Петте лъжи на Пламен Пасков

http://www.vestnikataka.bg/2014/08/%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-5-%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B8-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/

https://www.youtube.com/watch?v=AzGFV6q3kV8

I. Лъжа първа: няма славяни

Според Пасков терминът се появява през XVII в. за означаване на група народи говорещи родствени езици, т. е. той е политически конструкт на панславизма. За него засвителстваните в гръцките и латински извори "склавини" не са славяни, а "роби" - от латинското "sclavus", както и старославянското "словене" не било "славяни" поради очевидната за Пасков (но не и за специалистите слависти) звукова разлика. Пасков въобще не се интересува, че чуждите автори може да предават изопачено самоназванието на даден народ и, че същите тези автори определят склавините именно като народ, племе, и през ум не им минава аналогията с думата за роб. Пасков пренебрегва особеностите на старославянския език и развитието до съвременните му форми, априорно приемайки, че "словене" не може да е по-стар изговор на "славяни". Той много удобно пропуска факта, че в старата дума първото "е" е "двойно", което с времето се развива до "е", или "я", и че неудареното "о" в някои славянски езици се развива до "а". Т. е. "словени" и "славяни", както от историографска, така и от лингвистична гледна точка е едно и също.

II. Лъжа втора: българите са траки

Пасков се спуска по гребена на вълната на автохтонизма, твърдейки че старите автори поставят знак за равенство между траки и българи. Колкото и странно да звучи, никой автор не прави такова отъждествяване и няма един извор в който българите да са наречени траки. Действително много от старите автори в стремежа си да покажат начетеност (специалистите историци са изписали томове литература, обясняваща манталитета им и стремежа за архаизация) отъждествяват българите с племена и народи населявали по едно или друго време Балканите, като някои от тях са тракийски, други не са, а трети са спорни. Така например Йоан Малала, разказвайки за Троянската война, отъждествява мирмидонците с добре известните по неговото време (VI в.) българи; Йоан Цец пък през XII в. пише, че Ахил бил начело на хуни-българи-мирмидонци, на друго място пък изрично твърди, че пеонците са българи; други автори пък наричат българите мизи (вероятно защото обитават бившата римска провинция Мизия - по същия начин за тях сърбите са трибали, а русите тавроскити). Пасков не го интересува нито манталитета на средновековните автори, нито контекста на отъждествяванията, които правят, а още по-малко пък вътрешната противоречивост (например у Цец не става ясно все пак българите мирмидонци ли са или пеонци).

Така съвсем удобно се пропускат, без всякакъв коментар, всички извори, които твърдят, че българите усядат на Балканите през VII в.

III. Лъжа трета: българите не са пришълци на Балканите

Пасков категорично твърди, че няма и едно доказателство, че българите са пришълци на Балканите (явно не е внимавал в часовете по история), игнорирайки от раз всички извори които казват това, като така отпада и необходимостта да обяснява противоречието им с тезата му.

IV. Лъжа четвърта: българите не са били езичници преди IX в.

Тук Пасков отново игнорира изворите, които говорят за езичеството на българите и не прави никакъв опит да ги анализира.

V. Лъжа пета: България съществува на Балканите много преди "хан Аспарух"

Тук Пасков буквално преписва Ганчо Ценов, представяйки сведенията на авторите за грабителски и наемнически български отряди на Балканите преди Аспарух като свидетелства, че българите са уседнали на полуострова, както и произволното твърдение на Ценов, че в Анонимния римски хронограф от 354 г. пишело, че българите живеят на Балканите, когато такова нещо няма, точният запис гласи: "Ziezi ex quo vulgares". Въобще да не споменаваме пък, че някои езиковеди определят това известие като по-късна добавка, най-вероятно от VI в.

Изводът, който можем да направим, е за пълната несъстоятелност на Пасков като историк (какъвто той действително не е); отчайващо непознаване на изворовата база или просто подбиране на удобни за тезата извори и прибързани заключения, като така се избягва необходимостта от задълбочено изследване (често разпространени логически грешки, особено когато се работи с предпоставени тези); Пасков използва и аргумента от незнание - не са му известни извори, които да казват, че българите са пришълци, следователно те не са пришълци (поредна логическа грешка). Пасков показва и отчайващо непознаване състоянието на съвременната историческа наука и методите й, както и липсата на елементарни познания по история като цяло.

Ценовизмът в параисторията

В сблъсъка история vs параистория виждаме как историческата наука решително губи от параисторическата вяра. Автохтонският прозелитизъм пуска здрави корени.

В едно изследване на стадния инстинкт се казва, че тълпата следва не този който е прав, а този който е най-убеден в правотата си. Затова ценовизмът ще печели нови позиции, защото проповедниците му го защитават с религиозен плам без оглед на използваните методи, които варират от аргументи към личността до политизиране (т. е. всички познати прийоми за очерняне на опонента, апелиране към чувствата на слушателите/читателите, подмяна на темата чрез политизирането й, и всякакви други евтини манипулации, недоказващи нищо, но импониращи на чувствата на неофитите).

И така да обобщим:

I. Що за специалист/историк е Ганчо Ценов?

1. Сам Ценов признава:

"Един ден един господин, член на Академията на науките, ми каза: „А бе какво се препирате, нали и другите казват, че българите са хуни?“ Отговорих му: „Казват, само че не казват, че Ценов ги е навел на тази мисъл, затова се препираме“.

Това е факт "положителен", а не мнение, който показва, че Ценов, 1. или си приписва чужди заслуги; 2. или проявява незнание, което не можем да приемем, защото в "Кроватова България" се позовава на едно красноречиво заглавие: "История блъгарска под имя Унов, том пьрви, содержающая особенно Историата на уннити които във вишереченото Изследование доста доказахми че са българи" още от далечната 1869 г., когато Ценов даже не е бил планиран.

2. Проверка на твърденията:

Твърденията на Ценов не отговарят на елементарните научни критерии, а може би най-важният от тези критерии е проверяемостта. Проверката обаче показва, че Ценов най-безсрамно лъже. И когато бъде уличен, стигаме до там да твърдим: 1. ползва неизвестен на науката извор, или 2. изворите са изопачени и само Ценов има познание за тяхното истинско съдържание; и двата случая измислени за оправдание на Ценов не допускат проверка на твърденията му, което е в противоречие с основно научно изискване, но не и с догмата за непогрешимостта и/или правотата на Ценов.

3. Безпристрастност:

Вместо да се занимава с наука, Ганчо Ценов сипе хули срещу цялата академична общественост, а доколко е прав видяхме от първата подточка, макар да могат да се изведат още примери.

II. За методите на Ганчо Ценов!

1. Произволни отъждествявания

От фактите, че българите биват наричани ту "скити", ту "мизийци" се правят грандиозни изводи като този, че българи = скити = мизийци (респ. траки) , без да се държи сметка в какъв контекст са употребени въпросните архаизми. Да не споменаваме и познанията му по антична география "Например Е. Минс в рецензията си върху Ценов дебело подчертава погрешното локализиране на географски обекти, което българският историк прави. Рецензентът изтъква грешката на автора, че Кимерийски и Тракийски Босфор са едно и също, че планинската верига Кавказ се намира на Балканите и др. Друг рецензент, Уилям Милър, отбелязва, че според Ганчо Ценов етнонимът „българи” е използван за пръв път от Йоан Антиохийски... Милър също така отчита факта, че Ценов погрешно чете гръцките текстове..." (Из "Творчеството на д-р Ганчо Ценов - академичен национализъм или квазинаучен автохтонизъм" - Евлоги Станчев). Отъждествява Кубер с Кубрат и т. н.

2. Пренебрегване на помощните исторически дисциплини

Като наука историята има собствен инструментариум за изследване на отминалите събития, което включва и множество помощни дисциплини (сами по себе си отделни науки), като археология (може би най-важната), нумизматика, фалеристика, сфрагистика, кодикология и т. н. и т. н. Ценов пренебрегва целия този инструментариум.

3. Пренебрегване на неудобните факти и преднамерено изопачаване на изворите

Както не държи сметка за помощните исторически дисциплини и данните, които те дават на науката, така и без излишни финтове и обяснения заобикаля неудобните факти. Например: 1. отъждествяваванията на синхронни народи, които прави се намират в явно противоречие с данните за материалната им култура (това обаче ще го пренебрегнем, понеже вече знаем, че Ценов не ползва помощните науки), но и на древните автори, които описват траките като народ различен от скитите и българите като народ различен от хуните и готите. Също така например Ценов твърди, че българите са населявали Балканите още преди славяните, но съвсем удобно пропуска фактите, че когато става дума за българи южно от Дунав те се явяват, или като наемници на Империята, или извършват грабителски походи на нейна територия, никой от тези факти сам по себе си не доказва, че българите тогава са живели на Балканите. Ценов, обаче такива дреболии не го вълнуват.

За съвсем преднамерено изопачаване на фактите и изворите от страна на Ценов може също да се говори много, но тук ще дам само един пример: "Издаденият от Момзен Хронограф от 354 г., който споменава българите в днешното им отечество." - няма такова нещо - в него пише: „Ziezi ex quo vulgares“.

III. Изводи и въпроси:

Нека обобщим казаното до тук и да набележим някои питания по:

I.1. Справедливи ли са обвиненията на Ганчо Ценов, че Златарски плагиатствал от него, когато сам е уличен в същото?

I.2. и I.3. Придържа ли се Ценов към елементарни научни изисквания?

II. Научно издържани и обосновани ли са методите към които се придържа Ценов?

III. В субкултурата на параисторическите изследвания името на Ценов е издигнато в култ, а "мъченичеството" му и "преднамереното" забвение са основно доказателство за правдивостта на тезите му, но нито той, нито съвременните му последователи не могат, или не желаят, да отговорят на въпросите: 1. защо и на базата на какви критерии пренебрегват всички, сирийски, арменски, хазарски, унгарски, латински, гръцки и, не на последно място, домашни, извори в които се казва, че българите са "късни пришълци"; 2. понеже се придържат към тезите и методите на Ценов редно е да отговорят и на по-горните въпроси, както и да опровергаят основния извод, който се налага от самосебе си: "Лиспата на цялостно анализиране на данните за дадено историческо събитие или епоха е всъщност основата, върху която се градят параисторичните трудове." (Из "Отражението на параисторията във виртуалното пространство..." - Кристина Бобева, Теодора Костадинова, Анастасия Иванчева).

Едва когато съобразно с науката история бъдат обяснени тези и много други неясноти, ще можем да говорим за автохтонна хипотеза, докато в случая се занимаваме с ценовизма, който дори не е наука, а идеология.
https://chitanka.info/person/gancho-tsenov

Една хипотеза за годината в която е починал цар Йоан Асен ІІ

За дата на смъртта на Йоан Асен ІІ, опирайки се на хрониката на Алберик, съвременната историография приема дните около 24 юни 1241 г. Тази дата обаче влиза в противоречие с други известия. Филип Муске поставя смъртта на царя след като папите Григорий ІХ и Целестин ІV вече са починали (съответно на 22 август и 10 ноември 1241 г.). Същият споменава, че "кралят на земята на власите" (българите) почти разбил татарите. Доколкото татарския поход засяга българските земи едва през 1242 г., то е подвъпросно дали малолетният син на Йоан Асен ІІ Калиман е могъл "почти" да ги разбие, затова може би споменатият крал е самият Йоан Асен ІІ. Сведенията на Акрополит също поставят под съмнение традиционната дата. Той разказва за смъртта на никейската императрица Ирина, поставяйки я като следствие от слънчево затъмнение и предшестваща го комета, а след това пише: "наскоро умря и българският владетел Асен". Обикновено за слънчевото затъмнение предшестващо смъртта на Ирина се сочи това на 3 юни 1239 г., но няма данни преди него да е имало комета. Следващото слънчево затъмнение е на 6 октомври 1241 г., то е предшествано от комета видима през февруари 1240 г. Тук отново се сблъсваме с противоречие, тъй като Акрополит пише, че между кометата и затъмнението са изминали шест месеца. Наред с това споменава, че по времето на затъмнението Слънцето се е намирало в Рак, но то не е в това съзвездие и при двете затъмнения - 1239 и 1241 г. В този случай е напълно допустимо да предположим грешка на автора, който пише 20 години след тези събития. Походът на Никея срещу Епир се датира в годината след смъртта на Йоан Асен ІІ и обикновено се приема, че се е състоял през 1242 г., но Акрополит съобщава, че никейския император получил известие от сина си за победата на монголите при Кьосе даг именно по време на този поход. Доколкото монголската победа е сигурно датирана през лятото на 1243 г., тя е още едно, макар и косвено, съображение, налагащо предатиране на никейския поход и предшествалата го смърт на българския цар. У Ан-Нувайри също има известия, говорещи в полза на хипотезата, че Йоан Асен ІІ е починал през 1242 г. Авторът разказва за влашкия владетел Унусхан от когото куманите искали да ги приеме в страната си през годините от Хиджра 639 (19 юли 1241 - 7 юли 1242 г.) и 640 (8 юли 1242 - 27 юни 1243 г.). Доколкото според Ан-Нувайри преговорите между българи и кумани се водят през 639 г. от Хиджра, а на следващата година куманите вече са настанени "в долината между две планини", то вероятно тези събития са се случили на границата между двете години и може би имат връзка с българския опит за противопоставяне на татарското нашествие. Тук няма да се спираме подробно на идентификацията на Унусхан с Йоан Асен ІІ, но ще отбележим, че арабското име Юнус е транскрипция на библейското Йона, а като варианти на Йоан в славянските езици и във влашки имаме Ян и Йон, като тази вариативност може би е причината авторът да транскрибира името на владетеля като Унус (Йона), а не Яхия (Йоан). Друго косвено съображение за годината в която е починал българският цар е двегодишното примирие сключено от латините с наследника му и с Ватаци. През 1244 г. латините сключват ново едногодишно примирие с никейския император. На практика не знаем има ли някакъв промеждутъчен период между двете примирия, но изворите и състоянието на Латинската империя не ни дават основания да приемем, че е имало. По скоро двете примирия следват непосредствено едно след друго, а това поставя възцаряването на Калиман най-рано през 1242 г., може би втората й половина, доколкото името на баща му се свързва с отблъскването на татарите през лятото на същата година и преселването на куманите.

Използвана литература:

Жаворонков, П. И., Никейская империя и Запад във Византийский временник, т. 36, Москва, 1974 г.

Жаворонков, П. И., Первый поход Йоанна III Ватаци на Фессалоники (1243 г.) и смерть Ивана Асеня II (1242 г.) във Византийский временник, т. 60 (85), изд. "Индрик", Москва, 2001 г.

Плетнева, Светлана, Половцы, изд. "Ломоносовъ", Москва, 2010 г.