(белетризирана история)
Христо Цонев пое сребърния джобен часовник, който жена му Мария откачи от стената и му подаде. Той го претегли в дланта си приведен умислено над софрата. После вдигна поглед към седящия насреща му мъж.
- Али ага, познавам те като добър човек и лошо от тебе не съм видял, затова вземи за спомен този часовник, но ме избави от едно съмнение. Как узнахте тогава де ще нощува Левски, та покрай него пострадах и аз? Тука сме само тримата - аз, ти и жена ми, а над нас е Аллах.
Али ага беше помак, юзбашия в Ловеч, родом от село Торос (с. Лазар Станево, Ловешко). Съгражданите му го наричаха Бозайника, а по времето на залавянето на Левски още беше прост чауш (1). Той погледна Цонев и заразправя:
- Христо, знаеш, че него време хаирсъзи обраха пощата в Арабаконак (2). Тогава каймакамът ни събра и каза, че получил строги нареждания (3) да вземе мерки за проверки по пътища и ханища на странични хора. На мене и на Ходжоолу Хасан (4) каймакамът повери пътя от Ловеч до севлиевската ни граница и селата около него (5)...
Беше втория ден на Коледа, 26 декември 1872 г. (6), вторник. Студ сковаваше земята едва поръсена от малко снежец (7). В късния следобед (8) на пътя за Севлиево две заптиета на коне (9) - Хасанолу Али чауш и подчинения му Ходжоолу Хасан, които се връщаха в Ловеч от патрул, спускайки се по надолнището към Пази мост забелязаха двама пътници, вървящи насреща им (10). Единият беше на кон, а другият пеша. Когато наближиха на двеста-триста крачки от тях конникът изглежда ги забеляза и каза нещо на пешака, който се отдели надясно към лозята. Заптиетата скоро познаха в конника Никола Цвятков, бакърджия от Ловеч, доведен син на дядо Иван Крачула. Али чауш го попита къде отива, а Никола му отговори, че е пръгнал за Търново да си купува бакър. Заптието се поинтересува и кой е другаря му, но бакърджията рече, че не го познава, срещнали се по пътя, повървели заедно и той се отделил по работата си (11). Изглеждаше странно двамата спътници, които очевидно бяха вървели заедно да не са се разговорили за едно друго, а още по-странно беше, че пешакът бе свърнал надясно към лозята след като забеляза заптиетата. Али чауш извика след странника по турски: "Неряй гьорсун, ба, чоджук?" (Къде отиваш, бе, момче?) и получи отговор на съшия език, когато онзи се поспря и се обърна: "Бая гидиорум." (На лозето отивам.). Заптието продължи да любопитства: "Нерейлесин? Бен сени танамам." (От къде си? Аз не те познавам.), а странника му рече малко троснато и обидено: "Насъл танамасън? Бен сени танаръм, сен гене танамасън?!" (Как не ме познаваш? Аз те познавам, ти пък не ме познаваш?!) и продължи към лозята (12). Докато разговаряше с непознатия, Али чауш обмисляше положението и как ще е най-добре да постъпи. Той си спомни, че през лятото бе виждал същото лице в хамбара на Яким Шишков, но тогава то му бе представено като търговец на пъшкули и кожи от Свищов (13). А може би бъркаше? Ако се опиташе да го арестува на място, можеше някой да пострада, много вероятно бе странникът да е въоръжен, а лъжеше ли за самоличността си, то със сигурност нямаше да се остави да го хванат току така. Затова заптието реши да не рискува с пряка конфронтация, и когато двамата пътници се отдалечиха, той дръпна юздите на коня и рече на подчинения си колега: "Хасане, тоя нещо ни баламосва! Иди към оня баир и виж дали ще отиде на лозето си, пък аз ще чакам до моста с конете да видим като казва, че е от Ловеч, дали ще се върне." (14) Али чауш чака повече от час. Накрая колегата му се върна и разправи, че странникът не спирал никъде из нивите и лозята, при разклона за Горно Павликени излязъл на пътя за Севлиево и продължил по него (15). Двете заптиета се прибраха в Ловеч късно вечерта (16). Али чауш докладва за случката на юзбашията, който, поради късния вече час, отиде в дома на каймакама да му доложи за инцидента. Каймакамът разпореди да повикат Али чауш. Той повтори историята и, виждайки двоуменето на началниците и вероятността вината за изпускането на непознатия да се стовари на неговата глава, добави, че понеже е студено няма къде другаде да нощуват освен в Къкрина (17). По една случайност Никола Цвятков има там роднина, сестрин син на пастрока му, който държи хан под кирия, а фактът, че при Пази мост беше видян да върви редом с непознатия, постави него и думите му под съмнение. Затова лесно биха могли да ги настигнат и да ги задържат за по-обстойна проверка. Каймакамът се съгласи и разпореди да се свика потеря под командата на Юсеин Бошнак. Понеже вече беше късно хората си бяха отишли по къщите, та се наложи да ги викат един по един, като Али чауш лично извести Юсеин Бошнак (18). Докато се съберат и приготвят общо десетина души наближи полунощ (19). Потерята пристигна в Къкрина рано сутринта (20) и обгради хана на Латинеца. Юсеин Бошнак с още две, или три, заптиета заобиколи яхъра и заварди входа му откъм двора на братя Ганеви. Когато получи известието, че всички са по местата си и че, в яхъра имало някакво движение, Али чауш затропа по предната врата на кръчмата. Изчака малко някой да му отвори. Когато това не стана, извика: "Ач капу, ханджи! Отвори, че премръзнахме, караме добитък чак от Плевен!" (21).
Докато Али чауш все по-настойчиво тропаше по вратата, откъм яхъра се чуха изстрели - револверни и от уинчестърите на заптиетата (22). Неколцина се затичаха да помогнат на другарите си и след малко хвърлиха върху струпаните на куп телеграфни стълбове непознатият от Пази мост в безсъзнание и с ръце вързани на гърба. Някои от заптиетата завикаха за брадва, а други по съвета на ранения Юсеин Бошнак се качиха на покрива, за да ракрият дупка и да се спуснат да отворят от вътре (23). В този момент се появи Христо Цонев. Заптиетата го хванаха и поискаха да им отвори. Едва когато потропа на прозореца на одаята и се обади, Никола стана и със запалена свещ в ръка им отвори. Няколко заптиета нахлуха в кръчмата. Питаха имали още някой. Никола отговори, че имало един, който останал да преспи. Провериха още топлата соба, заинтересуваха се кой къде е спал и Никола им каза. Петър Попов, който държеше съседната кръчма се бе събудил още преди да започне данданията, той се спотайваше, ослушвайки се и сред гласовете разпозна този на Али чауш. Когато шумотевицата утихна, той се показа и попита заптието какво става. Али чауш ядосано отвърна да не се прави, че не знае, защото хранят комити. Проснатият върху телеграфните стълбове човек подигна главата си и рече: "Момче, ела ми завий връвта на крака, че се е развързала." Петър тръгна към него, но Али чауш вдигна пушката си и изръмжа: "Назад! Макар да сме приятели, тука приятелство няма. Веднага ти тегля куршума." Появи се Катил Хусу, който дръпна Петър за ръкава с думите: "Тръгвай с мене!" Другите още претърсваха кръчмата, когато Катил Хусу влезе и заразпитва Никола, задавайки му въпросите на които вече бе отговарял. Оставиха Юсеин Бошнак да почива край собата, а Катил Хусу пое командването и, като връчи на Петър една лоена свещ, заповяда му да върви с неколцина заптиета да претърсят дома на братя Ганеви, а тях самите да изпратят в кръчмата (24). След това нареди да доведат задържания беглец.
Заптиетата въведаха арестанта, изправяйки го до една от стените на кръчмарското помещение. "Аз помислих, че това лице е някой селянин, хванат от заптиите около хана – спомня си Никола пред Захари Стоянов. – Но като доближиха свещта до непознатия, що да видиш?! Той бил Левски! Познах го само по дрехите, защото всичкото му лице беше обляно с алена кръв, косата му и дрехите му така също омацани и отъркаляни в снега. Не си дигаше той главата да погледне никого от присъствующите. Ръцете му бяха извити и вързани отзад в пояса му, гащите му – развързани, и ухото му повиснало на страната!..." Левски рече: "Прощавайте, братя, и ти, мило Отечество, за тебе отивам!..." Катил Хусу му отвърна заканително: "Ще те простим ние!". Едва тогава Левски се огледа и помоли да го опашат, но никой не помръдна. Катил Хусу се обърна към Никола - "Опаши тая свиня, бе, пезевенк!" Докато го опасваше Никола му натрави знак да мълчи (25). Тогава пристигнаха и братя Ганеви. Катил Хусу им каза, че ги викат като поемни лица и ги попита виждали ли са вечерта задържания. Те отговориха, че не го познават, тъй като не са били в вкръчмата. Катил Хусу допусна груба грешка, като разпита Левски пред Никола и Христо и това може би спаси и двама им от свързване с революционната организация, тъй като им позволи да съгласуват отговорите си в съответствие с вече дадените показания. Заптието заразпитва Левски кой е, от къде е, по каква работа е тръгнал. Той отговори, че името му е Петко от Търново, пътува по търговията си с коприна и пашкули и спрял на хана да преспи. Помислил, че ги нападат разбойници, защото имал у себе си 4 500 гроша, които изпаднали при вратника (26). За да проверят думите му за парите, заптиетата наредиха на Денчо Ганев да огрее един казан с вода, която да излеят върху снега и да съберат разпилените монети, а брат му Сяро изпратиха да впрегне воловете в каруцата. Продължиха разпита с въпроси към Никола и Христо. И двамата казаха, че не познават задържания. Никола рече, че го срещнал по пътя до Пази мост, повървели заедно, после се отделил към лозята и пак го застигнал до Гьола, тогава се поинтересувал къде ще спи. Никола отвърнал, че в Къкрина при роднина и така двамата спрели в хана. Христо се оправда, че в хана идват всякакви хора и не познава арестувания, а по време на задържането ходил да приготви кон, защото мислел да обиколи по селата, за да си купи прасе. При обиска на кръчмата, освен парите на Левски, заптиетата конфискуваха още 2 500 гроша на Христо и 250 от Никола. По-късно, когато ги освободиха, им върнаха парите, а сумата останала от Левски бе раздадена на заловилите го заптиета (27).
Вече бе съмнало когато свършиха с разпитите и претърсването, половината заптиета тръгнаха напред към Ловеч с Христо и Никола, а останалите се погрижиха за ранените, докато чакаха Сяро с каруцата на която да ги натоварят (28). Малко преди да излезнат на Севлиевското шосе заптиетата с Никола и Христо спряха да изчакат каруцата с ранените. Тук Никола незабелязано хвърли отровата, която Левски бе забравил при бягството си, увита в хартия и кърпа с 50 гроша, които успешно бе укрил от жандармите. Вече на шосето заптиетата бутнаха Никола встрани от пътя. Един седна на краката му, друг на главата, а още двама започнаха да го налагат със сопи, като искаха да им каже кой е непознатият, когото задържаха, и какво знае. "Какво да ви кажа, като не разбирам за какво ме питате! Кажете ми и ме научете какво да казовам." отговаряше Бакърджията между ударите. Накрая заптиетата го сритаха да става и го заблъскаха напред с прикладите, за да догонят другите, псувайки го: "Анасана сиктим комитасъ! Сенми оладжан юзбаши комиталар?". Тогава дойде ред на Христо да мине през същите мъки, но и от него не изкопчиха нищо (29). Малко след това настигнаха селянин с каруца, който бе задържан и изтезаван по същия начин, заради подозрение, че са го изпратили напред да извести ловчанлии за акцията в Къкрина. В неговата каруца бяха качени кретащите от побоя Никола и Христо (30).
Преди разклона за Горно Павликени от двете страни на пътя се редеше гъста гора. Левски сбута с коляно Сяро и, когато той обърна глава, му прошепна: "Срежи въжетата и да бягаме!" Забеляза колебанието му и добави, поглеждайки към блажено похъркващия Юсеин Бошнак: "Виж, че са пияни, ще се спасим!" Сяро само поклати глава в отрицание. След малко Левски пак го побутна и кимна към гората, но Сяро се обърна и продължи мълчаливо да кара колата.
Когато стигнаха Стратеш, заптиетата освободиха селяните с каруците и, вместо да продължат по шосето, се спуснаха към Осъма, където до пешия мост ги очакваха още стражари (31). Левски оставиха в заптийската одая в конака, където лекаря Емироглу проми раните и му заши ухото, а Никола и Христо бяха отведени в отделението на ловчанския затвор наречено "Тумрука", но затворени по отделно. В опит да изяснят самоличността на непознатия през целия предиобед в конака бяха викани различни ловчанлии, сред тях бяха поп Кръстьо и чорбаджи Яким Шишков, но никой не потвърди, че го познава (32). След обяд Никола и Христо бяха преместени от Тумрука в друго отделение на затвора "Парцала", където не ги оковаха, защото предстоеше извеждането им пред каймакама. Заедно с Левски бяха изправени пред управителя. Левски, Никола и Христо повториха показанията, които вече бяха дали в Къкрина. Левски само добави, че преди 25 години родителите му забегнали от Търново във Влашко. Накрая каймакамът им показа портрета на Левски и ги попита познават ли го. Раненият само сви рамене и поклати отрицателно глава, а другите двама отговориха, че не го познават (33). След това върнаха Никола и Христо в Парцала, където ги оковаха, а Левски пак в заптийската одая. По-късно пак ги разпитваха по отделно, първо Левски, после Христо и накрая Никола (34). Вечерта към осем и половина часа свалиха синджирите на Никола и Христо и ги изкараха в стаята за кафе на заптиетата. След половин час, натоварени на две талиги, в едната Левски с двама стражари, а в другата Никола и Христо с един пазач, и още двадесетина конни заптиета край каруците, потеглиха за Търново. Причината за отвеждането на задържаните в Търново бе, че мнимият търговец настояваше, че е родом от там, а и каймакама не искаше да се излага пред големците в София, изпращайки им потенциално невинен човек, затова прехвърли отговорността на прекия си началник мютесарифа на Търново. За това решение роля, може би, изигра и факта, че се бе разчуло, че Левски е задържан в Хърсово (35).
По сред нощ спряха в Севлиево за около час, колкото да сменят конете, и продължиха. Около девет часа сутринта влезнаха в Търново. "Излязох ази пред дюкеня на вратата да гледам и като погледнах от далеч, видях В. Левский, че зачулен с един ямурлук и си върти очите ту нагоре, ту надолу, но и ази го гледах се в очите, да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна глава вместо „Добър вечер“ и с жалени очи ме погледна вместо „Прощавай“ и замина колата бързо. След него иде още една кола. Кога погледнах, че то единия – лелина ми син, а другия – брат ми. Ази не знаех в какво се положение намирах, но стоях пред вратата побледнел. Като изминаха, ази реших да ида на конака, да им занеса по за десет пари тютюн и дано са науча каква е станала, та се ванали и тримата живи, но ме върнаха неки приятели, като ми казаха, че няма да те пуснат. Върнах се, намерих Иван и Христа и им казах какво да правим щото и тримата здрави, но те ми казаха, щото В. Л. бил ранен в главата до ухото, в лявата страна, щото покрай мене минаха с дясната си страна и забулен не можах да видя превързаната му рана." спомня си Христо Иванов (36). Тримата задържани бяха откарани право в конака, където за пореден път трябваше да повтарят едно и също. Никола дори рече на мютесарифа, че по-добре да го убият, защото как ще се върне в Ловеч с такъв срам. Разкарването му като престъпник по конаците несъмнено щеше да породи слухове. След два дена разпити, осъзнал безизходното положение в което е попаднал, Левски най-накрая потвърди самоличността си. От една страна османските власти нямаше да го пуснат без да представи някакви доказателства за легендата, че е търговец родом от Търново, освен собствените си твърдения, от друга - те разполагаха с портрета му и купища уличаващи го документи, чрез които можеха да разнищят организацията. Единственият начин да предпази комитетската мрежа от пълно унищожение бе да поеме цялата вина за създаването и дейността й.
Бележки:
1. Според бележките на Иван Войников. Основанията за идентифицирането на Али ага Бозайника със заптието Али чауш са, че са заптиета помаци, служещи при ловешкия конак. По спомени от епохата срещаме още няколко души с името Али - някой си Али бей, който не е заптие, Али Риза ефенди, който е секретар на каймакама в Ловеч, и Али чауш Ибрахимов, който по времето на задържането на Левски служи като перде чауш в Троян. Спомените на последния са записани от д-р Параскев Стоянов и вероятно той е същия Али чауш от бележника на Пъшков, привържениците на хипотезата за предателството често го отъждествяват с помака в желанието си да докажат, че той няма отношение към ареста на Левски. Името на помака Али чауш срещаме у Кацев-Бурски, който предава спомен на Петър Шишков, син на Яким Шишков. Помака Али чауш се споменава от Христо Джамбазов като заптието срещнало Левски и Никола при Пази мост, същият предава спомен на Петър Попов от Къкрина, който говори за Али чауш помака като един от участниците в задържането на Левски. Званието "чауш" отговаря на "старшина", а "юзбашия" буквално ще рече "стотник" и отговаря на "капитан".
2. На 22 септември 1872 г.
3. Писмо от Цариград до дунавския вилает с дата 1 декември 1872 г.: "Вие полагате големи усилия и с положителност очаквате залавянето на главата на бунтовниците Васил Левски, който заминал да посещава Пловдивско и Казанлъшко, като сте изпратили заловената фотография на същия до всички паспортни чиновници с настойчиви заповеди да не бъде допуснат да мине отсреща и да бъде заловен.
Поради засилващото се значение на тайните издирвания, ние ви позволяваме да изразходите нужните суми над дадената под формата на здравни разходи 3 000 гроша за тайни агенти и други съответни разходи"
Засилената активност по издирването на Левски е регистрирана не само от тази телеграма, но и от други документи и спомени. Извършват се арести по подозрение и прилика. Оскар Монтлонг австро-унгарски вицеконсул в Русчук съобщава в докладите си за задържан в същия град учител и за търговец арестуван в Самоков заради подадена телеграма със съмнително съдържание. Сравнително широка известност добива случаят със задържания при Хърсово турчин, който приличал на Левски, тъй като властите побързали да се похвалят пред чуждите консули за ареста, преди със сигурност да са установили самоличността му. За задържането в Русчук на учителя Никола Доганов пише в спомените си Никола Обретенов. Захари Стоянов в биографията на Левски съобщава, че в Стара Загора поради прилика е задържан книжарят Иван Моллов, аналогичен случай в Троян отразява Минко Марковски. Райна Колева Балева дъщеря на Иван Колев споменава за постоянно сновящите по пътя заптиета. По-късно в хана, според бележките на Пъшков по думи на Никола Цвятков, Левски решил да минат през селата, "да не минаваме по шосето, защото постоянно стражари кръстосват по шосето".
4. Името на колегата на Али чауш се среща единствено в спомена на свещеник Илия Христов Цонев разказан пред Тодор Хлебаров.
5. Тези думи се потвърждават не само от спомена на свещеник Илия Христов Цонев разказан пред Тодор Хлебаров, но и от Христо Джамбазов, който пише за срещата при Пази мост, че Али Чауш се връщал от "селата Павликени, Къкрина и Брестово". Самото място на срещата по пътя за Търново също косвено потвърждава тези известия. В бел. 3 вече споменахме Райна Колева Балева, която разказва за постоянно сновящите по пътя заптиета, и спомена на Никола Цвятков записан от Пъшков за решението на Левски да избегнат шосето, заради кръстосващите по него стражари.
6. Тъй като в миналото е имало спор кога точно е арестуван Левски и то предимно въз основа на данните за посещението му в Ловеч ще отбележим, че основните свидетелства: на Мария Сиркова записани от учителя Иван Войников, на Никола Цвятков пред Захари Стоянов, д-р Параскев Стоянов и пред заварения му брат Христо Иванов не оставят съмнения за датата на напускането на Ловеч. Пред Иван Войников Сиркова разказва, че Левски дошъл у тях на Бъдни вечер, където преспал, а другата нощ бил у Хашнови и през деня напуснал града. Тук ще вметнем, че спомените на Сиркова записани от Войников изобилстват от битови детайли неизвестни на другите съвременници преразказващи уж нейни думи, които освен това на много места се разминават със записаното от Войников и никак не се съгласуват помежду си. Част от тях съдържат и голяма доза фантастични нелогични елементи, което допълнително подрива достоверността им. Захари Стоянов, д-р Параскев Стоянов и Христо Иванов по думи на Никола Цвятков пишат съответно: "26 декември 1872 година, вторият ден от светло Рождество Христово"; "26 дек. 1872 год. на 2-я ден на Коледа" (от бележника на доктора); "И на другия ден на Рождество" (тоест денят след Коледа). Георги Димитров в "Княжество България" също пише: "На 26 декември".
7. За климатичната обстановка разполагаме с няколко свидетелства и съображения. Захари Стоянов отбелязва в биографията на Левски: "Мраз и сух коледен студ...Дебел сняг покривал земната повърхност...", но в бележките си при разговорите с Никола Цвятков лаконично е записал: "сняг имало тогава" и вероятно въображението му добавя дебелината на снега, тъй като Петър Попов изрично отбелязва "Земята беше позамръзнала и снежец едва беше понавалял". Някои косвени съображения също навеждат на мисълта, че снегът не е бил дълбок. На първо място опита на Левски по-късно да избяга от ханчето, не предполага дебел сняг; на същия извод навежда писмо до Димитър Страшимиров от племенника на Никола Цвятков: "Последното излизане от Ловеч е станало, когато е играело хорото на поляната пред къщата на вуйка ми"; пред доктор Стоянов Цвятков разказва, че момчетата, които Левски изпратил напред до края на града да следят дали пътят е чист, играели на топчета, а това вече пряко кореспондира с думите на Петър Попов за едва поръсил снежец. Наистина пред Иван Войников Сиркова разказва, че момчета уж били тръгнали да се пързалят с шейни, но тя не е пряк свидетел и е възможно по този пункт паметта да й изневерява.
8. Точния час когато Левски и Никола Цвятков напускат Ловеч най-вероятно е около три след обяд. Според Христо Иванов това станало в "4 часа през деня". Тъй като Цвятков няма часовник (разказва, че в Къкрина Христо Цонев погледнал часовника си, когато първия път събудил него и Левски, и винаги преди и след този случай при определянето на часа използва "към", за да покаже, че е приблизително, освен това очевидно използва европейската система за отчитане на часовете). Захари Стоянов изглежда е получил същата информация, но кой знае защо е написал "четири часа по турски" без да отбележи през деня или нощта. Турският начин на отчитане изпреварва европейския с шест часа, например ако по турски е четири часа през деня, то по европейски е десет преди обед. В полза на мнението, че двамата са тръгнали след обяд е записаното в бележника на д-р Стоянов по думи на Цвятков: "стигнаха вечер по мръкнало къде 6 часа в Къкрина" и тъй като разстоянието до Ловеч е приблизително 18 км. (или както пише Захари Стоянов "три часа път"), а двамата се движат със скоростта на пешак (отначало Никола е на коня, а Левски върви, после при Гьола се сменят), то вероятно са напуснали Ловеч около 15 часа. През този ден Слънцето залязва в 17 ч. и 04 мин., а гражданския полумрак трае 33 мин., то часа на пристигане, който дава Цвятков изглежда достоверен, "по мръкнало" ще рече след 17 ч. и 37 мин. Установения от нас час на заминаване от Ловеч се потвърждава от записаните от Войников спомени на Мария Сиркова: "Като удари камбаната за вечерня", а вечернята се изпълнява през деветия час на деня, който по това време на годината започва около 14 ч. и 50 мин. Христо Джамбазов също отбелязва: "към три часа след обед потеглили за Къкрина", но бърка датата. Георги Димитров в "Княжество България" пише: "часът 10 по турски надвечер" и понеже със залеза на Слънцето започва отчитането на нощните часове, това отново ни отпраща към 15 часа. И накрая понеже Пази мост се намира на около шест километра от Ловеч, то срещата на заптиетата и пътниците вероятно е била около 16 часа.
9. В различни варианти на спомени на Никола Цвятков предадени от Параскев Стоянов се твърди, че при Пази мост Левски и Никола срещнали едно конно заптие (в печатния вариант на бележника на д-р Стоянов и в книгата му "Градът Ловеч") или няколко (употребено е множествено число) конни заптиета (в ръкописния вариант на бележника, който е първичен спрямо горните трудове на д-р Стоянов). 24 години по-късно след д-р Стоянов Христо Джамбазов също пише за едно заптие, но не е ясно откъде има това сведение. Христо Иванов, пак по спомени на доведения си брат Никола Цвятков, определено говори за две заптиета - също като в спомена на свещеник Илия Христов Цонев разказан пред Тодор Хлебаров - и подкрепя версията от ръкописния вариант на бележника на д-р Стоянов, че заптиетата са повече от едно. Георги Димитров в "Княжество България" също пише за едно заптие и изрично уточнява, че Никола го познава. Тук е интересно да отбележим изричното уточняване, че заптиета са на коне, срещащо се само у доктор Стоянов, което косвено потвърждава информацията, че са патрулирали по селата и до севлиевската граница (виж бел. 5)
10. Освен разказа на Илия Христов Цонев пред Тодор Хлебаров, думите на заптието към Никола Цвятков също показват, че двамата спътници са забелязани от заптиетата доста преди Никола да види тях и да каже на Левски да се отбие от пътя (според Христо Иванов). Фактът, че заптието разпитва Цвятков, кой е другия човек и накъде отива, говори в полза на това, че двамата са видени да вървят заедно. Според бележника на д-р Стоянов Никола забелязал заптиетата, когато вече били на 200 - 300 крачки.
13. Случката в хамбара на Яким Шишков за която Али чауш си спомня, според Кацев-Бурски, който се опира на спомен на сина на чорбаджи Яким Петър, станала по-рано през същия месец, но, доколкото разполагаме със сведенията на Мария Сиркова и Христо Луканов, знаем, че същия месец Левски е бил само у Сиркови и Хашнови. Христо Русков, който също се опира на спомени на наследници на чорбаджи Яким, я отнася към лятото на същата година след обира у Денчо Халача, но без да уточнява името на заптието. Знаем, че към края на август Левски е бил в Ловеч, но не у Сиркови, а най-вероятно у Драсови, тъй като Мария Сиркова не знае, че по това време той е в града.
14. Свещеник Илия Цонев, препредавайки разказа на Али чауш, твърди, че той се е усъмнил в думите на странника заради коледните празници и твърдението му, че тръгнал по работа, което изглежда малко вероятно, тъй като Никола Цвятков също казва, че е тръгнал по работа, но неговите думи не предизвикват такива съмнения. Затова най-вероятно съмненията на Али чауш са именно заради спомена му за по-ранна среща с непознатия. Малко по-рано по същия път Левски е изпратил в Къкрина Христо Цонев. Явно това, че някой пътува по Коледа да си гледа работата, не е съвсем необичайно и изключително явление. От спомените на Никола Цвятков научаваме, че Левски е бил въоръжен с револвер и, макар заптиетата да не знаят това, решението на Али чауш да избегне пряката конфронтация, може би е спасило живота му. Оставала е и вероятността паметта на заптието да му изневерява и човекът наистина да отива на лозето си.
15. През 2012 г. журналистът Росен Янков с екип от географи и геоморфолози участва в проучване на терена и стига до бомбастичния извод, че Левски е предаден, защото заптиетата не са можели от Пази мост с поглед да видят на къде е тръгнал. Новината се разпространява като горски пожар по всички медии. В желанието си да наложи необоснованото си мнение и да се самоизтъкне той не пропуска да отправи язвителни бележки към историческата гилдия и в частност онези изследователи, които твърдят, че Левски не е предаден. Няма да се впускаме в анализ на дребните фактически грешки, които той като неисторик прави и качествата на родната журналистика, която не отразява, а "произвежда" новини, но ще обърнем внимание на две от неверните му съждения. Странно защо г-н Янков твърди, че разказът на Али чауш е "изфабрикуван", когато именно въпросното изследване потвърждава думите на заптието, че е изпратил колегата си след Левски, тъй като очевидно не е имало пряка видимост. Според журналиста Янков, обаче и такова физическо проследяване било невъзможно, защото Левски като опитен конспиратор би се оглеждал и би забелязал, че го следят. Наистина странен ще да е релефа на тая местност щом не позволява на заптиетата да видят накъде е тръгнал подозрителния човек, но на него хич няма да му пречи да види, че единия от тях е по дирите му. Тук ще припомним бележка 7 и метеорологичната обстановка. В едва навалелия сняг Левски е оставял ясна диря, което не налага следващото го заптие дори да го държи под око.
Въпреки нескопосаните изводи на журналиста топографското изследване има своя принос. То ни помага да установим местността Гьола, където Никола Цвятков и Левски отново се събират. Най-вероятно това е Гешовския въртоп, който е малко след разклона за Горно Павликени на около три и половина километра от Пази мост, или общо към седем километра в двете посоки, които от пешак се изминават за малко повече от час, а точно това е времето през което според Али чауш колегата му се е бавил. Други пък изтъкват, че Ходжоолу Хасан не съобщава нищо за повторното събиране на Левски и Никола при Гьола, откъдето правят извода, че епизода с проследяването е измислен, което хвърля съмнение върху целия спомен. Ние обаче видяхме, че съвсем не е задължително, заптието да е държало под око Левски, достатъчно е било да не изпуска дирите му в едва поръсилия сняг. Той се отказва от следенето чак на смрачаване, когато стъпките му стават трудно различими и вероятно са се изгубили сред другите дири, когато е излязъл на пътя (със сигурност знаем, че през същия ден по този път са миналите двете заптиета, в едната и в другата посока, Христо Цонев - Латинеца и Никола Цвятков, т. е. следи е имало доволно много, дори без да вземаме под внимание неизвестния брой други пътници).
16. Въз основа на изминатото от тях разстояние и информацията до момента можем да предполагаме, че са се прибрали около 19 часа. Пред комисарите в София Никола Цвятков казва, че пътя от Ловеч до Пази мост му отнел един час и още толкова до Гьола, тоест ако приемем, че Левски е проследен приблизително до последното място, то това означава, че следящият го се е върнал при Пази мост около 18 часа, а от там до Ловеч има още час път.
17. Тези думи на Али чауш пораждат поредните съмнения на привържениците на хипотезата за предателство в достоверността на разказа му. Чрез тях той си приписвал заслугата за задържането на Левски и изтъкват като аргумент наличието на много други ханове по пътя, където непознатия би могъл да пренощува. Имало е хан на 3-4 километра от Ловеч преди Пази мост, след още няколко километра друг на пътя, трети хан имало при разклона за Горно Павликени, а и в самото село имало къде да се нощува, след това при разклона за Къкрина и още два в селото. Предателоведите недоумяват как е възможно да бъдат пропуснати всички тези ханове и потерята да се насочи към един точно определен хан в Къкрина. Това е така защото не допускат възможността Левски да е проследен, а в този случай биха отпаднали от подозрение всички ханове до разклона за Къкрина. Последното село поради студеното време и настъпането на нощта остава най-вероятното място, където пътниците биха спрели да пренощуват, а по една случайност единият от хановете се държи от роднина на Никола Цвятков, напълно логично е първо него да претърсят.
18. След Освобождението Юсеин Бошнак е разпитван поне два пъти по въпроса за арестуването на Левски. Веднъж още през 1878 г. от Иван Драсов, Димитър Пъшков и Марин Поплуканов и втори път от даскал Пано Рогозаров и Стоян Куюмджията. Вторият разговор с него не дава никакви нови данни. Според записаното от д-р Стоянов двамата питали за поп Кръстю, тоест можем да предполагаме, че са го насочвали към желания от тях отговор. Юсеин Бошнак им отговорил с турската поговорка: "На умряла овца нож не се вади" и добавил: "Вие добре знаете, че е поп Кръстю, защо ме още питате?" Даскалът рекъл, че знаят, но искат по-добре да се уверят. Какво е искал да каже Юсеин Бошнак с поговорката не е много ясно, но може би към това време поп Кръстю вече е бил починал, а в този случай можем да предполагаме, че разговорът е воден след 1881 г. Ще отбележим, че след Освобождението Пано Рогозаров е член на окръжния съвет в Ловеч заедно с Пъшков и участва в имотните машинации на последния, а Стоюн Куюмджията е служител в общината. Пред Кацев-Бурски Куюмджията описва същия разговор, като твърди, че Юсеин Бошнак само им казал споменатата поговорка, а за поп Кръстю не е казвал, че е предател.
За нас интерес представлят спомените за първия разговор с Юсеин Бошнак. Три са на Пъшков - един от бележките му и разказаното от него пред Димитър Страшимиров и д-р Стоянов, и писмо на Иван Драсов до доктора. Веднага се набиват на очи две особености. В спомените на Пъшков за годината на разговора погрешно се сочи 1877 г. (пред д-р Стоянов е посочил правилната 1878 г.) и че е извършен веднага, обаче Драсов пише, че, когато посрещнали завръщащите се бежанци, щом ги видял Юсеин Бошнак се уплашил, защото по-рано ги преследвал и без още да са го питали нещо започнал да се оправдава, че само е изпълнявал служебния си дълг (във връзка със Софийското приключение той арестува Пъшков). Когато му казали, че искат да го питат за задържането на Левски, той им отвърнал, че ще ги намери след като се настани. Неизвестно какъв период е изминал, но Юсеин Бошнак сам отишъл при тримата. Дали през този период бившето заптие е узнало за обвиненията на Поплуканови и близкия до тях Пъшков срещу поп Кръстю може би никога няма да узнаем, но враждата между тях датира още преди Освобождението и е възможно да му е била известа и просто е искал малко време да обмисли как да се държи и отговаря пред тях. По негови думи Драсов пише за всекидневното ходене на поп Кръстю в конака при юзбашията, дошъл късно една вечер и след като си тръгнал юзбашията повикал Юсеин Бошнак, заповядал му да събере потеря и да загради Къкринското ханче, където щял да нощува Левски и да го уловят жив. Интересното тук е, че Юсеин Бошнак изрично подчертава, че не знае за какво са говорили поп Кръстю и юзбашията, тоест не го обвинява директно, че е предател. От другаде знаем, че всекидневното ходене на попа в конака е използвано като аргумент, че е предател. Величка Поплуканова изключително набляга на този момент. Макар да предизвиква подозрения подобно поведение може да намери просто обяснение, на попа вероятно е била наложена мярка за неотклонение след арестуването и освобождаването му. Ако беше предател и шпионин, както твърдят Поплуканови, едва ли щеше явно да ходи в конака, показвайки на всички, че сътрудничи на властите. В спомените на Пъшков има някои разлики. Пред Страшимиров казва, че юзбашията повикал Юсеин Бошнак и го пратил при каймакамина, а в бележките си пише, че чаушът е повикан от каймакамина. По същественото противоречие между спомените на Пъшков и Иван Драсов е, че първият изрично обвинява поп Кръстю в предателство, твърдейки, че Юсеин Бошнак чул разговор между бейовете от идаре меджлиси (общинския съвет), че поп Кръстю казал на каймакама за Къкрина (Пъшков често използва тази схема, когато твърди, че поп Кръстьо е предател. По-нататък ще го видим отново при предаването на разказа на Никола Цвятков). Ако се доверим на Драсов за късния час, следва да се запитаме нямат ли си друга работа бейовете освен да висят по нощите в конака, да клюкарстват, и то пред някакъв си чауш, който пък, сякаш не му е разпоредено да събере потеря, се спрял да ги подслушва. Пред д-р Стоянов Пъшков без да разправя басни за среднощното заседание на идаре меджлиси предава думите на Юсеин Бошнак така: "поп Кръстю обадил това на каймакамина".
19. Според спомена предаден ни от Илия Цонев потерята се състояла от десетина души. Никола Цвятков пред доктор Стоянов определя числеността й на 15-16 души, Захари Стоянов в бележките си пак по спомени на Цвятков е отбелязал 14 души, а Пъшков пише, че били 12. Съвсем очевидно е, че в суматохата на ранното утро числеността на потерята е определяна приблизително. И тук предателоведите не пропускат да изтъкнат няколко аргумента в своя полза, които хвърлят съмнение върху спомена на свещеник Цонев за Али чауш. На първо място се изтъква твърде голямата, според тях, численост на потерята изпратена само срещу един човек, откъдето се прави извода, че се е знаело кой е този човек. Този извод, разбира се, е несъстоятелен поради две главни причини - за ограждането на цяла сграда като ханчето на Христо Цонев, което с прилежащия към него яхър има три изхода без да броим прозорците, съвсем очевидно по-малко от пет-шест души няма да се справят и освен това, непознатият, когото са тръгнали да арестуват, не само е предположително опасен, но е видян с местен човек от когото евентуално би получил помощ. Вторият довод на предателоведите е участието на Али чауш в потерята, нима, твърдят те, ако цял ден е патрулирал, началниците му няма да го изпратят да почива? Намеква се, или, че не е участвал в потерята, тоест, че си приписва заслуги, или, че не е бил на патрул през деня, което означава, че не той е бил при Пази мост. Подобно разсъждение пропуска дребния факт, че никой друг освен Али чауш и колегата му не е видял съмнителния човек, т. е., за да са сигурни, че са хванали когото трябва, поне единият от тях е необходимо да участва в потерята. Никола Цвятков във всичките си спомени разказани пред различни хора е категоричен, че заптието, което ги разпитва при Пази мост, участва в потерята. Можем да предполагаме, че в нея е бил и Ходжоолу Хасан, пак по същата причина както и Али чауш. От Цвятков научаваме имената и на други старшини участвали в нея - Катил Хусу и Юсеин Бошнак. Участието на тези двамата се потвърждава и от други спомени, като едни сочат за началник на потерята Юсеин Бошнак, а други Катил Хусу. Възможно е след като първият е ранен от Левски, другият да е поел командването. Още едно име на участник ни дава Али чауш Ибрахимов - Дервиш чауш.
20. Има известно разминаване в спомените на Никола Цвятков и Петър Попов при определянето на часа, когато хана е обграден, но то по всяка вероятност се дължи на чисто субективното възприятие за времето, тъй като и двамата мемоаристи го определят приблизитетелно. Сигурно е, че Никола се е събудил около полунощ, защото казва, че тогава Христо Цонев драснал клечка кибрит и погледнал часовника си, било шест часа по турски. Левски казал, че е рано и двамата отново заспали, но Никола останал буден и по думите му ги събудил след два часа. Христо излязъл да стори хабер на комшиите, че отива по селата да си купува прасе (по Захари Стоянов), сам Цонев, Цвятков и Петър Попов казват, че отишъл за кон, или коне, като двете сведения не са взаимоизключващи се. Левски също излязъл по нужда в яхъра и когато се върнал, докато още се опасвал, на вратата се потропало. Никола помислил, че Христо се връща, обаче когато посегнал да отвори, човекът отвън извикал да му се отвори и Никола познал гласа на заптието от Пази мост. Бихме могли да предположим, че между излизането на Христо и появата на заптиетата са изминали няколко десетки минути, т. е. по хронологията така както ни я дава Никола, може би заптиетата се явяват около 2 часа и 30 мин. Петър Попов пък разказва, че се събудил 2-3 часа след полунощ и лежал така още час или два, когато чул шумотевицата край хана на Христо, т. е. според него събитията са станали между 3 и 5 часа сутринта. Пред следствената комисия Левски твърди, че са го хванали "към десет часа сутринта" (по турски), което ни отпраща някъде около 4 часа след полунощ. Според Христо Джамбазов потерята с арестантите потегля от Къкрина за Ловеч около 6 и половина часа. Тъй като в ханчето и около него, както и в къщата на братя Ганеви се провеждат следствени мероприятия и предварително дознание на заловените лица, можем да предполагаме, че потерята се е бавила поне 2-3 часа, а и трябва да имаме предвид, че по това време е тъмно и огледа се извършва на свещи, т. е. това съображение приблизително ни насочва към времето, което определя Левски. Към периода между три и четири часа сутринта ни насочва и споменът на свещеник Илия Цонев, където се казва, че потерята е тръгнала "около сред нощ". Вече знаем, че при нормален ход разстоянието до Къкрина се изминава за около три часа, както отбелязва Захари Стоянов, но поради тъмнината потерята, дори да е бързала, едва ли е съкратила драстично това време.
21. Петър Попов изрично отбелязва, че Али чауш е говорел по български. Вероятно целта е била да се заблудят хората в хана, за да могат заптиетата изненадващо да нахлуят, като не им оставят време да се окопитят. Според Никола Цвятков, и хората записали думите му, заптието вика да му отворят на турски. В спомените си Пъшков, изрично отбелязва това заедно с българския превод на думите на заптието: "Отвори, бе, ханджи", докато Параскев Стоянов, Захари Стоянов и Христо Иванов предават директно турския израз, съответно: "Ач капу, бе, ханджи!" и "Ей, ханджи, ач!" (Хр. Иванов), без изрично да уточняват, че се е викало на турски. Основно две съображения ни карат да смятаме версията на Петър Попов за по-достоверна. Първото вече го отбелязахме, целта вероятно е била да се заблудят хората в хана, за да не реагират агресивно, или въобще да не заподзрат заплаха, второто съображение е, че Никола Цвятков познал гласа на заптието (на практика всички автори, опиращи се на неговите спомени, съобщават за този момент). Ние смятаме, че краткото "Ач капу, бе, ханджи!", или "Ей, ханджи, ач!", не е достатъчно, за да може Цвятков категорично да се увери, че гласът е на Али чауш и затова приемаме версията на Петър Попов за по-дълъг израз на викащия. Що се отнася до това на какъв език Али чауш е искал да му отворят, то напълно е възможно, да е използвал смесен турско-български диалект от който Никола Цвятков е запомнил само първия израз, което е дало основание на Пъшков да напише, че се е викало на турски, докато Петър Попов, подведен от последвалите думи на български, си го спомня и предава именно на български. Иван Драсов, който в писмо до д-р Стоянов предава спомените на Юсеин Бошнак, пише, че заптиетата отправяли и заплахи, което до някъде потвърждава спомените на Петър Попов за по-дълги изрази използвани от тях.
22. Спомените на Никола Цвятков за самото задържане на Левски след като му отваря вратата към яхъра се основават на това което Левски споделя с него, докато ги карат по пътя към София. Петър Попов предава разказ на Христо Цонев, който също се основава на Левски. Към тях трябва да прибавим и показанията пред комисарите в София на самия Левски и на Христо Цонев, както и спомените на Юсеин Бошнак предадени от Иван Драсов. Левски тръгнал през яхъра към вратата водеща в двора на братя Ганеви, за което говорят Никола Цвятков и Петър Попов. За да не изскърца при отварянето й, той решил да я прескочи. Петър Попов и д-р Стоянов по спомен на Цвятков казват, че тръгнал да прескача плета, но противоречието тук е привидно, защото вратата също е направена от преплетени пръти, както и оградата на яхъра, затова и двамата говорят за плет, а и от бележките на доктора се вижда, че става дума именно за опит да се прескочи вратата, която е била по-ниска от останалия плет, който както и вратата представлява пръти преплетени около колове. Въпросът около възникналата престрелка също е спорен. Юсеин Бошнак (според предаденото ни от Драсов) и Петър Попов твърдят, че Левски още с излизането си в яхъра гръмнал в което няма логика. Защо да привлича излишно внимание, при условие, че насреща му няма никой? Сам Цвятков никъде не казва, че Левски още с излизането си гръмнал, а споменава единствено раняването на Юсеин Бошнак. Тоест той стреля едва когато върху него се нахвърлят скритите край вратата три заптиета. Друг въпрос предизвиква стрелбата на заптиетата. Никола Цвятков я отнася след като Левски е паднал и трите заптиета се хвърлят върху него, което също е глупаво. Колкото и митологемата около Левски да приписва на османските служители глупост и некадърност, те едва ли са били толкова тъпи, че да стрелят и по свои. Най-вероятно изглежда това което пише Захари Стоянов и разказва Петър Попов. В момента в който Левски стъпва върху вратата, силуетът му ясно се откроява и го прави удобна мишена. Същото личи и от написаното от Драсов по думи на Юсеин Бошнак, според когото изстрелът по Левски (Юсеин Бошнак казва, че е стрелял само той) съвпада с падането му край плета. Юсеин Бошнак дори помислил, че може да го е убил. Вероятно именно при този изстрел (или изстрели) Левски е ранен над лявото ухо, губи равновесие и пада, а после в сборичкването, при което успява да рани Юсеин Бошнак в един от пръстите на ръката с изстрел от револвер, някой прерязва на половина ухото му от същата страна. Пред комисарите в София Левски въобще не споменава стрелба от страна на заптиетата, но отбелязва, че стрелял по този който се опитвал да го задържи и го ранил, а после го ударили по главата и го заловили. Колкото и да е лаконично, това свидетелство не противоречи на установеното до момента, то на практика пропуска цялата история до падането на Левски и някои моменти от сборичкването, но съдържа вътрешни противоречия. От една страна човекът държи Левски за ръката, но въпреки това беглецът успява да извади и двата револвера и да стреля, но онзи дори и ранен продължава да го държи, а Левски започва да бяга. Тъй като до нас са достигнали преписи от оригиналните протоколи на разпитите, следва да се запитаме до колко адекватно предават оригиналите, а и дали преводът им е адекватен. Същото се отнася и до показанията на Христо Цонев в които четем, че той е чул само "един пушечен изстрел", когато ясни свидетелства, като раните на Левски и Юсеин Бошнак, показват, че са стреляли и двете страни, тоест при всички варианти на събитията изстрелите по време на задържането на Левски са най-малко два - на Юсеин Бошнак и на Левски. При падането дъното на потурите на Левски се закачило за един от коловете на вратата и когато заптиетата се хвърлили върху него от тежестта им вратата паднала според Петър Попов, докато според разказа на Цвятков пред Пъшков, вратата паднала само от тежестта на Левски. Първият вариант изглежда по достоверен защото се съгласува с написаното от Драсов по думите на Юсеин Бошнак, който твърди, че Левски висял на плета надолу с главата и, макар да пропуска да спомене последвалото падане на плета, можем да допуснем, че то става после в резултат от сборичкването, както казва Петър Попов.
23. Според разказа на Никола Цвятков пред доктор Стоянов и спомените на Юсеин Бошнак предадени от Драсов.
24. Петър Попов твърди, че братята били арестувани, но синът на Сяро Ганев по спомени на баща си разказва, че когато се появили в кръчмата им обяснили, че ги викат като поемни лица. Вероятно същата роля на свидетел е била отредена и на Петър Попов, макар той да не казва нищо такова, а може и да не са му казали и да не е знаел с каква цел го влачат с тях, докато претърсват къщата на братята.
25. Захари Стоянов поставя молбата на Левски да го опашат преди думите с които той иска прошка, но всички други, които предават спомените на Никола Цвятков, пишат за обратна последователност, което изглежда по-достоверно, тъй като, според записаното от д-р Стоянов, именно докато го опасва Никола дава знак на Левски да мълчи. Непредпазливото прощаване на Левски бихме могли да отдадем на замайването от удара по главата. За щастие той бързо се е опомнил. Същевременно тези думи говорят много за психическата му нагласа, че може би ще стане жертва. Асоциацията с Христос е неизбежна предвид религиозността на епохата и възпитанието на Левски, който на младини се подготвя за свещенослужител и монах. Никак не е странно, че в одата за него Иван Вазов също прави паралел с Христос.
26. Епизода със събирането на разпилените пари е описан от Захари Стоянов и се среща и в разказ на Цачо Ганчев, който предава спомен на баща си Сяро. Разказът за събитията, от влизането на братята в кръчмата до тяхното освобождаване малко преди Ловеч, се основава на разказаното от Цачо Ганчев и Никола Цвятков (пред Захари Стоянов, Христо Иванов, д-р Параскев Стоянов, Димитър Пъшков). Тук отново ще се върнем на въпроса за тескерето на Добри Койнов, което Левски носи, но докато бягал опитал да го изяде. Това на пръв поглед странно поведение се дължи на факта, че Никола разпознава гласа на Али чауш, тоест Левски е направил извода, че заптиетата са от Ловеч и, за да не навлече допълнителни неприятности на Добри Койнов, а и на себе си, опитва да унищожи тескерето. Изглежда, че когато са го хванали той все още не го е погълнал цялото, защото Никола казва, че научил за опита на Левски да изяде тескерето от заптиетата, но пък изглежда е било достатъчно повредено, за да не се чете, иначе заптиетата щяха да знаят, чие е то и че е издадено в Ловеч.
27. Пред д-р Стоянов Никола разказва, че, когато в София им връщали парите, видял и взетите от Левски.
28. Единствено Захари Стоянов споменава, че още в Къкрина заптиетата са оказали на Левски първа помощ: "Сами заптиите вързали главата на Левски, т. е. раната му, преди да тръгнат за Ловеч."
29. Цачо Ганчев споменава само побоя над Христо, който по думите му се състоял малко преди да излезнат на шосето. Пред д-р Стоянов Никола разказва, че са го били, когато излезнали на шосето. Захари Стоянов и Христо Иванов, пак по думи на Никола, уточняват, че първо са били него, а после Христо, който също нищо не казал (по думите на Цачо Ганчев "отричал"). От всички, които са записвали спомените на Никола Цвятков, става ясно, че заптиетата се интересуват най-вече от самоличността на ранения непознат. Така Захари Стоянов пише: "Питали го, те, да каже правото – наистина ли са хванали Василя Левски Дякона или друго някое лице е минало на ръката им по погрешка." и в бежка под линия добавя "Левски не се е изказал на заптиите в хана."; д-р Стоянов - "Все го питали: "Тоз, уловения, Левски ли е?""; Пъшков - "По пътя Никола и Христо са бити със сопи до забравяне да кажат този ли е Левски, но те и двамата казвали, че не го познават."; Христо Иванов предава версията, която привеждаме в разказа. Изразът "Анасана сиктим комитасъ!" е звучна турска псувня, а "Сенми оладжан юзбаши комиталар?" е полуподигравателния, полусериозен въпрос "Ти ли ще ставаш стотник на комитите?" Предателоведите, опирайки се на твърденията, че заптиетата питали дали са хванали Левски, заявяват, че явно знаят кой е задържаният, което е пълен нонсенс. Ако знаеха кой е задържаният, въобще нямаше да се интересуват да питат: "Тоз, уловения, Левски ли е?" Същевременно няма нищо странно, ако са се интересували дали са хванали най-търсения в момента човек, не само снимката с описанието му са разпратени навсякъде, но има и голяма награда за главата му, която по думите на Али чауш получили други, защото Левски не е направил самопризнание, а и никой друг до откарването му в София не потвърждава, че това е именно той.
30. За задържането на случайно срещнати пътници пише Захари Стоянов, докато Христо Иванов споменава само за един. В спомените си Пъшков разказва, че Никола и Христо тръгнали пеша, но после били качени на кола. Цачо Ганчев също твърди, че Никола и Христо са качени на кола, но не тази на баща му в която са ранените, а друга. При условие, че знаем със сигурност, че двамата тръгват от Къкрина пеша (според Захари Стоянов, Димитър Пъшков и Христо Иванов), а в колата на Сяро са ранените, то единственият логичен извод е, че втората кола е реквизирана по пътя, най-вероятно от случайно срещнатия селянин. Възможно е заптиетата наистина да са се опасявали от евентуален опит за спасяване или ликвидиране на задържаните, имайки предвид възможната им връзка с комитета и направените разкрития за безскрупулността с която действат комитите, вече уличени в няколко убийства. По повод начина им на влизане в Ловеч д-р Стоянов е записал мисъл на Никола именно в тоя дух, но очевидно не го е разбрал точно, добавяйки бележка в скоби, че изразът "да не би да ги убият, да не издадат" вероятно се отнася до заптиетата. Тоест от бележката се подразбира, че заптиетата са се опасявали за собствения си живот, тъй като доктора е далеч от еретичната мисъл, че те може да се опасяват за живота на задържаните, като при това покушението може да бъде извършено от техни съмишленици.
31. Захари Стоянов дава живописна картина на влизането в Ловеч. Като посрещачи изобразява, кадъни и турчета, пред които заптиетата искали да покажат бабаитлъка си. Обаче пред Христо Иванов Никола казва само, че до моста имало турци, които ги псували. Имайки предвид написаното в предходната бележка най-вероятно става дума за служащи в конака.
32. Разполагаме с три независими източника, които твърдят, че Левски поддържа легендата, че е търговец от Търново. При първоначалния разпит в Къкрина за който разказва Цачо Ганчев, а после и в Ловеч по спомен на Петър Шишков, син на чорбаджи Яким Шишков, при индивидуалния разпит и очните ставки с ловчанлии, и накрая по спомените на Цвятков при общия разпит на тримата арестувани в конака. При разпитите в София Христо Цонев също твърди, че Левски се представил като търговец от Търново на име Петко. Тези факти говорят, че никой не е припознал мнимия търговец като Левски, а това обяснява и загадъчното за Захари Стоянов откарване в Търново, тъй като задържаният твърди, че е родом от там. Доктор Стоянов, предавайки спомени на Анастас Хитров и Димо Драсов, пише, че поп Кръстьо им казал, че е викан в конака да разпознае Левски, но не е потвърдил, че задържаният е той. Именно отвеждането в Търново е един от най-сериозните аргументи, че властите не знаят, че са хванали Левски и че никой от Ловеч не го е припознал. За посещението на поп Кръстьо разказва Никола по думи на самия Левски, но без подробности, освен въпрос към Левски как са го задържали и отговора, че станалото станало. Въпросът на попа още веднъж показва, че той няма отношение към ареста, иначе чеше да е наясно как е станала тая работа. Пак по спомени на Петър Шишков в конака са викани още баща му, хаджи Мичо и Пано Бонжора. Фактът, че никой не припознава Левски, е изключително важен, тъй като властите биха се заинтересували от дейността му в Ловеч, а това създава опасност от нови разкрития, поради невъзможност за съгласуване на показанията с евентуално споменати ловчанлии. Не случайно по-късно Левски благодари на Никола, че не е споменал Ловеч, а е твърдял, че се срещнали по пътя, с което го избавил от необходимостта да говори за града.
33. Пред д-р Стоянов Цвятков разказва, че и тримата казали, че не го познават. По-ранните автори, които са говорили с него предават малко по-различна версия. Захари Стоянов пише, че и тримата повдигали ремене, Христо Иванов, че Левски нищо не отговорил, но другите двама казали, че не познават лицето.
34. За това пише само Христо Иванов.
35. Фактор за отвеждането на задържаните в Търново може да е и съперничеството между управителите. В доклад от 10 декември 1872 г. Оскар Монтлонг споменава оплакванията на Мазхар паша от ловешкия каймакам, който отказал да изпрати в София някакъв поп (визира се поп Кръстьо), и от пловдивския мютесариф, който под влиянието на Найден Геров твърдял, че комити, каквито се дирят, в неговия район няма. Мотивите на управителите на Ловеч и Пловдив вероятно са свързани със собствените им кариери, защото наличието на бунтовници в техните райони удря пряко върху компетентността и авторитета им.
Пъшков приписва на Никола Цвятков думи, които той не повтаря в нито един друг негов спомен. Според Пъшков, след като каймакама се уверил чрез поп Кръстьо, че е хванал Левски, телеграфирал в Търново и мютесарифа изискал арестанта. Относно вероятната размяна на телеграми, можем с основание да предполагаме, че такава е имало, но те не са запазени. И Христо Иванов в Търново и Никола Обретенов в Русе пишат в спомените си, че се известили за задържането на Левски по телеграфа съответно на 27 и 28 декември, макар Иванов да отбелязва, че "не поверовали". Най-вероятно в телеграмите се е съобщавало за арестуването на лице отговарящо по описание на Левски. В бележка 3 отбелязахме засилена активност по издирването му, която включва размножаване на фотографията му, патрулиране и претърсване на ханове, увеличени разходи за шпиони, арести по подозрение и прилика. Последната мярка едва не предизвиква дипломатически скандал, тъй като османските власти бързат да се похвалят пред чуждестранните консули с един такъв арест, а в последствие се оказва, че задържаният при Хърсово е безобиден турчин на име Осман. Поне до 29 декември никой не знае, че задържаният при Къкрина е истинският Левски. На тази дата австроунгарският консул в Русе Оскар Монтлонг пише на граф Андраши за задържания при Хърсово, когото мислят , че е Левски. На другия ден Йорданка Филаретова от София известява с писмо руския консул в Пловдив Найден Геров, че в София очакват пристигането на задържания при Хърсово "Дякон". На 31 декември Иванчо Хаджипенчович от София пише писмо на Марко Балабанов в Цариград в което отбелязва: "мисията ни беше извършена, ако не се беше доловил Диако или Васил Левски, карловалия, главатаря на разбойниците, който е убил и невинни българе". От писмото не става ясно дали се отнася за арестувания при Хърсово, или този при Къкрина. Най-вероятно изглежда, че става дума именно за задържаният при Хърсово, тъй като едва на 2 януари Найден Геров уведомява граф Игнатиев, че при разпитите в София е установено, че арестанта от Хърсово не е Левски, и за появили се слухове, че истинският Левски е заловен. От спомените на Никола Цвятков става ясно, че Левски потвърждава самоличността си чак в Търново, но кой точно ден не е много сигурно. Те престояват в града от 28 до 31 декември. Пред д-р Стоянов Никола не уточнява събитията ден по ден, но от разказа му се вижда, че пристигат в Търново около девет часа сутринта на 28 декември, а на Василовден (1 януари) вече са в Севлиево и отпътуват към Плевен, като от разказа проличава, че са заминали от Търново за Севлиево сутринта на предния ден, тоест 31 декември. Според Никола при първите разпити в Търново Левски продължава да поддържа легендата, че е търговец и едва по-късно разкрива самоличността си. Ако се доверим на разказа на Никола, това е станало в деня преди да заминат от Търново, значи на 30 декември. В спомените си Христо Иванов разказва, че искали чрез доктор Стат Антонов, когато го викат да превърже Левски, да разберат какво точно се е случило, а после пращали и Джорджо Момчев при Стефан Карагьозов да научи как върви разпита, но не ни съобщава дали са научили нещо чрез тях. "Най-подире - пише Христо Иванов - решихме да запалим конака, или да изгорят, или да се отърве някой от тях, но казаха сутринта, че пачаврите паднали на празно място и нищо не подействаха; ние мислехме, че ще ги държат още някой ден, но на другия ден пред зори ги прекарали за София и ази не можах да ги видя вече." От написаното излиза, че опита за запалване на конака е станал вечерта на 29 срещу 30 декември. Дали това има отношение към самопризнанието на Левски не е много сигурно, но е възможно след тази акция натискът върху Левски да се е увеличил. От една страна става ясно, че не е заловен случаен човек, което дава основание на властите да го притиснат още, а от друга, за да предотврати по-нататъшни подобни необмислени действия, които могат да доведат до нови разкрития, на Левски не остава друго освен да потвърди самоличността си. Въпреки това, все още е съществувала известна несигурност относно самоличността му и едва след поредицата очни ставки в София тя е препотвърдена. За това свидетелстват документите, които започват да споменават за задържането му едва след разпитите в София. За пръв път на 8 януари руския консул в Одрин Иван Иванов пита с писмо Найден Геров: "Къде са заловили Левски? Вие знаете ли?". На 12 януари Кръстьо Нешов пише от София на Спас Вацов в Загреб: "На 4-ий того докараха прочутийт Дякон Лъвский". На същата дата Монтлонг уведомява Андраши за ареста на истинския Левски и разпитите му. На 13 януари Йорданка Филаретова пише аналогично писмо до Николай Чалики. Интересно е, че Монтлонг и Филаретова, както в случая със задържания в Хърсово, така и в сведенията за разпитите на Левски, предават сходна по съдържание информация само с ден разлика, което говори, че вероятно ползват един източник, но това е отделен въпрос, който тук няма да засягаме.
Споменатите тук доклади на Монтлонг в оригинал са датирани по грегорианския календар, но ги приравнихме към използвания от българите по това време юлиански календар.
36. Пред Захари Стоянов Христо Иванов предава по-различен спомен за този епизод: " На мястото си замръзнах – говори Христо Иванов, – когато познах, че единът от вързаните беше брат ми, вторият братовчедът ми, а третият Васил Левски. На тоя последния впих погледа си, да го изгледам за последен път. Той беше усукан в един ямурлук, а главата му вързана. Щом ме съзря измежду множеството, клюмна полечка с главата си в знак на поздравление и очите му се напълниха със сълзи... " Може би, в случая той предава спомените си накратко, без да се впуска в подробности като тази как е узнал, че Левски е ранен, или, че Никола и Христо са в отделна каруца.
- Али ага, познавам те като добър човек и лошо от тебе не съм видял, затова вземи за спомен този часовник, но ме избави от едно съмнение. Как узнахте тогава де ще нощува Левски, та покрай него пострадах и аз? Тука сме само тримата - аз, ти и жена ми, а над нас е Аллах.
Али ага беше помак, юзбашия в Ловеч, родом от село Торос (с. Лазар Станево, Ловешко). Съгражданите му го наричаха Бозайника, а по времето на залавянето на Левски още беше прост чауш (1). Той погледна Цонев и заразправя:
- Христо, знаеш, че него време хаирсъзи обраха пощата в Арабаконак (2). Тогава каймакамът ни събра и каза, че получил строги нареждания (3) да вземе мерки за проверки по пътища и ханища на странични хора. На мене и на Ходжоолу Хасан (4) каймакамът повери пътя от Ловеч до севлиевската ни граница и селата около него (5)...
Беше втория ден на Коледа, 26 декември 1872 г. (6), вторник. Студ сковаваше земята едва поръсена от малко снежец (7). В късния следобед (8) на пътя за Севлиево две заптиета на коне (9) - Хасанолу Али чауш и подчинения му Ходжоолу Хасан, които се връщаха в Ловеч от патрул, спускайки се по надолнището към Пази мост забелязаха двама пътници, вървящи насреща им (10). Единият беше на кон, а другият пеша. Когато наближиха на двеста-триста крачки от тях конникът изглежда ги забеляза и каза нещо на пешака, който се отдели надясно към лозята. Заптиетата скоро познаха в конника Никола Цвятков, бакърджия от Ловеч, доведен син на дядо Иван Крачула. Али чауш го попита къде отива, а Никола му отговори, че е пръгнал за Търново да си купува бакър. Заптието се поинтересува и кой е другаря му, но бакърджията рече, че не го познава, срещнали се по пътя, повървели заедно и той се отделил по работата си (11). Изглеждаше странно двамата спътници, които очевидно бяха вървели заедно да не са се разговорили за едно друго, а още по-странно беше, че пешакът бе свърнал надясно към лозята след като забеляза заптиетата. Али чауш извика след странника по турски: "Неряй гьорсун, ба, чоджук?" (Къде отиваш, бе, момче?) и получи отговор на съшия език, когато онзи се поспря и се обърна: "Бая гидиорум." (На лозето отивам.). Заптието продължи да любопитства: "Нерейлесин? Бен сени танамам." (От къде си? Аз не те познавам.), а странника му рече малко троснато и обидено: "Насъл танамасън? Бен сени танаръм, сен гене танамасън?!" (Как не ме познаваш? Аз те познавам, ти пък не ме познаваш?!) и продължи към лозята (12). Докато разговаряше с непознатия, Али чауш обмисляше положението и как ще е най-добре да постъпи. Той си спомни, че през лятото бе виждал същото лице в хамбара на Яким Шишков, но тогава то му бе представено като търговец на пъшкули и кожи от Свищов (13). А може би бъркаше? Ако се опиташе да го арестува на място, можеше някой да пострада, много вероятно бе странникът да е въоръжен, а лъжеше ли за самоличността си, то със сигурност нямаше да се остави да го хванат току така. Затова заптието реши да не рискува с пряка конфронтация, и когато двамата пътници се отдалечиха, той дръпна юздите на коня и рече на подчинения си колега: "Хасане, тоя нещо ни баламосва! Иди към оня баир и виж дали ще отиде на лозето си, пък аз ще чакам до моста с конете да видим като казва, че е от Ловеч, дали ще се върне." (14) Али чауш чака повече от час. Накрая колегата му се върна и разправи, че странникът не спирал никъде из нивите и лозята, при разклона за Горно Павликени излязъл на пътя за Севлиево и продължил по него (15). Двете заптиета се прибраха в Ловеч късно вечерта (16). Али чауш докладва за случката на юзбашията, който, поради късния вече час, отиде в дома на каймакама да му доложи за инцидента. Каймакамът разпореди да повикат Али чауш. Той повтори историята и, виждайки двоуменето на началниците и вероятността вината за изпускането на непознатия да се стовари на неговата глава, добави, че понеже е студено няма къде другаде да нощуват освен в Къкрина (17). По една случайност Никола Цвятков има там роднина, сестрин син на пастрока му, който държи хан под кирия, а фактът, че при Пази мост беше видян да върви редом с непознатия, постави него и думите му под съмнение. Затова лесно биха могли да ги настигнат и да ги задържат за по-обстойна проверка. Каймакамът се съгласи и разпореди да се свика потеря под командата на Юсеин Бошнак. Понеже вече беше късно хората си бяха отишли по къщите, та се наложи да ги викат един по един, като Али чауш лично извести Юсеин Бошнак (18). Докато се съберат и приготвят общо десетина души наближи полунощ (19). Потерята пристигна в Къкрина рано сутринта (20) и обгради хана на Латинеца. Юсеин Бошнак с още две, или три, заптиета заобиколи яхъра и заварди входа му откъм двора на братя Ганеви. Когато получи известието, че всички са по местата си и че, в яхъра имало някакво движение, Али чауш затропа по предната врата на кръчмата. Изчака малко някой да му отвори. Когато това не стана, извика: "Ач капу, ханджи! Отвори, че премръзнахме, караме добитък чак от Плевен!" (21).
Докато Али чауш все по-настойчиво тропаше по вратата, откъм яхъра се чуха изстрели - револверни и от уинчестърите на заптиетата (22). Неколцина се затичаха да помогнат на другарите си и след малко хвърлиха върху струпаните на куп телеграфни стълбове непознатият от Пази мост в безсъзнание и с ръце вързани на гърба. Някои от заптиетата завикаха за брадва, а други по съвета на ранения Юсеин Бошнак се качиха на покрива, за да ракрият дупка и да се спуснат да отворят от вътре (23). В този момент се появи Христо Цонев. Заптиетата го хванаха и поискаха да им отвори. Едва когато потропа на прозореца на одаята и се обади, Никола стана и със запалена свещ в ръка им отвори. Няколко заптиета нахлуха в кръчмата. Питаха имали още някой. Никола отговори, че имало един, който останал да преспи. Провериха още топлата соба, заинтересуваха се кой къде е спал и Никола им каза. Петър Попов, който държеше съседната кръчма се бе събудил още преди да започне данданията, той се спотайваше, ослушвайки се и сред гласовете разпозна този на Али чауш. Когато шумотевицата утихна, той се показа и попита заптието какво става. Али чауш ядосано отвърна да не се прави, че не знае, защото хранят комити. Проснатият върху телеграфните стълбове човек подигна главата си и рече: "Момче, ела ми завий връвта на крака, че се е развързала." Петър тръгна към него, но Али чауш вдигна пушката си и изръмжа: "Назад! Макар да сме приятели, тука приятелство няма. Веднага ти тегля куршума." Появи се Катил Хусу, който дръпна Петър за ръкава с думите: "Тръгвай с мене!" Другите още претърсваха кръчмата, когато Катил Хусу влезе и заразпитва Никола, задавайки му въпросите на които вече бе отговарял. Оставиха Юсеин Бошнак да почива край собата, а Катил Хусу пое командването и, като връчи на Петър една лоена свещ, заповяда му да върви с неколцина заптиета да претърсят дома на братя Ганеви, а тях самите да изпратят в кръчмата (24). След това нареди да доведат задържания беглец.
Заптиетата въведаха арестанта, изправяйки го до една от стените на кръчмарското помещение. "Аз помислих, че това лице е някой селянин, хванат от заптиите около хана – спомня си Никола пред Захари Стоянов. – Но като доближиха свещта до непознатия, що да видиш?! Той бил Левски! Познах го само по дрехите, защото всичкото му лице беше обляно с алена кръв, косата му и дрехите му така също омацани и отъркаляни в снега. Не си дигаше той главата да погледне никого от присъствующите. Ръцете му бяха извити и вързани отзад в пояса му, гащите му – развързани, и ухото му повиснало на страната!..." Левски рече: "Прощавайте, братя, и ти, мило Отечество, за тебе отивам!..." Катил Хусу му отвърна заканително: "Ще те простим ние!". Едва тогава Левски се огледа и помоли да го опашат, но никой не помръдна. Катил Хусу се обърна към Никола - "Опаши тая свиня, бе, пезевенк!" Докато го опасваше Никола му натрави знак да мълчи (25). Тогава пристигнаха и братя Ганеви. Катил Хусу им каза, че ги викат като поемни лица и ги попита виждали ли са вечерта задържания. Те отговориха, че не го познават, тъй като не са били в вкръчмата. Катил Хусу допусна груба грешка, като разпита Левски пред Никола и Христо и това може би спаси и двама им от свързване с революционната организация, тъй като им позволи да съгласуват отговорите си в съответствие с вече дадените показания. Заптието заразпитва Левски кой е, от къде е, по каква работа е тръгнал. Той отговори, че името му е Петко от Търново, пътува по търговията си с коприна и пашкули и спрял на хана да преспи. Помислил, че ги нападат разбойници, защото имал у себе си 4 500 гроша, които изпаднали при вратника (26). За да проверят думите му за парите, заптиетата наредиха на Денчо Ганев да огрее един казан с вода, която да излеят върху снега и да съберат разпилените монети, а брат му Сяро изпратиха да впрегне воловете в каруцата. Продължиха разпита с въпроси към Никола и Христо. И двамата казаха, че не познават задържания. Никола рече, че го срещнал по пътя до Пази мост, повървели заедно, после се отделил към лозята и пак го застигнал до Гьола, тогава се поинтересувал къде ще спи. Никола отвърнал, че в Къкрина при роднина и така двамата спрели в хана. Христо се оправда, че в хана идват всякакви хора и не познава арестувания, а по време на задържането ходил да приготви кон, защото мислел да обиколи по селата, за да си купи прасе. При обиска на кръчмата, освен парите на Левски, заптиетата конфискуваха още 2 500 гроша на Христо и 250 от Никола. По-късно, когато ги освободиха, им върнаха парите, а сумата останала от Левски бе раздадена на заловилите го заптиета (27).
Вече бе съмнало когато свършиха с разпитите и претърсването, половината заптиета тръгнаха напред към Ловеч с Христо и Никола, а останалите се погрижиха за ранените, докато чакаха Сяро с каруцата на която да ги натоварят (28). Малко преди да излезнат на Севлиевското шосе заптиетата с Никола и Христо спряха да изчакат каруцата с ранените. Тук Никола незабелязано хвърли отровата, която Левски бе забравил при бягството си, увита в хартия и кърпа с 50 гроша, които успешно бе укрил от жандармите. Вече на шосето заптиетата бутнаха Никола встрани от пътя. Един седна на краката му, друг на главата, а още двама започнаха да го налагат със сопи, като искаха да им каже кой е непознатият, когото задържаха, и какво знае. "Какво да ви кажа, като не разбирам за какво ме питате! Кажете ми и ме научете какво да казовам." отговаряше Бакърджията между ударите. Накрая заптиетата го сритаха да става и го заблъскаха напред с прикладите, за да догонят другите, псувайки го: "Анасана сиктим комитасъ! Сенми оладжан юзбаши комиталар?". Тогава дойде ред на Христо да мине през същите мъки, но и от него не изкопчиха нищо (29). Малко след това настигнаха селянин с каруца, който бе задържан и изтезаван по същия начин, заради подозрение, че са го изпратили напред да извести ловчанлии за акцията в Къкрина. В неговата каруца бяха качени кретащите от побоя Никола и Христо (30).
Преди разклона за Горно Павликени от двете страни на пътя се редеше гъста гора. Левски сбута с коляно Сяро и, когато той обърна глава, му прошепна: "Срежи въжетата и да бягаме!" Забеляза колебанието му и добави, поглеждайки към блажено похъркващия Юсеин Бошнак: "Виж, че са пияни, ще се спасим!" Сяро само поклати глава в отрицание. След малко Левски пак го побутна и кимна към гората, но Сяро се обърна и продължи мълчаливо да кара колата.
Когато стигнаха Стратеш, заптиетата освободиха селяните с каруците и, вместо да продължат по шосето, се спуснаха към Осъма, където до пешия мост ги очакваха още стражари (31). Левски оставиха в заптийската одая в конака, където лекаря Емироглу проми раните и му заши ухото, а Никола и Христо бяха отведени в отделението на ловчанския затвор наречено "Тумрука", но затворени по отделно. В опит да изяснят самоличността на непознатия през целия предиобед в конака бяха викани различни ловчанлии, сред тях бяха поп Кръстьо и чорбаджи Яким Шишков, но никой не потвърди, че го познава (32). След обяд Никола и Христо бяха преместени от Тумрука в друго отделение на затвора "Парцала", където не ги оковаха, защото предстоеше извеждането им пред каймакама. Заедно с Левски бяха изправени пред управителя. Левски, Никола и Христо повториха показанията, които вече бяха дали в Къкрина. Левски само добави, че преди 25 години родителите му забегнали от Търново във Влашко. Накрая каймакамът им показа портрета на Левски и ги попита познават ли го. Раненият само сви рамене и поклати отрицателно глава, а другите двама отговориха, че не го познават (33). След това върнаха Никола и Христо в Парцала, където ги оковаха, а Левски пак в заптийската одая. По-късно пак ги разпитваха по отделно, първо Левски, после Христо и накрая Никола (34). Вечерта към осем и половина часа свалиха синджирите на Никола и Христо и ги изкараха в стаята за кафе на заптиетата. След половин час, натоварени на две талиги, в едната Левски с двама стражари, а в другата Никола и Христо с един пазач, и още двадесетина конни заптиета край каруците, потеглиха за Търново. Причината за отвеждането на задържаните в Търново бе, че мнимият търговец настояваше, че е родом от там, а и каймакама не искаше да се излага пред големците в София, изпращайки им потенциално невинен човек, затова прехвърли отговорността на прекия си началник мютесарифа на Търново. За това решение роля, може би, изигра и факта, че се бе разчуло, че Левски е задържан в Хърсово (35).
По сред нощ спряха в Севлиево за около час, колкото да сменят конете, и продължиха. Около девет часа сутринта влезнаха в Търново. "Излязох ази пред дюкеня на вратата да гледам и като погледнах от далеч, видях В. Левский, че зачулен с един ямурлук и си върти очите ту нагоре, ту надолу, но и ази го гледах се в очите, да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път съгледа и ми клюмна глава вместо „Добър вечер“ и с жалени очи ме погледна вместо „Прощавай“ и замина колата бързо. След него иде още една кола. Кога погледнах, че то единия – лелина ми син, а другия – брат ми. Ази не знаех в какво се положение намирах, но стоях пред вратата побледнел. Като изминаха, ази реших да ида на конака, да им занеса по за десет пари тютюн и дано са науча каква е станала, та се ванали и тримата живи, но ме върнаха неки приятели, като ми казаха, че няма да те пуснат. Върнах се, намерих Иван и Христа и им казах какво да правим щото и тримата здрави, но те ми казаха, щото В. Л. бил ранен в главата до ухото, в лявата страна, щото покрай мене минаха с дясната си страна и забулен не можах да видя превързаната му рана." спомня си Христо Иванов (36). Тримата задържани бяха откарани право в конака, където за пореден път трябваше да повтарят едно и също. Никола дори рече на мютесарифа, че по-добре да го убият, защото как ще се върне в Ловеч с такъв срам. Разкарването му като престъпник по конаците несъмнено щеше да породи слухове. След два дена разпити, осъзнал безизходното положение в което е попаднал, Левски най-накрая потвърди самоличността си. От една страна османските власти нямаше да го пуснат без да представи някакви доказателства за легендата, че е търговец родом от Търново, освен собствените си твърдения, от друга - те разполагаха с портрета му и купища уличаващи го документи, чрез които можеха да разнищят организацията. Единственият начин да предпази комитетската мрежа от пълно унищожение бе да поеме цялата вина за създаването и дейността й.
- ...В Търново Левски се признал. Като се научихме, много се ядосахме, защото ний го хванахме, а други получиха голямата награда, която правителството беше обещало. По-нататък ти, Христо, по-добре знаеш от мен какво е ставало с вас - завърши разказа си Али чауш.
1. Според бележките на Иван Войников. Основанията за идентифицирането на Али ага Бозайника със заптието Али чауш са, че са заптиета помаци, служещи при ловешкия конак. По спомени от епохата срещаме още няколко души с името Али - някой си Али бей, който не е заптие, Али Риза ефенди, който е секретар на каймакама в Ловеч, и Али чауш Ибрахимов, който по времето на задържането на Левски служи като перде чауш в Троян. Спомените на последния са записани от д-р Параскев Стоянов и вероятно той е същия Али чауш от бележника на Пъшков, привържениците на хипотезата за предателството често го отъждествяват с помака в желанието си да докажат, че той няма отношение към ареста на Левски. Името на помака Али чауш срещаме у Кацев-Бурски, който предава спомен на Петър Шишков, син на Яким Шишков. Помака Али чауш се споменава от Христо Джамбазов като заптието срещнало Левски и Никола при Пази мост, същият предава спомен на Петър Попов от Къкрина, който говори за Али чауш помака като един от участниците в задържането на Левски. Званието "чауш" отговаря на "старшина", а "юзбашия" буквално ще рече "стотник" и отговаря на "капитан".
2. На 22 септември 1872 г.
3. Писмо от Цариград до дунавския вилает с дата 1 декември 1872 г.: "Вие полагате големи усилия и с положителност очаквате залавянето на главата на бунтовниците Васил Левски, който заминал да посещава Пловдивско и Казанлъшко, като сте изпратили заловената фотография на същия до всички паспортни чиновници с настойчиви заповеди да не бъде допуснат да мине отсреща и да бъде заловен.
Поради засилващото се значение на тайните издирвания, ние ви позволяваме да изразходите нужните суми над дадената под формата на здравни разходи 3 000 гроша за тайни агенти и други съответни разходи"
Засилената активност по издирването на Левски е регистрирана не само от тази телеграма, но и от други документи и спомени. Извършват се арести по подозрение и прилика. Оскар Монтлонг австро-унгарски вицеконсул в Русчук съобщава в докладите си за задържан в същия град учител и за търговец арестуван в Самоков заради подадена телеграма със съмнително съдържание. Сравнително широка известност добива случаят със задържания при Хърсово турчин, който приличал на Левски, тъй като властите побързали да се похвалят пред чуждите консули за ареста, преди със сигурност да са установили самоличността му. За задържането в Русчук на учителя Никола Доганов пише в спомените си Никола Обретенов. Захари Стоянов в биографията на Левски съобщава, че в Стара Загора поради прилика е задържан книжарят Иван Моллов, аналогичен случай в Троян отразява Минко Марковски. Райна Колева Балева дъщеря на Иван Колев споменава за постоянно сновящите по пътя заптиета. По-късно в хана, според бележките на Пъшков по думи на Никола Цвятков, Левски решил да минат през селата, "да не минаваме по шосето, защото постоянно стражари кръстосват по шосето".
4. Името на колегата на Али чауш се среща единствено в спомена на свещеник Илия Христов Цонев разказан пред Тодор Хлебаров.
5. Тези думи се потвърждават не само от спомена на свещеник Илия Христов Цонев разказан пред Тодор Хлебаров, но и от Христо Джамбазов, който пише за срещата при Пази мост, че Али Чауш се връщал от "селата Павликени, Къкрина и Брестово". Самото място на срещата по пътя за Търново също косвено потвърждава тези известия. В бел. 3 вече споменахме Райна Колева Балева, която разказва за постоянно сновящите по пътя заптиета, и спомена на Никола Цвятков записан от Пъшков за решението на Левски да избегнат шосето, заради кръстосващите по него стражари.
6. Тъй като в миналото е имало спор кога точно е арестуван Левски и то предимно въз основа на данните за посещението му в Ловеч ще отбележим, че основните свидетелства: на Мария Сиркова записани от учителя Иван Войников, на Никола Цвятков пред Захари Стоянов, д-р Параскев Стоянов и пред заварения му брат Христо Иванов не оставят съмнения за датата на напускането на Ловеч. Пред Иван Войников Сиркова разказва, че Левски дошъл у тях на Бъдни вечер, където преспал, а другата нощ бил у Хашнови и през деня напуснал града. Тук ще вметнем, че спомените на Сиркова записани от Войников изобилстват от битови детайли неизвестни на другите съвременници преразказващи уж нейни думи, които освен това на много места се разминават със записаното от Войников и никак не се съгласуват помежду си. Част от тях съдържат и голяма доза фантастични нелогични елементи, което допълнително подрива достоверността им. Захари Стоянов, д-р Параскев Стоянов и Христо Иванов по думи на Никола Цвятков пишат съответно: "26 декември 1872 година, вторият ден от светло Рождество Христово"; "26 дек. 1872 год. на 2-я ден на Коледа" (от бележника на доктора); "И на другия ден на Рождество" (тоест денят след Коледа). Георги Димитров в "Княжество България" също пише: "На 26 декември".
7. За климатичната обстановка разполагаме с няколко свидетелства и съображения. Захари Стоянов отбелязва в биографията на Левски: "Мраз и сух коледен студ...Дебел сняг покривал земната повърхност...", но в бележките си при разговорите с Никола Цвятков лаконично е записал: "сняг имало тогава" и вероятно въображението му добавя дебелината на снега, тъй като Петър Попов изрично отбелязва "Земята беше позамръзнала и снежец едва беше понавалял". Някои косвени съображения също навеждат на мисълта, че снегът не е бил дълбок. На първо място опита на Левски по-късно да избяга от ханчето, не предполага дебел сняг; на същия извод навежда писмо до Димитър Страшимиров от племенника на Никола Цвятков: "Последното излизане от Ловеч е станало, когато е играело хорото на поляната пред къщата на вуйка ми"; пред доктор Стоянов Цвятков разказва, че момчетата, които Левски изпратил напред до края на града да следят дали пътят е чист, играели на топчета, а това вече пряко кореспондира с думите на Петър Попов за едва поръсил снежец. Наистина пред Иван Войников Сиркова разказва, че момчета уж били тръгнали да се пързалят с шейни, но тя не е пряк свидетел и е възможно по този пункт паметта да й изневерява.
8. Точния час когато Левски и Никола Цвятков напускат Ловеч най-вероятно е около три след обяд. Според Христо Иванов това станало в "4 часа през деня". Тъй като Цвятков няма часовник (разказва, че в Къкрина Христо Цонев погледнал часовника си, когато първия път събудил него и Левски, и винаги преди и след този случай при определянето на часа използва "към", за да покаже, че е приблизително, освен това очевидно използва европейската система за отчитане на часовете). Захари Стоянов изглежда е получил същата информация, но кой знае защо е написал "четири часа по турски" без да отбележи през деня или нощта. Турският начин на отчитане изпреварва европейския с шест часа, например ако по турски е четири часа през деня, то по европейски е десет преди обед. В полза на мнението, че двамата са тръгнали след обяд е записаното в бележника на д-р Стоянов по думи на Цвятков: "стигнаха вечер по мръкнало къде 6 часа в Къкрина" и тъй като разстоянието до Ловеч е приблизително 18 км. (или както пише Захари Стоянов "три часа път"), а двамата се движат със скоростта на пешак (отначало Никола е на коня, а Левски върви, после при Гьола се сменят), то вероятно са напуснали Ловеч около 15 часа. През този ден Слънцето залязва в 17 ч. и 04 мин., а гражданския полумрак трае 33 мин., то часа на пристигане, който дава Цвятков изглежда достоверен, "по мръкнало" ще рече след 17 ч. и 37 мин. Установения от нас час на заминаване от Ловеч се потвърждава от записаните от Войников спомени на Мария Сиркова: "Като удари камбаната за вечерня", а вечернята се изпълнява през деветия час на деня, който по това време на годината започва около 14 ч. и 50 мин. Христо Джамбазов също отбелязва: "към три часа след обед потеглили за Къкрина", но бърка датата. Георги Димитров в "Княжество България" пише: "часът 10 по турски надвечер" и понеже със залеза на Слънцето започва отчитането на нощните часове, това отново ни отпраща към 15 часа. И накрая понеже Пази мост се намира на около шест километра от Ловеч, то срещата на заптиетата и пътниците вероятно е била около 16 часа.
9. В различни варианти на спомени на Никола Цвятков предадени от Параскев Стоянов се твърди, че при Пази мост Левски и Никола срещнали едно конно заптие (в печатния вариант на бележника на д-р Стоянов и в книгата му "Градът Ловеч") или няколко (употребено е множествено число) конни заптиета (в ръкописния вариант на бележника, който е първичен спрямо горните трудове на д-р Стоянов). 24 години по-късно след д-р Стоянов Христо Джамбазов също пише за едно заптие, но не е ясно откъде има това сведение. Христо Иванов, пак по спомени на доведения си брат Никола Цвятков, определено говори за две заптиета - също като в спомена на свещеник Илия Христов Цонев разказан пред Тодор Хлебаров - и подкрепя версията от ръкописния вариант на бележника на д-р Стоянов, че заптиетата са повече от едно. Георги Димитров в "Княжество България" също пише за едно заптие и изрично уточнява, че Никола го познава. Тук е интересно да отбележим изричното уточняване, че заптиета са на коне, срещащо се само у доктор Стоянов, което косвено потвърждава информацията, че са патрулирали по селата и до севлиевската граница (виж бел. 5)
10. Освен разказа на Илия Христов Цонев пред Тодор Хлебаров, думите на заптието към Никола Цвятков също показват, че двамата спътници са забелязани от заптиетата доста преди Никола да види тях и да каже на Левски да се отбие от пътя (според Христо Иванов). Фактът, че заптието разпитва Цвятков, кой е другия човек и накъде отива, говори в полза на това, че двамата са видени да вървят заедно. Според бележника на д-р Стоянов Никола забелязал заптиетата, когато вече били на 200 - 300 крачки.
11. От разговора можем да направим извода, че заптиетата познават Никола, тъй като не го питат кой е, а само на къде отива. Същото обаче не важи за другия човек. От известните ни извори единствено Георги Димитров в "Княжество България" изрично уточнява, че Никола познава заптието, което го разпитва. Това сведение косвено се потвърждава не само от разговора при Пази мост, но и по-късно когато заптиетата тропат на хана в Къкрина и викат да им се отвори, Никола заявява на Левски, че това е същото заптие и го е познал по гласа. Според записките на д-р Стоянов Никола отговорил само, че отива в Търново. В книгата му "Градът Ловеч" обаче отговорът на Никола е прескочен, също като в спомените на Христо Иванов, където дори не е отбелязано, че са го питали нещо, както и в биографията на Левски от Захари Стоянов. Христо Джамбазов към отговора на Никола добавя и причината да пътува за Търново - да си купи бакър необходим за занаята му. Пак според д-р Стоянов заптието го питало и за другия човек накъде отива, а Никола рекъл, че не знае. Можем да предполагаме, че в случая Али чауш не се е интересувал само от намеренията на пешака, а и от самоличността му, тъй като явно не го познава, както личи по въпросите, които в последствие ще му зададе. Георги Димитров пише, че заптието попитало Никола: "кой е този човек гдето остави пътя", а ответа бил "пътник, застигнах го, повървяхме заедно и се отдели". Единствено Христо Джамбазов пише, че за спътника си Никола отговорил, че е търговец на сланина, Джамбазов обаче не знае, че когато видели заптиетата двамата са се разделили, а само в този случай има смисъл Никола да отговаря на въпрос за спътника си. Той също не знае, че заптиетата въобще са питали нещо лично Левски. Версията на Джамбазов няма много смисъл, защото ако отговора на Никола за спътника му е бил такъв, то те са можели да изискат тескерето му. Вероятно Джамбазов е счел този отговор за възможен, тъй като по думите на Петър Попов в Къкрина двамата спътници се представили по този начин. В случая импулсивното настояване на Цвятков Левски да се отбие настрани и последвалото му поведение изглеждат най-разумното действие. От една страна по този начин Левски сваля подозренията от Никола и коня в чийто самар е зашит ловешкия архив, макар Никола да не подозира това, а от друга страна намира оправдание за работата си извън града, която няма да стане причина да използва тескерето, което носи. Тук ще отбележим, че тескерето не е документ за самоличност, както е съврененното значение на думата, а вид разрешително, в масовия случай това е така нареченото "пътно тескере", което се издава за конкретно пътуване срещу уверение за платени данъци и подлежи на заверка в административните центрове през които лицето минава (като аналог от близкото минало можем да посочим "откритите листове", които се издаваха за пътуване в граничната зона). А, че Левски е носел тескере на името на Малък Добри Койнов свидетелстват Мария Сиркова пред Иван Войников, Никола Цвятков пред д-р Стоянов и дъщерята на Добри Койнов Стоянка Добрева Вангелова. Нежеланието на Левски да използва тескерето може да се дължи на близостта до Ловеч (възможността да го върнат за справка) и вероятността заптиетата да познават Малък Добри, а и кръчмата му, която е била в махалата Дръстене, вероятно се е намирала по пътя им, дъщеря му пише: "в малката си кръчмичка той е черпил и забавлявал със своите шеги турците". Всички тези съображения оправдават поведението на Никола и Левски при срещата им със заптиетата.
12. Така е протекъл разговорът между Левски и заптието според Христо Иванов, а преводът е на Виктория Тилева. Други спомени също говорят, че Левски е владеел турски език. Никой друг от източниците не споменава изрично, че този разговор е проведен на турски. В някои от изворите се твърди, че Левски уточнил и причината за отиването си на лозето - да брои колко тор са стоварили, или колко тор да стовари (по разказите на Илия Цонев и д-р Стоянов). Възможно е краткият отговор на Левски "На лозето." в последствие да е интерполиран. За съвременниците е било ясно, че ходенето на лозето по това време на годината може да има само една причина, затова най-вероятно Левски не се е впуснал в подробности, а обясненията към отговора му се появяват по-късно, вече, вероятно, не като обяснение на Левски към Али чауш, а на мемоариста към слушателя (респ. читателя). В някои от изворите се съдържа и изрично твърдение на Левски, че е от Ловеч.13. Случката в хамбара на Яким Шишков за която Али чауш си спомня, според Кацев-Бурски, който се опира на спомен на сина на чорбаджи Яким Петър, станала по-рано през същия месец, но, доколкото разполагаме със сведенията на Мария Сиркова и Христо Луканов, знаем, че същия месец Левски е бил само у Сиркови и Хашнови. Христо Русков, който също се опира на спомени на наследници на чорбаджи Яким, я отнася към лятото на същата година след обира у Денчо Халача, но без да уточнява името на заптието. Знаем, че към края на август Левски е бил в Ловеч, но не у Сиркови, а най-вероятно у Драсови, тъй като Мария Сиркова не знае, че по това време той е в града.
14. Свещеник Илия Цонев, препредавайки разказа на Али чауш, твърди, че той се е усъмнил в думите на странника заради коледните празници и твърдението му, че тръгнал по работа, което изглежда малко вероятно, тъй като Никола Цвятков също казва, че е тръгнал по работа, но неговите думи не предизвикват такива съмнения. Затова най-вероятно съмненията на Али чауш са именно заради спомена му за по-ранна среща с непознатия. Малко по-рано по същия път Левски е изпратил в Къкрина Христо Цонев. Явно това, че някой пътува по Коледа да си гледа работата, не е съвсем необичайно и изключително явление. От спомените на Никола Цвятков научаваме, че Левски е бил въоръжен с револвер и, макар заптиетата да не знаят това, решението на Али чауш да избегне пряката конфронтация, може би е спасило живота му. Оставала е и вероятността паметта на заптието да му изневерява и човекът наистина да отива на лозето си.
15. През 2012 г. журналистът Росен Янков с екип от географи и геоморфолози участва в проучване на терена и стига до бомбастичния извод, че Левски е предаден, защото заптиетата не са можели от Пази мост с поглед да видят на къде е тръгнал. Новината се разпространява като горски пожар по всички медии. В желанието си да наложи необоснованото си мнение и да се самоизтъкне той не пропуска да отправи язвителни бележки към историческата гилдия и в частност онези изследователи, които твърдят, че Левски не е предаден. Няма да се впускаме в анализ на дребните фактически грешки, които той като неисторик прави и качествата на родната журналистика, която не отразява, а "произвежда" новини, но ще обърнем внимание на две от неверните му съждения. Странно защо г-н Янков твърди, че разказът на Али чауш е "изфабрикуван", когато именно въпросното изследване потвърждава думите на заптието, че е изпратил колегата си след Левски, тъй като очевидно не е имало пряка видимост. Според журналиста Янков, обаче и такова физическо проследяване било невъзможно, защото Левски като опитен конспиратор би се оглеждал и би забелязал, че го следят. Наистина странен ще да е релефа на тая местност щом не позволява на заптиетата да видят накъде е тръгнал подозрителния човек, но на него хич няма да му пречи да види, че единия от тях е по дирите му. Тук ще припомним бележка 7 и метеорологичната обстановка. В едва навалелия сняг Левски е оставял ясна диря, което не налага следващото го заптие дори да го държи под око.
Въпреки нескопосаните изводи на журналиста топографското изследване има своя принос. То ни помага да установим местността Гьола, където Никола Цвятков и Левски отново се събират. Най-вероятно това е Гешовския въртоп, който е малко след разклона за Горно Павликени на около три и половина километра от Пази мост, или общо към седем километра в двете посоки, които от пешак се изминават за малко повече от час, а точно това е времето през което според Али чауш колегата му се е бавил. Други пък изтъкват, че Ходжоолу Хасан не съобщава нищо за повторното събиране на Левски и Никола при Гьола, откъдето правят извода, че епизода с проследяването е измислен, което хвърля съмнение върху целия спомен. Ние обаче видяхме, че съвсем не е задължително, заптието да е държало под око Левски, достатъчно е било да не изпуска дирите му в едва поръсилия сняг. Той се отказва от следенето чак на смрачаване, когато стъпките му стават трудно различими и вероятно са се изгубили сред другите дири, когато е излязъл на пътя (със сигурност знаем, че през същия ден по този път са миналите двете заптиета, в едната и в другата посока, Христо Цонев - Латинеца и Никола Цвятков, т. е. следи е имало доволно много, дори без да вземаме под внимание неизвестния брой други пътници).
16. Въз основа на изминатото от тях разстояние и информацията до момента можем да предполагаме, че са се прибрали около 19 часа. Пред комисарите в София Никола Цвятков казва, че пътя от Ловеч до Пази мост му отнел един час и още толкова до Гьола, тоест ако приемем, че Левски е проследен приблизително до последното място, то това означава, че следящият го се е върнал при Пази мост около 18 часа, а от там до Ловеч има още час път.
17. Тези думи на Али чауш пораждат поредните съмнения на привържениците на хипотезата за предателство в достоверността на разказа му. Чрез тях той си приписвал заслугата за задържането на Левски и изтъкват като аргумент наличието на много други ханове по пътя, където непознатия би могъл да пренощува. Имало е хан на 3-4 километра от Ловеч преди Пази мост, след още няколко километра друг на пътя, трети хан имало при разклона за Горно Павликени, а и в самото село имало къде да се нощува, след това при разклона за Къкрина и още два в селото. Предателоведите недоумяват как е възможно да бъдат пропуснати всички тези ханове и потерята да се насочи към един точно определен хан в Къкрина. Това е така защото не допускат възможността Левски да е проследен, а в този случай биха отпаднали от подозрение всички ханове до разклона за Къкрина. Последното село поради студеното време и настъпането на нощта остава най-вероятното място, където пътниците биха спрели да пренощуват, а по една случайност единият от хановете се държи от роднина на Никола Цвятков, напълно логично е първо него да претърсят.
18. След Освобождението Юсеин Бошнак е разпитван поне два пъти по въпроса за арестуването на Левски. Веднъж още през 1878 г. от Иван Драсов, Димитър Пъшков и Марин Поплуканов и втори път от даскал Пано Рогозаров и Стоян Куюмджията. Вторият разговор с него не дава никакви нови данни. Според записаното от д-р Стоянов двамата питали за поп Кръстю, тоест можем да предполагаме, че са го насочвали към желания от тях отговор. Юсеин Бошнак им отговорил с турската поговорка: "На умряла овца нож не се вади" и добавил: "Вие добре знаете, че е поп Кръстю, защо ме още питате?" Даскалът рекъл, че знаят, но искат по-добре да се уверят. Какво е искал да каже Юсеин Бошнак с поговорката не е много ясно, но може би към това време поп Кръстю вече е бил починал, а в този случай можем да предполагаме, че разговорът е воден след 1881 г. Ще отбележим, че след Освобождението Пано Рогозаров е член на окръжния съвет в Ловеч заедно с Пъшков и участва в имотните машинации на последния, а Стоюн Куюмджията е служител в общината. Пред Кацев-Бурски Куюмджията описва същия разговор, като твърди, че Юсеин Бошнак само им казал споменатата поговорка, а за поп Кръстю не е казвал, че е предател.
За нас интерес представлят спомените за първия разговор с Юсеин Бошнак. Три са на Пъшков - един от бележките му и разказаното от него пред Димитър Страшимиров и д-р Стоянов, и писмо на Иван Драсов до доктора. Веднага се набиват на очи две особености. В спомените на Пъшков за годината на разговора погрешно се сочи 1877 г. (пред д-р Стоянов е посочил правилната 1878 г.) и че е извършен веднага, обаче Драсов пише, че, когато посрещнали завръщащите се бежанци, щом ги видял Юсеин Бошнак се уплашил, защото по-рано ги преследвал и без още да са го питали нещо започнал да се оправдава, че само е изпълнявал служебния си дълг (във връзка със Софийското приключение той арестува Пъшков). Когато му казали, че искат да го питат за задържането на Левски, той им отвърнал, че ще ги намери след като се настани. Неизвестно какъв период е изминал, но Юсеин Бошнак сам отишъл при тримата. Дали през този период бившето заптие е узнало за обвиненията на Поплуканови и близкия до тях Пъшков срещу поп Кръстю може би никога няма да узнаем, но враждата между тях датира още преди Освобождението и е възможно да му е била известа и просто е искал малко време да обмисли как да се държи и отговаря пред тях. По негови думи Драсов пише за всекидневното ходене на поп Кръстю в конака при юзбашията, дошъл късно една вечер и след като си тръгнал юзбашията повикал Юсеин Бошнак, заповядал му да събере потеря и да загради Къкринското ханче, където щял да нощува Левски и да го уловят жив. Интересното тук е, че Юсеин Бошнак изрично подчертава, че не знае за какво са говорили поп Кръстю и юзбашията, тоест не го обвинява директно, че е предател. От другаде знаем, че всекидневното ходене на попа в конака е използвано като аргумент, че е предател. Величка Поплуканова изключително набляга на този момент. Макар да предизвиква подозрения подобно поведение може да намери просто обяснение, на попа вероятно е била наложена мярка за неотклонение след арестуването и освобождаването му. Ако беше предател и шпионин, както твърдят Поплуканови, едва ли щеше явно да ходи в конака, показвайки на всички, че сътрудничи на властите. В спомените на Пъшков има някои разлики. Пред Страшимиров казва, че юзбашията повикал Юсеин Бошнак и го пратил при каймакамина, а в бележките си пише, че чаушът е повикан от каймакамина. По същественото противоречие между спомените на Пъшков и Иван Драсов е, че първият изрично обвинява поп Кръстю в предателство, твърдейки, че Юсеин Бошнак чул разговор между бейовете от идаре меджлиси (общинския съвет), че поп Кръстю казал на каймакама за Къкрина (Пъшков често използва тази схема, когато твърди, че поп Кръстьо е предател. По-нататък ще го видим отново при предаването на разказа на Никола Цвятков). Ако се доверим на Драсов за късния час, следва да се запитаме нямат ли си друга работа бейовете освен да висят по нощите в конака, да клюкарстват, и то пред някакъв си чауш, който пък, сякаш не му е разпоредено да събере потеря, се спрял да ги подслушва. Пред д-р Стоянов Пъшков без да разправя басни за среднощното заседание на идаре меджлиси предава думите на Юсеин Бошнак така: "поп Кръстю обадил това на каймакамина".
19. Според спомена предаден ни от Илия Цонев потерята се състояла от десетина души. Никола Цвятков пред доктор Стоянов определя числеността й на 15-16 души, Захари Стоянов в бележките си пак по спомени на Цвятков е отбелязал 14 души, а Пъшков пише, че били 12. Съвсем очевидно е, че в суматохата на ранното утро числеността на потерята е определяна приблизително. И тук предателоведите не пропускат да изтъкнат няколко аргумента в своя полза, които хвърлят съмнение върху спомена на свещеник Цонев за Али чауш. На първо място се изтъква твърде голямата, според тях, численост на потерята изпратена само срещу един човек, откъдето се прави извода, че се е знаело кой е този човек. Този извод, разбира се, е несъстоятелен поради две главни причини - за ограждането на цяла сграда като ханчето на Христо Цонев, което с прилежащия към него яхър има три изхода без да броим прозорците, съвсем очевидно по-малко от пет-шест души няма да се справят и освен това, непознатият, когото са тръгнали да арестуват, не само е предположително опасен, но е видян с местен човек от когото евентуално би получил помощ. Вторият довод на предателоведите е участието на Али чауш в потерята, нима, твърдят те, ако цял ден е патрулирал, началниците му няма да го изпратят да почива? Намеква се, или, че не е участвал в потерята, тоест, че си приписва заслуги, или, че не е бил на патрул през деня, което означава, че не той е бил при Пази мост. Подобно разсъждение пропуска дребния факт, че никой друг освен Али чауш и колегата му не е видял съмнителния човек, т. е., за да са сигурни, че са хванали когото трябва, поне единият от тях е необходимо да участва в потерята. Никола Цвятков във всичките си спомени разказани пред различни хора е категоричен, че заптието, което ги разпитва при Пази мост, участва в потерята. Можем да предполагаме, че в нея е бил и Ходжоолу Хасан, пак по същата причина както и Али чауш. От Цвятков научаваме имената и на други старшини участвали в нея - Катил Хусу и Юсеин Бошнак. Участието на тези двамата се потвърждава и от други спомени, като едни сочат за началник на потерята Юсеин Бошнак, а други Катил Хусу. Възможно е след като първият е ранен от Левски, другият да е поел командването. Още едно име на участник ни дава Али чауш Ибрахимов - Дервиш чауш.
20. Има известно разминаване в спомените на Никола Цвятков и Петър Попов при определянето на часа, когато хана е обграден, но то по всяка вероятност се дължи на чисто субективното възприятие за времето, тъй като и двамата мемоаристи го определят приблизитетелно. Сигурно е, че Никола се е събудил около полунощ, защото казва, че тогава Христо Цонев драснал клечка кибрит и погледнал часовника си, било шест часа по турски. Левски казал, че е рано и двамата отново заспали, но Никола останал буден и по думите му ги събудил след два часа. Христо излязъл да стори хабер на комшиите, че отива по селата да си купува прасе (по Захари Стоянов), сам Цонев, Цвятков и Петър Попов казват, че отишъл за кон, или коне, като двете сведения не са взаимоизключващи се. Левски също излязъл по нужда в яхъра и когато се върнал, докато още се опасвал, на вратата се потропало. Никола помислил, че Христо се връща, обаче когато посегнал да отвори, човекът отвън извикал да му се отвори и Никола познал гласа на заптието от Пази мост. Бихме могли да предположим, че между излизането на Христо и появата на заптиетата са изминали няколко десетки минути, т. е. по хронологията така както ни я дава Никола, може би заптиетата се явяват около 2 часа и 30 мин. Петър Попов пък разказва, че се събудил 2-3 часа след полунощ и лежал така още час или два, когато чул шумотевицата край хана на Христо, т. е. според него събитията са станали между 3 и 5 часа сутринта. Пред следствената комисия Левски твърди, че са го хванали "към десет часа сутринта" (по турски), което ни отпраща някъде около 4 часа след полунощ. Според Христо Джамбазов потерята с арестантите потегля от Къкрина за Ловеч около 6 и половина часа. Тъй като в ханчето и около него, както и в къщата на братя Ганеви се провеждат следствени мероприятия и предварително дознание на заловените лица, можем да предполагаме, че потерята се е бавила поне 2-3 часа, а и трябва да имаме предвид, че по това време е тъмно и огледа се извършва на свещи, т. е. това съображение приблизително ни насочва към времето, което определя Левски. Към периода между три и четири часа сутринта ни насочва и споменът на свещеник Илия Цонев, където се казва, че потерята е тръгнала "около сред нощ". Вече знаем, че при нормален ход разстоянието до Къкрина се изминава за около три часа, както отбелязва Захари Стоянов, но поради тъмнината потерята, дори да е бързала, едва ли е съкратила драстично това време.
21. Петър Попов изрично отбелязва, че Али чауш е говорел по български. Вероятно целта е била да се заблудят хората в хана, за да могат заптиетата изненадващо да нахлуят, като не им оставят време да се окопитят. Според Никола Цвятков, и хората записали думите му, заптието вика да му отворят на турски. В спомените си Пъшков, изрично отбелязва това заедно с българския превод на думите на заптието: "Отвори, бе, ханджи", докато Параскев Стоянов, Захари Стоянов и Христо Иванов предават директно турския израз, съответно: "Ач капу, бе, ханджи!" и "Ей, ханджи, ач!" (Хр. Иванов), без изрично да уточняват, че се е викало на турски. Основно две съображения ни карат да смятаме версията на Петър Попов за по-достоверна. Първото вече го отбелязахме, целта вероятно е била да се заблудят хората в хана, за да не реагират агресивно, или въобще да не заподзрат заплаха, второто съображение е, че Никола Цвятков познал гласа на заптието (на практика всички автори, опиращи се на неговите спомени, съобщават за този момент). Ние смятаме, че краткото "Ач капу, бе, ханджи!", или "Ей, ханджи, ач!", не е достатъчно, за да може Цвятков категорично да се увери, че гласът е на Али чауш и затова приемаме версията на Петър Попов за по-дълъг израз на викащия. Що се отнася до това на какъв език Али чауш е искал да му отворят, то напълно е възможно, да е използвал смесен турско-български диалект от който Никола Цвятков е запомнил само първия израз, което е дало основание на Пъшков да напише, че се е викало на турски, докато Петър Попов, подведен от последвалите думи на български, си го спомня и предава именно на български. Иван Драсов, който в писмо до д-р Стоянов предава спомените на Юсеин Бошнак, пише, че заптиетата отправяли и заплахи, което до някъде потвърждава спомените на Петър Попов за по-дълги изрази използвани от тях.
22. Спомените на Никола Цвятков за самото задържане на Левски след като му отваря вратата към яхъра се основават на това което Левски споделя с него, докато ги карат по пътя към София. Петър Попов предава разказ на Христо Цонев, който също се основава на Левски. Към тях трябва да прибавим и показанията пред комисарите в София на самия Левски и на Христо Цонев, както и спомените на Юсеин Бошнак предадени от Иван Драсов. Левски тръгнал през яхъра към вратата водеща в двора на братя Ганеви, за което говорят Никола Цвятков и Петър Попов. За да не изскърца при отварянето й, той решил да я прескочи. Петър Попов и д-р Стоянов по спомен на Цвятков казват, че тръгнал да прескача плета, но противоречието тук е привидно, защото вратата също е направена от преплетени пръти, както и оградата на яхъра, затова и двамата говорят за плет, а и от бележките на доктора се вижда, че става дума именно за опит да се прескочи вратата, която е била по-ниска от останалия плет, който както и вратата представлява пръти преплетени около колове. Въпросът около възникналата престрелка също е спорен. Юсеин Бошнак (според предаденото ни от Драсов) и Петър Попов твърдят, че Левски още с излизането си в яхъра гръмнал в което няма логика. Защо да привлича излишно внимание, при условие, че насреща му няма никой? Сам Цвятков никъде не казва, че Левски още с излизането си гръмнал, а споменава единствено раняването на Юсеин Бошнак. Тоест той стреля едва когато върху него се нахвърлят скритите край вратата три заптиета. Друг въпрос предизвиква стрелбата на заптиетата. Никола Цвятков я отнася след като Левски е паднал и трите заптиета се хвърлят върху него, което също е глупаво. Колкото и митологемата около Левски да приписва на османските служители глупост и некадърност, те едва ли са били толкова тъпи, че да стрелят и по свои. Най-вероятно изглежда това което пише Захари Стоянов и разказва Петър Попов. В момента в който Левски стъпва върху вратата, силуетът му ясно се откроява и го прави удобна мишена. Същото личи и от написаното от Драсов по думи на Юсеин Бошнак, според когото изстрелът по Левски (Юсеин Бошнак казва, че е стрелял само той) съвпада с падането му край плета. Юсеин Бошнак дори помислил, че може да го е убил. Вероятно именно при този изстрел (или изстрели) Левски е ранен над лявото ухо, губи равновесие и пада, а после в сборичкването, при което успява да рани Юсеин Бошнак в един от пръстите на ръката с изстрел от револвер, някой прерязва на половина ухото му от същата страна. Пред комисарите в София Левски въобще не споменава стрелба от страна на заптиетата, но отбелязва, че стрелял по този който се опитвал да го задържи и го ранил, а после го ударили по главата и го заловили. Колкото и да е лаконично, това свидетелство не противоречи на установеното до момента, то на практика пропуска цялата история до падането на Левски и някои моменти от сборичкването, но съдържа вътрешни противоречия. От една страна човекът държи Левски за ръката, но въпреки това беглецът успява да извади и двата револвера и да стреля, но онзи дори и ранен продължава да го държи, а Левски започва да бяга. Тъй като до нас са достигнали преписи от оригиналните протоколи на разпитите, следва да се запитаме до колко адекватно предават оригиналите, а и дали преводът им е адекватен. Същото се отнася и до показанията на Христо Цонев в които четем, че той е чул само "един пушечен изстрел", когато ясни свидетелства, като раните на Левски и Юсеин Бошнак, показват, че са стреляли и двете страни, тоест при всички варианти на събитията изстрелите по време на задържането на Левски са най-малко два - на Юсеин Бошнак и на Левски. При падането дъното на потурите на Левски се закачило за един от коловете на вратата и когато заптиетата се хвърлили върху него от тежестта им вратата паднала според Петър Попов, докато според разказа на Цвятков пред Пъшков, вратата паднала само от тежестта на Левски. Първият вариант изглежда по достоверен защото се съгласува с написаното от Драсов по думите на Юсеин Бошнак, който твърди, че Левски висял на плета надолу с главата и, макар да пропуска да спомене последвалото падане на плета, можем да допуснем, че то става после в резултат от сборичкването, както казва Петър Попов.
23. Според разказа на Никола Цвятков пред доктор Стоянов и спомените на Юсеин Бошнак предадени от Драсов.
24. Петър Попов твърди, че братята били арестувани, но синът на Сяро Ганев по спомени на баща си разказва, че когато се появили в кръчмата им обяснили, че ги викат като поемни лица. Вероятно същата роля на свидетел е била отредена и на Петър Попов, макар той да не казва нищо такова, а може и да не са му казали и да не е знаел с каква цел го влачат с тях, докато претърсват къщата на братята.
25. Захари Стоянов поставя молбата на Левски да го опашат преди думите с които той иска прошка, но всички други, които предават спомените на Никола Цвятков, пишат за обратна последователност, което изглежда по-достоверно, тъй като, според записаното от д-р Стоянов, именно докато го опасва Никола дава знак на Левски да мълчи. Непредпазливото прощаване на Левски бихме могли да отдадем на замайването от удара по главата. За щастие той бързо се е опомнил. Същевременно тези думи говорят много за психическата му нагласа, че може би ще стане жертва. Асоциацията с Христос е неизбежна предвид религиозността на епохата и възпитанието на Левски, който на младини се подготвя за свещенослужител и монах. Никак не е странно, че в одата за него Иван Вазов също прави паралел с Христос.
26. Епизода със събирането на разпилените пари е описан от Захари Стоянов и се среща и в разказ на Цачо Ганчев, който предава спомен на баща си Сяро. Разказът за събитията, от влизането на братята в кръчмата до тяхното освобождаване малко преди Ловеч, се основава на разказаното от Цачо Ганчев и Никола Цвятков (пред Захари Стоянов, Христо Иванов, д-р Параскев Стоянов, Димитър Пъшков). Тук отново ще се върнем на въпроса за тескерето на Добри Койнов, което Левски носи, но докато бягал опитал да го изяде. Това на пръв поглед странно поведение се дължи на факта, че Никола разпознава гласа на Али чауш, тоест Левски е направил извода, че заптиетата са от Ловеч и, за да не навлече допълнителни неприятности на Добри Койнов, а и на себе си, опитва да унищожи тескерето. Изглежда, че когато са го хванали той все още не го е погълнал цялото, защото Никола казва, че научил за опита на Левски да изяде тескерето от заптиетата, но пък изглежда е било достатъчно повредено, за да не се чете, иначе заптиетата щяха да знаят, чие е то и че е издадено в Ловеч.
27. Пред д-р Стоянов Никола разказва, че, когато в София им връщали парите, видял и взетите от Левски.
28. Единствено Захари Стоянов споменава, че още в Къкрина заптиетата са оказали на Левски първа помощ: "Сами заптиите вързали главата на Левски, т. е. раната му, преди да тръгнат за Ловеч."
29. Цачо Ганчев споменава само побоя над Христо, който по думите му се състоял малко преди да излезнат на шосето. Пред д-р Стоянов Никола разказва, че са го били, когато излезнали на шосето. Захари Стоянов и Христо Иванов, пак по думи на Никола, уточняват, че първо са били него, а после Христо, който също нищо не казал (по думите на Цачо Ганчев "отричал"). От всички, които са записвали спомените на Никола Цвятков, става ясно, че заптиетата се интересуват най-вече от самоличността на ранения непознат. Така Захари Стоянов пише: "Питали го, те, да каже правото – наистина ли са хванали Василя Левски Дякона или друго някое лице е минало на ръката им по погрешка." и в бежка под линия добавя "Левски не се е изказал на заптиите в хана."; д-р Стоянов - "Все го питали: "Тоз, уловения, Левски ли е?""; Пъшков - "По пътя Никола и Христо са бити със сопи до забравяне да кажат този ли е Левски, но те и двамата казвали, че не го познават."; Христо Иванов предава версията, която привеждаме в разказа. Изразът "Анасана сиктим комитасъ!" е звучна турска псувня, а "Сенми оладжан юзбаши комиталар?" е полуподигравателния, полусериозен въпрос "Ти ли ще ставаш стотник на комитите?" Предателоведите, опирайки се на твърденията, че заптиетата питали дали са хванали Левски, заявяват, че явно знаят кой е задържаният, което е пълен нонсенс. Ако знаеха кой е задържаният, въобще нямаше да се интересуват да питат: "Тоз, уловения, Левски ли е?" Същевременно няма нищо странно, ако са се интересували дали са хванали най-търсения в момента човек, не само снимката с описанието му са разпратени навсякъде, но има и голяма награда за главата му, която по думите на Али чауш получили други, защото Левски не е направил самопризнание, а и никой друг до откарването му в София не потвърждава, че това е именно той.
30. За задържането на случайно срещнати пътници пише Захари Стоянов, докато Христо Иванов споменава само за един. В спомените си Пъшков разказва, че Никола и Христо тръгнали пеша, но после били качени на кола. Цачо Ганчев също твърди, че Никола и Христо са качени на кола, но не тази на баща му в която са ранените, а друга. При условие, че знаем със сигурност, че двамата тръгват от Къкрина пеша (според Захари Стоянов, Димитър Пъшков и Христо Иванов), а в колата на Сяро са ранените, то единственият логичен извод е, че втората кола е реквизирана по пътя, най-вероятно от случайно срещнатия селянин. Възможно е заптиетата наистина да са се опасявали от евентуален опит за спасяване или ликвидиране на задържаните, имайки предвид възможната им връзка с комитета и направените разкрития за безскрупулността с която действат комитите, вече уличени в няколко убийства. По повод начина им на влизане в Ловеч д-р Стоянов е записал мисъл на Никола именно в тоя дух, но очевидно не го е разбрал точно, добавяйки бележка в скоби, че изразът "да не би да ги убият, да не издадат" вероятно се отнася до заптиетата. Тоест от бележката се подразбира, че заптиетата са се опасявали за собствения си живот, тъй като доктора е далеч от еретичната мисъл, че те може да се опасяват за живота на задържаните, като при това покушението може да бъде извършено от техни съмишленици.
31. Захари Стоянов дава живописна картина на влизането в Ловеч. Като посрещачи изобразява, кадъни и турчета, пред които заптиетата искали да покажат бабаитлъка си. Обаче пред Христо Иванов Никола казва само, че до моста имало турци, които ги псували. Имайки предвид написаното в предходната бележка най-вероятно става дума за служащи в конака.
32. Разполагаме с три независими източника, които твърдят, че Левски поддържа легендата, че е търговец от Търново. При първоначалния разпит в Къкрина за който разказва Цачо Ганчев, а после и в Ловеч по спомен на Петър Шишков, син на чорбаджи Яким Шишков, при индивидуалния разпит и очните ставки с ловчанлии, и накрая по спомените на Цвятков при общия разпит на тримата арестувани в конака. При разпитите в София Христо Цонев също твърди, че Левски се представил като търговец от Търново на име Петко. Тези факти говорят, че никой не е припознал мнимия търговец като Левски, а това обяснява и загадъчното за Захари Стоянов откарване в Търново, тъй като задържаният твърди, че е родом от там. Доктор Стоянов, предавайки спомени на Анастас Хитров и Димо Драсов, пише, че поп Кръстьо им казал, че е викан в конака да разпознае Левски, но не е потвърдил, че задържаният е той. Именно отвеждането в Търново е един от най-сериозните аргументи, че властите не знаят, че са хванали Левски и че никой от Ловеч не го е припознал. За посещението на поп Кръстьо разказва Никола по думи на самия Левски, но без подробности, освен въпрос към Левски как са го задържали и отговора, че станалото станало. Въпросът на попа още веднъж показва, че той няма отношение към ареста, иначе чеше да е наясно как е станала тая работа. Пак по спомени на Петър Шишков в конака са викани още баща му, хаджи Мичо и Пано Бонжора. Фактът, че никой не припознава Левски, е изключително важен, тъй като властите биха се заинтересували от дейността му в Ловеч, а това създава опасност от нови разкрития, поради невъзможност за съгласуване на показанията с евентуално споменати ловчанлии. Не случайно по-късно Левски благодари на Никола, че не е споменал Ловеч, а е твърдял, че се срещнали по пътя, с което го избавил от необходимостта да говори за града.
33. Пред д-р Стоянов Цвятков разказва, че и тримата казали, че не го познават. По-ранните автори, които са говорили с него предават малко по-различна версия. Захари Стоянов пише, че и тримата повдигали ремене, Христо Иванов, че Левски нищо не отговорил, но другите двама казали, че не познават лицето.
34. За това пише само Христо Иванов.
35. Фактор за отвеждането на задържаните в Търново може да е и съперничеството между управителите. В доклад от 10 декември 1872 г. Оскар Монтлонг споменава оплакванията на Мазхар паша от ловешкия каймакам, който отказал да изпрати в София някакъв поп (визира се поп Кръстьо), и от пловдивския мютесариф, който под влиянието на Найден Геров твърдял, че комити, каквито се дирят, в неговия район няма. Мотивите на управителите на Ловеч и Пловдив вероятно са свързани със собствените им кариери, защото наличието на бунтовници в техните райони удря пряко върху компетентността и авторитета им.
Пъшков приписва на Никола Цвятков думи, които той не повтаря в нито един друг негов спомен. Според Пъшков, след като каймакама се уверил чрез поп Кръстьо, че е хванал Левски, телеграфирал в Търново и мютесарифа изискал арестанта. Относно вероятната размяна на телеграми, можем с основание да предполагаме, че такава е имало, но те не са запазени. И Христо Иванов в Търново и Никола Обретенов в Русе пишат в спомените си, че се известили за задържането на Левски по телеграфа съответно на 27 и 28 декември, макар Иванов да отбелязва, че "не поверовали". Най-вероятно в телеграмите се е съобщавало за арестуването на лице отговарящо по описание на Левски. В бележка 3 отбелязахме засилена активност по издирването му, която включва размножаване на фотографията му, патрулиране и претърсване на ханове, увеличени разходи за шпиони, арести по подозрение и прилика. Последната мярка едва не предизвиква дипломатически скандал, тъй като османските власти бързат да се похвалят пред чуждестранните консули с един такъв арест, а в последствие се оказва, че задържаният при Хърсово е безобиден турчин на име Осман. Поне до 29 декември никой не знае, че задържаният при Къкрина е истинският Левски. На тази дата австроунгарският консул в Русе Оскар Монтлонг пише на граф Андраши за задържания при Хърсово, когото мислят , че е Левски. На другия ден Йорданка Филаретова от София известява с писмо руския консул в Пловдив Найден Геров, че в София очакват пристигането на задържания при Хърсово "Дякон". На 31 декември Иванчо Хаджипенчович от София пише писмо на Марко Балабанов в Цариград в което отбелязва: "мисията ни беше извършена, ако не се беше доловил Диако или Васил Левски, карловалия, главатаря на разбойниците, който е убил и невинни българе". От писмото не става ясно дали се отнася за арестувания при Хърсово, или този при Къкрина. Най-вероятно изглежда, че става дума именно за задържаният при Хърсово, тъй като едва на 2 януари Найден Геров уведомява граф Игнатиев, че при разпитите в София е установено, че арестанта от Хърсово не е Левски, и за появили се слухове, че истинският Левски е заловен. От спомените на Никола Цвятков става ясно, че Левски потвърждава самоличността си чак в Търново, но кой точно ден не е много сигурно. Те престояват в града от 28 до 31 декември. Пред д-р Стоянов Никола не уточнява събитията ден по ден, но от разказа му се вижда, че пристигат в Търново около девет часа сутринта на 28 декември, а на Василовден (1 януари) вече са в Севлиево и отпътуват към Плевен, като от разказа проличава, че са заминали от Търново за Севлиево сутринта на предния ден, тоест 31 декември. Според Никола при първите разпити в Търново Левски продължава да поддържа легендата, че е търговец и едва по-късно разкрива самоличността си. Ако се доверим на разказа на Никола, това е станало в деня преди да заминат от Търново, значи на 30 декември. В спомените си Христо Иванов разказва, че искали чрез доктор Стат Антонов, когато го викат да превърже Левски, да разберат какво точно се е случило, а после пращали и Джорджо Момчев при Стефан Карагьозов да научи как върви разпита, но не ни съобщава дали са научили нещо чрез тях. "Най-подире - пише Христо Иванов - решихме да запалим конака, или да изгорят, или да се отърве някой от тях, но казаха сутринта, че пачаврите паднали на празно място и нищо не подействаха; ние мислехме, че ще ги държат още някой ден, но на другия ден пред зори ги прекарали за София и ази не можах да ги видя вече." От написаното излиза, че опита за запалване на конака е станал вечерта на 29 срещу 30 декември. Дали това има отношение към самопризнанието на Левски не е много сигурно, но е възможно след тази акция натискът върху Левски да се е увеличил. От една страна става ясно, че не е заловен случаен човек, което дава основание на властите да го притиснат още, а от друга, за да предотврати по-нататъшни подобни необмислени действия, които могат да доведат до нови разкрития, на Левски не остава друго освен да потвърди самоличността си. Въпреки това, все още е съществувала известна несигурност относно самоличността му и едва след поредицата очни ставки в София тя е препотвърдена. За това свидетелстват документите, които започват да споменават за задържането му едва след разпитите в София. За пръв път на 8 януари руския консул в Одрин Иван Иванов пита с писмо Найден Геров: "Къде са заловили Левски? Вие знаете ли?". На 12 януари Кръстьо Нешов пише от София на Спас Вацов в Загреб: "На 4-ий того докараха прочутийт Дякон Лъвский". На същата дата Монтлонг уведомява Андраши за ареста на истинския Левски и разпитите му. На 13 януари Йорданка Филаретова пише аналогично писмо до Николай Чалики. Интересно е, че Монтлонг и Филаретова, както в случая със задържания в Хърсово, така и в сведенията за разпитите на Левски, предават сходна по съдържание информация само с ден разлика, което говори, че вероятно ползват един източник, но това е отделен въпрос, който тук няма да засягаме.
Споменатите тук доклади на Монтлонг в оригинал са датирани по грегорианския календар, но ги приравнихме към използвания от българите по това време юлиански календар.
36. Пред Захари Стоянов Христо Иванов предава по-различен спомен за този епизод: " На мястото си замръзнах – говори Христо Иванов, – когато познах, че единът от вързаните беше брат ми, вторият братовчедът ми, а третият Васил Левски. На тоя последния впих погледа си, да го изгледам за последен път. Той беше усукан в един ямурлук, а главата му вързана. Щом ме съзря измежду множеството, клюмна полечка с главата си в знак на поздравление и очите му се напълниха със сълзи... " Може би, в случая той предава спомените си накратко, без да се впуска в подробности като тази как е узнал, че Левски е ранен, или, че Никола и Христо са в отделна каруца.
