Проблемни моменти в сведенията на Пахимер за детронацията на Георги Тертер и възцаряването на Смилец

"А и сам Тертер, уплашен от заплахите на Ногай, беше избягал при императора и пребиваваше някъде около Одрин, защото императорът бе отклонил молбата му да бъде приет, за да не би, като го поиска Ногай, да предизвика гнева му, ако сам, както е известно, го приеме като молител."

"Малко преди това и сам Смилец беше станал цар на българите по желанието на Ногай след бягството на Тертер. След малко обаче благодарение на роднинството бе предпочетен Светослав пред Чоки. И след Чоки изчезна и Смилец."

Георги Пахимер

Пахимер хвърля вината за свалянето на Георги Тертер от власт върху всесилният Ногай, който посочва и приемника му Смилец. За да допълнят картината, съвременните историци приписват на Смилец активно участие в детронацията, основавайки се единствено на умозаключения. Обаче наличните факти за предходните отношения между Георги Тертер и Ногай с нищо не намекват за някакъв разрив между тях. През 1285 г. българският цар се признава за васал на татарина, което слага край на опитите за сближаване с ромеите. Наред с това във властта на Ногай са синът и една от дъщерите на Тертер, осигурявайки му ефективно средство за контрол над бащината им политика. Според Морейската хроника през 1289 г. ромеите воюват срещу българи и тесалийци. На този етап единственото основание да предполагаме някаква съгласуваност в действията на ромейските противници е по-ранното им сътрудничество. Вероятната съпричастност на Георги Тертер към намесата на Папството в Унгария сигурно също не е без татарска благословия, тъй като те също са противници на Андраш ІІІ и техни отряди подкрепят Дърман и Куделин през 1292 г. През същата година е регистриран голям татарски набег в ромейска Тракия и се предполага, че именно тогава е детрониран Георги Тертер, макар Пахимер само лаконично да отбелязва: "Тертер не беше в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите", а за бягството му съобщава едва когато разказва за връщането на Светослав в България. От казаното до тук не можем да направим категоричен извод, че царят е свален именно по време на този татарски набег. Най-малкото Пахимер не го отбелязва категорично. От приведения цитат личи, че Георги Тертер все още е цар, а по-късно когато описва бягството му авторът само споменава за "заплахите на Ногай" без да уточнява дали са придружени с демонстрация на военна мощ, което също не ни позволява безусловно да обвържем татарския поход с детронацията на Тертер. Думите на ромейският автор за безпомощността на българския цар обикновено се обясняват като невъзможност за изпълняване на мирния договор с ромеите от 1284 г., но този договор на практика е обезсилен още следващата година, а и видяхме, че според Морейската хроника през 1289 г. българите воюват с ромеите. Най-вероятно авторът иска да каже, че царят е неспособен да помогне на власите от Източна Тракия, които през зимата на 1291/2 г. Андроник ІІ заповядва да бъдат изселени в Мала Азия заради подозрение в симпатии към татарите, а на себе си не е можел да помогне, тъй като, лишен от подкрепата на власите, вероятно търпи поражение от ромеите.

В светлината на разказаното от Пахимер се интерпретира и един пасаж от сатиричната поема "Птицеслов", където дроздът говори на бухала:

"Избяга ти, нещастният, и тук дойде в Романия,

а пък татарите навред те дирят да те хванат

и цялата Романия съвсем опустошиха,

за да те хванат, ала ти се скри и им убягна."

Това известие едва ли отразява съдбата на българския цар, тъй като, макар да има допирни точки със сведението на Пахимер, то съдържа и съществени различия. В предхождащия го пасаж се говори, че бухалът е по род от Татария, което би могло да мине за намек за куманския произход на Георги Тертер, но по-нататък се казва, че там бил "най-долен роб" и пасъл овце, тоест не само родът, но и животът на бухала преди бягството му е бил в Татария и от там бяга не в България, а в Романия, което не се връзва с известното ни за царя. След цитираният откъс пък се говори, че татарите го хванали, което вече е тотално разминаване с известието на Пахимер за съдбата на Тертер. В светлината на тези противоречия едва ли следва да приемаме сатирата като достоверно изобразяваща реални исторически събития.

В поемата на Мануил Фил за Михаил Глава Тарханиот също се споменава съдбата на Георги Тертер:

"А след това, като видя, че Тертер е побягнал,

спусна се и го залови, и хвърли го в тъмница."

Макар да не става ясно от кого точно е побягнал Тертер, това сведение подрива баснята на Пахимер за страха на Андроник ІІ да приеме вече бившия цар, оставяйки го необезпокояван да скита край Одрин. Наред с изложените по-горе съображения за съмнителността на разрива между Тертер и Ногай, бихме могли да се запитаме дали въобще татарите имат пряко участие в детронирането на царя. Далеч по-вероятно изглежда към началото на лятото на 1292 г. те да са се оттеглили в зимовищата си, като за това роля може да е изиграло и поражението им в Унгария. Останал без военната им подкрепа и на вече изселените от василевса власи Георги Тертер търпи поражение от ромеите и в резултат е пленен. Тъй като ромеи и татари разполагат с по един представител на Тертерите, никой от тях не би пуснал своя Тертер да заеме трона в България, защото ще даде възможност на другата страна да използва нейния като средство за натиск. Вероятно именно така се стига и до издигането на Смилец за български цар. Макар на първо време да продължава политиката на предшественика си, вероятно в татарска угода, той също търпи загуби от ромеите по свидетелството на Мануил Фил, а това води до сключването на мир с тях. Ходът на Ногай с подкрепата за Смилец изглежда цели да му гарантира възможността за намеса в българските дела, доколкото запазва контрол над евентуален претендент като Теодор Светослав. От своя страна Смилец до голяма степен успява да се отърси от зависимостта от Ногай благодарение на мира с ромеите, последвалия мир със сърбите и настъпилите междуособици в Ордата. В лицето на Тертер ромеите също имат средство (още едно) за шантажиране на новия цар, както и канал за въздействие чрез съпругата му. Общо взето между Андроник ІІ и Ногай се стига до патова ситуация по отношение политиката им към България при която никой от тях не би се осмелил да използва подръчните му претенденти от фамилията Тертер, защото като ответна мярка другата страна ще засили подкрепата си за Смилец, или чрез нейния Тертер ще се опита да влияе на противниковия, а това дава възможност на Смилец да се яви посредник между тях и когато му е изгодно да пропуска татарите, например в края на управлението си, когато се очертава опасния за българските интереси сърбо-ромейски съюз.

В историографията Смилец е пренебрегван като татарски поставеник, но по всичко изглежда, че именно по време на неговото управление са заложени основите на по-прагматичните и равноправни отношения с тях чрез отхвърлянето на васалитета към Ногай и използването им за целите на българската политика, а не обратното, поне до 40-те години на ХІV век от когато Ордата все повече затъва в собствените си вътрешни проблеми и в отношенията с другите й съседи. За отхвърлянето на васалната зависимост намеква Пахимер, който разказва, че българите не искали Светослав за цар, защото се опасявали, че отново ще бъдат поробени от татарите. Злощастният за Чака поход също говори в полза на предположението, че в България вече не са се съобразявали много с желанията на татарските властници. Също по времето на Смилец са заложени основите на политиката за балансиране на балканския триъгълник на властта България - Ромейската империя - Сърбия, която ще е доминираща в отношенията между трите държави до средата на ХІV век.



Използвана литература:
Андреев, Йордан, А. Пантев, Българските ханове и царе, изд. "Абагар", София, 2015 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, том Х, съст. М. Войнов, изд. на БАН, София, 1980 г.
Мутафчиев, Петър, История на българския народ, изд. на БАН, София, 1992 г.
Ников, Петър, "Татаробългарските отношения през средните векове, с оглед към царуването на Смилеца" в Годишник на Софийския университет, том ХV-ХVІ, София, 1920-1921 г.
Павлов, Пламен, "Татарите на Ногай, България и Византия (около 1270 - 1302 г.)" в Българите в северното причерноморие, том 4, УИ "Св. св. Кирил и Методи", Велико Търново, 1995 г.
Павлов, Пламен, Георги Владимиров, Златната орда и българите, Военно издателство, 2009 г.
Почекаев, Р. Ю., Цари ордынские, изд. "Евразия", Санкт Петербург, 2012 г.
Самият Търновград ще разтръби победите, съст. В. Гюзелев, изд. "Народна култура", София, 1981 г.