"Приемственост или прекъсване? Съдбата на късноантичното население в Северна България през VII–VIII век
Настоящата статия е написана като пряк отговор на една тревожна тенденция в българското обществено пространство – все по-настойчивото налагане на теории за пряк и непрекъснат тракийски произход на българите, които често не се основават на научни факти. В последните години ставаме свидетели как се подменя академичният дебат с емоционални твърдения, а научните институции и доказателственият метод биват целенасочено дискредитирани. На пазара се появиха множество книги от автори, които можем да наречем "псевдо-пророци" на миналото. Те предлагат на публиката атрактивни, но недоказуеми хипотези, които експлоатират националната гордост и създават фалшива представа за хилядолетна приемственост. Този процес води до опасно размиване на границата между сериозната наука и популярната митология. Целта на тази статия е да се противопостави на тази вълна от спекулации, като предложи ясен, структуриран и базиран на конкретни археологически и исторически извори анализ. Вместо да се осланяме на предположения и аргументи от мълчанието, тук се прави опит да се отговори на ключовия въпрос за съдбата на завареното население в Северна България чрез данните, с които науката реално разполага. Статията е призив за връщане към фактите и трезвата научна преценка в дебата за корените на българската народност.
Увод
Въпросът за демографската и културна приемственост в земите на юг от Дунав след края на късната античност е фундаментален за разбирането на процесите, довели до формирането на средновековна България. Историографията отдавна дебатира съдбата на завареното население, носител на късноримската провинциална култура. Настоящият анализ се фокусира върху територията на Северна България (провинция Втора Мизия и части от Крайбрежна Дакия) и цели да отговори на ключовия въпрос: съществува ли доказателствена база за продължаващо, организирано присъствие на късноантичното население през VII–VIII век, или данните сочат към дълбок демографски и културен разрив? Аргументите, представени тук, подкрепят тезата за прекъсване, базирайки се на археологически и исторически свидетелства.
1. Крахът на късноантичната градска цивилизация
Краят на VI и първите години на VII век бележат драматичен и окончателен срив на римската/ранновизантийската урбанистична и административна система в Северна България. Това не е процес на бавен упадък, а на бърз и насилствен колапс, пряко свързан с аваро-славянските нашествия след пробива на дунавския лимес около 602 г. Археологическите проучвания на почти всички големи градски центрове и крепости разкриват една и съща картина: масивни разрушения, пластове от пожари и внезапно изоставяне. Никополис ад Иструм, един от символите на римската цивилизация в региона, престава да съществува като градски център. Последните монетни находки са от времето на император Фока (602–610 г.), след което животът в очертанията на крепостта спира за векове [1]. Нове (край Свищов), седалище на Първи италийски легион, споделя същата съдба. Укрепленията са преодолени, а последвалият живот е спорадичен и няма нищо общо с организираната структура на римския град [2].
Този модел на колапс не е изолиран случай, а се потвърждава от данните от цялата територия на Северна България. Рациария (до с. Арчар, Видинско), столицата на провинция Крайбрежна Дакия, е превзета и разрушена от аварите през 586 г. и никога не е възстановена като градски център [3, 4]. Дуросторум (Силистра), един от най-големите военни и църковни центрове по Дунава, също показва ясни следи от разрушения и прекъсване на градския живот в началото на VII век. Въпреки огромното му значение, липсват данни за функциониращи християнски общности до възстановяването на града в рамките на българската държава [5]. Крепостта Ятрус (до с. Кривина, Русенско) е напълно унищожена от пожар в началото на VII век, а по-късно върху руините ѝ се настанява селище от славянски тип, демонстрирайки заселване "върху руини", а не приемственост [6, 7].
Дори в Абритус (Разград), след унищожението на късноантичния град с неговите големи базилики, в непосредствена близост се появява прабългарски езически некропол – пряка илюстрация на културния и религиозен разрив [8, 9].
Крахът не е само физическо разрушение. Това е разпад на цялата социално-икономическа тъкан: администрация, пътна мрежа, търговия, елитарна култура и църковна организация. Масовото обновяване и новото монументално строителство се наблюдават едва през XI–XII век, често върху античните руини, но без доказателства за непрекъснатост на местното население.
2. Мълчанието на некрополите: Демографският и религиозен разрив
Може би най-категоричният аргумент в полза на тезата за прекъсване е липсата на християнски некрополи от VII–VIII век. Погребалният обред е изключително консервативен елемент на всяка култура и е най-добрият археологически маркер за културна и религиозна идентичност. В Северна България са проучени стотици късноантични некрополи (IV–VI век) с хиляди гробове, които ясно демонстрират утвърдената християнска погребална практика – трупополагане в посока запад–изток, липса на гробни дарове, често с християнски символи [10]. След началото на VII век обаче настъпва археологическа "дупка", която продължава повече от два века, до официалното Покръстване през 864 г. На знакови обекти като Шуменската крепост, Девня или Нове липсват сигурни данни за християнски погребения от този "тъмен" период [11]. Тази демографска и религиозна празнина е особено показателна именно на местата на големите, разрушени градски центрове. В Дуросторум, който е бил важен епископски център, не са открити християнски гробища от този период. На територията на унищожената Рациария, както и в крепостите Нове и Ятрус, картината е идентична – пълна липса на християнски некрополи. Контрастът е особено силен в Абритус, където след разрушаването на града с неговите големи базилики, християнската погребална традиция изчезва безследно, за да бъде по-късно заменена от езически некропол в съседство [9]. Спорадичните находки на кръстчета-амулети или други християнски предмети не променят тази картина. Те могат да бъдат обяснени като преизползвани артефакти, плячка, наследство или да са с неясен контекст, но не формират организирани некрополи, които да свидетелстват за съществуването на компактни християнски общности.
3. Настъплението на нов свят: Нови археологически култури
Природният и демографски вакуум, оставен след колапса на византийската власт, е запълнен от носителите на нови, коренно различни културни модели. Археологическата карта на Северна България за VII–VIII век е доминирана от материална култура, свързвана със славянските общности: типични неукрепени селища със землянки, ръчно изработена керамика от типовете "Прага-Корчак" и "Пенковка", и погребален обред чрез кремация (изгаряне на мъртвите) [12]; и от археологически комплекси, свързвани с прабългарите: некрополи с трупополагане (инхумация), но с нехристиянски (езически) характеристики – специфична ориентация на гробовете, различна от християнската, поставяне на дарове (съдове с храна, оръжия, накити) и понякога ритуално убити животни. Такива некрополи са открити край Девня, Нови пазар и др. Ключовият момент е, че тези нови материални култури не се смесват и не надграждат античното наследство в този ранен етап. Те създават свои селища и некрополи на нови места, често в близост до реки, и демонстрират пълен културен разрив с предходната латинско-християнска традиция. Това е в пълно съзвучие с класическата теза на Васил Златарски, че след аваро-славянските нашествия „обелтите“ – романизираното население, изчезват като организирана социална структура [13].
4. Анализ на хипотезите за приемственост
Въпреки тежестта на горните аргументи, в научния дебат съществуват и хипотези за някаква форма на приемственост. Те обаче не намират солидна опора в археологическите данни за Северна България. Основен аргумент за приемственост често е оцеляването на древни имена.
В Северна България обаче оцеляват предимно имената на големи географски обекти (хидроними) като Дунав (Danuvius), Искър (Oescus), Янтра (Iatrus), Осъм (Asamus). Те лесно се възприемат от новодошло население. В същото време имената на градове и селища почти изцяло изчезват или са заменени със славянски. Някои изследователи допускат, че християнството е оцеляло тайно, без да оставя археологически следи. Това е *argumentum ex silentio* (аргумент от мълчанието) – то е недоказуемо и противоречи на научния принцип, който изисква положителни доказателства. Трудно е да си представим общност, която в продължение на осем поколения пази вярата си, без това да се отрази по никакъв начин на погребалните ѝ обреди. Възможно е малки групи от късноантичното население да са намерили убежище в труднодостъпни планински райони, например в Предбалкана. Такива групи обаче биха били демографски незначителни, бързо асимилирани от обкръжаващата ги нова среда и не биха могли да съхранят и предадат културната и езикова традиция на Римската империя.
Заключение:
Съвкупността от археологически и исторически данни за Северна България не предоставя убедителни доказателства в подкрепа на тезата за мащабна демографска и културна приемственост на късноантичното население през VII–VIII век. Централен за този извод е въпросът за религиозната приемственост. Тъй като модерните теории, критикувани в увода, претендират за пряко наследяване именно на завареното "тракийско" население, трябва да се подчертае, че към VI век това население е било напълно и трайно християнизирано. Следователно, всяка теза за масова демографска приемственост е несъстоятелна, ако не може да докаже запазването на основния културен и духовен маркер на тази общност – християнската религия. Напротив, фактите сочат към дълбок разрив, характеризиращ се с пълен колапс на късноантичната селищна мрежа и административна структура, демографска "дупка", видима в липсата на християнски некрополи за период от над 200 години, и налагане на изцяло нови археологически култури, със собствени селищни модели, бит и погребални практики, различни от християнските. Това не изключва напълно оцеляването и последващата асимилация на отделни индивиди или малки групи, но от гледна точка на мащабните исторически процеси, завареното население в Северна България губи своята културна, езикова и религиозна идентичност и не представлява основен демографски и културен субстрат в процеса на формирането на средновековна България и нейната материална култура. Ситуацията е различна в земите на юг от Стара планина (Тракия и Родопите), където византийският контрол е по-траен и данните за приемственост са значително повече, което само подчертава спецификата на процесите в Северна България.
Използвани източници:
1. Poulter, Andrew. *Nicopolis ad Istrum: A Roman, Late Roman and Early Byzantine City*. London, 1995.
2. Biernacki, A. et al. *Novae – The Legionary Fortress and Late Antique Town*. Poznan, 2018.
3. Vagalinski, L. "Ratiaria: the End of the Roman City and the Beginning of a Mediaeval Settlement on Its Ruins". In: *The Roman and Late Roman City. The International Conference, Veliko Turnovo, 26-30 July 2000*, Sofia, 2002, 345–351.
4. Иванов, Т. "Рациария. Проучвания върху историята на града". – *Разкопки и проучвания*, III, 1951, 1–28.
5. Атанасов, Г. *Дуросторум-Дръстър-Силистра. Към историята на един средновековен град*. Силистра, 2002.
6. *Iatrus-Krivina. Spätantike Befestigung und frühmittelalterliche Siedlung an der unteren Donau*. Schriften zur Geschichte und Kultur der Antike. Berlin, 1982-1991.
7. Станилов, Ст. "Селището върху развалините на късноантичната крепост Ятрус при с. Кривина, Русенски окръг, и проблемът за приемствеността между късната античност и ранното средновековие". – *Археология*, 1983, кн. 1–2, 69–85.
8. Иванов, Т. *Абритус. Римски град в Долна Мизия*. Том 1. София, 1980.
9. Михайлов, Ст. "Прабългарски некропол при с. Хума, Разградско". – *Археология*, 1968, кн. 2, 49–59.
10. Генчева, Елена. "Християнски некрополи от ранновизантийската епоха в Мизия", *Археология*, 1998, кн. 2.
11. Станилов, Станислав. *Славяните в българските земи до образуването на българската държава*. София, 2008.
12. Гюзелев, Васил. "Славяни и българи в земите на север от Стара планина (VII–IX в.)", *Исторически преглед*, 1992, кн. 5.
13. Златарски, Васил. *История на българската държава през средните векове, том I, част 1*. София, 1918 (фототипно издание 1994).
