В масовото съзнание битува представата, че с история може да се занимава всеки, независимо от предварителната подготовка, знания и умения, а позоваването на "здравия разум" е достатъчно за верифицирането на собствените мнения и твърдения. Както показва практиката, така нареченият "здрав разум" съвсем не е достатъчно условие за адекватни изказвания по исторически въпроси. Наред с често допускани груби логически грешки, според тази представа "здравият разум" пренебрегва знанието и опита, без които твърденията и мненията не са логически издържани и обосновани. Това не означава, че тези твърдения и мнения непременно са грешни, но не гарантира и истинността и достоверността им. Точно с тези въпроси, пътя по който се стига до определени твърдения и мнения в историографията, се занимава методологията на науката история, която е част от историческото знание и е необходимо условие, предпазващо от необосновани твърдения и мнения. Не само тази част от историческото знание е пренебрегвана в параисторическите трудове. Твърде често се пренебрегва и ерудицията - познаването на историческите извори и историографията по даден въпрос. Така грубо се потъпква всякаква методология и се бяга от истинската историческа работа, анализа на известното до момента, изясняване на противоречията и причините за тях, ако е необходимо изграждане на нови хипотези, които да ги обяснят. В параисторията твърденията и мненията са безалтернативни, основани на ограничен кръг доказателствен материал в тяхна подкрепа, докато противоречащите удобно се пренебрегват (дали от незнание или умишлено, но и в двата случая ясно се откроява методическата несъстоятелност). Наред с внимателния подбор на поднесените "факти", параисторията доста свободно борави и с това, което те ни казват. Свободната им интерпретация, неограничена от нищо, освен от полета на фантазията, често е съпроводена с груби манипулации, основани на твърдения уж почерпени от тях. Редовият неисторик рядко си дава сметка за пътя извървян от историците до верифицирането на даден факт и създаването на историографски труд. В параисторическите среди се счита за особено достойнство бълването на конвейр на "творби" и "безкористността" на вложения труд. Например параисторическия труд на Александър Бояджийски с обем от 400 страници гордо е промотиран с това, че отнел на автора 15 месеца, Спароток средно на месец има по 4-5 обемисти публикации в блога си. От своя страна "казионните", които нямат достъп до знание свише, ограничени от методологията са принудени да публикуват с далеч по скромни темпове, проверявайки и формулирайки внимателно твърдения и хипотези. Един Мутафчиев пише "Владетелите на Просек", някакви си 120 страници, няколко години, фундаменталните му трудове "История на българския народ" и "Книга за българите" (която пише повече от 20 години, а заглавието е дадено при издаването на записките му през 80-те г. на ХХ в.) така и остават недовършени. Обилно оплюваният в параисторическите среди Златарски едва ли не през целия си съзнателен живот се труди върху "История на българската държава през средните векове". Като доказателство за безкористността на Ценов се твърди, че не е спечелил нищо от трудовете си, но това не го прави безкористен, а бездарен. Съвременните му последователи, обаче, не се свенят да спекулират с името му и да осребряват параисторическите фантазии, заработвайки от продажбата им.
Авторите на параисторически трудове се опират на два основни метода при изграждане на тезите си. И двата метода по същността си са отрицание на всякаква научна методология и показват, че за тях историята не е наука, а дисциплина, обслужваща политико-идеологически цели. Първият метод се основава на емоциите и аргументите ad hominem. Параисторикът Спароток, например, нарежда Г. Ценов сред "прогресивните изследователи" (http://sparotok.blogspot.com/2019/09/blog-post_8.html), а опонентите му "го правили от раболепие", "за да обслужи интересите на чужденци", използват "клевети, заплахи, най-безсрамно се лансират лъжи" за което са виновни "озлоблението и некултурното поведение". В същата публикация авторът апелира към емоциите: "Какъв е тук поводът за гордост? Изоставянето на “азиатската прародина” със сигурност не е повод за гордост."; "Отново трябва да се запитаме – къде е повода за гордост в твърдението, че столиците ни са строени от чужденци?" Очевидно е, че за параисториците понятието "научна безпристрастност" е празен звук. Впрочем самият Ценов задава тона, използвайки подобни софистични методи, като не пропуска да цитира ласкаещите самолюбието му мнения и да сипе хули срещу академичната общественост (https://chitanka.info/text/27037#textstart). Скандалността на изказваните в параисторическите трудове тези, също е част от стратегията за привличане на внимание, чрез въздействие върху емоциите. У Ценов и последователите му това е упоритото повтаряне, че българите си живеят на Балканите от памтивека и че са приели христианството непосредствено от апостолите, а у юриста Иван Д. Стоянов е отричане приноса на Левски и въобще революционерите за Освобождението. Подобни тези, при пълно пренебрегване на историческите факти и научната методология, са лансирани от множество лаици благодарение възможностите на световната мрежа, и да споменаваме тук всички е безсмислено, но сред вече посочените особено място заема писателят Стоян Динков (https://www.xn--e1abo0cr.xn--90ae/).
Вторият метод на който се опират параисторическите изследвания засяга конкретно историческата им част и се основава на манипулативни твърдения. Манипулациите се извършват чрез приписване на изворите неща, които не се съдържат в тях, игнориране на извори и произволните им интерпретаци. И трите форми на манипулация са взаимосвързани, за да дадат една изкривена представа за историческата действителност. Така например Иван Д. Стоянов, поставяйки под съмнение твърдението за мащабите на организацията създадена от Левски твърди за броя на комитетите: "Стотици минус дузина пак са си стотици. Историята ни, включително и цитирания по-горе учебник, споменава обаче само няколко от тях, при това отново в губещ контекст."(https://ids777.wordpress.com/%d0%b2%d0%b0%d1%81%d0%b8%d0%bb-%d0%bb%d0%b5%d0%b2%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%b8%d0%b4%d0%b5%d0%b0%d0%bb-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%b8%d0%b4%d0%be%d0%bb/), свеждайки броя им само до тези които са пряко засегнати от Софийското и Хасковско приключения, като напълно игнорира разкритията за множество други, които не са засегнати от арестите по политически съображения - например само Общи още при разпитите му в Тетевен издава 27 комитета, а предложението арестите да бъдат ограничени е на Дунавския валия от 27 ноември 1872 г. Авторът може и да не е знаел за предложението за ограничаване на арестите, но със сигурност познава протоколите от разпитите на задържаните, тъй като се позовава на тях, а това означава, че умишлено манипулира информацията, премълчавайки част от нея, само за да не развали стройните си "разсъждения". Същевременно не пропуска да уязви професионалните историци като разпространители на "пропаганда", следвайки първия метод на параисториците. Иван Д. Стоянов цитира изказване на не по-малко скандалния историк, негов съименник, който твърди: "че Левски не е детеубиец", но не заради документите, които показват, че слугата на Денчо Халача не е дете (Иван Д. Стоянов познава поне два от тези документи, но много удобно премълчава казаното в тях за възрастта на "детето"), а "защото в такава екстремална ситуация няма по какъв начин друг да се постъпи". Същата груба лъжа е разпространена и от Божидар Димитров, наричащ слугата "малолетно чираче"(https://chitanka.info/text/9703/13#textstart). В манипулациите си ценовистите също не се свенят от откровени лъжи, приписвайки на изворите неща, които не се съдържат в тях. Например Ценов пише за: "Издаденият от Момзен Хронограф от 354 г., който споменава българите в днешното им отечество.", когато в него буквално се казва: "Ziezi ex quo vulgares" или в превод "Зиези от който са българите", същата лъжа безкритично е приета и повторена от Пасков. Или прословутата карта на Йероним, за която не ни се казва, че е препис от ХІІ век, но пък изрично се набляга, че Йероним е живял през ІV век. Това са само няколко примера в които изворите буквално се пренаписват, за да паснат на тезата, но ясно показват несъстоятелността на авторите им. Когато, обаче, са удобни, те се приемат съвсем безкритично. Това се отнася предимно за отъждествяванията, които старите автори правят между различни народи, без да се държи сметка за контекста в който се правят тези отъждествявания и стремежа на авторите им към архаизация.
За обикновения любител на историята е трудно да различи евтините манипулации на които е подложен, но съществуват три прости признака по които може да предположи, че трябва да има едно на ум относно поднесената му информация и да провери източниците за нея, или да потърси и други мнения, ако чувства такава нужда. Тези признаци са: 1. сензационност на заглавието и/или съдържащите се твърдения; 2. използваните източници - дали посочените източници имат отношение към твърденията на автора, или са изброени само за авторитет, да се види колко е чел; 3. какво ни казва авторът - оценки ли поставя, т. е. опира се на емоционалното възприятие, което е признак на опит за манипулация, съгласно горепосочения първи метод в параисторическите изследвания, или безпристрастно поднася факти. Веднъж породено съмнението за манипулация може да бъде лесно потвърдено или отхвърлено с помощта на два метода за разобличаване на шарлатани. Това са принципите за проверяемост и опровержимост. Първият принцип изисква, следвайки стъпките да стигнем до същите изводи. В посочения по-горе пример с Анонимния латински хронограф това не ни се удава, защото когото го прочетем виждаме, че той с нищо не подкрепя извода на Ценов, а от това можем да заключим, че имаме работа с мошеник. Принципът на опровержимостта изисква наличието на условия при които дадена хипотеза или твърдение може да бъде опровергано. Параисторическите трудове не допускат опровергаване, защото фактите срещу тях твърде удобно се пренебрегват (премълчават) без никакви обяснения, а авторите им упорито държат на своето, защото се боят, че, ако признаят грешките си, ще бъдат остракирани от общността за която са предназначени лъжите им. Такива пренебрегвани факти от споменатите вече примери са: за възрастта на "малолетното чираче" убито от Левски и за "дошляшкия" произход на древните българи яростно отричан от автохтонистите.
Още по темата:
http://kanchogeorgiev.blogspot.com/p/blog-page_6.html
https://historyofwars.net/2016/11/04/partenki/
https://www.klinklin.bg/za-chii-ni-e-istoria/
Още по темата:
http://kanchogeorgiev.blogspot.com/p/blog-page_6.html
https://historyofwars.net/2016/11/04/partenki/
https://www.klinklin.bg/za-chii-ni-e-istoria/
