петък, 14 ноември 2025 г.

Как нацисткият колаборационист и полицай в окупираните територии Добробаба стана героя на Съветския съюз Добробабин?

На 18. 11. 1988 г. във в. "Правда" е публикувана статията на Георги Куманьов "Судьба Ивана Добробабина — одного из 28 героев-панфиловцев". В статията Куманьов разказва как в забутано украинско селце живее оцелелият герой памфиловец Иван Евстафиевич Добробабин, който, оказва се, служил и на немците като полицай, а след войната кръвожадната съветска власт го лишила от всички награди и осъдила на 15 години ИТЛ от които ефективно излежал 7. На свобода работил фотограф.
На пръв поглед в тази история няма нищо странно. Та малко ли хора са сътрудничили с нацистите и са пострадали "невинно" от комунистите. Но само на пръв поглед.
Сам Добробабин разказва, че попаднал в немски плен тежко ранен след знаменития бой при разезда Дубосеково на 16. 11. 1941 г. Но от документите по делото му след войната става ясно, че доброволно се е предал в плен следващия месец на 5. 12. Именно тогава, в първите следвоенни години той за пръв път се представя като оцелелия герой памфиловец. Подвигът им е широко известен още по време на войната и мнимият Добробабин, възползвайки се от съзвучието на имената, си приписва чуждите заслуги. Нищо чудно, ако тази мисъл е възникнала у него по-рано, защото в сайта на ЦАМО по негова информация е отбелязано, че във военкомата изменили фамилията му от Добробаба на "по-благозвучната" Добробабин. Дали грешката е на военния писар или сам Добробаба още тогава, когато за втори път го призовават в РККА, се представя като Добробабин е подвъпросно. Във всеки случай има мотив за това, защото сам признава: "В армии с новой фамилией было легче служить." Несъответствията, обаче, не свършват до тук. Истинският герой Добробабин е роден през 1913 г. и е призован от Чуйския военкомат на Киргизска СССР, а Добробаба е роден 1914 г. и е призован от Наримския военкомат в Западносибирския край.
На сайта на ЦАМО и на двамата се приписва "Герой на Съветския Съюз" с един и същ награден лист от 21. 07. 1942 г., но в него фигурира само един Добробабин. След войната мнимият Добробабин, тоест Добробаба, никога не се среща с оцелелите си уж съслуживци памфиловци и едва в края на 80-те, когато от тях няма никой жив и антисъветизма излиза на мода, а основната задача е да се развенчават съветските "митове", Добробабин (всъщност Добробаба) чрез Куманьов и последвалата го кохорта журналисти излиза от забравата. В Украйна е реабилитиран за колаборационизма още приживе през 1993 г. и му е издигнат паметник, но в РФ отказват да го реабилитират, макар, както видяхме, в ЦАМО да му приписват званието "Герой на Съветския Съюз".

сряда, 17 септември 2025 г.

"Мачът на смъртта"

Късната пролет на 1942 г., Киев. Боевете за града изглеждат като далечен спомен, а фронтът е още по на изток. Макар и под окупация, населението постепенно се връща към мирен живот. Откриват се културни и спортни мероприятия.
По инициатива на директора на хлебозавод No 1 (преди и след войната е под No 4) със съгласието на спортния отдел към градската управа се създава отбора "Старт" от футболисти на киевските "Динамо", "Локомотив" и "Рот фронт" и одеския "Спартак". Паралелно с него е формиран и "Рух" от колаборационисти около вестник "Ново украинско слово". На футболистите от "Старт" предлагат да играят за "Рух", но те отказват.
Командата на "Старт" печели с разгромни победи всички осем мача, които играе срещу различни окупационни части. След последният им мач срещу "Рух", повечето от играчите на "Старт" са арестувани по донос, че сътрудничат на НКВД. За един от тях се установява, че действително е работил в НКВД през 1932-1934 г. по намерена снимка, той умира в подземията на Гестапо. Още един е застрелян при опит за бягство. Останалите са върнати в концлагер, от където преди това са пуснати под поръчителството на директора на хлебозавода, макар и с бележка "неблагонадеждни". От тях, около година по-късно, трима са убити по заповед на коменданта на лагера след недокрай изяснен инцидент свързан с овчарката му.
Според легендата, причината за трагичната съдба на футболистите е предпоследният им мач с отбора на Луфтвафе (всъщност зенитчици, които са подразделение на авиацията на Райха). Немски офицер преди мача ги бил убеждавал да загубят. Реалността, обаче, вероятно е по-различна. Оцелелите футболисти разказват, че са били предадени от колаборационистите около споменатия по-горе вестник и отбора "Рух".
Десетилетия по-късно, когато се поставя въпросът за издигане паметник на загиналите футболисти, се намират и отрицатели на идеята, които заявяват, че, докато едни са ритали топка с нацистите, други са загивали на фронта. Сред загиналите от легендарната команда Николай Коротких, Николай Трусевич, Алексей Клименко и Иван Кузменко никога не се споменава застреляният при опит за бягство Александър Ткаченко, може би, защото е бил полицай и не е играл в злополучния, според легендата, мач.
Снимка: футболисти от "Старт" след легендарния мач срещу немците от 9 август 1942 г.

събота, 19 юли 2025 г.

Какво да прочетем - историография на кръстопът

Докато подготвях списъка с автори и произведения за тази публикация, се оказа, че той се очертава твърде дълъг и реших да се огранича до няколко автора. Някои от тях са основоположници на цели нови направления в изследването на историята. А като пътеводител в цялата тая "бъркотия" може да послужи книгата на Желязко Стоянов "Идеите за историята", ИК "Абагар", 1996 г.
Първата книга е "Сиренето и червеите" на Карло Гинзбург. На български май е издаван само негов сборник с есета. На руски книгата може да се прочете тук: https://archive.org/details/B-001-002-892/mode/2up
Марк Блок и Люсиен Февр основават знаменитото френско списание за история "Анали", което дава името на цяла школа в историографията, чието значение за съвременната историография е неоспоримо и повечето автори в тази подборка принадлежат именно към различни поколения от тази школа.
И тъй, Марк Блок е по-известен у нас с историософската си работа "Апология на историята, или занаятът на историка" https://electronic-library.org/books/Book_0008.html
Друга негова работа преведена у нас е "Кралете чудотворци". Капиталният му труд "Феодалното общество" на руски: https://royallib.com/book/blok_mark/feodalnoe_obshchestvo.html

След поражението на Франция през 1940 г. Блок се включва в Съпротивата. През 1944 г. е заловен и екзекутиран от Гестапо.
Люсиен Февър на практика е непознат у нас. За пръв път е издаден на български през 2009 г. с "Небесна любов, земна любов", разказваща за живота на французите през ХVІ век. Основният му труд "Битката за историята" е сборник есета и статии в които разкрива възгледа си за историята, като "наука за човека" и желанието да разбере как са мислели и чувствали хората от миналото. До него априорно се приема, че хората са си хора и мислят и чувстват еднакво във всички времена. Книгата на руски: https://www.rulit.me/books/lyusen-fevr-boi-za-istoriyu-download-362128.html
Представителите на второто поколение от школата Анали Фернан Бродел и Жак Ле Гоф, може би, са най-известните у нас автори от тази подборка. От Жак Ле Гоф можем да прочетем "Цивилизацията на средновековния Запад", "Търговци и банкери през Средновековието", или "Интелектуалците през Средновековието" https://electronic-library.org/books/Book_0065.html . Авторът е научен консултант на филма "Името на розата" по романа на Умберто Еко. Основните работи от Бродел преведени у нас са "Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип II" и двутомника "Материална цивилизация, икономика и капитализъм, XV-XVIII век".
Емануел Ле Роа Ладюри е представител на третото поколение от школата Анали. Основните му научни интереси са насочени към историята на малките общности, предимно селски, и историята на климата. У нас е издадена "Монтаю, едно окситанско село", а в руски превод може да се прочете "История на климата след хилядната година" https://www.rulit.me/books/istoriya-klimata-s-1000-goda-download-365844.html .
Филип Ариес няма професионално историческо образование, но получава признание в академичните среди. Сам той се определя като "неделен историк", тоест занимава се с история през свободното си от основната работа време. У нас е преведен "Човекът пред смъртта" в два тома, "Детето и семейството при Стария режим" може да се прочете на руски: https://litmir.club/bd/?b=853070 . Съвместно с Жорж Дюби ръководи екип автори, които участват в написването на "История на частния живот" в пет тома, обхващащи целия период от Античността до Новото време https://litmir.club/bd/?b=853107
Последният автор, който ще споменем тук е Арон Гуревич с "Проблеми на средновековната народна култура" (май не е преиздавана и е библиографска рядкост, но може да се намери по антикварни книжарници) и "Средновековният свят: Културата на мълчащото мнозинство", която може да се прочете онлайн: https://istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/1073-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B0%D1%89%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE.html

вторник, 1 юли 2025 г.

За т. нар. "завещание на Ленин"

Към последните месеци от живота на Ленин в периода между втория (16 декември 1922 г.) и третия (6 март 1923 г.) инсулт, когато все още частично е работоспособен, се отнасят група текстове, които в историографията и публицистиката най-често са наричани "политическо завещание" или само "завещание" на Ленин, понякога този термин се употребява само към част от текстовете. Трябва да отбележим, че означаването им по този начин започва след смъртта на Ленин, сам той, въпреки болестта си, ги диктува с оглед на текущата политическа обстановка, а не със съзнанието, че оставя завещание в точния смисъл на думата, да не говорим, че някои от тях са публикувани през същия период. Тоест използваният за тях термин е неточен и подвеждащ, но тук въобще няма да навлизаме в терминологични спорове. Най-коректно би било да наричаме отделните текстове "диктовки" в случаите когато не са публикувани през този период, или "статии" за публикуваните през периода текстове - "Странички от дневника", "Как да реорганизираме Рабкрин" и "По-добре по-малко, но по-добре".
Основните въпроси засегнати в текстовете касаят повишаване авторитета на ЦК чрез кооптиране на нови членове, повишаване ефективността на държавния апарат и запазване и сближаване единодействието между града и селото, пролетариата и селяните. Сред тях, обаче, се откроява един блок от текстове с ясна антисталинска и протроцкистка насоченост, които изискват своето обяснение, защото повдигат редица въпроси. Традиционната историография, от Робърт Такер до Волкогонов, Антонов-Овсеенко и Радзински, следва концепцията на Троцки според която Ленин изведнъж прогледнал какъв човек е издигнал и се опитал да поправи грешката си. Сталинската (или болшевишка) историография признава критиката в тези текстове, но подчертава доверието на Ленин към Сталин и неприязънта му към Троцки. Показателно е, че и двете историографски школи признават ленинското авторство на тези текстове, но не дават адекватно обяснение за причините за появата им. Едните не се съмняват в ленинското авторство, защото са твърде удобни в очернянето на Сталин, а другите - за да не хвърлят сянка на съмнение върху делото на Ленин. Основания за съмнения все пак има и те ясно и аргументирано са формулирани от Валентин Сахаров в монографията "Политическое завещание Ленина" издадена през 2003 г.
Съмненията във фабрикация са насочени към диктовките от 24 и 25 декември 1922 г. (означавани като "характеристики"), допълнението към тях от 4 януари 1923 г. (за пръв път се споменава като "письмо о генсеке" през лятото на 1923 г.) и записката "к вопросу о национальностях или об "автономизации"" от 30-31 декември 1922 г. (датировката на тези текстове е според традиционната историография). Първите два текста обикновено се представят като част от т. нар. "Письмо к съезду", но самото писмо (диктовката от 23 декември 1922 г.) в изходящата кореспонденция на Ленин е отбелязано като изпратено още същия ден. Още един текст носи следи от манипулации "Как нам реорганизовать Рабкрин", където е вмъкната фраза засягаща пълномощията на генералния секретар, но тя е късна, тъй като първите публикации с нея се появяват чак през 60-те години и отношението й към интересуващият ни проблем е косвено.
Текстовете на т. нар. "характеристики" и допълнението към тях за пръв път се появяват в края на май 1923 г., а пришиването им към "Письмо к съезду" е повече от абсурдно. Най-важният въпрос повдигнат в тях - отстраняването на Сталин от поста генерален секретар е от компетенциите на ЦК. И двата текста не са регистрирани нито в текущото делопроизводство на ленинския секретариат, нито в архива на Ленин. Последният текст ("к вопросу о национальностях или об "автономизации"") е регистриран в архива на Ленин на 15 юни 1923 г. и се появява в него като копие от копие, което уж било изпратено на Троцки във връзка с ХІІ конгрес на РКП (б).
И като сравнение например статията "За кооперацията" (всъщност два текста по една тема, като и от двата Ленин останал недоволен) също не е регистрирана в ленинския секретарият и архив, но за работата над нея има запазени записки в архивното дело.
Основните извори за работоспособността на Ленин през този период са Дневник на дежурните секретари и Дневник на дежурните лекари. Първият документ поражда някои съмнения, защото записите в него са спорадични, често отразяват събития със задна дата и невинаги кореспондират с дневника на лекарите. Тези недостатъци пораждат съмнение в достоверността му, особено когато се явява единствен извор, доказващ съмнителното ленинското авторство на конкретни текстове от т. нар. "завещание". Спомените на секретарките Фотиева и Володичева не само са вътрешно противоречиви, но често влизат в противоречие с двата основни извора. Например, когато в началото на 70-те години сътрудниците на ИМЛ се обръщат към Фотиева за разяснение по въпроса с липсващото вписване в дневника на секретарите диктовката от четвърти януари, тя им отговаря просто да допишат липсващия текст, което показва, че такава практика по отношение на този документ е съществувала и обяснява недостатъците му.
Хипотезата за текстове от "завещанието", които са приписани на Ленин, но в действителност не са негови, влече след себе си сериозно преосмисляне на историческите събития от периода когато е болен и първите години след смъртта му. Отхвърлянето на троцкисткия по същността си историографски наратив, създаването и детайлното обосноваване на нов, е процес, който може да се разтегне много във времето, а предвид силно политизирания въпрос, може и никога да не се случи.

неделя, 22 юни 2025 г.

Обобществяване на жените?!

Не съм предполагал, че в България през 2025 г. ще се сблъскам с най-дъртата и отдавна развенчана антикомунистическа басня - баснята за обобществяването на жените. Такава мисъл може мине в главите на хора, които гледат на жените като стока и средства за производство и авторите на "Манифеста..." съвсем справедливо отбелязват: "Буржоата гледа на своята жена само като на оръдие за производство. Той чува, че оръдията за производство трябва да се използват общо, и, естествено, мисли, че и участта на жените ще бъде такава."
На 16 май 2025 г. в пикливите медии е публикувана статия със заглавие "Призракът на Карл Маркс броди из Брюксел" в която отново ни разказват старата басня и цитират частично текста на "Декрет за отмяна частната собственост върху жените", наричайки го "невероятен исторически документ". На тях, а и на безмозъчните им читатели, естествено, и през ум не им минава, че този текст противоречи на реалния исторически опит на коя да е социалистическа страна, но пък импонира на фашизираните съзнания. Едва ли ще е изненада, ако отбележим, че този декрет или някакъв бегло наподобяващ го текст никога не е издаван от Совнаркома, а циркулира основно сред опозиционните сили. Водени са много дела за антисъветска дейност във връзка с разпространяването му и дори намират копие от него в джоба на Колчак, когато го арестуват.
Няма да е изненада и, че реалният атор на този текст е Михаил Уваров - собственик на чайна в Саратов и член на протофашистка организация (т. нар. "черносотенцы") "Союз русского народа" (която впрочем е възродена в съвременната РФ и след няколко разкола и разцепвания се групира около "Царьград ТВ" на олигарха Малофеев). Няколко дена след разпространяването на фалшивия декрет (на него стои дата 28 февруари 1918 г.) Уваров е убит от група анархисти, които трябвало да го арестуват, но пък мощното идеологическо оръжие създадено от него и до днес служи на мракобесите, които предпочитат да вярват на всякакви болни фантазии, вместо да прочетат какво реално е написал Маркс или какви декрети е издала съветската власт.

понеделник, 16 юни 2025 г.

Приемственост или прекъсване?

"Приемственост или прекъсване? Съдбата на късноантичното население в Северна България през VII–VIII век

Настоящата статия е написана като пряк отговор на една тревожна тенденция в българското обществено пространство – все по-настойчивото налагане на теории за пряк и непрекъснат тракийски произход на българите, които често не се основават на научни факти. В последните години ставаме свидетели как се подменя академичният дебат с емоционални твърдения, а научните институции и доказателственият метод биват целенасочено дискредитирани. На пазара се появиха множество книги от автори, които можем да наречем "псевдо-пророци" на миналото. Те предлагат на публиката атрактивни, но недоказуеми хипотези, които експлоатират националната гордост и създават фалшива представа за хилядолетна приемственост. Този процес води до опасно размиване на границата между сериозната наука и популярната митология. Целта на тази статия е да се противопостави на тази вълна от спекулации, като предложи ясен, структуриран и базиран на конкретни археологически и исторически извори анализ. Вместо да се осланяме на предположения и аргументи от мълчанието, тук се прави опит да се отговори на ключовия въпрос за съдбата на завареното население в Северна България чрез данните, с които науката реално разполага. Статията е призив за връщане към фактите и трезвата научна преценка в дебата за корените на българската народност.

Увод
Въпросът за демографската и културна приемственост в земите на юг от Дунав след края на късната античност е фундаментален за разбирането на процесите, довели до формирането на средновековна България. Историографията отдавна дебатира съдбата на завареното население, носител на късноримската провинциална култура. Настоящият анализ се фокусира върху територията на Северна България (провинция Втора Мизия и части от Крайбрежна Дакия) и цели да отговори на ключовия въпрос: съществува ли доказателствена база за продължаващо, организирано присъствие на късноантичното население през VII–VIII век, или данните сочат към дълбок демографски и културен разрив? Аргументите, представени тук, подкрепят тезата за прекъсване, базирайки се на археологически и исторически свидетелства.

1. Крахът на късноантичната градска цивилизация
Краят на VI и първите години на VII век бележат драматичен и окончателен срив на римската/ранновизантийската урбанистична и административна система в Северна България. Това не е процес на бавен упадък, а на бърз и насилствен колапс, пряко свързан с аваро-славянските нашествия след пробива на дунавския лимес около 602 г. Археологическите проучвания на почти всички големи градски центрове и крепости разкриват една и съща картина: масивни разрушения, пластове от пожари и внезапно изоставяне. Никополис ад Иструм, един от символите на римската цивилизация в региона, престава да съществува като градски център. Последните монетни находки са от времето на император Фока (602–610 г.), след което животът в очертанията на крепостта спира за векове [1]. Нове (край Свищов), седалище на Първи италийски легион, споделя същата съдба. Укрепленията са преодолени, а последвалият живот е спорадичен и няма нищо общо с организираната структура на римския град [2].
Този модел на колапс не е изолиран случай, а се потвърждава от данните от цялата територия на Северна България. Рациария (до с. Арчар, Видинско), столицата на провинция Крайбрежна Дакия, е превзета и разрушена от аварите през 586 г. и никога не е възстановена като градски център [3, 4]. Дуросторум (Силистра), един от най-големите военни и църковни центрове по Дунава, също показва ясни следи от разрушения и прекъсване на градския живот в началото на VII век. Въпреки огромното му значение, липсват данни за функциониращи християнски общности до възстановяването на града в рамките на българската държава [5]. Крепостта Ятрус (до с. Кривина, Русенско) е напълно унищожена от пожар в началото на VII век, а по-късно върху руините ѝ се настанява селище от славянски тип, демонстрирайки заселване "върху руини", а не приемственост [6, 7].
Дори в Абритус (Разград), след унищожението на късноантичния град с неговите големи базилики, в непосредствена близост се появява прабългарски езически некропол – пряка илюстрация на културния и религиозен разрив [8, 9].
Крахът не е само физическо разрушение. Това е разпад на цялата социално-икономическа тъкан: администрация, пътна мрежа, търговия, елитарна култура и църковна организация. Масовото обновяване и новото монументално строителство се наблюдават едва през XI–XII век, често върху античните руини, но без доказателства за непрекъснатост на местното население.

2. Мълчанието на некрополите: Демографският и религиозен разрив
Може би най-категоричният аргумент в полза на тезата за прекъсване е липсата на християнски некрополи от VII–VIII век. Погребалният обред е изключително консервативен елемент на всяка култура и е най-добрият археологически маркер за културна и религиозна идентичност. В Северна България са проучени стотици късноантични некрополи (IV–VI век) с хиляди гробове, които ясно демонстрират утвърдената християнска погребална практика – трупополагане в посока запад–изток, липса на гробни дарове, често с християнски символи [10]. След началото на VII век обаче настъпва археологическа "дупка", която продължава повече от два века, до официалното Покръстване през 864 г. На знакови обекти като Шуменската крепост, Девня или Нове липсват сигурни данни за християнски погребения от този "тъмен" период [11]. Тази демографска и религиозна празнина е особено показателна именно на местата на големите, разрушени градски центрове. В Дуросторум, който е бил важен епископски център, не са открити християнски гробища от този период. На територията на унищожената Рациария, както и в крепостите Нове и Ятрус, картината е идентична – пълна липса на християнски некрополи. Контрастът е особено силен в Абритус, където след разрушаването на града с неговите големи базилики, християнската погребална традиция изчезва безследно, за да бъде по-късно заменена от езически некропол в съседство [9]. Спорадичните находки на кръстчета-амулети или други християнски предмети не променят тази картина. Те могат да бъдат обяснени като преизползвани артефакти, плячка, наследство или да са с неясен контекст, но не формират организирани некрополи, които да свидетелстват за съществуването на компактни християнски общности.

3. Настъплението на нов свят: Нови археологически култури
Природният и демографски вакуум, оставен след колапса на византийската власт, е запълнен от носителите на нови, коренно различни културни модели. Археологическата карта на Северна България за VII–VIII век е доминирана от материална култура, свързвана със славянските общности: типични неукрепени селища със землянки, ръчно изработена керамика от типовете "Прага-Корчак" и "Пенковка", и погребален обред чрез кремация (изгаряне на мъртвите) [12]; и от археологически комплекси, свързвани с прабългарите: некрополи с трупополагане (инхумация), но с нехристиянски (езически) характеристики – специфична ориентация на гробовете, различна от християнската, поставяне на дарове (съдове с храна, оръжия, накити) и понякога ритуално убити животни. Такива некрополи са открити край Девня, Нови пазар и др. Ключовият момент е, че тези нови материални култури не се смесват и не надграждат античното наследство в този ранен етап. Те създават свои селища и некрополи на нови места, често в близост до реки, и демонстрират пълен културен разрив с предходната латинско-християнска традиция. Това е в пълно съзвучие с класическата теза на Васил Златарски, че след аваро-славянските нашествия „обелтите“ – романизираното население, изчезват като организирана социална структура [13].

4. Анализ на хипотезите за приемственост
Въпреки тежестта на горните аргументи, в научния дебат съществуват и хипотези за някаква форма на приемственост. Те обаче не намират солидна опора в археологическите данни за Северна България. Основен аргумент за приемственост често е оцеляването на древни имена.
В Северна България обаче оцеляват предимно имената на големи географски обекти (хидроними) като Дунав (Danuvius), Искър (Oescus), Янтра (Iatrus), Осъм (Asamus). Те лесно се възприемат от новодошло население. В същото време имената на градове и селища почти изцяло изчезват или са заменени със славянски. Някои изследователи допускат, че християнството е оцеляло тайно, без да оставя археологически следи. Това е *argumentum ex silentio* (аргумент от мълчанието) – то е недоказуемо и противоречи на научния принцип, който изисква положителни доказателства. Трудно е да си представим общност, която в продължение на осем поколения пази вярата си, без това да се отрази по никакъв начин на погребалните ѝ обреди. Възможно е малки групи от късноантичното население да са намерили убежище в труднодостъпни планински райони, например в Предбалкана. Такива групи обаче биха били демографски незначителни, бързо асимилирани от обкръжаващата ги нова среда и не биха могли да съхранят и предадат културната и езикова традиция на Римската империя.

Заключение:
Съвкупността от археологически и исторически данни за Северна България не предоставя убедителни доказателства в подкрепа на тезата за мащабна демографска и културна приемственост на късноантичното население през VII–VIII век. Централен за този извод е въпросът за религиозната приемственост. Тъй като модерните теории, критикувани в увода, претендират за пряко наследяване именно на завареното "тракийско" население, трябва да се подчертае, че към VI век това население е било напълно и трайно християнизирано. Следователно, всяка теза за масова демографска приемственост е несъстоятелна, ако не може да докаже запазването на основния културен и духовен маркер на тази общност – християнската религия. Напротив, фактите сочат към дълбок разрив, характеризиращ се с пълен колапс на късноантичната селищна мрежа и административна структура, демографска "дупка", видима в липсата на християнски некрополи за период от над 200 години, и налагане на изцяло нови археологически култури, със собствени селищни модели, бит и погребални практики, различни от християнските. Това не изключва напълно оцеляването и последващата асимилация на отделни индивиди или малки групи, но от гледна точка на мащабните исторически процеси, завареното население в Северна България губи своята културна, езикова и религиозна идентичност и не представлява основен демографски и културен субстрат в процеса на формирането на средновековна България и нейната материална култура. Ситуацията е различна в земите на юг от Стара планина (Тракия и Родопите), където византийският контрол е по-траен и данните за приемственост са значително повече, което само подчертава спецификата на процесите в Северна България.

Използвани източници:
1. Poulter, Andrew. *Nicopolis ad Istrum: A Roman, Late Roman and Early Byzantine City*. London, 1995.
2. Biernacki, A. et al. *Novae – The Legionary Fortress and Late Antique Town*. Poznan, 2018.
3. Vagalinski, L. "Ratiaria: the End of the Roman City and the Beginning of a Mediaeval Settlement on Its Ruins". In: *The Roman and Late Roman City. The International Conference, Veliko Turnovo, 26-30 July 2000*, Sofia, 2002, 345–351.
4. Иванов, Т. "Рациария. Проучвания върху историята на града". – *Разкопки и проучвания*, III, 1951, 1–28.
5. Атанасов, Г. *Дуросторум-Дръстър-Силистра. Към историята на един средновековен град*. Силистра, 2002.
6. *Iatrus-Krivina. Spätantike Befestigung und frühmittelalterliche Siedlung an der unteren Donau*. Schriften zur Geschichte und Kultur der Antike. Berlin, 1982-1991.
7. Станилов, Ст. "Селището върху развалините на късноантичната крепост Ятрус при с. Кривина, Русенски окръг, и проблемът за приемствеността между късната античност и ранното средновековие". – *Археология*, 1983, кн. 1–2, 69–85.
8. Иванов, Т. *Абритус. Римски град в Долна Мизия*. Том 1. София, 1980.
9. Михайлов, Ст. "Прабългарски некропол при с. Хума, Разградско". – *Археология*, 1968, кн. 2, 49–59.
10. Генчева, Елена. "Християнски некрополи от ранновизантийската епоха в Мизия", *Археология*, 1998, кн. 2.
11. Станилов, Станислав. *Славяните в българските земи до образуването на българската държава*. София, 2008.
12. Гюзелев, Васил. "Славяни и българи в земите на север от Стара планина (VII–IX в.)", *Исторически преглед*, 1992, кн. 5.
13. Златарски, Васил. *История на българската държава през средните векове, том I, част 1*. София, 1918 (фототипно издание 1994).
Автор: Ивайло Минков"

понеделник, 2 юни 2025 г.

Какво да прочетем - Христо Ботев

За нас е важен не иконата и не светинята, а живият Ботев. Най-добрият начин да го почитаме, е като го четем.

"Събрани съчинения" в три тома издадени от "Български писател" през 1976-1977 г., преиздадени са през 1979-1980 г.

"Ботев в спомените на съвременниците си" в два тома издадени от "Партиздат" през 1977 г., съставител Стефан Каракостов

"Ботевите четници разказват" е издание на "Народна младеж" от 1975 г., съставител Никола Ферманджиев.


"Христо Ботев - живот и дело" издание на "Наука и изкуство" от 1975 г. с автори Иван и Цвета Унджиеви

"Христо Ботев" от Евгений Волков

"Христо Ботев - опит за психография" е издадена от "Хр. Г. Данов" през 1981 г. с автор Борис Делчев. По нескромното ми мнение, това е най-добрият опит да се покаже характера на Ботев.


"Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство" от Венета Рашева-Божинова, издателство на Отечествения фронт, 1976 г.

неделя, 1 юни 2025 г.

Какво да прочетем - приказки за малки и големи от майстори на писаното слово

"Дивите лебеди и други приказки" на Андерсен в превод на Светослав Минков и прекрасни илюстрации. Преиздавана е многократно от "Народна младеж", има и съвременни издания.

"Патиланско царство" от Ран Босилек с илюстрациите на Стоян Анастасов многократно е преиздавана от "Български художник", има и съвременно издание. Приключенията на малките палавници могат да се прочет и в други издания:


"Приказки" няколко истории в стихове от класика на руската словесност А. С. Пушкин с превода на Младен Исаев и изданието на "Народна младеж".

"Приказки" на Вилхелм Хауф са в луксозното издание на "Труд" от 2006 г. Отделни сборници с разкази на Вилхелм Хауф са издавани и по-рано у нас от "Отечество" и "Народна младеж".

Вилхелм Буш май е по-популярен с лудориите на калпазаните Макс и Мориц, но тук ще го представя с книгата за непослушните кутрета Цоп и Цап, която е издадена от "Отечество" през 1988 г. Предишните два превода са със съкращения и са запазили оригиналните немски имена на кучетата. През 1991 г. е преиздадена заедно с "Макс и Мориц" от ЕОС, но по-нови издания не успях да намеря. Илюстрациите са на автора.

"Червенокосия Джайлс" - и тази книжка е издадена от "Отечество" през 1988 г. с илюстрациите на Полин Бейнс. В по-новите издания заглавието е "Фермера Джайлс от Емз", което е по-близко до оригиналното. Стара кримка като мене си държи на стария превод на Теодора Давидова чрез който за пръв път се докосна до въображението на мъдреца от Оксфорд, ако не броим комиксовите адаптации на "Билбо Бегинс" и "Властелинът..." в "Дъга". Новият превод на Невена Кръстева е с далеч по-тромав език, или поне аз оставам с такова впечатление.
"Пътешествията на Гъливер" от Джонатан Суифт в изданието на "Библиотека световна класика". През погледа на доктор Лемюъл Гъливър авторът изследва различни общества, като с ненатрапчив хумор провежда паралели и със съвремието си. Фактът, че и до днес текат спорове дали чрез книгата си изразява либерални или консервативни възгледи, показва, че е бил относително обективен в умствения експеримент. Изданието в Читанката е от същите преводачи, както на горепосоченото:

събота, 31 май 2025 г.

Какво да прочетем - митология и народно творчество

Наред с метатекстовете на авраамическите религии с които сме израстнали, нас ни заобикаля цял друг културен пласт, който в някаква степен може да бъде съотнесен към тях, но и значително се различава. Днес ние можем да надникнем в културното наследие на хора и народи, които отдавна не съществуват, или са отдалечени от нас не само в географски смисъл.

"Старогръцки легенди и митове" на Николай Кун със систематичното си изложение се явява класика за всички, които се интересуват от светогледа на античните гърци, или им предстои запознаване с антична култура и история. У нас е преиздавана многократно, отначало от "Наука и изкуство", а в последствие и от множество нароили се издателства.

Следващите две книжки също представляват обобщен поглед, но на норвежките и келтските митове и са издания на "Абагар" от 1997 г. Изглежда не са преиздавани.



"Скандинавска митология" на Нийл Геймън е относително ново и популярно четиво на известния писател фантаст, обобщаващо знанията за духовното наследство на северните народи.

"Митове от цял свят" е енциклопедичен сборник. Митовете са групирани по тематичен принцип, но съдържанието позволява да се четат по етнически или географски признак. Книжката е на "Плеяда" от 1997 г., но е преиздавана.


"Френски приказки" е издание на "Народна младеж", но е преиздавана многократно и в наши дни. Илюстрациите са доволно интересни.

"Африкански приказки" преразказани от Рената Пакарие. Претърпяла е няколко издания от "Народна младеж". Има ново издание от 2020 г. на "Миранда" Илюстрациите са прекрасни и създават голяма част от атмосферата при четене, в Читанката могат да бъдат видени, ако изтеглите или отворите книгата в pdf

"Корейски народни приказки" с илюстрациите на Кочергин са издадени от "Народна младеж". Същата книга под новото заглавие "Корейски приказки" е издадена от "Рекс" през 1992 г. Корейските приказки на "Изток - Запад" са съвсем различна книга. Не знам дали другите издания с аналогични заглавия също не са различни книги от тази, която имам предвид.



"Хитър Петър" на Величко Вълчев е сборник с народно творчество за един от най-популярните български анекдотични герои.

петък, 30 май 2025 г.

Совнаркомът е предимно от евреи?

В публикацията за паметникът на Юда вече споменахме несвързания поток на съзнанието наречен "Бумерангът на злото". Във все същата работа, но в глава ІV срещаме друг устойчив антикомунистически мит, който е особено популярен сред фашистващите среди, а именно: "от 22 членове на Совнаркома при Ленин само 3 са руснаци, останалите — евреи".
Баснята възниква в антиболшевишките среди още в първите години на съветската власт. За пръв път е обнародвана в книгата на журналиста Робърт Уилтън "Последните дни на Романови" през 1920 г., а в последствие активно се използва от различни антисемитски и антикомунистически среди, включително и от нацистите. Целта е да се внуши идеята за доминиране на евреите в Совнаркома (СНК) и да се изгради антиболшевишки и антикомунистически рефлекс на основата на антисемитизма, който е достатъчно разпространено явление в целия християнски свят.
Членовете на Совнаркома при Уилтън, също както при Сидеров са 22 (включени са двама заместници на предполагаемия нарком), но евреите са само 17 и освен тях и тримата руснаци има един грузинец (Сталин) и един арменец (Прошиян - в списъка "Протиан"). У руския писател монархист Владимир Солоухин съотношението на евреи към неевреи е 20:2. В списъка на нацисткия колаборационист белоемигрант Андрей Дикий (с истинска фамилия Занкевич), който през 1967 г. в Ню Йорк публикува "Евреите в Русия и СССР", народните комисари са само 20, но евреите сред тях са си все 17, докато от останалите са отпаднали двама руснаци. Баснята, че болшевишкото правителство е "еврейско" може да се прочете и в "Международното еврейство" (1920 г.) на Хенри Форд (да, да, този същият изобретател на конвейра), която наред с "Майн кампф" на Хитлер и "Митът на ХХ век" на Алфред Розенберг е сред настолните четива на всеки уважаващ себе си нацист.
Реалността, обаче, е различна от митичното пространство обитавано от фашистващите автори. В "Троцки. Мит и личност" руският историк Юри Емелянов анализира този мит и отбелязва редица несъответствия с реалността. Първоначално народните комисариати са 13 (военното ведомство е колективно и се ръководи от трима души, така в първия състав на СНК влизат 15 души), като в последствие са добавени и други, а по конституцията от 10 юли 1918 г. са 18, не съществуват комисариати по култа, изборите, бежанците и хигиената. За сметка на това реалния комисариат по пътищата за съобщение, пощите и телеграфите въобще отсъства. Някои от споменатите лица никога не са заемали приписваните им длъжности или са изпълнявали други, трети никога не са били народни комисари, четвърти не се поддават на убедителна идентификация, пети въобще не са евреи. Някои от лицата попаднали в списъка са от различни състави на Совнаркома. В първия състав има един единствен евреин и това е Троцки, който отначало е нарком по външните работи, а след изпълненията, които прави при преговорите за мир с немците, му е поверен наркомата по военните и морски дела - далече от всякаква дипломация и политика. Чичерин става нарком по външните работи след Троцки. Сталин действително е нарком по въпросите на националностите. Луначарски е нарком по просвещението и е руснак (в списъка на Дикий е отбелязан като евреин, но по-ранния Уилтън след имената на Ленин и Чичерин срещу които е отбелезано, че са руснаци, за Луначарски отбелязва "тоже", тоест той също е руснак). Прошиян правилно е отбелязан като арменец и е втори по ред нарком по пощите и телеграфите за около четири месеца от декември 1917 до март 1918 г. Юри Ларин действително е евреин на ръководни постове във ВСНХ, но нито е бил негов председател, нито е бил нарком в СНК. Шпицберг е следовател в народния комисариат по правосъдието, но никога не е оглавявал него, или въобще който и да е друг комисариат от СНК. Кауфман участва като експерт в комисията по земеделската реформа и дори не е болшевик, а кадет, но в СНК никога не е влизал. Зиновиев също никога не е бил член на Совнаркома, а заема само партийни длъжности. Лилина, вероятно е втората жена на Зиновиев Злата Лилина, която работи в сферата на образованието, но никога не е заемала висши държавни постове. Исак Щайнберг за кратко в края на 1917 и началото на 1918 г. е народен комисар по правосъдието, преди и след него тази длъжност се заема от латиша Пьотър Стучка, а след това от руснака Дмитрий Курски. Карл Ландер в действителност е латиш и народен комисар по държавния контрол, като тази длъжност при СНК е учредена през май 1918 г. Ян Анвелт най-вероятно е с фински или естонски произход, председател е на естонския СНК по време на събитията от 1924 г., но никога не е бил член на СНК на РСФСР или СССР. След преместването на столицата в Москва, Володарски действително отговаря за печата, но само в рамките на Северната област (обединение на местните съвети в северозападната част на Русия). Урицки е ръководител на петроградската ЧК. Фенигщейн или Яков Долецки също никога не е влизал в състава на СНК. Гуковски за кратко през пролетта и лятото на 1918 г. действително е нарком по финансите, трети по ред, преди него е поляка Менжински, а след него руснака Крестински. Шлихтер има немски и полски корени, а Василий Шмидт е с немски корени.

Пасажът от Уилтън:
"Ульянов (Ленин), председатель, русский; Чичерин, иностранные дела, русский; Луначарский, нар. просвещение, тоже; Джугашвили, народности, грузин; Протиан, земледелие, армянин; Лурье (Ларин) экономический совет, еврей; Шлихтер, снабжение, еврей; Бронштейн (Троцкий), армия и флот, еврей; Ландер, государственный контроль, еврей; Кауфман, государственные имущества, еврей; В. Шмидт, труд, еврей; Е. Лилина (Книгиссен), народное здравие, еврейка; Шпицберг, культы, еврей; Апфельбаум (Зиновьев), внутренние дела, еврей; Анвельт, гигиена, еврей; Исидор Гуковский, финансы, еврей; Володарский, печать, еврей; Урицкий, выборы, еврей; И. Штейнберг, юстиция, еврей; Фенигштейн, беженцы, еврей; Савич и Заславский, его помощники, евреи. На 22 человека, 3 русских, 1 грузин, 1 армянин, 17 евреев."
Първоначалният състав на Савнаркома:
"Так каков же был реальный состав первого советского правительства? Чтобы выяснить это, достаточно почитать текст вышеупомянутого декрета: «Председатель Совета Народных Комиссаров — Владимир Ульянов (Ленин); Нарком по внутренним делам — А. И. Рыков; Нарком земледелия — В.П. Милютин; Нарком труда — А.Г. Шляпников; Наркомат по военным и морским делам — комитет, в составе: В. А. Овсеенко (Антонов), Н. В. Крыленко и П. Е. Дыбенко; Нарком по делам торговли и промышленности — В. П. Ногин; Нарком народного просвещения — А. В. Луначарский; Нарком финансов — И. И. Скворцов (Степанов); Нарком по иностранным делам — Л. Д. Бронштейн (Троцкий); Нарком юстиции — Г. И. Оппоков (Ломов); Нарком по делам продовольствия — И. А. Теодорович; Нарком почт и телеграфов — Н. П. Авилов (Глебов); Нарком по делам национальностей — И. В. Джугашвили (Сталин)». Итак, кто все эти люди были по национальности? Восемь человек - Рыков, Милютин, Шляпников, Ногин, Луначарский, Скворцов (Степанов), Оппоков (Ломов), Авилов (Глебов) были русскими. Трое - Овсеенко, Крыленко и Дыбенко - были малороссами (украинцами). Джугашвили (Сталин) был грузином, И. Теодорович – поляком. Единственным евреем в первом правительстве Советов был народный комиссар иностранных дел Троцкий, настоящая фамилия которого была Бронштейн."



четвъртък, 29 май 2025 г.

Какво да прочетем - падането на Константинопол

Едно от най-значимите събития през Средновековието, което според някои изледователи слага край на епохата, макар превземането на Града да има повече психологическо значение.

"Падането на Константинопол" от сър Стивън Рънсиман. Не само класическо, но и изключително популярно описание на превземането на Цариград от османлиите.

"От Галиполи до Лепанто" - Христо Матанов и Румяна Михнева ни превеждат от стъпването на османовата държава на Балканския полуостров до първите й значими поражения.

"The Siege and the Fall  of Constantinople in 1453" от Филипидес и Ханак. Една от най-подробните монографии за трагичните събития от 1453 г.

"Османската империя 1300-1481" от английския османист Колин Имбър проследява развитието на османовата държава от основаването на бейлика до последните дни на Завоевателя, който слага край на остатъците от ромейската държава.

"Византийские историки о падении Константинополя в 1453 году" руски превод на основните византийски автори, разказващи за превземането на Константинопол от османлиите - Критовул, Дука, Халкокондил, Сфранцес.

неделя, 25 май 2025 г.

Какво да прочетем - научнопопулярна литература (умението да мислим правилно)

"Изкуството да мислим правилно" на "Народна просвета" от 1989 г. с автор Александър Ивин. Популярно изложение на формалната логика. Полезна и необходима книжка, както и всяка ней подобна.

"Мисленето" на Даниъл Канеман разглежда процеса на мислене и често допусканите грешки породени от него.

В "Свят населен с демони" известният учен и популяризатор Карл Сейгън разобличава лъженаучните брътвежи на всякакви шарлатани.

събота, 24 май 2025 г.

Какво да прочетем - еволюция на българския език

Учебник по български език за осми клас на "Народна просвета" от 1988 г. Един от съавторите е Владко Мурдаров. Проследява еволюцията на българския език от разделянето на славянските езици до Възраждането. Вече цяло поколение расте без този учебник (днес няма дори аналог в началното и средношколско образование), а практиката показва въпиюща нужда от него, щом сме свидетели на избуяването на всякакво мракобесие по разглежданите в него въпроси.

Какво да прочетем?

Този блог по начало беше замислен изцяло за разглеждане на исторически въпроси, но така или иначе с няколко кратки, и не толкова, обзора на различни сериали вече е извън основната тематика, та реших да създам една рубрика за книги, които препоръчвам за четене. Тя ще върви под таг "Библиотека", а основното заглавие ще е "Какво да прочетем" (както може да се види по-горе) и подзаглавие, указвазвашо основната тематика на подбраните книги. Освен заглавие и автор понякога може би ще посочвам и конкретно издание. Ще се постарая отделните заглавия да ги снабдявам с кратки коментари или анотации.

неделя, 4 май 2025 г.

Още една басня от антикомунистическата митология - паметникът на Юда в Свияжск

През 1922 г. от печат излизат мемоарите на малкоизвестния датски дипломат Хениг Келер под заглавие "Червената градина" в които разказва за пребиваването си в Съветска Русия. В един пасаж разказва за откриването на паметник на Юда в Свияжск от "Червения еврей" под който не е трудно да се види Троцки. Западната и белоемигрантската преса бързо подхващат историята и скоро тя става част от антикомунистическия фолклор.
Сам Келер казва, че е бил в Свияжск през юли 1918 г., докато в действителност Троцки се появява в града едва в началото на август. По интересното е, че за паметник на Юда в града не пишат нито Троцки, нито пътуващият с него поет Демян Бедни, или който и да било друг от литерния влак, нито капелевци, които по-късно влизат в града, а това е доволно странно за подобен монумент, който не е удостоен дори с фотография. Друго странно нещо, имайки предвид антирелигиозността на болшевишката власт, е избора за увековечаване на фигура от религиозната митология. Някои свързват този паметник с плана за монументална пропаганда на Ленин, но в списъка с личности на които да се издигнат паметници, който е утвърден на 30 юли и публикуван на 2 август 1918 г., няма нито една митологична фигура, а още по-малко Юда.
Интересното е, че в тази басня може и да има рационално зърно. На 12 август 1918 г. при отбраната на Казан загива командира на латишките стрелци Ян Юдин, който е погребан в Свияжск и му е издигнат надгробен паметник. Нищо чудно незнаещият руски език Келер да е възприел издигането на паметник на Юдин за паметник на Юда. Напълно е възможно това изменение да е внесено и по-късно, тъй като сам авторът признава, че спомените му били "художествено обработени".


Баснята заживява нов живот в началото на ХХІ век, когато журналистически "разкрития" ни поднасят сензацията за паметници на Юда още и в Тамбов и в Козлов (днес Мичуринск). У нас тази басня може да се прочете в глава VІІ на "Бумерангът на злото" от Волен Сидеров, естествено, само за тези, които могат да издържат безкрайния логически слабосвързан поток на съзнанието изпълнен с безпочвени твърдения и "факти" като тази басня.

събота, 12 април 2025 г.

Как антисъветизмът преименува Стаханов

Българската секция на Уикипедия продължава да поразява с антисъветизма (което едва ли следва да ни учудва предвид, течащата фашизация на обществото). След статията за съвместния парад на Вермахта и РККА, основана на ограничен кръг източников материал, вторичен спрямо основните извори, които са отдавна известни и публикувани, в статията за Стаханов утвърдително се тиражира антисъветската басня, че бил преименуван от Андрей на Алексей, защото в "Правда" объркали името му.
Такива грешки, трябва да отбележим, се случват и то нерядко без оглед на епохата, но никой заради тях не преименува човека, а се спомнят като анекдотични и забавни случки, повод за шеги. През интересуващият ни период такъв е случаят с ударника Никифор Изотов. През май 1932 г. в. "Правда" публикува негова статия само с инициала на малкото му име. През септември същата година под друг материал от него редакцията поставя името Никита Изотов.
По повод Стаханов родното Уики ни казва: "Според свидетелството за раждането му Стаханов е с лично име Андрей. Но във вестник „Правда“, където излиза голям материал за трудовия подвиг на миньора, по погрешка го наричат Алексей. След няколко дни по лично указание на Сталин, който научава за грешката, на миньора е връчен нов паспорт с името Алексей."
Обширният материал в "Правда" от 2 септември 1935 г. за Стаханов се оказва една кратка бележка, където е наричан само по фамилия. "Свидетелството за раждането му" никой не е виждал, а потомците му не знаят нищо за предполагаемото преименуване и твърдят, че в рода им никога не е имало някой с име Андрей.

За сега най-ранното известно споменаване на баснята с преименуването на Стаханов се среща в спомените на журналиста Ярослав Голованов издадени през 2001 г. и впоследствие многократно е тиражирана в различни медии, естествено без позоваване на някакъв източник или архивни документи. Голованов е родоначалник на още поне един антисъветски мит - за счупената челюст на С. П. Корольов (в биографична книга за него издадена през 1994 г.), който се основава изцяло на фантазията му и също прескача от публикация в публикация, но това е съвсем друга тема.

вторник, 4 февруари 2025 г.

Едно изказване на Николай Поппетров

Н. Поппетров: (https://youtu.be/HoqHYibqjXs?t=4088) "Има антикапиталистическа струя във фашизма, и при италианския го има и при германския го има, обаче двете сили не са достатъчни, независимо от диктатурите, които изграждат Мусолини и Хитлер, за да могат да ликвидират с капитала. На Хитлер му трябва, защото той ще води война на живот и смърт да спечели Европа и за това той ще поддържа капитала, а не защото Хитлер бил агент на капитала, което е нелепо, нали като твърдение. Другото е това, че Мусолини също няма такъв потенциал."
Това е чутовно по своята глупост изказване. В еталонните за фашизма държави антикапиталистическата реторика е единствено и само демагогически прийом за привличане на избиратели и последователи. Първо, защото няма никаква идея за премахване на капитализма, затова е измислена баснята за социалния капитализъм, или както е в съвременната РФ "социалноотговорен бизнес", и за "хармонията между труда и капитала". Кой знае защо и двете фашистки тези се налагат от сговористкия режим, който, както добре знаем, не е фашистки, а после и от правителството на Богдан Филов, което също не е фашистко, в държавата където фашизъм няма и не е имало. Второ, демагогската функция на антикапиталистическата реторика е повече от видна, когато погледнем отношението на фашизма с едрия капитал. Не просто с капитала, а с едрия капитал. Мусолини е щедро финансиран от Ансалдо и Алва, а Хитлер от Тисен и Круп. Значи, според Поппетров, множество корпорации и владелците им са достатъчно глупави, за да спонсорират хора, които ще работят срещу техните интереси. Това го има само в света на розовите понита и на т. нар. "избиратели" във фасадните демокрации. Не на Хитлер му трябва капитала, за да "води война на живот и смърт", а на капиталът му трябва Хитлер да залъгва хората и в същото време да води експанзия, завоюване на нови земи и пазари и недопускане на конкуренцията. Ето в това се изразява антикапиталистическата струя - нашият капитал е социалноотговорен, а чуждият е лош, несоциален.
Премълчаването на ролята на фашизма за едрия капитал е много характерна за западната и съвременната историография с редки изключения, иначе няма да мине номера с отъждествяването му с комунизма. А от тук и подвеждането на комунизма под заимстваната от фашизма концепция за тоталитаризма.
В известен смисъл това изказване на Поппетров го родее с реакционер и ревизионист като Нолте (нищо чудно - Поппетров е редактор на една от книгите му издадена у нас), който през 80-те години на ХХ век е остро критикуван от историци и философи, но през новото хилядолетие активно го реабилитират.

вторник, 7 януари 2025 г.

Метафизичното мислене и пропагандната машина в два примера


Според едно от определенията в Български тълковен речник от 1994 г. метафизиката е "начин на мислене, който разглежда явленията като изолирани, независещи едно от друго, неизменни и неподвижни". В метафизическото мислене няма причини и следствия, явленията и събитията се случват сами по себе си в изолация от целия останал свят. Особено показателна в това отношение е пропагандната машина. Така например 16 април 1925 г. е причина за всичко случило се преди и след нея, резултат на събития протичащи строго изолирано само в рамките на Коминтерна или комунистическата партия без никаква връзка с други събития и явления, най-вече с режима на Конвента, обстановката след Първата световна война като цяло и безумната политика на Кобургите. Същото е положението с друга знакова дата - 23 август 1939 г. В пропагандата тя се разглежда само в контекста на германо-съветските отношения; няма Мюнхенски сговор; няма провалени преговори с Англия и Франция; няма и боеве на Халхин Гол; Полша не е окупирала западна Украйна и западна Белорусия.