Какво да прочетем - историография на кръстопът

Докато подготвях списъка с автори и произведения за тази публикация, се оказа, че той се очертава твърде дълъг и реших да се огранича до няколко автора. Някои от тях са основоположници на цели нови направления в изследването на историята. А като пътеводител в цялата тая "бъркотия" може да послужи книгата на Желязко Стоянов "Идеите за историята", ИК "Абагар", 1996 г.

Първата книга е "Сиренето и червеите" на Карло Гинзбург. На български май е издаван само негов сборник с есета. На руски книгата може да се прочете тук: https://archive.org/details/B-001-002-892/mode/2up

Марк Блок и Люсиен Февр основават знаменитото френско списание за история "Анали", което дава името на цяла школа в историографията, чието значение за съвременната историография е неоспоримо и повечето автори в тази подборка принадлежат именно към различни поколения от тази школа.

И тъй, Марк Блок е по-известен у нас с историософската си работа "Апология на историята, или занаятът на историка" https://electronic-library.org/books/Book_0008.html

Друга негова работа преведена у нас е "Кралете чудотворци". Капиталният му труд "Феодалното общество" на руски: https://royallib.com/book/blok_mark/feodalnoe_obshchestvo.html

След поражението на Франция през 1940 г. Блок се включва в Съпротивата. През 1944 г. е заловен и екзекутиран от Гестапо.

Люсиен Февър на практика е непознат у нас. За пръв път е издаден на български през 2009 г. с "Небесна любов, земна любов", разказваща за живота на французите през ХVІ век. Основният му труд "Битката за историята" е сборник есета и статии в които разкрива възгледа си за историята, като "наука за човека" и желанието да разбере как са мислели и чувствали хората от миналото. До него априорно се приема, че хората са си хора и мислят и чувстват еднакво във всички времена. Книгата на руски: https://www.rulit.me/books/lyusen-fevr-boi-za-istoriyu-download-362128.html

Представителите на второто поколение от школата Анали Фернан Бродел и Жак Ле Гоф, може би, са най-известните у нас автори от тази подборка. От Жак Ле Гоф можем да прочетем "Цивилизацията на средновековния Запад", "Търговци и банкери през Средновековието", или "Интелектуалците през Средновековието" https://electronic-library.org/books/Book_0065.html . Авторът е научен консултант на филма "Името на розата" по романа на Умберто Еко. Основните работи от Бродел преведени у нас са "Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип II" и двутомника "Материална цивилизация, икономика и капитализъм, XV-XVIII век".

Емануел Ле Роа Ладюри е представител на третото поколение от школата Анали. Основните му научни интереси са насочени към историята на малките общности, предимно селски, и историята на климата. У нас е издадена "Монтаю, едно окситанско село", а в руски превод може да се прочете "История на климата след хилядната година" https://www.rulit.me/books/istoriya-klimata-s-1000-goda-download-365844.html .

Филип Ариес няма професионално историческо образование, но получава признание в академичните среди. Сам той се определя като "неделен историк", тоест занимава се с история през свободното си от основната работа време. У нас е преведен "Човекът пред смъртта" в два тома, "Детето и семейството при Стария режим" може да се прочете на руски: https://litmir.club/bd/?b=853070 . Съвместно с Жорж Дюби ръководи екип автори, които участват в написването на "История на частния живот" в пет тома, обхващащи целия период от Античността до Новото време https://litmir.club/bd/?b=853107

Последният автор, който ще споменем тук е Арон Гуревич с "Проблеми на средновековната народна култура" (май не е преиздавана и е библиографска рядкост, но може да се намери по антикварни книжарници) и "Средновековният свят: Културата на мълчащото мнозинство", която може да се прочете онлайн: https://istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/1073-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B0%D1%89%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE.html

За т. нар. "завещание на Ленин"

Към последните месеци от живота на Ленин в периода между втория (16 декември 1922 г.) и третия (6 март 1923 г.) инсулт, когато все още частично е работоспособен, се отнасят група текстове, които в историографията и публицистиката най-често са наричани "политическо завещание" или само "завещание" на Ленин, понякога този термин се употребява само към част от текстовете. Трябва да отбележим, че означаването им по този начин започва след смъртта на Ленин, сам той, въпреки болестта си, ги диктува с оглед на текущата политическа обстановка, а не със съзнанието, че оставя завещание в точния смисъл на думата, да не говорим, че някои от тях са публикувани през същия период. Тоест използваният за тях термин е неточен и подвеждащ, но тук въобще няма да навлизаме в терминологични спорове. Най-коректно би било да наричаме отделните текстове "диктовки" в случаите когато не са публикувани през този период, или "статии" за публикуваните през периода текстове - "Странички от дневника", "Как да реорганизираме Рабкрин" и "По-добре по-малко, но по-добре".

Основните въпроси засегнати в текстовете касаят повишаване авторитета на ЦК чрез кооптиране на нови членове, повишаване ефективността на държавния апарат и запазване и сближаване единодействието между града и селото, пролетариата и селяните. Сред тях, обаче, се откроява един блок от текстове с ясна антисталинска и протроцкистка насоченост, които изискват своето обяснение, защото повдигат редица въпроси. Традиционната историография, от Робърт Такер до Волкогонов, Антонов-Овсеенко и Радзински, следва концепцията на Троцки според която Ленин изведнъж прогледнал какъв човек е издигнал и се опитал да поправи грешката си. Сталинската (или болшевишка) историография признава критиката в тези текстове, но подчертава доверието на Ленин към Сталин и неприязънта му към Троцки. Показателно е, че и двете историографски школи признават ленинското авторство на тези текстове, но не дават адекватно обяснение за причините за появата им. Едните не се съмняват в ленинското авторство, защото са твърде удобни в очернянето на Сталин, а другите - за да не хвърлят сянка на съмнение върху делото на Ленин. Основания за съмнения все пак има и те ясно и аргументирано са формулирани от Валентин Сахаров в монографията "Политическое завещание Ленина" издадена през 2003 г.

Съмненията във фабрикация са насочени към диктовките от 24 и 25 декември 1922 г. (означавани като "характеристики"), допълнението към тях от 4 януари 1923 г. (за пръв път се споменава като "письмо о генсеке" през лятото на 1923 г.) и записката "к вопросу о национальностях или об "автономизации"" от 30-31 декември 1922 г. (датировката на тези текстове е според традиционната историография). Първите два текста обикновено се представят като част от т. нар. "Письмо к съезду", но самото писмо (диктовката от 23 декември 1922 г.) в изходящата кореспонденция на Ленин е отбелязано като изпратено още същия ден. Още един текст носи следи от манипулации "Как нам реорганизовать Рабкрин", където е вмъкната фраза засягаща пълномощията на генералния секретар, но тя е късна, тъй като първите публикации с нея се появяват чак през 60-те години и отношението й към интересуващият ни проблем е косвено.

Текстовете на т. нар. "характеристики" и допълнението към тях за пръв път се появяват в края на май 1923 г., а пришиването им към "Письмо к съезду" е повече от абсурдно. Най-важният въпрос повдигнат в тях - отстраняването на Сталин от поста генерален секретар е от компетенциите на ЦК. И двата текста не са регистрирани нито в текущото делопроизводство на ленинския секретариат, нито в архива на Ленин. Последният текст ("к вопросу о национальностях или об "автономизации"") е регистриран в архива на Ленин на 15 юни 1923 г. и се появява в него като копие от копие, което уж било изпратено на Троцки във връзка с ХІІ конгрес на РКП (б).

И като сравнение например статията "За кооперацията" (всъщност два текста по една тема, като и от двата Ленин останал недоволен) също не е регистрирана в ленинския секретарият и архив, но за работата над нея има запазени записки в архивното дело.

Основните извори за работоспособността на Ленин през този период са Дневник на дежурните секретари и Дневник на дежурните лекари. Първият документ поражда някои съмнения, защото записите в него са спорадични, често отразяват събития със задна дата и невинаги кореспондират с дневника на лекарите. Тези недостатъци пораждат съмнение в достоверността му, особено когато се явява единствен извор, доказващ съмнителното ленинското авторство на конкретни текстове от т. нар. "завещание". Спомените на секретарките Фотиева и Володичева не само са вътрешно противоречиви, но често влизат в противоречие с двата основни извора. Например, когато в началото на 70-те години сътрудниците на ИМЛ се обръщат към Фотиева за разяснение по въпроса с липсващото вписване в дневника на секретарите диктовката от четвърти януари, тя им отговаря просто да допишат липсващия текст, което показва, че такава практика по отношение на този документ е съществувала и обяснява недостатъците му.

Хипотезата за текстове от "завещанието", които са приписани на Ленин, но в действителност не са негови, влече след себе си сериозно преосмисляне на историческите събития от периода когато е болен и първите години след смъртта му. Отхвърлянето на троцкисткия по същността си историографски наратив, създаването и детайлното обосноваване на нов, е процес, който може да се разтегне много във времето, а предвид силно политизирания въпрос, може и никога да не се случи.