"След зимата на нашите раздори
настана над страната пищно лято
под слънцето на тоя син на Йорк."
Из "Ричард ІІІ" на Уилям Шекспир, действие първо, сцена първа
На 9 април 1483 г. умира английският крал Едуард ІV. Синовете му Едуард и Ричард са още малолетни съответно на 12 и на 9 години, което означава, че от името на престолонаследника ще управлява регент или регентски съвет. Такава е и последната воля на починалия крал. За регент той посочва брат си Ричард Глостър. Но вдовицата му Елизабет Уудвил и родът й имат други планове. По времето на Едуард ІV те са се облагодетелствали с власт и богатство и не могат да си позволят да ги изгубят. А недоволни от клана Уудвил има предостатъчно и то хора с власт и влияние, някои от тях приближени на починалия крал. Смъртта на Едуард ІV отприщва стаяваното недоволство. Ричард Глостър, по думите на Доминико Манчини, който е свидетел на събитията в Англия от пролетта на 1483 г., счита Уудвилите виновни за смъртта на херцог Кларънс; лорд Уилям Хейстингс съперничи с брата на кралицата Антъни Ривърс за поста капитан на Кале, а със сина й от първия й брак Томас Грей маркиз Дорсет спори за благосклонността на лондонската куртизанка Джейн Шор (истинското й име е Елизабет и тъй като в съвременните й документи фигурира предимно с фамилията Шор през ХVІІ век драматурга Томас Хейууд я нарича Джейн); Хенри Стафърд херцог Бъкингам едва ли не на сила е омъжен за сестра на кралицата. Възползвайки се от отсъствието на Ричард Глостър, който по това време е в замъка Мидълхем в Йоркшир, още на следващия ден 10 април Уудвилите опитват да узурпират властта, когато, след уреждане на въпросите около погребението на Едуард ІV, не разпускат кралския съвет, а настояват, че той трябва да се заеме с обсъждането на държавните дела, въпреки отсъствието на Ричард Глостър, който като опекун на краля е в правото си да избере нов съвет. Макар да успяват да наложат мнението си, Уудвилите срещат опозиция и следващата им стъпка е да назначат свои хора в съвета - архиепископите на Кентърбъри и Йорк, епископа на Линкълн и пазител на малкия печат лорд Ръсел, епископ Джон Мортън, чиито записки за събитията от пролетта и лятото на 1483 г. по-късно ще легнат в основата на "История на Ричард ІІІ" от Томас Мор, както и някои други доверени лица, подкрепящи всяко решение на рода Уудвил. Чрез маркиз Дорсет, който е комендант на Тауър, Уудвилите контролират кралската хазна, а надмощието им в съвета води до назначаването на друг брат на кралицата сър Едуард Уудвил за адмирал. Без санкцията на съвета нему е предадена значителна част от хазната, като така Уудвилите се подсигуряват с "бели пари за черни дни". Заседанията на съвета започват да се провеждат в присъствиета на кралицата-майка, сякаш тя е регент, а в официалните документи от април 1483 г. неизменно присъстват имената на маркиз Дорсет ("едноутробния брат на краля") и граф Ривърс ("едноутробния вуйчо на краля"), докато Ричард Глостър, който би трябвало да е регент, не е споменат нито веднъж. Накрая е взето решение коронацията на Едуард да се проведе на 4 май 1483 г. Самият той е в Уелс и расте в обкръжението на майчините си роднини, когато на 14 април научава за смъртта на краля и започва подготовка за пътуване до Лондон. Юридически короноването му ще означава, че е пълнолетен и няма нужда от регент, тоест Уудвилите политически неутрализират овластяването на Ричард Глостър и запазват властта си, доколкото бъдещият крал е под техен контрол. Самият Ричард, който както отбелязахме по това време е на север, научава за смъртта на брат си едва около 20 април от пратеник на Уилям Хейстингс. На практика никой друг не се е осмелил да го извести за ставащото. В същото време не само у Хейстингс действията на Уудвилите предизвикват недоволство и изглеждат неправомерни. Свидетелствата на съвременниците се придържат най-вече към тази гледна точка - частни писма, Манчини, Кройлендския хронист.
Опечаленият Ричард Глостър, по свидетелствата на Кройлендския хронист и Джон Рос, потънал в траур се отправя към Йорк, където по негова заповед пристигат и местните благородници. В катедралата е отслужена заупокойна литургия, а след нея всички се заклеват във вярност на Едуард V. От Йорк Глостър пише писмо до кралския съвет в което заявава, че възнамерява да служи на младия монарх и няма да позволи да се върши нещо противоречащо на закона и волята на покойния крал. Манчини отбелязва, че посланието направило силно впечатление на съвета и поддръжниците на херцога започнали да се изказват открито в негова подкрепа. От Лондон писмата на Уилям Хейстингс стават все по-настойчиви в искането Ричард да побърза. Междувременно към Глостър се присъединява херцог Бъкингам, който е затънал в тежко съдебно дело за наследството на рода де Бохейн, което няма изгледи да бъде решено в негова полза без влиятелни покровители. Не е известно дали Ричард Глостър му е обещал нещо по този въпрос, но изглежда много вероятно. Сам той би имал подобен проблем, ако не овладее правителството, тъй като, пренебрегвайки законния наследник на рода Невил, Едуард ІV е предал владенията им на него.
Първото официално известие от Лондон е покана към Ричард да се присъедини към кортежа на престолонаследника по пътя към столицата. По този повод се завързва преписка около големината на ескорта на младия Едуард. Съвсем естествено родът Уудвил настоява той да е възможно най-голям. Така не само запазват контрола си над Едуард, застраховайки се от евентуални посегателства срещу него, но и при възможност биха задържали Глостър, чиито поддръжници пък настояват за неголяма свита, като лорд Хейстингс дори заплашва, че незабавно ще напусне съвета и ще се оттегли в Кале. Кройлендския хронист отбелязва, че "най-мъдрите" стигнали до извода, че не бива да се позволява на братята и вуйчовците на Едуард да му влияят докато възмъжее. В крайна сметка е постигнат компромис и Уудвилите се съгласяват на ескорт от 2 000 души.
На 29 април херцозите Глостър и Бъкингам с 600 души пристигат в Нортхемптън (на около 110 километра северозападно от Лондон), където по предварителна договорка трябва да се присъединят към престолонаследника. Посреща ги лорд Ривърс с малка свита и ги известява, че бъдещият крал е напред в Стоуни Стратфорд (на около 80 километра от Лондон), тъй като Нортхемптън не бил достатъчно голям, за да побере свитата му и хората на херцозите. На пръв поглед този довод не изглежда съвсем неоснователен, тъй като всички тези хора вероятно са съперничели по численост с жителите на града, но пък от друга страна само след ден те ще се поместят в него. Изглежда, че на този етап Уудвилите опитват да държат Ричард настрани от престолонаследника. Доволно прозрачен замисъл, който на следващия ден с лекота ще бъде преодолян, а това ще покаже уязвимостта и непопулярността на рода Уудвил. Херцозите вечерят с Ривърс и се оттеглят, но рано сутринта по заповед на Глостър той е арестуван. След това те с все сили се отправят към Стоуни Стратфорд, където заварват младия Едуард готов да потегли към Лондон с което изчезват всякакви колебания относно замисъла на Уудвилите. Глостър и Бъкингам поднасят почитанията си към престолонаследника и му се заклеват във вярност. Скоро се изяснява и причината за бързането му. Предният ден от Лондон пристигнал Ричард Грей и кортежа незабавно потеглил към столицата. По всяка вероятност причината за бързането е да не се позволи на херцог Глостър да се присъедини към бъдещия крал. Получил доказателства за замисъла на Уудвилите Глостър заповядва да арестуват Ричард Грей и един от най-отявлените поддръжници на рода му Томас Воган, обвинявайки ги в заговор заедно с маркиз Дорсет и Антъни Ривърс да го лишат от поста протектор и за да подсили думите си добавя и абсолютно несъстоятелното твърдение, че планирали и покушение над живота му. Едуард се опитва да протестира с довода, че Ричард Грей и Ривърс са му приятели и той им се доверява напълно, но трогателното му застъпничество остава без последствия. Относително лесната победа на Ричард Глостър на този етап при неравно съотношение на силите показва доколко общественото мнение е на негова страна и колко Уудвилите са недолюбвани. После всички се връщат в Нортхемптън, където остават до 2 май. Съществуват свидетелства, че херцозите Глостър и Бъкингам през това време са се опитвали да се харесат на младия Едуард. На един като по чудо запазен пергамент се четат имената на Едуард Пети, изписано с главни букви от нетренираната детска ръка, и лично написаните девизи и имена на двамата херцози. Ще припомним, че Едуард расте в обкръжението на майчините си роднини и е изцяло под тяхно влияние, затова този опит на херцозите да му се понравят вероятно цели да заглади неприятните впечатления от действията на чичо му срещу представителите на рода Уудвил.
Известието за случилото се в Стоуни Стратфорд стига до Лондон късно вечерта на 30 април. Паникьосаните Уудвили опитват да съберат въоръжен отряд, за да си върнат със сила контрола над Едуард, но според Манчини нито един аристократ не изявил желание да се опълчи на протектора, което за пореден път показва непопулярността на рода Уудвил и липса на съмнения относно правомерността на действията на Глостър. При отсъствието на адмирал Едуард Уудвил, който отплава с флота и поверената му част от кралската съкровищница буквално в навечерието на тези събития, и неуспеха в събирането на въоръжен отряд, Елизабет Уудвил прибягва до изпитано средство. Тя се укрива в Уестминстърското абатство, където през 1470-1471 г. преживява реставрацията на Ланкастърите. До сутринта се пренасят мебели, вещи и каквото е останало от хазната. Заедно с Елизабет в Уестминстър се настаняват дъщерите й, най-малкият й син Ричард, маркиз Дорсет, епископа на Солсбъри Лайънел Уудвил - неин брат и някои верни поддръжници. В настъпилата суматоха някои лордове за всеки случай въоръжават хората си. Архиепископът на Йорк през нощта предава на кралицата големия държавен печат.
За да успокои духовете, сутринта на 1 май Уилям Хейстигс събира лордовете и им заявява, че херцог Глостър е действал изключително в интерес на младия Едуард и, макар да е възможно отчасти да е превишил правомощията си, последната дума за съдбата на арестуваните от него ще има кралският съвет. Тогава пристига открито писмо от Ричард до съвета, занаятчийските и търговски корпорации и всички заинтересувани, в което се развиват обвиненията повдигнати предния ден. Уудвилите са главните врагове на краля. Те са били лоши съветници на Едуард ІV, поощрявали са разпуснатия му начин на живот, което в крайна сметка е довело до смъртта му, а сега заговорничат срещу живота на протектора. Затова е необходимо бъдещият крал да бъде изолиран от зловредното влияние на майчините си роднини, а стореното от Ричард "беше извършено за неговата безопасност, а също за благото на краля и кралството". Макар донякъде писмото да преувеличава злодеянията на Уудвилите, те едва ли се вписват в средновековните представи за "добри съветници", които на първо място се грижат за благото на кралството и пазят краля, дори от него самия и лошите му навици. Напротив - използват слабостите му за лично обогатяване и не го предпазват от пороците, които подриват здравето му и в крайна сметка го водят до ранната му смърт, затова и нямат моралното право да възпитават наследника му. Обвиненията срещу Уудвилите допадат на простите лондончани, аристокрацията и болшинството членове на кралския съвет. Архиепископът на Йорк премисля снощното си решение и по пладне се явява пред кралицата и прибира предадения й печат. Тези му колебания в последствие ще доведат до отстраняването му от съвета.
Глостър изглежда правилният човек за наставник на младия Едуард. Бил е безупречно верен на брат си, давал му е добри съвети, проявил се е като храбър воин, не се е забърквал в интриги и не споделял пристрастието на брат си към разпуснатия живот. Вечерта на 1 май Хейстингс известява Ричард, че Уудвилите временно са неутрализирани и столичани с нетърпение очакват пристигането на младия крал и попечителя му. Тържественото влизане в Лондон е определено за 4 май с което, разбира се, датата на коронацията е отложена.
В Лондон престолонаследникът е настанен в епископския дворец в двора на катедралата Сент Пол, а Глостър се установява недалеч от там в принадлежащ му дом на улица Бишъпсгейт. Първата работа на херцога е да събере светските и духовни лордове, за да се закълнат във вярност към краля. След това свиква кралския съвет, включително членовете назначени от Уудвилите. Политическият ход е изключително успешен и Глостър единодушно е утвърден от съвета на поста протектор. От този момент всички актове издавани от името на краля съдържат и добавката: "По съвет на нашия скъп чичо херцог Глостър, протектор и защитник на нашето кралство за времето на нашето непълнолетие". Коронацията на Едуард V е назначена за 24 юни, а за 25 е предвидено откриване на парламента, който да потвърди решенията взети от името на новия владетел. Също така е решено Едуард да се премести от епископския дворец, защото не бил достатъчно голям, в Тауър. Ще отбележим, че по онова време крепостта е обичайната резиденция на английските крале, когато пребивават в Лондон, и името й не предизвиква никакви мрачни асоциации. Извършени са и някои промени в съвета, но те не водят до някакви драстични последствия. Архиепископът на Йорк е лишен от поста на канцлер, а на негово място е назначен епископа на Линкълн Джон Ръсел, на Хейстингс и поддръжниците му са дадени постовете заемани от роднините на кралицата. Като отплата за подкрепата Бъкингам получава властта над Уелс. С Едуард Уудвил се справят като го обявяват за изменник и обещават награда за главата му и амнистия за всички, които го изоставят. Останал само с два кораба той намира убежище при херцога на Бретан Франсоа ІІ, който по това време е независим владетел и участва във всякакви политически комбинации насочени срещу Франция с цел да запази властта си, а подкрепата за политическите бегълци от Англия му осигурява лостове за влияние върху англо-френските отношения. Маркиз Дорсет успява тайно да напусне Уестминстърското абатство и да избяга на континента, което и на него му навлича обвинение в измяна.
Въпреки успешното отстраняване на Уудвилите от властта, не всичко се развива благоприятно за Ричард, който предполага, че, действайки от името на краля, ще разполага с неограничени пълномощия, но среща съпротивата на съвета, чиито членове настояват на колегиалното начало при вземането на решения. Първото сериозно стълкновение на протектора със съвета е по въпроса за съдбата на арестуваните на 30 април Антъни Ривърс и Ричард Грей. Протекторът настоява за обвинение в държавна измяна, но членовете на съвета възразяват, че тогава той все още не е заемал длъжността, следователно не може да става дума за подобно обвинение. Доста прозрачен намек, че всъщност на тях дължи утвърждаването си като протектор. Все пак като компромис е прието ареста да бъде продължен. Сериозни дебати предизвиква и въпросът за продължителността на регентството на Глостър. Епископите в съвета заедно с Хейстингс и Бъкингам настояват, то да продължи до пълнолетието на Едуард, но останалите се противопоставят. Накрая е решено въпросът да се отнесе до парламента.
Към средата на май започва да изглежда, че политическата криза е отминала. Аристократите един след друг разпускат въоръжените си хора. На 5 юни в Лондон пристига съпругата на Ричард Ан Невил. Синът им Едуард заради лошото си здраве, което не му позволява да пътува, остава в провинцията. С Елизабет Уудвил се водят преговори да напусне убежището си. Започват избори за парламент. Но това е само затишие пред буря. На 10 юни Глостър изпраща в Йорк послание с което моли верните му граждани да изпратят в Понтефракт въоръжен отряд, който на 18 юни да е готов да изпълни разпорежданията му, тъй като Уудвилите отново заговорничат срещу живота му и срещу собствеността на всички уважавани хора. На 13 юни, петък, по време на заседание на съвета в Тауър Ричард заповядва да арестуват лордовете Хейстингс и Стенли, епископ Мортън и архиепископа на Йорк Томас Ротерхам, обвинявайки ги в държавна измяна, заговор с рода Уудвил за узурпация на властта и убийство на протектора. Като посредник между лордовете и кралицата служила куртизанката Джейн Шор. Срещу нея и кралицата прозвучали обвинения във вещерство. Хейстингс незабавно е обезглавен в двора на Тауър, Мортън и Ротерхам са хвърлени в тъмница, а Стенли е поставен под домашен арест. Вестта за случилото се предизвиква паника в града, плъзват различни слухове, но Глостър публикува прокламация, която в голяма степен успокоява духовете. Тя не е запазена и сведенията за нея черпим от преразказващите я хроники. Освен, че дава гласност на споменатите по-горе обвинения, тя съдържа и няколко нови пункта, засягащи основно Хейстингс. Той е причислен към "лошите съветници" на починалия крал (в което има известна доза истина, тъй като му е верен другар по чашка и участник в любовните му похождения), а причината за незабавното му наказание е вероятността да бъде освободен със сила. Според Манчини "невежата тълпа повярвала". Този път съветът не се противи и Ривърс и Грей са признати за изменници, а екзекуцията им е изпълнена на 25 юни. Аргументът, че двамата не може да са замесени в заговора от 13 юни, тъй като по това време са арестувани, не е напълно състоятелен, защото с тях може да е била осъществена връзка, макар да липсва каквато и да е информация за такава.
Покрай съмненията, че Ричард Глостър може да си е измислил заговора, за да разчисти пътя си към трона, следва да се запитаме за мотивите му и възможно ли е все пак заговор да е имало. В полза на съмненията за изфабрикувания заговор говорят Мор, Манчини и Полидор Вергилий. Според тази версия Глостър използва Хейстингс, за да се добере до по-малкия син на Едуард ІV Ричард и едва тогава отстранява Хейстингс. Обаче по-близките до събитията Кройлендска хроника и частната кореспонденция на семейство Стонор свидетелстват, че принцът е изпратен в Тауър на 16 юни, тоест след смъртта на Хейстингс. Споменатите трима автори по-скоро пишат с презумпцията, че по времето на заговора Глостър има амбиция към трона. Дори писмото му от 10 юни с призив за въоръжен отряд от Йорк се тълкува в тази насока, но нищо не говори, че отряда има някаква друга цел освен обявената в писмото, което се потвърждава и от последвалите събития, които изпреварват пристигането му. Ако се вгледаме в обвинените ще видим, че не е невъзможно да са съучастници в опит за отстраняване на протектора. Хейстингс сигурно е останал разочарован от Глостър, тъй като лъвския дял от нови длъжности и назначения са присъдени на Бъкингам. Наред с това протекторът се придържа към авторитарен стил на управление, докато Хейстингс се е надявал, че както и при Едуард ІV ще има думата при вземането на решения. В крайна сметка разминаването между двамата води Хейстигс в партията на Уудвилите, като за връзка му служи Джейн Шор, която както отбелязахме е любовница и на Дорсет. Ротерхам и Стенли според разбиранията на Ричард Глостър са хора с доста обтекаеми представи за вярност. Вече видяхме колебанието на първия по време на събитията от 30 април и 1 май, а двуличието на втория ще се прояви още веднъж две години по-късно. Единствено Мортън е последователен поддръжник на Уудвилите. В подкрепа на твърдението за реално съществуващ заговор говори и документ нареждащ изплащане на възнаграждение на останалия анонимен информатор. С изключение на Хейстингс Ричард е снизходителен към останалите арестувани - Ротерхам прекарва в ареста само няколко дена, Стенли е освободен след седмица и дори запазва поста си в съвета, Мортън е заключен по-дълго, но по-настояване на Бъкингам е преместен в неговия замък Брекнок, където се радва на съответстващ на поста му комфорт.
Тъй като по традиция братът на краля трябва да присъства на коронацията му, на 15 юни в съвета е повдигнат въпросът може ли Ричард да бъде принудително взет от майка му и изведен от Уестминстър. Макар мненията да се различават, все пак мнозинството се изказва в подкрепа на такава мярка. На другия ден делегация начело с кардинал Буше представя решението на съвета на Елизабет Уудвил пред която не остава друг избор освен да предаде по-малкия си син. Протекторът тържествено приветства малкия си съименник, говори с него и лично го отвежда в покоите на брат му. В цялата история вероятно много се подценява и поведението на Едуард V. Ще припомним, че още по време на събитията в Стоуни Стратфорд той опитва да се противопостави на Ричард, чиито действия срещу роднините му по майка едва ли са оставили добро впечатление у него, въпреки усилията на протектора да го убеди в обратното. Той е бил повече Уудвил отколкото Йорк. Възможно е драмата с довеждането на брат му в Тауър да е с цел да промени мнението му за чичо му, но скоро е станало ясно, че всичко е напразно. Може би това е момента в който Глостър решава, че няма да може да се справи с племенника си. А впуснал се веднъж в голямата игра херцогът не може и да отстъпи, тъй като това неизменно би върнало позициите на Уудвилите и ще му коства много.
На 17 юни, след като и двамата принцове се оказват под контрола на Ричард Глостър, съвсем неочаквано, без да се посочват причини, коронацията е отменена. Необяснимото решение предизвиква вълна от слухове (според писмо на търговеца Джордж Сели от 20 юни) - че Мортън е мъртъв, че кралят трябва да умре, че протектора е в опасност, лорд Нортъмбърленд е убит или опасно ранен, лорд Хауърд убит. Ситуацията опасно заприличва на началото на властването на друго дете-крал Хенри VІ. Надеждите за стабилизация на властта все още се свързват с името на Ричард Глостър, но вече открито се чуват гласове, че Едуард V не трябва да управлява или да доживее да управлява. На 19 юни столичните власти вземат решение през нощта по улиците на града да патрулират въоръжени стражи. Поредната криза вероятно е предизвикана от епископа на Бат и Уелс Робърт Стилингтън, който пред кралския съвет съобщава, че по време на сватбата си с Елизабет Уудвил Едуард ІV вече бил сгоден за Елеонор Бътлър, което според тогавашните представи прави брака му незаконен, а следователно и децата му. Това изглежда единственото възможно обяснение за отмяната на коронацията. От една страна, то не може да бъде оповестено публично, тъй като би задълбочило кризата, а от друга не може да бъде и пренебрегнато, което пък налага отмяната на коронацията. Интересно е, че още приживе на Едуард ІV има подобен опит, иницииран от майка му, брака с Елизабет Уудвил да бъде анулиран. Тогава "набедената" за годеница Елизабет Луси публично отрича да има нещо вярно относно годежа. Прецедент от който, може би, са си извлекли поука, тъй като сочената за годеница този път отдавна е мъртва, а единственият свидетел е свещеникът дал гласност на годежа. Свидетелството му едва ли е предизвикало сериозни съмнения относно достоверността, тъй като покойният крал е известен женолюбец.
Филип де Комин е единственият извор съобщаващ, че източник на информацията за незаконния брак на Едуард ІV и Елизабет Уудвил е Стилингтън. Стилингтън е канцлер от 1467 до 1473 г. (с изключение периода на реставрацията на Ланкастърите). През 1478 г. няколко месеца е в затвора по подозрение за връзки с Кларънс. През 1485 г. Хенри Тюдор отново го хвърля в затвора. През 1487 г. Стилингтън участва в бунта на Ламбърт Симнел, отново е арестуван и умира в затвора през 1491 г. Остава въпросът доколко Стилингтън би могъл да е осведомен относно евентуален таен годеж на Едуард ІV? Доколкото в документите се говори, че годежът бил с някоя си лейди без да се посочва името й, то и тук са възможни различни интерпретации. Покойният крал наричал трите си метреси "най-веселата, най-хитрата и най-святата". Историците ги отъждествяват съответно с Джейн Шор, която става любовница на краля през 1476 г. и не е с знатен произход, тоест не би могла да е въпросната лейди; Елизабет Луси (или Уейт), която вече споменахме, кандидатурата й обикновено се отхвърля, защото както отбелязахме още приживе на краля е разпитвана и отрекла да се е сгодявала с него; така остава Елеонор Бътлър. Тя е дъщеря на един от най-влиятелните благородници за времето си - Джон Талбот. Омъжена е за Томас Бътлър, но през 1449 г., когато е на 13 г. овдовява. Завършва живота си в манастир през 1467 г. Съществува предположение, че бъдещата й женитба с Едуард ІV може да е договорена от бащите им докато те служат във Франция. Но възникват някои въпроси във връзка с предположението, че Елеонор Бътлър е въпросната лейди, които нямат еднозначен отговор. Например, нито тя, нито семейството й имат някакви възражения срещу брака на Едуард. В този случай е възможно мълчанието им да е купено с имоти.
На 22 юни, неделя, свещеникът Ралф Ший произнася проповед с която огласява не само незаконноста на брака на Едуард ІV и децата от него, но прогласява за незаконно роден и самият Едуард ІV от връзката на майка му с някакъв френски стрелец с лък. На слушателите е напомнено, че след осъждането на Джордж Кларънс децата му са лишени от наследствени права, а това прави херцог Глостър единствения законен наследник на короната. Обвинения за раждането на Едуард ІV от незаконна връзка на майка му звучат още при реставрацията на Ланкастърите през 1470 г., разпространявани от граф Уорик, който и при други случаи ползва такива доводи, тъй че и тук имаме по-ранен прецедент. Според Томас Мор при произнасянето на проповедта на площада присъства и Ричард Глостър, очаквайки да чуе приветствени викове, но "народът останал безмълвен".
На 23 юни, Глостър получава подкрепата на лордовете. Макар формално парламентът още да не е открит повечето представители са пристигнали. Лордовете са свикани, за да бъдат запознати с политическата обстановка. Бъкингам държи дълга реч пред тях. На 24 юни той ораторства вече пред лондончани и според Голямата хроника на Лондон е изключително красноречив. На 25 юни е открит парламента. Лордовете са в почти пълен състав, но някои градове не успяват да изпратят делегати, тъй като са получили известието на Глостър за отмяна на откриването му, което той разпраща след екзекуцията на Хейстингс, но само няколко дена по-късно решава откриването да стане на вече планираната дата. Отсъствието на някои от делегатите на общините е компенсирано от представителна група лондончани. Пред обединеното събрание на лордовете и общините е прочетен дълъг свитък, обосноваващ правата на Ричард върху короната, в който са включени и всички споменати вече обвинения в причастност на Уудвилите към смъртта на Едуард ІV и информацията за незаконното раждане на децата му. Пропуснато е само обвинението, че починалият крал също е незаконно роден. Документът завършва с молба на парламента от името на трите съсловия според избора им и по наследствено право Ричард да приеме короната.
На 26 юни делегация от лордове, свещеници и граждани се явява пред резиденцията на Глостър, където Бъкингам още веднъж влиза в ролята на оратор и от името на народа го моли да приеме короната. След утвърдителния отговор Глостър е провъзгласен за крал под името Ричард ІІІ. После той се отправя в Уестминстър и формално приема кралските пълномощия, наставлявайки присъстващите съдии и чиновници да съблюдават спазването на законите без страх и пристрастия и ги уверява, че всички хора, без значение на звания и състояние, са равни в очите на краля и имат право на равна справедливост. Като доказателство за добрите си намерения Ричард призовава от църковното му убежище Джон Фог (родственик на Уудвилите и негов противник), заклева се, че ще му бъде приятел и само няколко часа по-късно го назначава за мирови съдия в Кент. Денят на новия крал завършва с молитва пред мощите на Едуард Изповедник.
Тъй като няма формални пречки, коронацията е насрочена за 6 юли. През Средните векове църквата непрестанно учи, че макар фактически да властва, кралят става такъв едва след коронацията, която го прави истински богоизбран пастир на повереното му стадо. Веднъж помазан кралят остава крал дори и след евентуалното му сваляне от престола. Както сведетелстват документите от епохата, тази гледна точка се споделя и от мнозинството англичани. Тоест, макар в по-новите историографски трудове големият син на Едуард ІV да е титулуван като крал Едуард V, той формално не е бил такъв, тъй като не е коронован.
Макар новият крал да не обича много разточителността и пищните церемонии, коронацията му е точно такава. Не само, че за пръв път от 1314 г. се короноват едновременно крал и кралица, но и с тържествата поне за известно време са неутрализирани опасенията, че кралят ще се обгради със северняци, а и управлението му ще бъде основно в полза на Севера. Тук ще отбележим, че отношението на лондончани и въобще на жителите на централните и южни графства към северняците е най-малкото предвзето. Северняците са считани за необразовани и войнствени грубияни, а родните им графства за дива страна, която е източник само на смутове и безредици.
Коронационните тържества, изпълнени с пищна показност, символика и осветени от традицията ритуали, започват още на 5 юли, когато кортежите на краля и кралицата изминават пътя от Тауър до Уестминстър, където се оттеглят в покоите си, а участниците в шествието, съобразно статуса им, участват в приготвеното пиршество. На другата сутрин кралската двойка с не по-малка тържественост се отправя към катедралата Сент Пол за церемонията по коронацията. Естествено катедралата няма как да побере всички желаещи, затова в нея са предимно най-знатните хора от кралството. На практика всяко действие е съпроводено от молитви и химни, при което цялата церемония се проточва с часове. Преди да възложи короната архиепископът на Кентърбъри обявява, че пред него е законният крал и пита светските и духовни лордове съгласни ли са да бъде коронован. След трикратния приветствен вик на събралите се: "Крал Ричард!", кралят произнася осветената от традицията клетва, че ще спазва законите и обичаите. За пръв път клетвата е на английски, а не на френски. Един реверанс към простолюдието, което в периода на Стогодишната война е натрупало много негативи към всичко френско, а и пореден елемент наред с мечовете начело на процесията от предния ден с което новият крал заявява, че ще продължи нипримиримата си политика спрямо французите, която следва още приживе на брат си. След помазването и повторното посвещаване в рицарско звание, архиепископът на Кентърбъри възлага короната с думите: "Коронова те Бог!", после кралят приема останалите символи на властта. Едва сега, като крал в пълния смисъл на думата, присъстващите благородници му се заклеват да го защитават и поддържат във всичките му начинания. Разбира се, верността на васалите, особено в периода на Войната на розите, се крепи на много по прозаични мотиви - поземлени и парични дарения, данъчни облекчения за градове и търговци, придворни и държавни длъжности - но за простолюдието е важно да видят през отворените врати на катедралата краля заобиколен от предани васали. Следва помазването и коронацията на кралицата, клетвата на придворните й дами, отслужване на празнична меса, и едва тогава кралската двойка излиза на път за двореца под приветствените викове на тълпата. По-късно започва и угощение, което не подминава и простолюдието. На десетки маси под открито небе, лондончани и други присъстващи, имат възможност да ядат и пият за кралска сметка. Своеобразен завършек на тържествата според обичая става призива на сър Робърт Димок за двубой срещу всеки, който твърди, че крал Ричард не заема трона по право. Никой не се наема да отговори на предизвикателството и херолдите трикратно оповестяват, че Ричард е законния и безспорен крал.
През следващите две седмици Ричард е зает основно да раздава постове, титли и имения на поддръжниците си. Бъкингам, освен споменатото вече управление на Уелс, получава наследството на де Бохейн за което се е борил не едно десетилетие и постовете върховен конестабъл и велик камерхер. Джон Хауърд, херцог Норфолк, става адмирал, надзорник на приблизително една трета от кралските имения и някои други облаги. Херцог Нортъмбърленд е назначен за пазител на границата и управител на кралските имения в Западна Англия. Не са забравени и дългогодишните служители на Ричард. Робърт Бракенбъри получава управлението на монетния двор и комендантството на Тауър, а Франсис Ловел няколко церемониални длъжности.
На 21 юли Ричард се отправя на коронационното си турне. Първата му спирка е Оксфорд, където слуша публичните диспути в няколко колежа, след това в Глостър, дарявайки града със статут на пълноправно графство. На 8 август пристига в Уорик, където остава една седмица. Там към него се присъединява кралицата и приема посланик на Изабела Кастилска. Съществува спекулация, че на срещата е обсъждан брак между престолонаследника Едуард и дъщеря на испанските монарси, но тя не намира потвърждение в документите от епохата. В писмо от 9 август (вероятно писано непосредствено след срещата с пратеника) до кралския съвет в Лондон Ричард съобщава, че испанската страна предлага приятелски договор, който ще бъде сключен, ако съветниците са съгласни. С друго писмо от 12 септември кралят упълномощава посланика си в Испания да поднови предишния договор, или да проведе преговори за подписване на нов, и дума не става за брачен съюз. На 24 август кралят и кралицата пристигат в Понтефракт, където към тях се присъединява синът им Едуард. Там той е провъзгласен за принц на Уелс и граф на Честър. На 29 август кралската свита тържествено е посрещната в Йорк.
Междувременно, още след заминаването на Ричад в края на юли, основно по данни на Кройлендския хронист и Томас Базен, Уудвилите предприемат опит да изведат принцовете от Тауър, като запалят няколко къщи и се възползват от суматохата. Планът се проваля, а четирима от участниците в него са екзекутирани. Много скоро следва нов опит за бягство, този път на принцесите от Уестминстърското абатство. И двата инцидента не са изисквали личното участие на краля. Той се задоволява само да създаде комисия за разследване на случилото се и назначава охрана на абатството начело с Джон Несфилд, скуайър от кралската охрана (от март 1484 г. комендант на кулата Руисбанк в Кале). Кройлендският хронист поставя тези събития между началото на коронационното турне и пристигането на краля в Йорк.
На 20 или 21 септември кралската свита заминава за Понтефракт, а от там за Гейнсбъро, където остава две седмици, и Линкълн. В Линкълн на 10 октомври Ричард научава за метежа на Бъкингам. Общо взето хронологията на бунта е известна, но остават неясни мотивите на участниците в него. Още в края на август Бъкингам се отделя от кралската свита и отива във владенията си. Известно е негово писмо от 24 септември с което приканва Хенри Тюдор и чичо му Джаспър да се върнат с войска в Англия. По-късната тюдоровска традиция представя замесването на Хенри в бунта като предявяване на правата му върху престола и защита правата на наследниците на Едуард ІV чрез женитбата с дъщеря му Елизабет, тъй като по това време принцовете в Тауър вече били мъртви. На последното твърдение ще обърнем внимание по-нататък. Тук ще отбележим, че в сравнение с Бъкингам, който е потомък на Едуард ІІІ по-мъжка линия, претенциите на Хенри Тюдор към трона в този момент са много съмнителни, тъй като той е потомък на споменатия крал по майчина линия, а за пръв път заявява намеренията си да въстанови правата върху короната на наследниците на Едуард ІV чрез женитба с Елизабет едва в края на 1483 година. Според някои историци въпросът за бъдещия крал е оставен за след евентуален успех на бунта, но в светлината на документите от епохата тази теза изглежда най-малкото съмнителна. Освен това дори през ХVІ век част от англичаните продължават да възприемат Тюдорите като хора с нисък произход, тъй като по мъжка линия са потомци на дребен уелски благородник. В документите издадени от името на Ричард ІІІ като основни виновници за бунта са сочени Бъкингам и Уудвилите, което не оставя място за съмнение кой се е гласял да се овенчае с короната, като имаме предвид, че именно във връзка с въстанието Кройлендския хронист за пръв път споменава за появата на слух, че синовете на Едуард ІV са убити, но кой и как ги е убил никой не знаел. Интересно е, че този слух е удобен и за двете противоборстващи страни - за краля защото отстранява опасността от сплотяване на противниците около племенниците му, а за опонентите защото им позволява да издигнат собствените си претенции.
В крайна сметка по стечение на обстоятелствата бунтът е потушен относително бързо. Още в началото на октомври въстаналите жители на Кент обявяват за свой водач Бъкингам и се отправят към Лондон, но Джон Хауърд херцог Норфолк успява да прикрие пътя към града и въстаниците се оттеглят на запад в околностите на Гилфорд, изчаквайки вести от други райони на кралството. На 11 октомври Ричард издава заповед за сбор на армията в Лестър до 21 октомври. Междувременно на 15 и 23 октомври издава две прокламации насочени срещу лидерите на бунта Бъкингам и Уудвилите. В тях Хенри Тюдор дори не е споменат. Във втората прокламация е обявена награда за главата на Хенри Стафорд и амнистия за всеки който доброволно напусне редовете на бунтовниците. В Лестър кралят приема командването на събраната войска и потегля към Оксфорд. През това време на 18 октомври Бъкингам потегля на поход, но още в началото му верните на краля Вогани и Третауери атакуват тила му и дори успяват да превземат Брекон. Хъмфри Стафорд пък разрушава мостовете на река Северн, която е силно придошла от проливните октомврийски дъждове. Това принуждава Бъкингам да спре в Уеобли. Принудителното бездействие се оказва пагубно за бунтовника и армията му бързо намалява. Скоро той е принуден да се оттегли на север в Шропшир, вероятно търсейки подкрепа от васала си Ралф Банастер, но той го предава на местния шериф. На 1 ноември в Солсбъри Бъкингам е предаден на краля и на другия ден е екзекутиран. Същото лошо време, което проваля Бъкингам, се отразява неблагоприятно и на Хенри Тюдор. Според Полидор Вергилий, той отплава от Бретан със седем кораба, всеки с по 515 души на борда, край английския бряг в края на октомври и началото на ноември той се оказва само с два. Край Пул, въпреки уверенията на очакващите го бунтовници, че Бъкингам е на път, той се усъмнява в успеха на делото и отказва да дебаркира, предпочитайки първо да събере повече сведения. От там отплава за Плимут, където научава, че кралят с войската си е наблизо и, отказвайки се от по-нататъшни действия, се връща в Бретан, където се събира с други неудачни бунтовници, които са успели да се спасят, маркиз Дорсет и епископа на Солсбъри.
От Солсбъри Ричард се насочва към Бридпорт и от там към Екзетър, където е концентрирано друго бунтовно огнище. Начело на бунта в този край са Пирс Куртене, епископ на Екзетър, и Едуард Куртене, когото в последствие Хенри VІІ ще въстанови като граф на Девоншир. На 13 ноември е заловен и екзекутиран друг от водачите на бунта Томас Сен Леже, който е и зет по сестра на Ричард. След няколко дена прекарани в Екзетър кралят без да бърза през Бриджуотър, Уинчестър и Гилфорд се връща в Лондон, където пристига на 25 ноември. Потушаването на въстанието не означава край на проблемите за Ричард, тъй като редица заговорници, както споменахме, намират убежище и подкрепа в Бретан, а в южните графства той е принуден да назначи свои хора, което едва ли помага за стихването на тамошното недоволство срещу него, но поне на първо време осигурява мира и спокойствието. По това време благодарение на фискалната си политика Ричард се сблъсква и с очертаващия се недостиг на средства.
Най-ранният извор по въпроса с принцовете в Тауър е италианския монах Доминико Манчини, който в периода януари-юли 1483 г. се намира в Англия, за да събира информация за биография на Луи ХІ по поръчение на патрона си Анджело Като, архиепископ на Виен. В последствие Манчини написва "За заемането на английския престол", описвайки възхода на Ричард Глостър, който е представен като макиавелистки тип политик. Авторът завършва творбата си на 1 декември 1483 г. Тъй като напуска Англия през юли съвременните изследователи отнасят неговото известие за принцовете именно към този месец, но нищо не пречи да отразява и по-късни слухове достигнали до него в периода юли-декември. В описанието на изчезването на принцовете се долавя литературно сгъстяване на напрежението около тях непосредствено след опита за преврат от 13 юли. Той разказва, че след това принцовете "били преместени във вътрешните покои на Тауър, и с всеки ден ги виждали все по-рядко и по-рядко зад решетките на прозореца, докато, накрая, те напълно престанали да се появяват. Страсбургският доктор, последният от хората на краля, комуто разрешили да продължи да му оказва услуги, говорел, че младият крал, подобно на жертва, приготвена за заколение, искал опрощение на греховете чрез ежедневни изповеди и епитимии, тъй като вярвал, че смъртта стои на прага му... Мнозина подозирали, че са го отстранили. Но по какъв начин той е бил отстранен и на каква смърт са го предали - за това на мен нищо не е известно." Интересното тук е, че Манчини говори предимно за отстраняването на Едуард, а фактът, че се опира на показанията на лекаря му, показва, че причината за смъртта му може да не е политическа, а най-обикновена болест щом се е нуждаел от лекарски услуги. Разбира се, в контекста на разгорещените политически страсти през този период дори естествената смърт е можело да бъде приписана на злоумишлени действия. Мотивът с отстраняването на принцовете от Ричард Глостър за пръв път се появява през януари 1484 г., използван от френския канцлер Гийом де Рошфор, приятел и покровител на Манчини, в реч при откриването на Генералните щати. Работа е там, че през лятото на 1483 г. Франция се оказва в положение сходно с английското. За крал е обявен тринадесетгодишния Шарл VІІІ, а регентството на сестра му Ан де Божьо е оспорвано от херцог Луи Орлеански, бъдещият Луи ХІІ, който е женен за друга негова сестра. Английският пример е изтъкнат именно в качеството му на нравоучение срещу домогванията на Орлеанския херцог. Тоест имаме пълно основание да се съмняваме в достоверността на този нравоучителен пример с пропагандна цел.
"Продължение на Кройлендската хроника" съдържа следващото по хронологична близост известие за съдбата на принцовете. То е написано от неизвестен по име монах от едноименната обител през 1486 г. След разказа за тържественото пребиваване на Ричард ІІІ в Йорк Кройлендският хронист пише: "По това време, докато се случваха всички тези събития, двамата синове на гореспоменатия крал Едуард оставаха в лондонския Тауър под грижите на надеждни хора назначени за тази цел." Очевидно, според автора, дори в края на август и през септември принцовете са си живи и здрави и едва когато станало известно намерението на Бъкингам да се присъедини към бунта "разпространил се слух, че синовете на Едуард са умрели от насилствена смърт, но било неизвестно как именно".
Следващите свидетелства са на Филип де Комин и антиквара свещеник Джон Рос и са писани около 1490 г. Де Комин използва английския пример, за да илюстрира политико-философските си възгледи. Неговото крайно сбито известие по въпроса за принцовете показва близост с френската гледна точка изказана от канцлера Рошфор, но редът на събитията не съответства на действителния: "след смъртта на Едуард неговият втори брат, херцог Глостър, убил двамата синове на Едуард, обявил дъщерите му за незаконнородени и се венчал за царството". Изводът, който можем да направим е, че авторът има само най-обща представа за случилото се в Англия през 1483 г. В "История на кралете на Англия" от предприемчивия антиквар за пръв път се появява мотив на който последвалата тюдоровска традиция ще държи много дълго време, тъй като без него обвиненията в коварство срещу Ричард ІІІ са меко казано съмнителни, а именно характеризирането на Едуард V като реален владетел. Джон Рос го нарича "господар и крал", макар че едва през 1504 г. в "Нови хроники на Англия и Франция" Робер Фабиан за пръв път ще отдели като отделно властване периода между смъртта на Едуард ІV и коронацията на Ричард ІІІ. И така, според Рос, Ричард Глостър "приел радушно своя господар и крал Едуард V, с обятия и целувки, но само след три месеца или малко повече той го убил заедно с неговия брат". Сведението на Рос обаче не е съвсем точно, тъй като Кройлендския хронист фиксира първите слухове за отстраняването на принцовете чак през октомври, а и има основания да се съмняваме в безпристрастността и обективността му. Няколко години по-рано той използва най-лъстиви изрази за Ричард, който при новия владетел вече е уподобен на най-страшния предател познат на христианския свят - Юда.
Дори десетилетия след загадъчното им изчезване съдбата на принцовете продължава да генерира слухове. Фабиан например твърди, че Ричард ги убил подтикнат от Бъкингам. Дали това е слух циркулиращ отдавна или е възникнал едва в началото на ХVІ век не е много сигурно, но Фабиан е първият, който го фиксира. В подобно твърдение има резон, тъй като с отстраняването на принцовете Бъкингам става кандидата за престола с най-силни позиции. През 1512 г. Голямата хроника на Лондон указва три различни способа за убийството на принцовете - задушаване, удавяне в малвазия (вид сладко вино, реминисценция към съдбата на херцог Кларънс) и отровно питие. За пръв път като вероятен пряк извършител е споменат сър Джеймс Тирел или неназован по име стар служител на Ричард. В завършената през 1514 г. "История на Англия" Полидор Вергилий изрично сочи като пряк извършител на убийството по поръчение на Ричард Джеймс Тирел, макар да не му е известно по какъв начин е извършено. Томас Мор е първият който създава цялостно свързан и вътрешно непротиворечив драматургичен образ на Глостър в "История на Ричард ІІІ", завършена към 1513 г., към която в последствие ще се придържа и историографската традиция. Творбата добива широка популярност още през ХVІ век. Тя е публикувана в хрониките на Хардинг (1543 г.), Хол (1548 г.) и Холинщед (1580 г.). Въпреки това дори през 30-те г. на ХVІ в. все още има съмнения относно начина по който са убити принцовете, според Джон Растел те са задушени с възглавници или погребани живи.
Съвременната историография, обаче, поставя под съмнение достоверността на "фактите" изложени от Мор. Авторът твърди, че черпи информацията за случилото се в Тауър от изповедите на Джеймс Тирел и Джон Дайтон. Според него и Полидор Вергилий Ричард първо поръчал на коменданта на Тауър Робърт Бракенбъри да убие принцовете, но той отказал. Мор твърди, че името на пратеника отнесъл ужасната заповед е Джон Грин. В последствие задачата е възложена на Джеймс Тирел. Според Вергилий, той я приел, макар и с нежелание, и лично убил принцовете, но Мор твърди, че Тирел се заел с нея заради кариерата си, желаейки да получи рицарски пояс. В негово подчинение се намирали Майлз Форест, който "някога опетнил себе си с убийство", и Джон Дайтон "главорез с огромен ръст". Именно те задушили с възглавници принцовете и доложили за изпълнението на Тирел. Изложението на Мор е съмнително още с въвеждането на Джеймс Тирел като изпълнител на задачата, както впрочем и на Вергилий в този пункт. Ясно е, че Ричард не може да е физическият убиец на принцовете, тъй като първите слухове за смъртта им се появяват по време на въстанието на Бъкингам, както свидетелства Кройлендския хронист, а по това време кралят е далече от Лондон, затова е необходим и физически изпълнител. Оказва се, че през юли 1483 г. Джеймс Тирел действително е бил в Лондон по поръчъние на краля, но нито времето на първите слухове за смъртта на принцовете, нито естеството на задачата му съвпадат с разказа на Мор. Задачата на Тирел е била във връзка с предстоящото издигане сина на краля за принц на Уелс. Въведеният от Мор като убиец Майлз Форест е бил камерхер на замъка Бейнард в северна Англия, доста далече от Лондон. Мотивите, които авторът приписва на Тирел също не отговарят на действителността, той е рицар още от битката при Тюксбъри през 1471 г. и се радва на доверието на краля, който му е предоставил доходоносни имения и длъжности като рицар телохранител, главен коняр и началник на пажовете. По версията на Мор, след като през 1502 г. Джон Дайтон си признал убийството, Хенри VІІ заповядал да го освободят. Елена Браун се съмнява в достоверността на това известие, но като имаме предвид, че и при други случаи Тюдор е проявявал снизходителност, например към Ламбърт Симнел и Пъркин Уорбек, то можем да приемем, че Дайтон действително е бил освободен, особено, ако цената за това е било "признанието" очернящо един от видните поддръжници на династията Йорк и последния й представител на трона. По същия начин Симнел и Уорбек са били оставени живи, за да свидетелстват за собственото си самозванство. Именно след този процес името на Тирел за пръв път е замесено в драмата с принцовете. Мор допуска и други грешки в творбата си, което никак не помага за доверието към него. Например греши възрастта на Едуард ІV и твърди, че венчавката му с Елизабет Уудвил е била в катедралата Сент Пол, бърка името на Бъкингам и т. н.
Историята става още по-заплетена, имайки предвид, че най-ранните сведения, тези на Манчини и Кройлендския хронист, отразяват именно слухове. По-горе видяхме, че в играта на тронове често се използват и откровени клевети, затова не е изключено случаят да е такъв. По времето на въстанието на Симнел пък има слух, че Едуард, синът на херцог Кларънс, е мъртъв, но после се оказва, че си е жив и здрав. Положението се усложнява като вземем предвид, че в хазяйствени документи от 1484 и 1485 г. се споменават съответно "знатни деца" и някой си "лорд копеле". През 1674 г. по време на мащабни реконструкции под стълба в Тауър са открити два скелета на деца, които съвсем необосновано са обявени за принцовете. През 1933 г. е извършен оглед от стоматолог и хирург, които заключават, че останките са на деца, чиято възраст съответства на възрастта на принцовете, но предвид възможните допуски в преценката, тя не е достатъчна. Тук се намесва и фактът, че само на два метра от мястото, където са намерени скелетите, през ХХ век археолози разкопават няколко римски погребения. Въпреки всички съмнения и неясноти около изчезването на принцовете, поне един въпрос може да получи отговор веднага, ако кралското семейство разреши обстойно изследване на останките.
Използвана литература:
Браун, Елена, Ричард ІІІ и его время, изд. "Вече", Москва, 2016 г.
Хэммонд, Питер, Ричард ІІІ и битва при Босворте, изд. "Евразия", Москва, 2014 г.
Интернет източници:
