Унгарската инвазия и походът на Амедей Савойски (1365-1369 г.)

"Написа тази книжка многогрешния и несмислен по ум Драган, заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време".
Приписка към Апостол от 1365-1369 г.

През 1362-1364 г. кипърския крал Пиер Лузинян обикаля Европа активно подкрепян от Филип де Мезиер и Пиер Тома, агитирайки за кръстоносен поход в Светите земи. За негово нещастие през април 1364 г. почива най-големият му поддръжник френския крал Жан Добрия. В опит да обърнат кръстоносната идея в своя полза, а турците са само удобен претекст за това, и използвайки подходящия момент, ромеите активизират контактите си с папството. През лятото на същата година Йоан V Палеолог пише до Урбан V, обещавайки подкрепа за начинанието, и през октомври получава отговор, че трябва да побърза с унията, ако иска да се надява на помощ. Димитър Кидон пък пише на католическия епископ от гръцко-турски произход Симон Атуман, че е по-добре похода да се насочи срещу турците, защото падне ли Градът (Константинопол) латините "ще се сражават с варварите в Италия и на Рейн". В края на същата 1364 г. в Авиньон е изпратен Йоан Ласкарис Калоферос под чието влияние през пролетта на следващата година Урбан V обявява антиосмански поход с участници Генуа, Кипър и маркиза на Монферат. Начинанието пропада заради конфликти и неуредици между участниците.
Окрилен от кръстоносния подем унгарски крал Лайош се възползва от идеята, за да наложи властта си по долния Дунав. Когато през ноември 1364 г. влашкият воевода Николае Александру умира, Лайош иска васална клетва от наследника му Владислав Влайку, аналогично искане вероятно е отправено и към Йоан Срацимир. Отказът на двамата владетели става формалния повод кралят да започне война срещу схизматиците. Освен това Влайку поддържа бунтовници срещу унгарската власт в Трансилвания, вероятно местни православни христиани, които с влашка подкрепа се възпротивяват на насилствената политика за налагане на католицизма, като православните съставляват повече от половината жители на областта. Атаката на унгарския крал срещу владението на Срацимир е съкрушителна. На 1 май 1365 г. войската му потегля, а на 2 юни влиза във Видин. Край града кратък отпор на нашествениците оказват "яси измаелити", вероятно алани, изповядващи исляма, остава неясно откъде точно са дошли тези алани. Възможно е да са част от разбитите през 1362 г. на река Синюха (приток на Южен Буг) войски на татарските вождове Кутлу Буга, Хаджи бей и Димитрий, които се оттеглят в района между делтата на Дунав и устието на Днестър. Георги Атанасов предполага с основания, че владението на Димитрий е край Днестър. Съдейки по името му можем да предполагаме, че е прохристиански настроен, затова изглежда малко вероятно "измаелитите" да са негови поданици, а и през 1368 г. крал Лайош издава грамота за свободна търговия на брашовци в земите на Димитрий, което говори за вероятно добри отношения между двамата. Основна фигура в дунавската делта е Кутлу Буга, който въпреки молдовското разширение на юг в посока към Черно море, дори и през 80-те години е фактор в региона. Затова изглежда възможно ясите да са осигурени от него с посредничеството на влашкия воевода. Царят и семейството му са пленени и заточени в замъка Хумник (Босилево в Хърватия). Овладяването на областта изисква малко повече време, но протича без сериозна съпротива. Паралелно с това започва установяването на унгарска администрация в завладените земи и процеса на покръстване в католицизма на схизматиците, т. е. православните. За да запазят позициите и властта си някои от местните велможи приемат католицизма. Такъв е примикюр Георги, комуто са потвърдени владетелските права, а впоследствие е издигнат за "воевода на България" и надарен с още земи. Горчивата чаша не отминава и обикновеното население. Във Видин е установена францисканска мисия за разпространяване на вярата. Приписката на братята Драган и Райко към един Апостол отразява атмосферата на епохата: "Написа тази книжка многогрешния и несмислен по ум Драган, заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време".
Впечатлен от демонстрираната от унгарците мощ и готовността им да воюват с враговете на вярата Йоан V Палеолог в края на 1365 г. заминава с кораб по Дунав за Буда придружен от двамата си по-малки синове Мануил и Михаил и от Георги Маникаит, който продължава към Авиньон. Това е първият засвидетелстван случай в който ромейски василевс напуска пределите на империята не като завоевател, а като просител. Остава неясно какво е отношението на българския цар към тази дипломатическа инициатива, но факта, че е имал възможност да блокира движението на имератора, навежда на мисълта за възможна договореност за посредничеството му за дипломатическо разрешаване на спора за Видин, а и начело на империята в Константинопол остава Андроник, зетя на Йоан Александър, което може би има за цел да притъпи опасенията на българската страна относно начинанието. Вероятно чрез тази акция василевса се стреми да заобиколи настояването на папството за уния, а и получава възможност за оказване на натиск върху православните съседи. Папата от своя страна също не се свени да използва турската карта за користни цели. На 25 януари 1366 г. той пише на Йоан V, че Лайош, Пиер Лузинян и Амедей Савойски са готови да му помогнат срещу турците, но трябва да приеме унията. Никой от тези владетели обаче няма планове да воюва срещу османлиите. В началото преговорите между василевса и унгарския крал вървят изненадващо добре. Лайош уведомява папството и Венеция, че е готов да воюва с турците, ако венецианците му предоставят два до пет кораба за шест месеца. Републиката на Сан Марко отвръща, че е съгласна, но с условие корабите да оперират само по малоазийското крайбрежие, т. е. в зоната на интересите на Генуа, която е в добри отношения с Унгария, и далече от православните съюзници на Венеция. Естествено това условие не отговаря на интересите на унгарската страна. През юли Урбан V поставя преговорите под свой контрол като забранява на Лайош да предприема каквито и да е действия в угода на Йоан V преди сключване на уния. След намесата на папата преговорите приключват със съглашение според което Унгария обещава на ромеите военна помощ срещу турците след сключването на уния. През август василевса потегля обратно, но е принуден да спре във Видин поради отказа на българския цар да го пропусне по Дунав. Липсата на резултати за българската страна от визитата на василевса и явно зложелателното отношение на православните духовници подчинени на Константинопол, които подстрекават католическите мисионери срещу българите и техните духовници са ясен знак за Йоан Александър, че не го очакват добри новини. Възпрепятствайки Йоан V той вероятно се надява, че все още може да го използва като посредник с оглед настъплението, което развива в посока Белоградчик, което изглежда е относително успешно, тъй като Петер Химфи на 20 октомври пише до брат си Бенедикт "капитан на Видин и България" за нуждата от подкрепления срещу "княза на Търново". Вероятно паралелно са вървели и преговори с Йоан V, комуто са обещани българските южночерноморски крепости плюс Варна, ако убеди влашкия воевода да отвоюва Видин за българския цар и 180 000 флорина, както научаваме от писмо на Петер Химфи до кралица Елизабет от май 1367 г. (по това време ситуацията е коренно различна, но пък такъв план се вписва в контекста на събитията от октомври на предходната година). Вероятно това са същите интриги заради които през октомври 1366 г. унгарския крал заявява на Венеция, че има намерение да воюва срещу България, Сърбия и Ромейската империя. Морската република отказва сътрудничество, позовавайки се на добрите си връзки с тези държави. Липсата на Влашко сред изброените от Лайош противници показва, че по това време той вече се е помирил с Владислав Влайку. Йоан V, чиято цел на посещението в Унгария също не е постигната, тъй като преговорите зациклят на познатото ниво "първо уния, после помощ" от страна на папството и "първо помощ, после уния" като отговор от ромеите, може би сам е по-склонен на споразумение с българите.
През юни 1366 г. савойският граф най-накрая потегля на поход. Целта му е Египет (противно на историографския мит, че тръгнал срещу турците), където се надява да помогне на кипърския крал Пиер Лузинян. Венецианците, които нямат интерес от разгаряне на конфликта с Египет, в Корон успяват да го излъжат, че Пиер Лузинян е сключил примирие с мамелюшкия султан. Няколко дена по-късно на Негропонт рицарите решават да ударят по Галиполи. На 26 август превземат крепостта и се насочват към Константинопол. Андроник IV подкрепян от патриаршията отказва да пусне рицарите в града, но превес вземат латинофилите начело с Ана Савойска, леля на графа, и Димитър Кидон, който произнася прословутата си реч "За необходимостта от латинска помощ". Приблизително по това време пристига вестта за възпрепятстването на Йоан V, което накланя везните в полза на графа и използването му за осигуряване на безопасен път за императора. Най-добрия начин това да стане е чрез контрол на крайбрежните крепости, или да се принуди Йоан Александър на отстъпки. Като в случая чисто военните цели могат да се използват за решаване на политическата задача. Преди да потегли срещу българите графът опитва да изпрати една генуезка галера в помощ на василевса, но буря в Босфора възпрепятства движението й и това начинание е изоставено. В началото на октомври флота на Амедей отплава, а на 25 същия месец е пред Варна. Към тази дата всички български градове по черноморското крайбрежие южно от нос Емине са превзети като единствено Месемврия оказва по-сериозен отпор. Случайно или не, това са същите градове, които ромеите опитват да превземат през 1364 г. и пак те плюс Варна са споменати като част от споразумението между Йоан V и българския цар. Варна, обаче, се съпротивлява добре и като резултат савойският граф е принуден да започне преговори. Според постигнатото споразумение жителите на града трябва да изпратят 12 души, които да измолят от Йоан Александър да влезе в преговори с графа за мир. От своя страна Амедей обещава през това време да не напада Варна, като града поема продоволственото снабдяване на кръстоносците. Докато получи отговор той успява да превземе Емона и Козяк. В същото време, макар и да изглеждат бързи и лесни, победите му си имат цена. Покрай дадените жертви в български плен попадат четирима знатни рицари, но най-големия проблем за Амедей изглежда е продоволствието, по точно оскъдицата. Вероятно това е причината при първия по-сереиозен неуспех да се реши на преговори, а сред засегнатите въпроси е и този за снабдяването. Можем да предполагаме, че българският цар е наясно с трудностите от подобно естество, съпътстващи едно такова начинание, и затова не е тръгнал панически да прехвърля войски от запад на изток. Едва ли е пренебрегнал и политическите измерения на похода. На пръв поглед изглежда, че действията на савойския граф са в интерес и на Унгария, но атакувайки българските земи той косвено оспорва претенциите на Лайош към тях. Неслучайно българският цар в унгарските документи от периода фигурира не с обичайната за латиноезичните извори титла "император на Загора", а като "князът на Търново" или просто "Александър от Търново". Освен това графът е в близки отношения с австрийските херцози и с императора на Свещената римска империя с които унгарският крал се конкурира за доминация в Централна Европа, а от 1367 г. е в открит конфликт с тях. След като получава принципното съгласие на Йоан Александър за преговори, Амедей на 29 октомври изпраща официални представители начело с папския легат Павел.
През ноември 1366 г. в конфликта се намесва една личност позната ни от събитията през 1346 и 1347 г. Става дума за брата на Балик и Теодор Добротица. Той вече е владетел наследил братята си и носи високата титла "деспот". Не е ясно кой точно дарява Добротица с деспотско достойнство, а това поражда взаимноизключващи се хипотези. Сигурно е, че през ноември 1366 г. той вече носи титлата. Първото му споменаване след 1347 г. датира от 1360 г. и е във връзка с фиктивна продажба на кораб в Килия. Според Г. Атанасов Добротица преследва нерегламентираната търговия и това е причина за сделката. Във въпросния документ Добротица е наречен "господин", обръщение, което се използва за знатни особи. То не доказва категорично, че тогава той още не е деспот, но позволява едно такова допускане. Според доминиращата в историографията хипотеза получава титлата през 1347 г. след предаването на Мидия, когато Кантакузин отбелязва, че е причислен към по-знатните ромеи (без да споменава нищо за титлата). Възможно е обаче, причините за деспотската инвеститура на Добротица да са пряко свързани със събитията от 1365-1366 г. Най-вероятно изглежда да я е получил от Йоан V във връзка с пътуването му към Унгария. Видяхме, че още в началото на десетилетието Добротица се отнася твърде ревниво към нарушителите на суверенните му права, затова е малко вероятно василевса да е преминал край контролираното от него крайбрежие без да се съобрази с властта му и това е на фона на липсата на данни за титлата на добруджанския владетел преди 1366 г. Божилов без сериозни аргументи приема, че българският цар удостоява владетеля на Калиакра с деспотско достойнство, но за това е необходимо той да е в близки роднински връзки с царското семейство, а за такива няма данни. Наистина в някои венециански документи Добротица е наречен "деспот български", което би могло да се тълкува по-скоро като израз за етническа идентификация, и "владетел на част от земята на Загора", което пък отразява реалното положение и може би намеква за противопоставяне, а не за подчиненост на Йоан Александър, както ще видим по-нататък. Според Г. Атанасов установяването на деспотската резиденция в Калиакра, а не в Карвуна, където резидира Балик, говори в подкрепа на предположението, че Добротица се е завърнал във владението приживе на брат си.
Инициативата за започване на преговори с владетеля на Калиакра идва от страна на Амедей, но какво точно ги провокира и от какво естество са разговорите не е ясно. Възможни са няколко обяснения, които не са непременно взаимноизключващи се. Като знаем какво е отношението на Добротица към контрабандистите с основание можем да предположим, че е не по-малко разтревожен от една чужда армия на границата на владенията си. В тази връзка не може да не отчетем отново въпроса за снабдяването в армията на графа и вероятно желанието му да го привлече на своя страна, за да направи Йоан Александър по-отстъпчив. На 29 ноември е постигното съгласие за свободно преминаване на василевса. При получаването на вестта Амедей изпраща към Видин един рицар с преводач и двама балистарии. По неясни причини те са задържани в Калиакра. Може би целта е да се попречи на двамата братовчеди да влязат в пряк контакт преди окончателното приключване на преговорите. Обикновено този случай се сочи като доказателство за подчинение на Добротица спрямо Йоан Александър, но това е пресилено при липсата на други данни за такава субординация и множество факти говорещи за независимост от българския цар. Дали Добротица не се е опасявал, че с приключването на българо-ромейския конфликт рицарите ще се насочат към земите му?
Макар българите да се съгласяват да пропуснат ромейския василевс, преговорите с кръстоносците стигат до задънена улица по други два ключови въпроса - връщането на пленените рицари и на завзетите градове. Йоан Александър вероятно се надява на размяна, но другата страна не е съгласна. Така се стига до посредничеството на Йоан V. Василевса естествено няма интерес да върне градовете, които българите вече са му обещали и в резултат убеждава графа да му ги предаде срещу съответстваща парична компенсация. Преговорите между двамата продължават от края на януари до края на март 1367 г. Едва след това българският цар се съгласява да освободи пленниците срещу откуп. Междувременно жителите на Емона и Козяк въстават и се връщат под властта на Търново. От новопридобитите земи Йоан V формира императорското владение "Загора" и го предава на сина си Михаил.
Преговорите на българския цар с ромейския василевс вероятно имат и друг важен аспект - признаване върховенството в духовно отношение на константинополския патриарх. Конкретни данни за това няма, но знаем, че при новия български патриарх Евтимий то е факт, а най-удобния момент за постигане на тази договореност са събитията от 1366-1367 г. Липсата на каквито и да било данни за активни българо-ромейски контакти през следващото десетилетие, респективно липсата на възможност за постигането му, поставя най-вероятното му място точно през 1366-1367 г. и е напълно възможно да е част от интригата в която през ноември 1366 г. Лайош обвинява България, Сърбия и Ромейската империя. Симптоматично е, че приблизително по същото време и с аналогична цел преговори се водят и със Сярското владение, но опитите на патриарх Филотей Кокин да наложи постигнатото през 1368 г. съглашение и над останалите земи подчинени на Ипекската патриаршия се провалят.
През 1368 г., въпреки постигнатия две години по-рано мир, унгарския крал замисля поход срещу Влашко, атакувайки от Видинско и Трансилвания. На 28 октомври с. г. кралят е в Соколец (дн. Соко баня в Сърбия) с намерение вероятно лично да води похода. При река Дъмбовица армията му е победена от власите. Положението става толкова критично, че с грамота от 4 декември той освобождава от отговорност управителите на Видин, Лом и Белоградчик в случай, че защитаваните от тях крепости бъдат превзети. През февруари 1369 г. власите превземат Видин, а на 29 август Лайош пише на Бенедикт Химфи, че чрез поръчителството на Владислав Влайку и Добротица е решил да освободи царя на Видин и да върне земята му при условие, че последният даде дъщерите си за заложнци. През ноември въстановяването на Срацимир вече е факт. Връщането Срацимир на власт обаче е компромисно решение за края на войната. Той се признава за унгарски васал, като така Търново губи основанията си да претендира за земите му. И в този случай посредничеството на Влайку и Добротица за връщането на Срацимир са по-скоро в негова и на посредниците полза, отколкото на баща му. Още преди края на войната с Унгария Добротица успява да наложи властта си във Варна, Емона, Козяк, Овеч (през пролетта на 1369 г.) и малко по-късно в Дръстър, който е поверен на сина му Тертер. Изострянето на отношенията с Търново не продължава дълго, макар да си остават лоши до края на управленето му, тъй като скоро се вплита в конфликт с императорското владение Загора за властта над Емона и Козяк, който впрочем е решен в негова полза, и започва война срещу Генуа. Според Г. Атанасов разширяването на Добруджанско за сметка на търновските владения е станало по дипломатически път като отплата на Йоан Александър за посредничеството на Добротица при връщането на Срацимир във Видин, но видяхме, че то едва ли е в угода на търновския цар, а и наличните извори не потвърждават тази хипотеза. За превземането им от Добротица, поне що се отнася до Емона и Козяк, обаче говори документ на константинополската патриаршия от 1372 г.
Тук следва да обърнем внимание и на прокламирания от някои историографи българо-османски съюз през периода 1364-1368 г. Христо Димитров например го сочи като основна причина за унгарската агресия, но видяхме, че политиката на Лайош в долнодунавския регион е реакция на сближаването между Влашко, Сърбия и Видинско. Макар и насочено срещу Йоан Александър, то представлява сериозна заплаха за унгарските интереси, чиито владетели още от предното столетие се титуловат "крал на България". Също така се стремят да наложат властта си над влашките воеводи и враждуват със Сърбия. Хипотезата се опира на една грамота на Владислав Влайку от 1372 г. с която той награждава Владислав Добка за участието му на страната на Лайош във войната срещу търновския цар и турците и на Мариацелската легенда според която Лайош победил голяма турска армия. От грамотата на Влайку обаче, не може да се направи категоричен извод, че действията на унгарския крал срещу българи и турци са синхронни, или съгласувани. Най-вероятно става въпрос за две отделни събития различни по време и място - войната срещу българите от 1365-1369 г. и някакъв турски набег във Влашко от началото на 70-те години. Мариацелската ленда пък вероятно засяга събития от средата или втората половина на 70-те години. Що се отнася до 1364 г. вече видяхме, че и тогава е пресилено да се говори за българо-османски съюз, защото Кантакузин изрично пише за наемането от Йоан Александър на някои от варварите в Тракия срещу заплащане и то в отговор на ромейската агресия. Същото може да се каже и за генуезкия нотариален акт от 1360 г., споменаващ пиратските действия на Добротица и турците, макар и синхронни нищо не говори, че са съгласувани. Нещо повече, вероятно владението на Добротица страда не по-малко от турските пирати, чиито набези в посока към дунавската делта водят началото си от поне две десетилетия по-рано.

Използвана литература:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Димитров, Христо, Българо-унгарски отношения през Средновековието, Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 1998 г.
Латински извори за българската история, том V, изд. на БАН, София, 2001 г.
Матанов, Христо, Р. Михнева, От Галиполи до Лепанто, изд. "Наука и изкуство", София, 1988 г.
Поп, Иоан-Аурел; Иоан Болован и др.; История Румынии; изд. "Весь мир"; Москва; 2005 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Йоан Александър и гражданската война в Ромейската империя II (1352-1357 г.)

"Варварите изпратили цялата тая плячка в Азия, но сами не желаели да отпътуват преди да наложат данъци на градовете на Херсон"
"Той (Кантакузин - б. м.) ги заселил в някои от градовете в Херсон и им позволил да използват тамошните нещастни ромеи като постоянни роби... От тия градове, като от безопасни укрепени места, щели да излизат винаги в бъдеще, за да опустошават и да си подчиняват Тракия."
"Ромейска история" Никифор Григора
"А от войниците някои загинаха и малцина бяха пленени, а повечето се спасиха в Димотика. Така бе унищожена съюзническата войска на младия император. Това го наскърби твърде много и погуби начинанието му. След победата варварите заедно с палатките на неприятелите, с пленниците, с много оръжие и коне пристигнаха в Адрианопол при императора. Те прекараха там няколко дни, а после нахлуха в Мизия по свой почин и опустошиха много нещо, след което с плячката се върнаха в родината си."
"А Сюлейман, синът на Орхан, пребивавайки в града на изворите на отсрещния бряг на Хелеспонта, когато научи за положението в Тракия, пренебрегна договора, който бе сключил с императора за предаването на Цимпе, премина с голяма бързина в Тракия и прехвърли мнозина от сънародниците си заедно с жените и децата им и засели градовете, като въстанови разрушеното. Особена грижа положи за Калиупол. Защото въстанови стените отново и ги направи по-добре, отколкото бяха по-рано, и накара мнозина от подчинените си знатни да се преселят в него, като остави голяма войска. Той се гневеше на Мизия, нападаше я с голяма войска, завладяваше градове и опустошаваше цялата страна..."
“История” на Йоан Кантакузин

През май 1352 г. Кантакузин е принуден да сключи мир с Генуа. Душан заформя интрига за детронирането му. Според замисъла Йоан V трябва да се разведе с кантакузиновата дъщеря като я изпрати за заложница на сръбския цар и да се ожени за сестрата на българския цар и сръбската царица. Когато научава, Кантакузин спешно изпраща Ана Савойска в Солун, където пребивава синът й още от 1350 г. Императрицата майка успява да го отклони от тези планове, като в замяна той получава владението на кантакузиновия син Матей в Беломорска Тракия и Родопите между Христопол и Димотика. На Матей пък е поверена областта около Адрианопол. Скоро след това Йоан V напада владението на Матей. При вестта за приближаването му жителите на Адрианопол въстават, а Матей е принуден да се затвори в акропола и да чака помощ от баща си. Кантакузин както обикновено си послужва с османлиите. Йоан V е принуден да се оттегли в Димотика откъдето търси помощта на сърби, българи и венецианци.
През 1352 г. патриарх Калист отлъчва Душан и налага схизма на Ипекската патриария. По стара и изпитана схема това води до активизиране на сръбските контакти с Папството. С това се цели да се смекчат, както позициите на Константинопол, така и аспирациите на Унгария. Същевременно Душан подкрепя претендента за властта в Константинопол като му изпраща военна помощ от 7 000 сърби според Кантакузин, или 4 000 според Григора, в замяна на брат му Михаил, който отива заложник в Сърбия. От своя страна България, за да защити новопридобитите си владения по Южното Черноморие също изпраща военен отряд в помощ на Йоан V (Кантакузин пише, че Александър подкрепил опонента му, "защото винаги подозираше император Кантакузин, че не пречи на персите да опустошават земята му", явно и този път покрай помощтта за Матей османлиите са се самовъзнаградили с грабежи на българска територия, или е имало опит от страна на Кантакузин да си върне градовете предадени от Генуа на България). Венецианците, които са недоволни от сключения мир между Кантакузин и Генуа, също подкрепят коалицията срещу него като предоставят на Палеолога заем от 20 000 дуката срещу обещание да им предаде Тенедос. Островът е със стратегическо положение, позволяващо контрол над Дарданелите, а спора за владеенето му по-късно ще доведе до войната Киоджа между морските суперсили.
Опитcj на патриарх Калист да постигне споразумение между императорите се проваля, тъй като когато той пристига в Димотика през октомври Йоан V в Енос води преговори с Венеция, а междувременно съюзническата войска на младия император трябва да опита да превземе крепостта Питион на около 15 км. източно от Димотика, когато изненадващо 10 000 (12 000 според Григора) турци водени от Сюлейман ги атакуват. Българите, които са по-близо до града, заедно с част от ромейските войници успяват да се изтеглят в него, но сърбите, които поемат основния удар на числено превъзхождащия ги противник, са разбити и малцина успяват да се спасят. След този успех Сюлейман се явява при Кантакузин в Адрианопол. От там нахлува в България и награбил богата плячка се връща в земите си.
След поражението Йоан V решил да приеме предложението за мир, но Кантакузин от позицията на силата поискал предаването на поверената му област. Поставеното неприемливо условие принудило младият император да се оттегли на Тенедос, откъдето през пролетта на 1353 г. се явил пред стените на Константинопол. По това време Кантакузин е в Адрианопол, но съпругата му Ирина успява да запази контрола над града, парирайки опитите на поддръжниците на Палеолога да го овладеят отвътре. Поредния неуспех кара Йоан V да търси убежище в Галата. Там успява да спечели генуезците за каузата си и в частност Франческо Гатилузи, собственик на две галери, комуто обещал ръката на сестра си и остров Лесбос. Кантакузин до този момент винаги е подчертавал лоялността си към Палеолозите, но решава, че е дошло времето да промени политиката си, като обявява за свой съимператор и наследник сина си Матей. Патриарх Калист обаче, отказва да го короняса. В края на 1353 г. Калист е заточен на Атон и в началото на следващата година новият патриарх Филотей извършва обреда по коронацията. През юли 1354 г. Кантакузин неуспешно опитва да предземе Тенедос, чиито жители заедно с други егейски острови, като Лесбос, Лимнос, Тасос, Самотраки, признават властта на Йоан V.
Към 1353 г. турските съюзници са повече пречка за Кантакузин, отколкото помощници, тъй като при всеки удобен случай компрометират опитите му за нормализиране отношенията със съседите и сериозно подкопават авторитета му, както във вътрешен, така и във външнополитически план. Затова с цел да ги отстрани от Тракия той започва преговори с Орхан за предаването на Цимпе. Турският владетел отвръща, че не той, а сина му е завладял Цимпе. В крайна сметка е постигната договореност малката крепост на два часа (около десетина км.) път от Галиполи да бъде предадена на ромеите срещу 10 000 перпери, но на 2 март 1354 г., малко преди споразумението да влезе в сила, земетресение разтърсва Тракия. Жертвите на труса, проливния дъжд, снега и студа са големи според Кантакузин. Някои от оцелелите успяват да избягат, а други са пленени от турците, които се настаняват в изоставения Галиполи и възстановяват фортификационните му съоръжения. Така на Кантакузин, който се надява да ограничи османското влияние като фактор в европейската му политика, се налага да влезе в нови преговори с тях. Според Матео Вилани веднага след това те извършват набег в околностите на Константинопол, а Кантакузин разказва, че нападат Мизия, т. е. България, като вероятно при това нападение в началото на 1355 г. загива Михаил най-големият син на Йоан Александър. По думите на Никифор Григора положението е такова, че никой не смее дори да се скара на децата си, за да не помисли някой, че турците нападат и да се предизвика паника. Стига се до там, според писмо на венецианския баил в Константинопол от 6 август 1354 г., че жителите на столицата наплашени от турци и генуезци са готови да се поставят под коя да е чужда власт - на Венеция, Сърбия, или Унгария. През пролетта на следващата година венецианския сенат съвсем сериозно обсъжда идеята за окупация на града, но предложението не е прието, тъй като подобно действие би въвлякло морската република в нежелани конфликти и разходи, поддържането на Ромейската империя на изкуствено дишане е счетено за по-изгодно.
Когато Кантакузин иска Галиполи да му бъде върнат, отговора на Сюлейман е, че той не го е превзел със сила. Градът и околностите му били изоставени, а той просто се настанил там. Все пак по думите на Кантакузин е постигнато споразумение за предаването му срещу 40 000 перпери, но когато се явява в Измит (бивша Никомедия) за среща с Орхан и окончателно сключване на споразумението, се оказва, че турският владетел е болен. Така договорът не влиза в сила, а Кантакузин скоро е свален от власт.
На 22 ноември 1354 г. Йоан V с помощта на Франческо Гатилузи превзема една от константинополските кули. Кантакузин вика на помощ сина си Матей и други военачалници, но и турците, като същевременно преговаря с Палеолога за подялба на империята. В хода на преговорите на Матей са гарантирани правата в Тракия и Родопите, а баща му на 10 декември абдикира. Засегнат е и проблема с турците. Докато някои "млади архонти" предлагат да се действа незабавно, позовавайки се на все още относителната малобройност на османлиите, то Кантакузин заявява, че за да са успешни действията им, на първо място са нужни пари, после силен съюзник и накрая флот, който да пречи на турците да получат подкрепления от Азия, доколкото не разполагат с нито едно от тези неща, следва да разчитат на дипломацията, разбира се, той е обвинен, че говори така заради роднинството си с Орхан, но изглежда доводите му не са счетени за съвсем неоснователни. Същевременно вестта за пристигането на Йоан V в града води до бунт на гражданите срещу властта на Кантакузин. Те разграбват морския арсенал и обсаждат Влахернския дворец, който устоява на пристъпите им само благодарение на каталанската гвардия на Кантакузин. Привържениците му са принудени да бягат от гнева на тълпата, а имотите им са разграбени.
През юни 1354 г. Душан издава хрисовул в който признава върховенството на папата и изявява желание да бъде назначен начело на кръстоносен поход срещу турците. Този ход не е продиктуван от християнска ревност, а е стъпка към неутрализиране на Унгария, чийто войски по същото време нахлуват във владенията на сръбския цар, но поради избухнала в редиците им епидемия са принудени да отстъпят. След това похода би го отвел директно пред стените на Константинопол и само на крачка от осъществяване на старата му мечта. От друга страна преговорите с папството по стара изпитана още от княз Борис I рецепта вероятно целят и смекчаване позициите на патриаршията в Константинопол. В началото на 1355 г. за преговори в Сърбия пристигат големия привърженик на кръстоносната идея кармелита родом от Гаскония Пиер Тома и епископа на Трогир Бартоломей, но до споразумение не се стига. От една страна задълбочаването на унията би вкарало Душан в конфликт със сръбския клир сред който и без това има силно лоби за връщане на положението отпреди 1346 г., а от друга допълнително би влошило отношенията му с православната общност и по-специално с България и Ромейската империя между които след абдикацията на Йоан Кантакузин се забелязва сближаване, което е отбелязано в синодален акт от 17 август 1355 г., разрешаващ брака на най-големия син на Йоан V малолетния Андроник и връстничката му Мария, първо дете от втория брак на българския цар, вероятно именно като отговор на тежненията на сръбския цар да застане начело на кръстоносен поход. В акта е записано, че съюза е във "вреда на безбожниците" под които обикновено се разбират турците. На 20 декември 1355 г. Стефан Душан умира, а огромната му държава се оказва колос на глинени крака. Разпада започва с вражда между новия цар Урош и полубрата на починалия владетел. Различни феодали се възползват от междуособицата като се присъединяват към едната или другата страна с цел да увеличат властта и самостоятелността си. Още на следващата 1356 г. папата призовава Унгария на поход срещу сръбските схизматици, а ромеите осъществяват настъпление с ограничен успех между Места и Струма и в Епир.
На 15 декември 1355 г. Йоан V предлага на папата уния с обширен хрисовул. С този ход вероятно Йоан V цели да парира евентуална подкрепа на католическите страни за Матей Кантакузин. По времето на "авиньонския плен" папството не само е със силно уронен престиж, но и след разточителното управление на Климент VI е с празна хазна. Неговият приемник Инокентий VI се нуждае от голям дипломатически успех за повдигане авторитета на представляваната от него институция, а какво по-успешно от това Ромейската империя, опората на православието, да признае върховенството му. През юли 1356 г. с писма до Генуа, Венеция, Кипър и ордена на хоспиталиерите Инокентий VI с "благородната лъжа", че ромеите са приели унията, настоява съответните страни да им окажат помощ. Проблематичността на проектираната коалиция е видна от имената на участниците в нея. Още в самото начало Генуа отказва да участва, заради добрите й отношения с османлиите, а и с други турски владения. Макар останалите участници да се съгласяват да предоставят по два кораба, противоречията в интересите им правят проектирания съюз практически неефективен още на този етап. Венеция и Унгария са вплетени в противоборство за Далмация, като морската република едва ли би рискувала изостряне на отношенията с Генуа след наскоро приключилата кръвопролитна война, засягайки интересите й в Леванта, освен ако няма възможност да обърне съюза срещу нея, което е малко вероятно с оглед унгарско-генуезкото партньорство. Основния враг на Кипър пък е мамелюшки Египет, където Венеция е установила добри търговски отношения. Хоспиталиерите също нямат интерес от изостряне на обстановката, тъй като са постигнали относително мирно съществуване с малоазийските си съседи, но точно това обръща общественото мнение срещу тях с обвинения, че не желаят да изпълняват задълженията си на воини на Христа, затова и приемат участие в проекта. В Константинопол никога не са забравяли Четвъртия кръстоносен поход, затова вероятно стреснат от отзивчивостта на латините през същата 1356 г. Йоан V пише на папата, че ромеите са много привързани към православието и няма лесно да приемат унията. Въпреки това през пролетта на 1357 г. в лагера на Йоан V, който се готви за поход срещу Матей Кантакузин, пристигат Пиер Тома и доминиканеца Вилхелм Конти. Двамата са посрещнати радушно от василевса с увещания във верността му към папата и обещание за смяна на противника на унията патриарх Калист. В края на годината Матей Кантакузин след неудачен поход срещу Сярското владение е пленен и предаден на Йоан V. Принуден да се откаже от претенциите си, той се оттегля в Морея при брат си Мануил.

Библиография:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Острогорски, Георгий; История на Византийската държава; изд. "Прозорец"; София; 1998 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/459-%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-1300-1481.html?start=2

Йоан Александър и гражданската война в Ромейската империя I (1341-1347 г.)

"Като изпрати византийска и персийска войска срещу градовете в Тракия, той искаше да му се подчинят. Понеже не му се подчиняваха, опустоши ги, доколкото бе възможно, а всички села бяха разрушени и поробените се продаваха на близките им. И мнозина загинаха. Императорът се измъчваше много от това и не намираше никакъв лек за злото. Защото нито градовете минаваха на негова страна, та варварите да ги пощадят, нито разполагаше с достатъчно ромейска войска срещу неприятелите, за да отпрати персите, та да доведе войната докрай със съмишлениците си ромеи. И поради това против волята си и опечален от нещастието на ромеите той по неволя ги завладяваше."
"Защото каква вина имат хора селяни, жени и пеленачета, които ежедневно биват убивани и продавани в робство, биват възпитавани във варварските нрави и закони и биват принуждавани да се откажат от създателя бог? Или каква вина имат опозорените девици, разрушените храмове, потъпканите и осквернени свети предмети, предадени в ръцете на безбожници против всяко право и справедливост?"
“История” на Йоан Кантакузин

Отношенията между Йоан Кантакузин и българския цар имат дълга предистория и едва ли бихме ги определили като дружески. Александър чрез най-големия си син е сроден с Палеолозите и няма интерес да подкрепя Кантакузин, който на 26 октомври 1341 г. се самообявява за император и не пропуска случай да насочи турските си съюзници срещу "мизите". Претендентът за ромейската корона постоянно подчертава, че е принуден от обстоятелствата да си служи с турците, или пък, че те действат на своя глава. Още преди да се провъзгласи за император през септември Кантакузин изпраща срещу каталаните в Атика Омур Айдъноглу, чиято флота брои 250 кораба. Целта е да се омаломощят каталаните, тъй като стоят на пътя към Ахейското княжество, чиито барони са предложили властта на Кантакузин. Айдънския емир обаче е принуден да изгори корабите си и по суша да се върне. В края на 1341 г. Александър е обсадил самозванеца в Димотика, но зимата и нападенията на турци и ромеи го принуждават да се оттегли. Кантакузин остава с убеждението, че е постигнал мир. През есента на следващата година войските на българския цар отново са пред стените на Димотика призовани от съпругата на Кантакузин, която е достатъчно предвидлива да изпрати брат си при Омур. Надеждите на българите да влязат в града се изпаряват с пристигането на айдънския емир начело на 29 000 души и 380 кораба, а наближава поредната тежка зима и двете страни се оттеглят. В края на 1343 г. Кантакузин и Омур с 6 000 от турците му предприемат набег към Станимака, но владетеля на Айдън се разболява и са принудени да се върнат. При този поход са засегнати и българските земи, което е използвано като аргумент от регентството за привличането на Александър с военна помощ. През 1344 г. регентството в Константинопол му отстъпва девет града и крепости - Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Филипопол, Станимака, Аетос, Бяднос и Косник - заедно с над 1 000 войници. Когато регентството ги отстъпва на Александър, той предприема опит от лагера си в Стилбно (Сливен) да овладее Хиперперакион, но Кантакузин със съюзниците си отбива нападението и сключва мир с него (това трябва да е станало през юни, тъй като Кантакузин пише, че потеглил срещу българите след като научил за победата на Омур при Стефаниана - северно от Серес, която е в средата на май). Уповавайки се на мира с българския цар, самозвания император замисля настъпление срещу Момчил, който се е обявил за независим владетел. През пролетта на следващата година Омур и съседа му Сюлейман Саруханоглу се явяват в стана на Кантакузин, който все още не е събрал войската си, и вместо да чакат решават да грабят "мизите", въпреки увещанията на съюзника им да не нарушават мира. На 7 юли в битката при Перитеорион загива Момчил, а четири дена по-късно е убит и другият непримирим противник на Кантакузин Алексий Апокавк. През следващата 1346 г. регентството успява да привлече на своя страна саруханските турци, но те вместо да нападнат претендента за короната отново нахлуват в българските земи с 6 000 войска. След този неуспех, може би със съдейтвието на Александър, в помощ на регентството владетеля на Карвуна Балик изпраща братята си Теодор и Добротица начело на 1 000 души отбрана войска. През лятото на същата година Кантакузин със съгласието на Омур, който е зает да брани земите си от нападенията на западните рицари, привлича за съюзници османските турци като изпраща в харема на Орхан дъщеря си Теодора.
На практика регентството чрез подкрепяните от него западни коалиции срещу малоазийските бейлици, в частност срещу основния съюзник на Кантакузин Омур, разчиства пътя за появата на османлиите на Балканите.
Действията на Омур до този момент са продиктувани не толкова от "приятелството" му с Кантакузин, колкото от антилатинската му политика. Освен това, самозваният император е привърженик на ново ултраортодоксално течение в православието, което е против каквото и да било съглашателство с Папството по въпросите на вярата и проповядва съзерцателност и смирение, възприемайки турците като божие наказание, което трябва да се изтърпи. Така не само политически, но и психологически са подготвени условията за установяване на османската власт на Балканите. По това време смирението пред османската заплаха изглежда удачна политика - църковните структури в Мала Азия функционират безпроблемно под османска власт.
През 1343 г. новият татарски хан Джанибек решава, че е дошло времето да сложи край на латинските търговски колонии по северното причерноморие. След превземането на Тана той се насочва към ключовия за генуезката търговия град Кафа. Венецианците успяват да постигнат договореност с хана и възвръщат позициите си, като същевременно в съюз с Папството и хоспиталиерите от Родос участват в Свещената лига срещу малоазийските бейлици. Заплашена от прекъсване на връзката й с Черно море през юни 1346 г. Генуа, възползвайки се от гражданската война във Византия, изпраща флота от 26 кораба начело със Симоно Виньози и успява да си върне Хиос, като превзема и двете Фокеи (през есента на 1349 г. Кантакузин успява да си върне Стара Фокея), Самос, Панагиа, Никариа. Хиос, освен със стратегическото си положение, позволяващо контрол върху търговските пътища, е апетитна хапка и заради уникалния продукт добиван само там - смолата от мастиково дърво, която се ползва като подправка, в медицината, за направата на бои, като козметично средство за избелване на зъбите и освежаване на дъха.
Отговорът на регентството в Константинопол не закъснява. Правителството на Ана Савойска наема италианеца Фочолати и му дава няколко галери. Главния успех на Фочолати е пленяването на генуезки търговски кораб, чието откарване в столицата разгневява жителите на Галата. Без посредническата роля в търговията със зърно на генуезците от Галата в Константинопол се настанява гладът.
На 3 февруари 1347 г. Кантакузин влиза в Константинопол, на 8 е подписано съглашение според което поема властта за срок от десет години. На 21 май новият патриарх Исидор Вухирас го коронясва за пореден път, а на 28 е сватбата на Йоан V и кантакузиновата дъщеря Елена.

Библиография:
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Острогорски, Георгий; История на Византийската държава; изд. "Прозорец"; София; 1998 г.
Радић, Радивој; Време Јована V Палеолога (1332-1391); Византолошки институт; Београд, 1993 г.
Сказкин, С. Д.; История Византии, том 3; Изд. "Наука"; Москва, 1967 г.

Интернет ресурси:
https://info.wikireading.ru/49590
https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/459-%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-1300-1481.html?start=2

Вероятният първообраз на легендарния дядо Иван

През Възраждането един митичен образ крепи надеждите за политическо освобождение на българите - образът на някой си легендарен руски цар наричан "дядо Иван". Опитите да се докаже, че този мит е продукт на Възраждането могат да срещнат основателния довод, че последният руски цар с името Иван е коронясан като пеленаче през 1740 г., "управлението" му продължава само година, а остатъка от живота си - повече от две десетилетия - прекарва в заточение. Предходният Иван, който "управлявал" в края на ХVII в., е слабоумния по-голям брат на Петър I. Като най-вероятни кандидати за прототипи на "дядо Иван" остават Иван Грозни, управлявал 1533-1584 г. и дядо му Иван III 1462-1505 г. За да преценим кой от двамата е най-вероятния първообраз ще разгледаме историческия контекст в който те се явяват и какво евентуално биха могли да знаят българите за тях.
Иван III е монарха, който поставя основите на руските имперски амбиции. Успешно воюва срещу съседите си и в края на управлението му Московското княжество е с четири пъти по-голяма територия отколкото го заварва. Освен това като предлог за войните, които води дори и срещу едноверци, използва православието (такъв е случая с Новгород, нападнат защото уж отстъпил от православието), а втората му съпруга е София Палеолог, която е дъщеря на морейския деспот Тома - брата на последния император на ромеите. Така в герба му се появява двуглавият орел на Палеолозите. Концепцията за Москва като "трети Рим" пък ни отпраща към търновските книжовници. В новата трактовка обаче, той не е конкурентен на "втория", а негов наследник и правоприемник, включително като опора и защитник на православието, а формулировката си получава в писмо от 1510 г. на псковския монах Филотей до Василий III. Но какво биха могли да знаят българите за този Иван? Той поддържа широка мрежа от дипломатически контакти и е първият руски монарх установил дипломатически отношения с Османската империя. Обаче достатъчно ли е това, за да появи легендата за "дядо Иван"? Може би някои високопоставени българи, интересуващи се от политика, са научили за могъществото му, но няма сведения, че информацията е стигнала до по-широките народни маси.
Иван Грозни е известен преди всичко с параноичните си пристъпи, вероятно следствие на сифилис (ексхумация извършена през 1960 г. показва завишени нива на живак в останките му, тогава съветските учени издигат тезата, че е отровен, но по онова време живакът е възприеман като лекарство за тази болест), и неуспешния опит за въвеждане на опричнината в противовес на болярството. Прозвището му в превод от руски ще рече "страшни". В същото време воюва, по-малко или повече успешно, с противници на православието като Ливонския орден и разни татарски държави, като окончателно присъединява към Русия Казан и Астрахан. През 1547 г. е коронясан като първи цар на Русия, а последвалия църковен събор унифицира обрядите в руската православна църква. На него е постановено, че тя е пазител на истинското православие. През 1561 г. константинополската патриаршия признава царската титла на Иван Грозни, а патриарх Йоасаф предписва името му да се споменава при църковните служби. Тази практика на споменаване на руските монарси като благовери, благочестиви и наши (т. е. на всички православни) прадължава поне до времето на Михаил Романов. При Иван Грозни е издигната и идеята за единство на всички православни народи с оглед противопоставяне на домогванията на исляма и католицизма. Духовен глава на всички православни е константинополският патриарх, а руският цар е техния светски закрилник (политика, която в бъдеще ще даде доста поводи на Русия за намеса във вътрешните дела на Османската империя, но и ще я изправи пред заплахата от антируски коалиции). Следователно имаме обяснение как сведения за руския цар са могли да стигнат до широките народни слоеве и да доведат до формиране на легендарния образ. Разполагаме и с известия, че вярата в освободителната мисия на едноверна Русия е била сравнително популярна и за това, както видяхме, способства най-вече православната църква. Още в средата на ХVI в. александрийският патриарх Йоаким тълкува пасажи от Апокалипсиса като доказателство за издигането на Русия. В края на века италиански дипломати отбелязват, че населението на Балканите винаги е готово да въстане срещу турците и да се подчини на руския цар, а през следващото столетие гърци, които посетили Москва, уверявали, че вярата в освободителната й мисия е едва ли не общоразпрастранена на Балканите. Така имаме пълно основание да твърдим, че началото на мита за "дядо Иван" е поставено по времето на Иван Грозни.

Използвана литература:
Макарова, Ирина; Болгарский народ в XV-XVIII вв. Этнокультурное исследование; изд. "КомКнига", Москва, 2005 г.