Триумфът на икономическата схоластика

„Ние ще останем първото общество в историята, което не се е спасило, защото е било икономически неизгодно.“

Из „Фокус бокус“, Кърт Вонегът

Корените на съвременната икономическа мисъл не лежат в научната революция, а в средновековната схоластика. Онази идеалистична метафизика, която навремето търсеше божествения ред в каноничните текстове, днес е преродена в догмите на либерализма. Апологетите на "ефективния пазар" не са нищо повече от „пазарни схоластици“, които заменят култа към Бога с култ към Пазара, запазвайки същия дедуктивен фанатизъм и откъснатост от историческата реалност. Там, където Средновековието виждаше „божествено провидение“, неолиберализмът вижда „невидимата ръка“, но и в двата случая целта е една: да се убеди мнозинството, че неговото подчинение е част от висш, недосегаем за разума ред.

​В продължение на близо век общественото съзнание е систематично облъчвано от една доктрина, която претендира за статута на природна истина: че пазарът е саморегулиращ се организъм, чиято „невидима ръка“ разпределя ресурсите с божествена справедливост. Пророците на тази доктрина – от Фридрих Хайек до Алиса Розенбаум (Айн Ранд) – изградиха интелектуална кула от слонова кост, чиито основи обаче почиват върху пясъка на историческото невежество. В противовес на техните абстракции стои трудът на Карл Полани, който разкрива, че пазарът не е началото на цивилизацията, а нейната потенциална гилотина.

Централно място в либералната митология заема тезата за „невидимата ръка“ на Адам Смит, превърната от Хайек в догма за „спонтанния ред“. Според тази концепция, държавата е вреден паразит, а планирането е „път към робството“. Тази теза се допълва от т. нар. „икономика на просмукването“ (trickle-down economics), която твърди, че ако малцинството на върха се къпе в разкош, трохите от неговата трапеза неизбежно ще нахранят мнозинството.

​Историческата реалност обаче показва точно обратното: богатството не се „просмуква“ надолу; то се изпомпва нагоре. Чрез механизмите на данъчните облекчения за корпорациите, приватизацията на публични блага и потискането на трудовото законодателство, държавата (под диктата на либералните догми) активно преразпределя ресурсите от работещите към рентиерите. Това, което Хайек нарича „свобода“, е всъщност свободата на капитала да експроприира обществения труд без държавни пречки.

Ако Хайек дава „научното“ оправдание, то Алиса Розенбаум добавя моралната патология. Нейната Долина на Голт е еманация на егоцентризма, където „творците“ се крият от „паразитите“. Иронията е, че нейните атланти са най-големите паразити в историята. Те използват инфраструктурата, сигурността, образованието и научните открития, финансирани от колективните данъци на онези, които те презират.

​В света на Розенбаум никой не пита „Кой чисти обувките на атланта?“. В историческа перспектива отговорът е ясен: атлантът стои върху раменете на милиони невидими работници, чийто труд той присвоява под маската на „индивидуален гений“. Нейната философия е интелектуална легитимация на социопатията, превърната в икономическа стратегия.

Карл Полани нанася смъртоносния удар върху тези басни, доказвайки, че „свободният пазар“ е изкуствен политически проект, наложен с насилие. Преди „Великата трансформация“, икономиката е била вградена в социалните отношения. Хората са обменяли стоки въз основа на реципрочност, редистрибуция и колективни нужди.

​Полани разкрива, че пазарът се опитва да превърне в стока онова, което не е стока: земята (природата), труда (човешкия живот) и парите. Този опит за „разкачване“ на икономиката от обществото води до неизбежна катастрофа. Когато пазарът започне да изяжда своята социална основа, обществото инстинктивно се защитава. Този защитен механизъм Хайек нарича „тоталитаризъм“, докато в действителност това е имунната реакция на човечеството срещу патогена на безконтролния капитал.

​„Свободният пазар“ на Хайек и Розенбаум е най-успешния „новговор“ в историята. Той нарича робството на дълга – „възможност“, унищожаването на природата – „растеж“, а атомизацията на индивида – „свобода“.

​Историческата реалност потвърждава виждането на Полани: икономиката не е свещена сфера с мистични закони, а инструмент, който трябва да бъде върнат под контрола на организираното общество. Истинският път към свободата не минава през пазарния хаос, а през съзнателното планиране на ресурсите в интерес на мнозинството. Оковите на либералните митове са последните, които трябва да паднат, за да може икономиката най-накрая да започне да служи на живота, а не на балансите на малцинството атланти.

Схоластиката умря, когато хората започнаха да гледат в телескопите и да правят дисекции, за да видят как работи светът в действителност. Пазарната метафизика на Хайек и компания ще умре по същия начин – когато обществото престане да вярва в „невидимите ръце“ и започне да анализира материалните вериги на собствеността и реалните механизми на планирането. Неолиберализмът е висшата фаза на социалдарвинизма, при която хищникът е убедил жертвата, че изяждането ѝ е акт на върховна икономическа свобода.

Библиография:

Грейбър, Дейвид. Дългът: Първите 5000 години. Изток-Запад, София, 2013.

​Клайн, Наоми. Доктрината на шока: Възходът на катастрофалния капитализъм. Изток-Запад, София, 2011.

​Мацукато, Мариана. Предприемаческата държава: Разбиване на митове за частния срещу публичния сектор. Изток-Запад, София, 2022.

​Пикети, Тома. Капиталът в XXI век. Изток-Запад, София, 2014.

​Полани, Карл. Великата трансформация: Политическите и икономическите произходи на нашето време. КХ – Критика и Хуманизъм, София, 2005.

​Ранд, Айн. Атлас изправи рамене. Изток-Запад, София, 2009.

​Хайек, Фридрих А. Пътят към робството. МаК, София, 2004.

​Farrant, Andrew and Pagliero, Gianpaolo. Hayek, Pinochet, and the Second-Best State. Journal of Economic Behavior & Organization, Vol. 81, No. 3, 2012.

​Hudson, Michael. ...and forgive them their debts: Lending, Foreclosure and Redemption from Bronze Age Finance to the Jubilee Year. ISLET-Verlag, Dresden, 2018.

​Mirowski, Philip. Never Let a Serious Crisis Go to Waste: How Neoliberalism Survived the Financial Meltdown. Verso, London, 2013.

​Robin, Corey. The Reactionary Mind: Conservatism from Edmund Burke to Sarah Palin. Oxford University Press, Oxford, 2011.

Моят отговор

„Ние може да имаме демокрация или може да имаме богатство, концентрирано в ръцете на малцина, но не можем да имаме и двете.“

Луис Брандайс (Louis Brandeis), съдия във Върховния съд на САЩ.

​„Ако не гласуваш, другите решават вместо теб“, казва една от мантрите на апологетите на фасадната демокрация. Под „другите“ се има предвид останалите „електорални единици“ – онези, които ще изберат „грешния“ кандидат. Това е едновременно призив за активност и въплъщение на старата максима divide et impera, целяща да те противопостави на съседа ти.

​Но истината е точно обратната. Като пуснеш бюлетината, ти даваш правото на друг да решава вместо тебе. Това е същността на представителната демокрация по дефиниция. Гласуването не е инструмент за упражняване на власт, а договор за доброволното ѝ отчуждаване. Ето защо отказът не е апатия, а единственият начин да не признаеш правото на „представителя“ да разполага с твоя суверенитет.

​СЕДЕМТЕ ПРИЧИНИ:

​ЛИЧНАТА ЗРЯЛОСТ: Имам се за достатъчно отговорен, за да вземам решения сам.

​ОТКАЗЪТ ОТ НАСТОЙНИЧЕСТВО: Ако преотстъпя на друг правото да изразява волята ми, трябва да призная, че съм недееспособен.

​ИЛЮЗИЯТА ЗА ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО: Нищо не гарантира, че „представителят“ ще действа в мой интерес, след като получи властта.

​ЛИПСАТА НА КОНТРОЛ: Веднъж гласувал, нямам никакво ефективно средство за контрол над представителя до следващите избори.

​ЛЕГИТИМАЦИЯ НА ПОРОКА: Гласувайки, аз легитимирам една дълбоко порочна в същността си система и ставам съучастник в нейните действия.

​"ЕДИНСТВЕНАТА МИСЪЛ": Всички се придържат към "единствената мисъл" (по Игнасио Рамоне). Илюзията за плурализъм се поддържа само от различната реторика, била тя по-откровена или по-завоалирана.

​БОЙКОТЪТ Е ДЕЙСТВИЕ: Бойкотът е легитимен политически инструмент. Отказът да играеш по чужди правила е най-силният политически акт за запазване на достойнството и себеуважението си.

„Няма законов праг на активност. Дори един човек да гласува, парламент ще има и той ще решава вместо теб.“, се казва в друга мантра. Но чисто техническата легитимност не може да замести социалното доверие. Когато управляваш с подкрепата на 10-15% от гласоподавателите, то останалите, тоест мнозинството, винаги ще са ти опозиция и по никакъв начин няма да съдействат. Това вади на показ системния дефект, че властва ограничена клика, обслужваща интересите на малцинството.

Дори днес, когато за поредните избори са регистрирани 24 партии и коалиции, количеството не ражда качество, а само шум. Това е съвременният прочит на 'еднопартийната държава' – система, в която 24 отделни етикета опаковат едно и също съдържание. При нас този монолит не е ляв, а тъкмо обратното – той е консистентно десен, обслужващ единствено бенефициарите на икономическото статукво. Когато всички 24 пътя водят към един и същ сейф, изборът между тях престава да бъде политическо право и се превръща в статистическа легитимация на собственото ни ограбване.

Приложение

Историята на представителната демокрация често бива представяна като триумф на гражданското участие, но в действителност тя е летопис на прогресивното отчуждаване на личния суверенитет. Когато една система се превърне в самодостатъчна клика, „гражданският дълг“ се трансформира в инструмент за легитимация на порока. В такъв момент единственият акт на политическа зрялост и лично достойнство остава отказът да бъдеш съучастник в спектакъла.

​Това оттегляне не е апатия, а изпитано историческо оръжие, което днес е известно като криза на представителството, оголваща бенефициарите на упражняваната власт. Още в Древен Рим през 494 г. преди нашата ера плебеите прилагат „сецесията“ – те не вдигат въстание, а просто напускат града, оставяйки патрициите да управляват празните камъни на Форума. Този акт доказва, че властта е куха без присъствието на управляваните. Подобна логика следват и данъчните бойкоти в Египет през 1919 г., или преброяването и общата стачка в Люксембург през 1941 и 1942 г., когато населението масово отказва да изпълни нацистките заповеди (виж бел. 1). При всички тях посланието е едно: властта губи своята метафизична тежест, когато се сблъска с пълно социално несъдействие. Дори в по-нови времена, примерът със „Седмата бюлетина“ в Колумбия показа, че бойкотът може да бъде организиран акт, който изисква нов социално-политически договор, а не просто избор между предложените субекти.

​В съвременния свят обаче управляващите елити са развили изключително рафинирани механизми за самосъхранение. Най-опасният сред тях е „отровната прегръдка“ – стратегията, при която властта присвоява исканията за промяна, за да ги умъртви. Исландия през 2013 г. беше върховата точка на този опит. Гражданите там дръзнаха сами да напишат своята Конституция чрез краудсорсинг, заобикаляйки партийното настойничество. Резултатът беше показно убийство чрез процедурна мъгла: парламентът просто „удави“ проекта в юридически лабиринти, докато енергията на хората изтече.

​Българският политически лабиринт отиде още по-далеч в този цинизъм. Опитът от последните десетилетия у нас е поредица от предумишлени убийства на надеждата. Референдумът от 2016 г. беше превърнат в карикатура – първо чрез математически хватки за признаване на активността, а после чрез имитация на изпълнението му, която завърши с пълно възстановяване на партийните субсидии. Системата ясно демонстрира, че винаги ще намери начин да самофинансира оцеляването си. Дори машинното гласуване, представено като панацея, подейства като „дезинфекция“ на недоволството. То превърна живия протест и сочната псувня върху хартиената бюлетина в безличен електронен импулс.

​Кулминацията на този институционален садизъм беше проектът за „нова конституция“ от 2020 г. В момент, когато площадите бяха пълни с бити и гневни хора, управляващите подхвърлиха текст с умишлен интелектуален дефицит. Тази диверсия беше блестяща: вместо да дебатираме за рестарт на държавата, ние бяхме принудени да се подиграваме на неграмотността на проекта. Под маската на популистки обещания се предлагаше бетониране на статуквото и орязване на права. Така властта постигна своята цел – тя отрови самата идея за промяна, карайки хората да защитят старото статукво от страх пред новото безумие.

​След тези десетилетия на симулирани реформи и присвоени протести, резултатът е пълно отчуждаване. Да играеш по техните правила днес е равносилно на това да им дадеш мандат за собствената си екзекуция. Бойкотът не е отказ от позиция; той е най-силният политически акт за запазване на личното достойнство в една окупационна администрация, която нарича себе си демокрация.

1. - През октомври 1941 г. над 95% от населението на Люксембург саботира организираното от окупатора преброяване, като отказва да се идентифицира като „германско“ (известно като „Трите НЕ“). През август 1942 г., в отговор на обявената принудителна мобилизация във Вермахта, страната избухва в генерална стачка, която парализира държавната администрация, заводите и училищата.

Индустриализираното изкуство. Конвейрът на шаблона и метатекста

Съвременното масово изкуство рядко пристига само. Почти винаги то е придружено от нещо като „упътване за употреба“ — интервюта, обяснителни текстове, кураторски бележки, анализи в социалните мрежи, подкасти, видеоразбори. Филмът излиза заедно с обяснение какво „всъщност означава“. Инсталацията в музея е придружена от табло, което внимателно разяснява как трябва да бъде възприета. Дори популярните сериали съществуват в постоянен ореол от вторични текстове, които превеждат зрелището на езика на готовите значения.

Този феномен изглежда парадоксален. Истинският предмет на изкуството по принцип е самият обект — образът, действието, ситуацията, присъствието на персонажа. Но в днешния културен режим често се случва обратното: произведението се превръща в приложение към неговата анотация.

Разликата може да се илюстрира с прост тест за реалност. Ябълката е предмет, който не изисква интерпретатор. Тя съществува, преди да бъде обяснена. Същото важи и за всяка истинска художествена ситуация: например момиче, което стои под липата и чака някого. Сцената има собствена плътност — жестове, тишина, колебание, време. Тя може да бъде преживяна непосредствено. Нейният смисъл не е изречен, а изграден от поведението.

Съвременната арт инсталация обаче често функционира по друг начин. Без обяснителния текст тя остава немногословна до степен на празнота.

Например ябълката от по-горе, поставена в музейна среда и придружена от три страници кураторски текст и обяснителна табличка, се натоварва изкуствено със смисъл, който не принадлежи на самия обект.

Именно там се появява метатекстът — като преводач на нещо, което иначе не би могло да бъде преживяно.

Оттук произтича и основната теза. Деградацията на масовото изкуство не е резултат от внезапна липса на талант. Тя е продукт на икономическа рационализация. В условията на индустриализирано културно производство творбата се оптимизира за предвидимост и сигурност. Всичко, което би могло да бъде рисковано — двусмислието, тишината, сложното поведение — се редуцира. Метатекстът се появява като патерица: обяснение, което компенсира умишлено опростената художествена структура.

В основата на този процес стои проста икономическа логика. Когато един културен продукт струва десетки или стотици милиони, той трябва да бъде разбираем за максимално широка аудитория. Глобалният пазар не търпи двусмислие. То носи риск — а рискът е несъвместим с индустриалното производство.

Затова масовото кино възприема структурата на конвейер. Подобно на всяко серийно производство, то се нуждае от стандартизация. Щампите и клишетата не са просто признак на творческа леност; те са функционална необходимост. Те гарантират, че зрителят ще разпознае ситуацията бързо и без усилие.

Този механизъм става още по-видим в епохата на стрийминг платформите. Там вниманието на зрителя се измерва в секунди. Алгоритмите следят кога зрителят спира, кога превърта, кога изключва. Сцената, която изисква търпение или наблюдение, започва да изглежда като икономически дефект.

Така изчезват онези „бавни“ моменти, които някога са били основният инструмент на киното: паузата, погледът, колебанието, мълчанието между двама души. Те не могат да бъдат измерени в графиката на задържаното внимание.

Към това се добавя и промяната в самия материален носител. Гледането на телефон или таблет променя композицията на образа. Екранът е малък, често наблюдаван в шумна среда, прекъсван от съобщения. За да оцелее в тази среда, изображението трябва да бъде по-ярко, по-шумно и по-просто. Фините нюанси на поведение се губят. Остава сигналът.

Тази промяна става особено видима в начина, по който се изграждат персонажите.

В класическото повествование характерът се разкрива чрез действия. Героят не обяснява себе си; той се проявява в постъпките си. Зрителят постепенно разбира кой е той — не чрез декларации, а чрез наблюдение.

В съвременното масово кино този модел все по-често се заменя от друг: сигналния персонаж. Той се представя чрез готов етикет — травма, диагноза, социална идентичност. Вместо да бъде разкрит, характерът е обявен.

Това решение има очевидно предимство. То позволява бърза комуникация. Зрителят моментално „разпознава“ героя и неговата функция в историята. Но същевременно тази икономия на време унищожава самата вертикала на характера — онова постепенно изграждане, което превръща поведението в съдба.

Поведенческият модел изисква време. Той се състои от малки действия, от тишини, от вътрешна дисциплина. Подобен тип писане не може да бъде ускорен. Затова той изглежда все по-анти-пазарен.

На негово място се появява друга норма: истерията. Конфликтите се усилват изкуствено, емоциите се изговарят на висок глас, драматичността се произвежда механично. Там, където някога е имало процес на живот, се появява шум.

Колкото повече художествената плътност намалява, толкова повече се разраства една специфична прослойка посредници. Това са куратори, PR специалисти, медийни анализатори, критици-инфлуенсъри — хора, чиято основна функция е да обясняват произведението.

Тяхното съществуване не е случайно. То е икономически обусловено. Когато културният продукт се превърне в индустрия, около него неизбежно се формира бюрокрация.

Тази бюрокрация има собствен интерес от сложността на интерпретацията. Произведението трябва да изглежда достатъчно „многопластово“, за да оправдае нуждата от посредник. Така метатекстът започва да функционира като вторичен пазар — пазар на обясненията.

В този смисъл обяснителният текст често изпълнява ролята на щит. Той предпазва произведението от най-простия въпрос: дали то изобщо съдържа художествена енергия. Думите могат да създадат илюзия за дълбочина там, където реалната структура е минимална.

Типичен пример за този разпад е трансформацията на сериали като Stranger Things. В първия сезон проектът притежаваше онтологична плътност, изградена върху автентични архетипи. Децата там бяха „Умникът“, „Аутсайдерът“ или „Скептикът“ не като готови етикети, а като органични характери, чието поведение се раждаше в сблъсъка с непознаваемото. Ужасът беше лъвкрафтовски – безмълвен и хтоничен, а стремежът за справяне с него носеше духа на класическия научен оптимизъм. С настъпването на индустриалната оптимизация обаче, тези архетипи бяха превърнати в декларативни функции. Героите престанаха да притежават съдба и придобиха „дизайн“ – те вече не действат според вътрешна логика, а сигнализират за определени емоции, за да задоволят алгоритмичните очаквания на фен-базата.

Лъвкрафтовската мистерия беше сведена до „дизайн на чудовища“ – пазарно разпознаваеми образи, които вече не плашат, а се колекционират като мърчандайз. Научният оптимизъм деградира до цифрова носталгия. Вместо атмосфера, получихме списък от референции (80-тарски песни, лога, цветове), които служат като „упътване“ за емоции. Героите престанаха да бъдат субекти на научното любопитство и станаха заложници на алгоритъма: те действат така, че да генерират миймове и видеоразбори, които да обясняват „каква е тайната връзка между този и онзи епизод“.

Тази система постепенно променя и самия зрител. Когато всяко произведение пристига с готово обяснение, участието на публиката става излишно. Зрителят престава да интерпретира; той започва просто да разпознава.

Вместо активен участник се формира консуматор на сигнали. Емоциите са обозначени, конфликтите са маркирани, значението е предварително формулирано. Мисловното усилие се заменя с автоматична реакция.

Така се появява културният еквивалент на „бързата храна“. Тя е лесна за консумация, незабавно удовлетворяваща, но лишена от дълбочина. С течение на времето тази диета формира определен тип зрител — нетърпелив, зависим от постоянна стимулация и неспособен да търпи тишина.

В подобна среда изкуството губи своята традиционна функция. Вместо вертикално усилие — опит за извисяване, за среща с нещо по-голямо от непосредствения опит — то се превръща в хоризонтален конвейер за забавление.

Въпреки това самата природа на изкуството съдържа потенциал за съпротива. Истинската художествена ситуация винаги предполага известна автономия — пространство, в което зрителят трябва сам да извърви пътя до смисъла.

Да се върнем към тази автономия означава да се върнем към суверенитета на зрителя. Правото да преживяваш без посредници е част от самата същност на естетическото преживяване.

Това не означава отказ от интерпретация. Но означава отказ от инструкцията. Произведението трябва да може да съществува преди своя коментар.

Защото ако един филм, картина или сцена не притежава собствена художествена плътност, никакъв обем от обяснения няма да го спаси. Метатекстът може да прикрие слабостта за известно време, но не може да я замести.

Истинското изкуство започва именно там, където думите престават да бъдат патерица. Там, където образът, жестът или мълчанието са достатъчни.

Методологическа слепота, или пак за фашизма, който го е нямало и го няма

„Как може някой да казва истината за фашизма, срещу който се обявява, ако не иска да каже нищо срещу капитализма, който го поражда? Каква истина би била това?“

Из „Пет трудности при писането на истината“, Бертолт Брехт, 1934 г.

В съвременния политически дискурс понятието „фашизъм“ почти не се използва, освен в пейоративен смисъл. То е заменено от нови термини и неологизми като „неоконсерватизъм“, „алтернативно дясно“, „трети път“ или „четвърта политическа теория“. Впрочем, някои от тях не толкова нови. Например "третия път" се използва още от Мусолини и ратниците у нас. Това води до парадоксална ситуация: явлението, което продължава да оказва влияние върху общественото развитие, се размива дискурсивно и се обезврежда още в самото описание.

Историческата амнезия допълнително засилва тази слепота. Фашизмът „изчезва“ дори от историческите анализи на десни режими извън интербелумния канон. България при първото сговористко правителство, Ли Син Ман в Южна Корея, Пиночет в Чили, Черните полковници в Гърция, Франко в Испания или Салазар в Португалия са примери за политически структури с фашистка функция, които често остават извън полезрението на изследователите и се изваждат от понятието "фашизъм". Държавата може да бъде фашистка, дори когато формално няма фашистка партия, ако е налице срастване с икономическите елити и насилствено потискане на опозицията. В условията на капитализъм всеки авторитаризъм е функционално фашистки – фашизмът не е частен случай или вид авторитаризъм, а логическо следствие от срастването на държавата с реакционните елити.

Съвременните изследвания разглеждат фашизма феноменологично и формалистично, свеждайки го само до набор от външни белези и двете еталонни държави от Интербелума - Италия и Германия. Понякога дори само Италия. Така понятието се свежда до конкретно явление в конкретна епоха и се създава илюзията, че извън еталонния набор и историческата епоха, то няма място.

Но фашизмът не може да се определя чрез лозунги, униформи или маршируващи маси, а чрез своята функция. Не е и историческа аномалия. Това е идеология и политическа практика, която в условия на капиталистическа криза стабилизира властта и обезсилва всякакви опозиционни сили.

В либералния дискурс днес фашизъм няма и не може да има, защото има избори. Това е либералният край на историята и край на фашизма. В същността си това е една голяма беззъба заблуда, отваряща пътя за реабилитацията на фашизма. Създаваме сламено чучело и бием по него с нерелевантни аргументи. Всъщност нито един фашистки режим в историята не отменя изборния процес като такъв.

Чрез неутрален език, оправдаване на социалдарвинистките и антикомунистически постулати, както и чрез фокус върху „ценности“ вместо върху класова и икономическа структура, либералния дискурс създава среда, в която фашистки механизми могат да се проявяват, без да бъдат разпознати. Тази парадигма не вижда, или не иска да види, фашизма днес, защото това би означавало признаване на структурната връзка между капитализма и реакцията.

Фашистката реторика прекрасно се вписва в питателната либерална среда, която не я разпознава, и се маскира като "патриотична", или "лява", а често и двете. В това е голямата привлекателност на фашизма. Не е абстрактния "популизъм", а щедро раздаване на шарени бонбонки, които едва по-късно се разбира, че са еднакви на вкус. С еднаква лекота той обещава да "възроди" нацията и да въздаде "социална" справедливост. Антикапиталистическата и социалистическа реторика, която според някои прави фашизма "ляв", всъщност не отива по-далече от думите. Фашисткият "социализъм" е строго йерархизирана система, а не стремеж за преодоляване на капиталистическите отношения. Антикапиталистическата реторика винаги е насочена навън, срещу транснационалните корпорации, срещу спекулантите, но никога срещу капитализма като такъв. Така се раждат басните за "социално отговорния" и "производителния" капитал. Антикапитализмът и социализмът се обезвреждат и се насочват изцяло в националистическото русло чрез поредната басня за "единение между труда и капитала".

Фашизмът винаги е потенциален и функционален при капиталистически кризи. Академичната методологическа и либерална слепота го правят „невидим“, създавайки илюзията за безопасност и за „край на фашизма“.

Фашизмът не е изчезнал.

Изчезнал е езикът, който го назовава правилно.

На 23 ноември 2022 г. на сайта на БАН е публикувано "Становище на български историци по въпроса: Имало ли е фашистки режим в България?" (https://www.bas.bg/?p=41867). То е предшествано от широка медийна кампания и се радва на също такова отразяване. Тук няма да разглеждаме обстойно целия документ, а ще се се спрем на отявлените внушения, манипулации и лъжи видни на пръв поглед.

Неслучайно е публикувано на сайта на БАН, внушавайки че е становище на цялата научна общност, а не на ограничения кръг от подписали го лица. Това внушение се постига и чрез премълчаването на мненията различни от тяхното и позоваване на мним научен консенсус. Темата за фашизма е една от най-дискусионните в съвременната историография. Още в първото изречение изброяват група автори, които според тях доказват твърдението им за научния консенсус. Естествено, всичко това е прах в очите на широката общественост. Дори изброените от тях автори боравят с различни дефиниции и подходи в изследванията си. Грифин, например, определя фашизма чрез идеологията му, Пейн като набор от белези, премълчава се, че Пакстън остро критикува Линц. Да не говорим, че Пакстън сигурно би се отрекъл от името си, ако види в каква компания са го поставили и как спекулират с него. Всичко това са подробности, които очевидно са несъществени за нашите "учени", защото иначе басните за консесуса няма да хванат дикиш. От текста на "Становището" по-нататък е видно, че нашите "учени" подхождат към тези автори чисто функционално и еклектично чопват идеи от един или друг, за да навържат конструкцията си. От Пейн вземат определението, от Линц типологията.

Но по-важни за нас са авторите, които остават в графа "и др." И едва ли е случайност, че не се споменават поименно. Ишай Ланда (Ishay Landa), Дейв Рентън (Dave Renton), Никос Пуланцас (Nicos Poulantzas), Тимъти Мейсън (Timothy Mason), Даниел Герен (Daniel Guérin), Енцо Траверсо (Enzo Traverso ), Алберто Тоскано (Alberto Toscano), Райнхард Кюнл (Reinhard Kühnl), Браян Д. Палмър (Bryan D. Palmer), примерно, са много по-важни за разбирането на фашизма и чисто тактически ход като този дали ше се прояви чрез масова партия (отдолу), или чрез преврат (отгоре). От тук вече става ясно, защо нашите "учени" предпочитат автори, придържащи се към "фашистки минимум", който стеснява обхвата на понятието. В този смисъл не е случайно, че причисляват нацизма към фашизма "с известна условност и приближение", тоест за тях фашисткия характер на нацизма е подвъпросен.

Това „Становище“ е финалната точка на процес, започнал преди десетилетия. Неговата цел е да изчисти българската държава от петното на фашизма, като го превърне в „екзотично изключение“, неприложимо за нашите географски ширини. Така антифашистката борба се редуцира до „грешка на растежа“, „тероризъм“ или „чужда диверсия“, а реалните механизми на реакцията се легитимират за бъдеща употреба.

„Становището“ не е просто исторически текст или мнение – то е акт на дискурсивно заличаване. Когато официалната наука изважда фашизма от полето на функционалния анализ и го затваря в херметичната кутия на „интербелумния канон“, тя извършва двойно престъпление: към миналото и към бъдещето.

Използването на тесни дефиниции (като „фашисткия минимум“ на Стенли Пейн) служи за създаването на изкуствен имунитет. Ако фашизмът се дефинира единствено чрез масовата партия и специфичната естетика, тогава всеки режим, който постига същите цели чрез държавния апарат, остава невидим. Както доказват Райнхард Кюнл и Никос Пуланцас, фашизмът е преди всичко функция – насилствена реорганизация на капитализма в условия на криза. Да се отрича това в българския контекст означава да се легитимира структурната връзка между реакционните елити и държавното насилие.

Докато формалната експертиза се опитва да побере историческата трагедия в естетическите списъци на Еко или в геополитическите фантазии на Резун, Брехт още през 1934 г. назовава нещата с истинските им имена. Защото фашизмът не е въпрос на стил, а на оцеляване на капитала.

Голямата опасност днес не е в завръщането на „чучелото“ с кафява риза. Опасността е в „неутралния език“, който маскира фашистките механизми като „патриотични ценности“, „държавен прагматизъм“, „национален интерес“ или „защита на цивилизацията“. Либералната амнезия, подкрепена от мнимия академичния консенсус, отваря широко вратата за реабилитация на реакцията. Защото, когато езикът за назоваване на фашизма изчезне, самото явление престава да бъде разпознаваемо, докато не стане твърде късно.

Фашизмът не е историческа аномалия; той е потенциал, вграден в самата структура на капиталистическата държава. И докато изследователите се фокусират върху символите, те пропускат да видят как същите икономически интереси днес използват нови термини, за да постигнат старите цели: пълна демобилизация на труда и безалтернативност на елита.

Библиография:

Brecht, Bertolt. Fünf Schwierigkeiten beim Schreiben der Wahrheit. Pariser Tageblatt, 1934.

Eco, Umberto. Ur-Fascism. The New York Review of Books, June 22, 1995. (на бълг.: Вечният фашизъм, в: „Пет морални есета“, София: Сиела, 1999).

Griffin, Roger. The Nature of Fascism. Pinter Publishers, 1991.

Guérin, Daniel. Fascism and Big Business. Monad Press, 1973 (orig. 1936).

Hobsbawm, Eric. "The Fall of Liberalism." In The Age of Extremes: The Short Twentieth Century, 1914–1991, 109–141. London: Michael Joseph, 1994.

Kühnl, Reinhard. Der deutsche Faschismus in Quellen und Dokumenten. Pahl-Rugenstein, 1975.

Kühnl, Reinhard. Faschismustheorien. Texte zur Faschismusdiskussion. Rowohlt, 1979.

Kühnl, Reinhard. Formen bürgerlicher Herrschaft: Liberalismus – Faschismus. Rowohlt, 1971.

Landa, Ishay. Fascism and the Masses: The Revolt Against the Last Man, 1848–1945. Routledge, 2018.

Landa, Ishay. The Apprentice's Sorcerer: Liberal Tradition and Fascism. Brill, 2010.

Linz, Juan J. Totalitarian and Authoritarian Regimes. Lynne Rienner, 2000.

Mann, Michael. Fascists. Cambridge University Press, 2004.

Mann, Michael. The Dark Side of Democracy: Explaining Ethnic Cleansing. Cambridge University Press, 2005.

Mason, Timothy. Nazism, Fascism and the Working Class. Cambridge University Press, 1995.

Palmer, Bryan D. Cultures of Darkness: Night Journeys in the Histories of Transgression. Monthly Review Press, 2000.

Palmer, Bryan D. Descent into Discourse: The Reification of Language and the Writing of Social History. Temple University Press, 1990.

Paxton, Robert O. The Anatomy of Fascism. Alfred A. Knopf, 2004.

Payne, Stanley G. A History of Fascism, 1914–1945. University of Wisconsin Press, 1995.

Poulantzas, Nicos. Fascism and Dictatorship: The Third International and the Problem of Fascism. NLB, 1974 (orig. 1970).

Renton, Dave. Fascism: Theory and Practice. Pluto Press, 1999.

Rezun, Viktor (Suvorov). Разгромът. София: Факел Експрес, 2009. (Вж. раздел „Вместо предговор“).

Toscano, Alberto. Late Fascism: Race, Capitalism and the Politics of Crisis. Verso, 2023.

Traverso, Enzo. The New Faces of Fascism: Populism and the Far Right. Verso, 2019.

Traverso, Enzo. The Origins of Nazi Violence. New Press, 2003.