В масовото съзнание на Запад събитията от май 1937 година в Каталуния се възприемат почти изцяло през призмата на автобиографичния роман на Джордж Оруел „Почит към Каталония“. Тази книга успя да изкове един от най-устойчивите и политически експлоатирани митове на двадесети век – мита за невинните революционери от ПОУМ и анархо-синдикалистите от CNT, които стават жертва на безпричинен, мистичен терор, диктуван от Москва. Наративът на Оруел превръща една реална държавна и военна необходимост в мелодрама за идеалисти, смазани от циничен апарат. „Почит към Каталония“ се явява типична пропагандна метафизика, в която напълно отсъстват обективните причини и следствия, а цялата вина е сведена до клишето за злокобните болшевики.
Антиправителствените фракции страдат от старата болест на Първата испанска република, поставяйки революционните преобразования над победата над врага. Напълно игнорирайки факта, че всякакви ревулюционни промени стават безпредметни, ако борбата бъде загубена заради фракционността им.
Големият методологически проблем на Оруел е пълната липса на мащаб, тъй като в неговия свят просто няма нищо извън границите на Барселона и собствената му фракция. Като доброволец в милициите, той прекарва уличните боеве на ограничен периметър в града, наблюдавайки събитията буквално от своята барикада и покрива на кино „Полиорама“. Английският писател е класически пример за дребнобуржоазен интелектуалец, който напълно пропуска и не разбира голямата военна, икономическа и геополитическа картина на Испанската република. Той не знае (или по-скоро премълчава с пропагандистки цели) какво се случва на критичните фронтове около Мадрид, нито е запознат с логистичния вакуум, предизвикан от международната изолация. За Оруел уличната анархия е естетически красива, но той остава сляп за факта, че хаосът в тила е най-добрият съюзник на настъпващия фашизъм.
Затварянето на хоризонта между покрива на кино „Полиорама“ и барикадите на Рамблас е съзнателен похват на политическата публицистика. Чрез него Оруел изолира събитията от техния причинно-следствен контекст. Превръща една чисто държавна и логистична криза в морализаторска приказка. Подменя реалните вътрешни борби и организационния хаос на испанска земя с готова антисъветска матрица, която по-късно обслужва конкретни политически цели на Запад. В този смисъл „Почит към Каталония“ функционира не като историческо свидетелство, а като добре конструиран идеологически инструмент, чийто успех зависи изцяло от цензурирането на голямата картина. За това е достатъчно да се видят документите на Съвета по отбрана, Главния щаб и оплакванията на баските лидери за блокираните ешелони с муниции и други доставки. По това време сред баските доминират политически умерени националисти (PNV), но този удар така ги компрометира, че едно поколение по-късно те са заменени от напълно сепаратистката ЕТА.
Зад кулисите на революционния ентусиазъм в Каталуния стои системно, деструктивно поведение на ПОУМ и радикалните анархистки фракции, което граничи с открита национална измяна по време на война. Когато се анализира материалната реалност на фронта и тила, митът за невинността им рухва пред суровите факти за укриване на стратегическо оръжие. Докато редовните републикански части на предна линия в Мадрид и на Арагонския фронт загиват в окопите поради тежък, критичен недостиг на муниции и огнева поддръжка, ПОУМ задържа в тила десетки модерни оръдия, танкове и бронирани коли. Тези тежки оръжия умишлено се пазят за партийна употреба при евентуален сблъсък с правителството, а при последвалите обиски републиканската полиция открива хиляди пушки, автомати и гранати, затворени в складовете на техните партийни клубове, вместо да бъдат изпратени на оголения фронт.
Този саботаж се пренася директно и върху военната икономика. ПОУМ напълно солидаризира действията си с радикалните анархистки фракции, които дезорганизират единната военна промишленост под предлог за запазване на революционните постижения. По време на Майските дни те активно подкрепят и раздуват уличната генерална стачка, което води до масово изоставяне на машините от работниците, пълно спиране на транспорта в Барселона и блокиране на каталунските фабрики за снаряди и патрони в най-критичния момент от фашистката офанзива на север. По същото време, чрез свои самозвани комитети за отбрана и патрули, партийните структури провеждат репресии, произволни арести, икономически реквизиции и разстрели на политически опоненти в тила. Паралелно с това те отвличат сили и от фронта - не само собствените им симпатизанти, които самоволно го напускат, но и сили, които трябва да се справят с бунта и безредиците предизвикани от тях. Това беззаконие ликвидира държавния суверенитет и дълбоко дискредитира Републиката пред потенциалните ѝ съюзници на Запад, от които се очаква вдигане на оръжейното ембарго. Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че в условията на пълна изолация, когато Съветският съюз е единствената международна сила, изпращаща модерни самолети и танкове за спасяването на Мадрид, ПОУМ води яростна и системна кампания срещу СССР в партийния си печат, застрашавайки единствения логистичен източник на антифашисткия фронт.
Контролът над комуникациите е стратегическото ядро на всеки военен конфликт, но телефонната централа в Барселона, намираща се в масивната сграда „Телефоника“, от началото на войната се държи самоволно от анархосиндикалистите. Те превръщат тази ключова държавна инфраструктура в инструмент за политическо изнудване и партиен шпионаж, като инцидентът от втори май 1937 година е логичният завършек на този абсурд. Централата системно подслушва и накрая брутално прекъсва официален и поверителен разговор между президента на Републиката Мануел Асаня и лидера на Каталуния Луис Компанис с демагогския мотив, че властта няма право на тайни от работническата класа. Преди това централата редовно блокира и забавя спешни военни съобщения на Министерството на флота и авиацията, изолирайки правителството от командването.
Никоя суверенна държава, воюваща за своето физическо оцеляване, не може да позволи на въоръжени фракции в тила да филтрират заповедите на генералния щаб, поради което изпращането на полиция на трети май е напълно законен акт за възстановяване на държавния контрол. В отговор ПОУМ вдига въоръжен метеж, а техният вестник „Ла Баталя“ открито призовава за сваляне на правителството на Народния фронт. Големият исторически мит, развенчан от разсекретените архиви, е, че този метеж е провокиран от съветските служби. Ранните доклади на резидента на НКВД Александър Орлов до неговия шеф Николай Ежов доказват, че съветската резидентура буквално е проспала ситуацията в Каталуния. Още през декември 1936 година Орлов лаконично докладва в Москва, че троцкистите подготвят въоръжено въстание в Барселона, а през февруари 1937 година сухо отбелязва, че се оформя съюз между ПОУМ и анархистите, насочен към антисъветска дейност. Месеци наред обаче НКВД само наблюдава пасивно материалното укриване на оръжия в тила, а когато Майските дни избухват заради вътрешни испански борби и фракционен инат, Орлов изпада в паника пред Кремъл, че е изпуснал контрола. Неговото последващо действие не е изпълнение на дългосрочен план, а хаотична реакция постфактум, целяща да прикрие собствената му оперативна некомпетентност.
За да се разбере реалният материален и разрушителен размер на Майските дни, събитията от началото на май трябва да се съпоставят директно с критичното положение по фронтовете в същата седмица. Хаосът в Барселона не е изолиран градски инцидент, а пряк стратегически удар, който предопределя разгрома на републиканския Северен фронт. По това време генерал Франко вече е преместил основната си военна мощ на север, като германският легион „Кондор“ току-що е изравнил със земята Герника на двадесет и шести април. Фашисткото командване започва решително настъпление към Билбао, пробивайки баската отбранителна линия, и точно в този съдбоносен момент метежът в Барселона забива нож в гърба на отбраната.
Първият материален удар е пълната логистична парализа, тъй като Каталуния е основната индустриална и оръжейна база на страната. Когато работниците в Барселона изоставят машините и отиват на барикадите, производството и транспортът на патрони и снаряди за Северния фронт спират напълно за повече от седмица, оставяйки баските войници да броят всеки патрон, докато тилът стачкува. На второ място се проявява открито военно дезертьорство и оголване на Арагонския фронт, където фракционният фанатизъм надделява над военния дълг. Цели подразделения от двадесет и девета дивизия на ПОУМ и корпуси на CNT самоволно напускат фронтовата линия и организират въоръжен марш към Барселона, за да защитят другарите си. Макар лидерите им да ги спират в последния момент преди град Каспе, фронтът срещу франкистите остава дезорганизиран и оголен за дни, като единствено пасивността на врага в този сектор спасява Републиката от незабавен катастрофален пробив. Накрая, за да потуши метежа и да възстанови реда в Каталуния, военното министерство е принудено да изтегли над пет хиляди бойци от елитните щурмови отряди от фронтовите резерви. Тези отлично обучени единици, вместо да бъдат хвърлени в контраофанзива за облекчаване на Билбао, прекарват седмицата в разчистване на барикади в тила. Това фатално съвпадение лишава Северния фронт от оръжие и координация и директно ускорява падането на Билбао през юни, което предава тежката индустрия на Испания в ръцете на Франко и предрешава изхода от войната.
(Марина Хинеста, покрива на хотел Колон в Барселона, 21 юли 1936 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар