Историографията обикновено вменява във вина на Йоан Александър отказа му от активна политика по отношение на населените с българи македонски земи без да се държи сметка какво би станало, ако водеше активна политика на югозапад и пренебрегне целостта на други части на държавата си. Често се казва, че в историята няма "ако", но когато става дума и за политика трябва да се запитаме, какво би станало, ако политиката на царя бе ориентирана на югозапад, а не към запазване целостта на държавата, чрез ходове, целящи да охладят амбициите на съседите му. Най-вероятният отговор би бил ромейска доминация в Тракия, унгарска в северозапада, може би влашка на североизток и тежък продължителен конфликт със Сърбия на югозапад. Често именно отказът на Александър от активна политика на югозапад се интерпретира в полза на догадката за наличие на договореност между него и Душан за разпределяне сферите им на влияние. Разбира се, това е твърде смело предположение, за да бъде вярно. Не само за такава договорка не съществуват никакви документи, но и влиза в противоречие с известното ни за българо-сръбските взаимоотношения по това време, които твърде често са далеч от лоялността която би се явила основа на такова съглашение. Дългосрочната политика на Александър се основава на запазване границите на държавата, а евентуални разширения са бонус към нея. В същото време отказът от активна политика на югозапад не означава по принцип отказ от политика по отношение на този район. Той очевидно се явява пресечна точка на интереси, тъй като името на българския цар се среща в приписки произхождащи от областта. Интересното е, не само, че ги дели повече от десетилетие, което показва един относително траен интерес, но и в единия случай името му е поставено преди това на сръбския владетел (Лесновски паренесис, 1353 г.), а в другия сръбският господар въобще не е упоменат (Стихирар, 1367 г.). От македонските земи произхожда и един октоих в сръбска редакция от ХІV в., но споменатия в него "господинчик Александър" не е идентифициран със сигурност. Още първия издател на приписката Беньо Цонев през 1910 г. отъждествява този Александър със сина на Йоан Шишман. Към тази интерпретация се придържат Дуйчев, Динеков и Н. Овчаров, докато Божилов и Гюзелев са склонни да виждат в него цар Йоан Александър. Малко странно изглежда българският владетел да е упоменат без титлата си, най-малкото това би било счетено за обидно, тъй като такова пренебрежение към владетелското достойнство обикновено се проявява от врагове, а приписката не навежда на мисълта за отрицателно отношение към споменатия в нея Александър, дори изрично подчертава, че произхожда "от двете страни от царско коляно". Единственият логичен извод, който можем да направим е, че Александър от приписката, макар и царски потомък, не е носител на царска титла. В полза на предположението, че господинчик Александър е синът на Йоан Шишман говорят три различни по произход извори, които взети вкупом навеждат на мисълта, че след превземането на Търново българският цар е загубил и титлата. Вероятно османлиите са я превърнали в обект на търговия между наследниците на Йоан Александър с което е загубила голяма част от авторитета си. Споменатите извори са Йохан Шилтбергер, който нарича българския владетел "херцог", анонимна османска хроника според която е "бег" и чернови на писма до боляри в които се титулува "господин". Това обяснява и защо синът му би бил наречен "господинчик". Но и срещу тази идентификация може да се намерят сериозни доводи. По времето когато шишмановият син би могъл да играе някаква политическа роля от влиянието на българския владетел в македонските земи няма и следа, а политическата фрагментация е взела връх. Нещо повече - дори нямат обща граница с това което е останало от България. Така като най-вероятно остава оъждествяването на "господинчик Александър" със севаста на Валона Александър, който е син на Йоан Комнин Асен - братът на българския цар и сръбската царица, както убедително предполага Веселин Игнатов. Общо взето виждаме че и на югозапад българският цар следва традиционната си линия на дипломация и мека сила за прокарване на интересите си.
