В "Драматургът реалист към своите критици" в отговор на критиките към "Оръжията и човекът" още през далечната 1894 г. Джордж Бърнард Шоу пише редове, чийто смисъл едва ли ще проникне във фашизираните мозъци на нашите съвременници (и не, пиесата не е антибългарска, тя е антивоенна; авторът й не е социалдарвинист, както твърдят псевдолевите, или сталинист, според фашагите, и прочее глупости, а хуманист - дума, чийто смисъл и значение, обществото ни отдавна е забравило):
"Там е работата, че армията, каквато я познаваме, се държи не на доблестта на редниците, а на нейното отсъствие, не на физическа мъжественост (на новобранците проверяват зрението и белите дробове, не мъжествеността), а на гражданско безсилие и морална страхливост. Аз се боя от войника не за това, че е храбър, а защото е дотолкова деморализиран от дисциплината, че е способен да ме убие, ако му заповядат, дори да знае причината за тази заповед - моят стремеж да премахна игото, внушаващо на самия него страх и ненавист. Аз уважавам полкът за метеж повече, отколкото за стотици победи, и дълбоко презирам войнстващите цивилни, които плащат на сиромасите грошове, за да им служат като пешки в сраженията, а в същото време си седят в къщи и плямпат нагли безсмислици за патриотизъм, геройство, вярност на дълга..."
