"Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?"
Из "Вяра", Никола Вапцаров
"А тука, тука не направиха ли ни вагабонти, шарлатани, чапкъни и всичко, що може да излезе из устата на едни баснословни невежи..."
Из "Наместо програма", бр. 1 на „Дума на българските емигранти“, 10 юни 1871 г.
В живота на Ботев има период определен от Захари Стоянов като един от "най-мрачните, отчаяните, авантюрните и пропадналите". Това е периодът между спирането на вестника му "Дума на българските емигранти" и пристигането му в Букурещ, където започва работа като коректор в печатницата на Каравелов. На този период се спират в спомените си и други съвременници на Ботев - Киро Тулешков, Димитър Паничков и Иван Вазов. Тук ще се опитаме да изясним кой е източникът на Захари Стоянов, как написаното от него се отнася към другите спомени, възможните взаимовръзки и влияния помежду им, и въобще достоверността им като цяло.
Както отбелязахме Захари Стоянов датира приключенията на Ботев за които разказва в част VІІ от втора глава на биографията му, която е издадена през 1888 г., в относително широката и частично размита рамка на една цяла година от лятото на 1871 г. до лятото на 1872 г. без да посочва категорично точни дати. За относителната датировка на някои от описаните криминални деяния на героя му можем да съдим по косвени данни. Например, първото подобно приключение, свързано с контрабанда на тютюн през замръзналия Дунав за което разказва авторът, може да бъде отнесено към края на 1871 г. или началото на 1872 г. Това позволява значително да стесним хронологичната рамка на описваните криминални деяния, тъй като Ботев е арестуван в края на април или началото на май 1872 г. Текстът на автора, обаче, е вътрешно противоречив, защото последното споменато от него престъпление, изнудването на Петраки Симов, трябва да бъде отнесено към октомври 1871 г. тъй като тогава Киро Тулешков във връзка с него е арестуван и интерниран в Мачин. Тази дата се основава на спомените на самия Тулешков, който разказва, че престоял затворен около месец и половина и в началото на декември, когато е освободен, в Галац се среща с Ботев. Според Паничков, именно след този опит за изнудване, Ботев избягал в Галац, но Тулешков пише за ареста си, че тогава Ботев вече бил в Галац да търси спомоществователи, за да продължи издаването на вестника. Други свидетелства след спирането на "Дума..." показват, че Ботев не се е отказал от списването на свой вестник. Георги Смилов разказва, че през есента на 1871 г. случайно се срещнал с Ботев в Гюргево, който му казал, че издава свой вестник. Според Михаил Димитров, по това време сътрудничи във вестника на Добри Войников "Кърлеж" и планира издаването своя "Комар", който по думите на Каравелов умрял преди да се роди. На 25 декември същата година в каравеловата "Свобода" някой си Стефан Вълчанов публикува обява, че предстои скорошното издаване на хумористическия вестник "Будилник". Остава неизвестно кой е Вълчанов и какви са отношенията му с Ботев, но именно последният, чак след година и половина, започва списването и издаването на "Будилник".
От казаното до тук първият извод който можем да направим е, че Захари Стоянов и респективно източникът му не следват някаква хронологична последователност при описанието на обирите. След първото приключение, авторът описва още четири обира - на някакъв търговец в Галац, на търговец на икони, на Скарлат Стратевич и на Петраки Симов. Тулешков дава следната последователност: Петраки Симов, Скарлат Стратевич, Коста Василев и търговец в Галац. В обира на търговеца на икони Захари Стоянов разказва, че участвал и някой си Иван Дългия. Другите мемоаристи не познават такова име сред приближените на Ботев през периода който ни интересува, но пък има един Петър Дългия споменаван от Тулешков и Паничков, който може би е същото лице. Сам Захари Стоянов на друго място също разказва за Петър Дългия по спомени на Тулешков. Според Паничков през май 1871 г. пристигнал с Ботев в Браила, три месеца работил у някакъв арменец житар, когото намерили обесен, за това Дългия бил арестуван и след шест месеца въдворен в Болград, от там избягал в Кубей, където отворил кафене. След неизвестно какъв период той се върнал в Браила. Тоест, според Паничков, той не може да е съучастник в този обир. Поне не и в периода към който го отнася Захари Стоянов. Ако се доверим на Тулешков, че когато го арестуват Ботев е в Галац, за да търси спомоществователи с цел да продължи издаването на вестника си, излиза, че не е замесен в изнудването на Петраки Симов. За същото престъпление Захари Стоянов обвинява Тулешков в съучастие, но под линия отбелязва: "Бае Киро говори, че няма известие от тая работа". Освен несъответствията между спомените на Тулешков и написаното от Захари Стоянов, виждаме, че някои от сочените като виновни, не само не се признават за такива, но и в два от случаите най-вероятно не са замесени. Това поражда сериозни съмнения в достоверността на разказите за замесените лица. Нещо повече, липсва свидетелство от първо лице, както и независим документ потвърждаващ кое да е от тези престъпления. Единственият от обвиняваните в съучастие, който е оставил спомени, отрича да е замесен. Единият от потърпевшите, Скарлат Стратевич, е участник в революционното движение, представител от Браила на Общото събрание на БРЦК през пролетта на 1872 г., по-късно през 1875 г. посредничи в продажбата на преведената от Ботев книга на Иловайски и на стенния календар. Остава непонятно, защо Ботев би го обирал, когато той очевидно подкрепя революционното движение. Възможно е името на Ботев да е замесено в този предполагаем обир именно през 1875 г., за да навреди на отношенията му със Стратевич, който както отбелязахме посредничи в разпространяването на ботевите творби и изглежда е съвестен, поддържайки го в този труден период.
Тези съображения ни навеждат на мисълта, че имаме работа със слухове. Киро Тулешков пише, че слуховете тръгват след ареста на Ботев: "Пръсна се измежду нашите румънски българи слух, че Ботев бил станал нощен крадец.", Константин Кац (Добруджано-Геря), след като споменава обира на търговеца в Галац, добавя: "Дали това е истинска случка, или една от легендите, които обикновено се измисляха за видните революционери от онова време – аз не зная, но изглежда, в свръзка с тази вярна или невярна история тогава се пуснали за Христо Ботев най-разнообразни некрасиви слухове." За същия обир пишат Захари Стоянов, Киро Тулешков и Иван Вазов, като последният не дава никакви подробности освен, че на следващия ден Ботев е арестуван, явно намеквайки за връзка с обира, но арестът на Ботев не е по криминални, а по политически причини, тоест Вазов, а вероятно и други съвременници, от хронологичната последователност на събитията са направили извод за несъществуваща причинно-следствена връзка. Повод да се направи тази връзка може да е и открития на местопрестъплението вестник "Дума...", както разказват Захари Стоянов и Киро Тулешков. След разрива с Ботев през 1875 г. Каравелов пише за него на Данаил Попов, че е "излязъл завчера от пушкарията за кражба", което си е откровена клевета. Освен този некоректен извод, друга причина за слуховете, свързващи Ботев с престъпна дейност, може би е отношението му към частната собственост и честото позоваване на Прудон - "собствеността е кражба". Според Димитър Ночев: "Това му беше като „добро утро“ и „добър ден“. Ако собствеността се наруши в името на благородни цели – това не е престъпление. И той посягаше на нея в името на делото или гладните си другари, но никога и за себе си." За тези, които се стремят да свържат името на Ботев със споменатите престъпления, този цитат е достатъчно доказателство, потвърждаващо обирджийските истории. И точно затова пропускат следващото изречение, което показва чия собственост нарушава Ботев, своята или нечия чужда: "Той често оставаше гладен, като даваше и последната си пара на другарите си." Неразбирането, което поражда фразата на Прудон у съвременниците на Ботев, а и в наши дни, се нуждае от известно пояснение. Прудон я заимства от жирондиста Жак-Пиер Брисо и според Мишел Онфре смисълът, който влага в нея, е следния: "В своята “Първа записка” (“Какво е собствеността?”), той създава следния живописен образ: “Двеста гренадири за няколко часа са издигнали обелиска в Луксор върху основата му; можем ли да предположим, че само един човек за двеста дни ще успее да постигне това?”. Възложителят на тази работа е платил добре за индивидуалния труд на тези двеста работници, но това, което двеста работници могат да постигнат само чрез общия си труд и никога не биха постигнали, ако работеха сами, а именно силата на колективния труд, не бе платена: това ограбване е кражбата. Когато Прудон пише прочутата фраза: “Собствеността е кражба”, именно това има предвид, кражбата, наречена придобивка, която си присвоява собственикът, който не е работил. Придобивката е също арендата за земите, наемът за апартаментите, рентата от инвестираните средства, банковата лихва, облагата и печалбата, получени на борсата. Прудон иска да разпредели справедливо плодовете, получени от колективния труд."
Среднощното посещение на Ботев у Петраки Симов след ареста на Тулешков е дотолкова анекдотично, че не е за вярване. От една страна Ботев и компания уж го изнудват за пари, от друга Ботев сам го заставя да си отвори касата и плюе на парите му, искайки само съдействие за освобождаването на Тулешков. Къде е тук логиката, хем го изнудва, хем не му ще парите? И от какъв зор Петраки ще изпълнява желанието му, след като веднъж не се е поддал на изнудването, а е проявил достатъчно кураж да потърси съдействие от властите, а и в случая Ботев не се е крил, защо не го предава? При един по внимателен прочит ще открием и много други логически противоречия. Хем Ботев е умел обирджия и касоразбивач, хем търси спомоществователи, за да продължи издаването на вестника? Уж живее от грабежи, а развива теории за икономии чрез глад? Паничков също не се свени в разпространяването на подобни нелепици, разказвайки басня за Ботев и Флореско, която не се среща никъде другаде: "Обличаха вечер полицейски дрехи и бастисваха някои лица, но тъй изкусно, щото и полицията не можа нищо да им стори... А на утре уж на работа по скелята." В задачката се пита, защо им е да се правят, че работят на пристанището като са толкова умели обирджии, та Ботев даже е принуден да спи на тавана в училището, където преподава Велико Попов и често няма дори какво да яде? Премахнем ли анекдотичната украса, както и спекулациите със съпричастието на Ботев в изнудването, и го видим в други аналогични ситуации, когато защитава онеправданите, няма да ни удиви, ако лично се е явил при Петраки Симов и е поискал съдействието му за освобождаването на Тулешков. Паничков разказва, че защитил Стойно Троянчето, когато искали да го арестуват, при друг подобен случай избавил някакво карловче, а Вазов в "Немили-недраги" описва съдебен процес на който Ботев защитава другарите си. Това поведение на Ботев се потвърждава и от други на които тук няма да се спираме. Сам Тулешков пише, че е освободен с поръчителството на мачинските първенци и браилските търговци след ходатайството на Григор Писарев. Това, разбира се, не изключва възможността и Ботев да е ходатайствал за него, но не и така както е описано в анекдота.
Тук опираме и до характера на бъдещия воевода. Захари Стоянов, в пълно съответствие с казаното от Стамболов, го описва като буен и невъздържан в емоциите си човек, докато множество други свидетелства го описват като впечатлителен, но умен, красноречив и добронамерен. Според Стамболов: "Ботев имаше буен, сприхав характер и беше несдържан и в думи, и в дела. Обичаше да настоява на своето, искаше да му се подчиняват, беше честолюбив и искаше да свали Л. Каравелов от неговия пиедестал, за да заеме мястото му. И ако беше останал жив, той щеше да се бори за политическа кариера, за да бъде водител на партия или министър; или голямата му крайност щеше да го доведе до бесилката.", а Георги Смилов за времето, когато живеят и учат в Одеса: "...той беше добър другар... приветлив в обръщенията си към всички... никога не предизвикваше другите към спорове, а възникнеха ли някога, той придружаваше своите възражения с весел тон... И когато спорът вземеше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат." Васил Лучков за времето на учителстването на Ботев в Задунаевка: "Той правеше добро впечатление на човек, както по външността си, тъй и по нравствените си качества..." Минават още две години и на 1 февруари 1869 г. Христо Георгиев пише за Ботев на Ангел Репанович в Александрия: "Той е добър младеж, но без опитност". От времето когато се връща за кратко в Калофер датират и първите сведения за смелите му и откровени изказвания против чорбаджиите, които силно са поразявали съвременниците, но те ни показват и една друга страна от характера му, неговата откритост. Димитър Калев си го спомня през времето когато учителства в Измаил: "Не беше неприятен човек, хората не странеха от него". За интересуващия ни период Вазов си спомня: "А тоя момък не мислеше както другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всички мислещи умове и ги смущават и плашат.", на друго място пише за себе си в трето лице: "Вазов се сближил с Ботева от красноречието и ума на когото остана пленен". Поради идейната си еволюция в тези свои късни спомени той дава и донякъде противоречащи си сведения. В тях Ботев е едновременно уважаван и презиран, отбягван и обичан, което впрочем е нормално за всеки жив човек и правилният въпрос тук е по-скоро кой какви чувства питае към него. За година-две по-късно се отнасят спомените на Михаил Греков в които описва впечатленията си от Ботев и отношението на Каравелов към него. Според Греков, Ботев е интелигентен, културен, сладкодумен, докато Каравелов признава таланта му, но твърди, че е мързелив и нахален. Греков забелязва това отношение. Ботев също го усеща и съзнава, но, както отбелязва по-късно в едно писмо, го е търпял, защото мислел, че е за доброто на отечеството. Виждаме пълна противоположност на необуздания, поддаващ се на емоциите си младеж - Ботев съзнателно в името на по-значима цел, както си е мислел тогава, преглъща униженията и крие чувствата си почти две години. Могат да се приведат още много цитати все в тоя дух - умен, разговорлив, но не и бъбрив, понякога язвителен (особено когато бичува някой порок), вежлив към околните - например Димитър Ночев и Иван Андонов, но ще отидем твърде далеч. Достатъчно свидетелства от различни периоди от живота му бяха приведени, за да се види, че не е импулсивна и първосигнална личност, страдаща от мегаломания и суицидни пристъпи, какъвто го описва Захари Стоянов и какъвто ни го представят следващите изследователи. Борис Делчев в монографията "Христо Ботев. Опит за психография" е първият автор, който аргументирано защитава тезата, че у Ботев водеща е мисълта, а не чувствата, които, както видяхме от примера за отношенията му с Каравелов, съзнателно могат да бъдат подчинени и използвани.
Вече споменахме, че слуховете за криминалните подвизи на Ботев се разпространяват още докато е жив и най-вероятно са напълно безоснователни, а популярността им нараства покрай разрива с Каравелов, който ги използва като аргумент срещу бившия си сътрудник. Кой, обаче, е източникът на Захари Стоянов? Във "Вместо предисловие" авторът посочва кръга на ползваните източници без да ги изброява изчерпателно. На първо място това са собствените творби на Ботев, на второ - уж негови спомени разказвани на приятели, после кореспонденцията му и накрая писмените спомени за него, сред които Захари откроява "записката (неиздадена) на г. К. Тулешкова". Именно последното сведение поражда спекулацията, че Тулешков е източникът за обирджийските истории, но ние вече обърнахме внимание на множеството сериозни разминавания между записаното от него и повествованието на Захари Стоянов. Вероятността описанието на този период от живота на Ботев да е плод на друг източник, или източници, се натрапва от самосебе си. Внимателният прочит на интересуващата ни част от съчинението на Захари показва кой е основният му източник за обирджийските истории. На няколко места авторът се позовава на Велико Попов: "Велико Попов участвувал един път в събранието им и чул...", "В. Попов сварил Ботйова на едно търговско кафене", "В. Попов, който го е наблюдавал най-внимателно, разказва...", "В. Попов ... интересувал се е твърде много от участието на своя приятел" и т. н. Само два пъти авторът се позовава на Тулешков, като и двата пъти, за да го опровергае. Първият път е когато му приписва съучастие в изнудването на Петраки Симов, а вторият път по повод ареста и освобождаването на Ботев, отдавайки предпочитание на информацията получена от Стефан Ботев, Попов и Паничков, докато "Тулешков е бил това време в Букурещ" и "е погрешил по всяка вероятност".
В периода, когато пише биографията на Ботев политическите възгледи на Захари Стоянов бързо еволюират от ляво на дясно, от опозиционер с либерално-социалистически уклон, той застава на реакционни държавнически позиции. Те намират отражение и в отношението към Ботев. Още във "Вместо предисловие" авторът представя героя като рушител, а не съзидател, подчертавайки: "Между епохата, в която живял и работил той, и епохата днешна сравнение е невъзможно", "Съвсем други щяха да бъдат средствата, хората и материалът, ако Христо Ботйов и неговите съмишленици бяха повикани не да събарят, а да създават и нареждат." В бурните години след Съединението една такава биография на Ботев е изпълнявала и чисто злободневни политически задачи, служейки за предупреждение към вътрешната опозиция и външните противници, че правителството не се придържа към възгледите на Ботев, но може да се обърне към тях при необходимост. И в този случай, както и по повод Съединението, авторът използва образа на Ботев за консолидиране на силите. Деморализацията на Ботев, чрез обирджийските истории, разказите за омразата му към чорбаджии и калугери и бягането от учебни занятия и просвета, е призвана да подчертае пълната непригодност на него и идеите му в новите условия. Изяснявайки позициите на автора, разбираме защо са му били необходими тези истории и след като са му били необходими, намерил се е и човек който да ги осветли най-подробно. А този човек, както видяхме, е бил Велико Попов. Личност доволно спорна, тъй като съществуват факти показващи, че в по-късния си живот проявява тенденция за осребряване на познанството си с Ботев, както и факти от интересуващия ни период, показващи, че с Ботев не са били особено близки. Например Захари Стоянов пише по спомени на самия Попов, че участвал само веднъж в събрание на организирания от Ботев и Тулешков комитет. Сам Ботев, който по това време живее на тавана на училището, където преподава Попов, на 20 декември 1871 г. пише писмо до Одеса в което отбелязва: "Попов не надежден". Приблизително по това време, или малко по-късно, Ботев се мести в квартирата на Меледин край пристанището в Галац, както личи от телеграма на Меледин. Отношенията на Тулешков с биографа също не са съвсем безкористни. По времето когато Захари Стоянов събира информация от него, той печата брошурата му "Кои са виновниците за Девятий август?" и още една листовка, като се надява да печата и бъдещата биография. Вероятно именно този материален интерес е причината, по сполучливия израз на Стефана Таринска, да "се показва свръхстарателен в припомнянето".
Въпреки убеждението на Захари Стоянов, че "махването им (на обирджийските истории - б. м.) щеше да съставлява една празнота от неговия живот", редица факти и съображения говорят, че такава празнота би съществувала само в авторовата конструкция слепена от поредица несвързани и често противоречиви анекдотични истории. Вече споменахме, че поне до края на 1871 г. Ботев опитва да събере спомоществователи, за да поднови издаването на вестника си или да започне нов. Същевременно взема активно участие в работата по подготовката и провеждането на събранието на БКД и формира и ръководи комитет. За началото на 1872 г. сигурните сведения за дейността на Ботев са по-оскъдни, но също не предполагат някаква престъпна дейност, а по скоро продължение на усилията от предходната година за собствено издание. От кореспонденцията с одеските социалисти знаем, че има план с тяхна помощ да купи печатницата на Паничков. От писмо на Меледин датирано преди 12 февруари 1872 г. можем да заключим, че Ботев не е в Галац, а причината за отсъствието му би могла да е пътуване до Букурещ във връзка с опита да започне издаването на "Будилник". След тази дата през следващите два месеца в каравеловия вестник са публикувани няколко статии и дописки с предполагаемо или сигурно авторство на Ботев, през април и стихотворението "Странник", а през май в изданието на Блъсков "Училище" (отново в Букурещ) нова публикация на "Майце си". От спомените на Паничков знаем, че Ботев и Меледин работят на пристанището. Захари Стоянов разказва, че след ареста на Меледин Ботев избягал във Фокшан, но някои съображения ни карат да предполагаме, че пребиваването му там е временно и не е свързано с преследване от властите. Най-вече това е фактът, че квартирата на Ботев в Галац е обискирана и от нея са иззети книги и писма (за това, освен Захари Стоянов, споменават също Тулешков, Вазов и Киро Ботев). От тук следва и логичният въпрос, ако Ботев е знаел, че го търсят, за да го арестуват, както твърди Стоянов, щеше ли да зареже в квартирата си компрометиращи го книжа (според брат му и Вазов)? Отговорът може да е само отрицателен, а това означава, че причината за пребиваването му във Фокшан въобще не е опит за бягство от полицията, и предвид факта, че там се среща с относително заможния българин Георги Захманов (или Захмански, Захари Стоянов и Паничков го наричат Иван, но Тулешков дава инициала Г., а други документи от епохата пълното му име), собственик на хотел "Патрия" (според Паничков хотелът се наричал "Либерала"), то, може би, отново има връзка с усилията му за намиране на спомоществователи. През 1874 г. Захманов е човекът, който търси спомоществователи за издаването на преведената от Ботев книга на Липранди и му изпраща ръкописните спомени на Яне Каракаш, които така си остават непубликувани и не са достигнали до нас.
Последният проблем с който ще се занимаем в настоящата публикация са обвиненията повдигнати срещу Ботев при ареста му и дали въобще е осъден. Наред със Захари Стоянов, който отбелязва, че проповядването на комунизма фигурира в обвинението, Киро Тулешков също на две места отбелязва, че Ботев е арестуван "като политически престъпник, като комунист, а не като разбойник", "тамошната полиция, като го подозирала за комунист, го арестувала". Никъде ни дума не се споменава за криминални обвинения. Според Захари Стоянов, по донесение на руския консул в Галац Романенко, първо е арестуван Меледин, а малко след него и Ботев. За Меледин е известно, че е задържан на 25 април 1872 г., а на 5 май Романенко пише, че на идеите му съчувствали Велико Попов и Ботев. От троицата споменати от Романенко - Меледин, Ботев, Попов - само за последния няма информация да е арестуван, което, предвид вече отбелязаното му поведение и отношенията му с Ботев, поражда определени съмнения, но на този етап те ще са повече спекулативни и основани само на предположения. В румънските архиви по делото на Ботев е запазена следствена преписка за превод на скъсано писмо от български на румънски, като последният документ по тази преписка е с дата 4 юли, което ни дава приблизителен ориентир за датата след която е освободен, тези дати приблизително съответстват на написаното от З. Стоянов и Тулешков, че Ботев е арестуван за около три месеца. В известна степен бележките на Тулешков си противоречат. В тези, които ползва и Захари Стоянов, пише, че Ботев, окован в железа, е отведен в затвора, а в по-късните, че просто му е наложена мярка за неотклонение забрана да напуска Галац. Възможно е, противоречието да е само привидно и при задържането във Фокшан Ботев действително да е бил окован, а в Галац да му е наложена споменатата забрана. Тази информация поставя под сериозно съмнение басните на биографа за затворническите приключения на героя му. Последната дата приблизително съответства и на един спомен на Паничков, който разказва, че Левски бил при него и питал за Ботев, но заминал за Букурещ при Каравелов, а след седмица Ботев и Горанов също пристигат в Браила и тръгват към Букурещ. От биографията на Левски знаем, че през юни организира комитети сред българската общност в Румъния и затова не е изключено да е посетил и Браила, макар да липсват по-конкретни сведения.
Единствен Захари Стоянов е оставил описание на мотивите с които се е оправдал Ботев. Той твърдял, че защитава комунарите, защото във Франция не е като в Румъния, учел българите на патриотизъм и честност с което бил полезен и на румънското правителство. Биографът изказва сериозни съмнения относно искреността на героя му, но разполагаме и със спомените на Иван Андонов, който три и половина години по-късно също пише, че Ботев е съпричастен към анархистичните идеи, но, що се отнася до българите, за него главно е освобождението от турците. Интересно е, че подобен възглед е застъпван още през 1869 г., когато българските пратеници при Бакунин заявяват, че за тях социалната революция не стои на дневен ред. За сега не можем да твърдим с голяма увереност дали това е последователна политическа позиция, която има за цел обединяването под знамето на революцията на различни социални прослойки и избягването на раздори в революционното движение по тази тема, или е израз на лична позиция, но изглежда Ботев също се придържа към нея. Той, може би, е примирил социалните си възгледи с борбата на българите, като е предполагал, че, веднъж свободни, те ще изберат пътя на прогресивното развитие, така както го разбират последователите на Прудон, а най-голямата пречка за това развитие е турското управление. Така например в заключението на "Народът - вчера, днес и утре" четем: "Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ — дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му, или поне не бъркайте му, да се освободи от това варварско племе с кое той няма нищо общо и ще видите, как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински?"
Димитър Паничков разказва: "Ботев ми писа, че е невиновен и нито го съдили.", тоест прокурора не е намерил достатъчно основания да представи обвинението в съда. По същия въпрос питал и Великсин, който бил приятел на Ботев и често ходел в полицията. Великсин казал: "Няма нищо."
Последният проблем с който ще се занимаем в настоящата публикация са обвиненията повдигнати срещу Ботев при ареста му и дали въобще е осъден. Наред със Захари Стоянов, който отбелязва, че проповядването на комунизма фигурира в обвинението, Киро Тулешков също на две места отбелязва, че Ботев е арестуван "като политически престъпник, като комунист, а не като разбойник", "тамошната полиция, като го подозирала за комунист, го арестувала". Никъде ни дума не се споменава за криминални обвинения. Според Захари Стоянов, по донесение на руския консул в Галац Романенко, първо е арестуван Меледин, а малко след него и Ботев. За Меледин е известно, че е задържан на 25 април 1872 г., а на 5 май Романенко пише, че на идеите му съчувствали Велико Попов и Ботев. От троицата споменати от Романенко - Меледин, Ботев, Попов - само за последния няма информация да е арестуван, което, предвид вече отбелязаното му поведение и отношенията му с Ботев, поражда определени съмнения, но на този етап те ще са повече спекулативни и основани само на предположения. В румънските архиви по делото на Ботев е запазена следствена преписка за превод на скъсано писмо от български на румънски, като последният документ по тази преписка е с дата 4 юли, което ни дава приблизителен ориентир за датата след която е освободен, тези дати приблизително съответстват на написаното от З. Стоянов и Тулешков, че Ботев е арестуван за около три месеца. В известна степен бележките на Тулешков си противоречат. В тези, които ползва и Захари Стоянов, пише, че Ботев, окован в железа, е отведен в затвора, а в по-късните, че просто му е наложена мярка за неотклонение забрана да напуска Галац. Възможно е, противоречието да е само привидно и при задържането във Фокшан Ботев действително да е бил окован, а в Галац да му е наложена споменатата забрана. Тази информация поставя под сериозно съмнение басните на биографа за затворническите приключения на героя му. Последната дата приблизително съответства и на един спомен на Паничков, който разказва, че Левски бил при него и питал за Ботев, но заминал за Букурещ при Каравелов, а след седмица Ботев и Горанов също пристигат в Браила и тръгват към Букурещ. От биографията на Левски знаем, че през юни организира комитети сред българската общност в Румъния и затова не е изключено да е посетил и Браила, макар да липсват по-конкретни сведения.
Единствен Захари Стоянов е оставил описание на мотивите с които се е оправдал Ботев. Той твърдял, че защитава комунарите, защото във Франция не е като в Румъния, учел българите на патриотизъм и честност с което бил полезен и на румънското правителство. Биографът изказва сериозни съмнения относно искреността на героя му, но разполагаме и със спомените на Иван Андонов, който три и половина години по-късно също пише, че Ботев е съпричастен към анархистичните идеи, но, що се отнася до българите, за него главно е освобождението от турците. Интересно е, че подобен възглед е застъпван още през 1869 г., когато българските пратеници при Бакунин заявяват, че за тях социалната революция не стои на дневен ред. За сега не можем да твърдим с голяма увереност дали това е последователна политическа позиция, която има за цел обединяването под знамето на революцията на различни социални прослойки и избягването на раздори в революционното движение по тази тема, или е израз на лична позиция, но изглежда Ботев също се придържа към нея. Той, може би, е примирил социалните си възгледи с борбата на българите, като е предполагал, че, веднъж свободни, те ще изберат пътя на прогресивното развитие, така както го разбират последователите на Прудон, а най-голямата пречка за това развитие е турското управление. Така например в заключението на "Народът - вчера, днес и утре" четем: "Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ — дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му, или поне не бъркайте му, да се освободи от това варварско племе с кое той няма нищо общо и ще видите, как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински?"
Димитър Паничков разказва: "Ботев ми писа, че е невиновен и нито го съдили.", тоест прокурора не е намерил достатъчно основания да представи обвинението в съда. По същия въпрос питал и Великсин, който бил приятел на Ботев и често ходел в полицията. Великсин казал: "Няма нищо."
Използвана литература:
Ботев, Христо; Събрани съчинения в три тома, том 3, изд. "Български писател", София, 1976 г.
Вазов, Иван; Събрани съчинения в двадесет и два тома, том шести, изд. "Български писател", София, 1976 г.
Възвъзова-Каратеодорова, Кирила; З. Нонева; В. Тилева, Васил Левски. Документален летопис 1837-1873; ДИ "Д-р Петър Берон"; София, 1987 г.
Възвъзова-Каратеодорова, Кирила; З. Нонева; В. Тилева, Васил Левски. Документален летопис 1837-1873; ДИ "Д-р Петър Берон"; София, 1987 г.
Дафинов, Здравко, Безсмъртен и гениален. Автентичният Христо Ботев. Документална хроника за живота, творчеството и революционната му дейност, изд. "Изток-Запад", София, 2007 г.
Жечев, Николай, Христо Ботйов. Летопис за живота и дейността му 1847/1848-1876, изд. "Български писател", София, 2007 г.
Каракостов, Стефан; Ботев в спомените на съвременниците си, том 1, Партиздат, София, 1977 г.
Таринска, Стефана; "Спомените на Киро Тулешков за Христо Ботев и тяхната биографична стойност" в Христо Ботев. Литературноисторически изследвания, изд. "Кралица Маб", София, 2016 г.
Унджиев, Иван, Цв. Унджиева, Христо Ботев - живот и дело, изд. "Наука и изкуство", София 1975 г.
