Яков Светослав е ключова фигура в българския политически живот през 60-те и 70-те години на ХІІІ в. Той произхожда от благороднически род от Киевска Рус, но не е известно кога е пристигнал в България. Най-вероятно изглежда това да е станало през 50-те години в резултат на борбата за Киев между галицко-волинските и владимиро-суздалските князе. Изследователи като Ников и Павлов предполагат по-ранна дата във връзка с монголското нашествие. Тази хипотеза, обаче, не обяснява как такъв влиятелен човек остава в сянка близо две десетилетия и не е споменат от изворите, затова изглежда по-вероятно появата му в България да датира най-много няколко години преди най-ранното известие за него. Той е женен за неизвестна по име дъщеря на Теодор ІІ Ласкарис. Пахимер разказва, че Михаил VІІІ Палеолог решил да не омъжва дъщерите му за ромеи, за да няма претенденти за престола, и затова ги дал на чужденци. Авторът поставя това решение в периода между превземането на Константинопол през юли 1261 г. и ослепяването на Йоан ІV Ласкарис през декември същата година. Именно в края на тая година Яков Светослав поръчва преписа на Кърмчая книга за киевския митрополит, където в приписка е представен като "деспот български". Какви са до този момент отношенията му с Константин Тих можем само да гадаем. Христо Димитров, например, предполага, че Яков Светослав и Мицо са пролатински настроени, свързвайки редица грамоти (от 1266, 1268 и 1270 г.) на Ищван V в които се говори за бойни действи на унгарците "in Grecia", "contra Grecos" и "contra Palaelogum Imperatorem Graecorum" с периода между мира от Пресбург между унгарците и Отокар ІІ през 1260 г. и началото на войната между Ищван V и баща му Бела ІV през 1262 г., което по време почти съвпада с унгарското настъпление в България от 1261 г., когато унгарците стигат до Искър. В грамотата от 1270 г. се казва "contra Grecos in auxilium Zuetizlay" (срещу гърците в помощ на Светослав). От тук Хр. Димитров прави извода, че по това време Константин Тих не само е съюзник на ромеите, но е и противник на Яков Светослав. Това мнение, обаче, изцяло се опира на относителната датировка на близки по време събития. Предположението за съпричастност на Константи Тих към ромейската кауза противоречи на Пахимер, който само за 1261 г. на два пъти отбелязва враждебността на българите подтиквани от царицата - веднъж непосредствено преди овладяването на Константинопол, като основната задача на Алексий Стратигопул тогава е била да охранява границата с България, и втори път след превземането на града. Наред с това за периода около тази година разказва, че българите (покрай другите споменати народи - италийци, селджушки турци, сърби, та даже и ромеи, вероятно имайки предвид отмятането на епирския владетел Михаил ІІ Дука от съюза с Михаил VІІІ Палеолог) откъсват части от Ромейската империя. Известията от унгарските грамоти биха могли да се отнасят за 1262 г. (и то по-скоро втората й половина, тъй като примирието между Ищван и Бела е постигнато през лятото), а съпоставянето им с интерпретация на част от поемата на Мануил Фил говори в подкрепа на едно такова предположение. Според превода на Войнов в Гръцки извори за българската история, т. X, Фил пише за поход на Михаил Глава Тарханиот срещу Светослав "и въоръжената при него младеж", като други преводачи свързват този "младеж" (в единствено число, а не както излиза от превода на Войнов множествено) с унгарския "млад крал" Ищван V. Във всеки случай идентификацията на "младежа" с Ищван V кореспондира с известието от унгарската грамота. Фил споменава, че след превземането на Агатопол и Созопол, покровителят на героя му, деспотът се оттеглил в Константинопол и бил зает за известно време с други битки. Доколкото по това време деспот е братът на Михаил VІІІ Йоан, то можем да предполагаме, че кампанията срещу българите е започнала най-късно в първите месеци на 1262 г., тъй като по думите на Пахимер през пролетта (може би късната пролет) деспот Йоан е изпратен с войска срещу епирския владетел. Все пак е възможно на един по-ранен етап Яков Светослав да е бил в опозиция на Константин Тих, може би, подкрепяйки Мицо. За това намеква един пасаж от Пахимер, където се казва, че Константин владеел Търново, а Мицо околностите. Доколкото Яков Светослав е провинциален управител, то най-вероятно до лятото на 1261 г. подкрепя Мицо. Вероятно именно с предстоящия брак на Яков Светослав трябва да се свърже мисията на Акрополит в Търново от края на 1260 и началото на 1261 г. Сам той казва, че изпълнил всичко, което му било поръчано, но премълчава самото естество на задачата си. Мнозинството изследователи, още от Златарски насетне, свързват мисията на Акрополит с опит за подновяване на мирните договорености постигнати от Теодор ІІ Ласкарис. Както, обаче, отбелязахме, за 1261 г. Пахимер на няколко пъти отбелязва враждебността на българите, тоест ако приемем за верни думите на Акрополит, че е изпълнил поръчението, излиза, че то не включва преговори за мир. Затова като най-вероятно остава тази мисия да е именно във връзка с предстоящия брак на Яков Светослав.
За по-нататъшната интерпретация на събитията е важно да се установи локализацията на владенията на Яков Светослав. Пахимер ни дава само общи указания - "планинската област около Хемус в Мизия" - от които не може да се извлече нищо конкретно. Обикновено, въз основа контактите на деспота с Унгария, се приема, че владенията му се намират в северозапада на страната, но разпространението на монетите му в района на Дръстър, Червен и Овеч говори, че е властвал в североизтока. В полза на тази локализация е и известието на Мануил Фил, който разказвайки за подвизите на Михаил Глава Тарханиот пише, че след като стигнал Месемврия разбил цар Константин и връхлетял върху Светослав. Още от времето на Златарски и Ников историографите предлагат интерпретация на събитията от 60-те години на ХІІІ век свързани с Яков Светослав, опирайки се на предположението, че владенията му са в северозападна България, което както видяхме най-малкото е подвъпросно, а това поставя под въпрос и установената парадигма. Според нея след унгарското нападение през 1261 г., което стига до Искър Яков Светослав търси сближение с Търново, за да се противопостави на нашествениците. След три-четири години, вече успял да се еманципира, той предприема нападение срещу унгарския банат Северин. В отговор унгарците на следващата година отново нахлуват в северозападна България, а някои техни отряди стигат и до Търново (според Хр. Димитров, по-ранните изследователи отнасят това сведение към унгарския поход от 1261 г.), като така деспотът попада под унгарска зависимост и с тяхна подкрепа изявява претенции към българската корона. Ников, опирайки се на унгарските хроники, твърди, че унгарците след превземането на северозапада на България през 1266 г. поставили в зависимост българският цар, но това известие не можело да се отнася до Константин, тъй като той си царувал в Търново, според него хрониките имат предвид Яков Светослав, който в грамота на Ищван V от 3 юли 1271 г. е посочен като съюзник на унгарския крал и е наречен "imperatorem Bulgarorum".
Тази трактовка на събитията търпи сериозни критики по много пунктове. Унгарските хроники най-вероятно преувеличават степента на подчинение на българския цар спрямо унгарския крал, като примери от този вид през епохата могат да се посочат много. Макар и да няма основания да приемем написаното в хрониките за абсолютно достоверно, можем да предполагаме, че унгарската победа от 1266 г. обусловя някои промени в българската политика, чиито последствия са осезаеми до края на века. На първо място може би е влошаването на българо-татарските отношения, впоследствие умело използвано от Михаил VІІІ. Друго важно последствие е активизиране на юг при което българите се конфронтират със сърби и ромеи. В този ред на мисли нищо не ни дава основание да твърдим, че споменатия в хрониките български цар е провинциален управител с претенции към короната, а не царят в Търново. Що се отнася до Яков Светослав и титулуването му като "imperatorem Bulgarorum", то трябва да имаме предвид, че на практика той е вторият човек в България след царя и дълго време вероятно е разглеждан като възможен наследник на трона, поне до началото на 70-те години, когато е роден "багреднородният" Михаил. Самият епитет, който е калка на ромейския "порфирогенет", вероятно е въведен в българската практика, за да препречи пътя към трона на евентуални претенденти, каквито сигурно е имало, доколкото Константин до раждането на Михаил няма легитимен наследник. Възможно е и унгарците умишлено да са приписали на Светослав титлата, за да създадат интрига около престолонаследието, която да ангажира българите във вътрешни борби и да ги отклони от евентуални реваншистки настроения по отношение на Унгария с оглед назряващата криза там и българо-ромейското сближаване в края на 60-те години. През 50-те години на ХІІІ век унгарците титуловат "imperatorem Bulgarorum" и Ростислав Михайлович, който подобно на Яков Светослав е вторият човек в държавата, но няма никакви други данни за някакви негови претенции към българската корона, освен един единствен извор съдържащ титлата и трудно обясним поход към Търново. Христо Димитров предполага, че Яков Светослав действително се е кичил с титлата "цар", тъй като в някои български поменици е споменат с нея, но му убягва, че в тези поменици и други деспоти са наречени царе, а за тях знаем, че не само не са били такива, но и не са ползвали тази титла. Определянето им като царе би могло да се дължи на високото им обществено положение. Може да се предположи, че дори след раждането на Михаил, въпросът за престолонаследието е продължавал да бъде на дневен ред, имайки предвид малолетието му. Българите имат лоши спомени от деца царе и не е изключено Яков Светослав да се е радвал на широка подкрепа и все още да е разглеждан като евентуален престолонаследник, което би обяснило ранното приобщаване към властта и опитите да се обосноват правата на Михаил чрез теорията за багренородството. Това би обяснило и осиновяването на деспота от царицата като втори син. Така тя не само затвърждава правата на Михаил като първороден и багренороден, но и признава правото на Яков Светослав също да наследи трона, тоест тя го приближава до себе си, а не се стреми да го отстрани, но според Пахимер, той е осиновен само за да може мнимата му майка по-късно коварно да го убие.
Никой не е задавал сериозно въпроса за достоверността на това известие, а основания за съмнение има. Пахимер е ярък поддръжник на униатската политика на Михаил VІІІ, а дворът в Търново и в частност царицата са антиуниатски настроени. Тенденциозността на автора в очернянето на опонентите на политиката на василевса е очевидна. Самото изложение на събитията също поражда редица въпроси. Какъв е смисълът царицата да осиновява деспота и след това да го убие и то чак, когато той вече си е отишъл, ако е искала смъртта му, какъв е смисълът да разиграва целия театър с осиновяването и после да чака докато се прибере у дома си? Щом ръката й е толкова дълга, че да го стигне у дома му, защо въобще го вика в Търново? Накрая, но не и по значение сам Пахимер отбелязва, че деспотът е бил на възраст и няма да е чудно, ако е умрял от естествена смърт, а хронистът да е направил несъществуваща причинно-следствена връзка с предхождащото я посещение в Търново, очерняйки един от враговете на униатската политика. По повод версията на Пахимер за убийството на деспота в историографията чисто спекулативно са изказвани различни предположения от бавно действаща отрова до наемни убийци.
Предположението, че Яков Светослав в отношенията с Унгария действа като представител на търновския цар, а не като самостоятелен владетел, налага преосмисляне въобще на българо-унгарските отношения през 60-те години на ХІІІ век като цяло. Очерталото се в края на 50-те години противопоставяне между Ищван и Бела предоставя възможност на българската държава да се намеси в унгарските дела на страната на младия крал. Не е много ясно какви причини обуславят това решение, но вероятно те трябва да се търсят в подкрепата която Бела ІV оказва на дъщеря си и зет си, а впоследствие и на наследниците им, като владетели на граничещата със Сърбия и България област Мачва. Наред с това Ростислав Михайлович, зетят на Бела, след неудачния Регински мир е в лоши отношения с българския царски двор.
Мирът от Регина е пословичен в българската история с изключително неблагоприятните за страната условия и подозренията, че посредникът Ростислав Михайлович, който е тъст на цар Михаил, е подкупен. При такива поводи размяната на дарове е обичайна практика и едва ли подобно внимание към царския тъст заслужава да бъде окачествено като подкуп, макар мотивите на бана да не са безкористни. Изглежда по-вероятно в случая той да се е водел от интересите на Унгария, а не от някакво имагинерно обещание за несметни богатства. По това време Унгария е въвлечена в борба за наследството на Бебенбергите, част от което е херцогство Щирия, а Папството в лицето на Инокентий ІV и наследилия го Александър ІV се меси в преразпределението, подкрепяйки един или друг претендендент. За да получи отстъпки по въпроса Бела ІV успява да се сроди с българския владетел, а по-късно постига и Регинския мир, който заплашва да развърже ръцете на никейците срещу Константинопол, чието превземане би било сериозен удар върху папския авторитет. От своя страна младият български цар, разчитайки на унгарската благосклонност, неутрализира Сърбия и опитва да вземе реванш от Никея, но неопитността твърде скоро ще му струва живота. Обикновено в историографията се приема, че заговорът срещу него е организиран от недоволни от Регинския мир, обаче той самият е бил недоволен и не е имал намеререние да спазва договора, което научава дори Теодор ІІ Ласкарис, тоест с оглед на унгарския интерес и реакцията на Михаил Асен спрямо мира можем да предположим, че той е убит не защото е сключил позорния мир, а защото няма намерение да се съобрази с него. Женитбата на братовчед му Коломан с неговата вдовица обикновено се интерпретира като опит за легитимиране властта на новия цар. Такъв прецедент има - Борил се жени за вдовицата на Калоян. Но, освен опит за легитимиране на властта, ходът на Коломан може да е заявка, че не желае да скъса с проунгарската политика и едва ли е случайно, че той също става жертва на заговор. Чисто спекулативно би могло да се предположи въз основа на името на Коломан, че той произлиза от род с връзки в Унгария, но със също толкова основание може да се твърди, че е кръстен на друг свой братовчед, а именно на по-големия брат на царя, който починал преди да достигне пълнолетие. Походът на Ростислав Михайлович, след който той само се задоволил да отведе дъщеря си, според мнозина изследователи е насочен срещу новият цар, но съществува и мнението, че е в негова подкрепа, макар и закъсняла, което с оглед на горните разсъждения изглежда по-вероятно. За да неутрализират последствията от издигането за цар на противник на Регинския мир, а може би и да противодействат на унгарското влияние в България, никейците издигат свой кандидат за българската корона.
На фона на оценките и унижаващите характеристики на Пахимер за Константин Тих не можем да не отбележим, че новият български цар, макар и издигнал се с никейска помощ, се проявява като човек с твърд характер, опитен политик и не на последно място администратор - той налага първото масово монетосечене в България, което по оценки на нумизмати достига около 1,5 милиона монети. В изключително сложна вътрешна и външна политическа обстановка успява да наложи властта си и дори устоява на унгарския натиск през периода 1259-1262 г. като същевременно ограничава Мицо първоначално в североизточна България, а след това в района на Месемврия, и успешно воюва срещу Михаил VІІІ Палеолог, което вече бе споменато по горе. Интерес представлява походът на Яков Светослав в банат Северин, който се датира относително въз основа грамота на Ищван V. Златарски предполага, че този поход е проведен през есента на 1264 в подкрепа на младия крал, който по това време се намира в незавидно положение, докато според Ников походът е самостоятелна инициатива на Яков Светослав и се е състоял след помиряването на бащата и сина през март 1265 г. В случая това едва ли има някакво съществено значение, тъй като мирът в Унгария предопределя и следващия успешен за унгарците поход с който постигат съществено надмощие довело до преориентиране на българската политика с доловими последствия поне до края на века. Яков Светослав сигурно действа в съгласие с царя, тъй като ответният удар е насочен не срещу него, а срещу българската страна. Тук трябва да имаме предвид и мащабната външнополитическа инициатива на Константин Тих насочена срещу Михаил VІІІ и затова може би не е случайно съвпадение синхронната атака на деспота срещу Северински банат. Дали това е опит да се върне областта под българска власт, и да се помогне на Ищван V, е трудно да се каже. Може би и двете, действайки според обстоятелствата. Има сериозни основания да се предполага, че северинският бан е бил на страната на Бела ІV и в този смисъл дори българите да опитват да си върнат областта, лесно биха могли да представят това действие като подкрепа за младия крал, ако походът действително е бил преди март 1265 г. Ников, по логически път, се опитва да докаже, че банът на Северин е подкрепял младия крал, но пък от другаде е известно, че към края на междуособицата го подкрепя единствено далматинския бан Роланд Ратот, а и в споразумението за примирие от края на 1262 г. северинският банат не е отбелязан като територия оставаща подвластна на Ищван.
От всичко изнесено до тук е видно, че историографската парадигма за Яков Светослав носи на критика и налага преосмисляне на ролята му в българския политически живот. Сепаратист, авантюрист и претендент за българската корона според наложеното мнение или верен съратник на Константин Тих и негов евентуален наследник?
Използвана литература:
Божилов, Иван, Асеневци (1186-1460) генеалогия и просопография, изд. на БАН "Марин Дринов", София, 1994 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XI, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Димитров, Христо, Българо-унгарски отношения през Средновековието, Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 1998 г.
Латински извори за българската история, том V, изд. на БАН, София, 2001 г.
Латински извори за българската история, том V, изд. на БАН, София, 2001 г.
Ников, Петър, "Българо-унгарски отношения от 1257 до 1277 г." в Сборник на БАН, ХІ, 1920 г.
Ников, Петър, "История на Видинското княжество до 1323 г." в Годишник на Софийския университет, том ХVІІІ, София, 1922 г.
Ферјанчић, Божидар, Деспоти у Византији и Jужнословенским земљама, изд. "Научно дело", Београд, 1960 г.
