Авторът отговаря (злободневно)

В "Драматургът реалист към своите критици" в отговор на критиките към "Оръжията и човекът" още през далечната 1894 г. Джордж Бърнард Шоу пише редове, чийто смисъл едва ли ще проникне във фашизираните мозъци на нашите съвременници (и не, пиесата не е антибългарска, тя е антивоенна; авторът й не е социалдарвинист, както твърдят псевдолевите, или сталинист, според фашагите, и прочее глупости, а хуманист - дума, чийто смисъл и значение, обществото ни отдавна е забравило):

"Там е работата, че армията, каквато я познаваме, се държи не на доблестта на редниците, а на нейното отсъствие, не на физическа мъжественост (на новобранците проверяват зрението и белите дробове, не мъжествеността), а на гражданско безсилие и морална страхливост. Аз се боя от войника не за това, че е храбър, а защото е дотолкова деморализиран от дисциплината, че е способен да ме убие, ако му заповядат, дори да знае причината за тази заповед - моят стремеж да премахна игото, внушаващо на самия него страх и ненавист. Аз уважавам полкът за метеж повече, отколкото за стотици победи, и дълбоко презирам войнстващите цивилни, които плащат на сиромасите грошове, за да им служат като пешки в сраженията, а в същото време си седят в къщи и плямпат нагли безсмислици за патриотизъм, геройство, вярност на дълга..."

Съвместният съветско-нацистки парад в Брест на 22 септември 1939 г.

Антикомунистическите басни за съвместен съветско-нацистки парад на 22 септември 1939 г. в Брест дълго време се използват от пропагандната машина, целяща да постави на едни везни нацизма и комунизма. На първо място трябва да отбележим, че за цивилните гарги всяко преминаване на войски може да мине за парад, но съгласно действащият строеви устав на РККА случилото се на 22 септември 1939 г. не е парад, още по-малко съвместен. Именно за това в съветската и руска историография се говори за тържествено предаване на града. На второ място за съвместен парад настоява именно немската страна в лицето на Хайнц Гудериан, а съветският представител комбриг Семьон Кривошеин, както е видно от спомените му, упорито настоява, че танкистите му не могат да участват, позовавайки се на умора и неподготовеност (за последното говорят и спомени на цивилни съвременници, описващи неугледния външен вид на съветските войници и походните им униформи). Накрая се споразумяват войниците на Кривошеин да се строят срещу трибуната до оркестъра на 20 дивизия на Вермахта, докато немците преминават край тях. Всичко това е надлежно фиксирано в спомените на Кривошеин и Гудериан, но, което е по-важно, и в напълно съвременния на събитията дневник на бойните действия на ХІХ армейски корпус на Вермахта.

"Български хроники" като апогей на ненаучната фантастика представяна за история

"Български хроники" на мошеника Цанев към настоящия момент се явява ключов елемент в процеса на подмяна на историческото съзнание. Авторът умело манипулира читателското самолюбие и същевременно спекулира със собствената си начетеност, за да се издигне в очите на слепите. Както споделя Николай Поппетров в едно интервю - това, че някой е държал в ръцете си исторически документ не го прави историк. А ние имаме всички основания да се съмняваме, че Цанев е държал, а още по-малко чел какъвто и да е исторически документ, камо ли пък в оригинал.

От изброените, очевидно, за да си придаде авторитет, в предисловието към първия том антични и средновековни автори, много от тях нямат никакво отношение към България и българите, а в други споменаването им е с по една фраза, която на практика не допринася с нищо за познанието ни за историята на България и българите. Сред изброените съвременни историци присъстват имената на фашиста Никола Алтънков и не по-малки от Цанев фантазьори като Кръстю Мутафчиев, Татяна Ярулина и Ферхат Нурутдинов. На същото място директно си признава, че подбира тенденциозно извори и източници, и направо обвинява "старите хроники" в лъжи. Кой лъже ще видим от примера с хан Кардам:

"Според мирния договор, сключен след това поражение, Византия се задължавала да плаща ежегодно на България 12 коли злато.

Минала обаче година, минали две, минали три - Константинчо, също като дядо си, не ще да плаща никакъв данък. Тогава Кардам му писал:

„Или ми внеси данъка според договора, или ще дойда до Златната врата и ще опустоша Тракия!"

Надменното императорче му отвърнало:

„ Ти си стар и аз не желая да се трудиш да идваш чак дотука; но аз ще дойда до Маркели и ти излез, та каквото отсъди Бог."

И вместо жълтици му изпратил 12 каруци конски фъшкии с думите „Пращам ти данъка, който ти подобава, дивако!".

Тогава иначе старият и спокоен Кардам побеснял, метнал се на коня и повел подире си българите и славяните, които се радвали на гордия си и храбър хан, нападнал изневиделица крепостта Маркели, където се бил разположил и гуляел императорът, сринал стените, избил безмилостно почти цялата византийска армия, строил оцелелите византийски войници в една редица, срещу тях строил своите воини и, както свидетелства неназован източник, накарал пленения византийски император, вързан с каишка за шията като куче, да лази на четири крака между редиците и пред очите на всички да му лиже подметките на ботушите; това не му стигнало на нашия велик хан, ами взел, че си събул гащите, дивакът му с дивак, навел се и (да ми простят дамите) накарал аристократичния византиец да му целува задните космати части, пърдейки гръмовно в лицето му; после го съблякъл дибидюс гол и пратил два конника да го гонят с камшици до Константинопол - тъй император Константин VI се завърнал в столицата си като Адам."

Из "Български хроники", том 1, глава V, Стефан Цанев

И ето какво пише основният извор за това събитие Теофан Изповедник (цитатът е по ГИБИ, том ІІІ, стр. 277):

Това е само един пример сред морето от графомански и грандомански изстъпления, а такива са хиляди - буквално на всяка страница, освен там където директно преписва, а не си измисля, както в конкретния случай. Достатъчно си ценя психиката и времето, за да ги пилея безразборно, но ако съм отказал някой да чете Цанев, значи от написаното е имало полза. По-добре е да се четат дипломирани историци, а не графомани с грандомански комплекси. И въпреки всичко Цанев е китка сред морето шарлатани, изпражняващи се върху българската история.

...

"Писмеността, с която си служим днес, е създадена в Преслав за нуждите на Българската държава и в нея има директно взаимствани знаци от по-старата българска рунна писменост. За съжаление, някои от най-емблематичните и сакрални български букви бяха премахнати от комунистите след 1944 г., което е светотатствен удар срещу самобитността и езиковия интегритет на българите. Въпреки това азбуката ни е утвърдена като една от световните писмености и е крайно време да загърбим идеологемите на ЦК на БКП за "славянската" писменост, насадени от Москва и гордо да наречем нещата с истинските им имена. Те са ясни и неопровержими - писмеността е създадена в България, утвърдена е в България и благодарение на духовния ръст на България, се разпространява в други страни и сред други народи /не непременно "славянски"/."

Из фейсбук страницата на сайта "Биволъ"

Бах тяз гадни комуняги! Изхитрили са се още през ІХ-Х в. да наложат "идеологемата за славянската писменост". С машина на времето, сигурно!?

"...и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч."

"Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят..."

Из "За буквите"

"И тогава Бог яви на Философа славянските писмена..."

Из "Пространно житие на архиепископ Методий"

"...и откриха славянските букви..."

Из "Житие на Климент Охридски"

Под давлението на фашизоидната сган в последните месеци на 44-то ОНС 24 май бе преименуван от "ден на славянската писменост" в "ден на българската азбука" с което великобългарските шовинисти си присвоиха делото на солунските братя посветено на "вси словене", като днес от него се ползват и много неславянски народи благодарение просветителската мисия на съветската власт.

...

Някога големият френски историк Люсиен Февър използва за капиталния си труд заглавието "Битката за историята". Днес ние сме преки свидетели, участници и потърпевши от битката за историята. Антифашистките паметници без оглед на тяхната културна и историческа ценност са вандализирани и унищожавани със сладострастие, говорещо за определени психически девиации, но това е само върхът на айсберга. Оправдаването, не само на отделни колаборационисти и откровени фашисти, но и на самия режим на който те служат, се е превърнало в държавна политика и за това са впрегнати "научни" институти и медиен ресурс.

В Република Северна Македония българската държава поддържа т. нар. "културни институти" на имената на колаборационистите Борис ІІІ и Иван (Ванче) Михайлов на чиито имена в самата България са кръстени улици, издигнати са и се издигат паметници. Същото е положението в България с Димитър Списаревски - активен участник в антипартизански акции и Андон Калчев - колаборационист, водач и организатор на контрачети, участник в клането в Клисура (в Егейска Македония) за което е осъден от гръцката държава. За иконата на днешния български фашизъм Христо Луков вече е писано достатъчно. Райко Алексиев не е гонил партизани по горите, но е силен на идеологическия фронт, ярко изразен антикомунист, който с приятеля си Бекерле прекарва неприятните моменти от "символичната война", изсипваща се във вид на бомби над столицата, на вилата си в Чамкория. Съвременната пропаганда го е превърнала в "жертва на комунизма", макар че е починал от усложнения от язва в болница на БЧК, а името му също е увековечено в галерия, улица и ледник. Идеологът на българския националсоциализъм Любомир Владикин днес го величаят като "виден конституционалист". Друг идеолог на българския фашизъм Александър Сталийски е реабилитиран със съдебно решение, а негов потомък е партньор по карти на един премиер. Името им е Легион и днес те са примерът за следване. Да не говорим на каква популярност се радват по време на демокрацията оцелелите от "кръвожадния комунистически режим" фашисти Илия Минев, Иван Дочев, Дянко Марков и за възможностите им необезпокоявано да сеят идеологическата си отрова, включително и чрез участие в политическия живот, което е важна стъпка към "нормализирането" на фашизма. Едва ли е случайно съвпадение и фактът, че в навечерието на стогодишнината от установяването на сговористкия режим и Септемврийското въстание група историци подписват "Становище" според което фашистки режим в България никога не е имало. Освен представители на Институт за исторически изследвания при БАН и няколко авторитетни университета, сред подписалите Становището е и представител на "независимия" Институт за изследване на близкото минало, който е тясно свързан с "Америка за България" и "Отворено общество" (май по-правилно е "отровено общество"). Публикуването на Становището в сайта на БАН и широкото медийно отразяване, което то получава, създават илюзията, че това е Становище на цялата научна колегия, а не на тясната група, която го е подписала и чиито представители в по-голямата си част са силно политически пристрастни. Някои (Ивайло Знеполски примерно) са били апологети на социалистическия режим и на топли местенца в идеологическите му структури, а после изведнъж ги озарява прозрение и рязко обръщат палачинката. Други, като Даниел Вачков, са неолиберали и от години проповядват идеята за фашизма, който го е нямало. А трети като Петър Стоянович са потомци на облагодетелствани от режима, който отричат, че го е имало, но за сметка на това пък "репресирани от комунистическия режим". В учебници, многотомни истории и популярна литература от десетилетия по повод преврата от 9 юни 1923 г. повтарят опорните точки на тогавашния режим.

Подмяната на историческото съзнание може да се счита за успешно завършена.

...

Както и подозирах, новият "Шогун" се оказа пълен трешак правен за милениали и зумъри. Отделни сцени събрани като клипови нарезки; прекалено много компютърна графика и панорамни пейзажи; диалози като за малоумници; сюжет, не препускащ, а направо галопиращ; отвратителен монтаж, режисура, операторска (в частност цветокорекцията) и актьорска работа. Сред последните в интерес на истината трябва да отбележим, че има някакви проблясъци - Таданобу Асано примерно, за сравнение между Тоширо Мифуне и Хироюки Санада въобще и дума не може да става. Единственото хубаво нещо са костюмите и прическите, които за разлика от тези в стария сериал съответстват на епохата. Само дето едните костюми не правят филма качествен и гледаем, и това се вижда именно в сравнението със стария сериал.

https://www.imdb.com/title/tt2788316/?fbclid=IwZXh0bgNhZW0CMTEAAR3C86b2QoSspq6dq_5wQYXxcl2TDF8GF2zwuD0EE3VbimaqvPjnoBLHm8U_aem_Aea8SyXbsdqMFzIuGforzkKz3b5HY-7zgJikbIcnqByQjPO4pVvcDD3Ex_UjJ2uWGNTccoRAH2SZYrRO1HsY-5HE

https://www.imdb.com/title/tt0080274/?ref_=nv_sr_srsg_3_tt_6_nm_2_q_%2520Sh%25C3%25B4gun

...

"Луковмарш е събитие, което обединява всички онези, които почитат героите, които помнят историята и обичат народа си. За тях ген. Луков е светиня" Изказване на фашагите от Луковмарш.

Като знаем кого почитат като светиня, то е повече от ясно, че фашагите не само не помнят историята, но и не обичат народа си. Или поне го обичат толкова колкото и светинята Луков - единствено в качеството му на пушечно месо за Източния фронт или като овце за стригане, когато светинята лично се облагодетелства от доставките за армията. Светиня, какво да направиш?!

Претенциите за помнене на историята и почитането на героите също са в сферата на пожелателното говорене. Пред съда организаторите на марша настояват, че почитат Луков заради участието му в Първата световна война. Само дето неговото участие по нищо не се отличава от това на хиляди други офицери, затова е измислена и баснята как сам спрял сръбското настъпление към Кюстендил в самия край на войната. Архивни документи и мемоарни свидетелства говорят, че по това време Луков е западно от Кюстендил, където не само никакви сражения не се водят, но и никой не дезертира. Междувременно сръбското настъпление е от юг и то е стряно от отстъпващата част на полковник Цвятков подкрепена от ротата на майор Морфов. Ето ти и почитане на герои и помнене на история. Йордан Пеев също не може да е герой, все пак той за разлика от Луков е ранен от разбунтувалите се войници при превземането от тях на щаба на армията в Кюстендил, а по-късно разобличава далаверите на светинята. По слухове е убит за това, но това вече са само слухове.

И така оставаме с едни голи претенции и една светиня в която няма нищо свято, въпреки решението на най-безстрастния, независим и справедлив съд на света, което ни казва точно обратното.

Как българската държава "спасява" евреите

 

"Работата ми в Гюмюрджина се изрази, доколкото си спомням в следното: най-напред съставих списък на всички евреи. Последния бе съставен по картотеката на полицейското комендантство. След това съвместно с войската и полицията бе извършена блокада на града. Преди това бяха формирани комисии от офицери и войници, които в деня на блокадата отиваха в определените им къщи от гдето след даването на половин час време на евреите, за да вземат най-необходимото, последните бяха отвеждани в определения предварително тютюнен склад. Тук, от комисия в състав директора на Б.Н.Б., данъчния началник и помощник кмета на града, бе извършен обиск на задържаните, за изземане парите и ценостите им. По-следните бяха внесени в Б.Н.Б. по блокираната сметка на комисаря. В лагера евреите престояха два дни. За изхранването им бе организирана кухня. Получаваха храна три пъти на ден. За образуване на лагера, изхранване на евреите и вътрешния ред в лагера имах писмена инструкция. По силата също така на писмена инструкция стана и извозването на евреите за старите предели на страната. Последното се извърши с вагони, като на хората бе раздадена храна за три дни. Във всеки вагон се постави съд за малка и голяма нужда и съдове за вода. Охраната на ешалона бе поверена на полиция. След извозване на евреите, се пристъпи към описване на покъщнината на запечатените къщи, и отнасянето ѝ в предварително определен за целта склад, където вещите бяха складирани по вид. Всичко това се извърши от комисии тричленни в състав две служебни лица и един почтен гражданин. Всичката тази работа се извърши по четвъртата и последна писмена инструкция. След привършването на тази работа, предадох всички протоколи по запечатването и описването, заедно с ключовете и всички други книжа на делегата на местната еврейска община г-н Юрдан Райнов – кмета на Гюмюрджина. Той бе впоследствие натоварен от комисарството с ликвидирането на събраното имущество, по силата на наредбата изработена и одобрена от Министерския съвет. Пропустнах да отбележа, че приемането на покъщнината в общия склад бе възложено на една петчленна комисия с председател директора на Б.З.К.Б. След всичко това, към край на м. март по телефонното нареждане на г-н комисаря се завърнах в София. Доколкото си спомням от гр. Гюмюрджина бяха изселени около 900 души евреи."

Илия Добревски, инспектор при КЕВ.

Бекташът

 

През юни 1853 година Драган Цанков, който тогава все още носеше кръщелното си име Димитър, и съгражданинът му Гаврил Хаджиденков се разхождаха из Галата, когато срещнаха двама дервиши бекташи. Единият от тях вдигна показалец пред устните си в знак за мълчание и отмина без да продума. Той се стори някак познат на Цанков, но... Просто не можеше да си спомни къде го е виждал. Бялата ленена роба, високия кюляф, бръснатата глава и обецата на ухото никак не се връзваха със спомена и му пречеха да изплува ясно в съзнанието.

По това време Цанков живееше в Пера с Гаврил Хаджиденков. Той беше дошъл в Цариград с препоръки до Стефан Богориди и Вселенската патриаршия, за да издейства разрешение за отваряне на печатница в Свищов, но вече няколко месеца усилията му оставаха безрезултатни. По време на посещението в Цариград на руския княз Александър Меншиков през март-май на същата година Цанков се запозна в Балкапан с поляка Клемент Пшевлоцки, когото прибра на квартира в същата къща където живееше. Чрез него се свърза с лазариста Евгений Боре от манастира "Сан Бенедето", който дълги години е бил френски консул в Дамаск и Бейрут. Така Цанков получи достъп до посолствата на Франция и Англия, но и те не можаха да му помогнат да вземе дългоочакваното разрешение, особено след като Портата изпрати запитване до Свищов и от там отговориха, че нямат нужда от печатница.

Няколко дена след срещата с двамата бекташи, онзи, който бе направил знак за мълчание, се яви в квартирата на Цанков. Домакинът изумен стана иззад писалищната си маса, но преди да продума, бекташът рече на чист български:

- Не ме ли позна, Димитре? Аз съм!... Сава Раковски. Нека не те учудва облеклото ми.

Двамата се бяха запознали в Балкапан по повод изпращането на прошение от българите до Меншиков, което му бе предадено на първи май.

Без да дочака покана Раковски взе един стол, седна срещу опомнилия се Цанков и заразправя:

- Сега, както виждаш, съм дервиш бекташ. Шейхът на бекташите има голяма почит към мене, защото знам турски, персийски и арабски, редовно ходя на джамия и обеща да ме направи голям чиновник в някое министерство.

- Ще рече, - жлъчно вметна Цанков - надянал си дервишкия кюляф само и само да станеш висок чиновник!

Раковски кипна:

- Слушай, Димитре! Знаеш, че наближава война на Русия с Турция. По този начин аз ще действам за освобождението на Отечеството ни. И ти можеш да станеш бекташ и от там чиновник, защото бекташите не гледат на вяра и народност, а приемат всекиго в ордена си.

- Помисли си! - добави разпалено Раковски преди да си тръгне. - Можеш да ме намериш в текето в Рекидър.

Сава Раковски премълча конкретния повод, който го принуди да стане бекташ, но и от това положение той мислеше как да извлече полза за народа си.

Наред с опитите да възвърне изгубеното богатство на баща си - над един милион гроша пръснати за освобождаването им от затвора през 1844 - 1847 години - като откупи данъците на Румелия, той работи като адвокат в Цариград и не страни от народните работи. С неговите съвети и съдействие се свързват издаването на "Цариградски вестник" и султанското ираде за построяване на българската църква в Цариград, също съдейства и на делегатите от Северозападна България при представяне исканията на въстаналия народ пред Портата.

Същевременно финансовите му начинания не бяха чак толкова доходоносни, а и той живееше на широка нога. Бе наел къща във Фенер и някаква жена да я поддържа, която стана повод за слухове достигнали дори до баща му в Котел. Съдружникът му Мустафа Агя бей на няколко пъти заплашва да го даде под съд, а веднъж от осми септември 1850 година за три месеца го прати в затвора за дългове и ощетяване на държавната хазна. През пролетта на 1853 година Мустафа бей предложи на Раковски да опрости дълговете му при условие, че приеме исляма и се ожени за дъщеря му, а в противен случай ще го предаде на правосъдието. Дъщерята на Мустафа бей се беше влюбила в снажния и горд българин още преди да стане съдружник на баща й, когато той й преподаваше частни уроци по френски език. Опознал от личен опит цариградските тъмници и правосъдната система Раковски намери изход от създалото се положение при бекташите. В случая най-важните качества на тази дервишка секта бяха, че не придиряха много за вяра и народност и даваха обет за безбрачие.

Сектата беше основана през ХІV век по времето на Орхан от хаджи Бекташи Вели (Светеца). Наречена по името на своя създател, който бе дал благословията си за новата войска - йеничерите, тя се отличаваше с веротърпимост, свободомислие и опростен ритуал в който присъстваха елементи на зороастризма и христианството. Противници на строгите норми на правоверния ислям, бекташите допускаха употребата на алкохол и присъствие на жени при изпълняване на церемониите. До разгрома на йеничерите от султан Махмуд през 1825 - 1826 г., когато и те пострадват, се радваха на значително влияние сред висшите управляващи кръгове. Макар и западнала и в нелегалност от 1861 г., когато султан Абдул Азис дори забранил споменаването на името й, сектата просъществува до разоряването на главното й теке в Йенишехир от Мустаха Кемал през 1925 г.

Новоприетите бекташи полагаха три клетви - на ръка, на уста и на корем, което означаваше, че няма да вършат зло, да лъжат и да се отдават на похот, като последното включва и обет за безбрачие. Те доброволно се отричаха от богатствата си и радостите на светския живот. Девизът им беше: "Бир локма, бир хърка." (Един залък, една дреха.)

На 26 юни 1853 година Русия окупира дунавските княжества Влашко и Молдова. Скоро след това Пшевлоцки отиде при Цанков с идея да организират чета, коята да разбунтува българите и да даде повод на русите да нахлуят в Империята и да ги освободят. Мотивите на поляка, разбира се, бяха твърде далеч от добруването на българите, но на младия Цанков идеята се стори примамлива. Той каза, че познава човек способен да поведе такава чета. На другия ден намери Раковски в Рекидър и го покани в квартирата си. Двамата с Пшевлоцки му разясниха плана. Бекташът се съгласи с условие да му дадат хиляда лири с които да екипира и въоръжи четата.

За опитния в конспирациите и политическите комбинации Раковски замисълът на поляка бе доволно прозрачен. Чрез една българска буна той искаше да провокира намесата на Англия и Франция в полза целостта на османовата държава и разгром на русите, които владееха родината му. Това противоречеше на собствения замисъл на Раковски, който бе повлиян от друг поляк - Михаил Чайковски. Той мислеше под егидата на Турция да създаде български полк с който в подходящ момент, възползвайки се от противоборството на двете империи, да оглави въстание. Предвид положението в което се намираше, за него нямаше друг изход освен привидно да се съгласи с Пшевлоцки и Цанков, за да може с техните пари да работи по собствения си план.

Огромната сума сякаш се стори шега за поляка, който я осигури и раздаде печатни прокламации на българите, за да ги разпространят щом избухне въстанието. Цанков и Хаджиденков, който междувременно бе спечелен за идеята, увиха част от прокламациите около кръстовете си под дрехите и отплаваха за Свищов. Раковски остана в Цариград да организира четата, която не просъществува дълго. Като повод за разтурянето й той използва една пиянска свада в Едрине при която ударникът на пищова му откъсна кутрето на лявата му ръка. Дали случайно или нарочно никой не разбра.

Едва завърнал се в Цариград Раковски използва всичките си познанства и цялото красноречие на което бе способен, за да постъпи на турска служба в изпълнение на замисъла на "Тайното общество". Липсата на организационни документи и конкретни спомени за "обществото", както и условията на нелегалност в които то работи, забулват в тайна началото, дейността, структурата и голяма част от състава му. С основание началото му може да се търси в гръцката "етерия" в която членуват и българи. По известни сред тях са сливенците Атанас Иванов и Иван Селимински, както и представителите на ивестните Чалъковци - Михаил Чалики и Стоян Тодорович Чалъкоглу. Основата на подобни организации сред българите поставя младия Иван Селимински в Сливен през 1825 година. Неговото "Тайно братство" просъществува едва до 1828 година, когато хиляди сливенски семейства бягат отвъд Дунав. Традицията за изграждане на такива структури продължава и след руско-турската война от 1828 - 1829 г., когато русите назначават за губернатор на останалия в залог за изплащане на турските задължения град Силистра капитан Георги Мамарчев, който също е бивш участник в гръцката "етерия" и въстанието на Александър Ипсиланти, а също и вуйчо на Раковски, който по-късно в негова чест ще вземе малкото му име. "Заверата" се заражда в Търново и постепенно обхваща околността му, а вероятно и по-далечни селища. В нея, освен капитан Мамарчев, който трябвало да поеме военното ръководство на бойните действия, влизали Велчо Атанасов - Джамджията, даскал Андон Никопит, бащата на Петко Славейков Рачо Казанджията и други от Търново, хаджи Йордан Кисьов - Брадата от Елена, игумена на Плаковския манастир Максим, проигумен Сергий и други монаси. Планът предвиждал, когато майстор Димитър Софиялията събере работници за поправка на разрушената през войната Варненска крепост, нейните складове да бъдат ограбени и така да се осигури допълнително въоръжение за въстаниците. Заговорът бил осуетен в заключителната му фаза. Капитан Мамарчев като руски поданик е заточен, а мнозина други съзаклятници са обесени.

Събитията в революционна Европа през 1848 г., макар и със закъснение, не отминават и българските земи, особено що се отнася до развитието на тайните организации. Добър пример в това отношение подготовката на въстанието от 1850 г. и разкриването на заговора в Нишко в който участват бивши бунтовници от 1841 г. - все хора политически просветени и с богат опит като Станко Атанасов, Никола Сръндак, Стоян Чавдар, Иван Тодоров и други. През 1848 г. от Париж се връщат доктор Стоян Чомаков и Александър Екзарх. Двамата до голяма степен са повлияни от полския княз Адам Чарториски и българина доктор Никола Пиколо, които са емигранти във френската столица. Още с пристигането си в Пловдив Чомаков инициира създаването на просветителско дружество в което влизат Найден Геров, Йоаким Груев, роднините му Георги Чалоглу и Атанас и Никола Чалъкови, за чиято сестра Раковски планирал да се жени. За подобна дейност на Екзарх в Цариград няма конкретни сведения. Зародиша на "Тайното общество", може би, трябва да се търси в контактите на Раковски с Чалъковци, Чайковски и връзките му с тесало-епиротските дружества. От юли 1853 г. той изпъква като водеща личност в "обществото", след като с парите на Пшевлоцки успява да укрепи несигурното си положение. Започва да полага усилия за разширяване на организацията и за съгласуване на взаимодействието между отделните й клонове.

След завръщането в Цариград Раковски убеди дори Мустафа бей да му съдейства за назначаване на висока служба, като обеща, че след войната ще приеме исляма и дъщеря му за жена. Използвайки връзките сред бекташите получи аудиенция при военния министър Мехмед Али паша, който го назначи за баш терджуманин на румелийската войска. За отговор на предложението да се създаде български доброволчески отряд, беше препратен при външния министър Рашид паша, но той отказа да съдейства за реализирането на тази идея.

В цариградския клон на "обществото", освен Раковски, влизаха и братя Тъпчилещови, управителят на тяхната фирма Иван Бацов, чиновникът при външното министерство Константин Ранов, търговецът Павел Куртов Чалъков и други. Тук за основна свръзка с Влашко и русите бе привлечен Стефан Русков Берон - племенник на доктор Петър Берон и управител на мушията му във влашкото село Дърваре между Крайова и Калафат.

През септември новоназначеният баш терджуманин с чин юзбашия придружен от Иван Бацов, панагюреца хаджи Христо и още един българин, се отправи към щаба на румелийската войска в Шумен. Когато минаваха през факийската гора край Карабунар, юзбашията се отби в близкото теке, за да поздрави шейха "като турчин и бекташия". Шейхът го прие радушно и се заинтересува от хода на военните приготовления. Юзбашията му разказа, че тръгнал да се бие с гяурите за ислямската вяра и така нататък. От своя страна шейхът призна, че непрестанно бие гяури като провожда тайно свои хора по пътищата и край селата: "Чистя - казва - неверните кучета! Нека не останат!"

След това посещение четиримата другари продължиха пътя си. През Шипка и Габрово пристигнаха в Търново, където преспаха в медресето. Раковски се запозна с имама на обърнатата в джамия църква "Св. Димитър". С негово позволение сутринта призова от минарето вярващите с определената за случая молитва. После слезе, направи си намаза и най-обстойно разгледа вътрешността и двора на бившата църква в която братята Асен и Петър бяха провъзгласили независимостта от ромеите. В двора прочете надгробен камък с надпис на старобългарски: "Хора, не се надявайте на бъдещето, тъмна тайна е то. Не се надявайте и на младостта, защото увяхва бързо като цвете. Само добродетелта ни остава след смъртта. Жив е спомена за защитника и нему паметник издигат над костите."

В началото на октомври, когато Турция официално обяви война на Русия, Раковски пристигна болен в Шумен. За лечението зае от търговския партньор на баща си Анастас Стоянович хиляда гроша със задължението да ги върне до три месеца. В разговор с главнокомандващия от хърватски произход Омер Лютфи паша предложи идеята си за създаване на български отряд. Началникът на румелийската войска отказа с мотива, че, ако искат да воюват, българите могат да постъпят направо в армията, а не да създават свои формирования.

Във връзка с предстоящата офанзива Омер Лютфи паша изпрати Раковски в щаба на командващия войските във Видин Топал Ахмет паша като негов тахрират кятиби. Юзбашията и спътниците му минаха през Русчук, където се срещнаха с видни местни българи в дома на Тихо Обретенов, а после отплаваха за Свищов.

От прозореца на втория етаж на къщата си Цанков видя влезлия в двора юзбашия с четирима войници. Уплашен, че са дошли да го арестуват, той хвърли цялата си кореспонденция по съзаклятието в горящата печка. Едва бе възвърнал самообладанието си, когато юзбашията и един войник нахълтаха в стаята. Щом разпозна Раковски облекчението му бързо се смени с гняв.

- Що стори бре, кюлхане? - изсъска през зъби Цанков след като се върна от кухнята, където отведе войника по заповед на юзбашията.

- Слушай, да ти разправя... - започна Раковски.

- По-тихо да не чуе онзи! - нервно го прекъсна Цанков, поглеждайки към вратата на кухнята.

- Той е мой човек. Панагюрец. Хаджи Христо го думат. Беше с мене, с четата в Едрене. Разпиляха ни - рече Раковски, показвайки лявата си ръка с липсващо кутре - и аз намерих за по-разумно да се върна в Цариград и да постъпя като преводач във войската. Сега имам в ръцете си ключа за всички тайни разпореждания на турците и щом стигна във Видин ще съумея да го предам на русите. Когато те влезнат в града въстанието ще избухне, ако не в цялото ни Отечество, то поне от Янтра до Тимок.

Под предлог, че трябва да даде някакви нареждания на слугите, Цанков отиде в кухнята. Разказа на хаджи Христо разговора си с Раковски, а, когато го попита за битката в която е изгубил пръста си, възрастнията мустакат панагюрец отвърна с пълна уста:

- Лъже магарето! Една вечер в Едрене, като се напи, гръмна с пищова и кондака откъсна пръта му.

След посещението у Цанков Раковски се срещна и с други свищовлии, сред които Хаджиденков и Апостол Конкович. После през Враца стигна във Видин. От там изпрати Иван Бацов в Белград при руския консул Мухин със задача да го информира за съзаклятието и предстоящата турска офанзива по направлението Видин - Калафат - Крайова. Мухин се отнесе крайно скептично към думите на българина, но все пак го препрати в щаба на войската, където той остана до края на войната, изпълняваки някои малки поръчения.

Изнесеното пред Мухин дава ясна представа за целите и мащабите на "Обществото", както и за проблемите пред които то е изправено. Бацов се явява пред руския консул с две основни желания - руската страна да осигури средства за въстанието и опитни офицери, които да поемат ръководството, когато то избухне. Със собствени средства от 940 000 пиастра "Обществото" е въоръжило около 3 600 души разпределени както следва: в Казанлъшко - 2 000; Еленско и Търновско - 800; Габровско - 600 и Свищовско - 200. Планът на Раковски за създаване на български отряд към турската войска целеше да осигури именно военно подготвени хора въоръжени от самото турско правителство, но провалът му го накара чрез Бацов да се обърне за съдействие към русите. На тях, разбира се, не им харесва идеята за самостаятелно въстание на българите, което няма да е под контрола им и за това на подкрепят "Обществото", а отдават предпочитание за набиране на български доброволци, които да се сражават в редовете на войската им, където лесно могата да бъдат управлявани. По същество мотивите за отказа на русите са същите като на Омер Лютфи паша.

През декември 1853 година турската войска премина Дунав. Превзе Калафат и се насочи към Крайова. Въпреки първоначалното недоверие към сведенията на Бацов, в битката при Четате край Крайова на Коледа русите удържаха побида. В тази битка Раковски изгуби и безименния пръст на лявата си ръка. Междувременно той бе успял да изгради цяла мрежа от съгледвачи в тила на турската войска, които бяха предимно българи доставчици на продоволствия от Видинско, Ломско и Белоградчишко. Установи връзки и с известниместни българи, които да подготвят въстание, сред тях беше и дядо Цеко Петков от село Дългошевци.

Изглеждаше, че всичко се нарежда според плановетена "Обществото", докато през един зимен ден в началото на 1854 година двама влашки чобани се явиха в квартирата на Ахмед паша в Калафат и му доложиха, че в мушията на чокоина Стефан Берон край село Дърваре, намиращо се по средата между Крайова и Калафат, често се навъртат влашки офицери. Дали тези сведения бяха резултат на непредпазливост от страна на Берон, или на работата на турското контраразузнаване, трудно може да се каже, но, така или иначе, пашата изпрати на място един мюлязим с петдесет войници, за да провери слуховете. С тях като преводач тръгна и Раковски.

Призори мушията на Берон беше обградена. Когато управителят й още по халат излезе по нужда, няколко пушки се насочиха към него и мюлязима извика:

- Давранма, гяур!

Берон застина на мястото си, обхождайки с поглед насочените към гърдите му дула.

Раковски, сякаш от години не бе виждал приятеля си от детство, попита развълнувано:

- Ти ли си, бе, Стефчо?

Когато получи утвърдителен отговор, терджуманина го успокои:

- Не бой се! - и, сменяйки влашкия език с турски, се обърна към мюлязима - Това не са шпиони! Те са наши познати хора! Стойте мирно и бъдете спокойни като у дома си.

Опомнилият се Берон ги покани да закусят. Мюлязимът строго разстави стража и влезе в къщата, където завари майката на Стефан, по-малкия му брат Петър и влашкия офицер Гица Николеску. След закуската Раковски дипломатично предложи на Стефан Берон и Николеску да ги придружат до Калафат, където да изяснят недоразумението. Тримата се качиха във файтона на Берон, а край тях яздеха мюлязима и конвоиращите ги войници. Без да подозират, че турският офицер разбира езика, Раковски и Берон заговориха на френски.

- Тая работа не ми харесва! По-добре да не ходим в Калафат, за да не си изпатим. Да бягаме в Крайова, докато е време. - притеснено рече Берон.

- Няма страшно! - успокои го Раковски. - По-добре да идем в Калафат. Така сам ще видиш турските сили, а аз още повече ще спечеля доверието им.

Щом стигнаха в Калафат, мюлязимът докладва на Ахмед паша за разменените реплики като добави личното си мнение, че приятелството на тези хора е съмнително и работата им не е чиста. Когато и Раковски се яви на рапорт пред пашата в квартирата му бе извършен обиск при който намериха писма, уличаващи го в заговор и шпионаж. Арестувани по отделно Раковски, Берон и Николеску бяха отведени във Видин.

Когато научиха за задържането на Раковски, двамата му другари - хаджи Христо и другия - откриха къде го държат и успяха да се свържат с него. Той им нареди да следват конвоя преоблечени като турци, за да може при удобен случай да избяга.

Раковски беше откаран в Шумен след Берон и Николеску. Съпровождаха го шестима войници начело с мюлязим.

Зимата беше в стихията си, когато двама турци изненадващо посетиха дома на Драган Цанков в Свищов. Недоумението на домакина премина, след като узна в единия турчин хаджи Христо. Панагюрецът му предаде бележка от Раковски в която той съобщаваше за задържането си и за отменянето на въстанието, защото планът не сполучил.

Цанков се увери от почерка, подписа и съдържанието, че бележката действително е от Раковски. Тогава покани двамата мними турци да седнат и ги заразпитва за подробности. Те му съобщиха каквото им бе известно. Казаха, че вървят половин конак след конвоя и вечерта пристигат там, където той нощува.

В Шумен Раковски беше затворен заедно с много други арестувани за шпионаж. Заплахите на Омер Лютфи паша с бесилка и разстрел не помогнаха да изтръгне някакви признания, макар такива присъди да бяха изпълнени над други арестанти. Въпреки намесата на варненския гръцки владика Порфирий и някои котленски чорбаджии, които за пореден път след 1844 г. побързаха да оклеветят сина на Стойко чорбаджи, животът му бе спасен от Михаил Чайковски.

Полякът още през 1850 г. бе приел исляма и новото име Садък паша. От осми февруари 1854 година, заедно с наскоро формирания и командван от него казак алай, той беше на гарнизон в Шумен. Казак алаят, тоест казашкият полк, бе замислен като войскова част в която да служат немюсюлмани. Чайковски внуши на Омер Лютфи паша, че, може би, Раковски е изпратен от Цариград с тайна мисия, като му каза, че обвиняемият е назначен лично от Мехмед Али паша. За да ходатайства за освобождаването на шурея си в Шумен беше дошъл и Кръстьо Тарпански.

През март 1854 година Раковски беше изпратен към Цариград под конвой от четирима войници начело с мюлязим. Преминавайки през покрития със сняг проход Чалъ кавак, стражите спряха да пренощуват в едно от беклеметата, а окования с вериги царски душманин оставиха в обора при конете. Малко след тях пристигнаха и двама пътници турци. Те се разговориха с мюлязима и войниците, почерпиха ги и от дума на дума разбраха, че водят арестант за Цариград. Двамата пътници поискаха да видят разбойника, който тръгнал срещу царщината. Мюлязима ги изпрати в обора с един войник, използвайки повода да проводи малко храна на задържания.

- Бъдетете рахат, аалар! - рече единият от любопитните пътници. - Хубаво ще го нагостим тоя керата!

Въпреки уверенията им, войникът тръгна с тях, за да не наранят или убият арестанта. Все пак имаха заповед да го отведат в Цариград.

Раковски кимна, когато войникът се наведе да му остави храната. Двамата любопитни пътници турци бяха верните му другари. Хаджи Христо разбра намека и ханджара му преряза войнишкия врат. Конете зашаваха неспокойно от миризмата на кръв. Докато двамата пътници ги оседлаваха, Раковски смогна да скъса само веригата на краката си. С една пиличка, дадена от другарите му още в Шумен, той достатъчно бе изтънил една брънка, за да може да я счупи.

Към края на май Раковски се яви в дома на Мустафа бей, припомняйки му обищанието си от преди година, че ще приеме исляма и дъщеря му за жена. Мустафа бей прие бъдещия си зет с отворени обятия и дори го настани у дома си.

Докато траеха приготовленията по сватбата, Раковски се свърза с поп Христо от българската църква и с поляка Ян Рудницки, наричан Реиз Янко, комуто остави първите си ръкописи "Неповинен българин" и "България страждуща". Чрез тях събра и въоръжи 12 българи с които мислеше да иде в помощ на миналите Дунав руси. Поп Христо закле четата, а воеводата им нареди да се съберат край Босфора след пет дена - на 19 юни в петък сутринта.

Два-три дена преди насрочената дата Раковски се преструваше на болен и не излизаше от дома на Мустафа бей. На 18 юни вечерта той изрази съжаление пред благодетеля си, че неразположението му пречи да присъства на петъчната молитва. За да остане единственият мъж в къщата, изпрати векил харча на бея - арменец на име Гарабет - да купи тютюн. После задигна чанта с търговски книжа и скъпоценности на кредитора си, а на дъщеря му каза, че отива на доктор. И не се върна.

С ценностите и парите ограбени от Мустафа бей Раковски се разплати за въоръжаването на четата. Търговските книжа, сред които бяха записките за дълговете му, той разкъса на брега на Босфора и пое на север начело на малката чета.

На изпроводяк:

"Бекташът" е написан въз основа на спомените на Драган Цанков разказвани по различно време и повод пред Данаил Юруков, Филип Симидов и Иван Шишманов, както и на семейни предания запазили се у роднини на Раковски. Подтикът за написването му дойде от студията на Михаил Арнаудов ""Невъзможния образ" на Г. Раковски".

16. ХІІ. 2007 г.

За "славната" армия и зародишът на фашизма

Офицерът за свръзка в щаба на фелдмаршал Макензен полковник фон Лустиг-Преан на 20 февруари 1916 г. докладва в генералния щаб: "Българите не оставиха да мине неизползувано времето на окупация на Източна Сърбия и Македония. С безцеремонност и бруталност те въведоха в тези райони нова власт, която върши цялата работа, и, разбира се, тя няма да остане без успех. Дейността по побългаряването може да се характеризира в две големи направления: унищожаване на висшите и средни слоеве на населението (интелигенцията) и насилствено въвеждане на българския език. Както е известно, по-голямата част от сръбската интелигенция – чиновници, учители, попове, адвокати и пр. – се оттегли заедно с остатъците на армията, но част от нея постепенно се върна обратно (поради физически и материални трудности). Тази част, подобно на първоначално останалата, навярно едва ли вече може да се намери в окупираните райони. Тя е „заминала за София“ – както гласи българският израз, станал вече пословичен. Тези хора, смятани за подозрителни и съдени по съкратената процедура, биваха предавани на един български патрул (най-вече комитаджии) със заповед да ги отведе „в София“ и на следващия ден да се върне без тях. При това разстоянието не бе от значение – дали 20 или 200 км. Патрулът веднага вземаше със себе си лопати, изчезваше в планините и след кратко време се връщаше обратно без задържаните лица. Българските офицери не крият това правосъдие. По-скоро те се хвалят с него."

...

https://svobodnoslovo.eu/lyubopitno/17-yuli-1393-nay-chernata-data-v-istoriyata-na-balgariya/118532

Поредният ни пациент е автор на очерк за превземането на Търново от османлиите. Няма да разглеждаме историческата достоверност, която е крайно съмнителна (да не използваме по-силни определения), макар наистина да съществува народно предание, че Търново е предаден от евреин, фантазиите на тази тема са само фантазии. Няма как, обаче, да не отбележим на кои "авторитети" се позовава нашият пациент - Дейвид Дюк и Любомир Владикин. Първият е откровен американски нацист, бивш куклуксклановец, рапространител на антисемитски конспиративни теории, активен участник в американската политика с международни връзки с хора от неговата черга (включително в Украйна и Русия, издаван е и у нас), осъждан за измама. Другият авторитет е не по-малко интересна и отвратителна личност. Още от зората на демокрацията го величаят като "виден конституционалист". В действителност той е един от идеолозите на българския националсоциализъм и СБНЛ, проповедник на антисемитизъм, сътрудник на нацисткото списание предназначено за България и Балканите "Нова Европа". За което съвсем заслужено, но за нещастие задочно, е осъден от Народния съд. Тук възниква съвсем резонният въпрос, защо в цитирания нацистки опус е прекръстен на Владимир? Версията за случайна грешка отпада от самосебе си, защото се среща и в други текстове, включително либерални. Възможният отговор за това изкуствено раздвояване на личността, според мен, е, за да не се сети някой, че "нацистът" и "видният конституционалист" са една и съща личност, а все пак не бива да забравяме, че в България фашизъм няма, не е имало и никога няма да има.

...

 

Подобни пропагандни лъжеисторически агитки поразяват с примитивния си антисемитизъм. Затова бащата на Сюлейман паша носи звучното френско/еврейско име Мехмед Халет ефенди. Според друга агитка Осман паша също е евреин, но в действителност е етнически турчин родом от Анадола. Вейсел паша пък се казвал фон Вексел и бил австрийски немец, а реално е арнаутин от прилепското село Житовче. В трета агитка на Садък паша, който правилно е посочен като поляк, е приписано участие в Освободителната война, докато той още през 1872 г. напуска Османската империя и служба. Поразяващото е, че тези агитки се създават и разпространяват от възрастни хора, които по идея би трябвало да имат някакви исторически познания и критическо мислене, а на практика се държат и действат като малолетни дебили.

...

Лексиката като цяло не е на Левски. Той никога не се е обръщал към Каравелов по малко име, използва обръщението "бай", а не "баьо" (правописната грешка може и да е умишлена с цел придаване на достоверност, но нещо ме съмнява; от къде у дебилите знание, че по времето на Левски няма установена правописна норма). Когато пише за България, я нарича "Българско", а не "Булгурско", никъде не е засвидетелствано, че ползва диалектното "кунки", но пък "ръце" го има в писмата му. Въобще всичко крещи "фейк", но идиотите с възторг и свято упование в думите го споделят. Естествено, тук не вземаме под внимание и напълно пренебрегваме факта, че в документалното наследство на Левски такъв текст няма. Вероятно неслучайно не е посочена дата на предполагаемото писмо, че с тая грамотност фейкометът съвсем ще се оака, като посочи някоя произволна дата.

...

Стефан Цанев - име, което може да е единица мярка за лицемерие. Преводач на Маяковски, който в стихосбирката "Тринадесетият апостол" (2002 г.) внушава на читатателите някакви свои изсмукани от пръстите представи за Маяковски. Именно "внушава", защото няма доблестта да изложи в прав текст мислите си, или да каже цялата истина, но не лъже - за това трябва капчица смелост.

И така: "закъснелият антикомунист" Цанев се опитва да разцепи цялостната личност на Маяковски на две - до 1917 г. и след нея, по същата схема както разделиха "поета" Ботев от "революционера" Ботев - единият е пример за подражание и творчески висини, а другият ... пак пример, но назидателен. Пишейки за ранните работи на Маяковски до 1916 г. и, стигайки до "Облако в штанах", Цанев заявява: "Тази поема е може би най-непостижимата поема на Маяковски, в нея той е най Маяковски" и косвено, съзнателно или не, го противопоставя на онзи другия Маяковски - късния с възторжените, гръмки и пронизани от гордост стихове за съветския му паспорт и гражданство.

Цанев, не само противопоставя единия Маяковски на другия, но го противопоставя и на съветската власт. Разказвайки за първоначалното заглавие на "Облако в штанах", пише: "Поначало поемата се наричала “Тринадесетият апостол”, но цензурата зачеркнала това заглавие." Като знаем, че Маяковски е голям съветски поет, логичната асоциация за непознаващите живота и творчеството му е, че тази цензура е съветската. И това е умишлено търсен ефект. В действителност става дума за царската цензура. Нещо повече, Цанев стига до там да настоява на първоначалното заглавие, наричайки така стихосбирката, макар самият Маяковски да не държи на него и дори в по-късните пълни издания на поемата, вече при съветската власт, тя си остава "Облако в штанах".

Завършващ щрих към извратените представи за Маяковски са намеците, че фаталният изстрел проехтял на 14 април 1930 г. е резултат на "ония времена", разбирай съветската власт, когато много поети постъпвали по същия начин. Изводът - при капитализма поетите не се самоубиват, или, ако го правят причините нямат нищо общо с капитализма; самоубивайствата при съветската власт винаги са по вина на тази власт.

https://knigabg.com/index.php?page=book&id=7836

https://knijarnica.bg/product/trinaisetiqt_apostol/

...

Още една антикомунистическа мистификация

Из мрежата циркулират сътворени от фейкомет стихове уж на Маяковски. Първата им поява е фиксирана през 2010 г. и естествено има пропагандна цел - да потвърди старата либерална басня за тъждеството на комунизма и фашизма, макар под тях да стоят дати в разни вариации - 28 октомври 1922 г. и 31 ноември 1922 г., като втората е очевидно невярна, в единия вариант за източник е посочен в. "Правда", а в другия в. "Известия". Мъчат ме едни съмнения, че в нито един брой на "Правда" или "Известия" няма да открием това стихотворение, както го няма и в събраните съчинения на поета, иначе досега да са ни засипали с факсимилета, фотокопия и прочее снимков материал от въпросния брой. Самият текст също съдържа противоречия с историческата действителност. Такива дреболии, обаче, не смущават копипейстърите, натискането на няколко клавиша по принцип не изисква някаква висша мозъчна дейност. У нас за пръв се споменава от заклетия антикомунист и пещерен русофоб Иво мИнджев през 2013 г.

И още едно:

По времето на Маяковски държава Зимбабве не съществува, но това не смущава никого.