г., стр. 288-289; Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г., стр. 365-368, 374; Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г., стр. 392.
91. - Скабаланович, Николай Афанасьевич, "Византийская наука и школы в XI в." във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. "Олега Абышко", Санкт Петербург, 2004 г., стр. 185.
92. - Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 408, 410-411; Гийу, Андре, Византийская цивилизация, изд. "У - Фактория", Екатеринбург, 2005 г., стр. 323; Рудаков, Александр Петрович, Очерки византийской культуры по данным греческой агиографии, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 1997 г., стр. 198; Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г., стр. 130; Кущ, Татьяна, На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 101; Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV - XV вв., изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 1997 г., стр. 34.
Използвана литература:
Бартольд В.В. Сочинения в IX томах. Том IX. Работы по истории Востоковедения, изд. "Наука", Москва, 1977 г.
Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2001 г.
Бородин, О. Р., "Развитие географии в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г.
Брагина, Лидия Михайловна, "Аргиропуло" (из истории филосоии итальянского Возрождения)" в Средние века, вып. 31, Москва, 1968 г.
Гийу, Андре, Византийская цивилизация, изд. "У - Фактория", Екатеринбург, 2005 г.
Гранстрем, Евгения Эдуардовна, "Наука" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г.
Гранстрем, Евгения Эдуардовна, "Система образования" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г.
Гукова, Сания Нуховна, "Естественнонаучные знания в палеологовский период" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г.
Гукова, Сания Нуховна, "Школа и образование в поздней Византии" в Культура Византии XII - первая половина XV в., М., 1991 г.
Гуревич, Арон Яковлевич, Средневековый мир. Культура безмолвствующего большинства, изд. "Искусство", М., 1990 г.
Иванов, Сергей, В поисках Константинополя, изд. “Вокруг света”, Москва, 2011 г.
Каждан, Александър Петрович, "Богословие" в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. "Наука", Москва, 1967 г.
Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (650-850 гг.), изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2002 г.
Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (850-1000 гг.), изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 2012 г.
Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. "Наука", Москва, 1973 г.
Каждан, Александр Петрович, "Школа и наука" в Никита Хониат и его время, изд. "Дмитрий Буланин", Санкт петербург, 2005 г.
Кардини, Франко, Европа и ислам. История непонимания, изд. "Александрия", Санкт Петербург, 2007 г.
Кущ, Татьяна, На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г.
Латински извори за българската история, том 2, съст. Дуйчев, Войнов, Лишев, Примов, изд. на БАН, С. 1960 г.
Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. "Свое издательство", Санкт Петербург, 2012 г.
Липшиц, Елена Эммануиловна, "Наука и образование" в История Византии, том 3, изд. "Наука", Москва, 1967 г.
Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г.
Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV - XV вв., изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 1997 г.
Мортимер, Ян, Средневековая Англия: путеводитель путешественника во времени, изд. "Эксмо", Москва, 2015 г.
Петрушенко, Леонид Авраамиевич, Повседневная жизнь средневековой Европы, изд. "Молодая гвардия", М., 2012 г.
Поляковская, М. А., Чекалова, А. А., Византия: быт и нравы, изд. Уральского университета, Свердловск, 1989 г.
Поньон, Эдмон, Повседневная жизнь Европы в тысячном году, изд. "Молодая гвардия", М., 1999 г.
Рудаков, Александр Петрович, Очерки византийской культуры по данным греческой агиографии, изд. "Алетейя", Санкт Петербург, 1997 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Естественнонаучные знания" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Естественнонаучные знания" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, "К вопросу о существовании монастырских школ в Византии VIII–XII вв." във Византийский временник, том 56, 1995 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв." във Византийский временник, том 51, 1990 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв." (окончание) във Византийский временник, том 52, 1991 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. IV - первая половина VII в., М., 1984 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, "Школы и образование" в Культура Византии. Вторая половина VII - XII в., М., 1989 г.
Скабаланович, Николай Афанасьевич, "Византийская наука и школы в XI в." във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. "Олега Абышко", Санкт Петербург, 2004 г.
Сорочан, Сергей Борисович, Византиял Парадигмы быта, сознания и культуры,изд. "Майдан", Харьков, 2011 г.
Интернет ресурси:
