България в края на ХІІІ век. Татарската хегемония е в зенита си. Могъщият темник Ногай, потомък на Чингис хан, беклярибек по времето на Берке (1257 - 1266 г.), се разпорежда не само със съдбите на златноординските владетели. При Менгу Тимур (1266 - 1282 г.) той изпада в немилост, защото се забавя да го припознае като владетел на ордата и е принуден да се оттегли в собствения си улус, простиращ се по западната й граница. Благодарение на факта, че до открит конфликт между двамата не се стига, скоро Ногай започва да възвръща позициите си. За това способстват и няколко други обстоятелства. Владението му по западната граница го превръща в незаобиколим при отношенията с балканските държави и Унгария, а декларативното му мюсюлманство в посредник с мамелюшки Египет (Менгу Тимур е езичник, изповядващ традиционния за монголите тенгризъм). На курултай през 1269 г. Менгу Тимур, Борак и Кайду отхвърлят зависимостта си от великия хан по това време Кубилай. Може би, това е събитието породило у Ногай идеята за независимост, но пътят за осъществяването й е дълъг и труден.
В началото на 70-те години на ХІІІ в. Ногай участва в няколко похода срещу Ромейската империя. Михаил VІІІ полага големи усилия да го привлече на своя страна като го ожени за незаконнородената си дъщеря Ефросина. Така Ногай се сродява и с иранския хан Абага, който е женен за друга дъщеря на Михаил VІІІ. Станал непоклатим в позицията си на господар на собствения си улус, Ногай започва да се меси в политиката на съседните държави и в избора на титулярни ханове на ордата. През следващите няколко години усилията му са насочени предимно към опустошаване на българските земи, което става основна причина за въстанието на Иваил.
В опит да отдалечи българите от антиромейските коалиции организирани от Шарл д'Анжу и Папството към 1268 г. Михаил VІІІ сключва съюз с тях като омъжва племенницата си Мария, дъщеря на сестра му Евдокия, за българския цар Константин Тих и обещава като зестра да върне Месемврия и околностите й на българската корона. Василевсът обаче няма намерение да връща важната черноморска област и започва да отлага, излагайки като аргумент нежеланието на ромейското население да е под чужда власт, то би могло да бъде склонено да приеме, ако се роди престолонаследник, който би бил наполовина ромей. Но и раждането на престолонаследника Михаил не помага. Той не само е кръстен на вуйчото на царицата, а още малолетен е обявен за съвладетел, причина за което може да е и сериозното счупване на крака на царя споменато неколкократно от Пахимер. Тези дипломатически ходове на българската страна не дават никакъв резултат, тъй като междувременно към 1272/3 г. Михаил VІІІ успява да се съюзи с Ногай, заплашвайки българската страна с удар в тила, ако реши да използва сила за връщането на Месемврия. По същото време българите, вероятно чрез деспот Яков Светослав, както предполага Христо Димитров, влизат в преговори с Шарл д'Анжу. Деспотът е ключова фигура в българския политически живот през 60-те и 70-те години на ХІІІ в., като дори сече монети. Обикновено, въз основа на връзките му с Унгария, се приема, че владенията му се намират в северозапада на страната, но разпространението на монетите му в района на Дръстър, Червен и Овеч говори, че е властвал в североизтока. Единствено Пахимер дава общи указания за владенията му - "планинската област около Хемус в Мизия", която би могла да е всеки район на север от Стара планина. Наистина, Петре Дякону въз основа на метрологичните характеристики на монетите предполага, че те са сечени в края на ХІІІ век, като ги свързва с Теодор Светослав, което изглежда малко вероятно, защото няма никакви други данни синът на Тертер да е носил титлата "деспот", а и е обявен за съвладетел на баща си, тоест, дори да приемем, че в някакъв момент в края на властването на Ногай се изявява като самостоятелен владетел на част от българските земи, претенцията му би следвало да е към царската титла. Метрологичните характеристики на монетите биха могли да се дължат, както на ограничен финансов ресурс, така и на признаване на номинална зависимост от Търново, като така те не се явяват достойна конкуренция на царските, а просто промотират властта на деспота, както предполага и Дочев. В полза на тази локализация говори и едно известие на Мануил Фил, който, разказвайки за подвизите на Михаил Глава Тарханиот, пише, че след като стигнал Месемврия разбил цар Константин и връхлетял върху Светослав. В светлината на казаното до тук би могло да се предположи, че татарските отряди, които почти ежегодно се явяват в помощ на Михаил VІІІ, преминавайки през България, опустошават основно земите на деспота.
Внезапната смърт на Яков Светослав вероятно способства разрастването на бунта, тъй като няма кой да се противопостави не само на безчинстващите татари, но и на самите бунтовници. Тук няма съмнение, че средновековният провиденциализъм и концепцията за владетелят като Божи избраник също играят значима роля за развитието на бунтовното дело. От една страна цар Константин е сакат, което свидетелства за оттеглената небесна закрила над него, от друга Иваил печели победи над татарите с които изглежда, че царят не може да се справи, и в също време говори за явявания на светии, подбуждащи го към бунт, и за "даден от Бога знак да управлява". Победите на Иваил над страшните за всички и смятани за непобедими татари са повратен момент, неслучайно Пахимер, разказвайки за Псевдолахана, който през 1294 г. тръгнал срещу турците, споменава, че последните се боели от Лахана, защото само той е побеждавал татарите. Доколко татарската напаст е дотегнала на българите говори един надпис от Шумен, отнасящ се към последните десетилетия на ХІІІ век: "Аз, Георги, поглеждайки долу и горе, рекох: Боже, заради името ти, избави ни от татарите". Отначало мълвата за Божието предопределение привлича предимно обикновените хора. По този пункт Пахимер и Григора са единодушни, според първия това са "селяни и свинепаси", а според втория "много хора, прости и необуздани". Успехите срещу татарите са нагледното доказателство за думите разпространявани от привържениците на Иваил. Според Пахимер вече не само отделни повярвали го подкрепят, но и "областите се присъединяваха към него и бяха напълно убедени, че ще бъдат добре под негова власт." Това не е сепаратизъм или обикновено разбойничество, както твърди Григора, а посегателство върху царската власт. Тази е причината Константин Тих първо да се съсредоточи срещу бунтовника преди да предприеме някакви действия на юг, където василевсът трупа войски.
Поредното изостряне на българо-ромейските отношения вероятно има връзка с антиуниатската политика на Търново и Тесалия. Обикновено се предполага, че проектираният брак между дъщерята на тесалийския владетел и сина на Георги Тертер датира от първите години на властването на последния, но Нуждин предлага по-ранна датировка, тъй като няма смисъл бъдещата невеста да е пристигнала в Търново, по време когато женихът й е заложник в Никея. Ако допуснем, че Нуждин е прав, то този проект само подчертава високото обществено положение и авторитета на "стратега Тертер", както го нарича Пахимер, в Търново.
В началото на 1278 г. новината за убийството на Константин Тих заварва Михаил VІІІ в Адрианопол, откъдето организира охраната на границата срещу очакваните набези на българите. Първоначалното му намерение е да ожени дъщеря си, бъдещата съпруга на мицовия Йоан, за бунтовника. Пахимер обяснява отказа на василевса от този план със съмнения срещу непостоянната съдба, която както бързо е издигнала претендента за българския трон, така може да доведе и до бързото му падение. Зад впечатляващото опростенческо обяснение се крие намек за бъдещите събития, породен от "послезнанието" на автора, и истинските мотиви стоящи зад решението на ромейския владетел. По това време основната грижа на Михаил VІІІ е да отклони България от антиуниатската й политика и свързаните с нея коалиции. Вероятно тук се крие и една от причините за промяната на решението му, бунтовникът, както подкрепящите го, е твърдо привързан към православието, макар Пахимер иронично да отбелязва, че той се молел както може, тъй като, поради простия си произход, не знаел божествените молитви. Тоест подкрепата за Лахана не би довела до очакваната промяна в българската политика. Наред с това сред обкръжението на Михаил VІІІ се чуват гласове в подкрепа на мицовия Йоан, комуто българският трон се падал по наследствено право. За тази кандидатура се изказва самият константинополски патриарх Йоан Век, един от най-ярките поддръжници на униатската политика. Лесно поддаващия се на влияние, може би поради младостта си, Йоан Асен се оказва най-подходящата кандидатура за прокарване политиката на василевса в България. Григора го описва като прост и недалновиден, а Пахимер споменава обвиненията срещу него в страх и малодушие. Към характера на претендента можем да добавим и една случка разиграла се няколко години по-късно. За нея узнаваме от едно писмо на патриарх Григорий Кипърски. През 1284 г. Йоан Асен, вече само ромейски деспот, заграбва 1/3 от общо 600 овце на някакъв месар и ги откарва в двореца си. Почти по същия начин той действа и когато позорно бяга от Търново. Тогава задига част от съкровищата на българските царе, които по думите на Пахимер се използвали повече за показ, тъй като били взети от разгромения Исак Ангел. Тук авторът намеква за българската победа през 1190 г.
Почти цялата следваща година преминава в тежки битки за крепости из Източния Балкан и Предбалкана. Опитът на Михаил VІІІ да склони търновци да му предадат царицата и сина й и да приемат неговия поставеник се проваля, което едва ли следва да ни учудва. Униатската му политика не намира прием сред собствените му поданици, та какво остава за друга православна държава, чийто патриарх се величае като "стълб на православието". Според Пахимер основните военни усилия на ромеите по това време са насочени срещу бунтовника. Непреклонността на василевса в желанието му да наложи своето протеже, а като резултат и униатската си политика, кара царицата да се обърне към Иваил, вероятно с условие да признае сина й за престолонаследник. За бунтовника предложеният съюз е не по-малко изгоден. Така той получава необходимото признание, което слага край на междуособната война и му позволява да се съсредоточи върху външните врагове. Тези събития вероятно се разиграват през лятото на 1278 г., а от есента новият цар е по бойните полета. Между съпрузите избухват разногласия, вероятно по повод на приоритетите във войната. Иваил както знаем от последвалите събития насочил усилията си срещу татарите, а царицата може би е настоявала да се съсредоточат върху ромеите, което от позицията на познанието ни за случилото се след това е било правилният ход, но в онзи момент всяка от позициите е имала своите "за" и "против". Едва през пролетта на 1279 г., след слух, че царят е победен от татарите, и изправени пред ромейска войска край столицата, търновци предават на Михаил VІІІ царицата и сина й и приемат мицовия Йоан. Според Мануил Фил, ромейският пълководец Михаил Глава Тарханиот след пленяването на царицата се отправя срещу Иваил и три месеца го обсажда в Дръстър, но, поради болест и отзоваването му, бунтовникът отново набира сили и, както пише Пахимер, през лятото на 1279 г. на свой ред обсажда Търново, докато цар все още е мицовия Йоан, като междувременно през юли и август разгромява две ромейски армии.
Тук е интересно да отбележим, че в Бориловия синодик наследникът на патриарх Игнатий Макарий е наречен свещеномъченик, като липсват всякакви други сведения за него и мъченическата му смърт. Доколкото за Игнатий знаем със сигурност, че светителства през мондиалните 6781 и 6785 (споменат в приписки към търновско евангелие и няколко запазени листа от апостол), то бихме могли да предположим, че насилственото отстраняване на Макарий е свързано с униатската политика на Михаил VІІІ и възцаряването на протежето му в Търново. В синодика след Макарий е отбелязан патриарх Йоаким ІІІ, който е предстоятел на патриаршията от преди 1284 г. В светлината на казаното от Пахимер за твърдото му придържане към каноните на православието, както и вероятната съдба на Макарий, изглежда съмнително допускането, че е негов непосредствен наследник, когато в България господства проромейската, и респективно близка до униатските щения на василевса, политика на мицовия Йоан. Патриарх Висарион е известен единствено по негов оловен печат намерен някъде в района на Белене и датиран най-общо през ХІІІ век. Тъй като името му не е вписано в Бориловия синодик, историците допускат, че е бил проуниатски настроен, но не са сигурни кога точно през ХІІІ век е заемал патриаршеската катедра. Основно се предполага, че е било по времето на Йоан Асен ІІ, когато все още в сила е унията с Папството, но от Бориловия синодик знаем, че първият патриарх е Йоаким І, който и преди издигането му в ранг е предстоятел на българската църква като архиепископ, тоест Висарион може да е бил патриарх само след него. С оглед на политическата обстановка изглежда най-удачно възшествието му да се постави през управлението на мицовия Йоан, а низвержението му в началото на 80-те години, може би 1283, когато Андроник ІІ скъсва с униатската политика на баща си, което води и до промяната в Търново. Освен това в приписката от мондиалната 6785 година наред с патриарх Игнатий се споменава преславския митрополит Висарион. Съвпадението на имената и разликата от само 2 години с началото на предполагаемото патриаршестване на Висарион правят отъждествяването на митрополита с патриарха много вероятно. Споменатият по-горе Нуждин излага хипотезата, че в началото на управлението си Георги Тертер е водел политика на помирение с Михаил VІІІ и респективно Ромейската държава. В подобен възглед има резон, защото още от 1279 г. синът и първата му съпруга са заложници в Никея, а и при наличието на други претенденти за престола, единият от които подкрепян от василевса, а другият все още със силни позиции в изтока на България, той не е имал друг ход освен да се стреми към успокояване на отношенията със съседите, за да стабилизира позициите си в страната. След разказа за победите на Иваил над ромеите през лятото на 1279 г. и бягството на мицовия Йоан Пахимер, използвайки израза "по-късно", разказва за появата на двамата бивши царе в стана на Ногай с молба да им помогне срещу Тертер. Татаринът дълго отлага решението си, докато накрая заповядва да убият Иваил с думите: "Този е враг на баща ми императора". Въпреки, че другият претендент е пощаден, той не прави нищо, за да му помогне да си върне короната. Това ни кара да мислим, че Тертер още в началото на управлението си е успял да спечели благоразположението на Ногай, може би чрез женитбата на дъщеря си от първия брак с неговия най-голям син Чака. Колко "по-късно" от 1279 г. е посещението на двамата претенденти при Ногай е трудно да се определи категорично, но в светлината на хипотезата на Нуждин и мнението на Павлов, че и след възцаряването на Тертер Иваил владее източните райони на царството и поне известно време е създавал проблеми на новия цар, можем да предполагаме, че най-рано то може да се датира през есента на 1281 г. Григора пише, че през лятото на 1281 г. Михаил VІІІ предприема мащабна кампания по укрепване на границата по река Сангариос в Мала Азия, тъй като не желае да прехвърля от Балканите войските сражаващи се срещу българите и срещу тесалийците. С оглед на гореизложеното най-вероятно изглежда споменатите българи да са от подвластните на Иваил (виж по-горе думите с които татаринът мотивира отстраняването му). Тъй като при явяването на претендентите пред Ногай, василевсът все още поддържа мицовия Йоан, вероятно преговорите на Тертер с Шарл д'Анжу от лятото на 1281 г. са само дипломатически ход целящ да принуди Михаил VІІІ да се откаже от претендента. По-рано през същата година неаполитанският крал най-накрая успява да наложи свой папа, като за целта дори арестува двама кардинали. Новоизбраният папа Мартин не само позволява на амбициозния владетел да пристъпи към осъществяване на мечтата за въстановяване на Латинската империя, но и анатемосва ромейския василевс като еретик и схизматик, което е сериозен удар срещу униатската политика. В крайна сметка Михаил VІІІ решава да приеме подадената от Тертер ръка, която на този етап изглежда е подкрепяна от Ногай, и да се съсредоточи срещу по-голямата опасност. През следващата 1282 г. татарите безпрепятствено минават през България, за да се явят в помощ на Михаил VІІІ. Засега не е много ясно кога се е родила баснята, че това била 40 000 татарска орда, която опустошила българските земи преди да се присъедини към ромеите, но датира поне от времето на Мутафчиев. Всички историци, които я споменават се опират на Пахимер и Григора. Обаче и двамата автори не споменават нищо за България по време на този татарски поход, а изрично сочат, че татарите са повикани срещу тесалийския владетел Йоан Дука, а след това са насочени срещу сърбите и от там се прибират с богата плячка, отново по подразбиране през България. За числеността им говори единствено Григора, а според него става дума за 4 000 конници, не за 40 000. Причината за това недоразумение е априорно приетата теза за враждебност между Тертер и ромейския василевс по това време въз основа на преговорите на българите с Шарл д'Анжу от предходната година и съвсем вярното допускане, че татарите трябва да минат през България, за да се съединят с ромеите. Тази априорна теза не отчита динамиката в политическата обстановка и ред други фактори и съображения, някои от които изложихме по-горе.
През 1282 г. умират Михаил VІІІ, Абага и Менгу Тимур, в Унгария има бунт на куманите срещу антиномадското законодателство инициирано под натиска на Папството. Като водач на куманите изпъква някой си Олдамур в чието лице Пламен Павлов е склонен да види Елтимир - братът на българския цар Георги Тертер. Освен сходството на имената, нищо не подкрепя това отъждествяване, но малкото информация, която имаме за Елтимир преди появата му като зет на Смилцена, би могла да се интерпретира в подкрепа на предположението. Теодор Метохит го нарича "авантюрист скит" и "от дълго време скитник беглец". В историографията обикновено битува мнението, че е споделил изгнанието на брат си през 1292 г., но и това е само предположение, дори по-голословно от отъждествяването с Олдамур, доколкото няма извор, който да сочи присъствието му в България или Ромейската империя преди да стане зет на Смилцена. Думите на Метохит навеждат на мисълта, че мълчанието е основателно и Елтимир е скитал нейде на далеч, може би в Унгария. Бихме могли да предположим, че едва ли е случайно съвпадение пристигането му в България и активизирането на политиката срещу Ромейската империя, използвайки татари за тази цел.
Вероятно именно като резултат от куманското въстание по южната унгарска граница се появяват поне две независими феодални владения, на братята Дърман и Куделин и на Шишман, които за да гарантират съществуването си са побързали да признаят сюзеренитета на Ногай. Първите двама установяват резиденцията си в крепостта Ждрело и контролират земите край Белград и Браничево. Петър Ников датира отцепването им от унгарската държава още от средата на 70-те години на ХІІІ век, но Христо Димитров с основание оспорва този възглед и предполага връзка с куманския бунт от началото на 80-те години. Точно от това време датират и опитите на крал Ласло Кун да си върне контрола над района, но безуспешно. В последствие тази задача е поверена на новия бан на Мачва и бивш сръбски крал Стефан Драгутин. Конфликтът между него и непокорните братя продължава поне няколко години и навлиза в решителната си фаза едва в началото на следващото десетилетие, когато в него се намесва братът на Драгутин - сръбският крал Стефан Милутин. Шишман установява властта си в земи подвластни на българския цар с център във Видин. Фактът, че унгарската корона се стреми да си върне властта над контролирания от Дърман и Куделин район, но не влиза в конфликт с Шишман, може би се дължи на обстоятелството, че неговото владение възниква на територия владяна от Търново. Така унгарският крал косвено признава суверенните права на царя над видинската област и избягва вплитането в излишна вражда с България от която отцепниците биха могли да се възползват. От друга страна отделянето на Видинско е благоприятно за Ласло Кун, тъй като ангажира българското внимание и предотвратява намеса в унгарските дела. Сръбските извори величаят Шишман като "княз" (Данило) и "крал" (Троношката хроника), а бориловият синодик го брои за "цар" вместо Смилец, Кантакузин бърка името му като пише, че синът му Михаил е "син на деспот Срацимир". Дали бърка и титлата на видинския владетел? Както ще видим по-нататък, Георги Тертер може би опитва да наложи властта си над Шишман, което е довело до урегулиране на отношенията между тях, при което балдъзата на царя (сестра на първата му съпруга) е станала съпруга на видинския владетел който с нея може да е получил и титлата "деспот". Това е смела хипотеза, опираща се на доста рехави доказателства, но не изглежда невъзможна. От дубровнишкия хронист Лукари знаем, че Теодор Светослав и Михаил Шишман са братовчеди. Други извори казват, че и двамата произхождат от българо-кумански бракове и ако съдим по името Шишман, то той е куманин, следователно съпругата му е българка. Така за да бъдат Теодор Светослав и Михаил Шишман братовчеди трябва бащите им да са братя, или майките им да са сестри. Първата възможност към която се придържа Пламен Павлов изглежда малко вероятна, доколкото никой от шишмановите потомци не използва родовото име Тертер, а и Георги Атанасов предполага, че Добруджанското владение се обособява като самостоятелно именно като реакция на Тертерите срещу възшествието на Шишманите. Би могло да се предположи, че вписването на Шишман като цар в бориловия синодик е станало при властването на сина му, а изличаването на Смилец още при Теодор Светослав и предвид, че смилецовите братя десетилетия наред представляват заплаха за българския трон, никой от последвалите царе не посмява да го реабилитира.
В хаоса на гражданската война в Унгария Георги Тертер, може би, вижда възможност да заздрави позициите си на северозапад. Само при това положение имат смисъл стъпките за подобряване на отношенията със Сърбия и Ромейската империя. През 1284 г. патриарх Йоаким ІІІ успешно преговаря с ромеите при което синът и първата съпруга на царя са върнати в България, а втория му брак с Мария, дъщерята на Мицо, e разтрогнат, тъй като църквата отказва да го признае. Мария и тесалийската годеница на Теодор Светослав са изпратени в Константинопол. Междувременно през същата година дъщеря от втория брак на царя е омъжена за сръбския крал Стефан Милутин. Мирът с България развързва ръцете на Андроник ІІ срещу Тесалия, а на Милутин оставя свобода за действие в Македония. Ногай, който до този момент е лоялен съюзник на ромеите, вероятно в българския ход вижда непосредствена заплаха за себе си и интересите си в Унгария и новоформираните погранични владения. Още от времето на Бату монголите считат куманите за свои поданици. Показателно е, че през същата 1285 година, когато татарите нахлуват в България и Ромейската империя, те атакуват и Унгария, демонстрирайки за пореден път, че е в сферата на интересите им. Походът в България има тежки последици за Георги Тертер. Той не само се признава за татарски васал, но и за пореден път е принуден да изпрати сина си за заложник. Българският цар едва ли се е смирил с ролята си на прост данник и вероятно в последствие това ще му коства трона.
През 1291 г. във връзка с опитите на Папството да наложи Карл Мартел като унгарски крал Николай ІV призовава с писмо царя да премине в лоното на католицизма. Ние не знаем какъв е бил българският отговор, но от този период не са известни други политически инициативи в които да е замесен Георги Тертер и които евентуално биха му коствали трона. В историографията обикновено се приема, че царят е станал жертва на интригите на наследилия го Смилец, без никакви други доказателства освен, че той печели от детронирането на предшественика си. От Пахимер знаем колко безкомпромисно патриарх Йоаким ІІІ се е отнасял към втория брак на Георги Тертер, чийто син при възшествието си според Пахимер: "хвърли в пропастта и тамошния патриарх Йоаким, отдавна подозиран, че иска да ги предаде на тохарците". Както и други сведения на историка, засягащи българската история, и това известие поражда недоумение сред съвременните изследователи. Още повече, че патриархът играе ключова роля на посредник при освобождаването на Теодор Светослав от заложничеството му при ромеите, а Бориловият синодик му чете "вечна памет". Изказвани са различни предположения за ролята на Йоаким ІІІ в събитията от края на ХІІІ век и причините за убийството му - от това, че е инициирал татарските нашествия през 1285 и 1292 г. до отказа му да пусне Чака и Теодор Светослав в Търново. И при трите хипотези се набляга на личния мотив на Теодор Светослав - при нашествието от 1285 г. той за пореден път става заложник, през 1292 г. пък баща му е принуден да абдикира, а последната не се вписва никак в подозрението "че иска да ги предаде на тохарците". Ние ще се опитаме да видим политическите мотиви зад действията на патриарх и претендент за престола. От написаното от Пахимер и отдаването на "вечна памет" в Бориловия синодик можем да предположим, че патриархът се е придържал стриктно към каноните на православието, а в този смисъл, ако Георги Тертер сериозно е обмислял папското предложение от 1291 г., бихме могли да приемем, че патриархът има пръст в детронирането му, следователно и в нашествието от 1292 г. Това обаче, вероятно е само предтекст за отстраняването му. Въпреки безскрупулността с която действа, на Теодор Светослав едва ли може да се припише злопаметност. Действията му са се ръководели от пресметливост, а причината да отстрани патриарха би трябвало да търсим в злобата на деня. В този случай като най-вероятно изпъква противопоставянето от патриарха на преориентирането към подкрепа за хан Токту (отново татарския мотив като причина за убийството). То може да е мотивирано от нежелание за намеса в татарските междуособици, което евентуално би имало пагубни последици, особено с оглед на очертаващия се сърбо-ромейски съюз, или просто изчакване, за да се види накъде ще задуха вятърът, докато Светослав е наясно с вътрешните дела на татарите и сигурно е виждал, че ногаевият улус няма перспективи да устои на Токту. Именно тогава интересите на българската политика учудващо съвпадат и с интереса на константинополския патриарх, който се придържа към каноните с не по-малка строгост от българския и затова се противопоставя на планирания четвърти брак на Стефан Милутин. Евентуален успех в провалянето на сърбо-ромейските преговори и последвалия съюз между тях чрез брака на малолетната Симонида с Милутин би заздравил позициите на Смилцена. Теодор Светослав от своя страна поне на първо време няма интерес от конфликт с Константинопол където не само държат баща му и сестра му, вече бивша сръбска кралица, но и са враждебно настроени към политиката на Смилцена. В този смисъл, вероятно солидаризирайки се с позицията на константинополския патриарх за четвъртия брак на сръбския крал, Йоаким ІІІ е подкрепял царицата, а това както видяхме не е в интерес на Светослав.
Пахимер изрично пише, че Смилец "станал цар на българите по желанието на Ногай". Ромейският василевс Андроник ІІ бил до толкова наплашен от всемогъщия татарски темник, че отказал да даде помощ на Георги Тертер, който се скитал в околностите на Адрианопол. Страхът на василевса изглежда все пак не е бил толкова всепоглъщащ, защото както съобщава Мануил Фил в стихотворната си ода за протостратор Михаил Глава Тарханиот: "добре познават великия човек и Лахана, и Смил, самият владетел на земята на българите". Дискусионния характер на тази творба поражда съмнения у някои изследователи в достоверността на известието, имайки предвид липсата на други известия за българо-ромейски конфликт по времето на Смилец, а други го отнасят към различни периоди, включително и преди възцаряването на Смилец. Божилов например, позовавайки се на писмото на Метохит в което се говори за "клетви и спогодби" между българи и ромеи, твърди, че поради тях българо-ромейски конфликт по времето на Смилец е невъзможен. Обаче нищо не пречи тези "клетви и спогодби" да са постфактум на успешна за ромеите кампания след която българският цар се сродява с Палеолозите. Едва ли Пахимер случайно определя смилецовия род като "най-знатния род между българите". Именно сродяването с Палеолозите пък е основният аргумент на Ников срещу известието на Фил, като историкът го отнася към средата на 80-те години, за да може в края на века две момичета от този брак да са омъжени съответно за сръбския престолонаследник Стефан Дечански и за Елтимир. Тук отново се сблъскваме с предпоставката, че нищо не пречи царските дъщери да са били малолетни. Раждането на наследника на Дечански Стефан Душан чак през 1308 г. говори по-скоро в подкрепа на тази хипотеза, а и едва ли е необходимо да привеждаме множеството примери от епохата за ранни аристократични бракове сключени по политически причини, като случаят със Симонида е почти синхронен, макар църквата по принцип да не ги одобрява, тя ги допуска, когато се касае за общото благо. За това не бива с лека ръка да отхвърляме сведението на Мануил Фил и вероятно трябва да го датираме към 1293 или дори 1292 г. Така вероятно ромеите отговарят на засилващото се татарско влияние в България и чрез брака на Смилец с първата братовчедка на Андроник ІІ опитват да го неутрализират, а нежеланието на василевса да приеме Георги Тертер сигурно се дължи на това, като целта е да не се компрометира провежданата чрез него политика. Като естествено продължение на мира с ромеите би следвало да очакваме активизиране на политиката спрямо другите съседи. И наистина в един късен извор, т. нар. Троношка хроника, се казва, че Милутин победил в бой Смилец и за по-голяма сигурност сгодил дъщеря му за сина си. Ников например не се доверява на това известие, тъй като то противоречи на интерпретацията на събитията, която прави. Проблемът тук е, че основните извори не дават точни дати. Архиепископ Данило използва общи изрази като "след немного време" и "по това време", а грамотата на унгарския крал Андраш ІІІ датира от 1298 г., но споменава събития станали между коронясването на краля през 1290 г. и датата на издаването й. Ников предполага, че татарския поход от 1292 г. срещу Мачва и от там към Буда (според грамотата) е предшестван от събития за които разказва Данило - Дърман и Куделин прогонват Драгутин от Мачва, Драгутин и Милутин прогонват тях, Шишман е победен от сръбския крал. Би могло да се предположи и, че тези събития се развиват след 1292 г., Данило пише, че братята Дърман и Куделин са прогонили Драгутин с татарска помощ, което би могло да се датира именно през 1292 г. След унгарската победа за която разказва грамотата на Андраш ІІІ, Драгутин и Милутин успяват да превземат владението на Дърман и Куделин и да победят Шишман. Тези събития вероятно са станали между 1292 и 1294 г., тъй като в поредица от унгарски грамоти от 1294 и 1295 г. се споменава католическият епископ на Белград Бенедикт. Според Ников именно тарският поход от 1292 г. е причината за заложничеството на сръбския престолонаследник, а доколкото Данило поставя споменатите събития преди Стефан Дечански да бъде изпратен за заложник, то Ников ги отнася преди 1292 г. Тук обаче трябва да отчетем факта, че Данило говори не за татарски поход, а за подготовката на такъв, тоест няма основания да свързваме заложничеството на Стефан Дечански с похода от 1292 г., но за сметка на това има основания прогонването на Драгутин от Мачва да се свърже с този поход. Подготовката на татарския поход срещу Сърбия вероятно следва да се датира в 1294 г., като към тази година би трябвало да отнесем и евентуалния българо-сръбски конфликт. Постигната договореност за династичен съюз не означава непременно, че бракът е сключен веднага, по-скоро това е станало едва при управлението на Смилцена и след бягството на Стефан Дечански от татарите. Участието на Смилец в протатарската коалиция изглежда логично като имаме предвид, че сръбският крал окупира Видин, т. е. косвено засяга интересите на българската корона, но и по това време Милутин е женен за дъщерята на низвергнатия Георги Тертер. Вероятно именно опирайки се на съпричастието на Смилец, Шишман се осмелява да предприеме дълбок рейд в сръбска територия до областта Хвостно, разграбвайки сръбската архиепископска църква. Не е изключено съпричастието на Смилец и последвалото окупиране от сърбите на земи поне номинално подвластни на българската корона да е повода Троношката хроника да твърди, че това е победа над българския цар, тоест имаме косвено указание, че макар и на думи видинският владетел след урегулиране на отношенията с Тертер и при новия цар е продължавал да признава властта на Търново. В крайна сметка връщането на Шишман във Видин, мирът с България и умилостивяването на Ногай чрез изпращане на заложници позволяват на Милутин да излезе от изолацията в която е попаднал и да се съсредоточи на юг, подновявайки сръбското настъпление в тази посока. Краткотрайното управление на Смилец често се подминава с лека ръка и фриволния коментар, че е татарски поставеник, но при по-внимателен поглед политиката му не изглежда съвсем безгръбначна, макар и дошъл на власт с одобрението на Ногай, чрез брака със Смилцена, до известна степен вероятно успява да се еманципира и, доколкото липсват известия за набези, успешно отстранява татарската опасност, която при съпругата му дори се използва в интерес на българската политика, но към това време съотношението на силите вече е коренно променено.
Между 1294 и 1297 г. хан Токту успява да сключи мир с останалите монголски улуси и признава номиналното върховенство на великия хан Тимур, внук на Кубилай. Паралелно с това около него се събират влиятелни темници отвратени от коварството на Ногай, който дори си позволява да убие потомци на Чингис хан. Положението на Ногай допълнително се влошава и от факта, че вероятно през 1296 г. противно на монголската традиция се обявява за хан, а сина си Чака определя за свой наследник. Този ход до някъде е предизвикан от изолацията в която го поставя Токту, но допълнително отблъсква още привърженици. Като капак през 1299 г. Ногай се вплита в конфликт с генуезките владения в Крим, приходите от които Токту е предоставил на съюзните си монголски владения. В резултат на тези събития няколко темници се отцепват и отказват да признаят властта както на Ногай, така и на Токту, като дори пленяват втория ногаев син Тага. Възможно е именно тях Смилцена да използва като аргумент в преговорите със сърбите, което обяснява агресията на Чака срещу България. Към края на 1299 г. Ногай загива в битка с Токту, но синовете му успяват да се спасят. Чака отново събира войска и се опитва да сложи ред във владенията си като първо напада непокорните темници. Тага успява да избяга и започва да увещава брат си, че трябва да се помирят с хана, обаче Чака е безкомпромисен и между двамата избухва вражда завършила със смъртта на по-малкия брат. Вместо консолидиране това убийство води до ново отслабване на силите му. Според арабските автори Рукнеддин Байбарс и Ан-Нувайри Токту изпраща в помощ на ногаевия зет Таз и военачалника Тунгуз брат си Бурлюк. Те побеждават Чака, който вероятно по внушение на Теодор Светослав решава да се оттегли към България.
В миналото, опирайки се основно на някои пасажи от Пахимер, изследователите приемат, че, може би, макар и за кратко Чака е властвал като български цар. Тези пасажи се отнасят за родството на Чака с българите и желанието му да ги подчини: "Чака, осланяйки се на тези около себе си, нападна българите, и не без основание, защото имаше за жена дъщерята на Тертер"; "пожела да подчини българите" и отношението на Светослав, който "като имаше Чака за господар, с него заедно завладя Търново", а по-късно "реши, че е много по-близък на българите,... нахвърля се върху зетя и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи". Така описаните събития наистина приличат на дворцов преврат, но само на първо четене и то ако се абстрахираме от всичко което знаем за българо-татарските отношения до момента. Пламен Павлов с основание разкритикува тази хипотеза. Това, че Светослав има Чака за господар напълно се вписва в отношението на васалитет на българския цар към Ногай установени още през 1285 г., а желанието на Чака да подчини българите може да означава само едно - те не са спазвали васалните си задължения, а в такъв случай Чака се явява като суверен, а не като претендент за българския трон. Разсъжденията на Пахимер върху темата кой е по-близък на българите и израза му "бе предпочетен Светослав пред Чоки" отразяват дилемата между васалитета и суверенитета. Както отбелязахме на васалитета вече фактически е бил сложен край и Светослав бързо се е ориентирал, че ако иска да се задържи в Търново трябва да избира между "господаря си" Чака и близостта на българите, които не желаят отново татарския ярем. Впрочем именно това опасение може би е накарало някои "поради желанието им да станат независими, защото тохарското своеволие се проявяваше вече", да измолят от Андроник ІІ "за цар сина на Константин и Мария". Отстраняването на Чака се оказва блестящ ход на Светослав. Така успява да угоди на Токту, неутрализира вътрешната опозиция, като я успокоява, че не готви ново татарско робство и парира опитите на Константинопол за намеса в българските работи, помирявайки се с опозицията. От този момент българо-татарските отношения навлизат в нова фаза. През първата половина на ХІV в. българските царе ще могат да разчитат на контингент от 2-3 000 татарски наемници по време на кампаниите си.
Използвана литература:
Ангелов, Петър, Средновековна България и нейните съседи, изд. "Парадигма", София, 2017 г.
Атанасов, Георги, Добруджанското деспотство, изд. "Фабер", Велико Търново, 2009 г.
Божилов, Иван, А. Тотоманова, Ив. Билярски, Борилов синодик. Издание и превод, ПАМ Пъблишинг Къмпани ООД, София, 2012 г.
Божилов, Иван, В. Гюзелев, История на България в три тома, том І, ИК "Анубис", София, 1999 г.
Гръцки извори за българската история, т. X, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, Батаклиев, изд. на БАН, София, 1980 г.
Гръцки извори за българската история, т. XІ, съст. Войнов, Тъпкова-Заимова, Йончев, изд. на БАН, София, 1983 г.
Димитров, Христо, Българо-унгарски отношения през Средновековието, Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 1998 г.
Замятина, О.В. "О снабжении византийцев зерном и мясом в письме патриарха Григория Кипрского 1284 г." в Проблема континуитета в византийской и поствизантийской истории, Изд-во Урал. ун-та, Екатеринбург, 2010 г.
Мутафчиев, Петър, История на българския народ, изд. на БАН, София, 1992 г.
Ников, Петър, "Татаробългарските отношения през средните векове, с оглед към царуването на Смилеца" в Годишник на Софийския университет, том ХV-ХVІ, София, 1920-1921 г.
Ников, Петър, "История на Видинското княжество до 1323 г." в Годишник на Софийския университет, том ХVІІІ, София, 1922 г.
Нуждин, О. И., "Византийско-сербский мирный договор 1298/1299 г.: причины, условия, последствия" във Византийский временник, том 57, изд. "Индрик", Москва, 1997 г.
Нуждин, О. И., "Женщины Византии эпохи первых Палеологов (Внешнеполитический аспект деятельности)" в Античная древность и средние века, Вып. 33, Изд-во Урал. ун-та, Екатеринбург, 2002 г.
Нуждин, О. И., "Сербско-византийская граница во второй половине XIII в. и договор 1298/99 гг." в Античная древность и средние века, Вып. 26, изд. "День", Екатеринбург, 1992 г.
Нуждин, О. И., "Византийско-болгарские отношения в первые годы правления Георгия І Тертера (1280 - 1285 гг.)" в Античная древность и средние века, Вып. 27, изд. "День", Екатеринбург, 1995 г.
Павлов, Пламен, "Татарите на Ногай, България и Византия (около 1270 - 1302 г.)" в Българите в северното причерноморие, том 4, УИ "Св. св. Кирил и Методи", Велико Търново, 1995 г.
Павлов, Пламен, Георги Владимиров, Златната орда и българите, Военно издателство, 2009 г.
Павлов, Пламен. Ивайло и Ногай (За българо-татарските отношения през 1277-1280 г.) в България, българите и Европа – мит, история, съвремие. Т. 3. Велико Търново, 2009 г.
Почекаев, Р. Ю., Цари ордынские, изд. "Евразия", Санкт Петербург, 2012 г.
Интернет ресурси:
Няма коментари:
Публикуване на коментар