В началото на 90-те години на ХХ век Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев обнародват една хипотеза според която краят на Видинското царство не настъпва през 1396 г. непосредствено след битката при Никопол, а по-късно. Авторите настояват на предположението, че Константин, син и наследник на Йоан Срацимир, останал да властва във Видинско като османски васал след пленяването на баща му.
В желанието си да обосноват съществуването на Видинското царство след 1396 г., авторите премълчават част от изворите, а други интерпретират превратно. Сред основните им аргументи е мондиалната година под която в редица хроники се отбелязва превземането на Видин. На първо място това е Българската анонимна хроника, която пък от своя страна служи за основа на труда на влашкия монах Михаил Мокса, редица сръбски хроники и Руски хронограф от 1512 г. Всички тези извори сочат като година в която е превзет Видин 6906 г., която отговаря на периода септември 1397 - август 1398 г. Въз основа на тези извори авторите заключават, че превземането на Видин и пленяването на Йоан Срацимир е отдалечено по време от битката при Никопол, макар сведенията в някои от тях да не предполагат такава времева дистанция, ако се абстрахираме от числовите изражения за годините, маркиращи събитието. Например в Българската анонимна хроника пише за събитията непосредствено след битката при Никопол: "Баязид обаче, без да се бави, се вдигна от там и се отправи на запад, като завладяваше царства и земи.", Михаил Мокса също отбелязва, че "Баязид не се бавил". Пренебрегвайки тези директни указания, авторите настояват, че превземането на Видин и похода срещу Унгария е именно през мондиалната 6906 г., като Тютюнджиев се позовава на Нешри и хрониката на Йеракос, за да обоснове твърдението, че непосредствено след битката при Никопол Баязид се отправя срещу Константинопол. Работата е там, че нито един от тези извори не може да послужи за датирането на похода срещу Унгария - хронологията на Нешри е объркана (той не само датира грешно събития, но и разказва за късни събития по-рано и ранни събития поставя късно), а хрониката на Йеракос въобще не споменава за поход срещу Унгария.
Същевременно превратно се интерпретира сведението на съвременника на събитията Григорий Цамблак. Той, също както Българската анонимна хроника и Мокса, отнася превземането на Видин непосредствено след битката при Никопол. За да обосноват, твърдението, че това събитие е доста след споменатата битка, авторите настояват, че сръбските велможи и госпожи били на мирновременно посещение при българския цар, което не съответства на военновременния характер на събитията от есента на 1396 г. Работата е там, че от контекста на повествованието на Цамблак става ясно, че царя при когото са били сърбите е именно Баязид, а не Йоан Срацимир, което напълно съответства на обстановката от есента на 1396 г., когато сърбите се бият на страната на османовия потомък. Причината за объркването у Павлов и Тютюнджиев е фактът, че Цамблак използва титлата "цар", както за българския владетел, така и за Баязид. Наред с тази свободна интерпретация на сведенията на съвременника, авторите премълчават за другите извори, които подкрепят датирането на османския поход срещу Унгария (и респективно превземането на Видин) непосредствено след Никополската битка, макар да ги познават. Един от тези извори е друг съвременник и участник в събитията - Ханс Шилтбергер, който изрично отбелязва: "... на третия ден след това (тоест избиването и подялбата на пленниците след битката - б. м.) се вдигна и потегли за Унгария." Авторите цитират грамота на Сигизмунд от 4 април 1404 г. с която награждава бан Йоан Мароти. От грамотата е видно, че банът побеждава турски сили в района на Посега, като събитието е поставено между Никополската битка и Кървавия събор в Крижевци, тоест между 25 септември 1396 г. и 27 февруари 1397 г. По-интересното е, че сведението от грамотата намира паралел в известието на Шилтбергер. И в двата извора се говори, че турците са преминали през река Сава на унгарска територия. Дори само тези извори са достатъчни да сложат край на опитите на Павлов и Тютюнджиев да предатират османския поход срещу Унгария и респективно превземането на Видин. Авторите премълчават и сведенията на редица хроники, които поставят битката при Никопол и превземането на Видин през 6904 г. За мотивите им да ги подминат с мълчание остава само да гадаем. Може би, са счели тези известия за недостоверни, тъй като не отговарят на септемврийската мондиална година в която се е провела битката. Но е напълно възможно да са съвсем достоверни, просто за начало на годината използват месец март, което ги прави половин година по-млади, а това означава, че 6904 г. отговаря на периода март 1396 - февруари 1397 г. Примери за календари с начало през март в късното средновековие съществуват от Балтика до Адриатика и от Германия до Русия, дали през този период се ползват и на Балканите за момента ми е трудно да отговоря, но има мондиална ера с начало през март използвана по-рано в Ромейската империя - например през девети век хронистът Теофан Изповедник използва ерата на Аниан. Пасажи от Българската анонимна хроника и труда на Михаил Мокса показват, че в някои случаи не е ползвана септемврийската година. Става дума конкретно за датирането на битката при Чирмен, която двата извора поставят през мондиалната 6879 г., но тя отговаря на периода септември 1370 - август 1371 г., а за битката е сигурно установено, че е през септември 1371 г., тоест в следващата септемврийска година. По този повод Тютюнджиев привежда мнението на Д. Настасе, че е използвана година с начало през януари, но през този период то е рядко срещано - например в Прибалтика се ползва т. нар. Рождественско новогодие с начало на годината 25 декември, едва след два века 1 януари получава по-широко разпространение като начало на годината. Именно тези съображения навеждат на предположението, че както 6904, така и 6879 са мартенски години.
След като установихме, че превземането на Видин и похода в Унгария се датира към края на 1396 г., ще разгледаме и дали Видинското царство е продължило да съществува след това. В опит за аргументация на мнението, че то продължава да съществува и след 1396 г. (или 1397 г. по версията на съавторите) начело с Константин, син и наследник на Йоан Срацимир, Павлов и Тютюнджиев привеждат няколко документа и логически разсъждения. На първо място е решение на Големия съвет на Дубровнишката република за удължаване правомощията на консулите в Босна, Срем, Славония и България от ноември 1398 г. От споменаването на България авторите правят заключението, че се отнася за държавата България и по-точно нейната част която в историографията е прието да се нарича Видинско царство. Нищо обаче не говори, че споменатата България е самостоятелен политически субект, а не административно-географско понятие като Срем и Славония. Поглед към събитията непосредствено преди датата на решението показва властови размествания в тези страни. През май 1398 г. в Босна става крал Стефан Остоя, а в Срем (унгарския банат Мачва) и Славония през 1397 или 1398 г. за банове са назначени съответно Йоан Мароти и Николай ІІ Гарай. Максимума, който можем да извлечем от този документ, не е съществуването на държавата България (Видинското царство), а някаква смяна на властта в тази страна. Следвайки Павлов и Тютюнджиев, бихме могли да предположим, че документът маркира възшествието на Константин, ако не беше Григорий Цамблак според когото: "Отне Владиката българската слава от нея, а й дарува сръбската, понеже онази [българската] не остана никак!", тоест не може да става дума за българска държава, па макар и васална, както настояват двамата съавтори. Терминът България, използван в решението от Дубровник, би могъл да се дължи както на установената от традицията политико-географска номенклатура, така и на все още неналожила се османска, но е факт, че и по-късно, чак до Освобождението, той се среща в западните извори, но никой не твърди, че държавата България съществува през ХVІІ век да речем. В светлината на тези доводи можем да отхвърлим и друг аргумент на Павлов и Тютюнджиев приведен в полза на твърдението, че Видинското царство начело с Константин съществува като васално на османците, а той е, че за санджак Видин се споменава за пръв път през 1430 г. Както отбелязахме подобно разсъждение не взема под внимание възможността за все още неналожила се османска номенклатура, а и динамиката на османското административно деление. Въобще не е задължително новозавладените земи да бъдат веднага обособявани като санджаци. Възможно е да станат част от някой удж, или да се предадат за администриране на вече съществуващ санджак, граничещ с тях, и едва на по-късен етап да се обособят в самостоятелен санджак. Например санджак Паша се разраства за сметка на всичките си съседи, включително и на Търновското царство в частта му южно от Балкана, но тези земи си остават част от него и нито са обособени в отделен санджак, нито са придадени към санджак Никопол, който на теория би трябвало да е формиран на база на Търновското царство. Територията на санджак Чирмен никога не е била самостоятелно владение, а удж, който по-късно става санджак, аналогично е положението и със Скопие, а на този етап най-вероятно изглежда, че след 1396 г. Видинско също е удж.
Следващият аргумент на съавторите се основава на титлата на Константин, който в писмо на Сигизмунд от 1404 г. е наречен "прославеният император на България". Сама по себе си титлата не доказва, че Константин е реален владетел на нещо, още по-малко България (тоест Видинското царство). Подобен аргумент е странен, особено изречен от Павлов, който е медиевист и би трябвало да знае, че епохата гъмжи от подобни венценосци, които са владетели на указаните области само на думи. Също така в историята на унгаро-българските отношения съществуват прецеденти, когато висши сановници са титуловани "император на България" без реално да са такива - става дума за Ростислав Михайлович и Яков Светослав, а през втората половина на ХІV век в Италия се подвизава някой си "imperator de Bolgaria", който също не властва реално. Наред с това още приживе на баща си Константин е венчан за царството, а според разбиранията на епохата "веднъж цар, завинаги цар", тоест дори да е изгубил владението си в очите на съвременниците Константин си остава цар. Позовавайки се на друг израз от писмото на Сигизмунд, където се казва: "Последните двама (има се предвид Мирчо и Константин - б. м.) също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение", Павлов настоява: "Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет. Излишно е да се доказва, че този сюзеренитет е османски." Той може да счита доказването на чуждия сюзеренитет над Мирчо и Константин за излишно, но ние не мислим така. Няма никакви основания да се приема, че този сюзеренитет е османски, или че въобще има някакъв сюзеренитет. Напротив, Мирчо успешно неутрализира унгарската агресия чрез поддържане на добри отношения с Полско-литовското кралство и Молдова, като същевременно разчита на унгарска помощ срещу османлиите, което през 1395 г. му изиграва лоша шега. С османска помощ Влад Узурпатор успява да го прогони, а, заради заиграванията с унгарците, Ягело предпочита него пред Мирчо. Няма основания да предполагаме, че след като си връща властта през 1397 г. Мирчо е скъсал с тази политика (например през 1408 г. потвърждава пред Венеция съюза си с Ягело), а първото сигурно известие, че е станал османски данъкоплатец, се отнася към 1417 г., малко преди края на управлението му.
Към аргументите, че Видинското царство е продължило съществуването си след 1396 г. като васално на османлиите, двамата автори привеждат още един косвен довод. Според тях, то е било необходимо на Баязид като буферно владение по границата с Унгария, а това означава, че "Предлаганата напоследък схема, според която Баязид I се стремял да унищожи окончателно васалните държавици, едва ли може да се приеме безрезервно." Тук авторите изпадат в противоречие със себе си, тъй като твърдят, че именно съседството на Йоан Шишман с Влашко е причина за унищожаване на владението му, докато съседството на полубрата му с Унгария и Сърбия води до запазване на властта му в района. За Баязид Видинско е много по-излишно от владенията на Шишман, тъй като в този район пречи на прекия контакт със Сърбия. Единствената причина авторите да неглижират политиката на Баязид за унищожаване на васалните владения е невписването й в конструираната от тях схема, въпреки че е отчетлива и ясно проследима още от началото на управлението му (за първите седем години от властването на Баязид от политическата карта като отделни владения са заличени Сарухан, Айдън, Гермиян, Ментеше, Алашехир (Филаделфия - последното византийско владение в Мала Азия), Търновското царство, води се война за остатъците от бейлика Кастамону, Константинопол е под обсада). В контекста на тази политика попада и т. нар. "конгрес на васалите" в Сяр през зимата на 1393-1394 г., по думите на Мануил ІІ Палеолог присъстващите там били убедени, че се готви физическото им ликвидиране. Според Матанов резултатът от този конгрес е разделянето на васалите на два лагера - в единият тези, които се примиряват със съдбата си, а в другият, които решават да прекратят с васалните си задължения щом това не им гарантира безопасност от агресията на сюзерена.
Един пасаж от хрониката на Нешри също говори в полза на пълната османска власт над Видинско, макар и тук по обичая си хронистът да допуска неточности. Става въпрос за сръбско искане Баязид да им отстъпи редица градове по Дунав от Смедерево до Никопол, като сред изброените градове според Мария Калицин (преводачка на въпросната хроника) е и Видин, чието име поради сходното изписване е предадено с турската дума за "друг". Това известие ясно показва кой е господарят в тази част на Дунав и също не е в полза на предположението, че Видинско е запазило васалния си статут. Хронистът споменава, че още при заемането на властта Баязид изпраща във Видин Фируз бей. Съвременните изследователи, изглежда подведени от датировката на Нешри, я приемат безрезервно. Самият Нешри, обаче, свидетелства, че преди Косовската битка Фируз бей е оставен от Мурад като управител на санджака Енгюри (Анкара), а Енвери го отбелязва като управител на Ментеше след превземането на бейлика (името му се среща и в надпис от джамия в Миляс с дата 20 декември 1394 г.). Към лятото на 1402 г. в Ментеше вече управлява Муса - един от синовете на Баязид. Тези сведения позволяват да предполагаме, че най-вероятно Фируз бей се явява във Видин след превземането на града в края на 1396 г. Предатирането на появата на Фируз бей във Видин влече след себе си предатиране на влахо-османската конфронтация свързана с името му, тъй като, според Нешри именно в отговор на неговите набези във Влашко, Мирчо предприема дълбок рейд в османската територия, достигайки акънджийската база в Карън овасъ (Карнобат). Нешри датира този влашки набег през 793 г. от Хиджра, която най-общо отговаря на 1391 г., но в съответствие с наученото до тук за Фируз бей вероятно трябва да го отнесем към 1398 г. Ответният поход на Баязид срещу Влашко би трябвало да е през 1399 г., именно през тази година в Добруджа се появяват татарите на Актав. Според Нешри, османският владетел преминава на влашка територия при Никопол, което косвено датира този поход след 1395 г., макар Нешри да бърка резултатите му с похода по времето на който е битката при Ровине. Други източници показват, че османския поход, който завършил с битката при Ровине и обезглавяването на Йоан Шишман има друг маршрут, а това не позволява да се съгласим с отъждествяването направено от Нешри. Тези сведения позволяват да предполагаме, че видинският удж начело с Фируз бей е насочен основно срещу Влашко, докато охраната на унгарската граница е поверена предимно на Сърбия, като за целта са й отстъпени крайдунавските градове Смедерево и Голубац.
Хипотезата на Павлов и Тютюнджиев, не само има слабости, както признават и самите автори, но и не издържа на елементарна критика. При проверка на изворовата база се оказва, че авторите удобно премълчават документи, които не се вписват в конструкцията им, включително и такива цитирани от тях, но интерпретирани превратно и с неглежиране на определени пасажи и анализа им. В опит да обосноват мнението си, оборват съществуващите парадигми с изрази като "Излишно е да се доказва", "едва ли може да се приеме безрезервно" и недопустими аналогии между институтите на васала, санджак бея, удж бея и представителя на християнското население, а също и доста мъглява представа за динамиката на османското административно деление и инкорпорирането в него на новозавзети земи. Приемането на хипотезата им на юнашко доверие и активното й популяризиране никак не способства за доближаване до историческата истина.
В желанието си да обосноват съществуването на Видинското царство след 1396 г., авторите премълчават част от изворите, а други интерпретират превратно. Сред основните им аргументи е мондиалната година под която в редица хроники се отбелязва превземането на Видин. На първо място това е Българската анонимна хроника, която пък от своя страна служи за основа на труда на влашкия монах Михаил Мокса, редица сръбски хроники и Руски хронограф от 1512 г. Всички тези извори сочат като година в която е превзет Видин 6906 г., която отговаря на периода септември 1397 - август 1398 г. Въз основа на тези извори авторите заключават, че превземането на Видин и пленяването на Йоан Срацимир е отдалечено по време от битката при Никопол, макар сведенията в някои от тях да не предполагат такава времева дистанция, ако се абстрахираме от числовите изражения за годините, маркиращи събитието. Например в Българската анонимна хроника пише за събитията непосредствено след битката при Никопол: "Баязид обаче, без да се бави, се вдигна от там и се отправи на запад, като завладяваше царства и земи.", Михаил Мокса също отбелязва, че "Баязид не се бавил". Пренебрегвайки тези директни указания, авторите настояват, че превземането на Видин и похода срещу Унгария е именно през мондиалната 6906 г., като Тютюнджиев се позовава на Нешри и хрониката на Йеракос, за да обоснове твърдението, че непосредствено след битката при Никопол Баязид се отправя срещу Константинопол. Работата е там, че нито един от тези извори не може да послужи за датирането на похода срещу Унгария - хронологията на Нешри е объркана (той не само датира грешно събития, но и разказва за късни събития по-рано и ранни събития поставя късно), а хрониката на Йеракос въобще не споменава за поход срещу Унгария.
Същевременно превратно се интерпретира сведението на съвременника на събитията Григорий Цамблак. Той, също както Българската анонимна хроника и Мокса, отнася превземането на Видин непосредствено след битката при Никопол. За да обосноват, твърдението, че това събитие е доста след споменатата битка, авторите настояват, че сръбските велможи и госпожи били на мирновременно посещение при българския цар, което не съответства на военновременния характер на събитията от есента на 1396 г. Работата е там, че от контекста на повествованието на Цамблак става ясно, че царя при когото са били сърбите е именно Баязид, а не Йоан Срацимир, което напълно съответства на обстановката от есента на 1396 г., когато сърбите се бият на страната на османовия потомък. Причината за объркването у Павлов и Тютюнджиев е фактът, че Цамблак използва титлата "цар", както за българския владетел, така и за Баязид. Наред с тази свободна интерпретация на сведенията на съвременника, авторите премълчават за другите извори, които подкрепят датирането на османския поход срещу Унгария (и респективно превземането на Видин) непосредствено след Никополската битка, макар да ги познават. Един от тези извори е друг съвременник и участник в събитията - Ханс Шилтбергер, който изрично отбелязва: "... на третия ден след това (тоест избиването и подялбата на пленниците след битката - б. м.) се вдигна и потегли за Унгария." Авторите цитират грамота на Сигизмунд от 4 април 1404 г. с която награждава бан Йоан Мароти. От грамотата е видно, че банът побеждава турски сили в района на Посега, като събитието е поставено между Никополската битка и Кървавия събор в Крижевци, тоест между 25 септември 1396 г. и 27 февруари 1397 г. По-интересното е, че сведението от грамотата намира паралел в известието на Шилтбергер. И в двата извора се говори, че турците са преминали през река Сава на унгарска територия. Дори само тези извори са достатъчни да сложат край на опитите на Павлов и Тютюнджиев да предатират османския поход срещу Унгария и респективно превземането на Видин. Авторите премълчават и сведенията на редица хроники, които поставят битката при Никопол и превземането на Видин през 6904 г. За мотивите им да ги подминат с мълчание остава само да гадаем. Може би, са счели тези известия за недостоверни, тъй като не отговарят на септемврийската мондиална година в която се е провела битката. Но е напълно възможно да са съвсем достоверни, просто за начало на годината използват месец март, което ги прави половин година по-млади, а това означава, че 6904 г. отговаря на периода март 1396 - февруари 1397 г. Примери за календари с начало през март в късното средновековие съществуват от Балтика до Адриатика и от Германия до Русия, дали през този период се ползват и на Балканите за момента ми е трудно да отговоря, но има мондиална ера с начало през март използвана по-рано в Ромейската империя - например през девети век хронистът Теофан Изповедник използва ерата на Аниан. Пасажи от Българската анонимна хроника и труда на Михаил Мокса показват, че в някои случаи не е ползвана септемврийската година. Става дума конкретно за датирането на битката при Чирмен, която двата извора поставят през мондиалната 6879 г., но тя отговаря на периода септември 1370 - август 1371 г., а за битката е сигурно установено, че е през септември 1371 г., тоест в следващата септемврийска година. По този повод Тютюнджиев привежда мнението на Д. Настасе, че е използвана година с начало през януари, но през този период то е рядко срещано - например в Прибалтика се ползва т. нар. Рождественско новогодие с начало на годината 25 декември, едва след два века 1 януари получава по-широко разпространение като начало на годината. Именно тези съображения навеждат на предположението, че както 6904, така и 6879 са мартенски години.
След като установихме, че превземането на Видин и похода в Унгария се датира към края на 1396 г., ще разгледаме и дали Видинското царство е продължило да съществува след това. В опит за аргументация на мнението, че то продължава да съществува и след 1396 г. (или 1397 г. по версията на съавторите) начело с Константин, син и наследник на Йоан Срацимир, Павлов и Тютюнджиев привеждат няколко документа и логически разсъждения. На първо място е решение на Големия съвет на Дубровнишката република за удължаване правомощията на консулите в Босна, Срем, Славония и България от ноември 1398 г. От споменаването на България авторите правят заключението, че се отнася за държавата България и по-точно нейната част която в историографията е прието да се нарича Видинско царство. Нищо обаче не говори, че споменатата България е самостоятелен политически субект, а не административно-географско понятие като Срем и Славония. Поглед към събитията непосредствено преди датата на решението показва властови размествания в тези страни. През май 1398 г. в Босна става крал Стефан Остоя, а в Срем (унгарския банат Мачва) и Славония през 1397 или 1398 г. за банове са назначени съответно Йоан Мароти и Николай ІІ Гарай. Максимума, който можем да извлечем от този документ, не е съществуването на държавата България (Видинското царство), а някаква смяна на властта в тази страна. Следвайки Павлов и Тютюнджиев, бихме могли да предположим, че документът маркира възшествието на Константин, ако не беше Григорий Цамблак според когото: "Отне Владиката българската слава от нея, а й дарува сръбската, понеже онази [българската] не остана никак!", тоест не може да става дума за българска държава, па макар и васална, както настояват двамата съавтори. Терминът България, използван в решението от Дубровник, би могъл да се дължи както на установената от традицията политико-географска номенклатура, така и на все още неналожила се османска, но е факт, че и по-късно, чак до Освобождението, той се среща в западните извори, но никой не твърди, че държавата България съществува през ХVІІ век да речем. В светлината на тези доводи можем да отхвърлим и друг аргумент на Павлов и Тютюнджиев приведен в полза на твърдението, че Видинското царство начело с Константин съществува като васално на османците, а той е, че за санджак Видин се споменава за пръв път през 1430 г. Както отбелязахме подобно разсъждение не взема под внимание възможността за все още неналожила се османска номенклатура, а и динамиката на османското административно деление. Въобще не е задължително новозавладените земи да бъдат веднага обособявани като санджаци. Възможно е да станат част от някой удж, или да се предадат за администриране на вече съществуващ санджак, граничещ с тях, и едва на по-късен етап да се обособят в самостоятелен санджак. Например санджак Паша се разраства за сметка на всичките си съседи, включително и на Търновското царство в частта му южно от Балкана, но тези земи си остават част от него и нито са обособени в отделен санджак, нито са придадени към санджак Никопол, който на теория би трябвало да е формиран на база на Търновското царство. Територията на санджак Чирмен никога не е била самостоятелно владение, а удж, който по-късно става санджак, аналогично е положението и със Скопие, а на този етап най-вероятно изглежда, че след 1396 г. Видинско също е удж.
Следващият аргумент на съавторите се основава на титлата на Константин, който в писмо на Сигизмунд от 1404 г. е наречен "прославеният император на България". Сама по себе си титлата не доказва, че Константин е реален владетел на нещо, още по-малко България (тоест Видинското царство). Подобен аргумент е странен, особено изречен от Павлов, който е медиевист и би трябвало да знае, че епохата гъмжи от подобни венценосци, които са владетели на указаните области само на думи. Също така в историята на унгаро-българските отношения съществуват прецеденти, когато висши сановници са титуловани "император на България" без реално да са такива - става дума за Ростислав Михайлович и Яков Светослав, а през втората половина на ХІV век в Италия се подвизава някой си "imperator de Bolgaria", който също не властва реално. Наред с това още приживе на баща си Константин е венчан за царството, а според разбиранията на епохата "веднъж цар, завинаги цар", тоест дори да е изгубил владението си в очите на съвременниците Константин си остава цар. Позовавайки се на друг израз от писмото на Сигизмунд, където се казва: "Последните двама (има се предвид Мирчо и Константин - б. м.) също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение", Павлов настоява: "Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет. Излишно е да се доказва, че този сюзеренитет е османски." Той може да счита доказването на чуждия сюзеренитет над Мирчо и Константин за излишно, но ние не мислим така. Няма никакви основания да се приема, че този сюзеренитет е османски, или че въобще има някакъв сюзеренитет. Напротив, Мирчо успешно неутрализира унгарската агресия чрез поддържане на добри отношения с Полско-литовското кралство и Молдова, като същевременно разчита на унгарска помощ срещу османлиите, което през 1395 г. му изиграва лоша шега. С османска помощ Влад Узурпатор успява да го прогони, а, заради заиграванията с унгарците, Ягело предпочита него пред Мирчо. Няма основания да предполагаме, че след като си връща властта през 1397 г. Мирчо е скъсал с тази политика (например през 1408 г. потвърждава пред Венеция съюза си с Ягело), а първото сигурно известие, че е станал османски данъкоплатец, се отнася към 1417 г., малко преди края на управлението му.
Към аргументите, че Видинското царство е продължило съществуването си след 1396 г. като васално на османлиите, двамата автори привеждат още един косвен довод. Според тях, то е било необходимо на Баязид като буферно владение по границата с Унгария, а това означава, че "Предлаганата напоследък схема, според която Баязид I се стремял да унищожи окончателно васалните държавици, едва ли може да се приеме безрезервно." Тук авторите изпадат в противоречие със себе си, тъй като твърдят, че именно съседството на Йоан Шишман с Влашко е причина за унищожаване на владението му, докато съседството на полубрата му с Унгария и Сърбия води до запазване на властта му в района. За Баязид Видинско е много по-излишно от владенията на Шишман, тъй като в този район пречи на прекия контакт със Сърбия. Единствената причина авторите да неглижират политиката на Баязид за унищожаване на васалните владения е невписването й в конструираната от тях схема, въпреки че е отчетлива и ясно проследима още от началото на управлението му (за първите седем години от властването на Баязид от политическата карта като отделни владения са заличени Сарухан, Айдън, Гермиян, Ментеше, Алашехир (Филаделфия - последното византийско владение в Мала Азия), Търновското царство, води се война за остатъците от бейлика Кастамону, Константинопол е под обсада). В контекста на тази политика попада и т. нар. "конгрес на васалите" в Сяр през зимата на 1393-1394 г., по думите на Мануил ІІ Палеолог присъстващите там били убедени, че се готви физическото им ликвидиране. Според Матанов резултатът от този конгрес е разделянето на васалите на два лагера - в единият тези, които се примиряват със съдбата си, а в другият, които решават да прекратят с васалните си задължения щом това не им гарантира безопасност от агресията на сюзерена.
Един пасаж от хрониката на Нешри също говори в полза на пълната османска власт над Видинско, макар и тук по обичая си хронистът да допуска неточности. Става въпрос за сръбско искане Баязид да им отстъпи редица градове по Дунав от Смедерево до Никопол, като сред изброените градове според Мария Калицин (преводачка на въпросната хроника) е и Видин, чието име поради сходното изписване е предадено с турската дума за "друг". Това известие ясно показва кой е господарят в тази част на Дунав и също не е в полза на предположението, че Видинско е запазило васалния си статут. Хронистът споменава, че още при заемането на властта Баязид изпраща във Видин Фируз бей. Съвременните изследователи, изглежда подведени от датировката на Нешри, я приемат безрезервно. Самият Нешри, обаче, свидетелства, че преди Косовската битка Фируз бей е оставен от Мурад като управител на санджака Енгюри (Анкара), а Енвери го отбелязва като управител на Ментеше след превземането на бейлика (името му се среща и в надпис от джамия в Миляс с дата 20 декември 1394 г.). Към лятото на 1402 г. в Ментеше вече управлява Муса - един от синовете на Баязид. Тези сведения позволяват да предполагаме, че най-вероятно Фируз бей се явява във Видин след превземането на града в края на 1396 г. Предатирането на появата на Фируз бей във Видин влече след себе си предатиране на влахо-османската конфронтация свързана с името му, тъй като, според Нешри именно в отговор на неговите набези във Влашко, Мирчо предприема дълбок рейд в османската територия, достигайки акънджийската база в Карън овасъ (Карнобат). Нешри датира този влашки набег през 793 г. от Хиджра, която най-общо отговаря на 1391 г., но в съответствие с наученото до тук за Фируз бей вероятно трябва да го отнесем към 1398 г. Ответният поход на Баязид срещу Влашко би трябвало да е през 1399 г., именно през тази година в Добруджа се появяват татарите на Актав. Според Нешри, османският владетел преминава на влашка територия при Никопол, което косвено датира този поход след 1395 г., макар Нешри да бърка резултатите му с похода по времето на който е битката при Ровине. Други източници показват, че османския поход, който завършил с битката при Ровине и обезглавяването на Йоан Шишман има друг маршрут, а това не позволява да се съгласим с отъждествяването направено от Нешри. Тези сведения позволяват да предполагаме, че видинският удж начело с Фируз бей е насочен основно срещу Влашко, докато охраната на унгарската граница е поверена предимно на Сърбия, като за целта са й отстъпени крайдунавските градове Смедерево и Голубац.
Хипотезата на Павлов и Тютюнджиев, не само има слабости, както признават и самите автори, но и не издържа на елементарна критика. При проверка на изворовата база се оказва, че авторите удобно премълчават документи, които не се вписват в конструкцията им, включително и такива цитирани от тях, но интерпретирани превратно и с неглежиране на определени пасажи и анализа им. В опит да обосноват мнението си, оборват съществуващите парадигми с изрази като "Излишно е да се доказва", "едва ли може да се приеме безрезервно" и недопустими аналогии между институтите на васала, санджак бея, удж бея и представителя на християнското население, а също и доста мъглява представа за динамиката на османското административно деление и инкорпорирането в него на новозавзети земи. Приемането на хипотезата им на юнашко доверие и активното й популяризиране никак не способства за доближаване до историческата истина.
Използвана литература:
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Димитров, Христо, Българо-унгарски отношения през Средновековието, Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 1998 г.
Ермолаев, И. П., Историческая хронология, Издательство Казанского университета, Казан, 1980 г.
Жуков, К. А., Эгейские эмираты в ХІV-ХV вв., изд. "Наука", Москва, 1988 г.
Матанов, Христо, Р. Михнева, От Галиполи до Лепанто, изд. "Наука и изкуство", София, 1988 г.
Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. - Известия на Историческото дружество, 7-8, 1928 г.
Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев, Българите и османското завоевание (краят на ХІІІ - средата на ХV в.), изд. "Слово", Велико Търново, 1995 г.
Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев, Българската държава и османската експанзия 1369-1422, изд. "Correct 044", Велико Търново, 1992 г.
Семенова, Л. Е., Княжества Валахия и Молдавия. Конец XIV - начало XIX в. (Очерки внешнеполитической истории), ИК "Индрик", Москва, 2006 г.
Тютюнджиев, Иван, Българската анонимна хроника от ХV век, изд. "Елпис", Велико Търново, 1992 г.
Интернет източници: