Основният аргумент на защитниците на ревизионизма е, че Народният съд е антиконституционен, тъй като нарушава Търновската конституция и прилага ретроактивно действие на наказателния закон, което противоречи на класическия принцип Nullum crimen, nulla poena sine lege. Международното право обаче категорично отхвърля тази теза. Нюрнбергският трибунал и последвалите го национални съдилища в освободена Европа (Франция, Нидерландия, Белгия) налагат доктрината, че престъпленията срещу мира и човечеството нарушават общопризнати принципи на цивилизованото човечество. Тези принципи стоят над националните конституции на победените държави. Международното обичайно право в тези извънредни условия придобива абсолютен примат и предимство над вътрешното право.
За да се неутрализира вътрешноправният ревизионизъм, анализът стъпва върху императивната норма на международното право (jus cogens) и принципа pacta sunt servanda. Наказателната отговорност на лицата, обвързали Царство България с Оста Берлин-Рим-Токио и извършвали престъпления по време на войната, не е продукт на субективна локална инициатива. Тя е пряко задължение, вменено от трите Велики сили (СССР, САЩ и Великобритания) чрез поредица от консолидирани международни актове.
На 30 октомври 1943 г. по време на Първата московска конференция външните министри на САЩ, Великобритания и СССР приемат декларация, поставяща правните основи на следвоенното наказателно преследване. Тя формулира принципа на индивидуалната наказателна отговорност за престъпления срещу мира и човечеството, независимо от служебното качество на извършителя – бил той държавен глава, министър, депутат или офицер.
Декларацията въвежда двойна юрисдикция. По териториалния принцип лицата, извършили престъпления на определена територия, се изпращат обратно в съответните страни, за да бъдат съдени съгласно местните закони на освободените нации. За главните престъпници, чиито действия нямат конкретно географско ограничение, се установява екстериториалност, като те се наказват със съвместно решение на Съюзниците.
Още от края на 1943 г. и през цялата 1944 г. Европейската консултативна комисия (ЕКК) в Лондон, в която влизат представители на САЩ, Великобритания и СССР, разработва типови проекти за капитулация на държавите от Оста.
В тези предварителни чернови категорично залягат общите принципи от Московската декларация (1943 г.). Изискванията са ясни: разпускане на профашистките организации, отмяна на расисткото законодателство и задържане и съдене на лицата, отговорни за военни престъпления и сътрудничество с Германия.
На 12 септември 1944 г. в Москва е подписано примирието с Румъния. В Член 14 от румънското примирие изрично е записано задължението на румънското правителство да съдейства за арестуването и съденето на лицата, обвинени във военни престъпления.
Българското правителство на Отечествения фронт е напълно наясно, че българският текст ще бъде идентичен. В предварителните контакти между съветските представители и правителството на Кимон Георгиев става пределно ясно, че Съюзниците ще изискват незабавна "чистка" на прогерманския елит.
Приемането на Наредбата-закон на 3 октомври (обнародвана на 6 същия месец) представлява акт на изпреварващо подчинение (anticipatory compliance) от страна на българското правителство, което показва, че правителството няма да разиграва цирковете и шмекериите на Иван Багрянов и представителя му в Кайро. С това правителството на ОФ демонстрира, че изпълнява съюзническите изисквания още преди да е принудено формално от примирието. Целта е да се смекчат икономическите и териториалните условия в предстоящия договор.
На 28 октомври 1944 г. в Москва между Съюзническите държави – представени от маршал Фьодор Толбухин от името на СССР и генерал-лейтенант Джеймс Гамел от името на Върховния съюзен главнокомандващ в Средиземноморския театър на военните действия – и Правителството на Отечествения фронт е подписано примирие. В Член 6 от него изрично е записано, че българското правителство се задължава да съдейства за задържането на лицата, обвинени във военни престъпления, и за тяхното осъждане. Този текст има императивен характер и съдържа задължение за резултат (obligation of result). Неизпълнението му от страна на София би означавало денонсиране на примирието и подновяване на състоянието на война със съюзниците.
Същите принципи са препотвърдени и по време на конференцията в Ялта. В „Декларацията за освободена Европа“ тримата големи отново изявяват непоколебимата си воля да изкоренят нацизма и милитаризма, както и да накажат всички военнопрестъпници в освободените територии и бившите сателити на Германия, сред които е и България.
Парижкият мирен договор от 10 февруари 1947 г. формално утвърждава, легитимира и санкционира всички мерки, взети от българската държава в периода 1944–1946 г., включително присъдите на Народния съд. Всяко последващо ретроактивно отричане на тези мерки от страна на вътрешните съдилища представлява пряка отмяна на международното основание, върху което стъпва самата легитимност и териториална цялост на следвоенната българска държава.
Член 4 изрично посочва, че България ще предприеме всички необходими мерки, за да осигури арестуването и предаването за съдене на лицата, обвинени в извършване, заповядване или съучастие във военни престъпления и престъпления против мира или човечеството. А Член 5 декларира, че България, която съгласно Споразумението за примирие е взела мерки за разформируване на намиращите се на българска територия профашистки организации, се задължава в бъдеще да не допуска съществуването и дейността на организации от такъв тип.
Решения на Върховния съд на Република България (ВСРБ) от 1996 г. обявяват за отменени по реда на надзора присъдите на I и II състав на Народния съд от 1945 г. Главният аргумент на съда е чисто процесуален – твърдението, че Наредбата-закон за Народния съд противоречи на Търновската конституция, която формално не е била отменена към октомври 1944 г. Но то потъпква действащия позитивно-правен ред в Република България към 1996 г. и международните ангажименти на държавата.
Към момента на произнасяне на решенията от 1996 г. в държавата действа Конституцията от 1991 г., която в своя чл. 5, ал. 4 закрепва абсолютния примат на международните договори. Текстът гласи, че ратифицираните, публикувани и влезли в сила за страната международни договори са част от вътрешното право и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат.
Когато Върховният съд разглежда актовете на Народния съд, той е длъжен да приложи правото, действащо към момента на собственото му произнасяне (1996 г.). Тъй като Парижкият мирен договор от 10 февруари 1947 г. е влязъл в сила международен договор за България, неговите разпоредби имат предимство пред абсолютно всяко вътрешно законодателство или тълкуване. Игнорирайки Парижкия договор и позовавайки се единствено на Търновската конституция, Върховният съд през 1996 г. директно нарушава действащата Конституция от 1991 г. Съдът поставя отменена вътрешна конституционна рамка от XIX век над действащото международно право и над действащия основен закон на страната. По този начин се проявява и тежък порок на излизане извън компетентност (ultra vires), тъй като Върховният съд си присвоява правомощия на Конституционен съд, извършвайки недопустим инцидентен контрол за конституционосъобразност на нормативен акт от 1944 г.
Република България е страна по Виенската конвенция за правото на международните договори. Член 27 от нея установява императивния принцип, че страна по един договор не може да се позовава на разпоредбите на своето вътрешно право като оправдание за неизпълнението на договора.
Върховният съд през 1996 г. прави точно това, което конвенцията изрично забранява – позовава се на вътрешна норма (Търновската конституция), за да дезавуира и обяви за „незаконни“ действията, предприети в изпълнение на Московското примирие и Мирния договор. Решенията от 1996 г. представляват международен деликт на българската правосъдна система спрямо принципите на международното публично право. Макар самата Виенска конвенция да е приета по-късно (1969 г.), нейният Член 27 се явява директна кодификация на вековното международно обичайно право и на фундаменталния принцип pacta sunt servanda, който е бил напълно валиден и през 1944 г. Към това се задейства и концепцията за естопел (estoppel) – след като държавата официално е декларирала пред съюзниците през 1947 г., че е изпълнила задълженията си по съденето, тя няма право десетилетия по-късно да обяви собственото си поведение за нищожно поради вътрешни процедурни дефекти.
След 1945 г. Генералната асамблея на ООН и Международният военен трибунал кодифицират принципа, че извършването на престъпления срещу мира, военни престъпления и престъпления срещу човечеството не може да бъде оправдано от обстоятелството, че съответното действие е било съобразено с националното право на извършителя (Принцип II от Нюрнбергските принципи).
Опитът за неутрализиране на отговорността на министрите и депутатите с мотива, че са „приемали закони според тогавашния ред“, директно колидира с Нюрнбергския прецедент. Извършването на расова дискриминация чрез Закона за защита на нацията (ЗЗН), конфискациите, депортирането на над 11 000 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот, както и обявяването на война на САЩ и Великобритания, са престъпления по международното право. Те не подлежат на оправдание чрез формален конституционен легализъм. Този формален легализъм е същият, който Нюрнбергският трибунал категорично отхвърля при съденето на германските юристи и нацистки лидери. Игнорирайки това, Върховният съд през 1996 г. де факто легитимира държавно организирания терор и расова дискриминация като законно упражняване на власт.
Върховният съд гради своята реабилитация върху фикцията, че Търновската конституция е била действащ и функциониращ регулатор през периода 1940–1944 г. Това води до явен логически парадокс (reductio ad absurdum). Реабилитираните лица – депутати от XXV ОНС, регенти и министри – приемат ЗЗН, въвеждат цензура, забраняват политическите партии и обявяват война, с което първи системно и съзнателно погазват и унищожават Търновската конституция. Народният съд през 1944–1945 г. ги осъжда, пренебрегвайки същата тази конституция в изпълнение на ангажиментите за примирието. Върховният съд през 1996 г. обявява осъждането за незаконно, защото Народният съд нарушил Търновската конституция.
Следователно Върховният съд използва Търновската конституция като „покровител“ на хората, които първи са я превърнали в „мъртва норма“. Съдът прилага селективен легализъм – изисква пълно спазване на конституцията от Народния съд, но опрощава системното ѝ дерогиране от страна на подсъдимите. Тук се нарушава и общият принцип Tu quoque (И ти също) – никоя страна няма право да извлича ползи от собственото си неправомерно поведение или да изисква от другите спазването на правила, които самата тя системно е нарушавала. Гротеската е пълна - от една страна възкресяваме мъртва правна норма, а от друга се позоваваме на модерни процедурни изисквания.
Атакуването порочните решения на национално ниво изисква специфичен подход, тъй като в съвременното българско наказателно-процесуално право (НПК) има строго определени срокове за възобновяване на наказателни дела. Поради изтичането на тези срокове спрямо акта от 1996 г., най-солидният и реалистичен вътрешноправен ход е приемането на ново Тълкувателно решение от Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС). Това решение трябва да дефинира занапред принципите, по които се тълкува съотношението между международните договори от Втората световна война и вътрешния конституционен ред, възстановявайки правната истина. На международно ниво, засегната държава (например Израел или страна от антихитлеристката коалиция) би могла да повдигне въпроса пред Международния съд в Хага (МС на ООН), доказвайки, че решението от 1996 г. съставлява държавен акт, нарушаващ действащ международен договор (например Конвенцията за геноцида), по който страните са признали задължителната юрисдикция на Съда.
Превръщането на субективния дебат в позитивистичен архивен анализ е единственият начин да се отговори на историческия ревизионизъм.
„Държавен вестник“ (1940–1944 г.) съдържа първичните актове на царското правителство и Народното събрание. Неговото съдържание е фактически необоримо, тъй като материализира официалната нормативна воля на държавата и служи за отлично доказателство за corpus delicti.
Законът за защита на нацията (ЗЗН), публикуван в бр. 16 от 23 януари 1941 г., носи подписите на Цар Борис III, министър-председателя Богдан Филов и целия кабинет. Той документира въвеждането на институционализиран расизъм, отнемане на граждански права, принудителен труд и конфискация на имущество. Това изцяло елиминира твърденията за „невинност“ или липса на лична властова роля на министрите и депутатите.
Ратификацията на Тристранния пакт, обнародвана в бр. 45 от 2 март 1941 г., съдържа официалния текст на присъединяването на Царство България към оста Берлин-Рим-Токио, подписан от Филов във Виена на 1 март 1941 г. и гласуван от XXV ОНС.
Решението на XXV ОНС за обявяване на война на САЩ и Великобритания, публикувано в бр. 280 от 13 декември 1941 г., доказва официалното въвличане на страната в агресивна война („Символичната война“), довела до разрушителните бомбардировки над София и други български градове през 1943–1944 г.
Фондовете на Съюзническата контролна комисия (СКК) и Чуждестранните дипломатически архиви напълно оборват ревизионисткия мит, че съденето е било „едностранна съветска акция“, като документират тристранната съгласуваност между СССР, САЩ и Великобритания.
Архивът на СКК в София (Фонд 1467 в Централния държавен архив - ЦДА) съдържа протоколи от заседанията на тримата съюзнически представители – маршал С. Бирюзов (СССР), генерал-майор Уолтър Оксли (Великобритания) и генерал-майор Джон Крейн / Мейнард Барнс (САЩ). Включените регулярни доклади и списъци с арестувани лица, предавани на англо-американските мисии съгласно Член 6 от примирието, доказват, че нито една от двете западни мисии не оспорва правото и задължението на българската държава да съди министрите и депутатите.
Дипломатическата поредица на САЩ (Foreign Relations of the United States - FRUS, 1944–1945, Vol. IV) съдържа шифрограми и доклади на американския политически представител в София Мейнард Барнс до Държавния департамент във Вашингтон. Барнс изрично настоява пред българските власти за твърдо прилагане на съюзническата политика за прочистване на апарата от профашистки елементи и потвърждава, че съденето на участниците в Оста е задължително условие за бъдещия мирен договор.
Фондовете на британското Външно министерство (Foreign Office - FO 371) съдържат доклади на генерал Оксли и британската дипломатическа мисия, потвърждаващи изрично британското настояване за налагане на наказателна отговорност на лицата, обявили война на Обединеното кралство през декември 1941 г.
Следствените и съдебните фондове от 1944–1945 г. (ЦДА, Фонд 1449) съдържат пресните процесуални материали, събрани непосредствено след събитията и изчистени от по-късни ретроспективни интерпретации. Пренасяйки доказателствената тежест от нормативното равнище към личната отговорност, съдържат протоколите от разпитите и собственоръчно написаните показания на регентите и министрите (Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, Първан Драганов и др.). В тях самите обвиняеми не оспорват фактите по подписването на расистките закони, провеждането на депортациите или обявяването на войните, а се опитват да оправдаят действията си единствено чрез външен геополитически натиск или „държавна необходимост“. Това прави последвалата им съдебна реабилитация през 1996 г. на основание „липса на престъпление“ исторически и юридически несъстоятелна. Ведомствените заповеди на МВР и Министерството на правосъдието от есента на 1944 г. допълват картината, съдържайки описи на конфискуваните документи и материали от щабовете на прогерманските организации (Съюз на българските национални легиони, Ратници за напредъка на българщината и др.), които документират тяхното пряко участие в държавната администрация и полицията до 9 септември 1944 г.
Правните абсурди на съвременното нормотворчество продължават със Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен от 2000 г. По същество това не е закон в юридическия смисъл, а политическа декларация. Целта му е чисто пропагандна – да кодифицира една конкретна политическа оценка за историята в официалното законодателство. Още в самия му първи член съдържа цяла поредица от неверни твърдения. Политическият субект, който идва на власт на 9 септември 1944 г., е коалицията Отечествен фронт в която БРП (к) е само една от политическите сили, които я съставят и са малцинство в правителствата на Кимон Георгиев. И този т. нар. „закон“ се опира на мъртвата норма на Търновската конституция. През 1998 г. по искане на тогавашния главен прокурор Конституционния съд разглежда искане за отмяна на резултатите от референдума през 1946 г. Доколкото положително решение би го вкарало в правния абсурд да обяви сам себе си за нелегитимен, съдът категорически отказа да се позовава на мъртвата норма на Търновската конституция. Но това не пречи, когато става дума за царските имоти през същата 1998 г. чрез засукана казуистика съдът отново да я използва като аргумент да ги върне, нищо че когато са отнети действат съвсем други закони. Все през същата 1998 г. в Народното събрание фашистващите елементи отново се опитват да я използват, за да обявят за нищожни не само решенията на Първи и Втори състав на Народния съд, но и всички присъди. За щастие тогава номерът не минава, защото тогава щеше да избухне и брутален международен скандал, защото това би отменило присъдите и на Седми състав, който гледа делата за антисемитизъм.
В крайна сметка Търновската конституция бе превърната в зайчето от цилиндъра на фокусника. Магически предмет с който юридически може да се обоснове всичко и неслучайно е издигната в култ и упорито се преиздава, включително и в луксозен формат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар