Левият антикомунизъм през първите две десетилетия на Студената война

След Втората световна война антикомунизмът в Западна Европа и САЩ се оформя като дългосрочен идеологически проект, насочен не само към геополитическо противопоставяне на СССР, но и към контрол върху интерпретацията на историята, обществото и самото понятие за политика. Военната конфронтация постепенно се допълва и частично измества от културна и интелектуална война, чиято цел е нормативно и символно обезсилване на марксизма като легитимен аналитичен и политически инструмент.

Особено място в този процес заема т. нар. „ляв“ фланг – троцкисти, постмарксисти, представители на Франкфуртската школа и по-късно еврокомунисти. Тук не става дума за случайна теоретична еволюция или за индивидуални „заблуди“, а за структурно включване на определени леви критики в по-широк антикомунистически консенсус. Важен е не начинът, по който самите автори се самоопределят, а функцията, която техните идеи изпълняват в конкретен исторически контекст.

Тук е необходимо да направим важно терминологично уточнение. Защо „ляв антикомунизъм“, а не „антисъветизъм“? В контекста на епохата, която разглеждаме, вторият термин на пръв поглед изглежда по-адекватен, но фактът, че същите наративи са актуални и днес, показва, че не става дума просто за антисъветска позиция срещу конкретна държава. Те засягат самото ядро на комунистическата теория и практика: понятието за власт, диктатурата на пролетариата, ролята на партията, отношението към държавата и революционния преход.

В този смисъл критиката на СССР често функционира не като крайна цел, а като средство за по-дълбоко теоретично обезсилване на комунизма изобщо. Под знака на „критика на сталинизма“ се проблематизира не само конкретна историческа форма, а самата възможност за революционна власт и социалистическа държавност. Така антисъветизмът се превръща във входна точка за по-общ антикомунистически прочит, който може да бъде артикулиран с лява терминология, но води до отказ от стратегическите категории на марксизма.

Точно тук левият антикомунизъм се различава и от класическия десен антикомунизъм: той не отхвърля комунизма отвън, а го разлага отвътре, като трансформира неговите основни понятия в морални, културни или абстрактно-демократични категории, несъвместими с въпроса за реалната власт.

Антикомунизмът след войната не функционира като централизирана пропагандна машина, а като устойчива културно-идеологическа хегемония. Основната му цел е контролът върху дискурса – върху категориите, езика и границите на допустимото мислене за комунизма, марксизма и социалната трансформация.

Този проект се институционализира чрез мрежа от организации, финансирани в рамките на американската стратегия за психологическа и културна война. Централно място заема Congress for Cultural Freedom (CCF), основан през 1950 г. в Западен Берлин. Формално представян като международна платформа на „независими интелектуалци“, CCF функционира като координационен център за културно въздействие, финансиран чрез фондации-паравани и канали, свързани с ЦРУ. Ключови фигури в изграждането на мрежата са Michael Josselson (оперативен ръководител на CCF, бивш сътрудник на OSS, службата предшественик на ЦРУ), Melvin J. Lasky (редактор на Der Monat от 1948 г., също бивш сътрудник на OSS), Francois Bondy (редактор на Preuves, Париж, от 1951 г.) и Raymond Aron като идеологически гарант на „антитоталитарния“ консенсус. 

Ролята на тази инфраструктура не е да диктува конкретни тези, а да управлява културното поле структурно: чрез финансиране, преводи, конференции и достъп до аудитория. Списания като Der Monat, Preuves, Encounter и Tempo Presente демонстрират допустимия спектър на „плурализма“ – остри спорове между либерали, бивши комунисти и различни леви критици, но системно изключване на марксизма като действена революционна теория.

Паралелно с това масови канали като Radio Free Europe и Radio Liberty разширяват същия дискурс към широка публика, използвайки емигрантски редакции и реабилитирани антикомунистически предвоенни елити. Университетите в Харвард и Колумбия, примерно, чрез програмите по „soviet studies“ и „totalitarianism studies“ кодифицират езика и аналитичните рамки, които по-късно се разпространяват в медиите и публичния дебат. Концепцията за „тоталитаризма“ се превръща в централен аналитичен инструмент именно чрез тази академична инфраструктура. 

След разгрома на Лявата опозиция и маргинализацията на троцкизма като масово движение, тази линия оцелява като публицистичен и кадрови ресурс. Именно тази социална позиция – извън реалната партийна практика и извън отговорността за държавна власт – подготвя почвата за трансформацията на троцкизма от фракционна борба вътре в комунистическото движение в инструмент на антикомунизма.

През 40-те и 50-те години бивши троцкисти като Джеймс Бърнам, Макс Шахтман и Ървинг Кристъл преминават открито в лагера на антикомунизма, но запазват реториката на „лява критика“. Бърнам, който още през 30-те години е активен троцкист, по време на войната работи за американските разузнавателни структури, а след това се превръща в един от ключовите идеолози на Студената война. Шахтман, след разрива си с Троцки през 1940 г., развива концепцията за „бюрократичен колективизъм“, която подменя анализа на социалистическата държава с морална критика на „тоталитаризма“. Тази линия не остава маргинална: именно бивши троцкисти се оказват добре подготвени да заемат позиции в структури като Конгреса за културна свобода (CCF). Функцията на троцкизма в този контекст не е да предлага реална революционна стратегия, а да разлага самото понятие за стратегия чрез перманентна морална критика и отказ от анализ на реалните държавни и класови процеси.

Подобен процес се наблюдава и при Франкфуртската школа. Интеграцията на нейни представители в американската академична и изследователска среда води до постепенно изместване от политикономически анализ към културна и психологическа критика. През войната Адорно и Хоркхаймер работят по проекти, финансирани от американски държавни агенции, включително изследвания върху пропагандата и обществените нагласи. Херберт Маркузе работи директно за Office of Strategic Services (OSS), анализирайки германското общество и нацистката идеология за нуждите на американската военна стратегия. Класовата борба се преформулира като проблем на авторитарната личност, масовата култура и рационалността. В този си вид тази теория се оказва функционално съвместима с антикомунистическия синтез на Студената война и лесно се интегрира в мрежата на CCF, без да е необходимо открито отричане на марксизма – достатъчно е той да бъде изпразнен от съдържание. 

На равнището на масовите партии този процес приема формата на еврокомунизма. Тук отново няма „внезапен завой“, а постепенен процес, чийто корени са в следвоенната легализация и интеграция на комунистическите партии в буржоазнодемократичните държави. Италианската комунистическа партия под ръководството на Палмиро Толиати още през 1944–1947 г. приема т.нар. „Салернски завой“, който е тактически ход в условията на следвоенен баланс на силите. Проблемът възниква по-късно, когато тази тактика се превръща в стратегия сама по себе си.

Постепенно се налага линия на приспособяване, която в по-късния период се вписва в общия антикомунистически контекст. Еврокомунизмът от 70-те години – в Италия, Испания и Франция – вече открито се отказва от диктатурата на пролетариата и приема буржоазната държава като постоянна рамка, а не като исторически преходна форма. Функцията на този процес е вътрешното обезоръжаване на комунистическите партии в момент, когато външният натиск е постоянен и системен.

На теоретично равнище тези процеси се допълват от възхода на нео- и постмарксизма, които окончателно разлагат марксизма на „дискурси“, „идентичности“ и фрагментарни социални практики. Тук понятието за класа и за производство постепенно изчезва, заменено от език, който позволява безкрайна критика, но не и стратегическа ориентация. Резултатът е марксизъм без марксизъм – форма, която запазва терминологията, но губи метода.

Институционалната инфраструктура не създава тези теоретични трансформации, но действа като техен усилвател и филтър. Теченията, които вече вътрешно са се дистанцирали от съветския опит и от въпроса за реалната власт, получават достъп до публика, преводи и академична легитимност. Онези, които не преминават този филтър, не се опровергават теоретично, а биват структурно маргинализирани.

В своята цялост тези процеси не представляват „заговор“, нито морален упадък, а исторически конкретен резултат от класовата борба в условията на перманентна враждебна среда. Тяхната обща функция е една: да трансформират марксизма от инструмент за анализ и действие на класата в обект на академична, културна или моралистка интерпретация, съвместима със съществуващия ред.

Ролята на ЦРУ не е на производител на марксистка теория, а на неин идеологически редактор: чрез институционална инфраструктура, финансиране и контрол върху разпространението то определя кои интерпретации ще бъдат видими и легитимни и кои ще останат извън публичното поле. Резултатът е марксизъм, запазен като терминология и културна критика, но лишен от стратегическата си функция като теория и практика на социалната трансформация.