Спортният дух

Спортният дух
Джордж Оруел,
декември 1945 г.
(със съкращения)

...
Аз всеки път се удивявам като чуя, че спортът уж способствал за укрепването на добрата воля и взаимното разбирателство между народите и че, ако хората от различни страни имаха възможността да изяснят отношенията си на полето за футбол или крикет, то те много по-рядко биха се хващали за истинско оръжие.
Практически всички съвременни видове спорт предполагат съревнователност. Главното в съвременния спорт е победата. Фактически ти си длъжен да го напуснеш, ако не можеш да направиш всичко за победа. Ако си излязъл да пориташ топка на поляната в двора, формирайки произволно отборите, можеш да се отдадеш на удоволствието без да тормозиш себе си и другите с патриотически сантименти. Но стане ли дума за престиж, веднага се изяснява, че ти се занимаваш със спорт заради някаква си там чест и в случай на загуба ще й лепнеш сериозно позорно петно, в тебе веднага се пробуждат дълбоки първобитни инстинкти. Всеки, комуто се е случвало да играе за училищния футболен отбор, познава това чувство. Международното състезание е квазивойна. Но най-важното е не поведението на спортистите, а реакцията на публиката и тези, които са зад нея. Цели народи започват да бълват жлъч, заради тези абсурдни игри. Защото мнозина сериозно смятат, че умението да бягаш, скачаш и риташ по топка е мерило за достойнствата на цялата нация.
...
Всеобщото увлечение на англичаните по спорта е, разбира се, ужасно, но още по зле са нещата в страни, които неотдавна са се появили на картите, за които понятията "национален отбор" и "национално самосъзнание" още са нови.
...
В Бирма ми се случи да видя, как симпатизантите на единия отбор преминаха през огражденията и в решаващия момент извадиха от строя вратаря на другия отбор. Първият сериозен футболен мач в Испания преди около петнайсет години доведе до масови улични безредици. Започнат ли футболистите да виждат в съперниците си кръвни врагове, забравят, че трябват да играят по правилата. Затова в излишък присъстват ненавист, завист, хвалба, пълно неуважение към каквито и да е правила и садистично удоволствие от гледката на насилие. Иначе казано, това е война, само без стрелбата.
Вместо да разтягаме локуми, доказвайки, че на футболното поле се сражават високонравствени рицари, а Олимпийските игри са важна стъпка към всеобща дружба между народите, не е ли по-добре да се запитаме, откъде в съвременния свят е дошъл този култ към спорта.
Повечето игри на които играем са били измислени още в древността, но от тогава до ХІХ столетие на никого не е идвало на ум да ги приема присърце. Даже в английските частни училища до края на ХІХ век никой не се е отнасял сериозно към спорта: доктор Арнолд, смятан за основател на системата на съвременните частни училища, настоявал, че спортът не е нищо повече от напразно пропиляно време. След това в Англия и САЩ спортът започнал да привлича тълпи запалянковци и да възбужда дивашки страсти, тогава дошли и големите пари. Скоро тази зараза се разпространила и в другите държави. Най-голяма популярност завоювали видовете спорт предполагащи непримиримо съперничество и насилие - бокс и футбол. Няма съмнения, че това е свързано с национализма, с този идиотски съвременен навик да идентифицираш себе си с по-големи единици, притежаващи сила и власт, и да сравняваш целия свят със собствената си кочинка, която, разбира се, е по-добра от всички други. Освен това, колективните игри процъфтяват в градските общества, чиито членове, като правило, водят застоял начин на живот и са почти лишени от досег с природата. В селските общества момчето или младежа изразходва натрупаната енергия като ходи пеша, плува, замеря със снежни топки, катери се по дървета, язди, а също и в такива жестоки по отношение на животните развлечения като: риболов, бой с петли, гонене на плъхове. В големия град в услуга на тези, които няма къде да дянат своята физическа енергия и садистки импулси, има отборни игри. В Лондон и Ню Йорк към игрите се отнасят мнго сериозно. Така са се отнасяли към тях и в древния Рим и Византия. Спортът е съществувал и в средните векове, при това много игри, вероятно отличаващи се с жестокост, но тогава на никому не е минавало през ума да ги смесва с политиката, или заради тях да се отдава на колективна ненавист.
Ако искате да влошите съществуващото по света напрежение, устройте поредица футболни мачове между евреи и араби, немци и чехи, индийци и британци, руснаци и поляци, италианци и югославяни - и не забравяйте да поканите на стохилядните трибуни запалянковци и от двете страни. Аз, разбира се, нямам предвид, че спортът е една от причините за световните конфликти.
Аз мисля, че световните турнири на ниво сборни са само страничен продукт на национализма. Още повече, ако съберете единадесет души, лепнете им етикета "шампиони на страната", изпратите ги на стадиона да се сражават против отброра на друга държава и на всеослушание обявите, че е заложена честта на нацията, не мисля, че с това ще подобрите международната обстановка.

Отново за фашизма, който го е нямало

Из речта на Петко Д. Петков пред Народното събрание на 21 май 1924 г. След три седмици на 14 юни той ще бъде убит от Обществената безопасност (отдел към Дирекция на полицията, който се използва за разправа над политическите опоненти):
 
"Още след 9 юний вие знаете какви събития преживя България. Вие знаете как един министър-председател бе повален, съсечен и как до днес на този министър-председател и гроба не знаем къде е. Вие знаете как друг един бивш министър - Спас Дупаринов - бе заклан и хвърлен през прозорците на влака, като се каза, че бягал. Но когато го погребваха, хората видяха раните, които му са нанесени от ножове, вътре във влака. Вие си спомняте всички за извличането на главния редактор на "Земледелско знаме" Стоян Калъчев, и Крум Попов, кмет на гр. София, и за избиването им край гр. София. Вие си спомняте за вдигането с камионетка посред бял ден от гр. София на п. Михайлов и на Радослав Нотев и тяхното убиване там някъде към Кюстендил. Вие знаете и за убийството на Цвятко Аврамов, републиканец от Земледелския съюз, той погина също татък към Горна Джумая. И кои ли не. От Постоянното присъствие на Земледелския съюз има днес само един жив - Мико Петков - защото е инвалид с един крак. Всичко друго отиде на онзи свят. Да изброявам ли всички убийства, които станаха в цяла България? Да споменавам ли, че след 9 юний вие хвърлихте повече от 50 000 души български селяни в затвора, че поставихте вън от законите Земледелския съюз, че днес няма сдружен земледелец, който да не е минал през затвора, който да не е ял бой, кой да не е бил разкарван тъй, както бивши народни представители бяха разкарвани за посмешище на хората в бъчви. И след това поставихте под терор всички села в България, дето пратихте да ги изтезават разни шпиц команди. Когато целият този режим се закрепи, когато с тоягата, с пушката и с ножа се наложи на България този непоносим режим, вие се уплашихте, че хората от Земледелския съюз, на които всичките вестници бяха спрени, на които никаква агитация не се позволяваше, ще гласуват в знак протест за комунистите. И вие решихте да завършите специалната борба с още един удар срещу другия противник - Комунистическата партия, защото вие се бояхте, че в предстоящите избори Комунистическата партия ще излезе силна. И затуй дойдоха септемврийските събития, когато вие освен петдесетте хиляди земледелци, кои бяха натикани в затворите, натикахте още 30 000 души комунисти по цяла България...
И ако търсите отговорност за оня терор, за оня полицейски режим, който съществуваше преди м. септемврий, тая отговорност е на ония от тая маса (сочи министерската маса), които създадоха онова управление в България, което в цяла Европа е кръстено "белия терор"; които създадоха онова управление, което накара хора като Анатол Франс, първия писател на Франция, като Максим Горки, известен руски писател, да издигнат глас на протест пред интелигенцията на целия свят; които създадоха онова управление, което накара Антон Страшимиров, български писател, известен на всинца ни, който не е дружбаш, да се провикне, че българският народ е клан така, както турци не са го клали. И наистина, г.г. народни представители, жертвите на баташките кланета са 3 хиляди души, а ние не знаем колко са жертвите от септемврийските и юнските събития. Ако можем да вадим заключения от това, което се публикува в чуждата преса, те възлизат на 10-12 хиляди души, които са паднали не във време на сражение, а са паднали след сражението. Във време на сражение аз разбирам да се убиват едни други, но не след сражението, при потушаването да се убиват пленените възстаници и даже да има жертви там, където не е имало никакъв бунт, както стана в Пловдив, Пазарджик и Самоков, където са избити маса хора от властта.
Картините ни напомнят нещо повече от турските изстъпления. Народните представители от Свищовско могат да ви кажат, че живи и убити хора са хвърлени в Дунава. Има хора бесени по стълбовете, а имало е и хвърляне на хора от скалите над Лакатник долу в реката. Има избивания на цели групи от картечници и ножове...
Историята не дава пример на бунт и революция, предизвикани с речи. С речи революции не се предизвикват. Вие, които сте били офицери, знаете през войната колко мъчно беше да накараш един взвод да стои срещу огъня, когато снаряди падат. Вие, които, знаете това нещо, кажете ми, как е възможно да накарате същия този българин да излезе от дома си, да вземе оръжие в ръка и да отиде в Балкана да се бори и да мре, като остави жена и деца? Кажете ми как става това нещо? Това нещо става само тогава, когато на населението е дошло до гуша, тогава, когато хората предпочитат да умрат, отколкото да търпят един режим. Това ставаше през турско време, когато нашите хайдути пазеха нашата свобода. Това ставаше и в Македония. Това стана и в България, където мнозинството на българския народ на два пъти грабна оръжието, за да брани свободите си, честта си и имота си...
И това не е изключение, а е система: навсякъде окръжни управители, околийски началници, пристави, стражари насилваха; навсякъде се действуваше под една ръководна пръчка, за да се изнуди волята на българския народ, за да може с едни полицейски избори да се оправдаете пред Европа и да кажете, че превратът бил народно дело. Въпреки че знаехте всички, че това не беше народно дело, а беше дело на едно малцинство, насочено срещу властта тогава на мнозинството.
След това арестите. Арестите, г.г. народни представители, пред изборите: бяха система навсякъде. Във време на окръжните избори, както и в изборите за народни представители, почти нямаше околия, където да няма с десетки наши хора арестувани, и по голямата част от кандидатите ни бяха арестувани."
 
Убиецът на Петко Д. Петков е задържан от намиращ се наблизо стражар, но се легитимира с полицейската си карта и е освободен. Под дипломатически натиск отново е арестуван и осъден на смърт. Присъдата му е заменена с доживотен затвор, а след три месеца е освободен.

Последни надежди за "Последните от нас" (The Last of Us)

Първият сезон на сериала по едноименната игра от миналото десетилетие, който, кой знае защо, родните локализатори са прекръстили на "Последните оцелели", завърши. Вече можем да си позволим цялостна оценка на художествените му достойнства и огромните структурни проблеми породени от сценария и монтажа. Тъй като сценарно, а често и визуално, сериалът следва играта, то, отчитайки спецификите в изразните средства на двете форми на изкуство, паралелите са неизбежни. И не, проблемът на сериала не е в липсата на интерактивност, а в драматургията. Една от най-важните характеристики на играта The Last of Us са нейните драматургия и кинематографичност. Въпреки на места буквално копираните игрови сцени, създателите на сериала сериозно са се постарали да прецакат тези важни съставляващи, а от тук и целия сериал.
По същество той е фенсървиз с титанични филърни моменти, които по идея би трябвало да допълват и конкретизират един вече изграден сетинг. На практика се получава, че създателите му имат своите зрители за идиоти, защото допълнителните истории са типични филъри без никакво значение за сюжета и омаж към определени зрителски кръгове отвъд типичния фенсървиз. Понякога недоизказаността, органично вплетена в сюжета, работи по-добре за повишаване на интереса, отколкото грубото и нескопосано представяне на нечии извратени фантазии за това каква е конкретната "истина". Копипейст сцените са просто фенсървиз и не работят, защото са разводнени с излишен баласт, който ни лишава от напрежението и очакванията. Вместо да ни потопят в действието, още в началото на първа серия създателите дават ясен намек за причината за всички беди и разхвърлят из серията трошички (даже буквално), за да ни смаят в следващата серия с малоумната си брашняна идея, обяснявайки ни произхода на заразата. Нещо, което няма абсолютно никакво значение за сюжета. От значение е единствено факта на съществуването й. Умножавайки същностите отвъд необходимото, те се оплитат като пате в калчища, подценявайки зрителите си. Абсолютно ненужно е и поредното идиотско обяснение като това как се е появил имунитета на Ели. За сюжета е важен само факта на наличието му, превръщайки го в двигател на действието. А опитите за показване на т. нар. "сив морал" отвъд основната сюжетна линия са дотолкова клиширани и лишени от логика, че са обида за всеки средноинтелигентен зрител. Историята от първата игра, която може да се вмести в максимум двучасов игрален филм с наситено действие, е разтегната до безобразие, а много от допълнителните сцени нямат никакво отношение към сюжета и не допринасят с нищо за познанията ни за постапокалиптичния свят. Единствените допълнителни сцени в сериала, които биха имали смисъл, вероятно щяха да са сцени, които разширяват познанията ни за постапокалиптичния свят, например такива които ни показват различните групировки и отношенията помежду им, техния бекграунд. Да, ама не.
След бързото нахвърляне на няколко тезисни момента, преди да преминем към по-обстойна аргументация, е редно да кажем две думи за сюжета, който е пределно простичък. В постапокалиптичен свят поразен от гъбична инфекция за която няма лек, контрабандистът Джоел е нает да изведе 14-годишното момиче Ели, което неочаквано се оказва с имунитет, от карантинната зона в Бостън до лаборатория, където да я изследват и разработят лекарство. Наред с ордите зомбоподобни инфектирани, главните герои трябва да преодоляват и заплахите от оцелелите хора, които са се обединили в различни политически групировки или просто банди. Развръзката, поне в играта, макар и изненадваща, погледнато ретроспективно не е такава, защото разбираме, че по целия път авторите неизменно са ни водили към нея, и точно в това е чарът на цялата история. Не е очакваният хепи енд за човечеството, но е малко късче щастие за две души намерили пътя една към друга.
И започваме с гъбичната инфекция и първоначалното й разпространение, дори ще предположим, че Друкман не е чувал за антимикотици. Според него инфекцията тръгва от заразено брашно от мелница в югоизточна Азия. При симптоми, които се проявяват много бързо, също толкова бързо източникът на заразата би бил локализиран и съответно тя ограничена. Именно дългия карантинен период бе основният фактор при пандемията на нашето време, който благоприятства разпространението на болестта. Следващият проблем е брашното, а то подлежи на термична обработка, при която нищо живо не оцелява, но ни показват хора, заразяващи се, след като са яли изделия приготвени от него след термична обработка. Продължаваме нататък: на съвсем адекватните и разумни препоръки да си останат по домовете, троицата водена от Джоел (който по идея би трябвало да е крайно рационален) незнайно защо и с каква цел хуква на някъде, къде и те не знаят. Вярно, че това е слаб момент и в играта, ама можеше да го отиграят с малко повече влагане на мисъл. Следващ пункт - структурата на отделните серии: в първите серии виждаме ужасяващи времеви скокове с монтажен преход показващ годината в която се развива действието. В първата серия са цели три такива периода несвързани помежду си. Кой знае защо създателите са се отказали от идеята действието в нея да бъде показано в две отделни серии. Всъщност дадоха едно напълно неадекватно обяснение. Според тях серията трябвало да свърши със смъртта на Сара и нямало да може да се направи връзка с последствията. Реалната причина е друга - показването на обикновения семеен живот в отделна серия би отблъснала част от зрителите, затова, както и в много други моменти, са заложили на фенсървиза, показвайки и новия свят двадесет години по-късно, оставяйки неразвита на този етап брашняната идея. Ако бяха разделили серията на две и се придържаха към структура от предистория и основна история разделени от интрото във всички серии, щяхме да имаме една по-ясна и пълна представа за света и случващото се в него. Вместо това се залага на абсолютно неравноделна структура с произволни скокове във времето (серии 1, 2, 3, 7 и 9, докато в другите се следва основната история). Нищо не пречеше например в първата серия да покажат репортажа от 1968 г., след това основната история на Джоел и Сара до момента в който срещат войника, като я разширят с действията на властите, показвайки ни и зараждането на Федра за която знаем, че е диктатура и е зла, просто защото ни казват, че е диктатура и е зла. Втората серия можеше да започне със смъртта на Сара и да ни въведе в събитията двадесет години по-късно. Така вместо груби монтажни преходи щяхме да имаме ясна структура от предистория и основна история разделени помежду си от интрото. Във все същатата серия, която трябва да ни покаже как се е променил основният герой през изминалото време, вместо грубия, брутален, саможив и безскрупулен контрабандист, виждаме черноработник, който от време на време върши дребни услуги на дребните риби и е пряко подчинен на Тес. Казват ни, че някой си криминален авторитет го е страх от Джоел, ама не ни показват защо го е страх и на всичкото отгоре някак си се е изтарикатил да го измами, въпреки страха. Въобще дебилизъм на макс, заради някакъв си акумулатор, все едно не могат да откраднат от машините на Федра, организация на която явно не й пука много, щом прежалват един от войниците си и не организират потеря след новозаформилата се троица Джоел, Тес и Ели. Някакви си "светулки" се борят срещу Федра, ама защо се борят и за какво се борят, явно и те не знаят, но пък си имат тайно оръжие - момиче, което има имунитет и може да е ключ към разработването на ваксина, която би им дала сериозен аргумент срещу политическите противници. Нищо от това обаче не ни се казва и показва, просто шефката на "светулките" се оказва стара позната на мъжа под чехъл Джоел и кой знае защо му се доверява да изведе момичето от карантинната зона и да я преведе до тяхна база, която пък се оказва необезопасена срещу инфектирани. Да се чудиш тия как са оцелели толкова? Не само са репресирани от страшната диктатура, която е диктатура просто защото така ни казват, но не могат и едно нормално убежище да си осигурят. Вместо от куршумите на Федра Тес умира от орди зомбита в сцена за която създателите на сериала дават поредното малоумно обяснение. Въобще, стигне ли се до там някои да ти обяснява какво е трябвало да видиш в който и да е филм или сериал и какви "гениални" идеи са заложили в него, то въпросният явно не си струва загубата на време.
След обилния фенсървиз във втората серия, изключая смъртта на Тес, в третата създателите на сериала са решили да икономисат малко бюджет. Вместо бруталния параноик сървайвалист Бил, голяма част от серията заема софт гей порно историята на еднополовата му връзка. По една щастлива случайност в иначе смъртоносните му за всички други капани се хваща единствения оцелял гей на десетки мили наоколо и параноичния Бил му се доверява от раз. Все пак това не е хетеро боклука Джоел, който е принуден да се храни под дулото на пистолета му. Сега някой да не си помисли, че цялото това извращение е породено от woke-културата. Не! Създателите отново ни дават обяснение, което е не по-малко идиотско от предишните. В играта видиш ли също имало намеци за сексуалната наклонност на Бил и решили да покажат, че и в постапокалипсиса имало място за човешки отношения. Да, има и ние искаме да видим еволюцията в отношенията между главните герои, а не нечии извратени фантазии. Ама, видиш ли, гей историята имала важно значение за сюжета и е част от пътя по който Джоел променя отношението си към Ели от товар, който трябва да достави, до заместваща дъщеря. Всъщност единственото важно е писмото на Бил, но то не е от ключово значение за взаимотношениета между Джоел и Ели. Ключовите моменти са, когато Ели го спасява първия път и когато той й се доверява да го прикрива, стигайки до кулминацията, когато Джоел решава да я предаде на Томи и тя бяга. Може би, тук е мястото да кажем няколко думи и за характера на Ели, а после пак ще се върнем към Бил и предполагаемите му наклонности. В сериала тя е представена като своенравна психопатка, която изпитва удоволствие от чуждото страдание - сцената в която Джоел убива войника, когато напускат Бостън, или когато тя убива безпомощния заразен. От игровата Ели е останало малко - откритостта към света, въпреки каруцарския й речник, любопитството и емпатията й са сведени до минимум. Именно любопитството и жаждата за знания я карат да чете всичко до което се докопа, а не само една единствена книжка с глупави шеги, колкото и да е привързана към нея. Например в играта има един момент, когато минават през библиотека и тя изказва възхищение от събраното на куп знание и съжаление, че не може да вземе и прочете всички тези книги. И тук се връщаме към Бил и намеците за сексуалната му ориентация в играта. От убежището му Ели задига един куп книги и списания, пъхайки ги в раницата си, сред които и прословутото гей списание със залепнали страници на което се опират всички хипотези за сексуалността на Бил, а не го намира в колата, което е любопитен щрих към характера на игровата Ели. Работата е там, че списанието може да си е било със слепени страници още когато Бил го е намерил. То може да е попаднало съвсем случайно сред другите книги, а може и Бил умишлено да го е добавил към купчината, но не защото има странни наклонности, а просто защото от хартията стават чудесни разпалки. Толкова относно извратените фантазии.
След изцяло филърния епизод, в следващите две серии ни връщат към основната история, показвайки ни как Джоел и Ели попадат в засада устроена от групировка, която неотдавна е отхвърлила властта на Федра след кървав бунт. Докато опитват да се измъкнат от града двамата срещат братята Хенри и Сам. По време на бягството по-малкият брат Сам е ухапан и заразен. Вече извън града, сутринта напада Ели, брат му е принуден да го застреля и след това се самоубива. Какво не е наред с тази история? Ами много неща, както и в останалите серии. Начинът по който Джоел и Ели попадат в засада е пълна глупост. Движейки се с кола и разбирайки за засадата Джоел, вместо да даде заден и да обърне, кара право към засадата. Аналогичен момент присъства и в играта и всякакви въпроси биха отпаднали, ако просто бяха показали как зад колата опъват верига с шипове или преграждат пътя им по някакъв друг начин. Освен това втурването с рогата напред, когато има друг изход, противоречи на образа на Джоел. В тези две серии няма никакви времеви скокове и ужасяващи монтажни преходи между тях, което никак не се вписва в представената ни досега структура, но това е най-незначителния проблем и въобще не би бил такъв, ако всички серии имаха някаква ясна и премислена структура. И тук основният проблем е диктатурата на Федра, която по презумпция е зла, просто защото е зла. Въпреки това в хода на повествованието става ясно, че диктатурата съвсем не е такава. Има лекари, лекарства, непълноценните членове на обществото като глухонемия (в сериала) Сам са достатъчно обезпечени и защитени, въпреки физическите им недостатъци, които на практика ги обричат на бърза смърт без обществото. Разбира се, Друкман и сие се опитват да ни убедят, че основната заслуга за оцеляването на Сам е на брат му, вкарвайки клиширани моменти на т. нар. "сив морал". На Хенри, видиш ли, се наложило да предаде лидера на бунтовниците, за да получи лекарство за брат си. Единственото което знаем за въпросния лидер са абстрактните хвалебствия на Хенри. Защо би трябвало да съчувстваме на този добър и харизматичен лидер и да съпреживяваме заради "тежкия" избор на Хенри? Не знаем. Особено на фона на това, което се случва след бунта - масови разстрели, изтезания, разчистване на лични сметки, пълно пренебрежение към инфекцията и инфектираните, а от там и към цялата общност - изборът на Хенри изглежда повече от логичен.
Шефката на бунтовниците Кейтлин вероятно е поредния нескопосан опит да се привлекат към сериала определени кръгове отвъд игровия фендъм, чрез въвеждане на "силен" женски образ, чието поведение и мотиви също са нееднозначни (тоест поредния груб опит за представяне на "сив морал"), тъй като персонажът отсъства в играта. Образът е на лелка с определени ментални проблеми, фиксирана изцяло върху личното си отмъщение. За чий им е тогава на всички останали да я следват, освен че е сестра на брат си - лидерът предаден от Хенри? За какво и защо са се борили? При това тя е толкова тъпа, че застрелва единствения лекар - човек с уникални знания и умения, който при всички случаи би бил полезен. Следват я здрави и прави хора за които явно няма друга цел освен нейното лично отмъщение. Все едно всички други проблеми като с магическа пръчка са изчезнали с низвержението на Федра.
Следващата, шеста поред серия, ни пренася три месеца по-късно в Джексънвил от втората част на играта. Изведнъж от нищото Джоел започва да се чувства стар и немощен и това е един от мотивите му да предаде Ели на Томи. Петдесет и шест години в постапокалиптичния сетинг действително са си постижение, ама до тука нещо не му пречеха. В играта срещата на Джоел и Томи е при стара електростанция, която общността от Джексънвил се опитва да ремонтира, а самото селище не ни се показва, тук настъпва и кулминационната точка в отношенията между Джоел и Ели. Вместо емоционаланата драма от играта в серията имаме сополив избор предоставен на Ели - дали да продължи с Томи или с Джоел. Докато в играта заварваме джексънвилци в процес на благоустройство, то в сериала от нищото е изникнала утопична комуна споделяща колективна собственост върху средствата за производство. Съпругата на Томи Мария от деспотичен лидер е станала загрижен матриарх. Последното изменение поне изглежда обосновано на фона на идиличната общност, която ни показват и втората част на играта, където тя само се споменава. Идеята зад цялата серия май отново е да се икономиса бюджет и същевременно да се направи препратка към бъдещия втори сезон и персонажа на Дина. Изцяло са променени отношенията между Джоел и Томи. Загрижеността на Джоел за брат му и липсата на известия от него са част от мотивацията му в първата серия да приеме задачата да преведе Ели до базата на "светулките". В играта Джоел и Томи отдавна са се разделили заради идеализма на втория, който е решил да последва "светулките", същият идеализъм, заради който участва в Първата война в Залива. Същият този Томи изтъкан от идеали в сериала е смаян, когато жена му заявява, че са комунисти. Томи, който минимум от половин година живее в тази общност и не знае какво представлява? По станиславски "Не верю!". Като цяло, представен е като полуидиот, който не е избягал от деспотизма на брат си, а просто е престанал да му отговаря, защото вече и той е мъж под чехъл. В края на серията, вече в университета, Джоел е наръган с парче от бухалка, а Ели, която иначе ни представят като много бойка и безстрашна, гледа отстрани безпомощно.
Следващата седма серия също е изцяло филърна. Отново, вместо да ни покажат как функционира властта на Федра и как в крайна сметка Ели се оказва в плен при "светулките", се наслаждаваме на дружбата между две девойки и много съмнителната им близост. Разбира се, и тук не липсват откровено дебилни моменти. Например захранването на цял мол с електричество. Естествено, че никой не би забелязал допълнителния товар върху електрическата мрежа. Естествено, мрежата ще издържи, та това е сериалът на годината. Какво гововоря? Може би на десетилетието? Малко странно е и как Ели третира раната на Джоел. С игла и конец? Без никакви опити за дезинфекция и промиване? Шиенето на рани не е като шиенето на кръпки и изисква специфични знания и умения. Защо просто не я проми и превърза? Това е сериалът на годината според някои.
Осма серия ни среща с Дейвид и последователите му. В играта всички те са канибали, а тук само Дейвид и малцина от последователите му знаят, че оцеляването им се дължи на канибализъм. Един от тези посветени е персонажът на Трой Бейкър, който е игровия Джоел. Честно казано, бях скептично настроен към появата му, но останах силно впечатлен от актьорските му способности. Та той се въплащава в третостепенна роля по-майсторски отколкото основните актьори в своите образи. Това е истинският Джоел. И би се справил с ролята осезаемо по-добре от Педро Паскал. По въздействие сериалният Дейвид отстъпва на игровия. Липсва усещането за скрита заплаха, въпреки привидната доброномареност, но тук вина има и постановчика. Ключово изменение в тази серия е, че не Джоел помага на Ели да излезе от афекта докато убива Дейвид, а тя сама се справя с това състояние, все пак е "силна и независима", нали сама излекува безполезния дъртофелник.
В последната серия също има редица недомислици, но те не развалят като цяло доброто впечатление от прегледа й, изключая въвеждащата сцена с раждането на Ели, която е абсолютен нонсенс. Макар все пак да възниква фундаменталният въпрос как безполезния дъртак изведнъж се превърна в машина за убийства. Важен момент в който Ели е откраднала от дома на Томи и Мария снимка на Джоел и Сара и я дава на Джоел е пропуснат. Вместо това дъртофелника откровеничи за неуспелия си опит за самоубийство. По десетобалната система максималната оценка, която бих дал на сериала е шест. Ако вземем само първите две и последните две серии, оценката би се доближила до осем, но ще си остане все така далече от идеала и пожелателните оценки на различни киноагрегатори.
По-същество някакви значими претенции към актьорския състав няма. Те се справят на ура с материала който са им предоставили. Въпросите са именно към създателите и малоумните изменения внесени от тях в характерите, бекграунда и визията на персонажите. Джоел и Томи от типични тексаски реднеци са станали латиноси. Дългурестата Нико Паркър малко трудно се вписва в представата за 12-годишно момиче, или поне толкова колкото 19-годишната Бела Рамзи изглежда като 14-годишна. По отношение на характерите на Джоел, Томи и Ели и отношенията между тях по-горе беше казано достатъчно. Вместо да узнаем повече за Тес и отношенията й с Джоел, имаме само намеци без никакъв бекграунд. Обикновена хетеро двойка, какво толкова да й разкриваш. Друго си е да покажеш двама брадати мъже, разменящи си интимни близости. Или две подрастващи девойки, които не са наясно със сексуалността си. Имайки предвид втората част, и акцента върху все същите свободни отношения, все повече се убеждавам, че успехът на първата игра се дължи не на Друкман и извратените му фантазии, а на съавтора му, който го напуска след първата част. Зомбитата, или "заразените", както настоява да ги наричат Друкман, са повече условност, отколкото реално присъствие в сериала. Понякога имам чувство, че сценариите се пишат от инфантили без грам житейски опит, като в последните сезони на "Игра на тронове", "Вещерът" на Нетфликс или сериала по Толкин на Амазон.
Изводът е, че сериалът имаше потенциал да стане хит, ако на фона на пътешествието на Джоел и Ели бяха разкрили упадъка на обществото, зараждането на различните групировки, мотивите им и конфликтите между тях, борбата за оцеляване и начините за справяне с инфектираните, как функционират карантинните зони и прочее "дреболии", които са отвъд елементарния фенсървиз с буквално копирани игрови сцени и цели филърни епизоди, които нямат никакво отношение към сюжета и с нищо не допринасят за изграждане на атмосфера на безизходност и отчаяние сред които Ели е единствена надежда. Внесените промени и допълнителни сцени спрямо играта, не само не помагат на сериала, те са откровено вредни. Накрая ще вметна, че не съм отделил внимание на десетките, ако не и стотици по-дребни гафове (като например, че не бива да палим огън в гората, за да не ни видят, но фенер може), които развалят впечатлението от гледането, но значението им за сюжета е несъществено или пренебрежимо в сравнение с тези на които акцентирах. По-добре си пуснете някой от многобройните игрофилми в ютюб и забравете за тази екранизация като лош сън.

Деспина кира Евдокия - историографският спор за съдбата на една трапезундска принцеса

"Този Емануил доведе овдовялата дъщеря на императора на Колхида, която беше женена за турския хегемон Тезетин, отличаваща се с красота. И когато той я доведе от Колхида във Византий, императорът, неговият баща, виждайки я и считайки, че тя по красота превъзхожда много жени и е надарена с всичко останало, което и съответствало на действителността, сам се оженил за нея, отнемайки я от сина си."
Лаоник Халкокондил

В средата на ХХ век историографският наратив за съдбата на трапезундската принцеса Евдокия, основаващ се на едно известие от хрониката на Лаоник Халкокондил, е подложен на съмнение от В. Лоран и Р. Льонерц. Днес мнението на Льонерц е господстващо в българската историография, като към него се придържат Хр. Матанов и Пл. Павлов например.
Пръв Лоран в публикация от 1955 г. изказва съмнение относно достоверността известието на Халкокондил, основавайки се на сведение от неиздаван ръкопис от който става ясно, че Елена Кантакузина е надживяла съпруга си Йоан V и е починала в края на 1396 г. Възможността съпрузите да са се развели въобще не се разглежда, априорно приемайки липсата на писмени сведения за това като доказателство, че развод не е имало и Евдокия не е била съпруга на Йоан V, а негова любовница. Тази трактовка поражда повече въпроси от колкото решава, единствено заради предположението, че щом няма сведения за развод на Йоан V, то той априорно не се е развел. Две години след публикацията на Лоран, Льонерц опитва да отговори на някои от тези въпроси. Според него в известието на Халкокондил все пак има някаква истина, твърдейки, че Халкокондил не е разбрал правилно мястото от Георги Сфранцес, където се казва: "... деспина кира Евдокия била отначало омъжена за тюрк, владетел на малка и незначителна местност, и имала от него деца, нея взел за жена твоят дядо." Тъй като Сфранцес се обръща към Константин ХІ, то дядото за когото става въпрос може да е не Йоан V, а дядо му по майка - Константин Драгаш. Хипотезата на Льонерц също поражда въпроси. В опит да я обоснове той убедително доказва зависимостта на Голямата хроника на Сфранцес от труда на Халкокондил, но проблемът тук е, че обратна зависимост на Халкокондил от Сфранцес не е регистрирана. Освен това Евдокия е титулована "деспина" от Сфранцес и Михаил Панарет. Льонерц настоява, че тази титла е защото тя е дъщеря на трапезундския император Алексий ІІІ. Той, обаче, пропуска, че в Трапезунд право на титлата "деспина" имат само майката и съпругата на императора. Наистина има прецеденти, когато трапезундски принцеси са титуловани "деспина", но това се дължи на царственото положение на съпрузите им. Показателно в това отношение е използването от Панарет на титула спрямо Евдокия. Той я титулова така едва след завръщането й от Константинопол през септември 1395 г. Освен това няма никакви сведения за пребиваване на Евдокия в Кюстендилско, което не се явява категорично доказателство, но в контекста на вече приведените аргументи срещу хипотезата на Льонерц го прави много вероятно.
В крайна сметка нека погледнем какво знаем за Евдокия. Още в началото на 60-те години на ХІV век между Трапезунд и Константинопол е постигната договореност за брак между неизвестна по име дъщеря на Алексий ІІІ и бъдещия император Мануил ІІ. Дали тази дъщеря на Алексий ІІІ е Евдокия не е много сигурно, но изглежда вероятно. Във всеки случай до реализация така и не се стига, а Алексий ІІІ предпочита да заздрави връзките си с номадстващите съседи. Показателно е, че паралелно с преговорите в Константинопол преговори за брачен съюз се водят и с бъдещия съпруг на Евдокия емира на Лимния Тадж ад-дин (Таджедин, Тезетин). На 8 октомври 1379 г. този съюз става факт, а на 24 октомври 1386 г. Тадж ад-дин е убит в бой. Едва след това, вероятно в края на 1388 или началото на 1389 г., Евдокия се озовава в Константинопол по сведението на Халкокондил и се омъжва за Йоан V, който скоро след това, 16 февруари 1391 г., умира. На 4 септември 1395 г. тя се връща в Трапезунд, водейки невести за новия император Мануил ІІІ и сина му Алексей, съответно Ана Филантропина и Теодора Кантакузина (племенница на Йоан Кантакузин). Това е последното сведение за живота на Евдокия, което още веднъж косвено показва, че тя не е била съпруга на Константин Драгаш, тъй като по това време би трябвало да е в траур, а не да пътува за предстоящи сватби.
Съдбата на Евдокия разкрива интересни моменти от отношенията между Трапезунд и Константинопол и позволява да се видят някои от политическите мотиви зад тези отношения, които неизменно се пресичат с "голямата" политика в черноморския регион.



Използвана литература:
Сергей Карпов "Трапезунд и Константинополь в ХІV в." във Византийский временник, том 36 (61), изд. "Наука", Москва, 1974 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
http://www.promacedonia.org/hm2/hm_4_2.html
https://www.vostlit.info/Texts/rus2/Sfrandzi_2/frametext.htm
https://www.vostlit.info/Texts/rus/Panaret/frametext.htm

Войната за проливите (1350-1352 г.)

"През месец октомври, 5 индикт 6860 година, дойде флотата на генуезците, 60 катърги. Пътьом те превзеха Хераклея и я опустошиха. Когато дойдоха в Цариград, отделиха няколко катърги и превзеха Созопол и го разграбиха. Те извършиха и други немалко щети"
Кратка хроника от XIV в.
"За дрехи за тримата пратеници, които ще бъдат проводени при императора на Загора..."
"Също за една копринена пелерина отвън с кожи и за един кожен кожух и една кадифена шапка с кожи взети от онзи Тома де Магнери за една от жените на пратениците от Загора..."
Счетоводна книга на генуезката "Военна служба"

Дори и след края на гражданската война геополитическия възел на Балканите си остава все така оплетен. През 1347 г. българският цар подписва търговско споразумение с Венеция, което е деликатен намек на двете страни към Душан, че може да минат и без него в противопоставянето на Унгария, което към момента не изглежда трудно, имайки предвид, че крал Лайош е ангажиран в конфликт с неаполитанските си роднини. Междувременно още през пролетта на същата година генуезците безуспешно опитват да измъкнат Йоан V от хватката на Кантакузин, а нито българския цар, нито Венеция имат интерес от продължаване на междуособицата, тъй като това само би укрепило позициите на Генуа и Сърбия. В този контекст вероятно трябва да се постави забраната на Душан за износ на оръжие от Дубровник към съседните му страни от 1349 г. и венецианско-ромейския договор от ноември същата година. Същевременно около 95% от сръбските грошове на територията на Добруджанското деспотство са емисии от края на 40-те и началото на 50-те години като липсва най-късната душанова емисия, което ни дава основание да предполагаме, че в борбата за власт по това време сръбската държава е изиграла определена роля за еманципирането на Добруджа като противовес на Търново. Процес, който започнал в средата на 20-те години на XIV в., когато за пръв път добруджанското владение преминава за кратко в диоцеза на патриаршията в Константинопол, като това положение окончателно се утвърждава от 1340 г. насетне при варненския митрополит Методий II (1340-1347 г.). Г. Атанасов свързва възхода на владението с падането от власт на фамилията Тертер и новите господари в Търново Шишманите.
През 1350 г. ескалацията на напрежението между Венеция и Генуа достига връхната си точка и скоро прераства в открита война. През септември генуезците конфискуват венециански кораб навлязъл в Азовско море без тяхно разрешение. В отговор Венеция атакува край Евбея генуезки флот, пътуващ към Галата и Кафа. През октомври Венеция уведомява Папството, че няма да може да участва в подновената Свещена лига за защитата на Смирна от аспирациите на Хъзър Айдъноглу, който наследява Умур след смъртта му през 1348 г. Айдънският владетел умело се възползва от противоречията в Лигата и към 1351-1353 г. сключва сепаративни договори с Генуа, Венеция и хоспиталиерите.
Когато през декември 1350 г. Кантакузин се връща от Солун в Константинопол, заварва български пратеници, които го критикуват за това, че позволява на османските си съюзници да опустошават страната им. По рано през същата година в кампанията на Кантакузин срещу Сърбия, която започва през септември, участват 20 000 османлии водени от Сюлейман син на Орхан. В спомените си императорът разказва, че скоро те поели по обратния път, тъй като Сюлейман получил вест от баща си, чиито владения били нападнати от неназован противник. Пътьом обаче преминали през брод на Марица и отвлекли богата плячка от земите на българския цар. В отговор Кантакузин изпраща пратеници в Търново, които заявяват, че няма как да попречат на турците, освен ако българите не се съгласят да изхранват екипажите на катъргите патрулиращи в Проливите. Българския цар не е толкова глупав да се съгласи на съюз при който няма гаранции или средство за контрол, че другата страна ще изпълнява задълженията си. Въпреки това готвеното съглашение е широко прокламирано. Така то стига до ушите на Душан, който пред опасността от българо-ромейска коалиция е принуден на отстъпки към българския цар, вероятно прекратявайки подкрепата си за Карвуна, като в същото време поема моралния негатив за проваления съюз с уж антитурска насоченост и прави евентуално сърбо-ромейско съглашение невъзможно (приблизително по това време, с оглед на противопоставянето с Генуа, Венеция предлага на сръбския цар да посредничи за урегулиране на отношенията му с Константинопол).
Поставен в практическа изолация и заобиколен от врагове Душан търси съюз с османците, предлагайки дъщеря си за съпруга на сина на Орхан. По пътя към Сърбия пратениците носещи дарове и отговора на османския владетел са нападнати и избити от зетя на Кантакузин по дъщеря, сина на Конт, което неизбежно влече след себе рязко влошаване на османо-ромейските отношения и нарежда Орхан сред враговете на Империята. Междувременно през май 1351 г. венециански флот от 22 галери начело с Николо Пизани обсажда Галата. Генуезците, подозирайки василевса в съпричастност, обстрелват Константинопол, което го подтиква да се включи в редовете на венецианско-арагонския съюз. През есента на 1351 г. голям генуезки флот в състав 60 галери начело с Паганино Дория навлиза в Проливите и Черно море. Нуждата от продоволствие заставя генуезкия адмирал да влезе в преговори с "императора на Загора" и османците за доставяне на сухари. Ние не разполагаме с конкретни данни за хода на преговорите, но знаем какви са резултатите от тях. Генуезците получават необходимите припаси за изхранване на огромния им флот, българите - южните черноморски градове Ахтопол, Василико, Урдовиза, Созопол (завладяни от Генуа в края на 1351 г.), а османците възможност да грабят в Тракия, където, по думите на Григора, безуспешно опитали да наложат властта си, като при това опустошавали и българските предели. Анализирайки политическата ситуация през периода можем да предположим какви са мотивите на българския цар за заиграването му с Генуа. По всяка вероятност той се е стремил към промяна политиката на Венеция да посредничи за помиряването на сърби и ромеи, както и да осуети по нататъшно сближаване между Венеция и Сърбия (въпреки отказа на Венеция да съдейства на Душан за превземането на Константинопол, сръбският цар не се отказва от замислите си и на 10 май 1351 г. негови пратеници заминават за републиката на Св. Марко за нови преговори по въпроса). През зимата на 1351/2 г. Кантакузин изпраща четири посолства при Орхан в опитите си да попречи на османо-генуезкия съюз. Вероятно точно през пролетта на 1352 г. османлиите превземат малката крепост Цимпе на Галиполския полуостров и пак според Григора изпратили плячката си в Азия, но самите те останали в Тракия, а това вероятно е сложило край и на българо-генуезкото сътрудничество. Опитите на Кантакузин за построяване на собствен флот решително са парирани от генуезците и на 6 май той е принуден да сключи мир с тях и вероятно да поднови съюзническите отношения с османлиите, които вече са се настанили на Балканския полуостров, но никой не е предполагал, че ще е завинаги и че само след век ще станат господари на Града. На 4 октомври 1352 г. венециански флот начело с Марино Фалиеро акостира в Никопол, където Йоан Александър писмено препотвърждава ангажамента си към Републиката на Сан Марко от 1347 г. Самата война между Венеция е Генуа ще приключи три години по-късно на 1 юни 1355 г. без явен победител.

Библиография:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Острогорски, Георгий; История на Византийската държава; изд. "Прозорец"; София; 1998 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/459-%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-1300-1481.html?start=2

Критически коментари към уводните бележки на "Фашизмът" от Желю Желев

През изминалата година се навършиха 40 години от издаването на библията на българския антикомунизъм. Някак странно кръглата годишнина мина незабелязано дори от пещерните антикомунисти, които иначе са много гласовити. Дали пък причината за това не е, че книгата е издадена от онзи режим така обилно оплюван от тях? Дали пък чрез нея не виждат корените си, тясно свързващи ги със същия този режим?
По същество "Фашизмът" на Желев представлява идеологическа диверсия срещу комунизма, мимикрирайки под претенциите за научност и използване на марксистка методология. Чрез редица логически подмени и внимателно подбрани цитати той подвежда читателя към необходимия му извод. Мнозинството, което няма необходимите познания и склонност към рефлексия, съвсем естествено се поддава на манипулацията.
Какво ни предлага Желев? На първо място твърди, че няма "единна теория за фашизма", привеждайки като доказателство множеството изследвания, които според него акцентират на един или друг аспект на фашистката идеология. Тук авторът много удобно пропуска факта, че акцентът върху различните аспекти се дължи на изцяло класовите и идеологическите позиции на конкретните изследователи, които също като него целят да подведат към определени изводи. Не е случайно, че основният удар на Желев е насочен не срещу определенията на цитираните от него Чърчил и Стурцо, а конкретно срещу марксисткото определение формулирано от Георги Димитров по време на VІІ конгрес на Коминтерна. Авторът прави няколко ловки логически подмени, които от една страна целят обезценяване на марксисткото определение, а от друга да наведат на мисълта, че цитираните Чърчил и Стурцо са съвсем прави в заявленията си, а от там и до извода не само за равнозначност на фашизъм и социализъм (респ. комунизъм), но и нещо повече, че социализмът е по-развит фашизъм. На първо място, използвайки Ленин и работата му "Империализмът като висш стадий на капитализма", Желев логически невярно подменя в определението на Димитров "финансовия капитал" с "монополите и държавата", "държавния капитализъм", поставяйки знак на равенство между обобществената собственост при социализма (която се крие под понятието "държавен капитализъм", както го разбират много от критиците на социалистическия строй) и частнособственическите интереси зад монополите и финансовия капитал. След това, изваждайки от определението думите за "открита терористична диктатурата на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи" твърди, че то може да бъде отнесено към коя да е капиталистическа държава, което просто не е вярно, тъй като в много от тях дори властта да принадлежи на финансовия капитал има демократични институти, тоест не са налице така удобно извадените от определението прилагателни към финансовия капитал. Веднъж вече удобно пренебрегнати тези прилагателни, също толкова удобно, са заменени с думичката "диктатура", което е съвсем прозрачен намек за една друга диктатура и слагането на равенство между двете. Макар да мимикрира под формата на марксистки анализ, авторът удобно пропуска същностните различия между диктатурата на финансовия капитал и диктатурата на пролетарията - техния класов характер. Освен това пренебрегва и факта, че под "диктатура" в марксистко-ленинската литература се разбира властта на дадена класа, а не неприкрит терор, шовинизъм и ненавист. Друго понятие с което оперира авторът е "тоталитаризъм". То е иманентно присъщо на всички изследователи, стремящи се да поставен знак на равенство между социалистическите и фашистките държави. Разказвайки ни за "базиса" и "надстройката", използвайки концепцията за тоталитаризма, Желев навежда на мисълта, че социалистическите държави са много по-тоталитарни от фашистките, тъй като контролират изцяло средствата за производство, а не само надстройката, политическата власт, както е според него при фашизма. Тук вече, или Желев се прави на идиот, или нас прави на идиоти. Неслучайно Димитров определя фашизма като власт на финансовия капитал, тоест именно онази част на базиса, която го контролира, а не някаква абстракция съществуваща сама по себе си в надстройката, както твърди печалния философ. Именно защото властта не съществува сама по себе си, дядо Маркс е извлякъл съответните поуки от краха на Парижката комуна, потвърждаващи по-ранните му разсъждения, в които препоръчва на пролетариите наред с политическата власт да експроприират и икономическата.
Така чрез подмени на понятията, удобно подбрани акцентирани цитати, пренебрегването на класовия характер и липсата анализ на фашизма от марксистки позиции, въпреки заявките за обратното, авторът ни е насочил към правилните изводи. Социалистическият строй и комунизмът са по-лоши от фашизма, икономическата свобода е равнозначна на лична и политическа свобода, като под свобода тук се разбира либералното й тълкуване основано на субективния фактор, а не обективното разбиране на процесите и явленията в света, тоест хегелианското определение за свобода.
https://chitanka.info/text/16259-fashizmyt/2#textstart