В съвременния политически лексикон на САЩ думата „redneck“ (червеноврат) се използва като пренебрежителен етикет за бялото селско население от провинцията. В своя исторически генезис обаче терминът има коренно различен смисъл. В края на август 1921 г. по черните пътища на Западна Вирджиния се събира армия от близо петнадесет хиляди души. Мъжете пристигат на групи от минните селища по поречието на реките Канава и Гайандот. Повечето носят груби памучни гащеризони, работни каскети и пушките от домовете си. За да се разпознават в гъстите гори на Апалачите, те връзват около вратовете си обикновени червени памучни кърпи. От този детайл остава и наименованието, с което историята ще запомни участниците в похода – „rednecks“ (червеновратите).
Това е началото на най-мащабния въоръжен сблъсък в индустриалната история на САЩ. Той не избухва внезапно, а е закономерно следствие от десетилетно натрупване на икономическо и социално напрежение в региона.
Механизмът на въглищната автокрация
В началото на ХХ век Южна Западна Вирджиния е територия, изцяло подчинена на минната индустрия. Корпорациите, притежаващи въглищните пластове, контролират цялата материална среда на региона. Те притежават земята, пътищата, железопътните отклонения и самите селища, построени около шахтите. Миньорските семейства живеят във фирмени къщи, децата им посещават училища, издържани от компаниите, а заплатите на мъжете не се изплащат в държавна валута, а във фирмени жетони (scrip).
Тези жетони се приемат за разплащане единствено в местните фирмени магазини. Чрез тази затворена монетарна система въглищните оператори контролират цените на стоките от първа необходимост и ефективно си връщат обратно средствата, платени за труд. Всеки опит на работниците да потърсят алтернативно пазаруване или да организират независим синдикат се наказва с незабавно уволнение и принудително изхвърляне от къщите, които са собственост на компанията.
Правната рамка в окръзите Логан, Минго и Макдауъл е заменена от частни договори и съдебни разпореждания. При наемане на работа всеки миньор подписва т. нар. „договор на жълтото куче“ (Yellow-dog contract), с който се задължава да не членува в работнически организации. Окръжните съдилища редовно издават заповеди, които обявяват всяка синдикална агитация за нарушение на правото на собственост. За прилагането на тези правила се грижи детективската агенция „Болдуин-Фелтс“ – частна военизирана структура, наета от собствениците на мини, която изпълнява функциите на полиция в региона.
За да предотвратят общи действия на работниците, компаниите използват специфичен метод на заселване. Те поддържат баланс между три групи: местни бели планинци, афроамериканци, дошли от земеделския Юг, и имигранти от Южна и Източна Европа. Езиковите бариери и расовите предразсъдъци се използват съзнателно за блокиране на всякаква солидарност. Споделените условия на живот в палатковите лагери обаче постепенно размиват тези граници.
Наложеното примирие и демобилизацията
По време на Първата световна война правителството на САЩ налага т. нар. „класов мир“ в стратегическите индустрии. Чрез Националния военен трудов съвет държавата гарантира изкупуването на въглищата на високи цени, а големите синдикати се ангажират да не стачкуват в името на националните усилия. В Западна Вирджиния това примирие временно стабилизира доходите, а много млади миньори заминават за фронта в Европа.
След демобилизацията през 1918 г. икономическата конюнктура се променя. Пазарът е преситен, търсенето на горива спада и въглищните барони започват масово орязване на надниците и съкращения. Завърналите се от фронта ветерани заварват семействата си под същия брутален контрол на агентите от „Болдуин-Фелтс“.
Националното ръководство на синдиката UMWA (Обединени миньори на Америка) се опитва да действа изцяло по легален път, търсейки компромис чрез преговори и съдебни процедури в рамките на буржоазното право. На терен в Западна Вирджиния обаче местните лидери Франк Кийни и Фред Муни виждат, че законът работи единствено като инструмент на собствениците. Под влияние на радикалните идеи на синдиката IWW (Индустриални работници на света), чийто авангард е методично разбиван от ФБР по време на „Червения страх“ от 1919 г., миньорите в Апалачите започват да се подготвят за организирана самозащита.
Точката на пречупване
През май 1920 г. в градчето Матеуан избухва открит конфликт. Местният шериф Сид Хатфийлд, бивш миньор, застава на страната на работниците и се противопоставя на детективската агенция, която пристига, за да изхвърли стачкуващи семейства от къщите им. В последвалата престрелка са убити седем агенти на „Болдуин-Фелтс“ и трима местни жители. Хатфийлд се превръща в фигура с огромна популярност сред миньорското население.
Развръзката настъпва на 1 август 1921 г. На стълбите на окръжния съд в град Уелч агенти на въглищните компании разстрелват Сид Хатфийлд, който пристига невъоръжен за поредното съдебно дело. Убийството му показва на миньорите, че институциите не могат да им гарантират сигурност. В рамките на няколко дни Окръг 17 на синдиката обявява мобилизация.
Сблъсъкът при планината Блеър
Миньорската армия марширува организирано, разделена на батальони, много от които се командват от ветерани с боен опит от окопите във Франция. Напредването им към окръг Логан има за цел да премахне властта на местния корумпиран шериф Дон Чафин и да пречупи контрола на Асоциацията на въглищните оператори.
Чафин, финансиран директно от бароните, събира трихилядна армия от полицаи, наемници и доброволци от средната класа, които заемат укрепени позиции по билото на планината Блеър. Битката продължава близо седмица. Използват се окопи, картечни гнезда и логистични линии за доставка на муниции и храна. За да спрат настъплението на миньорите, собствениците на мини наемат частни самолети, които започват да хвърлят самоделни бомби с експлозиви и сълзотворен газ над позициите на работниците.
Когато отбраната на шериф Чафин започва да се пропуква, федералното правителство се намесва директно. Президентът Уорън Хардинг обявява военно положение и изпраща в Западна Вирджиния редовната армия на САЩ – над две хиляди войници, подкрепени от военна ескадрила бомбардировачи.
Изправени пред редовната войска, носеща официалната държавна униформа, миньорите вземат съзнателно решение. Те отказват да влязат в открита война с армията на собствената си страна, спират огъня, скриват хиляди пушки в гъстите гори на Апалачите и се предават.
Последват масови съдебни процеси за „държавна измяна“ срещу щата Западна Вирджиния. Синдикалното движение в региона е напълно разгромено.
